Нора Робъртс
Спомени в смъртта (15)

15.

Ив изпрати Бакстър обратно при Трухарт и закрачи пред вратите на операционната, докато край нея се носеха остри миризми и нервни гласове.

Ненавиждаше болниците, поликлиниките, центровете за спешна помощ. Места, изпълнени с болка и страдание. Със смърт и безутешна скръб.

С напрегнато очакване.

Дали тя бе изпратила Боби тук? Дали в стремежа си да постигне напредък в разследването го бе тласнала на пътя на опасността? „Егоистично желание“, помисли си сега Ив. Искаше й се час по-скоро да затръшне вратата на миналото си, отново да го заключи не само заради собственото си душевно равновесие, а за да докаже, че е способна. Затова бе поела риск, макар и пресметнат.

И Боби Ломбард плащаше цената.

Или бе просто нелепа злополука? Хлъзгави тротоари, претъпкани с хора, бързащи, блъскащи се, проправящи си път с лакти. Инциденти ставаха всеки ден. Всеки час, по дяволите. Може би нещата бяха съвсем прости.

Но не можеше да го приеме. Дори ако според компютърната програма вероятността се окажеше сто процента, не би повярвала.

Боби лежеше в безсъзнание, с изпотрошени кости, загубил кръв, защото тя го бе изпратила на улицата, надявайки се да надуши убиеца.

Възможно бе да е той. Дори сега не бе изключено. Имаше хора, които убиваха майките си. Напрежение, гняв или нещо по-зловещо, насъбирано цял живот, изведнъж щракваше, като изпукване на кост, и ги караше да убиват.

И тя бе извършила убийство. Не само костта на ръката й бе изпукала в онази ужасна стая в Далас. Онова, което бе таила в съзнанието си, се бе отприщило и ножът се бе забил в плътта му. Отново и отново. Все още помнеше кръвта, мириса й, остър и натрапчив, лепкавата течност по ръцете и лицето си.

Помнеше болката от онази счупена кост и я усещаше, дори през воала на отминалото време. Чуваше виковете си и неговите предсмъртни стонове.

Някои биха нарекли тези звуци нечовешки, но не бе така. Те бяха израз на човешката същност. На първичното в човека.

Потърка клепачите си с длани.

Господи, колко мразеше болниците. Мразеше да си спомня как бе влязла в една от тях, загубила голяма част от себе си. Сякаш тази част се бе изпарила.

Мирисът на собствения й страх. Непознатите, които кръжаха около нея. „Как се казваш? Какво ти се е случило? Къде живееш?“

Откъде би могла да знае? Дори ако си спомняше, ако съзнанието й не се бе заключило, как би могла да им каже?

Бяха й причинили болка, за да я излекуват. Помнеше и това. Наместването на костта, лечението на раните и разкъсванията от множеството изнасилвания. Но никога не бяха разкрили онези тайни, скрити зад стените, които разумът й бе издигнал.

Никой не бе узнал, че детето в болничното легло е извършило зверско убийство. И е викало от човешка болка.

— Далас…

Ив подскочи, но не се обърна.

— Все още не зная нищо.

Пийбоди просто застана до нея. През малкото прозорче на вратата Ив виждаше хирургическия екип около Боби. Запита се защо тези врати имат прозорчета? Защо лекарите искат хората да виждат какво правят те в операционните зали?

Как причиняват болка, за да лекуват.

Нима не бе достатъчно да си го представят, без да виждат кръвта и да чуват пиукането на уредите?

— Върни се при Бакстър да узнаеш повече подробности — каза Ив. — Искам всички свидетелски показания, които е събрал. Имената на разпитаните. Искам проверка на документите на таксито. После изпрати Бакстър и Трухарт обратно в управлението. Искам онзи запис да отиде в лабораторията. Ти остани при Зейна. Виж какво друго ще успееш да изкопчиш от нея.

— Да поставим ли стаята му под охрана? Когато операцията приключи?

— Да.

„Мисли позитивно — каза си Ив. — Ще го откарат в болнична стая, а не в моргата.“

Когато остана сама, събра сили да продължи да гледа. Запита се какво общо има момичето, лежало в операционна зала, подобна на тази, със случващото се сега.

Една от сестрите се втурна навън от операционната. Ив сграбчи ръката й.

— Какво е състоянието му?

— Стабилно. Докторът ще ви даде повече информация. Роднините трябва да останат в чакалнята.

— Не съм роднина. — Ив извади значката си. — Вашият пациент е ключов свидетел по разследване на убийство. Трябва да зная дали ще оживее.

