Нора Робъртс
Спомени в смъртта (12)

12.

Ив трябваше да свърши още нещо преди края на работния ден и се зае с него сама.

Рурк бе уредил настаняването на Боби и Зейна в хотел, малко по-луксозен от предишния. В това нямаше нищо изненадващо. Все пак обстановката изглеждаше скромна и непретенциозна. Подходящо място за отсядане на туристи и бизнесмени с ограничен бюджет.

Охранителната система бе ненатрапчива, но надеждна.

Спряха Ив, докато вървеше през фоайето към асансьорите.

— Извинете, госпожо. Мога ли да ви помогна?

Жената, която я потупа по рамото, имаше приятно, усмихнато лице. Елегантното й сако бе леко издуто под мишницата от електрошокова палка.

— Полиция. — Ив повдигна дясната си ръка и потърси значката си с лявата. — Лейтенант Ив Далас. Моите хора са в петстотин и дванайсета стая. Ще ги нагледам и ще поговоря с униформената охрана.

— Лейтенант, имаме нареждане за проверка на самоличността. Така че…

— Добре. — В края на краищата самата тя го бе дала. — Действайте.

Жената извади ръчен скенер, с повече екстри от стандартните, натисна един бутон и извика снимката на Ив от личната й карта на дисплея. Доволна, тя върна значката й.

— Можете да се качите, лейтенант. Да съобщя ли на полицая пред вратата, че идвате?

— Не. Предпочитам да го изненадам.

За свой късмет, униформеният стоеше на поста си. Познаваха се, така че вместо да поиска легитимацията й, той глътна корема си и изпъна гръб.

— Лейтенант.

— Бенингтън, как е положението?

— Спокойно. Всички стаи на етажа са заети, освен петстотин и пета. Влязоха и излязоха няколко души с пазарски чанти или куфарчета. Никой не се е показвал от петстотин и дванайсета, откакто съм на смяна.

— Почини си десет минути.

— Благодаря, лейтенант. Ще ме сменят в и половина, мога да издържа.

— Добре. — Ив почука и изчака, докато някой надникна през шпионката. Отвори Зейна.

— Здравейте. Не знаех дали ще наминете днес. Боби е в спалнята. Говори с Ди Кей. Да го повикам ли?

— Няма нужда.

Ив влезе в малкия коридор. Рурк им бе уредил един от така наречените „директорски апартаменти“, с кухненски бокс и уютна всекидневна. Спалнята бе отделена с двойна врата, в момента затворена.

— Как сте? — попита Ив.

— По-добре, благодаря. По-добре. — Страните на Зейна леко поруменяха. Тя нервно разроши едрите си златисти къдрици. — Сигурно сте ме взели за истеричка. Обикновено не се държа така. Наистина.

— Имаше причини.

Ив огледа стаята. Защитните екрани на прозорците бяха включени. Добре. По телевизията вървеше някакво женско токшоу. Нищо чудно, че Боби бе затворил вратите.

— Да ви донеса ли нещо? В кухнята има богат избор. — Зейна унило се усмихна. — Не се налага да тичам за закуски. Мога да ви предложа кафе или…

— Не, благодаря.

— Стаята е по-хубава от предишната. Ужасен начин да се озовем в нея.

— Няма причина да се чувствате неловко.

— Да, предполагам, че сте права.

Тя непрекъснато въртеше венчалната халка около пръста си. „Още един неосъзнат признак на нервност“, помисли си Ив. На дясната й ръка имаше пръстен с малко розово камъче и на ушите й проблясваха същите.

„В тон са с червилото й — забеляза Ив. — Как и защо някои жени се сещат за подобни подробности?“

— Толкова се радвам, че намерихте чантата ми. Вътре бяха всичките ми ценни неща. Снимки, личната ми карта, това ново червило, което току-що си бях купила и… Господи! — Зейна потърка лице. — Искате ли да седнете?

— Само за минута. Познаваш Боби и Ди Кей отдавна.

— Откакто постъпих на работа при тях. Боби е най-милият човек на света. — Зейна седна и приглади крачолите на панталона си. — Веднага хлътнах по него. Беше малко срамежлив с жените, нали разбирате? Ди Кей все му се подиграваше.

— Боби спомена, че Ди Кей и Труди не са се погаждали.

— А, да. — Руменината й леко се засили. — Ди Кей просто странеше от нея. Сблъсък на характери, предполагам. Труди винаги казваше каквото мисли и понякога хората се обиждаха.

