Нора Робъртс
Спомени в смъртта (19)

19.

Събуди се в познатата ярко осветена стая със стъклена стена. Бе сложила обиците с диаманти и кашмирения халат. В ъгъла имаше огромна елха, достигаща до тавана. Всичките играчки, които висяха по клоните, бяха трупове. Стотици трупове, облени в пурпурночервена кръв.

Цялата женска компания се бе събрала около елхата.

— Не изглежда много празнично — отбеляза Макси, адвокатката, и леко побутна Ив с лакът. — Но ще се задоволим с това, нали? Колко от тях са твои?

Нямаше нужда от лупата, която висеше на врата й като медальон, за да различи лицата на мъртвите.

— Всичките.

— Алчна си, а? — Макси се обърна с лице към тялото в средата на стаята. — Тази все още не е окачена.

— Не, рано е. Работата не е свършена докрай.

— На мен ми се струва достатъчно мъртва. Но ето. — Подаде й чорапа, натъпкан с кредити. — Давай.

— Това не е отговор.

— Може би не си задала подходящия въпрос.

Озова се зад стъклената преграда с децата. Нейният детски образ седеше на пода и я гледаше с уморени очи.

— За мен няма подаръци. Не ми пука.

— Това е твое. — Ив приклекна и подаде значката си. — Ще ти потрябва.

— Всички подаръци са за нея.

Надникна през стъклото и видя подаръците, струпани около мъртвата.

— Сега ще има голяма полза от тях.

— Знаеш, че е била една от нас.

Огледа пълната с малки момичета стая. После впери поглед в собствените си очи.

— Да, зная.

— Какво ще направиш?

— Ще отведа онази, която го е сторила. Това сполетява убийците. Трябва да платят за престъпленията си. Трябва да има възмездие.

Детето повдигна ръце, целите окървавени.

— И аз ли трябва да платя?

— Не. — Дори в съня си, знаеше, че е сън, Ив почувства болка в корема. — Не — решително повтори тя, — с теб е различно.

— Но не мога да избягам.

— Един ден ще успееш. — Отново погледна през стъклото и се намръщи. — Нямаше ли повече подаръци преди минута?

— Хората крадат. — Момичето закачи изцапаната с кръв значка на блузата си. — Хората са толкова безчестни.

Ив подскочи в леглото си и се събуди. Сънят вече избледняваше. Странно бе човек да сънува, че разговаря сам със себе си.

Не можеше да забрави и елхата, окичена с трупове вместо с коледни играчки. За да се успокои, тя се обърна на другата страна и се загледа в дървото до прозореца. Прокара ръка по студения чаршаф до себе си.

Не се изненада, че Рурк е станал преди нея толкова рано, че леглото вече е изстинало. Но бе истински шок да види, че наближава единайсет сутринта.

Стана и забеляза примигващата лампичка на устройството за гласови съобщения върху нощното шкафче. Включи го.

— Добро утро, скъпа Ив. В стаята за игри съм. Ела да поиграеш с мен.

Не можа да сдържи усмивката си.

— Детинщини — промърмори Ив.

Взе душ, облече се, грабна чаша кафе и тръгна надолу. „Явно и аз съм едно пораснало дете“, реши тя.

Рурк бе включил големия монитор и сцената на екрана я накара отново да подскочи. Видя себе си в разгара на кървава битка. Странно защо размахваше меч вместо бластер.

Биеха се рамо до рамо, както неотдавна в реалния живот. Там беше и Пийбоди, ранена, но все още в играта. С какво бе издокарана партньорката й, по дяволите?

По-важното бе с какво бе облечена самата тя. Оскъдните й кожени дрехи изглеждаха по-подходящи за садо-мазо ритуал, отколкото за битка с мечове.

„Бива си ме“, каза си тя, когато нейното изображение отсече главата на противника. След миг Рурк разгроми своя и компютърът обяви, че е достигнал до осмо ниво.

— Добра съм — отбеляза Ив и тръгна към него.

— Да, аз също.

Тя кимна към кадъра на екрана, застинал на пауза.

— Що за облекло си избрал?

— Фийни е добавил опция „дрехи“. Прекарах един час в преглеждане на гардероба, което беше толкова забавно, колкото превземането на Европа и Северна Америка. Как спа?

— Добре. Още един странен сън може би заради шампанското и шоколадовото суфле, което излапах в два часа след полунощ.

— Ще седнеш ли до мен? Играта е програмирана за повече участници. Можеш да се опиташ да навлезеш в територията ми.

