Нора Робъртс
Спомени в смъртта (17)

17.

Нямаше сняг за Коледа, а отново отвратителна суграшица, която с дяволско задоволство удряше по стъклата. Улиците и тротоарите щяха да бъдат мокри и заледени, и дежурните по празниците градски чистачи да откраднат още един почивен ден.

Ив се изкуши да последва примера им. Можеше да облече размъкнат пуловер, да работи в дома си и да избегне ледената пързалка по улиците. Да остане на топло и уютно място. Готвеше се да тръгне за управлението от чисто упорство.

Знаеше това, но не промени намерението си.

— Тук имаш всичко необходимо — напомни й Рурк.

— Не е така. — Закачи оръжието си на рамо. — Няма ги Фийни и Майра. Ще й отнема малко време, за да състави профили на Зейна и Боби. Няма го и нещастника, който е дежурен днес в лабораторията. Освен това искам да отскоча до хотела и до болницата, за да проверя как са нещата там.

— Може би не си чула. — Той изпъна крака и с наслада повдигна втора чаша кафе. — Съществува гениално изобретение, наречено видеотелефон. Някои, като нашите тук, са оборудвани и с холоконферентна система.

— Не е същото. — Ив облече яке върху окачения кобур. — Ти у дома ли ще останеш днес?

— Ако кажа „да“, какво?

— Ще излъжеш. Ти също ще излизаш, за да уредиш лично това-онова. Ще пуснеш персонала си рано, мекушавецо, но ти ще работиш.

— Ще остана тук, ако и ти останеш.

— Аз излизам, така че и ти. — Но се приближи, обхвана лицето му и го целуна. — Ще се видим след няколко часа.

— Ще внимаваш, нали? Улиците са опасни.

— Както и смахнатите типове, които скитат по тях, но неведнъж съм се справяла.

— За всеки случай докарах всъдеход. — Рурк повдигна вежди, щом видя намръщеното й изражение. — Самият аз ще ползвам един, така че няма смисъл да спорим.

— Е, добре. — Ив погледна часовника. — Щом си толкова загрижен за другите, не е зле да позвъниш в совалката, за да се уверим, че с Пийбоди всичко е наред.

— Вече го направих. Излетели са и са далеч от това ужасно време. Сложи ръкавици — извика Рурк след нея, когато тя тръгна към вратата.

— Досадник — промърмори Ив под носа си.

Но бе благодарна за тях и за меката кожена подплата, която някак се бе появила под мантото й. Откъде му хрумваха подобни неща?

Валежът навън приличаше на ледени иглички, падащи от Марс. Ив се качи в мощната машина и откри, че отоплението вече работи. Този човек не забравяше нищо. Почти я плашеше.

Макар и на топло, в превозно средство с мощността на реактивен танк, й предстоеше тежка битка на път за центъра. Винаги бе наричала хората, които зарязваха работата си заради празниците, хленчещи лентяи, а сега мислено ги ругаеше за това, че не стоят по домовете си. И че карат коли, непригодени за заледени пътища.

Два пъти закачи нечия броня и се почувства длъжна да слезе и провери дали няма пострадали, преди да се обади на пътната полиция.

Когато отново попадна в задръстване, тя си представи как просто преминава върху колите пред нея. Би могла да го направи с танка, в който се намираше.

Най-сетне пристигна в управлението и забеляза, че над двайсет процента от отворите за служебни карти са празни.

Един от детективите й махна, когато влезе в отдел „Убийства“.

— Слейдър, има ли нови трупове?

— Да, лейтенант. Два часа преди края на патрулирането хванахме един тип. Жертвата е брат му, който му гостувал в града за празниците. Паднал по стълбите и си счупил врата. Арестуваният има богаташко жилище, а жертвата е скитник, без постоянен адрес и месторабота.

— Някой помогнал ли му е да падне по стълбите?

