Нора Робъртс
Спомени в смъртта (13)

13.

Ив се възползва от часа уединение и се върна към самото начало. Отново измина целия път, стъпка по стъпка. Прослуша записа от местопрестъплението, прегледа бележките си и докладите от огледа на оперативната група, на медицинската експертиза и лабораторията.

Докато слушаше показанията, обърна толкова внимание на промените в настроението и тона, колкото на самите думи.

Застана срещу таблото и подробно разгледа всяка снимка, от всеки ъгъл.

Когато Рурк влезе от своя кабинет, извърна глава към него. Доловил блясъка в очите й, той се усмихна и повдигна вежди.

— Лейтенант…

— Тези дни действах като ченге, даже вървях с характерната походка, но не се чувствах като ченге. Сега отново съм на себе си.

— Добре дошла.

— Да хапнем. Какво искаш?

— Щом отново се чувстваш като ченге, избирам пица.

— Върхът. Ако вече не се бяхме отъркаляли в леглото, бих ти се нахвърлила само заради това.

— Впиши го в сметката ми.

Седнаха от двете страни на бюрото й, с пицата и виното помежду им. „Сложил е елха дори тук“, помисли си тя. За неговите стандарти бе малка, но изглеждаше чудесно до прозореца, разпръсквайки разноцветни светлини в мрака.

— Ето как стоят нещата — заговори Ив, — нещо не се връзва.

— Аха. — Той повдигна чашата си към нея и отпи. — Добър извод.

— Сериозно. На пръв поглед картината е следната: на местопрестъплението лежи жена, убита с няколко удара с тъп предмет в тила. От по-ранните наранявания личи, че е била нападната и пребита предния ден. Вратата е заключена отвътре, прозорецът — не. — С парче пица в едната ръка Ив посочи към таблото с другата. — Елементарните доказателства сочат, че нападателят е влязъл през прозореца, пребил я е и е излязъл по същия път. Понеже няма следи от самозащита, разследващият би могъл да предположи, че е познавала убиеца и не е имала време да осъзнае, че е в опасност. Но ако някой те е пребил вчера, нормално е днес да си малко изплашен, когато отново дойде при теб.

— Не и ако по-ранните наранявания са причинени от самата жертва.

— Да, но ако не знаеш това, откъде би ти хрумнало, когато откриеш трупа? Убиецът е видял поне раната на лицето. Била е точно тук, нанесена със същото оръжие. Затова като прегледаме отново цялата информация, става ясно, че онзи, който я е очистил, е нагласил нещата така, че да изглежда убита от същия човек, който й е нанесъл побой. — Отхапа от пицата и се наслади на пикантния вкус. — Използвал е предишните наранявания за заблуда. Съобразително. Никак не е зле. Разсъждавал е разумно. Проявил е съобразителност и като е взел видеотелефона й.

— Възползвал се е от алчността на жертвата и склонността й към агресивност.

— Да. Но някои малки подробности оборват тази теория. Отново никакви признаци на самозащита. Никакви следи от връзване или нещо, което да издава, че се е опитала да се бори. Не се е измила. Като добавим към това и ъгъла на раните, оказва се, че се е самонаранила.

— И това те кара да поемеш в съвсем друга посока.

— Точно така. Следва самото местопрестъпление, позата на тялото и часът на смъртта. Когато непознат влезе през прозореца посред нощ, нормално е да скочиш от леглото и да се разкрещиш. Тя не го е направила. Това означава, че убиецът е влязъл през вратата. Пуснала го е.

— Все пак не изключвай версията за прозореца. Ако със съучастника й са имали разногласия, може би е предпочел да влезе през него, вместо да рискува тя да не го пусне.

