Нора Робъртс
Спомени в смъртта (2)

2.

Хладна тръпка скова корема на Ив и пропълзя нагоре към гърлото й. Дъхът й застина. Ръцете на жената я обгръщаха и бе безсилна да ги спре. Задушаваше се от тях, от натрапчивия аромат на рози. А треперещият глас с провлачен тексаски говор отекваше като удари на юмруци в слепоочията й.

През него чуваше сигнала на видеотелефона върху бюрото си. Чуваше глъчката от общото помещение. Господи, не бе затворила вратата, всеки можеше…

Изведнъж сякаш в главата й забръмча рояк стършели. Жилата им се забиха в гърдите й и върнаха изгарящия огън, който я задушаваше и замъгляваше погледа й.

„Не, не си. Не си.“

Нима това бе нейният глас? Струваше й се толкова плах, като на дете. Дали бе изрекла думите, или бяха прозвучали само в съзнанието й?

Най-сетне успя да се раздвижи и да отблъсне меките пълни ръце, които я стягаха като примка.

— Пуснете ме. Пуснете ме. — Залитайки, тя се отдръпна назад, почти готова да побегне. — Не ви познавам. — Взираше се в лицето, но вече не различаваше чертите. Цветовете и формите се сливаха пред очите й. — Не ви познавам.

— Ив, скъпа, аз съм Труди! Виж, изплаках цяла локва. — Жената заподсмърча, издърпа от джоба си голяма розова носна кърпа и подсуши очите си. — Глупачка, аз съм една стара глупачка. Въобразих си, че ще ме познаеш, още щом ме видиш, както аз теб. Разбира се, не сме се виждали повече от двайсет години. — Усмихна се на Ив през сълзи. — Сигурно моите вече личат.

— Не ви познавам — повтори Ив много предпазливо. — Вие не сте моята майка.

Миглите на Труди запърхаха. В очите под тях имаше нещо, което Ив не можеше да назове.

— Скъпа, наистина ли не ме помниш? Аз, ти и Боби в онази малка къщичка в Съмървейл? На север от Лъфкин.

В кътче от съзнанието й се прокрадна смътен спомен, но не особено приятен, и тя нямаше желание да го търси.

— След…

— Ти беше толкова кротко момиченце, мъничко като мушица. Разбира се, беше преживяла нещо ужасно, нали, скъпа? Горкото агънце. Зарекох се да бъда добра майка на това невинно агънце и те прибрах в дома си.

— Приемното семейство. — Устните й запариха, докато изричаше думите. — След…

— Ето, че си спомни! — Труди повдигна ръце към лицето си. — Кълна се, че през всичките тези години не е минал ден, в който да не съм мислила за теб и да не съм се питала какъв човек си станала. А само погледни! Полицайка в Ню Йорк. И омъжена. Но все още нямаш деца, а?

Стомахът на Ив се разбунтува. Страхът я сграбчи за гърлото.

— Какво искаш?

— Да узная как е момичето ми. — Гласът й беше мелодичен, почти напевен. — Боби е с мен. Ожени се и Зейна е най-милото човешко същество. Дойдохме от Тексас, за да разгледаме града и да намерим нашето малко момиченце. Трябва да си устроим истинско семейно събиране. Боби ще заведе цялата компания на ресторант. — Жената отново седна на стола, приглади полата си и внимателно се вгледа в лицето на Ив. — Господи, колко висока си пораснала. Все още си слабичка, но ти отива. Бог ми е свидетел, че все се опитвам да смъкна няколко кила. Боби има фигурата на баща си. Всъщност нито той, нито аз сме получили нещо друго от онова нищожество. Само да те види!

Ив остана права.

— Как ме намери?