— О, да. — Усмивката на Слейдър бе леко злобна. — Нашият човек твърди, че брат му е бил дрогиран… ще го подложим на токсикологичен анализ, но личи, че е взел нещо. Заподозреният казва, че бил в леглото си, чул шума от падането и открил брат си до стъпалата на долния етаж. Проблемът е, че явно не е съобразил, че ще видим раните по лицето на жертвата, или се е надявал да ни заблуди, че са получени при падането. Но ожулените кокалчета на пръстите и разцепената устна ни накараха да предположим друго.

Ив се почеса по тила. „Някои хора са невероятно глупави“, помисли си тя.

— Работите ли по версия за самозащита или злополука?

— Да, но той упорито се придържа към своята история. Заема висша длъжност в рекламна компания. Предполагаме, че иска името му да остане чисто. Ще поговорим отново с него, след като се поизпоти. На два пъти избухна в плач, но не се отрича от думите си. Смяната ни свърши, лейтенант, а не можем да си тръгнем.

— Притискай го, докато изясниш всичко. Аз ще оформя доклада. По дяволите, много хора от отдела почиват. Не ще мога да си поема дъх. Обадил ли се е на адвокат?

— Все още не.

— Ако закъсаш, повикай ме. И щом приключиш, тръгвай.

Ив остави коженото манто в кабинета си, след като огледа купчината документация, която се бе натрупала за една нощ. „Расте бързо като приливна вълна“, помисли си тя, докато вървеше към електронния отдел.

Поне стените не трепереха от отекващи гласове, музика или пиукане на технически устройства. Неколцина детективи седяха пред терминалите или на бюрата си, а част от машините монотонно бръмчаха, но тук това бе като призрачна тишина.

— Престъпността може да вилнее на воля, щом толкова много ченгета са си у дома, заети да окачват чорапи за подаръци над камината.

Фийни вдигна поглед.

— Положението е почти спокойно.

— Така е, преди да се разрази буря — мрачно отбеляза Ив. — Настъпва затишие.

— Много си весела днес. Какво те гложди?

— Все още не си проследил сметката.

— Не съм, защото няма сметка с тези цифри в тази последователност.

— Може би ги е сбъркала. Ако ги провериш в произволен ред…

— Дошла си да ме учиш как се работи с компютърни търсачки?

Ив въздъхна и се отпусна на стола му за гости.

— Не.

— Проблемът е, че имаме твърде много цифри. Поне една от тях е излишна. Ако ги изключвам една по една и проверявам останалите в произволна последователност, се получава безкраен списък с номера.

Ив не можа да каже друго, освен:

— О, мамка му!

— Няма начин да я открия. Мога да проследя случайните комбинации, но ще отнеме време, ако ги искаш всичките, защото ще бъде като да търся игла в копа сено.

Ив забарабани с пръсти по бедрото си.

— Ще ги взема, когато си готов. Започни с въвеждането на комбинациите.

Фийни й хвърли убийствен поглед.

— Очаква ме адско главоболие. Далас, проблемът е, че искаш информация от скърбяща и стресирана жена. Първо, няма начин да разбереш дали номерът, който ти е продиктувала, е верен.

— Защо не я е накарал да го запамети или запише, за да бъде сигурен, че ще го предаде вярно? Залогът е два милиона, а той се доверява на паметта на една ужасена жена?

— Хората често постъпват глупаво.

Това бе неоспорима истина, но не й помагаше.

— Оказва се достатъчно умен, за да се сети да прикрие всичките си следи след убийството и да се измъкне незабелязано. Достатъчно умен, за да причака друга жена и да я завлече на усамотено място, без никой да забележи нещо нередно. Там също няма оставени следи. А прави глупава издънка за най-важното. Проваля се в това, за което ни внушаваше, че е било мотивът за убийството. Струва ли ти се правдоподобно, Фийни?