— Прозорецът е бил заключен. Ето какъв е проблемът с паметта. Понякога помага, а друг път ти изневерява. — Ив отхапа парче пица и го преглътна с вино. — И ето какво е предимството разследващото ченге да е познавало жертвата… която, доколкото си спомням, винаги е заключвала всички врати и прозорци. „Светът е пълен с крадци, изнасилвачи и мошеници“ според Библията на Труди. Дори през деня, когато си бяхме у дома, къщата приличаше на непристъпна крепост. Бях го забравила. Тя не би оставила отворен прозорец в големия лош Ню Йорк. Необичайно е за нея.

— Пуснала е убиеца в стаята си — намеси се Рурк. — Късен гост.

— Да. Доста късен. Не си е направила труда да облече халат. В гардероба имаше един, но не го е сложила, а е посрещнала убиеца си по нощница.

— Това говори за известна близост. Любовник?

— Може би. Не е изключено. Тя поддържаше външността си. Лицето и тялото. Но не помня да са идвали мъже — промърмори Ив и отново се опита да се върне към миналото. — Живях при нея само около шест месеца, но не помня да е имала гости или да е излизала с някого.

— Оттогава досега е твърде дълъг период на въздържание.

— Не съм зачеркнала версията за любовник — продължи Ив, — но прегледах списъка на вещите й, всичко нейно в онази стая: никакви сексиграчки, еротично бельо или презервативи. Все пак възможно е да е поддържала трайна връзка… не открих нищо, което да го доказва, обаче е възможно. Но не и равнопоставен партньор.

— Така ли?

— Трябваше да се слуша нейният глас. Изпитваше нужда да командва. Обичаше да нарежда на хората какво да правят и да ги наблюдава, докато изпълняват прищевките й. Трудовата й биография е доказателство за тази особеност на характера й. Дълга поредица работни места, на никое от които не се е задържала дълго. Не й бе присъщо да изпълнява заповеди, а да ги дава.

— Ролята на приемна майка е била идеална за нея — кимна Рурк. — Тя е шефът, тя командва. Пълна власт.

— Така си е мислила — потвърди Ив. — Наближаваше шейсетте, а няма сведения да се е омъжвала. Само едно официално съжителство. Не, тя не беше от хората, които се чувстват добре в екип. Партньорство не би я устройвало. Може би е позвънила на това лице от видеотелефона си. „Ела, трябва да поговорим.“ Пийнала е вино, взела е хапчета. Може би е изпаднала в състояние на блажено самодоволство.

— Ето още една причина да не прояви толкова съобразителност, колкото обикновено.

Ив кимна.

— Лежи отпусната, приятно замаяна. И размишлява как да изкопчи от теб два милиона. Обезобразила е собственото си лице за тази цел. Да, доволна е от себе си. Но как да те изнуди, щом не може да се покаже навън от хотелската стая?

— Вече помислих по въпроса. Ти не беше във форма — напомни й той, когато Ив го изгледа намръщено. — С треперещ глас е разказала за нападението, вероятно през сълзи. По такъв начин, че да уличи един от нас, или и двамата, като нападатели. Или ако е била по-умна — непознат, когото сме изпратили да я предупреди, че я очаква нещо по-страшно, не постъпи ли така, както сме й казали. — Рурк доля чашата й. — Изтъкнала е, че е направила запис с цел да се защити в случай на внезапна смърт. Или по-тежък побой. Тогава той е трябвало да бъде предоставен на медиите и полицията. Копие от него е щяло да бъде изпратено на мен с недвусмислен подтекст: „Плати, или ще се разчуе“.

— Да, добре. — Ив си взе още едно парче пица. — Всички тези разсъждения доведоха ли до предположение къде може да се намира записът?

— Без съмнение, в ръцете на убиеца.

— Да, без съмнение. Тогава защо не ни бе предаден чрез Зейна, както номерът на банковата сметка? Защо не получихме копие от документирания разказ?

— Може би убиецът се е надявал, че самият запис е достатъчно ясно послание. И е проявил глупостта да го изпрати по обикновена поща.

