Нора Робъртс
Спомени в смъртта (4)

4.

За да държи ума си зает, Ив се залови да подрежда документи. Допълнителна полза от монотонната работа щеше да бъде разчистването на бюрото й, преди да се занижат празници и да я налегне мързел.

Бе постигнала значителен напредък, когато Пийбоди застана на прага на кабинета й.

— Резултатът от токсичната проба на Тъбс е положителен за „Зевс“ и още няколко вещества. Другата жертва е чиста. Телата ще бъдат предадени на близките утре.

— Добра работа.

— Далас?

— Ммм, ще изпратя бележки за разходите на отдела. С Бакстър трябва да си поговорим сериозно.

— Далас.

Ив вдигна поглед и видя изражението на Пийбоди.

— Какво има?

— Трябва да се явя в съда. За Селина.

Ив се изправи.

— Вече дадохме показания.

— Прокурорката ме повика отделно, не помниш ли? Като една от жертвите.

— Да, но… мислех, че няма да те призоват толкова скоро, най-рано след седмица-две. Задават се празници и…

— Делото върви доста бързо. Трябва да отида.

— Кога?

— След малко. Няма да трае дълго, но… ще дойдеш ли с мен? — попита Пийбоди, докато Ив вземаше мантото си.

— Ти как мислиш?

С дълга въздишка Пийбоди затвори очи.

— Благодаря. Благодаря. Макнаб ще ме чака там. На оглед е, но ще се опита… Благодаря.

На излизане Ив се спря до автомат за напитки.

— Вземи си вода — каза тя на Пийбоди. — За мен нещо студено, с кофеин.

— Добра идея. Гърлото ми вече е пресъхнало. Подготвена съм — продължи Пийбоди, когато въведе кода и избра напитките. — Прокурорският екип ми даде добри напътствия, а и не за първи път ще свидетелствам в съда.

— Но за първи път ще се явиш като жертва. Различно е. Знаеш, че е различно.

Подаде на Ив чаша пепси и отпи глътка вода в движение.

— Селина не е човекът, който ме преби. Не зная защо съм толкова нервна.

— Била е замесена. Знаела е какво става, а не е направила нищо. Неслучайно е обвинена като съучастница, Пийбоди. Влез, разкажи какво си преживяла и не допускай защитата да те обърка. После спокойно си тръгни и забрави.

„Човек може да си тръгне — помисли си Ив, — но не и да забрави.“ Пийбоди щеше да помни всеки миг от нападението. Щеше да помни болката и страха. Може би справедливостта щеше да възтържествува, но дори тя нямаше да заличи спомените.

Излязоха през главния вход. Въпреки ужасното време, кратката разходка щеше да успокои Пийбоди.

— Ти си ченге — отново заговори тя — и си пострадала сериозно. Това ще трогне заседателите. Освен това си жена. — Ив пъхна ръце в джобовете си, за да ги стопли. — Независимо дали е редно да го имат предвид, ще им повлияе. Фактът, че онзи огромен смахнат кучи син, убил или осакатил много жени, те е ритал и подмятал… е от огромно значение.

— Ще изгние в лудницата. — Това бе огромно облекчение. — Твърде умопобъркан е, за да изтърпи съдебно дело. Ще го държат в отделение за агресивни и опасни пациенти, докато хвърли топа.

— Твоята задача е да убедиш съдебните заседатели в престъпното бездействие на Селина. Да помогнеш на прокурорите да докажат вината й.

— Ще я осъдят за убийството на Анализа Сомърс, извършено от самата нея. Ще лежи за него. Може би това е достатъчно.

— Нима наистина ти се струва достатъчно?

Пийбоди се загледа пред себе си и отново отпи глътка вода.

— Опитвам се да се примиря.

— Явно опитите ти са по-успешни от моите. Ти оцеля, за разлика от други. Тя е гледала. Носи вина за всяко убийство, извършено след телепатичното й свързване с Джон Блу. За всяка минута, която ти прекара в болница, докато се възстановиш. За всеки мъчителен момент, който си преживяла. За мен е дяволски важно да си плати.