— О, шибана случайност, извини ме за израза. Мотаех се из кухнята. Нали помниш колко държа на чистотата в кухнята си? Бях включила телевизора за компания и говореха за убийството на онези доктори и онзи клонинг. Грях пред бога и човечеството, ако питаш мен. Канех се да превключа на друг канал, но изведнъж видях нещо адски интересно. Така зяпнах, че зъбите ми щяха да изпадат, когато те видях да говориш по телевизията. Бяха изписали и името ти. Лейтенант Ив Далас. Нарекоха те героиня. Казаха, че си пострадала. Горкото агънце. Но сега си здрава. Изглеждаш в страхотна форма.

На стола за посетители седеше червенокоса жена със зелени очи и умилена усмивка, а Ив виждаше кръвожаден звяр с остри зъби и нокти, който не чака да настъпи нощта, за да ги покаже.

— Трябва да си тръгнеш. Веднага.

— Сигурно си ужасно заета, а аз ти досаждам с бърборенето си. Само ми кажи къде искаш да вечеряме и ще отида при Боби. Той ще направи резервация.

— Не, не. Помня те. — „Смътно, бегло.“ Лесно бе спомените да избледнеят напълно. Трябваше да се избави от тях. — Не проявявам интерес. Не желая да те виждам.

— Какво говориш? — Гласът издаде огорчение, но този път очите не трепнаха. — Що за отношение? Аз те приех в дома си. Бях твоя майка.

— Не, не беше.

Студени стаи, непоносимо студени. Студена вода. Държа на чистотата в кухнята си.

„Не, не мисли. Не си спомняй.“

— Ще си тръгнеш веднага, тихо. Вече не съм безпомощно дете. Затова ще си тръгнеш и няма повече да идваш тук.

— Стига, Ив, скъпа…

— Излез! Върви си! — Ив сви ръцете си в юмруци, за да прикрие треперенето им. — Иначе ще те затворя. Кълна се, че този път ти ще бъдеш държана в кафез.

Труди взе чантата си и черното палто, което бе окачила на облегалката.

— Как не те е срам!

Когато мина покрай Ив, очите й бяха насълзени. И я погледнаха укорително.

Ив понечи да затвори и заключи вратата. Но стаята бе изпълнена с ухание на рози. Стомахът й се сви и тя се подпря с ръце на бюрото, докато гаденето премина.

— Лейтенант, жената, която беше… Лейтенант, добре ли сте?

Тя поклати глава в отговор на въпроса на Трухарт и го отпрати с жест. Опитвайки се да възвърне самообладанието си, се изправи. Трябваше да се опомни, трябваше да се овладее, докато се измъкне оттук.

— Кажи на детектив Пийбоди, че изникна нещо непредвидено. Налага се да изляза.

— Лейтенант Далас, ако мога да направя нещо…

— Току-що ти казах какво да направиш. — Подразнена от загрижеността в гласа му, тя забрави за бюрото си, неприетото обаждане по видеотелефона и купчината съобщения и документация. Втурна се като стрела през общото помещение, без да обръща внимание на подвикванията.

Трябваше да излезе. Да изчезне оттук. По гърба й се стичаше пот, когато скочи на първия ескалатор. Би се заклела, че усеща треперенето на собствените си кости и търкането на хрущялите в подкосените си колене, но продължи. Дори когато чу Пийбоди да я вика, не се спря.

— Почакай, почакай! Хей! Какво има? Какво стана?

— Трябва да вървя. Ти се заеми със Зиро, прокурора и близките на жертвите. Вероятно ще поискат повече подробности както обикновено. Поговори с тях. Аз бързам.

— Почакай. Да не би да се е случило нещо с Рурк?

— Не.

— Ще почакаш ли само минута, по дяволите?

Вместо това, усетила нов спазъм в стомаха, Ив побягна към най-близката тоалетна. Не можеше да потисне гаденето, какъв избор имаше? Усети горчив вкус на стомашен сок, докато се бореше с паниката, страха и спомените, и в нея остана чувство за празнота.

— Добре, добре.