— Изгледите са добри. Късметлия е. Ако да бъдеш блъснат от такси два дни преди Коледа, може да се нарече късмет. Има счупени кости, натъртвания, разкъсвания. Вътрешен кръвоизлив, който спряхме. Стабилизиран е, но травмата на главата е главният повод за тревога. Трябва да поговорите с хирурга.

— Съпругата е в чакалнята с партньорката ми. Трябва да я уведомим.

— Вървете.

— На масата лежи мой ключов свидетел. Налага се да стоя пред вратата.

На лицето на сестрата се изписа раздразнение, но тя махна с ръка.

— Добре, добре, ще се погрижа.

Ив остана там. Чуваше суматохата зад гърба си, звъна на видеотелефони, забързаните стъпки… Изведнъж някой извика:

— Весела Коледа!

Думите прозвучаха провлачено като пиянска песен и последва гръмогласен смях, докато откарваха нещастника на количка. Медицински екип бързаше по коридора с жена на носилка, съпровождан от хленчене и ридания. Наблизо притича санитарка с кофа, от която вонеше на повърнато.

Някой потупа Ив по рамото и когато тя се обърна, я лъхна мирис на домашно произведен алкохол и дъх на развалени зъби. Мъжът носеше изпоцапан костюм на Дядо Коледа и бяла брада, висяща на едното му ухо.

— Весела Коледа! Искаш ли подарък? Тук имам един точно за теб!

Посегна към чатала си и извади половия си орган, изрисуван като захарна пръчка в момент на по-бистър ум, но не по-малка лудост.

Ив погледна белите и червени райета.

— Да, изглежда примамливо, но аз нямам нищо за теб. Почакай, имам.

Широката му усмивка се изпари, когато тя му показа значката си.

— Е, к’во сега?

— Имаш късмет, че съм заета, иначе щях да те замъкна в ареста за непристойно поведение и ексхибиционизъм, въпреки че явно художникът си го бива, а и за най-отвратителния дъх на планетата. Ако намеря минута време, ще прекараш Коледа в килия. Така че се разкарай.

— Е, к’во сега?

— Прибери това нещо, преди да изплашиш някое дете.

— А, Дядо Коледа, ето къде си бил. — Сестрата, която бе излязла преди малко, завъртя очи срещу Ив и го сграбчи за ръката. — Хайде, тръгвай.

— Искаш ли подарък? Имам един точно за теб.

— Да, да. Това искам за Коледа.

Ив се обърна, когато вратите на залата се отвориха. Сграбчи първия излязъл за престилката.

— Какво е състоянието му?

— Вие съпругата ли сте?

— Не, ченгето.

— При сблъсък между кола и човек обикновено печели колата. Но е стабилизиран. — Лекарят повдигна два пръста и ги плъзна по носа си, за да потърка вътрешните ъгълчета на очите си. — Счупена ръка, фрактура на хълбок, разкъсан бъбрек. Най-тежка е травмата на главата. Но ако няма усложнения, ще се възстанови. Имал е късмет.

— Трябва да разговарям с него.

— Под упойка е. Стабилизирахме го. Ще го изпратим горе за изследвания. След два часа, ако всичко е наред, навярно ще може да води разговор. — В уморените му очи се изписа любопитство. — Не съм ли ви виждал някъде? Може би и по-рано съм вършил чудеса за вас.

— Лейтенант Далас. Може би.

— Да, Далас. Изчакайте. Слушайте, трябва да разговарям със съпругата.

— Добре. Ще поставя полицейска охрана. Не искам да пускате никого при него преди мен.

— За какво е всичко това?

— Ключов свидетел. От отдел „Убийства“ съм.

— А, да, разбира се! Случаят „Айкоув“. Смахнати типове. Е, свидетелят ви ще оживее. Попаднал е в добри ръце.

Ив се отдръпна и погледна лицето на Боби, докато го откарваха от операционната. Забеляза, че е загубил част от кожата си. Останалата бе бледа като платно. Когато действието на упойката отминеше, го очакваха адски болки, но дишаше самостоятелно.

— Ще отида горе с него, докато пристигне полицаят.

— Заповядайте. Само не пречете на екипа. Весели празници — добави докторът, докато вървеше към чакалнята.

 

 

Ив застана пред друга врата, на друг етаж, в която провеждаха изследвания със скенер. Докато чакаше, вратите на асансьора се отвориха и на етажа се втурна Зейна, следвана от Пийбоди.