— Ясно. — Ив отхапа от пицата. — Съобразителност, наивност, съобразителност, наивност. Това не ми се връзва с останалото. Няма нищо наивно. Всичко изглежда изпипано… така че да изглежда наивно. Престъпление от страст, опит за потулване, малки грешки. И по-големи. Но мисля… започвам да се питам дали някои от тези грешки не са умишлени. — Отново погледна към таблото. — Може би се въртя в омагьосан кръг.

— Не, продължавай. Харесва ми.

— Труди беше жена с труден характер. Дори синът й каза това. Да — добави Ив, разгадала изражението му, — не съм го елиминирала като заподозрян. Връщаме се на въпроса защо не е по-напред в списъка ми. И така — някой върши мръсна работа за жена с труден характер. Знае, че ще получи дял, но със сигурност не половината. Може би тя твърди, че ще поиска един милион и обещава десет процента за труда. Не е лошо за малко черна работа. Може би това е номерът, и този някой получава записа, за да го предаде или изпрати.

— Била е доста уверена в себе си — отбеляза Рурк.

— Да, и в помощника си. Но се подсигурява, в случай че нещо се обърка. Отговаря на профила й.

— Обаче помощникът не се оказва толкова послушен, колкото е предполагала — продължи Рурк. — Вместо да изпълни командата като добро кученце, този път се замисля. И решава, че може да спечели повече.

„Ето че отново съм във форма“, осъзна Ив. Споделяше разсъжденията си с него, обсъждаха стъпките, фактите, вероятностите.

— Да. Може би се връща и й казва, че иска по-голям дял. Изтъква, че биха могли да изкопчат доста повече от един жалък милион.

— Това я е вбесило.

— Разбира се — усмихна се Ив. — Замаяна е от виното и таблетките. Развързва езика си и признава, че е поискала два милиона. Малък гаф.

— Или отказва да отреже по-голямо парче от пая.

— И в двата случая съучастникът побеснява. Каквато и да е истината, в крайна сметка намира се заедно с нея в хотелската стая през нощта в събота срещу неделя. Тя стои с гръб към него. Вече му е дала записа, оръжието е под ръка. Той има мотив и възможност. Очиства я. Прибира видеотелефона й, копието от записа, дисковете с досиетата и всичко друго, което би могло да го уличи. Отключва прозореца и изчезва.

— Сега целият пай ще бъде за него. — Рурк сведе поглед към пицата между тях. Почти бяха я унищожили. Храна за ума.

— После решава какво да предприеме. — Ив облиза малко сос от палеца си. — Рано сутринта в понеделник отива до хотела с намерението да отвлече Зейна. По щастлива за него случайност тъкмо тогава тя излиза сама да купи закуски.

— А може би не Труди е имала любовник.

— Интересна идея, а? — Тя наклони глава и побутна пицата, преди да почувства гадене. — Да се вгледаме по-внимателно в хубавата женичка на Боби.

— А не в самия Боби?

— Ще поразмишлявам и за него. Но когато някой е убил собствената си майка, картината обикновено е по-грозна. Издава повече ярост. — „Както при отцеубийство“, помисли си тя. Почти бе плувала в кръвта на баща си. Отърси се от нежелания спомен и се съсредоточи върху настоящето. — Мотивът става по-неясен. Ако е било за пари, защо не е изчакал, докато тя ги прибере? Би могъл да го извърши така, че да изглежда злополука, когато се завърнат у дома, и да ги наследи. Ако е било импулсивно действие…

— Изпитваш нещо към него — каза Рурк. — Симпатия.

— Не е това. — „Е, може би донякъде“, призна тя пред себе си. — Ако реакцията му пред хотелската стая е била актьорска игра, значи пропилява таланта си с недвижимите имоти. Бях при него, когато Зейна е претърпяла премеждието, което означава, че трябва да е имал партньор. Или двамата със Зейна са в заговор. Нищо не е изключено, така че ще се поровим по-дълбоко. Но тази версия не ми се струва правдоподобна.

Той я изгледа изпитателно.

— Но има друга, която си по-склонна да приемеш. Виждам го.