Докато се изкачваха по стъпалата до входа на съда, Пийбоди с мъка преглътна.

— Ръцете ми треперят.

— Стегни се — каза Ив.

След като преминаха през охраната на входа, би могла да покаже значката си и да получи достъп до съдебната зала. Вместо това изчака с Пийбоди, докато помощник-прокурорът Шер Рио дойде при нея.

— Имаме кратка почивка — заговори Рио. — Ти си следващият свидетел.

— Как върви? — попита Ив.

— Адвокатите й са добри. — Рио хвърли поглед назад към вратите. Бе привлекателна блондинка с проницателни сини очи и леко провлачен южняшки говор. Освен това бе непоклатима като стомана. — И двете страни се опитваме да използваме телепатичните й способности като коз, по различен начин. Тяхната теория е, че виденията, които е имала Селина, на убийствата и насилието, са довели до психическа травма и умствено увреждане. Експертите им го потвърждават под клетва и се опитват да припишат цялата вина на Блу. Той е луд, прониквал е в съзнанието й и така нататък.

— Глупости.

— Да, разбира се. — Рио разроши косите си. — А ние знаем, че е стояла спокойно в уютния си дом и е наблюдавала как Блу измъчва жени, докато й е хрумнала блестящата идея да извърши същото, прилагайки неговите методи, с годеницата на бившия си любовник. Под прикритието на сътрудничка на полицията е укривала информация, докато той е продължавал да убива, а детектив от нюйоркското централно управление е бил опасно ранен — отлична полицейска служителка, която смело се е борила и е изиграла важна роля за приключването на случая.

Рио сложи ръка на рамото на Пийбоди, което Ив прие като жест на женска подкрепа.

— Искаш ли отново да обсъдим показанията ти? Имаме няколко минути.

— Може би. Добре. — Пийбоди се обърна към Ив. Блясъкът в очите й издаваше лека уплаха, а устните й бяха стиснати. — Можеш да влезеш. Аз ще получа няколко последни съвета от Рио, а после вероятно ще ми се повръща. Най-добре е да бъда сама тогава.

Ив изчака, докато Рио заведе Пийбоди в една конферентна зала, а след това извади видеотелефона си и се свърза с Макнаб.

— Къде си?

— На път съм. — На екрана се появи красивото му лице и дългите руси коси, вързани на опашка. — Три преки на юг. Наложи се да тръгна пеша. Кой е пуснал всички тези хора на улицата, по дяволите?

— Обявена е почивка, почти свършва. Имаш няколко минути. Ще бъда на задния ред. Ще ти запазя място.

Затвори, влезе и седна, както безброй пъти в кариерата си. „Залата, в която се раздава справедливост“, помисли си тя, докато оглеждаше подсъдимата скамейка, местата за съдебните заседатели и любопитните репортери, които се тълпяха на входа. Понякога — искаше й се да вярва, че по-често — справедливостта наистина възтържествуваше.

Искаше Пийбоди да я получи.

Бяха вкарали топката в коша с арестуването и повдигането на обвинение. Сега тя бе в ръцете на адвокатите, съдията и дванадесетте граждани, които заеха местата си на заседатели.

Вгледа се в лицата им, докато влизаха в колона.

След миг влезе и Селина Санчес с адвокатите си.

Погледите им се срещнаха и те останаха втренчени една в друга за миг като хищник и жертва. Всичко отново изплува — всички трупове, кръв, жестокост и незачитане на живота.

„От любов — бе казала Селина накрая. — Направих го от любов.“

Това според Ив бе най-голямата глупост на света.

Селина седна на мястото си с лице срещу съдията. Буйните й коси бяха пригладени и прихванати високо, без нито един стърчащ кичур. Вместо предпочитаните ярки цветове, бе облечена със старомоден сив костюм.

„Просто опаковка“, забеляза Ив. Знаеше какво се крие под нея. Ако съдебните заседатели имаха капка ум в главите си, и те го знаеха.

Рио влезе и се приближи към нея.

— Пийбоди ще се справи. Добре е, че си тук.

