Нора Робъртс
Спомени в смъртта (10)

10.

За да ускори преместването, Ив лично придружи Боби и Зейна до новия им хотел. Нареди на двама полицаи да разпитат хората в района, в който Зейна твърдеше, че е била нападната, в радиус от четири преки около предишния хотел. Вместо сама да претърси освободената стая, остави това на Пийбоди и оперативната група, преди да потегли към моргата.

По нейна молба, Морис бе подготвил Труди върху масата.

„Нищо“, помисли си Ив, поглеждайки тялото. Все още не изпитваше нищо. Нито жалост, нито гняв.

— Какво можеш да ми кажеш? — попита тя.

— Нараняванията по лицето и тялото са получени от двайсет и четири до трийсет и шест часа по-рано от тези на тила. Скоро ще ги разгадаем. — Морис й подаде чифт микроскопски очила и й даде знак да се приближи. — Погледни.

Ив застана до него, вгледа се във фаталните рани и констатира:

— Виждат се назъбени и кръгли или полукръгли отпечатъци.

— Имаш набито око. Нека ти покажа по-ясно.

Той спусна скенера над този участък от черепа и увеличи изображението на екрана.

Ив повдигна очилата над главата си.

— Каза, че си открил влакна в раните на главата.

— Чакам резултата от лабораторията.

— Тези следи — възможно е да са от кредити — продължи Ив. — Платнен калъф, натъпкан с кредити. Старомодно и надеждно оръжие. Ръбовете са оставили назъбени, а другата част — по-заоблени следи. Да, вероятно е това. Много кредити, чиято тежест би могла да счупи черепа. — Ив отново сложи очилата и огледа раните по тила. — Вероятно три удара. Първият най-ниско… И двамата са прави, жертвата стои с гръб към убиеца. Тя пада и следващият удар е малко по-високо… Набрал е скорост и замахва по-енергично. А третият… — Отдръпна се назад и повдигна очилата. — Едно — каза тя, имитирайки замахване с две ръце отдясно и стоварване на оръжието. — Две. — Този път ги вдигна над главата си и демонстрира по-голяма сила. — И три. — На третия път замахна от лявата страна, отново с две ръце. — Връзва се с предположението ти за оръжието. Ако е било платнен калъф, чорап или малка кесия… би могло да остави подобни следи. Никакви признаци на самозащита, което означава, че не се е съпротивлявала. Била е изненадана. Отзад, така че не е имала време да изпита уплаха. Ако убиецът е имал и друго оръжие, нож или електрошокова палка, с което би могъл да я принуди да се обърне, защо не го е използвал? Убийството е било безшумно. Първият удар поваля жертвата и тя не успява да извика.

— Просто и ясно. — Морис свали очилата си. — Да прегледаме отново предварителната програма.

Морис докосна няколко икони на компютъра си. Днес дългите му тъмни коси бяха сплетени на плитка, сгъната надве и вързана на тила му. Носеше костюм в консервативен тъмносин цвят, но на тънки като косъм яркочервени райета.

— Ето раната на лицето. Да я увеличим.

— Същите назъбени следи. Същото оръжие.

— Както и на корема, торса, бедрата и хълбока. Но тук има нещо интересно. Погледни внимателно тази рана.

— Бих казала, че нападателят е бил съвсем близо. — Ив замълча, озадачена. — Съдейки по ъгъла и силата, мисля, че ударът е бил ъперкът.

Обърна се към Морис, замахна към лицето му и го накара инстинктивно да примигне и да отметне глава назад, когато юмрукът й се спря на косъм от кожата му.

— Изпробваме програмата, а?

Ив не можа да сдържи усмивката си.

— Нямаше да те ударя.

— Няма значение. — Морис отново застана до екрана и стартира програма, показваща две фигури. — Ето, сега виждаш позите и движенията на нападателя, програмирани така, че да причинят травмите, които виждаме. Раната на лицето сочи удар с лява ръка, ъперкът, както каза ти. Странно е.