— Да се върнем на жертвата. Тя обича да контролира хората, да ги държи под чехъла си. Както ти изтъкна, не е вземала децата в дома си само заради парите. Искала е да властва над тях, да зависят от нейната воля, да се страхуват от нея. Твърдяла е, че пази досиетата им. Нима можем да бъдем сигурни, че аз съм първата, която се опитва да изнудва?

— Значи не партньор, а покорен слуга.

— Подходяща дума, нали? — Ив се облегна назад на стола си и се завъртя напред-назад. — Слуга. Типично в неин стил. При проучването, което направих за нея, открих, че се е грижила само за момичета. Това може да обясни защо е била по нощница. Защо да се срамува да посрещне друга жена без халат? Не е имала причина да се чувства притеснена или застрашена от човек, когото е командвала и хокала като дете и който, поради каквато и да е причина, все още се е боял от нея.

— Зейна твърди, че е била отвлечена от мъж.

— Ако приемем тази теория, значи са двама. Или Труди е имала любовник. Ще проверя по-внимателно що за хора са станали децата, поверени на нейните грижи.

— А аз ще си поиграя с числата.

— Стигна ли донякъде?

— Въпрос на време. Фийни ми издейства официално разрешение, така че мога да използвам офис техниката си, без да мамя „Компюгард“.

— Това е половината от забавлението за теб.

— Понякога се налага човек да се задоволи с другата половина. — Рурк стана. — Ще продължа.

— Рурк, онова, което казах преди — за пренасянето на работа и воденето на ченгета у дома… Трябваше да добавя, че забърквам и теб.

— Доста пъти сам съм се забърквал без твое знание. — Той леко повдигна крайчеца на устните си. — Опитвам се да свикна да изчаквам, докато ме помолиш за помощ.

— Често те моля. Не съм забравила, че пострада заради мен. При последните ми два случая понесе жестоки удари, защото се замеси по моя молба.

— Ти също пострада — напомни й той.

— Бях там по своя воля.

Чаровната му усмивка би накарала сърцето на всяка жена да запрепуска. Заобиколи бюрото, повдигна ръката й и потърка венчалната й халка.

— Аз също. Работете спокойно, лейтенант.

— Добре, добре — тихо повтори Ив, докато той вървеше към кабинета си. После се обърна към компютъра. — Да заслужим възнаграждението си.

Зареди списъка на поверените на Труди деца и започна проучване за живота им.

Едно от тях излежаваше трета присъда за жесток побой. „Добра кандидатка“, помисли си тя, ако в момента не се намираше в килия в Мобайл, Алабама. За всеки случай се свърза с охраната на затвора, и това бе потвърдено.

Една по-малко.

Друга бе загинала при взрив в Маями. Няколко откачалки нахълтали в ъндърграунд клуба, където танцувала. „Терористки камикадзе — спомни си Ив, — пожертвали живота си и живота на повече от сто души в знак на протест срещу това, което смятали за експлоатация на жените.“

Следващата бе регистрирана в Дьо Моан, Айова, в момента омъжена, работеща като начална учителка. Едно дете, момче. Съпругът бе компютърен оператор. Все пак двамата си бяха осигурили сносен живот. Може би Труди се бе опитала да намаже от постигнатото от тях.

Ив позвъни в Айова. Жената, чието лице се появи на екрана, изглеждаше уморена. В стаята се чуваха звуци на компютърна игра.

— Весели празници. Бог да ми е на помощ. Уейн, моля те, намали звука за пет минути. Извинете.

— Няма проблем. Карли Туийн?

— Същата.

— Аз съм лейтенант Далас от нюйоркската полиция.

— Ню Йорк. Трябва да поседна.

Последва дълга въздишка и Ив успя да зърне на екрана огромен корем. „Още една отпада“, реши тя, но продължи разговора.

— В каква връзка се обаждате?

— Името Труди Ломбард говори ли ви нещо?

Изражението на жената се промени, стана напрегнато.

— Да, беше моя приемна майка за няколко месеца, когато бях дете.

