Нора Робъртс
Спомени в смъртта (18)

18.

Боби седеше в леглото, облегнал гръб на възглавницата, когато Ив влезе в стаята му. Очите му бяха затворени, а мултимедийният екран срещу него работеше. Вероятно слушаше аудио версия на книга. Във всеки случай, звучаха гласове, които водеха ожесточен спор.

Ако спеше, нямаше нужда да чува това. Ако бе буден, тя трябваше да привлече вниманието му. Приближи се към пулта и даде гласова команда за пауза.

Във внезапно настъпилата тишина, Боби се раздвижи и отвори очи.

— Зейна? А, Ив. Сигурно съм задрямал. Слушах някаква книга. Оказа се скапана — добави той и се опита да се усмихне. — Сестрата ми каза, че Зейна ще дойде скоро.

— Преди малко бях при нея. Двама полицаи ще я докарат дотук и обратно. Времето навън е ужасно.

— Да.

Боби замислено погледна през прозореца.

— Е, как си? — попита Ив.

— Не зная. Вие ми се свят, чувствам се глупаво и съм ужасно ядосан, че съм тук. Самосъжалявам се.

— Имаш право на това.

— Да, така си казвам. Цветята, елхата — много мило.

Той посочи към малката изкуствена елха, украсена с миниатюрни фигурки на Дядо Коледа. На Ив й заприлича на бесилка, на която добрият стар веселяк е увиснал многократно, за назидание.

— Зейна ми каза, че си й помогнала да ги изберете.

— Всъщност не. Просто бях там.

— Винаги се сеща за подобни неща. Малки жестове. Това е ужасна Коледа за нея.

— За теб също. И още повече ще разваля настроението ти, като те попитам дали си си спомнил нещо. За случилото се с майка ти, за злополуката с теб.

— Нищо. Съжалявам. Имам предостатъчно време да мисля, докато лежа тук като идиот, който не може да пресече някаква проклета улица. — Боби въздъхна, повдигна здравата си ръка и я отпусна. — Доста помислих върху онова, което ми каза. За майка ми. Че се е опитала да ви изнудва за пари. Наистина ли го е направила?

Ив се приближи към леглото и застана отстрани, за да наблюдава лицето му.

— Можеш ли да понесеш още удари?

Той затвори очи за миг. Ив се надяваше, когато отново ги отвори, изразът им да издава сила.

— Готов съм да чуя всичко наведнъж. Нямам по-добро занимание.

— Майка ти е имала няколко банкови сметки, зареждани с парични преводи от жени, които са били поверени на нейните грижи като деца.

— Господи! Боже мой! Сигурно има някаква грешка, недоразумение.

— Получих показанията на две от тези жени, които потвърждават, че майка ти се е свързала с тях и е заплашила да разкрие досиетата им на малолетни престъпници, ако не й платят исканите суми.

Ив се вгледа в лицето му, покрито със синини и рани, чийто израз ставаше все по-измъчен. Срещна втренчения му поглед, издаващ не ужас или недоверие, а мълчаливото съсредоточение на човек, който се бори с непоносима болка.

— Показания — повтори Боби. — На две жени.

— Ще има и още, Боби, когато се свържа с останалите. Казала е на съпруга ми, че разполага и с моето досие и ще го продаде на медиите, които проявят интерес, ако той не й плати. Изнудвала е някогашните си възпитанички от години.

— Бяха беззащитни деца — задъхано промълви той. — Всички бяхме деца.

— Възможно е да е използвала някоя от тях като съучастница при опитите си да изнудва съпруга ми и да е била убита от това лице.

— Никога не съм я лишавал от нищо. Винаги когато поискаше нещо, правех всичко възможно да го получи. Защо да върши това? Зная какво си мислиш — добави той и отново погледна над рамото й към прозореца. — Досещам се. Щом те е използвала и тормозила като дете, защо да не го прави и сега?

— Нима греша, Боби? Нима паметта ми ме лъже?