Ив се намръщи, взирайки се в екрана и размишлявайки на глас:

— Никой не удря така. Ако е левичар, когато замахне към нея отсам, би я улучил тук. — Посочи скулата си. — При замахване от долу на горе би я ударил по-ниско. Може би си е служил с дясната ръка и… Не. — Извърна глава от екрана към трупа. — С юмрук може би е възможно да се получи такава рана. Но за да залюлееш натъпкан калъф, е нужно време, колкото и близо да се намираш, и жертвата би успяла да избегне удара. — Събра вежди и присви очи. После изведнъж ги вдигна към Морис. — Какво означава това, за бога? Че се е наранила сама?

— Проверих тази версия и се оказа деветдесет и няколко процента правдоподобна. Погледни. — Той зареди следващата програма. — Една фигура, замах с две ръце, придвижване на тежестта пред тялото към лицето.

— Смахната кучка! — промърмори Ив под носа си.

— При това с голям хъс. Другите рани, освен на главата, също биха могли да бъдат причинени от самата жертва. Вероятност 99,8 процента, ако приемем, че тези на лицето са нейно дело.

Ив трябваше да загърби всички предишни теории и да се съсредоточи върху тази за самонараняването.

— Никакви следи от самозащита, нищо, по което да личи, че се е съпротивлявала или е била принудена със сила да престане да се движи. — Умът й препускаше. Ив сложи очилата и се приближи да огледа отново всеки сантиметър от тялото. — Синините по коленете и лактите?

— Получени са при падането, часът съвпада с този на раните по тила.

— Добре, добре. Някой те разкрасява така, а когато се кани да те доразкраси още повече, или бягаш, или падаш, или вдигаш ръце и правиш опити да го спреш. Би трябвало да има поне синини по китките. Но няма, защото се е самонаранила. Нищо ли няма под ноктите?

— Всъщност, като спомена… — Морис се усмихна. — Има няколко влакна под нокътя на показалеца и безименния пръст на дясната ръка и показалеца на лявата.

— Сигурно са същите като онези в раната на тила. — Ив сви дясната си ръка в юмрук. — Впива нокти в тъканта, събира кураж. Откачена кучка.

— Каза, че си я познавала. Защо го е направила?

Ив рязко свали очилата. Сега вече изпитваше гняв, който я завладя до мозъка на костите.

— За да твърди, че някой я е пребил. Аз, може би, или Рурк. Възнамерявала е да го разтръби в медиите — продължи тя и нервно закрачи. — Не, не, така човек не може да се добере до тлъсти пачки. Да привлече внимание навярно, и да получи скромна сума, но не и цяло състояние. Изнудване. Решила е отново да довтаса при нас. „Плащайте, или ще се покажа на обществото, хората ще видят как сте ме подредили.“ Но й се е върнало. Онзи, с когото е действала в комбина, е решил, че повече не му е нужна. Или пък е станала твърде алчна, опитала се е да го отреже.

— Човек трябва да е напълно луд, за да се опита да изнудва ченге като теб или мъж като Рурк. — Морис погледна трупа. — И определено болен, за да стори това със себе си заради пари.

— Платила е скъпо за намеренията си — тихо каза Ив. — Твърде скъпо.

 

 

Пийбоди прекъсна работата си. Далас щеше да я одере жива, ако разбереше, но тя нямаше да се бави. Пък и досега оперативните работници не бяха открили нищо важно в освободената хотелска стая.

Дори не бе сигурна дали Макнаб е на работното си място. Възможно бе да е на оглед. Не си бе направил труда да й остави съобщение.

Мъжете бяха толкова долни създания, че се питаше защо живее с един от тях. Беше се чувствала добре сама. И не бе търсила чешит като Иън Макнаб.

Кой би търсил някого като него?

Сега деляха едно жилище, чиято ипотека се водеше и на двамата. Заедно си бяха купили ново легло, истинска баровска спалня. Това го правеше тяхно, а не нейно, нали? Досега не се бе замисляла.

Никога не би се замислила, ако той не се бе държал така идиотски.

На практика той я бе изоставил, така че първата крачка трябваше да е негова. Пийбоди се поколеба и едва не скочи от ескалатора. Но кутията, която й бе дала Далас, сякаш гореше в джоба й, а мисълта, че вероятно и тя носи част от вината, я изгаряше отвътре.

Може би причината за паренето в стомаха бе лошо храносмилане. Не биваше да си купува онзи хотдог със соя от сергията на ъгъла.

Влезе в електронния отдел уверено, с високо вдигната глава. Откри го там, в кабината му. Открояваше се дори сред множеството разноцветни светлини с искрящия си зелен панталон и жълта риза.