— Кога беше последният ви контакт с нея?

— Защо? Уейн, сериозно говоря… Защо? — повтори тя.

— Госпожа Ломбард е убита. Разследвам случая.

— Убита? Почакайте, само почакайте, трябва да се преместя на по-тихо място. Тук не чувам нищо.

Жената се изправи с тежко пъшкане и образът на екрана затрептя, докато тя се придвижваше с клатушкане през семейния хол към малък кабинет. Затвори вратата.

— Убита? Как?

— Госпожо Туийн, искам да узная кога за последен път сте се срещнали или разговаряли с госпожа Ломбард.

— Заподозряна ли съм?

— Фактът, че не отговаряте на рутинен въпрос, ме кара да се запитам за причината.

— Бях на дванайсет — сопна се Карли. — Живях при нея осем месеца. Леля ми успя да получи попечителство и ме прибра при себе си. Въпросът е приключен.

— Тогава защо сте ядосана?

— Защото ченге от Ню Йорк се обажда в дома ми и ми задава въпроси във връзка с убийство. Имам семейство. Бременна съм в осмия месец, за бога. Учителка съм.

— И все още не сте отговорили на въпроса ми.

— Няма да ви кажа нищо за нея. Нищо. Не и без присъствието на адвокат, така че ме оставете на мира.

Екранът стана черен.

— Дотук добре — промърмори Ив.

Въпреки че не можеше да си представи Карли Туийн да се довлече до Ню Йорк в това състояние, за да пръсне черепа на Труди, не я зачеркна от списъка.

При следващото обаждане попадна на гласова поща. Два гласа и две лица — така сияещи, че й бяха нужни слънчеви очила.

Здравейте! Аз съм Пру!

А аз съм Алекс!

Точно сега не можем да се обадим, защото сме на меден месец в Аруба!

Обърнаха се с лице един към друг, кикотейки се неудържимо.

Ще ви позвъним, когато се върнем. Ако някога се върнем.

Очевидно някои хора се бяха възползвали от ниските цени за екскурзии до островите. Щом Пру и Алекс бяха на меден месец, това означаваше, че са се оженили съвсем наскоро и информацията все още е леснодостъпна.

Провери в гражданските регистри на Нови, Мичиган. Пру и Алекс наистина бяха подали заявление за брак и го бяха сключили миналата събота.

Едва ли се бяха отбили в Ню Йорк, за да извършат убийство по пътя си към слънчев остров, океан и секс.

— Добре, Макси Грант, от Ню Ел Ей, да видим какви си ги забъркала. Адвокатка, а? Със собствена кантора. Сигурно имаш солидни доходи. Бих се обзаложила, че Труди е потърсила начин да се домогне до част от тях.

Ив пресметна часовата разлика и се обади първо в офиса на Макси Грант.

След второто позвъняване вдигна жена с буйни червени къдрици около скулесто лице. Яркозелените й очи съсредоточено се вгледаха в нейните.

— Макси Грант. С какво мога да ви бъда полезна?

— Лейтенант Далас, Централно полицейско управление на Ню Йорк.

— Ню Йорк? До късно работите, лейтенант.

— А вие приемате обажданията на видеотелефона си сама, госпожо Грант.

— Често се случва. Какво мога да направя за нюйоркската полиция?

— Труди Ломбард.

Усмивката, която се появи на лицето й, определено не изглеждаше приятелска.

— Кажете ми, че сте от отдел „Убийства“ и че онази кучка е в моргата.

— Точно това ще ви кажа.

— Без майтап? Е, нека засвирят фанфари. Как са я очистили?

— Явно не сте изпитвали симпатия към нея.

— Мразех я в червата. Мразех всяка клетка на тялото й. Ако сте открили убиеца, бих стиснала ръката му.

— Ще ми кажете ли къде се намирахте от събота до понеделник.