Трепереше и лицето й бе обляно в пот. Но нямаше сълзи. Нямаше да допусне сълзите да направят унижението й още по-голямо.

— Ето. Вземи. — Пийбоди й подаде влажни носни кърпички. — Имам само това. Ще ти донеса вода.

— Не. — Ив опря глава на стената на кабината. — Не. Каквото и да погълна сега, ще излезе обратно. Добре съм.

— Да бе! Някои от гостите на Морис в моргата изглеждат по-добре от теб.

— Трябва да си тръгна.

— Кажи ми какво стана.

— Просто трябва да си отида. Ще ползвам отпуск до края на деня, неплатен. Можеш да се справиш сама с разследването, имаш достатъчно опит. — „Аз не съм в състояние“, мислено добави тя. — Ако възникне проблем… отложи разрешаването му за утре.

— По дяволите разследването. Слушай, ще те откарам у вас. Не си във форма за…

— Пийбоди, ако си ми приятелка, остави ме на мира. Просто си върши работата — каза Ив и се изправи, олюлявайки се. — Остави ме.

Пийбоди я пусна, но извади джобния си видеотелефон, докато вървеше обратно към отдел „Убийства“. Навярно бе най-добре да се оттегли, но познаваше човек, който би трябвало да знае за състоянието на Ив.

И който не би стоял настрана.

 

 

Първата мисъл на Ив бе да включи колата си на автопилот. Но ако се съсредоточеше върху управлението на превозното средство, щеше да дойде на себе си, докато стигне до покрайнините на града. По-добре бе да мисли за натовареното нюйоркско движение, изнервящите засичания и другите разгневени шофьори, вместо за личната си трагедия.

Към вкъщи — това бе целта й. Щеше да се почувства добре, щом стигне там.

Усещаше слабост в стомаха и пулсиращо главоболие, но и друг път бе повръщала, и друг път се бе чувствала ужасно. Първите десет години от живота й бяха бавно пътуване през ада, а и следващите не можеха да се нарекат приятни като пикник на плажа.

Бе превъзмогнала ужаса, бе оцеляла.

Отново щеше да оцелее.

Нямаше да допусне някой да я повлече в пропастта. Нямаше да се превърне в жертва заради един глас от миналото, накарал я да изпадне в паника.

Но ръцете й трепереха на волана. Караше при отворени прозорци, през които нахлуваше мразовит въздух и всички градски миризми.

Димящи соеви хотдози на подвижна сергия, задушливи газове на макси бус, воня от отдавна непочистван контейнер за рециклиране на отпадъци. Можеше да понесе цялата тази смесица, както и безбройните различни аромати, които изпълваха въздуха от тълпите по улиците и подвижните тротоари.

Можеше да понесе шума, пронизителното свирене на аларми и клаксони, които в хор нарушаваха законите за шумовото замърсяване. Приливната вълна от гласове се приближаваше, преминаваше през нея и продължаваше. Хиляди хора изпълваха улиците — забързани местни жители или туристи, които се влачеха и препречваха пътя им. Хора, едва крепящи кутии и пазарски чанти.

„Коледа наближава. Бързайте.“

Бе купила шал от едно остроумно улично хлапе, което я бе впечатлило. На зелени и черни карета, за съпруга на доктор Майра. Какво ли би казала Майра за днешната й реакция при неприятното напомняне на миналото?

Много неща. Криминалната психоложка и психиатърка би говорила дълго в характерния си изискан стил, с искрена загриженост.

Ив не даваше пет пари.

Искаше да се прибере у дома.

Когато порталът се отвори пред нея, очите й се премрежиха от умора и облекчение. Отвъд оградата се простираше обширна тревна площ, акри спокойствие и красота, които бе превърнала в свой дом.

Рурк имаше идеите и енергията да създаде това свещено кътче за себе си — а за нея убежището, от което не бе осъзнавала, че се нуждае.