Тя изсумтя, приближи се и грубо го побутна по рамото два пъти.

— Трябва да поговорим.

Очите му, зелени и студени, отместиха поглед към лицето й само за миг.

— Зает съм.

Тилът й запари от това нехайство.

— Само пет минути — процеди тя през зъби. — Насаме.

Той стана и се завъртя така рязко, че дългата му руса опашка подскочи. Повдигна рамо, с което й даде знак да го последва, и закрачи с пружиниращите си жълти ботуши.

Бузите й горяха от срам и гняв, докато се придвижваше между причудливите уреди в електронния отдел. Фактът, че никой не се спря да я поздрави или дори да й махне с ръка, издаде, че не е запазил спречкването им в тайна от колегите си.

Е, и тя не си бе мълчала. Какво от това?

Макнаб отвори вратата на малката стая за отдих, където двама детективи спореха на неразбираем технически език. Той посочи с палец към вратата.

— Излезте за пет минути.

Детективите пренесоха спора си навън, както и двете чаши с черешова газирана напитка. Единият се спря и погледна Пийбоди със съчувствие и разбиране.

„Нормално“, помисли си тя. Погледът бе на жена.

Макнаб си наля лимонада. „Вероятно за да е в тон с дрехите му“, мислено отбеляза Пийбоди със злоба. Затвори вратата след себе си и се облегна на малкия плот.

— Под пара съм, така че бъди кратка — каза той.

— О, ще се постарая. Не си единственият, който е под пара. Ако не се бе изнизал така от апартамента сутринта, щяхме да проведем този разговор преди работа.

— Не съм се изнизал. — Отпи голяма глътка и я изгледа над чашата с искряща течност. — Не съм виновен, че спиш като пън. Освен това не исках да развалям настроението си с твоето отношение.

— Моето отношение? — Гласът й прозвуча така пискливо, че би потънала в земята от срам, ако обръщаше внимание. — Ти ме нарече егоистка. Ти ме обвини, че не държа на теб.

— Зная какво казах. Ако си дошла само за да ми го преразкажеш…

Тя застана на пътя му. В този момент бе доволна, че тежи повече от него.

— Само да направиш крачка към тази врата, преди да съм свършила, и ще сплескам кльощавия ти задник.

Едва сега в очите му проблесна гняв.

— Тогава кажи каквото имаш да казваш. Сигурно ще изречеш повече думи, отколкото през последната седмица.

— За какво говориш?

— Все си заета с нещо. — Макнаб стовари чашата си и газираната течност се разплиска над ръба. — Все бързаш за някъде. Всеки път, когато се опитам да поговоря с теб, казваш: „Сега не мога, по-късно“. Ако си решила да зарежеш един човек, можеш поне да пощадиш чувствата му и да изчакаш до след празниците. Няма да умреш, по дяволите.

— Какво? Какво? Да те зарежа? Да не си загубил и малкото ум, който имаше?

— Ти ме избягваш. Прибираш се късно, излизаш рано, всеки божи ден.

— Пазарувам за Коледа, кретен такъв. — Пийбоди размаха ръце във въздуха, вече крещейки. — Ходя на фитнес. А посещавам Мейвис и Леонардо, защото… не мога да ти кажа защо. Ако съм те избягвала, било е защото единственото, за което искаш да говорим, е пътуването до Шотландия.

— Имаме само още два дни да…

— … зная, зная.

Сложи длани на слепоочията си и ги притисна.

— Работя извънредно, за да можем да си го позволим. Искам само… Не си имала намерение да ме зарязваш?

— Не, но би трябвало, вироглавецо, за да си спестя подобни разправии. — Отпусна ръце и въздъхна. — Може би съм те избягвала, защото нямах желание да говорим за Шотландия.

— Винаги си казвала, че искаш да отидеш някой ден.

— Зная, но го казвах, когато не вярвах, че някога ще отидем. А сега, когато ме притискаш, съм нервна. Не, не просто нервна, а ужасена.

— От какво?

— От срещата с роднините ти… всичките накуп. Ще бъда жената, която водиш у дома за Коледа, за бога.

— Пийбоди, с коя искаш да прекарам Коледа при родителите си, по дяволите?