Дъхът му затрепери.

— Не. Тя казваше… често казваше, че ти и другите деца, които е приела, сте късметлийки да попаднете на човек като нея, който да ви осигури приличен дом. Да се грижи за вас, да ви учи на дисциплина и уважение. Така говореше, когато те заключваше горе. „Наказание за неприемливо поведение.“ Нещата щели да бъдат още по-лоши, ако сте били оставени на улицата.

— Ти вярваше ли в това, Боби?

— Не зная. Може би донякъде. Никога не ме е удряла. — Той извърна глава и срещна погледа й. — Никога не се е отнасяла с мен по този начин. Ако ме хванеше да правя пакост, обикновено се засмиваше и казваше: „Момчетата са си момчета“. Само към момичетата изпитваше… не зная какво. Имаше нещо дълбоко в нея. Мразеше майка си. Казваше ми, че имаме късмет, че сме се отървали от онази стара кучка. Може би… не зная, може би тя се е държала така с нея. Това е цикъл, нали? Чувала си твърденията, че малтретирането в семейството се предава от поколение на поколение.

— Да, често. — „Това няма да му донесе утеха“, помисли си тя. — А ти, Боби? Предало ли се е и на теб? Ти ли се погрижи за майка си? Сигурно ви е създавала доста проблеми. Отскоро си женен, имаш нов бизнес, а тя капризничи, вгорчава живота ти. Капризна майка със скътано прилично състояние.

Очите му се премрежиха за миг. Стисна клепачи и преглътна сълзите.

— Не те упреквам, че го каза и че си задаваш този въпроси. Можеш да ме регистрираш за тест с детектор на лъжата. Доброволно ще се подложа веднага щом го уредиш. Искам да откриеш убиеца. — Дълбоко си пое дъх. — Обичах майка си. Не зная дали можеш да ме разбереш, но макар и да знаех каква е и какво е вършила, аз я обичах. Ако бях узнал за изнудването, щях да намеря начин да я спра. Щях да я накарам да върне парите и да престане. Това искам да направя. Да върна парите обратно на хората, от които ги е взела. Може би няма да залича стореното, но не зная как иначе да постъпя.

— Да, мога да ти помогна за това. Как щеше да я спреш, Боби?

— Не зная. Тя щеше да ме послуша. Ако видеше, че съм дълбоко разстроен, щеше да ме послуша. — Леко въздъхна. — Или поне да се престори. Вече не зная. Не зная как да кажа всичко това на Зейна. Как да й кажа, че е истина? Струпа й се толкова много.

— Била е близка с майка ти.

— Разбираха се. Зейна се разбира с всички. Положи големи усилия с майка ми… бяха необходими.

Боби отново се опита да се усмихне.

— Жените започват да изпитват странно чувство за близост една с друга. Когато това стане, споделят неща, за които не биха се доверили на мъж. Възможно ли е майка ти да е казала на Зейна какво прави?

— Изключено. — Боби опита да се поизправи, сякаш за да изглежда по-убедителен, и изруга заради счупената ръка, с която не можеше да си служи. — Зейна е… има ясни принципи. Не зная дали на света има напълно честен човек. Може би нямаше да спори с майка ми, но щеше да бъде ужасена и да ми каже. Нямаме тайни.

„Мнозина твърдят това“, помисли си Ив. Но как можеше човек да е сигурен, че партньорът му не крие нищо от него?

— Зейна държи ли на думата си?

На лицето му се изписа безкрайна любов.

— По-скоро би отрязала пръст на ръката си, отколкото да се отметне от нея.

— Тогава би изпаднала в затруднено положение, ако е обещала на майка ти, че няма да каже на никого, дори на теб.

Боби отвори уста, но замълча, и за Ив стана очевидно, че се бори с това ново предположение.

— Не зная как би постъпила. Но щеше да ми каже поне след смъртта на майка ми. Нямаше да го таи в себе си. Къде ли се бави? — Пръстите му нервно мачкаха краищата на ризата. — Трябваше вече да е пристигнала.