После продължи към предната част на залата, за да заеме мястото си.

Когато приставът помоли заседателите да станат, през вратите се втурна Макнаб. Лицето му бе зачервено от студа и бързането, но все пак с няколко нюанса по-бледо от цикламената риза, която носеше под сакото си на сини и розови зигзагообразни шарки, толкова ярка, че ако човек се взира дълго в нея, биха го заболели очите. Пристъпвайки между редовете с ботушите си в същия цвят, той стигна до Ив и заговори шепнешком, все още задъхан:

— Не искаше да поседя при нея… имала нужда от минута насаме. А мислехме, че е готова. По дяволите!

— Пийбоди знае как да се държи.

Ив нямаше смисъл да споделя с Макнаб, че стомахът й е свит на топка. Нямаше смисъл да му казва, че вижда картината, която изплува в съзнанието му, когато прокурорът призова Пийбоди.

Той видя себе си да тича с разтуптяно сърце, чу гласа си да крещи във видеотелефона: „Ранен полицай!“, преди да се втурне надолу по стълбите в жилищната кооперация, за да стигне до нея.

Ив не бе присъствала, но сякаш тази сцена стоеше пред очите й. Не бе видяла Пийбоди да лежи окървавена, с изпотрошени кости на улицата. Но си представяше гледката.

Искаше и всеки съдебен заседател да си я представи.

Следвайки наставленията, Пийбоди съобщи името, ранга и номера на значката си. Прокурорът задаваше кратки и ясни въпроси. Добра стратегия според Ив. Подход на ченге. Преповториха част от вече дадените й показания и той и адвокатите на подсъдимата започнаха малкия си съдебен танц.

Когато я помолиха да разкаже за вечерта на нападението, заговори спокойно. Хронологията, всяка стъпка, докато се бе свързала с детектив Иън Макнаб, с когото живееха като семейство, на път от метростанцията към дома. Затова когато гласът й затрепери, съдебните заседатели чуха и видяха борбата на една жена да остане жива, борбата на един полицай за оцеляване.

— Успях да извадя оръжието си.

— Били сте тежко ранена в битка на живот и смърт с мъж доста по-едър от вас, но сте успели да посегнете към оръжието си?

— Да, сър. Стрелях веднъж. Той ме хвърли за пореден път. Помня, че полетях във въздуха и стрелях. После съм паднала на земята. Не помня нищо друго, преди да се събудя в болницата.

— Ето списък на нараняванията, които сте получили, детектив Пийбоди. С разрешението на съда ще ги прочета за вашето потвърждение.

Когато започна, Макнаб потърси ръката на Ив със своята.

Тя му позволи да се държи за нея, докато слуша изреждането, потвърждението, възраженията и въпросите. Не каза нищо в началото на кръстосания разпит на защитата и пръстите му започнаха да стягат нейните като тънки телчета.

Пийбоди вече не изглеждаше така уверена и адвокатите се възползваха. „Но това може да се окаже грешка“, помисли си Ив. Заседателите биха могли да ги сметнат за безчувствени хора, които унижават жертвата, единствената оцеляла в поредица брутални убийства.

— Според собствените ви показания, детектив Пийбоди, както и тези на други свидетели на нападението, Джон Джоузеф Блу е бил сам, когато ви е нападнал.

— Да.

— Госпожица Санчес не е присъствала, когато сте пострадали.

— Не, сър. Не физически.

— Според предишни показания госпожица Санчес никога не се е срещала, разговаряла или поддържала връзка с мъжа, който ви е нападнал, Джон Джоузеф Блу.

— Това е неточно. Поддържала е връзка с Джон Блу. Телепатична.

— Ще изясня какво имам предвид под „поддържала връзка“. Госпожица Санчес е наблюдавала чрез телепатичните си способности зверските убийства, извършени от Джон Джоузеф Блу, за които той призна. Не е ли истина, че госпожица Санчес е дошла при вас доброволно, за да ви предложи помощта си при разследването?

— Не, сър, не е.