Приличаше на красив замък, но бе дом. Просто дом, въпреки размерите и красотата, вдъхващи страхопочитание. Зад стените от камък и стъкло бе животът, който бяха изградили заедно. Техният живот, техните спомени, които изпълваха всяка от огромните стаи.

Той й бе дал дом, трябваше да помни това. И да вярва, че никой не може да й го отнеме и да я върне обратно във времето, когато не бе имала нищо, когато бе никоя.

Никой не можеше да й стори това, освен самата тя.

Но усещаше вледеняващ студ, а главоболието драскаше по черепа й като нокти на демон.

Измъкна се от колата и раздвижи ханша си, в който сега чувстваше ужасна болка. Бавно запристъпва по стъпалата към входната врата.

Почти не забеляза Съмърсет, личния секретар на Рурк, който я посрещна във фоайето. Нямаше енергия за размяна на хапливи реплики с него, но се надяваше да събере достатъчно сили, за да се качи по стълбите до горния етаж.

— Не казвай нищо.

Парапетът стана хлъзгав от студената пот по дланите й. Придвижи се нагоре, стъпка по стъпка.

Задъха се от усилието. Сякаш стоманени обръчи стягаха гърдите й.

Щом влезе в спалнята, свали мантото си, остави го да се свлече на пода, свали дрехите си и се отправи към банята.

— Гореща струя — задейства душа с гласова команда тя. — Докрай. Петдесет градуса.

Влезе в пълната с пара душ-кабина и изтощена, седна на пода със свити колене, очаквайки топлината и силата на водата да прогонят студа.

 

 

Рурк я откри там, сгушена върху мокрите плочки, под плющящата струя. Парата замъгляваше всичко като завеса. Гледката разкъса сърцето му.

— Спри душа — нареди Рурк, грабна хавлиена кърпа и приклекна, за да вдигне Ив от пода.

— Не, недей — възпротиви се тя инстинктивно, без неприязън. — Просто ме остави.

— За нищо на света. Престани! — Тонът му бе рязък и ирландският акцент звучеше по-натрапчиво. — Още минута и щеше да се свариш. — Повдигна я и я притегли в прегръдката си, когато тя отново се опита да се свие. — Спокойно. Шшт. Само се успокой.

Ив затвори очи. Не желаеше да му се довери, Рурк знаеше това. Но я отнесе в спалнята, до подиума, върху който се намираше леглото им, седна и я задържа в скута си, загърната с кърпата.

— Ще ти донеса халат и успокояващ чай.

— Не искам…

— Не съм те питал какво искаш, нали? — Повдигна брадичката й с ръка и обиколи с пръст леката трапчинка. — Ив, погледни ме. — В очите й имаше умора и негодувание, което почти го накара да се усмихне. — Твърде зле си, за да спориш с мен, и двамата го знаем. Каквото и да те е разстроило… е, ще ми кажеш, а после ще решим какво да правим.

После докосна с устни челото, бузите и устните й.

— Вече се погрижих. Направих каквото трябва — отвърна тя.

— Е, това ще ни спести време.

Повдигна я и стана да й донесе затоплен халат.

Ив забеляза, че е намокрила костюма му. Проклетият костюм навярно струваше повече, отколкото бе годишният доход на шивача. А сега раменете и ръкавите му бяха мокри. Тя мълчаливо се загледа в него, когато той свали сакото и го окачи на облегалката на един стол.

„Грациозен като тигър — помисли си тя — и двойно по-опасен.“ Навярно бе прекъснал поредното седмично съвещание за закупуване на нова слънчева система, за да дойде тук и да рови в гардероба за халат. Висок и строен, със закалени мускули и лице на млад ирландски бог, би съблазнил всяка жена само с един поглед на тези келтски сини очи.

Не го искаше тук. Не искаше никого.

— Искам да остана сама.

Рурк повдигна вежди, леко наклони глава и буйните лъскави коси с цвят на нощно небе обградиха лицето му.