— А ти?

— Тя е… беше майката на мъжа, когото обичам. Отгледала го е съвсем сама. — Очите й заблестяха. — Възпитала е добър син. Нямах нищо против да ми дава съвети. Все пак никога преди не съм била омъжена и не съм се грижила за домакинство. А и Боби винаги намираше подход към нея.

— Така ли?

— Казваше ми да кимам и да се съгласявам, а после да правя каквото си искам. — Зейна се засмя, но закри устата си, сякаш за да заглуши смеха. — Самият той често постъпваше така и почти никога не са си разменяли обидни думи.

— Но се е случвало да се скарат.

— Повишаваха си тон от време на време, както във всички семейства. Ив… нали нямаш нищо против да те наричам така?

— Не, разбира се.

— Мислиш ли, че скоро ще можем да си отидем у дома? — Устните й затрепериха, преди да ги прехапе. — Толкова се вълнувах за това пътуване. Нямах търпение да видя Ню Йорк, а сега искам час по-скоро да се прибера у дома.

— На този етап от разследването е по-удобно двамата с Боби да бъдете тук.

— И той каза така. Не иска да прекара Коледа у дома. Мисля, че го разбирам. Просто… — В очите й се появиха сълзи, но не потекоха. — … такава егоистка съм.

— Защо?

— Това е първата Коледа, откакто сме женени. А ще я прекараме в хотелска стая. — Преглътна сълзите и поклати глава. — Егоистично е да мисля за това, когато майка му…

— Естествено е.

Зейна виновно хвърли поглед към затворените врати.

— Не му казвай, че съм ти казала това. Моля те. Все още не е на себе си. — Изправи се, когато вратите се отвориха. — Виж кой е тук, скъпи.

— Ив, благодаря ти, че дойде. Току-що разговарях със съдружника си. — Боби опита да се усмихне на съпругата си. — Сключихме сделката.

Зейна плесна с ръце и заподскача на пръсти.

— Голямата къща?

— Да. Ди Кей е подписал договора и е получил депозита от купувача тази сутрин.

— О, скъпи! Това е чудесно. Поздравления. — Зейна изтича покрай дивана и страстно го прегърна. — И двамата работихте толкова много за тази сделка.

— Голяма продажба — каза той на Ив. — Страшно ни провървя. Почти се бяхме отказали, но миналата седмица получихме неочакван подарък от съдбата. Партньорът ми го е завързал с панделка тази сутрин.

— В Тексас.

— Да. През уикенда на три пъти почти успял да убеди клиентите. Все още имали известни колебания. Искали отново да прегледат условията и днес най-сетне захапали. Това означава голяма комисиона за нас.

„И изключване на съдружника от списъка на заподозрените — реши Ив, — освен ако е намерил начин едновременно да бъде на две места.“

— Честито.

— Мама страшно щеше да се радва.

— Скъпи… — Зейна докосна раменете му. — Не тъгувай. Тя не би искала да те види тъжен. Толкова би се гордяла. Ще го отпразнуваме. Говоря сериозно. — Леко го разтърси. — Ще поръчам бутилка шампанско и ще си позволиш да се отпуснеш и да бъдеш горд със себе си, поне за малко. Ще пийнеш ли с нас, Ив?

— Благодаря, но трябва да тръгвам.

— Надявах се да донесеш някакви новини във връзка с майка ми.

— Разследването напредва. Това е най-обнадеждаващото, което мога да ти кажа засега. Ако изникне нещо, преди да се видим отново, ще се обадя.

— Добре. Благодаря. Доволен съм, че ти пое случая, Ив. Това донякъде ми носи утеха.

 

 

„Аз мога да си отида у дома — помисли си Ив, докато се придвижваше през уличните задръствания. — В това отношение имам повече късмет от Боби.“ Поне в дома й нещата бяха нормални според нейните представи.

Докато движението едва се влачеше, тя се загледа в един от анимираните билбордове, рекламиращи екскурзии до Аруба на изгодни цени.

„Всеки иска да отиде някъде другаде“, осъзна Ив. Хора от Тексас и къде ли не прииждаха в Ню Йорк, а нюйоркчани поемаха по магистралите към Хамптънс или хващаха совалки за екзотични южни острови.

„Къде ли отиват жителите на екзотичните острови? — запита се тя. — Навярно в някой голям пренаселен град.“

Защо хората не искаха да останат там, където живеят?