— Докторът каза, че ще се оправи. — Сълзите бяха размазали грима й и оставили сивкави струйки по бузите й. Сграбчи ръцете на Ив и ги притисна. — Ще се оправи. Докарали са го тук само за изследвания. Боях се… боях се… — Гласът й секна. — Не зная какво бих правила. Просто не зная.

— Искам да ми разкажеш всичко.

— Вече казах на детектив Пийбоди. Казах й, че…

— Ще го повториш пред мен. Почакай. — Тръгна към униформения полицай, който излезе от асансьора. — Пациентът е Боби Ломбард. Ключов свидетел по убийство. Искам да го следваш навсякъде. Огледай стаята, в която ще бъде настанен, проверявай самоличността на всеки, абсолютно на всеки, който се опита да влезе. Дори да се закашля, държа да ми докладваш. Разбрано?

— Да, лейтенант.

Доволна от отговора, Ив се върна при Зейна.

— Е, да отидем да седнем някъде. Искам да чуя всичко, всяка подробност.

— Добре, но… нищо не разбирам. — Зейна прехапа долната си устна и извърна глава към вратата, докато Ив я отвеждаше. — Не мога ли да остана, да изчакам, докато…

— Няма да отидем далеч.

Ив повика един асистент и само му показа полицейската си значка.

— Добре — каза той. — Значи съм арестуван. Това означава, че мога да поседна за пет минути.

— Налага се да ползвам стаята ви за отдих.

— Почти съм забравил какво представлява стая за отдих. Столове, маса, кафе. Натам, вляво. О, по дяволите, трябва ви кодова карта. Охранителната система няма да ви допусне. Ще ви заведа.

Поведе ги по коридора, отвори вратата с кодовата си карта и надникна в стаята.

— О, мирише на кафе. Не е лошо.

Остави ги и се отдалечи по коридора.

— Седни, Зейна — нареди Ив.

— Трябва да се движа. Не ме свърта на едно място.

— Нищо чудно. Припомни си какво стана.

— Онова, което ти разказах вече, а после и на детективката.

— Повтори го.

Когато Зейна заговори, Ив обърна внимание на няколко подробности.

— Значи са те блъснали и си разляла кафето си.

— На палтото. — Зейна го повдигна от стола, върху който бе преметнато. — Първия път не беше много. Повече се разплиска, когато Боби… Господи, все още е пред очите ми.

— Случайно ли те блъснаха или нарочно?

— О, не зная. Случайно, предполагам. Имаше толкова много хора. С част от съзнанието си мислех, че е вълнуващо. Тълпите навън, витрините, шумът… Носехме соевите хотдози и чантите. Трябваше да се върнем в хотела. Зная, че Боби искаше да се приберем. Но…

— Но ти не искаше. Боби каза ли нещо? А ти видя ли нещо, преди да падне?

— Не… търках палтото си, гледах надолу и си мислех дали ще се изпере. Мисля, че той посегна да вземе чашата, за да освободя ръката си. После изведнъж падна. Аз… протегнах ръце към него — промълви тя с треперещ глас. Тогава чух клаксона и скърцането на спирачки. Беше ужасно. — Раменете й затрепериха и тя закри лицето си с ръце. Пийбоди донесе чаша вода. Зейна отпи глътка и колебливо си пое дъх. — Няколко души се спряха да помогнат. Всички казват, че нюйоркчани са студени и безчувствени, но не е така. Хората бяха мили, отзивчиви. Опитаха се да помогнат. Дойдоха полицаи. Онези, които се качиха в линейката с нас. Боби кървеше, изпаднал в безсъзнание. Пристигна бърза помощ. Мислиш ли, че скоро ще ме пуснат при него?

— Ще проверя. Искаш ли кафе?

— Никога вече няма да близна.

Зейна пъхна ръка в джоба си, извади хартиена носна кърпичка и зарови лице в нея. Ив я остави и излезе с Пийбоди.

— И аз не узнах нищо повече — заговори Пийбоди. — Няма представа дали може да е било съзнателно нападение.

— Ще видим какво ще каже Боби. Записът?

— Бакстър лично ще го отнесе в лабораторията. Откачих предавателите от палтата.

— Добре си се сетила.

— Взех списъка на свидетелите и копия от показанията, взети на място. Шофьорът е на път за управлението. Документите му са редовни. Кара такси от шест години. Няколко дребни произшествия. Нищо сериозно.