— Ще се обадя след минута да попитам дали е на път. Казаха ли кога ще те пуснат?

— Не по-рано от утре, но не издържам повече. Искам да хвана част от Коледа. Тази е първата ни, откакто сме заедно, мисля, че вече ти казах. Поне купих няколко подаръка тук, за да има какво да отвори Зейна. Господи, това е… как да се изразя? Истински кошмар.

Ив извади пакет от джоба на коженото манто.

— Предположих, че ще ти харесат. Сладки — каза тя, когато сложи пакета в здравата му ръка. — Едва ли болничното меню включва коледни сладки.

— Благодаря ти искрено. — Боби надникна в пакета и леко се усмихна. — Тук храната е ужасна.

Някога той й бе носил храна и сега тя му връщаше жеста. Това ги правеше квит, поне й се искаше да мисли, че е така.

Ив позвъни на полицаите и увери Боби, че съпругата му ще пристигне скоро.

По време на дългото, изнервящо шофиране към къщи отново се замисли.

Джобният й видеотелефон звънна и я забави за миг, докато успя да го включи към непознатата система на всъдехода и освободи ръцете си.

— Дано новините са добри, защото шофирам и движението е ужасно.

— Аз съм на по-хубаво място! — зачурулика гласът на Пийбоди и вълнението в него бе в пълен контраст с леденостудения дъжд навън. Лицето й засия на екрана на таблото като запалена свещ. — В Шотландия съм и вали сняг. На големи пухкави парцали.

— Ура!

— О, не бъди такава. Просто исках да ти кажа, че сме пристигнали и е невероятен студ. Семейство Макнаб имат разкошна къща, като голяма планинска вила край река. Бащата на Макнаб говори с типичен шотландски акцент.

— Защо не го усвоиш?

— Не, не. Просто ми допада. Харесаха ме, Далас. Всички са безкрайно мили с мен.

— Още веднъж ще кажа: Ура!

— Не зная защо бях толкова нервна и опърничава. Всичко е върха. Пътуването със совалката беше толкова вълнуващо, а гледките тук са великолепни. Като във филм приказка или…

— Пийбоди, радвам се, че си прекарвате добре. Наистина. Но се опитвам да стигна до дома си, за да мога и аз да се порадвам на Коледа.

— Извинявай, извинявай. Почакай. Видя ли подаръците, които оставих на бюрото ти?

— Да. Благодаря.

— О! — Изражението на Пийбоди се промени няколко пъти и накрая остана нацупено. — Пак заповядай.

— Все още не сме ги отворили.

— Аха! Добре. — На лицето й се появи смутена усмивка. — Решили сте да почакате до утре. Просто се запитах… Е, добре… нещо ново по случая?

— Нищо, което да не може да почака, докато се върнеш. Върви да хапнеш… какво беше, агнешки дреболии.

— Ще ги опитам. Вече изпих доста уиски и главата ми се мотае. Но не ми пука. Нали е Коледа? Миналата година с теб бяхме скарани, а сега не сме. Обичам те, Далас, както и Рурк, и онзи кльощак Макнаб. И братовчедка му Шийла. Весела Коледа, Далас.

— Да, страшно весела.

Затвори, преди Пийбоди отново да се разбъбри. Но се усмихна, докато минаваше през портала на дома си.

Всички лампи в къщата бяха запалени, сякаш бе вечер, и студената мъгла, която се стелеше над градината, проблясваше на светлината. Виждаше трептящите пламъци на свещи и слушаше барабаненето на студените, тежки дъждовни капки по покрива на всъдехода.

Спря, просто спря по средата на алеята, за да погледа, да помисли и да си спомни. Вътре имаше топлина, в камината гореше огън и пращяха истински дърва. Всичко в живота й по някакъв начин я бе водило към този дом. Целият ужас, който бе изживяла, болката и кръвта, които все още я преследваха в сънищата й, я бяха довели тук. Вярваше, че е така.