— Детектив Пийбоди, имам сведения, които ясно разкриват доброволното намерение на госпожица Санчес да ви сътрудничи без възнаграждение, както и че помощта й е била приета. Всъщност именно тя е разпознала Блу, следователно е изиграла ключова роля за залавянето му.

Докато прокурорът говореше, Пийбоди повдигна чашата с вода и отпи голяма глътка. Когато продължи, тонът й отново бе уверен и делови:

— Не, сър, тя не помогна нито на разследващия екип и отдела, нито на жертвите или града. Всъщност възпрепятства разследването, като премълча съществена информация, с цел да убие Анализа Сомърс, което е било истинската й цел.

— Ваша чест, призовавам това субективно и емоционално твърдение на свидетелката да бъде зачеркнато от показанията й.

— Възразявам. — Прокурорът стана. — Свидетелката е опитен полицейски служител и една от ключовите фигури в разследващия екип.

Танцът продължи, но Ив забеляза, че Пийбоди вече е по-спокойна. Бе схванала ритъма.

— Имаш две секунди да пуснеш ръката ми, преди да те цапардосам с другата — тихо промърмори Ив.

— О! Извинявай. — Макнаб я пусна и нервно се засмя. — Вече е добре, как ти се струва?

— Справя се.

Последваха още въпроси и отново кръстосан разпит. Когато слезе, Пийбоди изглеждаше малко бледа, но Ив я видя да поглежда Селина право в очите и изпита задоволство.

„Ще запомни и това — каза си Ив. — Ще помни, че е застанала срещу нея и я гледала.“

— Браво, моето момиче — каза Макнаб на Пийбоди, миг след като излязоха от съдебната зала, и я прегърна. — Разби ги!

— За малко те да ме разбият, но мисля, че успях. Господи, радвам се, че свърши. — Потърка корема си и искрено се усмихна. — Благодаря ти, че дойде и остана — каза тя на Ив.

— Няма проблем. — Ив погледна часовника. — Тръгвайте и двамата. Почини си.

— Добре съм, ще…

— Положението е спокойно. — Ив забеляза Надин Фърст, напористата репортерка от Канал 75, да бърза към тях, тракайки с тънките токчета на ботушите си, следвана от оператора. — Поне в служебен план.

— Ето я. Как мина, Пийбоди?

— Добре. Мисля, че мина добре.

— В състояние ли си за едно бързо интервю?

Ив поиска да възрази категорично, но замълча. Може би за Пийбоди бе по-добре да каже думата си извън съдебната зала. А и имаше доверие на Надин.

— Добре. Има сили за това.

— Навън времето е ужасно, но мисля, че ще изглежда по-добре на екрана, ако разговаряме на стъпалата. Ще се наложи да се разделиш с момичето си за минута, Макнаб.

— Не ми се иска, но можеш да я вземеш назаем.

— Далас, очаквай ме утре. — Отправиха се към вратите. — И ти би могла да кажеш няколко думи. Трезво заключение, че справедливостта е възтържествувала, нещо от този род.

— Не. Това шоу е на Пийбоди. Почини си — каза Ив на партньорката си и вдигна поглед към небето, преди да слезе по стъпалата.

Когато стигна долу, се обърна и погледна назад. Надин имаше право, щеше да изглежда добре на екрана — Пийбоди, с леко влажни от дъжда коси на стъпалата пред съда. Бе нещо, което тя би искала близките й да видят — как стои там и говори за работата си и справедливостта.

Ив се загледа за няколко мига. Отново се обърна, тъкмо навреме, за да види блъсването, грабването и побягването.

— Чантата ми! Чантата ми! — изпищя една жена.

— Мамка му! — промърмори Ив. Въздъхна и подгони крадеца.

 

 

Рискувайки да счупи врата си, Надин се втурна надолу по стъпалата.

— Хвани я! — извика тя на оператора си. — Дръж я в кадър. След нея! — Когато Пийбоди и Макнаб притичаха покрай нея, Надин едва не затанцува. — Не ги изпускай, за бога!

 

 

Крадецът бе висок около метър и осемдесет и навярно тежеше поне сто килограма. По-голямата част от ръста му се падаше на краката, благодарение на които постигна преднина. Поваляше хората по пътя си като клечки и принуждаваше Ив да ги прескача.