— Отиди там. Вземи първоначалните му показания и сведенията за него за доклада. Напиши го и извади копия за мен и за Уитни. — Ив погледна часовника. — По дяволите! Не мога да направя нищо повече. Ще кисна тук, докато успея да разпитам Боби. Когато приключиш в управлението, тръгвай към къщи. Весела Коледа.

— Сигурна ли си? Мога да изчакам, докато дойдеш.

— Няма смисъл. Ако изникне нещо, ще ти се обадя. Опаковай багажа, приятно прекарване в Шотландия. Вдигнете наздравица за нас.

— Мисля, че и там има такъв обичай. Благодаря. Но ще съм на разположение до полета на совалката утре. Весела Коледа, Далас.

„Много весела“, помисли си тя и погледна към стаята за отдих, докато Пийбоди се отдалечаваше. Някои хора щяха да прекарат най-ужасната Коледа в живота си.

 

 

Изчака около час изследванията на Боби да приключат и да го откарат в болничната стая. Когато влезе, той извърна глава и се опита да я фокусира с изцъклените си зачервени очи.

— Зейна? — промълви с провлачен от опиатите глас.

— Далас е. Зейна е добре. Ще дойде след минута.

— Казаха… — облиза устни — … че ме е блъснало такси.

— Да. Е, как стана?

— Не зная. Спомените ми са смътни. Чувствам се много странно.

— От лекарствата е. Докторът каза, че ще се оправиш. Имаш няколко счупени кости и спукан череп. Мозъчно сътресение. Чакали сте на светофара, за да пресечете улицата.

— Чакахме — затвори посинелите си клепачи. — Хората бяха натъпкани на ъгъла като сардини. Имаше много шум. Зейна издаде някакъв звук. Изплаши ме.

— Какъв звук?

Боби я погледна.

— Нещо като… „ох“ — затаи дъх. — Но просто се беше покапала с кафе. Кафето, хотдозите и чантите. Бяхме натоварени. Отивахме да си купим шапки.

— Дръж се, Боби — каза Ив, когато очите му започнаха да се затварят. — Какво се случи тогава?

— Аз… тя ми се усмихна. Спомням си усмивката й, която сякаш казваше: „Опа, какво направих“. Не знам, не знам… Чух писъка й. Чух виковете на хора и свиренето на клаксони. Ударих се в нещо. Казаха, че то ме е ударило, и не помня нищо друго, а после се събудих тук.

— Подхлъзна ли се?

— Сигурно. При толкова хора.

— Видя ли някого? Някой каза ли ти нещо?

— Не помня. Чувствам се странно, не на себе си.

Кожата му бе по-бледа от болничните чаршафи, и синините и раните се открояваха, събуждайки отново мъчителното й чувство за вина.

Все пак тя продължи да го разпитва:

— Пазарували сте. Купили сте елха.

— Да. Надявахме се да ни поразвесели. Какво ли е станало с нея? — Боби отново завъртя очи към нея. — Наистина ли ми се случва всичко това? Искам да си отида у дома. Само да си отида у дома.

„Нищо няма да постигна сега“, реши Ив. Губеше времето си и неговата енергия.

— Ще я повикам.

Излезе. Зейна стоеше в коридора и кършеше ръце.

— Мога ли да вляза? Моля те. Няма да го разстроя. Вече се успокоих. Искам само да го видя.

— Да, добре, влез.

Зейна изпъна гръб и се постара да изглежда усмихната. Ив я проследи с поглед и чу шеговитата й реплика:

— Господи, как си се подредил! Хубав начин намери да се отървеш от купуването на шапка.

Докато чакаше, Ив се свърза с лабораторията. Сърдито промърмори, когато й съобщиха, че ще получи резултат едва на двайсет и шести. Явно дори нейният гняв не можеше да накара никого да се размърда по Коледа.

Невъзможно бе да направи пробив там, но управлението бе нейна територия. Даде нареждане Зейна в хотела и Боби в болницата денонощно да бъдат под охрана.

— Да — сопна се тя, — включително и навръх Коледа.

Ядосана, звънна на Рурк:

— Ще се прибера късно.

— Много си весела. Какво правиш в болницата?

— Нищо ми няма. После ще ти обясня. Настана бъркотия, която трябва да разчистя, преди да си тръгна.

— И аз имам доста неща за уреждане преди празниците. Какво ще кажеш да се срещнем някъде за вечеря? Обади ми се, щом приключиш.

— Добре. Може би. — Погледна към вратата, когато Зейна излезе. — Трябва да затварям. Чао.