— Може би по-късно? — Ив вяло прокара ръка през косите си. — Този сън се запечата в ума ми. Понякога сънищата означават нещо, нали? В тях има нещо. Не съм задала подходящия въпрос — промърмори тя. — Кой е този въпрос?

„Край на игрите засега“, реши той.

— Какво ще кажеш за късна закуска? Ще поговорим.

— Довърши си играта. Ще пийна само кафе.

— Аз спах до около девет.

— Показа ли носа си навън, да видиш дали светът все още се върти?

— Когато станах — сухо продължи той, — потренирах и хапнах суфле. После, преди да дойда да се порадвам на подаръка, поработих около час в кабинета си.

Ив го изгледа над ръба на чашата.

— Работил си?

— Да.

— Навръх Коледа?

— Виноват.

Сниши чашата и широко се усмихна.

— И двамата сме работохолици, нали?

— Предпочитам да мисля, че сме напълно здрави хора, които винаги знаят кое е най-добро за тях. — Рурк стана, грациозен като тигър, с черни дънки и пуловер. — Според мен най-доброто точно в този момент е лека закуска в мансардата, докато обсъждаме поредния ти странен сън.

— Нали помниш какво казах снощи?

— Пияна или трезвена?

— Все едно. Казах, че те обичам. Бих го повторила.

Качиха се да хапнат пресни плодове в остъклената мансарда, през чийто покрив се виждаше небе, решило да се смили над Ню Йорк и да засияе безоблачно и синьо.

Ив не възрази по повод избора му на „Мимоза“ като най-подходящо питие за Коледа.

— Дала си на хлапето… тоест на себе си полицейската си значка?

— Не зная точно защо. Може би Майра ще може да ми го разтълкува като специалист. Предполагам, че съм знаела какво искам или ще искам най-много от всичко на света.

— Труповете, висящи по елхата, са по-лесни за разгадаване.

— Да, сама схванах смисъла. Мъртви са и съм изпълнила дълга си към тях. Но Труди не беше там.

— Защото не си довършила работата си по случая с нея. Не можеш да я окачиш наред с другите, докато не разкриеш убийството.

— Онази адвокатка ми се явява често. Не е тя, зная, че не е, но беше единствената, с която разговарях, и двата пъти.

— Бих казал, че я разбираш най-добре. Била е откровена с теб за чувствата си към Труди, не се е опитала да ги скрие. И накрая е успяла да се пребори. — Подаде й малина. — Изправила се е срещу нея като теб.

— Една от нас. Знаех, че убиецът е една от нас.

— Ченге, дори в съня си. Поне част от теб.

— Знаех и че повечето хора са безчестни. — Каза го нехайно и си взе още една малина. След това внезапно изпъна гръб. — Почакай, почакай. Подаръците. Нека помисля.

Стана и закрачи из мансардата, покрай дръвчетата в саксии, около пеещия фонтан.

— Подаръци, алчност и коледно пазаруване. Тя е имала слабост да пилее пари. Зная, че Труди си е купила доста неща малко преди да започне да ни изнудва. Проверих кредитите и дебитите й. Харчила е на воля.

— Е, и?

— Чантите в стаята й, чанти с покупки. Бяха взети като веществени доказателства. Не проверих дали всичко от списъка на закупените стоки е налице. Не е купила нищо скъпо, например диаманти. Дрехи, парфюми, обувки… Не е била убита заради чифт нови обувки, така че дори не ми хрумна да направя подробна справка. Част от покупките не бяха намерени, но се оказа, че е поръчала да й ги доставят в Тексас. Не проверих всичко поотделно.

— Защо е необходимо?

— Алчност, завист, ламтене за чуждото. Всичко това е присъщо на жените. „О, страшно харесвам тоалета ти, обувките, тези обици“, и прочие. — Описа кръг с ръка във въздуха и се засмя. — Скоро след като са пристигнали, тримата заедно са излезли по магазините. Зейна знае за всичко, което Труди си е купила. Част от нещата са заминали за Тексас. Защо да си правим труда да проверяваме дали някаква блуза ще стигне дотам благополучно? Това й разкрива доста възможности, нали? — Ив се завъртя. — Суетна е. Никога не пропуска да се нагласи. Обзалагам се, че Труди си е купила хубави дрешки, почти същия размер, който тя носи. Кой би разбрал, ако убийцата й си присвои онова, което най-много й харесва? Боби не би забелязал. Мъжете не обръщат внимание на подобни неща. С изключение на тук присъстващите.