Защото не можеха, и улиците бяха претъпкани, а въздушните коридори над тях — само малко по-спокойни. Тя не изпитваше желание да отиде на друго място.

Най-сетне премина през портала и продължи към светлините.

На всички прозорци грееха свещи или елхи с примигващи лампички. „Като картина“, помисли си Ив. Нощното небе, озарено от луната, и приказният силует на къщата, с толкова много светли прозорци.

Тя можеше да се прибере у дома.

Тогава защо се чувстваше така потисната? Когато паркира и слезе от колата, напрежението сковаваше тила и корема й. Искаше й се да полегне не само заради умората. Просто изпитваше нужда да изключи разума си за пет минути.

Съмърсет я посрещна в разкошното фоайе, напомняйки за зловещ скелет сред ярките празнични цветове.

— Рурк е в офиса си, зает с работа по твоя случай.

Укорителният му тон я накара да усети още по-силно свиване в стомаха.

— Никой не е опрял оръжие до гърлото му — сопна се тя. — Което мечтая да сторя с теб.

Тръгна с тежки стъпки нагоре по стълбите, без да си направи труда да свали мантото си.

Не отиде в кабинета, което бе ужасно подло. Знаеше това, но вместо там, влезе направо в спалнята и все още с мантото се отпусна по корем на леглото.

„Пет минути“, помисли си тя. Имаше право на пет минути тишина и уединение. Само да можеше да изключи разума си.

След секунди чу бързо пристъпване на малки крачета и леглото завибрира, когато Галахад скочи върху него. Ив се обърна и прикова поглед в различните му по цвят очи.

Котаракът също я гледаше втренчено. Лениво се завъртя два пъти, настани се до главата й и отново срещна погледа й. Тя се опита да устои на неговия, докато примигне пръв.

Когато Ив загуби играта, би се заклела, че той се усмихна самодоволно.

— Приятел, ако беше ченге, щеше да разбиваш заподозрените.

Обърна се към него, за да го почеше по ушите. Котаракът замърка като добре смазан мотор, а Ив се загледа в лампичките на елхата.

„Тук имам толкова неща — каза си тя. — Голямо легло, красива елха и страхотен котарак.“ Какво ставаше с нея?

Рурк влезе така безшумно, че ако не го очакваше, не би го чула.

Усещайки потъването на матрака, Ив отново извърна глава. Този път в нея тревожно се взираха яркосини очи.

„Е, добре.“

— Току-що се прибрах — промърмори тя. — Исках да полегна за няколко минути.

— Главоболие?

— Не. Просто… не зная.

Той погали косите й.

— Тъжна ли си?

— За какво да тъгувам? Имам тази баровска къща. Забелязал ли си как изглежда отвън с толкова много светлини?

— Да.

Ръката му се придвижи към тила й, където бе част от напрежението.

— Имам този дебел котарак. Мисля си, дали да не го поизмъчим на Коледа. Да вземем един от онези костюми, нали се сещаш, и да го издокараме като малко еленче.

— Удар по достойнството му. Добра идея.

— Накрая — имам теб. Черешката на тортата. Не зная какво ми става. — Сгуши се до него. — Не ми пука, че тя е мъртва, тогава какво ме прихваща?

— Твърде критична си към себе си, това е проблемът.

Ив вдъхна от аромата му, защото й носеше успокоение.

— Видях я в моргата. Просто поредният труп. Видях какво си е причинила само за да се опита да ни накисне. Изпитах отвращение. Не бях изненадана… дори за миг. Погледнах раните, които някой друг й е нанесъл, и си казах: „Е, получила си е заслуженото“. Макар че не би трябвало да мисля така.

— Какво друго свърши днес?

— Днес? Докладвах на Уитни. Изтърпях малко мъмрене. Обядвах с Надин, за да уредя оповестяването на връзката ми с жертвата в медиите. Отбих се в лабораторията. Влакната се оказаха следа към магазин, от който Труди си е купила чорапите, превърнати в оръжие. Получих списък на банките между магазина и хотела. Взела е кредитите от някоя от тях. Утре ще проверя коя. Отидох до бара, в който е била завлечена Зейна, и разговарях със собственика. Прегледах дисковете. Хм… добавих новите сведения към доклада. Посетих Боби и Зейна. Системата за сигурност на хотела е добра. Осигурил си надеждна охрана на фоайето.

— Радвам се да го чуя.

— Оттам идвам. Свърших и още няколко неща, но това е най-важното.