— С мен, глупчо. Но да заведеш някого у дома за Коледа, е нещо сериозно. Ще ме гледат и разпитват, а не мога да сваля проклетите два-три килограма, защото съм нервна и се тъпча. Помислих си, че ако просто си останем у дома, няма скоро да се тревожа за тези неща.

Той я погледна озадачено, както мъжете са гледали жените откакто свят светува.

— Ти ме заведе при родителите си за Деня на благодарността.

— Това е различно. Различно е — повтори тя, когато Макнаб опита да възрази. — Ти вече ги познаваше, а и живеем в ерата на свободните разбирания. Каним всекиго на трапезата си в Деня на благодарността. Чувствам се дебела и безформена и ще ме намразят.

— Ди. — Наричаше я Ди само в мигове на особена нежност или силен гняв. Съдейки по тона му, този път имаше по малко и от двете. — Наистина е сериозно да заведеш някого у дома за Коледа. Ти ще бъдеш първата, която водя.

— Боже мой, тогава положението е още по-лошо. Или по-добро, не зная. — Тя преглътна и притисна ръка към корема си. — Мисля, че ми се гади.

— Няма да те намразят. Ще те обикнат, защото аз те обичам. Обичам те, красавице — каза той с невинната усмивка, която й напомняше за малко кутре. — Моля те, ела с мен. Отдавна чаках повод да се похваля с теб.

— О, господи!

В очите й заблестяха сълзи на умиление, когато се хвърли в прегръдката му. Ръцете му сграбчиха задника й.

— Трябва да заключа вратата — прошепна той и закачливо захапа ухото й.

— Всички ще разберат какво правим.

— Обичам да бъда обект на завист. Ммм, липсваше ми. Нека само…

— Почакай, почакай! — Пийбоди се отдръпна и пъхна ръка в джоба си. — Забравих. Подаръкът ни от Далас и Рурк.

— Точно сега бих предпочел подарък от теб.

— Виж. Трябва да видиш това. Подаряват ни пътуването — каза тя, докато отваряше кутията и му показа картите вътре. — Частна совалка, наземен превоз. Всичко необходимо.

Ръцете му се отпуснаха. Явно бе смаян като нея.

— Мамка му!

— Трябва само да съберем багажа си — усмихна се тя през сълзи. — Не е нужно да работиш извънредно, освен ако желаеш. Извинявай, че се държах глупаво. И аз те обичам. — Обви ръце около врата му и устните им се сляха. После се отдръпна назад и дяволито повдигна вежди. — Ще заключа.

 

 

Минути след като Ив влезе в кабинета си, за да обмисли следващия си ход, Пийбоди се втурна вътре.

— Получих първоначалния доклад на оперативната група за стаята, освободена от Ломбард. Нищо — припряно заговори тя. — Полицаите, които разпитваха из района, са открили бара. Една пряка на юг, две на изток от хотела. Вратата била отключена. Намерили чантата на Зейна на пода.

— Свършила си доста работа — отбеляза Ив. — Как успя да вместиш и секс?

— Секс? Не зная за какво говориш. Сигурно ще искаш кафе. — Изтича до автоготвача и се завъртя. — Как разбра, че съм правила секс? Да нямаш секс радар?

— Блузата ти е закопчана накриво и имаш прясна синка на врата.

— По дяволите! — Пийбоди потърка шията си отстрани. — Много ли личи? Защо нямаме огледало тук?

— Защо ли? Да видим, може би защото това е работен кабинет. Ти си срам за отдела. Приведи се в по-приличен вид за пред шефа… — Служебният й видеотелефон запиука. — Твърде късно. Стой по-далеч, за да не се виждаш на екрана. Господи!

Пийбоди засрамено наведе глава, докато се оттегляше извън обхвата на камерата, но на устните й заигра усмивка.

— Готово.

— Добре. Далас.

— Командир Уитни иска да разговаря с вас в кабинета си веднага.

— Тръгвам. — Тя затвори. — Кажи ми най-същественото накратко.

— Ще дойда. Трябва само да…

— Кажете ми най-същественото, детектив Пийбоди. После ще напишете доклада си.