— Е, щом поставяш нещата така, не бих се обзаложил. — Той замислено потърка долната си устна. — Мислиш, че е съчинила цялата история?

— Мисля, че си заслужава да проверим тази версия. Знаеш ли, не само ме гложди, а потвърждава теорията, върху която работя от известно време.

— Искаш ли да я обсъдим? Имаме време, кафе.

Той я бе обучавал. Помнеше как безброй пъти бяха разговаряли за случаи и бяха преценявали подробностите от всяка гледна точка на чаша скапано кафе, хапвайки вредна храна.

Беше я учил как да разсъждава, как да вижда и още по-важно — как да усеща нещата при едно разследване.

— Нямам нищо против, но защо да се тровим с бълвоча, който наричаш кафе? Предлагам вместо това да споделиш с мен подаръка, който ти нося.

Стовари на бюрото красиво оформен пакет и видя очите му да засияват като на дете в коледната утрин.

— Тук има истинско кафе?

— Няма смисъл да ти нося фалшиво кафе, щом и аз ще пия от него.

— По дяволите! Благодаря. Хей, би ли затворила вратата? Не искам някой да усети мириса и да довтаса. Господи, ще трябва да сложа ключалка, иначе момчетата ще се надпреварват да крадат. — Когато вратата бе здраво залостена, Фийни зареди програмата за кафе. — Знаеш ли, жена ми се опитва да ме накара да свикна с безкофеиново у дома. Все едно да пиеш чешмяна вода, ако питаш мен. Но това… — С наслада вдъхна от аромата през носа си. — Превъзходно е. — Извърна глава и й се усмихна. — Случайно ми се намират две понички. Съхранявам ги под името „грахова супа“, за заблуда на момчетата.

— Хитро.

Ив се сети за мистериозния крадец на сладкиши, който често отмъкваше от запасите в офиса й. Може би не бе зле да пробва метода на Фийни.

— Е, какво те кара да мислиш, че хитрецът е жена?

Запозна го подробно с теорията си, докато споделяха кафето и поничките му.

Той я слушаше, отпиваше кафе и лакомо хапваше поничка с глазура. По ризата му се посипаха ситни трохи.

— Вероятността клони към сина, ако е семейна работа. Роднините убиват, без много да му мислят. Може би е въвлякъл и жена си, оказал й е натиск. „Хей, знаеш ли какво, скъпа? Току-що убих мама. Искам да кажеш, че през цялата нощ съм бил тук, до теб и съм спал като бебе.“

— Би могъл да го направи.

— Но женската злоба също е мощна движеща сила. — Фийни размаха ръка с последния залък от поничката, преди да го лапне. — Особено между снахи и свекърви. „Писна ми от теб, стара досаднице.“ После се хвърля на врата на сина. „О, господи, случи се нещо ужасно, трябва да ми помогнеш.“

— Това не обяснява изнудването, предполагаемото отвличане и злополуката с Боби.

— Напротив, би могло да ги обясни. Единият от заподозрените, а вероятно и двамата, или не искат да имат нищо общо с изнудването, или искат цялата плячка. Отвличането е измислица. Може би нейна. Опитала се е да поразкраси приключението. Някои хора запазват детското си въображение, Далас.

Ив не каза нищо и той се загледа в кафето си. И двамата бързо се отърсиха от спомените, които им навяха думите му.

— Трябва да намериш нещо срещу него. Или нея. Нещо, с което би могла да ги притиснеш. Представи си, че белиш глава лук.

— Какво?

— Глава лук. Започваш да отстраняваш пластовете един по един.

 

 

„Глава лук“, помисли си Ив. Това би могло да хрумне само на Фийни.

Но й бе дал свежа идея.

Тя се отправи към Майра и завари секретарката й на бюрото, заета с документация на фона на коледни песни, пуснати тихо.

— Как е графикът й днес?