Имаше това, защото бе надживяла другото. Защото той я бе чакал на отсрещния бряг, вече изминал своя път дотам.

Имаше дом, в който горяха свещи и огън. Хубаво бе да отделя по няколко мига да помисли за него и да си напомни, че пред каквото и да бъде изправена, той винаги ще е тук.

Ако не можеше просто да се наслади на това, което има, поне за двайсет и четири часа, какъв бе смисълът?

Изтича до къщата и изтръска дъжда от косите си. Поне този път Съмърсет не се спотайваше във фоайето, но още докато сваляше мантото си, Рурк излезе от приемната.

— Ето те и теб.

— По-късно, отколкото се надявах. Съжалявам.

— Аз също пристигнах преди няколко минути. Със Съмърсет пийваме пред камината. Ела, седни при нас.

— Е, добре. — Съмърсет. Щеше да се наложи да се преструват на любезни. Това бе закон по празниците. — Първо трябва да се погрижа за нещо. — Криеше малък пакет зад гърба си. — Нужни са ми няколко минути.

— Тайни.

Рурк се приближи, за да я целуне и да надникне над рамото й. Ив се отдръпна и го смушка в корема.

— Не бъди нетърпелив. Идвам след минута.

Той я проследи с поглед, докато се качваше по стълбите, преди да се върне в приемната и да седне пред камината при Съмърсет, за да допие ирландското си кафе.

— Носи някакъв подарък, купен в последния момент.

— Аха. Ще прибера всъдехода в гаража. Сигурно го е оставила навън в това време.

— Разбира се. Зная, че вие двамата обожавате словесните престрелки, но нека обявим примирие поне до втория ден от Коледа.

Съмърсет повдигна рамене.

— Изглеждаш много спокоен.

— Спокоен съм.

— Преди време, неотдавна, до последния момент щеше да тичаш да уреждаш сделки. После щеше да грабнеш първата срещната женска и да заминеш за Сент Мориц или Фиджи. Където ти се прииска. Но не и тук.

— Не, не и тук. — Рурк си взе една от сладките с глазура, които Съмърсет бе подредил в лъскава червена чиния. — Защото, сега го осъзнавам, ако останех тук, неизбежно щях да започна да мисля колко съм самотен. Въпреки всички онези жени, сделките, хората и партитата. Какво друго имах, освен тях? Бях сам, защото нямаше човек, който да означава за мен толкова много, че да ме задържи тук. — Отпи кафе и се загледа в пламъците. — Ти ми подари живота. Така е — настоя той, когато Съмърсет понечи да възрази. — Работих здравата, за да създам този дом. Помолих те да се грижиш за него. Никога не си ме разочаровал. Но се нуждаех от нея. Единственото, което превръща къщата ми в истински дом.

— Не бих избрал точно нея за твоя съпруга.

— О — засмя се Рурк, — зная.

— Но е най-подходящата за теб. Идеалната — бавно се усмихна Съмърсет. — Въпреки многобройните си недостатъци, а може би благодарение на тях.

— Предполагам, че тя мисли същото за теб.

Когато я чуха да слиза, Рурк извърна глава. Бе свалила оръжието си и бе сменила ботушите с чехли. Отнесе пакета до елхата и го сложи при другите.

Рурк забеляза изражението й, докато оглеждаше купчината, която бе струпал. Удивление, смайване и някакво смирение, което го накара да се усмихне.

— Защо го правиш? — попита тя и махна с ръка към подаръците.

— Това е болест.

— Определено.

— Пием кафе по ирландски.

— Значи с уиски. Не, благодаря. Не зная защо някои хора развалят хубавото кафе по този начин.

— Също болест. Ще ти налея вино.