— И стигна до този извод след сън за труп, заобиколен от подаръци?

— Мисля, че просто гадая. Не зная, може би подсъзнанието ми ще стигне донякъде. Важното е, че се връзва с впечатлението ми за нея, за Зейна. Ако има възможност да се добере до нещо, би се възползвала. Само да можех да докажа, че е взела нещо от стаята… косвена улика, която всеки прохождаш адвокат би оборил, но бих разклатила самообладанието й, ако я използвам.

Отново седна.

— Била е една от нас — продължи Ив. — Като деца никога не сме получавали хубави неща. Подаяния, чужди дрехи за доизносване. Трохи от масата, на която другите хапват големи парчета торта.

— Бебешки капризи.

— Не ме е грижа. — Потърка рамото му. — Тези неща никога не са ме интересували. Но се обзалагам, че за нея са от значение. Възможност. — Затвори очи и отпи глътка от коктейла си. — Тук, в Ню Йорк — голям град, в който на всяка крачка може да те сполети какво ли не, изпълнението на замисъла е лесно. Сякаш е получила своя шанс на тепсия. Оръжието е налице, лесно е да го използва и да се отърве от него. Налага се да излезе през прозореца, но не е твърде трудно. Съседната стая е празна. Трябва да се измие някъде, но не в своята баня или тази на Труди. Използва мивката там, в свободната стая. — Рязко се изправи. — Мамка му! Там изхвърля оръжието, окървавените дрехи и кърпите. Отново идеална възможност. Връща се напълно чиста в стаята си, където Боби спи. Нищо не е усетил. А на следващата сутрин кой стои пред прага и чука на вратата на жертвата?

— Не е очаквала това, но променя плана си според ситуацията. Бърза е и хитра, както и търпелива. На следващия ден сутринта отново се промъква в свободната стая и изнася уликите. Би могла да ги изхвърли навсякъде, във всеки контейнер за боклук от хотела до бара, където инсценира отвличането и оставя чантата си за заблуда. Вече са изчезнали. По дяволите! Не стигнахме толкова далеч с търсенето на оръжието и окървавените дрехи.

— Продължавай — подкани я той. — Звучи интересно.

— Просто догадки, това е всичко. Но ми се струва правдоподобно. — Най-сетне имаше чувството, че е на прав път. — Подвежда ченгетата и ги праща да търсят някакъв измислен тип и несъществуваща сметка. Печели време. Изкарва се жертва. Дисковете на Труди са у нея. Досиетата и записът на Труди с описание на нараняванията й.

„Да, всичко ми е ясно — помисли си Ив. — Събираш това, което може да ти бъде от полза, заличаваш всички следи.“

— Дали все още ги пази? Едва ли се е отказала от такава възможност за бъдеща печалба. По-скоро би проверила каква полза може да извлече от тях.

— Не се опитва сега, когато е най-удобният момент — изтъкна Рурк. — Анонимна доставка на копие от записа, ако съществува такъв, банкова сметка и инструкции.

— Положението е твърде напечено. Защо да насилва късмета си? Нужно й е време да обмисли действията си по-нататък. Дали си струва да упражни натиск върху едно ченге и един бизнесмен точно сега? Може би по-късно. Но ако е умна, каквато явно е, проверява дали имаме алиби за часа на убийството. Оказва се, че имаме. Бихме могли да наемем някого да свърши работата, но не може да знае дали случаят няма да бъде потулен. Или ще платим куп пари, или играта ще загрубее. Не е изключено и да станем отмъстителни. — Замълча за миг. — По-разумно е да изчака. Нима ти не би постъпил така? Аз бих направила същото.

— А аз бих унищожил камерата и дисковете. Всички доказателства, че съм влизал в онази стая. Ако бъдат открити у мен, ще свърша в кафеза. — Рурк наля кафе и за двамата. — Не си струва, особено когато очаквам да намажа от скътаното състояние на Труди.

— Именно. Разбира се, ако с Боби се случи нещо, наследяваш всичко. По-важното е, че ако го сполети злополука — фатална или не, полицията ще разследва и отново ще търси невидимия похитител. Междувременно планираш злополуката така, че да изглежда нелепа случайност. „Господи, сполетя ни нещастие, аз съм виновна, че го накарах да излезем да пазаруваме. Аз разлях кафето си. Ох, ах!“

Рурк се засмя.

— Наистина я мразиш.