Вятърът развяваше коженото й манто.

Нямаше смисъл задъхано да му извика да спре и да се представи като полицай. Очите му бяха срещнали погледа й — като на Селина, и бяха разпознали хищника.

Той сграбчи една подвижна сергия на ъгъла и я блъсна. Хотдозите нападаха по земята, напитките се разплискаха от спуканите бутилки.

Ив избегна сблъсъка с пешеходец, който крадецът почти хвърли към нея, а после с още един. Преценявайки разстоянието, тя се засили и скочи. Повали го и го довлече до мокрия тротоар, на сантиметър от бордюра, където спирачките на макси бус изскърцаха като женски писък.

Болката в неоздравелия й хълбок крещеше.

Той успя да й нанесе удар, след като избегна премазването под плъзгащите се гуми. Ив усети вкус на кръв, когато лакътят му се стовари върху челюстта й.

— Това беше глупаво. — Изви ръцете му назад и му сложи белезници. — Ужасно глупаво. Сега можеш да бъдеш обвинен и в нападение на полицай.

— Откъде да зная, че си ченге? Освен това ти ме подгони и едва не ме повали пред автобус. Полицейско насилие! — изкрещя той и се преви надве, докато се оглеждаше за някой състрадателен минувач. — Просто си гледам работата, а ти се опитваш да ме убиеш.

— Работата, значи.

Ив извърна глава и изплю кръв. Поне пулсиращата болка в брадичката отклони вниманието й от хълбока.

Издърпа чантата, както и три други, плюс няколко портфейла.

— Добър улов — отбеляза тя.

Крадецът се надигна, сви рамене и заговори философски:

— Празници. Хората излизат да купуват това-онова. Нали няма да ми лепнете и нападение? Хайде, смилете се над мен. Беше просто инстинкт.

Ив потърка брадичката си.

— Имаш бързи рефлекси.

— И ти си бърза, не може да се отрече.

Тя зарови пръсти в мокрите си коси, когато дотичаха Пийбоди и Макнаб.

— Разпръснете тълпата и докарайте кола да натоварим този приятел. Поредица грабежи. Тъй като наближава Коледа, ще отървеш кожата за нападението.

— Безкрайно благодаря.

— Хайде да… разкарай тази камера от лицето ми — сопна се Ив.

Макнаб се зае да събира чантите и портфейлите.

— Устната ви кърви, лейтенант.

— Не е устната — плъзна ръка по нея. — Прехапах си езика, по дяволите.

— Колата идва, лейтенант — докладва Пийбоди. — Впрочем добра си в бягането с препятствия.

Ив приклекна да размени още няколко думи с крадеца.

— Ако беше побягнал в обратната посока, щяхме да бъдем в управлението, а не навън в този ужасен дъжд.

— Да, не съм чак такъв глупак.

— Глупак си, щом ти е хрумнало да крадеш точно пред сградата на съда.

Погледна я с тъга.

— Не можах да се сдържа. Чантата на онази жена просто висеше от рамото й, докато тя си бъбреше с другата. Сякаш казваше: „Ела и я вземи“.

— Разбира се. Ще разкажеш това при разпита.

— Лейтенант Далас? — Надин най-сетне се добра до тях, малко запъхтяна. Водеше под ръка жена с ококорени кафяви очи. — Това е Лиан Петри, чиято чанта бе открадната.

— Не зная как да ви се отблагодаря, госпожо.

— Като за начало не ме наричайте „госпожо“. Налага се да дойдете с нас в управлението, госпожо Петри, за да дадете показания за посегателството върху собствеността ви.

— Никога не съм имала толкова вълнуващо преживяване. Господи, онзи тип буквално ме повали на земята! Отраснала съм в малко градче на име Уайт Спрингс, близо до Уичита, Канзас.

Ив не се сдържа да изтъкне:

— Тук не е Канзас.