— За да умуваш и да се самосъжаляваш? Далеч по-приятно занимание е да се караш с мен. Ето, сложи това.

— Не искам да се карам с никого.

Той остави халата до нея и се наведе, за да я погледне в очите.

— Ако имам възможност, ще хвана виновника за този отчаян израз на лицето ти, скъпа моя Ив, и ще го одера до кости. На тънки пластове. Облечи халата.

— Пийбоди не биваше да ти се обажда. — Гласът й стана писклив, преди да го овладее, и нова сълза засили унижението й. — Зная, че тя се е свързала с теб. Трябваше да ме остави на мира. Бързо щях да се оправя.

— Глупости. Ти не се разстройваш лесно. Партньорката ти го знае, както и аз. — Отскочи до автоготвача и програмира чай. — Това ще облекчи главоболието и спазмите в стомаха. Никакви успокоителни — добави той и хвърли поглед към нея. — Обещавам.

— Глупаво е. Допуснах онази жена да ме извади от равновесие, а е глупаво. — Разроши косите си. — Просто ме връхлетя неочаквано. — Когато се изправи, почувства слабост в краката. — Трябваше да се прибера у дома за малко.

— Нима мислиш, че ще се задоволя с това?

— Не. — Макар да й се искаше да се сгуши в леглото и да се завие презглава, Ив застана срещу него и срещна погледа му, докато й носеше чая. — Не. Оставих Пийбоди да се справи сама с хаоса. Позволих й да ръководи разследването, и се справяше добре, но в най-напрегнатия момент я оставих сама. Глупаво. Безотговорно.

— Защо го направи?

Ако не изпиеше проклетия чай, Рурк щеше да го налее насила в гърлото й, и затова тя бързо го погълна на три пъти.

— В кабинета ме чакаше една жена. Отначало не я познах. Отначало. — Остави празната чаша. — Каза, че била майка ми. Не беше — побърза да добави Ив. — Знаех, че не е, но думите й ме разтърсиха. Беше достатъчно възрастна и в нея имаше нещо познато, което ме накара да затреперя.

Той хвана ръката й и я притисна между дланите си.

— Коя беше?

— Казва се Ломбард. Труди Ломбард. След като… след като излязох от болницата в Далас, попаднах в системата. Неизвестна самоличност, никакви спомени, психическа травма, сексуално посегателство… Сега зная как действа, но тогава не бях наясно какво става, какво ще стане с мен. По-рано той, баща ми, казваше, че ако ченгетата и социалните работници ме спипат, ще ме хвърлят в черна яма, ще ме заключат на тъмно. Не го направиха, но…

— Понякога местата, на които те пращат, не се оказват много по-добри.

— Да. — „Той знае — каза си Ив. — Разбира.“ — Прекарах известно време в държавен детски дом. Може би няколко седмици. Спомените ми са откъслечни. Предполагам, че са издирвали родители или попечители, за да открият откъде съм дошла, какво съм преживяла. После ме настаниха при приемно семейство. Това трябваше да ми помогне да стана нормална. Дадоха ме на Ломбард. Някъде в Източен Тексас. Тя имаше къща и син с няколко години по-голям от мен.

— Била е жестока с теб.

Думите му не прозвучаха като въпрос. Явно знаеше и разбираше и това.

— Никога не ме е удряла както баща ми. Не ми е оставила нито един белег.

Рурк изруга и тихата ярост в гласа му облекчи напрежението повече от успокояващия чай.

— Да, по-лесно е да превъзмогнеш болката от удар, отколкото хитрия психически тормоз. Не знаеха какво да правят с мен — продължи Ив, зарови пръсти във влажните си коси и ръцете й най-сетне престанаха да треперят. — Нямаше какво да им дам. Не можеха да извлекат никаква полза от мен. Може би социалните работници са решили, че ще се чувствам по-добре в дом без авторитетно мъжко присъствие заради изнасилването.