— Уморен е — каза Зейна, — но подхвърли някоя и друга шега. Каза, че цял живот няма да вкуси соев хотдог. Благодаря ти, че остана. За мен беше утеха наблизо да има човек, когото познавам.

— Ще те откарам в хотела.

— Може би ще ми позволят да остана при Боби. Ще спя на стола до леглото му.

— И за двама ви е по-добре да си починеш. Утре сутринта ще изпратя полицейска кола да те докара отново.

— Мога да хвана такси.

— Вземаме предпазни мерки. За всеки случай. Пред вратата ти ще пази полицай.

— Защо?

— Просто предпазна мярка.

Зейна внезапно сграбчи ръката й.

— Мислиш, че някой е искал Боби да пострада? Че е бил блъснат нарочно? — Гласът й стана с няколко октави по-висок, докато изричаше въпроса, и пръстите й се впиха в ръката на Ив.

— Няма никакви доказателства в подкрепа на тази версия. Но все пак искам да сме предпазливи. Събери всичко, което искаш да отнесеш в хотела, и тръгваме.

— Той се подхлъзна. Просто се подхлъзна, това е — категорично заяви Зейна. — Но ти си загрижена за нас.

— Така е.

— Може ли да видим дали тук има магазин за подаръци? Искам да занеса цветя на Боби. Може би дори малка елха. Днес купихме една, но мисля, че беше смачкана.

— Разбира се, няма проблем.

Сдържайки нетърпението си, Ив тръгна надолу към магазинчето за подаръци. Изчака, докато Зейна умуваше кои са най-подходящите цветя и най-свястната от хилавите елхи.

Трябваше да избере и картичка с пожелание, което означаваше още изнервящо умуване.

Изгуби трийсет минути за нещо, което Ив би успяла да свърши за трийсет секунди. Но руменината на лицето й се върна, когато я увериха, че ще доставят цветята в болничната стая след час.

— Ще се зарадва да ги види, щом се събуди — каза Зейна, докато вървяха към изхода. Закопча изцапаното си палто догоре заради режещия вятър. — Не мислиш ли, че цветята са твърде претенциозни? Твърде женски? Толкова трудно се избират цветя за мъж.

Какво разбираше тя, по дяволите?

— Ще му харесат.

— Господи, колко е студено. И отново вали сняг. — Зейна се спря и вдигна поглед към небето. — Може би ще имаме бяла Коледа. Ще бъде вълнуващо. В Тексас почти никога не вали сняг, а дори и да завали, веднага се стопява. Когато за първи път видях сняг, не знаех какво да мисля. А ти?

— Беше твърде отдавна. — През прозореца на друга мизерна хотелска стая. В Чикаго може би. — Не помня.

— Спомням си как направих снежна топка и колко студена беше в ръцете ми. — Зейна сведе поглед към тях и ги пъхна в джобовете си. — Когато погледнеш през прозореца сутрин, след като през нощта е натрупал сняг, всичко изглежда толкова бяло и чисто. — Изчака до колата, докато Ив отключи вратите. — Сигурно помниш как сърцето ти подскача от вълнение, защото може би в този ден няма да има училище?

— Всъщност не.

— Не ми обръщай внимание, твърде бъбрива съм. Когато съм нервна, винаги ставам такава. Предполагам, че всички вече сте готови за Коледа.

— Почти.

Ив се включи в потока от коли, готова да слуша още бърборене.

— Боби иска траурната служба за майка му да се проведе преди края на годината. — Зейна заусуква горното копче на палтото си, сякаш не знаеше какво да прави с ръцете си. — Не зная дали ще бъде възможно, щом е толкова тежко ранен. Мислеше… мислехме, че е по-добре по-рано, за да започнем новата година без цялата тази мъка. Ще можем ли скоро да си отидем у дома?

„Не мога да ги задържа“, каза си Ив. Би могла да протака, но нямаше основателна причина да иска да останат в Ню Йорк, след като изпишат Боби.

— Ще видим какво ще кажат докторите.

— Едва ли някога ще дойдем отново тук. — Зейна погледна през страничното стъкло. — Случиха се твърде много неща. Твърде много лоши спомени. Може би и с теб няма да се видим повече, след като си тръгнем.

— Зависи…

Ив се качи до хотелската стая, за да се увери, че всичко е непокътнато. Поиска копие от записа на охранителните камери във фоайето, изпрати полицая пред вратата и напусна хотела.

Върна се в управлението и откри на бюрото си две кутии в пъстри опаковки. Картичките разкриха, че са от Пийбоди и Макнаб. Един подарък за нея, един — за Рурк.