 

 

Тъй като бе наредила на Пийбоди да си отиде у дома, изясняването на бъркотията с грабежите я задържа в управлението след края на смяната й. Със стъмняването бе захладняло и непрестанният ръмеж бе преминал в суграшица. Хлъзгавите улици превърнаха шофирането към дома в изнервящ маратон.

При едно задръстване тя отпи глътка вода, за да успокои парещия си език, и потъна в размисъл. На няколко преки от дома й мислите й се насочиха към Труди Ломбард и настроението й помръкна.

— Не е търсила мен. Какво може да изкопчи от мен, по дяволите? Мамка му!

Включи сирените. Изруга по адрес на разгневените шофьори, заради които маневрата бе почти самоубийствена, и натисна бутона на видеотелефона.

— Рурк прибра ли се вече? — рязко попита тя, когато чу гласа на Съмърсет. — Свържи ме с него.

— Току-що влезе през портала, не е стигнал до къщата. Ако е спешно…

— Кажи му, че пристигам след десет минути. Трябва да поговоря с него. Ако го търси жена на име Ломбард, не я свързвай. Чуваш ли? Не я свързвай.

Затвори, удари по волана и се спусна обратно на улицата, на сантиметри от броните на три коли.

Кучка! Какво друго би могла да иска, освен пари? Купища от тях. А кой имаше най-много във вселената?

Нямаше да се отърве безнаказано. А ако дори му хрумнеше да й плати, за да я разкара, Ив собственоръчно щеше да го одере жив.

Пришпори двигателя и профуча през портала. Рурк отвори вратата, когато тя спря пред къщата.

— Арестуван ли съм? — извика той и размаха пръст във въздуха. — Сирените, лейтенант.

Тя ги изключи и затръшна вратата.

— Толкова съм глупава! Кръгла идиотка.

— Престани да говориш така за жената, която обичам, или няма да ти предложа питие.

— Ломбард е набелязала теб. Не мен. Ако не бях допуснала да ме разтърси до мозъка на костите, веднага щях да се досетя.

— Добре. Какво е това?

Рурк нежно прокара пръст по синината на брадичката й.

— Нищо. — Гневът я бе накарал напълно да забрави за всяка физическа болка. — Слушаш ли ме? Познавам я. Познавам този тип хора. Не прави нищо без цел. Може би една от целите й да ме сплаши, но не би вложила толкова труд и средства, за да дойде тук само за това. Дошла е да търси теб.

— Трябва да се успокоиш. Да отидем в гостната. — Хвана ръката й. — Има хубав огън. Ще пийнеш вино.

— Престани.

Отблъсна ръката му, но той само се отдръпна крачка назад и издърпа мокрото й манто.

— Поседни за минута, поеми си дъх — посъветва я Рурк. — Може би не искаш питие, но аз бих пийнал. Нечовешко време.

Ив вдиша дълбоко и притисна ръце към лицето си, за да се опомни.

— Не можех да мисля, това бе проблемът. Реагирах, без да мисля. Но вече зная. Решила е да дойде при мен, уж за да се видим. Била съм дете, при това доста объркано, и може би се е надявала, че не помня как се е държала с мен. Възнамерявала е да играе ролята на отдавна изгубената ми майка, на милостив ангел и каквото и да е, да ми разказва изопачени истории, и когато поиска пари, да те помоля да й ги дадеш.

— Подценила те е. Заповядай.

Подаде й чаша вино.

— Резервен план. — Ив взе виното и закрачи към камината, където пращеше огън, а после обратно. — Човек като нея винаги има такъв. Не се поддадох, така че ще се наложи да дойде право при източника. При теб. Ще направи опит да те трогне с разказ за тежка участ. Ако не успее да те одруса, ще премине към заплахи. Ще поиска хубава тлъста сума, а по-нататък ще се върне за още, но получи ли едно сочно парче… — вгледа се в лицето му за миг — … очевидно не ти казвам нищо ново.

— Както изтъкна, самата ти веднага би се досетила, ако беше на себе си. — Той се наведе и плъзна устни по брадичката й. — Ела, седни до камината.

— Почакай, почакай. — Ив го задърпа за ръкава. — Нали не си отишъл да я сплашиш?