— Разбрано. Оперативната група не намери никакви доказателства в стаята, освободена от Боби и Зейна, които да ги свържат с разследваното убийство. Дамската чанта на Зейна Ломбард е била открита в бар, наречен „Свърталището“, на Девета между Трийсет и девета и Четирийсета. Полицаите влезли в заведението, когато видели, че охранителната система е изключена и вратата е отворена. Сградата е запечатана и е изпратен оперативен екип.

— Имената на собствениците на бара и сградата?

— Щях да потърся тази информация, след като те осведомя за свършеното досега.

— Потърси я сега. Направи проучване. Искам писмения ти доклад след трийсет минути.

Движена от напиращия гняв, Ив профуча през общото помещение и продължи към асансьора, където за първи път не се наложи да се бори с лакти за малко лично пространство.

„Слава богу“, каза си тя. Иначе би счупила ребрата на някой нещастник.

Успя да го овладее, да го потисне. Щеше да покаже единствено хладнокръвие и професионализъм пред Уитни. Бе готова да използва и тях, и всичко, което е необходимо, за да запази случая.

Той чакаше, облегнат назад на стола зад бюрото си. Широкото му мургаво лице не издаваше повече от нейното какво става в главата му. Косите му бяха прошарени, по-скоро бели, отколкото сиви. Около очите и устата му имаше дълбоки бръчки, издълбани от годините, а несъмнено и от бремето на отговорностите.

— Лейтенант, самообявили сте се за главен разследващ по убийство, извършено преди два дни, без да съобщите за това.

— Сър, поех разследването вчера сутринта. В неделя сутринта, сър, когато и двамата не сме на работа.

Той прие думите й с леко кимване.

— Все пак сте започнали да ръководите разследването в почивния си ден, използвайки персонала и екипировката на отдела, пропускайки да уведомите прекия си началник.

„Няма смисъл от увъртания“, каза си тя.

— Да, сър, така е. Реших, че обстоятелствата оправдават действията ми и имам пълна готовност да докладвам за тях в този момент.

Той повдигна ръка.

— Причислили сте го към категория „По-добре късно, отколкото никога“.

— Не сър, към категория „Незабавен оглед на местопрестъплението и събиране на доказателства“. Моите уважения, командир Уитни.

— Жертвата е била ваша позната.

— Да. Не се бях виждала или поддържала контакт с нея от двайсет години, до два дни преди смъртта й, когато дойде в кабинета ми.

— Навлизате в опасна територия, Далас.

— Не мисля така, сър. Познавах жертвата за кратко, когато бях дете. Следователно…

— Били сте поверени на нейните грижи за няколко месеца — поправи я той.

„Е, добре“, помисли си тя.

— Думата „грижи“ е неточна, тъй като не получих такива. Ако я бях срещнала на улицата, щях да се размина с нея, без да я позная. Никога не бих я потърсила след посещението й в кабинета ми миналия четвъртък, ако не бе отишла при съпруга ми на следващия ден, за да се опита да изкопчи от него два милиона долара.

Веждите му подскочиха.

— И това не е опасна територия?

— Посочил й е вратата. Капитан Фийни разполага с видеозаписите от охранителните камери на Рурк, който му ги е предоставил по свое желание, за да помогне на това разследване. Излязла е по същия път, по който е влязла.

— Седнете, Далас.

— Предпочитам да остана права, сър. В неделя сутринта отидох до хотелската й стая, защото реших, че се налага да поговоря с нея и да й дам да разбере, че не може да изнудва Рурк или мен за пари. Че никой от двама ни не е обезпокоен от заплахите й — да отиде при медиите или властите с копия от запечатаното ми досие — с каквито твърди, че разполага. Тогава…

— Имала ли е такива в действителност?

— Доста вероятно. Не бяха открити на местопрестъплението, но имаше калъф за дискове. Почти сигурно е, че сега се намират в ръцете на убиеца.

— Разговарях с доктор Майра. Посети ме тази сутрин, както трябваше да сторите и вие.

— Да, сър.

— Смята, че сте в състояние да ръководите това разследване и е във ваш интерес да продължите. — Столът му проскърца, когато се раздвижи. — Освен това току-що се чух с медицинския експерт, така че не съм в пълно неведение относно случая. Преди да приема доклада ви, искам да узная защо не дойдохте при мен. Без заобикалки, Далас.