Рурк не каза нищо, а само я притегли към себе си и плъзна устни по слепоочието й.

— Никога не ми е крещяла, не ме е била, освен някой и друг шамар. Грижеше се да съм чиста, с прилични дрехи. Сега съм наясно колко извратено е било всичко това, но тогава нямах дори девет години. Когато ми казваше, че съм мръсна и ме караше да се мия със студена вода всяка сутрин и вечер, не разбирах. Винаги изглеждаше толкова тъжна и разочарована. Когато ме заключваше на тъмно, твърдеше, че го прави само за да ме научи да бъда послушна. Всеки ден имаше наказания. Ако не изям всичко в чинията си, ако се храня твърде бързо или твърде бавно, трябваше да търкам кухнята с четка за зъби.

„Държа на чистотата в кухнята си.“

— По цял ден бе заета не с домакинска работа, а с мен. Винаги бях прекалено бавна, глупава, неблагодарна, или бог знае каква. Наричаше ме „никаквица“, „тъпа хлапачка“ и винаги говореше с тих, нежен глас и израз на озадачение и разочарование на лицето. Внушаваше ми, че съм нищожество. Жалко нищожество.

— Не е трябвало да получава одобрение.

— Случва се. И по-лоши от нея са го получавали. Имах късмет, че не се оказа по-лоша. Сънувах кошмари почти всяка нощ. А тя… господи, идваше при мен и казваше, че няма да порасна здрава и силна, ако нямам здрав сън нощем. — Възползва се от близостта на Рурк и протегна ръка, търсейки опора в настоящето, докато мислено се връщаше назад. — Угасяше лампите и заключваше вратата. Държеше ме заключена на тъмно. Ако заплача, щяло да стане по-лошо. Да ме върнат обратно в дома и да ме затворят в килия за луди. Това правели с непослушните момичета. Използваше ме и като пример за назидание за сина си Боби. Караше го да ме гледа и да помни какво сполетява лошите деца без истински майки, които да се грижат за тях.

Рурк я докосваше, разтриваше гърба й и галеше косите й.

— Не правеха ли проверки?

— Да, разбира се. — Ив изтри сълзите. И сега не помагаха, както и тогава. — Привидно всичко беше идеално. Приличен дом, красив двор. Имах своя стая, дрехи. Какво можех да им кажа? Тя твърдеше, че съм зла. Щом се будя от кошмари, в които съм обляна в кръв, значи имам зли помисли. Когато казваше, че са ме наказали жестоко и са ме изхвърлили на боклука, защото съм лоша, аз й вярвах.

— Ив… — Рурк хвана двете й ръце и ги повдигна към устните си. Искаше му се да я завие с нещо меко и красиво, да я държи в прегръдката си, докато всеки ужасяващ спомен избледнее. — Истинско чудо е, че си станала такава, каквато си.

— Труди беше подла садистка. Един от многото хищници по света. Вече зная това. — „Не бива да го забравям“, помисли си Ив, докато си поемаше дъх. — Но тогава знаех само, че тя решава съдбата ми. Избягах, но градът беше малък, не като Далас, и ме откриха. Съставих по-добър план и при второто си бягство отидох в Оклахома, а когато ме намериха, се бих с тях.

— Браво на теб.

Каза го с такава комбинация от гордост и гняв, че Ив се разсмя.

— Разкървавих носа на една от социалните работнички. — Този спомен не бе толкова неприятен. — Заради това попаднах в изправителен дом за малолетни, но там беше по-добре, отколкото при нея. Опитвах се да забравя, Рурк. Почти успях. А тя изведнъж се появи в кабинета ми и отново започнах да треперя от страх.

Рурк изпита желание да разбие носа на Труди Ломбард, тя заслужаваше дори повече.

— Никога вече няма да те нарани.

Ив се обърна с лице към него.