— От пръв поглед. Нещо не ми дава покой, като сърбеж между плешките. — Раздвижи ги, сякаш за да облекчи сърбежа. — Сега Боби е в болницата и всички, включително и той, са се разкарали от пътя й. Тя е на преден план, където заслужава да бъде според самата нея. Твърде дълго е отстъпвала пред онази кучка, нали? — Извърна глава към него. „Дънки и пуловер днес“, помисли си тя. Облекло за почивен ден. — Слушай, ще те помоля за нещо. Зная, че ще ти отнеме време, но ще получа обработения запис на злополуката едва утре, ако имам късмет. Иска ми се да можех да го чуя изчистен още сега, отделните гласове и звуци.

— Искаш да свърша малко работа в компютърната лаборатория.

— Ще ти се реванширам за услугата.

— Как по-точно?

— Ще поиграя с теб на онази игра. В холоформат.

— Добро начало.

— Ще бъда със същото облекло.

— Наистина ли? — дяволито попита той. — И победеният става слуга на победителя?

— Който несъмнено ще бъдеш ти.

— Ще ме наричаш „сър Рурк“ като през Средновековието.

— О, я по-скромно.

Той избухна в смях.

— Може би се увличам. Ще видим. — Изправи се. — Къде е дискът?

— Ще го донеса. Ще започнем от пазаруването. Благодаря. Искрено.

Рурк й подаде кафето.

— Какво друго бихме правили на Коледа следобед?

 

 

Залови се за работа, доволна отново да върши нещо полезно, с чаша кафе и куп информация пред себе си. Каквото и да откриеше, щеше да се наложи да разпитва продавачи. Това означаваше досадно обикаляне по магазините в деня след Коледа, когато всички влизат да купят по нещо един за друг, пазарят се и спорят за отстъпки.

Труди си бе направила доста подаръци. Шест чифта обувки от един магазин. Каква бе тази мания у някои хора? Всичките, освен два чифта, бяха изпратени за Тексас. Е, никога нямаше да ги обуе.

Прегледа целия списък и се натъкна на шест чифта.

Имаше и три чанти от същия магазин. Двете — изпратени у дома, третата — взета от клиентката. Когато погледна цената, Ив се усмихна.

— Трудно е било да устоиш на чанта за шестстотин долара. Шест стотачки. — Поклати глава. — Само за да носиш в нея неща, повечето от които всяко разумно същество би счело за ненужни. Е, да видим с какво друго си се сдобила.

Преди да продължи, Рурк позвъни на домашния видеотелефон.

— Имам нещо за вас, лейтенант.

— Вече? Само след половин час?

— Мисля, че съм го споменавал и преди: добър съм.

— Идвам. Обещах твърде щедро възнаграждение за толкова труд.

— Не можеш да се отметнеш — каза той и затвори.

Откри го в домашната компютърна лаборатория, където бе настроил няколко устройства на различен режим.

— Така можеш да извикаш всеки звук или комбинация. Направих и разпечатка, в случай че поискаш съпоставка.

— Може би ще бъде добре. Първо да го прослушаме. Така и не успях да го чуя целия.

Сега го чу и различи всеки глас. Своя, на Бакстър, на Трухарт. Проба след проба. Обсъждането на Боби и Зейна къде да отидат. Шумоленето на палтата им, докато ги обличаха.

Толкова се радвам, че излизаме. Ще се отрази добре и на двама ни. — Зейна.

Ти не разбра нищо от екскурзията. — Боби.

О, скъпи, не се тревожи за мен. Нека забравим за ужасната трагедия поне за два часа. Аз имам теб, а ти — мен. Това е важното, не го забравяй.

Продължиха да бъбрят за коледни елхи.

Ив чу суматохата по улиците на Ню Йорк, когато излязоха. Клаксони, гласове, бръмчене на въздушни скутери, характерният грохот на макси бус. На фона на всичко това започна поредният разговор. За времето, за сградите, движението и магазините, на моменти прекъсван от гласовете на Бакстър и Трухарт, които подхвърляха шеги.

Виждаш ли онова маце там? Господ е мъж и е милостив към мен. — Бакстър.

Може би господ е жена и те изкушава с нещо, което не можеш да имаш. — Трухарт.

— Не беше зле, малкият — промърмори Ив. — За бога, ще умра от скука, докато слушам тези брътвежи. „Я, виж това, скъпи. Господи, разкошно е“, дрън-дрън.

— Искаш ли да превъртя напред? — попита Рурк.

— Не, ще го изтърпим.