Не успя да събере достатъчно коледно настроение, за да отвори своя, и ги отмести встрани, за да работи. Оформи доклада си, прочете този на Пийбоди и го подписа.

Следващият половин час бе относително спокоен. Преглеждаше материалите по случая и записките си и размишляваше.

Преди да излезе, закачи диска, който й бе подарила Майра.

Може би щеше да помогне.

Остави го да проблясва на слабата светлина през прозореца, извади видеотелефона си от джоба и с подаръците под мишница излезе от кабинета си.

— Свободна съм.

— Какво ти се хапва? — попита Рурк.

— Труден въпрос. — Ив махна с ръка, когато забеляза Бакстър, и се спря. — Нещо скромно.

— Така си и помислих. „Софияс“ — каза той и изрецитира адреса. — След трийсет минути.

— Става. Ако стигнеш пръв, поръчай огромна бутилка вино. Налей ми цяла чаша догоре.

— Очертава се интересна вечер. Доскоро, лейтенант.

Тя прибра видеотелефона в джоба си и се обърна към Бакстър.

— Нямам шанс да се присъединя и да споделите с мен тази огромна бутилка вино.

— Няма да я делим с никого.

— В такъв случай би ли ми отделила минута? Насаме.

— Добре. — Върна се в кабинета си и включи осветлението с гласова команда. — Мога да те почерпя с кафе, ако искаш, но това е най-доброто, което мога да ти предложа.

— Приемам го.

Той отиде до автоготвача. Все още бе с цивилните дрехи — светлосив пуловер и тъмносив панталон. По панталона имаше пръски кръв, навярно на Боби.

— Не зная какво да мисля — каза той. — Може би съм се отплеснал за миг. Може би просто съм пропуснал нещо. Припомних си всичко. Написах го. Все още не зная. — Взе кафето и се обърна. — Изпратих малкия близо до тях. Не го обвинявам, отговорността е моя. Изпратих го да купи хотдози, за бога. Помислих си, че след като те вземат своите, ще бъда в добра позиция за наблюдение. А и бях прегладнял, мамка му.

Чувството за вина, което Ив долови, й бе добре познато. Сякаш се взираше в огледало.

— Искаш да те нахокам ли? Тъкмо търся върху кого да излея гнева си.

— Може би. — Бакстър намръщено се загледа в чашата си и отпи глътка. — Слушах ги и не чух нищо. Просто бърборене. Нямах добра видимост през цялото време, но той е висок и виждах главата му, профила му, когато се обръщаше към нея. Приближих се, когато тя разля кафето, но отново се отпуснах. Бяха по средата, Трухарт стоеше от едната им страна, аз — от другата. Изведнъж писъкът й проглуши ушите ми.

Ив седна на ръба на бюрото си.

— Нищо необичайно?

— Нищо. Над главите ни фучаха въздушни скутери. Един от онези улични Дядо Коледи звънеше с проклетото си звънче. Хората бързаха или се тълпяха до светофара. — Отпи още кафе. — Хукнах натам веднага, щом жената изпищя. Не видях никого да се изнизва. Може би копелето е стояло там. Нищо чудно да е някой от свидетелите. Или просто се е оттеглил незабелязано. Днес на Пета улица имаше стълпотворение. И доста хора се подхлъзваха или препъваха.

Ив вдигна глава и присви устни.

— Преди или след това?

— И преди, и след, и в самия момент. Като си спомня, видях жена… червено палто, бухнала руса коса. Леко се подхлъзна. Точно зад Зейна. Сигурно това я е накарало да залитне и да се залее с кафе. Сякаш още виждам мъжа да се обръща. Чувам го да пита какво има. Тревожно. После се успокоява, когато тя казва, че се е покапала с кафе. Аз също. Изведнъж полита напред. Настъпва хаос.

— Може би и двамата напразно се самообвиняваме, а той просто е загубил равновесие.

— Няма случайни съвпадения.

— Прав си — усмихна се Ив. — Ще прослушаме записа напред и назад. Боби е в безопасност. Никой не може да достигне до него. До нея също. Ще го чуем, след като онези тъпаци от лабораторията престанат да пеят коледни песни. Няма смисъл да се упрекваме или да те хокам, докато не узнаем дали е онова съвпадение — едно на милион, което е чиста случайност.

— Ако аз съм се издънил, държа да го зная.

Ив се усмихна със стиснати устни.

— Това мога да ти обещая, Бакстър. Ще ти кажа.