— Сама ще си налея. Пийбоди ми се обади, докато се прибирах. Пристигнала е благополучно в Шотландия и прелива от щастие. Каза, че обича и мен, и теб, и онзи кльощак Макнаб… дори братовчедка му Шийла. — Ив леко се усмихна на Съмърсет. — За теб не спомена, но съм сигурна, че просто те е пропуснала. — Седна и изпъна крака напред. — Няма по-голям подарък от това, баровец. Уреди ли всичко, което имаше за уреждане?

— Да — отвърна Рурк. — А ти?

— Не, но майната му. Опитах се да се свържа с лабораторията, но попаднах на запис на Jingle Bell Rock. Защо песни като тази никога не умират? Така се наби в съзнанието ми, че не мога да се отърва от нея.

Котаракът изостави Съмърсет, скочи в скута й и мъркайки сърдито, запристъпва на място по бедрата й.

— Надява се да те трогне. — Рурк посочи към него с чашата си. — Иска бисквитки, но не постигна нищо с мен и Съмърсет.

— Забрави за тях, дебелако. — Ив го повдигна и потърка нос в неговия. — Имам нещо друго за теб.

Пусна го на пода, отиде до елхата и след кратко ровене сред пакетите взе един.

Извади чифт рога, подходящи по големина за котешка глава, и изкуствена мишка.

— Под достойнството му е да ги носи или да гони някаква глупава играчка — възрази Съмърсет.

Ив само изсумтя.

— Котешка дрога. — Задържа мишката за опашката пред лицето на Галахад. — Да, точно така — каза тя, когато котаракът се изправи на задни лапи и сграбчи животинчето с предните.

— А ти, уважавана служителко на закона — отбеляза Рурк, — си станала пласьор.

— Имам си източници. — Докато Галахад блажено се търкаляше с новата си играчка, Ив успя да сложи рогата на главата му. — Е, изглеждаш доста глупаво, но само за тази вечер. Ние, хората, трябва да се позабавляваме за нечия сметка.

— Да я изяде ли се опитва — запита се Рурк, — или да прави любов с нея?

— Не ме интересува. Поне вече не мисли за бисквитки.

Ив отново седна с крака в скута на Рурк. Когато той нехайно прокара пръсти нагоре-надолу по прасеца й, Съмърсет прие това като намек.

— Приготвих нещо скромно за вечеря. Предположих, че ще искате да хапнете тук. Аз ще вечерям навън с приятели.

„Ти имаш приятели?“, едва не се изплъзна от устата на Ив, но Рурк предвидливо стисна глезена й.

— Всичко е в кухнята.

— Тогава — приятна вечер.

— На вас също.

Ново стискане на глезена я накара да се намръщи.

— Хм, благодаря. Весела Коледа.

Щом останаха насаме, тя побутна ръката на Рурк.

— Не се впрягай. Исках само да кажа нещо.

— Много добре зная какво се канеше да кажеш. През следващите два дни в нашето кътче от света ще цари мир.

— Добре, мога да се въздържам, ако и той се постарае. Освен това възнамерявам да се напия до забрава.

— Какво ще кажеш да ти помогна?

Той стана и й наля още вино.

— А ти?

— Ще пийна малко, но мисля, че не е зле поне един от нас да запази разсъдък. Котаракът вече е дрогиран — отбеляза Рурк, поглеждайки към пода, където Галахад енергично се търкаше в мишката.

— Кастриран е, горкият, и никога не ще разбере какво е секс. Хрумна ми да му подаря малка тръпка за Коледа. Самата аз се надявам да изживея трепетни мигове.

Рурк повдигна вежди.

— И за това мога да ти помогна.

— Може би имам предвид хапване на сладки.

Той се отпусна на дивана, изтегна се до нея и жадно всмука устните й.

— Все още не съм пияна — промърмори Ив.

— Не бързам.

— Трябва да затвориш вратата, ако не искаш да те хванат в крачка. Съмърсет излезе, но духът му винаги витае из коридорите на тази къща.

— Просто целувам жена си.

Леко се надигна с нея така, че можеха да съзерцават огъня и да отпиват вино. Все още притиснати един към друг.