— Лек. Затваряме на обяд, до първия приемен час на двайсет и шести. В момента разговаря с друг полицай. — Секретарката погледна часовника си. — Скоро трябва да приключи. Следващият й сеанс е след петнайсет минути, дотогава е свободна.

— Трябва ми само за минута. Ще почакам.

— Добре, но дано не сте дошли с намерение да си уговорите час за днес. Със съпруга й имат планове.

— Няма да я задържам дълго — увери я Ив и се отдръпна, когато полицаят излезе от кабинета.

— Момент. — Секретарката размаха пръст и тръгна към вратата на Майра. — Доктор Майра, лейтенант Далас е тук. Иска да й отделите минута.

— Разбира се. — Майра стана от бюрото си, когато Ив влезе. — Очаквах да се видим отново едва след празниците.

— Трябва ми една услуга. Нужен ми е профил, може би дори само впечатление за заподозрян.

— Във връзка със случая „Ломбард“?

— Да. Става дума за снахата.

Майра седна и се облегна назад, докато Ив накратко й изложи доводите си.

— Искам да дойдеш с мен при нея в хотела или в болницата. Все още не зная къде ще се намира след час. Ще се опитам да я задържа в хотела. Зная, че имаш планове. Аз също ще се прибера у дома след това.

— Мисля, че ще мога…

— Добре. Чудесно. — Ив тръгна обратно към вратата преди Майра да промени решението си. — Ще дойда да те взема след час. Ще уредя всичко.

Докато излизаше, използва видеотелефона си, за да се свърже със стаята на Зейна в хотела.

— Ще намина след час — каза й тя.

— О, канех се да тръгвам за болницата. Току-що се обадих и казаха, че Боби все още спи, но…

— Ще се погрижа някой да те откара. — Ив изчака няколко мига. — Какво е състоянието му?

— Стабилно. Казаха, че е стабилно. Но искат да го задържат още поне двадесет и четири часа. За наблюдение. Освен това трябва да уредим някои неща, преди да го изпишат — да намеря инвалидна количка, лекарствата и…

— Защо не се заемеш с това от хотела? Така утре ще бъдеш готова за изписването му. Ще изпратя полицай да те откара до болницата и обратно.

— Е, добре. Ще го оставя да се наспи.

— Значи се разбрахме. Идвам след час.

Ив се върна в кабинета си, за да напише доклад за пред началника си. Бе стигнала до средата, когато Слейдър надникна през вратата.

— Притиснахме го, лейтенант.

— Брата? Направи ли самопризнания?

— Наркоманчето пристига и нашият човек започва да го хрантути. Но открива, че от дома му започват да изчезват вещи. Скъп часовник, електроника — неща от този род. Решава да нахока брат си и да го изрита. Малкият се прибира късно, надрусан до козирката.

— Потвърди ли го токсикологичната експертиза?

— Да. В кръвта на жертвата има достатъчно дрога, за да отлети до Плутон и обратно. Явно е отмъквал скъпите вещи на брат си, за да си я набавя. Той му казал да хваща пътя и се сбили. Сега нашият приятел твърди, че брат му е нанесъл първия удар. Може би да, а може би не. — Слейдър сви рамене. — Но е имало тупаник и от двете страни. Негодникът се търкулва презглава по стълбите, счупва врата си. Другият изпада в паника, опитва се да извърти нещата, сякаш си е бил в леглото и брат му просто се е препънал. Настояваме за обвинение в непредумишлено убийство, но прокурорът не е съгласен. Иска дело за убийство по невнимание. Ще се задоволим с това.

— Добре. Погрижи се да докажеш, че жертвата е крадецът на вещите, преди да обявиш случая за приключен.

— Партньорът ми работи по въпроса. Лесно ще го потвърдим. Глупакът, живият брат, щеше да си спести доста време и неприятности, ако просто беше признал за боя. На хората им харесва да лъжат пред полицията.