— Не съм имал и нямам намерение да ходя при нея. Освен ако продължи да те тормози. Знаеш ли, че през годините са й били поверени още единадесет деца? Колко ли от тях е измъчвала като теб?

— Проучил си я? Разбира се, че си я проучил. — Бавно се обърна. — Изпреварил си ме.

— Проблемът е решен, Ив. Забрави за това.

Тя остана с гръб към него и отпи глътка вино.

— Как така е решен?

— Тя дойде в кабинета ми днес. Дадох й да разбере, че за всички засегнати е най-добре да си замине обратно за Тексас и да не прави никакви опити да се свърже с теб.

— Разговарял си с нея? — Ив стисна клепачи, докато безполезно се опитваше да сдържи напиращия гняв. — Знаел си коя е и си я приел в кабинета си.

— Влизали са и по-лоши от нея. Какво очакваше да направя?

— Да оставиш тази работа на мен. Да разбереш, че проблемът е мой и трябва да се справя сама.

— Не е твой, а наш… беше наш. Засягаше и двама ни. Вече е отстранен.

— Не искам да се ангажираш с моите проблеми, с моите дела. — Ив се завъртя и преди който и да е от двамата да осъзнае какво се кани да стори, хвърли чашата. Виното се разля и по пода се разпиляха стъкла. — Беше си лично моя работа.

— Не мога да стоя настрана от личните ти дела, нито пък ти от моите.

— Нямам нужда от закрила. Не понасям някой да ме закриля и да се грижи за мен.

— О, разбирам. — Гласът му стана по-тих, което бе опасен знак. — Значи нямаш нищо против да свърша нещо дребно, например, да се заема с опаковането на подаръците. Но когато става дума за сериозен проблем, не бива да си пъхам носа, така ли?

— Не е едно и също. Ужасна съпруга съм, зная. — Гласът й пресипна при тези думи. — Забравям някои неща, не съм се научила да върша други и нямам желание, но…

— Не си ужасна съпруга, никой не би могъл да прецени това по-добре от мен. Но си жена с доста труден характер, Ив. Тя дойде при мен, заплаши ме, но няма да опита отново. Имам пълното право да защитя теб и своите интереси. Затова, ако искаш да се цупиш, прави го сама.

— Не ме зарязвай! — Сърбяха я ръцете да грабне нещо ценно и да го запрати към него, докато вървеше към вратата, но би било наивна женска реакция. — Не се подигравай с чувствата ми.

Той се спря и я погледна с гневно святкащи очи.

— Скъпа Ив, ако чувствата ти не бяха толкова важни за мен, нямаше да водим този разговор. Предпочитам да изляза и да те оставя сама пред алтернативата, която в момента би била да блъскам главата ти в стената, докато влея капка разум в нея.

— Щеше ли поне да ми кажеш?

— Не зная. Все още не бях претеглил аргументите „за“ и „против“. Тя те е накарала да страдаш и няма да й го простя. Просто е. За бога, Ив, когато узнах истината за майка си и бях шокиран, нима ти не направи всичко възможно да ме изтръгнеш от самосъжалението? Нима не се грижеше за мен и не се опитваше дори да ме закриляш?

— Не е същото. — Паренето в стомаха й продължаваше. — Какво откри ти, Рурк? Попаднал си на хора, които са те обикнали и приели. Добри, почтени хора. Какво искат от теб? Нищо. Да, имал си тежък жребий. Баща ти е убил майка ти. Но какво друго откри? Че тя те е обичала. Била е младо, невинно момиче, което те е обичало. С мен не е същото. Никой не ме е обичал. Никой от хората, с които съм живяла, не е бил почтен, невинен или добър. — Бе повишила тон, но успя да овладее гласа си, преди да изрече останалото: — Е, да, и ти си понесъл разтърсващ удар, но какво е станало после? Натъкнал си се на златна мина. Какво друго можеш да кажеш?

Рурк не я спря, когато излезе от стаята. Не я последва, когато с тежки стъпки тръгна нагоре по стълбите. В този момент не виждаше никакъв смисъл да го прави.