— С други думи, поработила си здравата. Независимо дали те е грижа, че Труди е мъртва, направила си всичко възможно да тръгнеш по следите на убиеца й.

Ив се претърколи и втренчи поглед в тавана.

— Нямах избор.

— Какво обядва?

Тя тихо се засмя.

— Опитваш се да ме изтръгнеш от самосъжалението? Спагети с някакъв ароматен сос. Бяха вкусни. Не зная какво нагъваха Надин и Пийбоди, но издаваха одобрителни звуци. Обстановката е впечатляваща и мисля, че ще стане хит. Голяма изненада.

— Обслужването?

— Безупречно. Сервитьорът изниква до масата ти сякаш от въздуха, още щом ти хрумне да поръчаш нещо. Надин започва да води собствено шоу.

— Чух за това днес. Радвам се за нея.

— Получила е предложения за филм и книга. И за тях ли знаеш?

— Всъщност да.

— Иска да ме интервюира, на което може би ще се съглася. И да заснеме част от филма тук, за което отговорих категорично „не“.

— Категорично.

Отново се обърна към него и се вгледа в лицето му. Как бе възможно един мъж винаги да е толкова красив?

— Мисля, че по този въпрос сме на едно мнение — допълни тя.

— Това е домът ни. — Рурк погали ръката й и нежно отпусна своята върху нея. — Нашето лично пространство.

— Твърде често пренасям работата си у дома.

— Както и аз.

— Но не напълваш къщата с ченгета.

— Не. И определено нямам подобно намерение. Но ако беше проблем за мен това, че ти го правиш, щях да ти кажа.

— Днес ме споходи един спомен.

„Аха — помисли си той. — Най-сетне по същество.“

— Разкажи ми.

— Мислех за това, което си е причинила. За бога, излязла е, купила си е чорапи специално за целта — да обезобрази лицето и тялото си. Извратено, самоунищожително поведение. Изведнъж се сетих за една случка…

Разказа му точно както си я бе спомнила. Докато говореше, споменът стана още по-ясен. Бе горещо и до нея достигаше мирис на трева, рядко долавян по-рано. Едно от момчетата имаше диск плейър, от който звучеше музика.

През нощта пред къщата почти безшумно спря полицейска кола. Копчетата по униформите на полицаите блестяха на лунната светлина.

— Пресякоха улицата. Сигурно е било късно, защото всички прозорци бяха тъмни. В къщата отсреща светна лампа и на вратата се показа бащата на момчето. Ченгетата влязоха.

— Какво стана? — подкани я той, когато замълча.

— Не зная точно. Предполагам, че синът му им е казал, че не е направил нищо. Събудили са го. Не е могъл да го докаже, разбира се. Помня как ченгетата претърсиха двора и намериха кутията от спрей. Сякаш все още виждам как един от тях я опакова и поклати глава. „Глупаво хлапе — навярно си е помислил той. — Малък негодник.“ Тя излезе и се разкрещя. Сочеше кутията, колата си и къщата им. Аз просто стоях и гледах. Накрая не издържах и си легнах. Завих се презглава. — Ив затвори очи. — Чух другите деца да говорят за него в училище. Как го откарали в участъка с родителите му. Преструвах се на глуха. Не исках да слушам. Два дни по-късно Труди караше нова кола. Хубава, лъскава нова кола. Не след дълго избягах. Не можех повече да живея с нея. Не смеех да погледна къщата отсреща. — Продължи да се взира в тъмния прозорец над главата си. — Едва днес осъзнах, че това ме е накарало да избягам. Не издържах да живея в дома й след онова, което бе направила, а аз бях премълчала. Момчето ми бе подарило най-щастливите мигове в живота ми и бе изпаднало в беда заради мен, а аз не бях сторила нищо, за да му помогна. Не казах на никого, че го е натопила. Просто оставих да го накажат.

— Била си дете.

— И това е оправдание, че не се опитах да му помогна?

— Да.

Ив се надигна, повали го по гръб и го изгледа с недоумение.

— Разбира се. Замъкнали са го в участъка, въпреки че не са имали достатъчно доказателства срещу него. Трябвало е родителите му да платят обезщетение.

— Застрахователите.

— О, стига глупости, Рурк.

Той изпъна гръб и повдигна брадичката й.

— Била си деветгодишна и изплашена. Как можеш да се връщаш двадесет години назад и да се самообвиняваш? Стига глупости, Ив.