— Страхотно е. — Тя си пое дъх и почувства как ароматът му я изпълва и успокоява всяка клетка на тялото й. — Мога да прекарам цялата Коледа в тази стая, на този диван.

— Ще трябва да се редуваме да донасяме провизии. Да поддържаме силите си и огъня.

— Добре. Ти си пръв.

Той се засмя и докосна косите й с устни.

— Ухаеш зашеметяващо. — Плъзна нос по шията й. — Сложила си някакъв парфюм.

— Понякога намирам минута за това.

— Оценявам усилието.

— Обади ли се на своите хора в Ирландия?

— Да. Къщата е същинска лудница. Печене на сладкиши, детски лудории, но така им харесва. Пожелават ти весела Коледа.

— Не ти ли е мъчно, че не си при тях?

— Ще прекарам Коледа точно където искам да бъда. — Доближи лицето й до своето и я целуна. — Тук. Трябва да пийнеш още вино.

— Вече ми се вие свят.

— Нищо чудно, защото не си обядвала.

— О, знаех си, че съм пропуснала нещо. — Ив взе бутилката и доля чашата си. — След като изпия това и се любя с теб до пълно изтощение, ще изям цял тон.

Рурк стана и отиде да затвори вратите на гостната. Тя му се усмихна от дивана.

— Ела да ме разопаковаш.

Развеселен и възбуден, Рурк седна до краката й.

— Да започнем оттук — предложи той и свали обувките й. Леко притисна пръсти към стъпалата й, и тя замърка.

— Точното място. — Ив затвори очи и отпи още вино. — Знаеш ли какво, после ти можеш да се напиеш, а аз да те разсъблека.

— Някой наистина е завладян от коледната атмосфера.

Обсипа глезените й с целувки.

— Човек не може да избяга от нея, накъдето и да се обърне. — По краката й пропълзя тръпка на наслада. — Опитваш се да се измъкнеш, но все не успяваш.

Тя повдигна единия си клепач, докато той разкопчаваше панталона й.

— Бърз си.

— По-бавно ли искаш?

— Не, по дяволите — усмихна се тя, сграбчи го и заля и двамата с вино. — Ох!

— Видя ли какво направи сега? Трябва да свалим тези дрехи. Горе ръцете — каза Рурк и издърпа пуловера над главата й. — Готово. — Подаде й обратно чашата и я постави стабилно между двете й ръце. — Внимавай.

— Явно вече съм пийнала достатъчно.

— Но не и аз.

Доразсъблече я, а после и себе си. Взе чашата, наклони я над гърдите й и по тях потекоха червени струйки. Ив сведе очи и отново ги вдигна.

— Ох — повтори тя и се засмя.

Той пое капките от кожата й с език и стоновете й го замаяха. Тръпнейки, тялото й се изви към него, докато дланите му го обхождаха.

В отговор ръцете й го обгърнаха, плъзнаха се по ръцете и краката му. С енергично движение се озова върху него, заливайки се от смях.

— Ох!

— Не знаеш ли друга дума?

Бе накарала дъха му да спре. За да й го върне, светкавично я претърколи. С устни и пръсти я накара да крещи и стене от възбуда.

Тя се предаде на вълните на забрава и страст, които нахлуваха в нея в опияняващо съчетание с въздействието на виното. Докато навлизаше в тялото й, все още задъхана от смях, тя обви ръце около врата му и силно го притисна.

— Весела Коледа — едва успя да промълви. — Господи!

И в нов изблик на смях го повлече със себе си.

— Весела Коледа — каза той преди последния тласък.

Ив остана да лежи неподвижна, с премрежен поглед, прикован в елхата.

— Това се казва коледен подарък.

По-късно, по негово настояване, отвори първия пакет. „Да ти бъде удобно“, бе казал. Не се и съмняваше, че ще се чувства добре с дългия кашмирен халат в тъмнозелено.