— Надявах се на по-големи шансове да остана главен разследващ, след като постигна известен напредък. Не исках обективността ми относно случая да бъде поставена под съмнение.

Командирът дълго мълча.

— Редно бе да се обърнете към мен. Да ми докладвате.

Бе успял да я стресне и тя трябваше да положи усилие, за да не започне да нервничи, докато подробно го запознаваше със събитията от първата си среща с жертвата до току-що получената от Пийбоди информация.

— Самонараняване с цел подпомагане на плана за изнудване. Това ли е мнението ви?

— Да, предвид заключенията от медицинската експертиза и събраните досега доказателства.

— Нейният партньор или съучастник я убива, отвлича снаха й и чрез нея отново отправя искане за пари, заплашвайки да направи вашето досие обществено достояние.

— Едва ли убиецът знае, че и двамата с Рурк се намирахме във вашата компания и в тази на началника на службите за сигурност по времето, когато е извършено убийството. Може би част от новия му план е някой от нас да бъде уличен.

— Беше хубаво тържество. — Леко се усмихна. — Проследява ли се номерът на банковата сметка?

— Капитан Фийни се зае с това. С ваше разрешение, бих искала Рурк да съдейства.

— Изненадан съм, че все още не е започнал.

— Не съм го осведомила за всичко. Имахме доста работа тази сутрин, командир Уитни.

— Ще става все повече. Не бива да криете връзката си с жертвата. Ще се разчуе. Най-добре го оповестете сама. Използвайте Надин.

Ив се замисли за връзките си с медиите. Беше се надявала да има повече време да реши, но той имаше право. Нека всички знаят. Нека се говори.

— Ще се свържа с нея още сега.

— И с пресаташето. Дръжте ме в течение.

— Да, сър.

— Свободна сте.

Тя тръгна към вратата, но се спря и се обърна.

— Командир Уитни, извинявам се, че не ви съобщих. Няма да се повтори.

— Разбира се.

Излезе, несигурна дали бе получила окуражаващо потупване по рамото, или строго предупреждение. Може би и двете, реши тя, вървейки обратно към отдел „Убийства“.

Пийбоди изскочи иззад бюрото си в общото помещение в мига, когато я видя да влиза, и дотича след нея в кабинета й.

— Разполагам с информацията, която поискахте, лейтенант, и докладът ми е готов.

— Добре. На бюрото ми няма кафе.

— Този сериозен проблем ще бъде решен незабавно, лейтенант.

— Ако си решила да лижеш обувките ми, Пийбоди, не го прави толкова явно.

— Нима езикът ми е увиснал до пода? Заслужих си шамара… не че не си струваше, но го заслужих. С Макнаб изяснихме отношенията си и изгладихме положението. Хрумнало му, че искам да го зарежа. Идиот.

Последното бе изречено с такова умиление, че прозвуча почти напевно, и накара Ив да се хване за главата.

— Ако искаш да избегнеш ново сритване в задника, спести ми подробностите.

— Извинявай. Кафе, лейтенант, както го предпочитате. Да ви донеса ли нещо от автомата? Аз черпя.

Ив повдигна глава и стрелна партньорката си с поглед.

— Колко дълго се чукахте в работно време? Не, не искам да зная. Донеси ми каквото и да е. Свържи се с Надин. Кажи й, че искам да се срещнем.

— Веднага.

Когато Пийбоди тръгна към вратата, Ив позвъни на Рурк на личния му видеотелефон. Прокара пръсти през косите си, оставяйки гласово съобщение:

— Извинявай, че те безпокоя, докато работиш. Възникнаха усложнения. Обади ми се, когато имаш възможност.

Сви рамене, просъска и с досада се свърза с пресаташето. След като изпълни това задължение, започна да преглежда диска с доклада на Пийбоди. Партньорката й отново влезе.

— Донесох ти „Гоу“. Надин е готова да се срещне с теб. Всъщност дори настоява да говори с теб, а иска и обяд.

— Обяд? Не може ли просто да дойде тук?

— Надушила е нещо, Далас. Иска да се срещнете в „Сентсейшънъл“, в дванайсет.

— Къде?

— О, нашумяло заведение. Сигурно е задействала дебели връзки, за да уреди резервация. Имам адреса. Покани и мен, така че…

— Разбира се. Защо не, по дяволите? Ще си побъбрим по женски.