— Не направих нищо.

— А какво си могла да направиш? Да отидеш в полицията и да кажеш, че си видяла жена, получила одобрението на Организацията за закрила на децата, да съсипва собствената си кола, за да обвини живеещото отсреща момче? Никой не би ти повярвал.

— Това няма значение.

— Има. И двамата знаем, че хлапето е преглътнало горчивия хап в детството си. Имало е родители, дом, приятели и достатъчно характер да предложи на едно момиче да се повози на скейтборда му. Сигурен съм, че го е превъзмогнало. Ти си посветила целия си съзнателен живот на закрилата на обществото, рискувайки живота си. Така че престани, по дяволите, да се обвиняваш, че някога си била изплашено дете и си постъпила като такова.

— Е, добре.

— Говоря сериозно. Свали това манто. Господи, ще се свариш.

Рядко се бе чувствала така… точната дума бе „засрамена“. Съблече коженото манто и го остави разстлано под нея на леглото.

— Мисля, че човек има право да се поизлежава в собственото си легло.

— Това легло е и мое и достатъчно сме се излежавали в него. Искаш ли да опитаме нещо друго?

Тя повдигна котарака и го сложи в скута си.

— Не.

— Тогава продължавай да се цупиш. Все пак е по-добре от самосъжалението. — Рурк стана от леглото. — Аз ще пийна малко вино.

— А ако случилото се го е осакатило за цял живот?

— Моля те…

Ив присви очи, когато той отвори бюфета с напитки.

— А ако е станал сериен убиец заради онази единствена случка?

— Интересно хрумване. — Рурк избра хубаво бяло вино от хладилното отделение. — Може би ти си го превърнала в престъпник. Каква ирония!

Устните й трепнаха, но тя сдържа смеха си.

— Може би в тъмното си минало си имал общ бизнес с него. Може би сега е мафиотски бос някъде в Тексас.

— И изцяло дължи това на теб. — Рурк се върна до леглото с две чаши вино и й подаде едната. — По-добре ли си?

— Не зная. Да, струва ми се. Бях забравила. Нали знаеш как някои неща се губят в паметта ти, дори ако всичко е било нормално. Когато споменът се върна, чувството за вина ме завладя. Беше четиринайсет-петнайсетгодишен. Той изпита съжаление към мен. Беше изписано на лицето му. Никое добро дело не остава ненаказано — каза тя и повдигна чашата си за тост, преди да отпие.

— Мога да го открия, ако искаш. Ще разбереш дали е станал престъпен бос или нещо друго.

— Може би ще си помисля.

— Междувременно ще те помоля за нещо.

— Какво?

— Нямам никакви твои снимки отпреди запознанството ни.

Нужни й бяха няколко мига да схване какво има предвид той.

— Снимки?

— Да, от времето, когато си била младо неомъжено момиче или новопостъпила полицайка в униформа, която се надявам някой ден отново да облечеш. Харесвам жена си в униформа. Бих могъл да намеря по-стари снимки от документи, но предпочитам ти да ми дадеш нещо.

— Добре. Ще видим. Защо?

— Животът ни не започна, когато се запознахме. — Докосна лицето й и красивите му пръсти се плъзнаха леко като перце по кожата й. — Макар и да мисля, че най-хубавите моменти бяха след първата ни среща, искам да имам част от това, което си била преди.

— Твърде сантиментално.

— Виноват. Ако намериш някоя и друга своя снимка на осемнайсет, с оскъдно облекло, ще е още по-добре.

Този път Ив избухна в смях.

— Извратен тип!

— Отново — виноват.

Тя взе чашата му, приближи се към масичката и остави и нея, и своята. Нехайно побутна лъскавото черно манто и го остави да се свлече на пода.

— Вече ми се прави нещо друго.

— Така ли? — Той повдигна глава. — Какво например?

Ив бе бърза и пъргава. Със светкавично движение се претърколи, надигна се и обви крака около кръста му, ръцете й сграбчиха косите му и устните й жадно се впиха в неговите.

— Нещо от този род — каза тя, когато най-сетне му позволи да си поеме дъх.

— Искаш да ти помогна да се отпуснеш след напрегнатия ден.

— Именно. — Разкопча ризата му, наведе се и леко захапа брадичката му. — Ти ми се скара. След днешното ми посещение при Уитни това е второто конско, което изтърпявам за един ден.

Ръцете й действаха бързо и умело и когато достигнаха до ципа му, Рурк вече бе адски възбуден.