Вечеряха пред камината, поливайки „скромната“ паста от омари на Съмърсет с шампанско. Когато Рурк зададе въпрос за разследването, Ив поклати глава. Не желаеше да говорят за това. Имаше… и двамата имаха право на една вечер, в която кръвта и смъртта да останат заключени вън от техния свят. Свят, в който седяха като деца, с кръстосани крака на пода под елхата и разкъсваха шарени опаковки.

— „Вселената на Рурк“, прочете той на етикета на диск в калъф.

— Фийни го създаде, но по моя концепция. Става за холограф или компютър. — Ив си взе още една сладка. Щеше да й прилошее от прекалено много захар, но за какво бе Коледа? — Персонализирана игра, в която героят започва от дъното. С почти никакъв друг капитал, освен ума си. После печели пари, оръжия, земя. Строи, води войни. Може да има повече играчи… Биеш се с известни врагове. Можеш да мамиш, да крадеш и да се пазариш. Но има много капани, възможно е накрая да фалираш и да свършиш на улицата или в килия, измъчван от враговете си. Или да властваш над всички познати светове във Вселената. Анимациите са страхотни.

— Ти участваш ли?

— Да.

— Как мога да загубя?

— Трудно е. Фийни тренира цели две седмици и казва, че едва успявал да стигне до дванайсето ниво. Ядосва се. Както и да е, реших, че щом вече не крадеш в реалния свят, би могъл да изживяваш тръпката във виртуалния.

— Най-хубавият подарък е да имам до себе си жена, която ме познава. — Наведе се да я целуне и усети вкус на вино и захар. — Благодаря. Твой ред е.

— Вече отворих милион подаръци.

Бяха от бляскави и изящни до глуповати или секси.

— Почти свършиха. Този.

Тя дръпна панделката на кутията, която й подаде, и макар да го видя да се намръщва, я окачи на врата му. Вътре имаше лупа със сребърна дръжка.

— Антика е — каза той. — Помислих си: „Какво е детектив без лупа?“.

— Страхотна е. — Ив протегна ръка, погледна я през увеличителното стъкло, а после с усмивка го доближи до него и надникна. — Господи, изглеждаш още по-красив. Благодаря. — Насочи го към мъркащия котарак. — Но не и ти. Благодаря.

Когато Рурк докосна устните си, тя прочувствено въздъхна, преди да се приближи да го целуне.

— Ето, виж този подарък, мисля, че е подходящ отговор. — Пъхна в ръцете му кутия и продължи да си играе с лупата. — Ако имах такова нещо като малка, щях да подлудя доста хора.

— Или играчка, или някакъв инструмент. — Той вдигна поглед, усетил, че отново е обект на наблюдение. Хвърли й панделката. — Да видим какво си сложила тук.

Внимателно отмести капака на кутията и извади джобен часовник.

— Ив, прекрасен е.

— Също антика. Зная, че обожаваш старинни предмети. Вече има гравирано посвещение — добави тя, преди да го отвори. — Помислих си…

— Времето спира — тихо прочете Рурк и зашеметяващите му сини очи приковаха поглед в нея.

— Помислих си: Да, наистина… — докосна ръката му — … времето спира.

Той я сграбчи в прегръдката си, притисна устни към нейните, после към шията й и продължи:

— Истинско съкровище. Като теб.

— Хубаво е — промълви Ив. „Не вещите — мислено добави. Знаеше, че я разбира. — А споделянето, близостта.“ — Обичам те. Вече наистина зная какво означава това.

Рурк се засмя, отново я целуна и се отдръпна.

— Има още един за теб.

Навярно бе поредното бижу, ако се съдеше по размера на кутийката. Този мъж просто обожаваше да я окичва с бляскави украшения. Първата й мисъл, когато отвори кутийката, бе, че не просто блести, а би могло да заслепи човек.

Обиците бяха с по три идеално кръгли диаманта, които висяха подредени по големина, под група други, представляващи венчелистчетата на съвършено цвете.