— Разбира се. Бях тук. Имам предвид, на Западното крайбрежие. Дори и да не съм прекарала всяка минута в този кабинет. — Облегна се назад на стола си и замислено присви устни. — Е, добре, в събота, от осем до обяд полагах доброволен труд в „Сейнт Агнес“. Треньор съм на момичешкия баскетболен отбор. Мога да ви предоставя цял списък с имена на хора, които биха потвърдили. После излязох по магазините с приятелка. Ще ви кажа името й, освен това пазя касовите бележки. В събота вечерта бях на купон. Прибрах се у дома едва след два часа с компания. Секс и закуска в леглото в неделя сутринта. Отидох на фитнес, помотах се из къщи. Вечерта поработих. Ще ми кажете ли подробности? Мъчила ли се е? Моля ви, кажете ми, че смъртта й е била мъчителна.

— А вие ми кажете защо това би ви зарадвало.

— За девет месеца тя превърна живота ми в ад. Ако не сте некадърно ченге, а нямате вид на такова, сигурно вече сте прегледали досието ми. Влязох в системата, когато бях на осем. Баща ми най-сетне преби майка ми до смърт и беше окошарен. Никой не ме искаше. Така попаднах при онази садистична кучка. Караше ме да търкам пода с четка за зъби, всяка вечер ме заключваше в стаята ми. Понякога прекъсваше електричеството, за да стоя на тъмно. Казваше, че майка ми е заслужила съдбата си и че сигурно ще свърша като нея. — Тя дълбоко си пое дъх, посегна към бутилката вода до лакътя си и отпи глътка. — Започнах да крада, да събирам пари за бягство. Тя ме сгащи. Показа на полицията множество рани по ръцете и краката си. Твърдеше, че съм я нападнала. Никога не съм докосвала онази кучка. Бях изпратена в изправителен дом заради това. Станах голяма побойничка. Сигурно сте чували подобни истории.

— Да, неведнъж.

— Започнах да продавам дрога още на десет. Лошо хлапе — каза тя с усмивка, която издаде, че се срамува. — Няколко пъти попаднах в арест за малолетни до петнадесетата си година. Но влязох в правия път. Най-хубавото, което ми се е случвало досега. Имаше един свещеник… звучи като в „История на седмицата“, но той се привърза към мен и не се отказа от опитите си да ме промени. Направи ме нов човек.

— И сте решили да следвате право.

— Беше подходящо за мен. Онази садистка ме тормозеше, когато бях осемгодишна. Бях видяла смъртта на майка си. Тя използва това и направи всичко възможно да ме съсипе. Почти успя. Няма да изпратя цветя за погребението й, лейтенант. Ще обуя червени сандали и ще пия френско шампанско.

— Кога я видяхте за последен път?

— Не сме се срещали лично от четири години.

— Лично?

Бавно отпи нова глътка.

— Аз съм адвокат, достатъчно добър, за да зная, че е редно да поискам да бъда представлявана, когато разговарям с вас. Но толкова се радвам, че е мъртва, че ще постъпя безразсъдно. Преди четири години работех за преуспяваща кантора. Като младши сътрудник. Бях сгодена за мъж, който имаше завидни шансове за Сената. Печелех добри пари, с къртовски труд. Един ден тя цъфна в кабинета ми. На работното ми място, за бога. Беше усмихната до уши и се разтапяше от умиление. Доповръща ми се. — Макси отново отпи вода и гневно стовари бутилката. — Трябваше да я изритам, но ме свари неподготвена. Заяви, че притежава копия от всички сведения за мен. За наркотиците, за затвора за малолетни, сбиванията и кражбите. Не бих искала да се разчуе, нали? Не и ако държа да запазя престижната си работа в тази известна кантора. Както и връзката си и плановете за брак с мъж, сочен за фаворит в кампанията за Източен Вашингтон.

— Изнудвала ви е.