— Дано не си реагирала по същия начин, докато си била при началника си.

— Не е зле, ако човек си пада по широкоплещести, закалени мъжкари на средна възраст. На мен доста ми харесват.

Нежно захапа ухото му и го повали по гръб.

Макар и затлъстял, котаракът Галахад бе опитен и ловко скочи встрани.

— Толкова си красив. Понякога просто ми се иска да те оближа като сладолед. — Ив разтвори предниците на ризата му и разпери пръсти върху гърдите му. — И това силно, мускулесто тяло е изцяло мое. — Плъзна зъби надолу и усети как Рурк потръпна. — Ето нещо, което би накарало едно момиче да се облизва и издава одобрителни звуци.

Ръцете му я докосваха и караха кожата й да настръхва. Но й позволи да действа и да диктува темпото. Знаеше, че това ще продължи няколко мига, докато изненадващо я сграбчи в изблик на страст и отново я изпълни с трепет.

Тя рязко разкопча блузата си, придърпа ръцете му към тялото си и ги плъзна нагоре, докато обхванаха гърдите й. Предаде се на опиянението от допира на тези дълги, силни пръсти до плътта си. Когато достигнаха до колана на панталона й, се наведе назад и затвори очи.

Отново се озова над него, подпряна на лакти. Устните им се сливаха в дълги, звучни целувки, прекъсвани от закачливи захапвания, а сърцето й биеше неудържимо до неговото. Когато доближи зърното си до устните му, той го всмука и дъхът й секна за миг, преди бавно да издиша.

Бяха изцяло отдадени един на друг. Тялото й изгаряше за неговото. Той я преобърна и притисна ръцете й към леглото от двете страни на главата й. Очите му, премрежени от страст, дръзко се взираха в нейните.

— Искам те гола. Остани неподвижна, докато те събличам.

Докосна устните й със своите и се спусна към брадичката й, после обсипа с кратки нежни целувки шията, гърдите и корема й.

Смъкна панталона от ханша й, разкри още гола плът и езикът му се плъзна към нежната вдлъбнатина между бедрото и центъра на женствеността й. Тя се надигна, тръпнейки.

— Шшт! — прошепна той миг преди да я тласне с език към върха и отвъд него. Когато тялото й се отпусна, продължи надолу по бедрата й.

Издърпа ботушите й и остави панталона й да падне върху тях. Бавно се върна нагоре, измъчвайки я до полуда.

— Рурк!

— Това силно, мускулесто тяло — повтори той думите й отпреди малко. — Цялото е мое.

В нея отново нахлу изгаряща топлина, неудържим огън, който се надигаше, докато най-сетне изригна. Отчаяно се вкопчи в Рурк.

Бе навлязъл дълбоко в плътта й. Устните им бяха слети, пръстите им се преплитаха. Завладени от сладостта на тази близост, полетяха едновременно.

„Да — помисли си тя, заслепена от любов, — аз съм си у дома.“

 

 

Останаха да лежат безмълвни, задъхани. Той се приближи към нея, за да отпусне тя глава на рамото му, и ръката й докосна гърдите му, където сърцето му все още биеше учестено.

— Трябва да ти се карам по-често.

— Все пак нека не ти става навик. Следващия път може би ще ме ядосаш. Цял ден бях потисната. Вършех работата си, но не бях на себе си. Сякаш се виждах отстрани. Като безучастен наблюдател. Това не е нормалният ми ритъм. Трябва да вляза във форма.

Той потърка корема й.

— Стори ми се в достатъчно добра форма за мен.

— Сексът помага. Поне с теб. — Ив се надигна. — Трябва да започна отначало. Да изтрия този филм, който помрачава съзнанието ми и да започна на чисто.

Рурк посегна към виното.

— Ето какво ще направиш.

Тя отпи глътка от чашата, която й подаде.

— Ще взема душ и ще се облека. Ще прегледам записките си от местопрестъплението и показанията. Ще помисля около час, просто за да подредя всичко в главата си.

— Добре. Аз ще се заловя със счетоводството, да отхвърля малко работа.

— Мога ли да обсъдя някои неща с теб, след като подредя фактите?

— Ще съм разочарован, ако не го сториш. Какво ще кажеш да се видим отново след час и да ги обсъдим на вечеря?

— Става. — Тя хвана ръката му. — Устройва ме.

Той целуна пръстите й.

— Разбира се.