— Убиец — каза тя. Когато видя усмивката му, веднага се досети. — Диамантите на Биг Джак, обирджията от големия удар на Четирийсет и седма. Онези, които намерихме.

— След като бяха стояли скрити близо половин век.

— Бяха конфискувани.

— Не съм ги откраднал — засмя се той и повдигна диска с играта. — Нали помниш? Вече го правя само във виртуалната реалност. Преговарях и ги получих по напълно законен път. Заслужават да блестят на твоите уши. Ако не беше ти, щяха да си останат скрити в онази детска играчка. Без вас, лейтенант, сега Чад Дикс нямаше да празнува Коледа.

— Поръчал си обиците за мен? — Това я трогна най-много от всичко. Повдигна лупата. — Да видим — каза тя и си даде вид, че оглежда камъните през стъклото. — Добра работа.

— Можеш да гледаш на тях като на ордени.

— Много по-красиви от онези, които раздава отделът.

Сложи ги, защото знаеше, че ще му достави удоволствие. Не се и съмняваше в това.

— Отиват ти.

— Бляскави обици като тези биха разкрасили всеки. — Обви ръце около врата му и се притисна към него. — За мен означава много да зная откъде са дошли и защо си ги поръчал. Аз… — Отдръпна се назад и широко отвори очи. — Купил си всичките, нали?

Той наклони глава встрани.

— Нали не си алчна?

— Не съм, за разлика от теб. Купил си всичките диаманти, зная това.

Плъзна пръст по волевата й брадичка.

— Мисля, че трябва да пийнеш още шампанско. Твърде трезвена си.

Ив поиска да каже нещо, но го премълча. Съпругът й имаше право да харчи парите си, както пожелае. За едно бе прав. Диамантите на Биг Джак заслужаваха по-добро място от сейфа на отдела.

— Там отдолу има още един подарък — забеляза той, докато се изправяше. — Онзи, който донесе днес.

— А, да. — Тайно се бе надявала да не се сети за него. — Не е нищо особено.

— Не забравяй, че съм алчен. Дай ми го.

— Добре, ето. — Протегна ръка и го сложи в скута му. — Ще донеса шампанското.

Рурк сграбчи ръката й, преди да стане.

— Почакай една минута, докато видя какво има тук за мен. — Отмести меката хартия, извади съдържанието и каза само: — Охо!

Ив едва прикри смущението си.

— Каза, че искаш моя снимка отпреди.

— Охо! — повтори той и изражението му я накара да се изчерви. — Само как изглеждаш.

Очите му отместиха поглед от копието към оригинала, изпълнени с толкова задоволство, изненада и обич, че гърлото й пресъхна.

— Изрових я и поръчах да я поставят в рамка.

— Кога е направена?

— Скоро след като постъпих в Академията. Съквартирантката ми често снимаше. Опитвах се да уча, а тя…

— Косата ти.

Ив се раздвижи малко нервно. На снимката седеше на бюро, заобиколена от множество дискове. Бе облечена с грозния сив пуловер от униформата на Полицейската академия. Дългата й коса бе вързана на конска опашка.

— Да, беше дълга. Струваше ми се най-лесно просто да я връзвам отзад. Но веднъж по време на тренировка противникът ми ме сграбчи за опашката, дръпна я и ме повали. Тогава я отрязах.

— Очите ти. Поглед на ченге още тогава. Била си почти дете, а вече си знаела какво искаш.

— Знаех, че ако не разкара онзи фотоапарат от лицето ми и не ме остави на мира да уча, ще я убия.

Той се засмя, хвана ръката й, но не откъсна поглед от снимката.

— Какво стана с момичето?

— Издържа около месец. Беше свястна, но не ставаше…

— За ченге — довърши Рурк. — Благодаря ти за снимката. Точно това исках.

Ив отпусна глава на рамото му, загледа се в примигващите светлини на елхата, докато я замаяха, и си помисли: „На кого му е притрябвало шампанско?“.