„Съвършено вярно“, помисли си Ив и в този миг й хрумна нещо. „Пластове.“ Да, може би щеше да се опита да отстрани един.

 

 

В подземния паркинг Майра огледа всъдехода.

— Нима караш това нещо в града?

— Рурк настоя. Улиците били заледени. — Ив сви рамене, докато се качваше. — Сигурно без проблем би прекосило Полярния кръг, така че може да е сигурен, че няма да се пребия с него в Ню Йорк.

— Е, чувствам се доста добре тук вътре. — Майра се настани на седалката. — Това е малкото, което може да направи за безопасността ти.

— Да, зная.

— Денис мърмореше да си остана у дома днес. — Майра уви шала с пастелни шарки около врата си. — Накрая обещах, че ще си наема шофьор, за да му угодя. Хубаво е да имаш до себе си човек, който се тревожи за теб.

— Мислиш ли? — Ив хвърли поглед към нея, докато даваше на заден ход. — Може би — реши тя. — Но е трудно да знаеш, че непрекъснато го караш да се тревожи.

— И аз някога се дразнех от това.

— Така ли?

— „Чарли — казваше той, — защо поемаш такива рискове? Да работиш с хора, които се разкриват в толкова мрачна светлина? Щом проникваш в съзнанието им, не се ли боиш, че и те биха могли да проникнат в твоето?“ — Леко се усмихна, изпъна крака и се наслади на топлината. — Често спорехме на тази тема, когато приех назначението в отдела.

— Карали сте се? Ти и господин Майра?

— Женени сме. Разбира се, че сме имали разправии. Все още ги имаме. Може би изглежда невероятно спокоен човек, но е упорит като магаре. Това ми харесва. — Приглади косите си назад, обърна се и погледна Ив. — Но те са ни приели такива, каквито сме, нали? С всичките ни недостатъци, както и ние тях. Така че намираме начини да разрешаваме противоречията и нещата да потръгват. Ти караш тази огромна машина в днешния ужасен ден. Впрочем много секси возило.

Ив не можа да сдържи усмивката си.

— Нали? Е, колко скоро беше първата ви кавга?

— О, господи, спречкахме се за първия диван, който искахме да купим за първия си апартамент. Човек би помислил, че е най-съдбоносната ни покупка. Близо месец не купихме никакъв, защото никой от двама ни не отстъпваше. Накрая се спряхме на нещо съвсем различно, отворихме бутилка шампанско и страстно се любихме върху новата придобивка.

— Причината е стресът, нали? Главно стресът и липсата на разбиране. В началото на една връзка хората виждат звезден прах и дълго време си гукат като гълъбчета, а после започват да се карат за дребни неща. Като добавиш към това и огромен стрес, ето ти обтягане на отношенията.

— Най-общо казано. Конкретно за семейство Ломбард бих се изненадала, ако през последните няколко дни не са имали разногласия. Но често, най-често хората запазват тези лични битки в тайна.

— Но не успяват да ги скрият, особено от опитен наблюдател. А при тези двамата всичко изглежда идеално. Тя е като модел на добра съпруга, достоен за подражание. Просто ми се струва съмнително. — Ив се раздвижи на седалката си. — Зная, че не съм експерт по добро поведение в семейството, но просто ми се иска да вникна по-дълбоко в душата й. Да отскочиш за кафе и закуски рано сутринта, ден след като свекърва ти е била пребита до смърт? Я стига…

— Не е необичайно човек да направи нещо най-обикновено, ежедневно, за да компенсира травмата.

— Тогава защо не се е обадила на рум сървис? Хотелът е евтин, но предлага поне това.

— Адвокат на дявола — каза Майра и протегна ръка напред. — Тя не е свикнала с подобни неща, по-познато й е пазаруването и приготвянето на храна. Съгласна съм, че би било по-лесно и по-разумно при тези обстоятелства, но е трудно да го приема за подозрително поведение.