Отпи кафе и търпеливо изслуша размяната на реплики с всеки продавач на елхи и коледни украси. Кикотенето, когато Боби накара съпругата си да се обърне и да затвори очи и й купи чифт обици. Последва глезено мърморене, че едва ще издържи да не отвори подаръка си до Коледа.

— Повдига ми се.

Заговориха за обяд. Дали да опитат това, дали онова?

— Господи, направи нещо! Тези туристи — каза тя. — Не мога да ги понасям.

Още хихикане и развълнувано бърборене за соевите хотдози. „За някакво си хлебче с имитация на месо“, помисли си Ив с отвращение и изправи гръб на стола си.

— Спри тук. Превърти това. Последните й думи.

— Щом се налага, но това захласване по разни неща от менюто на улична сергия е твърде много дори за мен.

— Не, чуй, чуй какво каза тя. Как го каза.

Какво ли прави соевите хотдози от сергиите в този град толкова вкусни? Бих се заклела, че човек не може да опита истински хотдог никъде другаде на планетата, освен в Ню Йорк.

— Спри записа. Откъде знае това? — запита се Ив. — Не каза: „Сигурно няма друго място на планетата“, или „Никога не съм яла толкова вкусен…“, или нещо подобно. Каза „Бих се заклела“ с носталгия по нещо познато, а не с тон на жена, която за първи път вкусва хотдог от сергия в Манхатън… Тогава решиха да ги купят. „Господи, никога не съм опитвала, ще бъде забавно.“ Кучката лъже.

— Няма да споря с теб, но не е изключено да е било просто грешка на езика.

— Възможно е, но не е така. Пусни записа по-нататък.

Изслуша разговора за шапки и шалове, до репликата, че трябва да пресекат улицата и разливането на кафето. Загриженост, лека уплаха в неговия глас и облекчение.

После писък, викове, клаксони, спирачки. Ридания.

Господи, господи, някой да повика линейка. Госпожо, не го докосвайте, не се опитвайте да го помръднете.

Бакстър бързо се намеси, легитимира се и се зае с бъркотията.

— Добре, искам да отделиш само тях двамата. Без никакъв шум на заден план, от купуването на хотдозите до появата на Бакстър.

Рурк нагласи записа, натисна бутона.

Отново прозвуча непринуденият разговор. Ив забеляза отстъпчивост от страна на Боби. Тихият вик и незабавната му реакция. Раздразнението в гласа й. После писъците.

— Само него — нареди Ив, — след разливането.

Проследи и визуалната графика на екрана — дишане, сила на звука, тон.

— Ето, ето, чу ли?

— Затаява дъх. Естествена реакция, преди да падне.

— Секунда по-рано. Може би подхлъзване, а може би блъсване. Сега нея. На същото място.

Ив се наведе напред, видя и чу звука, който бе привлякъл вниманието й.

— Бързо си поема дъх секунда преди него на записа. После известно колебание, преди да извика името му и да се разпищи. — Погледът на Ив бе смразяващ. — Тя го е тласнала към улицата. Обзалагам се. Възможност. Отново мигновено възползване от обстоятелствата. Да прослушаме шумовете и другите гласове поотделно в същия отрязък. Да видим дали ще изникне още нещо.

Колкото и да бе досадно, безброй пъти превъртяха записа и чуха всеки вариант, както настоя Ив.

— Всичко се връзва — заяви тя. — Вече зная какво се е случило, но не мога да повдигна обвинение. Прокурорът ще ми се изсмее, ако успея да мина с това пред Уитни. Но важното е, че разкрих истината. Сега остава само да я докажа.

— Той я обича.

— Какво?

— Той я обича — повтори Рурк. — Гласът му го издава. Това ще го съсипе, Ив. След смъртта на майка му. Ако си права, а съм длъжен да вярвам, че е така, ще бъде съкрушен.

— Съжалявам. По-добре да понесе и този удар, отколкото ден след ден убийцата да го заблуждава.

Не, нямаше да мисли колко ще страда той. Не сега.

— Не стигнах далеч със списъка, но вече открих една липсваща чанта. Утре ще получа подробно описание, като и на всичко друго, чието местонахождение е неизвестно. Ще го открием у Зейна и ще я призова за разпит. Тогава най-сетне ще я хвана натясно. Разпит. Нямам съществени улики, само куп разпилени косвени, така че ще бъде битка между нея и мен, на моя територия. Тя няма шанс.

Рурк остана загледан в лицето й, докато Ив говореше.

— Неведнъж сте казвали, лейтенант, че понякога ставам опасен. Вие също.

Тя се усмихна със злобно стиснати устни.

— Дяволски си прав.