— Побърках се. Не бях на себе си. Най-сетне се опомних достатъчно, за да се ядосам. Случаят „Айкоув“.

— Какво?

Тя закри лицето си с ръце, енергично потърка бузи и отново вдигна глава.

— Каза, че ме видяла да говоря по телевизията за убийствата на Айкоув, фиаското със „Спокойно раждане“. Попитах я как ме е открила и каза, че гледала репортажа.

Той раздвижи все още неоздравялото си рамо.

— Едва ли в цялата вселена има човек, който да не е чул досега. Значи е дошла тук, специално за да те види?

— Каза, че искала да узнае как е малкото й момиченце. Да си устроим семейно събиране. — Бе възвърнала спокойствието си и говореше с язвителен, ироничен тон. Това бе музика за ушите на Рурк. — Довела е сина си и снаха си. Изритах я. Намерих сили да го сторя. Хвърли ми онзи поглед на озадачение, разочарование и зле прикрита злоба.

— Ако искаш, ще се погрижа да се разкара и повече да не се появява. Мога…

— Не, недей. — Ив се отдръпна назад и стана. — Не искам да се забъркваш. Искам да я забравя, да забравя всичко. Каквото и да се надява да спечели, като ме върне назад към изчистените и излъскани спомени, няма да го получи. Ако Пийбоди не си бе пъхала носа, щях да съм във форма, когато се прибереш. Нямаше да водим този разговор.

Рурк изчака няколко минути и стана.

— Значи така възнамеряваше да се справиш с положението? Като криеш от мен?

— Този път, да. Всичко е минало. Проблемът е мой. Допуснах да ме разтърси. Вече съм на себе си. Това няма нищо общо с теб. Не искам да се отразява на отношенията ни. Ако искаш да ми помогнеш, просто ще изчакаш да отшуми.

Той поиска да каже нещо, но размисли и сви рамене.

— Е, добре.

После обхвана ръцете й и ги разтри. Притегли я към себе си и почувства как тялото й се отпусна до неговото.

„По-разтърсена е, отколкото предполага — помисли си той, — щом вярва, че онази жена е прекосила половината страна, за да я открие след толкова години без определена цел.“

Бе само въпрос на време целта й да стане ясна.

— Стъмнява се — промълви Рурк. — Да включим празничното осветление.

Тя потърка глава в рамото му и заедно се загледаха в огромната жива елха до прозореца и примигващите й лампички.

— Винаги се престараваш с украсата — тихо каза Ив.

— Никога не е достатъчно по Коледа, особено за хора като нас, преживели толкова перипетии. Освен това имаме традиция, нали? Коледна елха в спалнята.

— Поръчал си елха за почти всяка стая в къщата.

Рурк се усмихна.

— Твърде сантиментален съм, а? — Целуна я нежно и отново обви ръце около нея. — Какво ще кажеш за спокойна вечеря тук горе? Никой от двама ни няма да мисли за работа. Ще погледаме телевизия, ще пийнем вино. Ще се любим.

Тя го притисна в прегръдката си. Имаше нужда от дом и той бе тук.

— Ще кажа само: благодаря.

 

 

Най-сетне Ив заспа. Рурк я остави за малко и отскочи до домашния си кабинет. Пристъпи по плочките и сложи длан на екрана за идентификация.

— Рурк — каза той. — Захранване.

Когато компютърната система забръмча и запримигва, звънна на Съмърсет по видеотелефона.

— Ако някой на име Ломбард търси Ив тук, прати го при мен. Където и да се намирам.

— Разбира се. Добре ли е лейтенант Далас?

— Да. Благодаря.

Изключи връзката и въведе команда за търсене. Трябваше му малко време, за да открие мястото, където е отседнала Ломбард в Ню Йорк. Но винаги, винаги бе важно да знае местонахождението на врага.

Скоро щеше да разбере какво точно иска тази жена… всъщност бе почти сигурен, че вече знае.