— Защото й позволих. Твърде наивно. Дадох й петдесет хиляди. След три месеца се върна за още. Такава е тактиката й. Не съм вчерашна, зная това. Но отново й платих. И връзката ми отиде по дяволите. Аз съм виновна, бях толкова напрегната и твърдо решена да не допусна той да узнае, че провалих всичко. — Замълча за миг, след което продължи с по-спокоен тон, издаващ тъга: — Все още съжалявам. И така, плащах й цели две години, докато общата сума достигна четвърт милион. Вече просто не издържах. Напуснах работа и следващия път, когато дойде, й казах: „Прав ти път, кучко, прави каквото искаш. Вече няма какво да губя“. Загубих всичко — тихо добави тя.

— Как го прие тя?

— Здравата се ядоса. Поне това ми достави удоволствие. Разкрещя се, сякаш се опитвам да я ослепя с нажежено желязо. Приятни мигове. Заплаши, че ще загубя правото да упражнявам професията си. Празни приказки, разбира се. Никоя кантора нямало да ме наеме. Може би е имала право, но не ми пукаше. Разкарах я, и слава богу, вече няма да се върне.

— Трябвало е да съобщите на полицията.

— Може би. Трябваше, можеше, щеше. Изиграх картите си по най-добрия начин. Сега имам собствена фирма и съм доволна. Не съм я убила, но доброволно бих предложила услугите си на онзи, който го е сторил. Тя ме караше да се къпя със студена вода всяка вечер. Било полезно за мен. Охлаждало горещата кръв.

Ив потръпна, но бързо се отърси от спомена за студените вани.

— Ще поискам списък на хората, които могат да потвърдят местонахождението ти, Макси.

— Няма проблем. Кажете ми как е умряла.

— Разбит череп с тъп предмет.

— О, надявах се да е нещо по-екзотично. Е, ще се задоволя и с това.

„Хладнокръвна — помисли си Ив по-късно — и безмилостно откровена.“ Изпита уважение към нея.

Бе направила крачка напред, доказвайки тактиката на изнудване, прилагана от жертвата.

Откри още две жени. Долови потвърждението в очите им, макар и да не го изрекоха. Щеше да провери техните алибита, както и на още две, с които не успя да се свърже.

Стана да си налее кафе и се отби в кабинета на Рурк.

— Някакъв напредък?

— Все стигам до задънена улица. — Той стана от бюрото, очевидно ядосан. — Сигурни ли сме, че е запомнила числата правилно?

— Била е разтърсена, би могла да сбърка. Но ми ги продиктува два пъти в последователността, в която ти ги дадох. Без колебание.

— Не открих нищо. Ще ги прекарам през компютъра в различен ред. Да видим какво ще изникне. А ти какво направи?

— Получих потвърждение за изнудването. Адвокатка от Калифорния. Не е заподозряна, но твърди, че е платила четвърт милион в продължение на две години, преди да разкара Труди. Това е значителна сума от един източник, а съм убедена, че не е единственият. Бих се обзаложила, че Труди е имала тайни сметки за суми, които не е вписала в данъчната си декларация.

— Това е нещо, което лесно мога да установя.

— Получих от адвокатката два номера на банкови сметки, в които е превеждала сумите. Но са минали няколко години и може би Труди е поразхвърляла спестяванията си.

— Най-хитрият начин да не те надушат данъчните. Ще започна с тези и ще открия останалите.

— Когато го направиш, провери за електронни трансфери и ще ги проследим до източника.

— Детска игра, която ще ми достави удоволствие след безуспешното търсене.

— Искаш ли кафе?

— Много мил съпружески жест. Да, благодаря.

— Тъкмо отивах да донеса за себе си.

Чу смеха му зад гърба си, докато вървеше към вратата, и отново се спря до таблото. Ако Труди бе имала приходи от изнудване, заделени пари, колко ли щеше да наследи Боби?

„Добър тласък за бизнеса му“, помисли си тя.

За миг си спомни за момчето, което бе донесло сандвич в стаята й, когато бе сама и гладна. Беше го направил, без да каже нищо, с лека усмивка и пръст на устните.

Наля кафе и се подготви да открие дали е убил собствената си майка.