— По-скоро цялостният й образ. Прави всичко като по списък, сякаш винаги знае какво да каже и как да се държи. Сега заплачи, сега прояви храброст и преглътни сълзите, сега погледни съпруга си с онзи поглед на невинност и съчувствие. Но не забравяй грима и прическата. Долавям някаква суетност, която не се връзва с останалото.

— Не я харесваш.

— Не мога да го скрия от теб. — Ив спря на светофар и заудря с пръсти по волана. Едва сега осъзна, че бе забравила ръкавиците си в управлението. — Привидно няма никаква причина. Само интуицията ми подсказва, че не е чиста. В нея има нещо фалшиво, това е. Може би просто съм предубедена, може би отчаяно търся виновник. Затова ми е нужна тежестта на твоето мнение.

— Никакъв натиск — промърмори Майра.

— Ще й кажа, че те водя, за да поговори с теб — продължи Ив, докато паркираше. — Да й помогнеш да преодолее шока след двата жестоки удара, които е понесла.

— И ще повярва в това?

Ив леко се усмихна.

— Тя не е единствената, която умее да се крие зад маска. Внимавай, когато слизаш. Тротоарите са хлъзгави.

— Хубаво е — нехайно каза Майра — някой да се тревожи за теб.

Леко смутена, Ив изчака улицата да се освободи, за да слезе. Когато влязоха, кимна на охраната и регистрира Майра като посетител.

— Някакво движение горе? — попита тя жената, която бе на смяна.

— Не е докладвано.

— Поръчала ли е храна? — Когато дежурната повдигна вежди, Ив заговори нехайно: — Просто искам да се уверя, че се грижи за себе си. Освен това, ако хората ми поръчват от рум сървис, държа да зная дали се съобразяват с бюджета.

— Мога да проверя.

— Благодаря. — Ив се качи в асансьора с Майра. — Държа да зная дали Зейна се грижи добре за себе си — каза тя в отговор на неизречения въпрос на Майра. — Ще бъде интересно да видим какво си хапва. — Кимна на полицая пред вратата. — Искам транспорт за свидетелката до болницата и обратно, но малко по-късно. Да не тръгва по-рано от тридесет минути след мен. Разбрано?

— Да, лейтенант.

Ив почука и изчака. Зейна отвори вратата с приветлива, смутена усмивка.

— Толкова се радвам, че дойде. Преди малко разговарях със сестрата, която наглежда Боби, и тя каза, че се е събудил, така че… О! — Замълча, когато забеляза Майра. — Извинете ме. Добър ден.

— Зейна, това е доктор Майра. Моя приятелка.

— О, радвам се да се запозная с вас. Заповядайте. Ще… ще пийнете ли кафе?

— Не се безпокой, аз ще се погрижа. Доктор Майра е психолог. Реших, че при тези обстоятелства не би било зле да поговориш с някого. Може би Боби също. Майра е най-добрата — добави Ив с усмивка и сложи ръка на рамото на Майра, за да изглежда по-скоро приятелско посещение, отколкото официално. — Много ми е помагала, когато съм имала… проблеми.

— Не зная какво да кажа. Толкова съм ти благодарна, че си загрижена за мен и за двама ни.

— Ти преживя тежки удари. Оцелелите след насилие невинаги разбират на какъв стрес са подложени. Когато споделяш с мен, въпреки познанството ми с Боби, все пак разговаряш с ченге. Ако не желаеш…

— Не, за бога! Много мило от твоя страна. Тази нощ не можах да мигна. Нямаше с кого да поговоря. Никога досега не съм разговаряла с психолог. Не зная откъде да започна.

— Да седнем — предложи Майра. — Значи състоянието на съпруга ти се подобрява?

— Да. Казаха, че трябва да остане в болницата още ден-два, а после ще премине на извънболнично лечение. Честно казано, не разбирам всички медицински термини.

— Мога да ти помогна и с тях.

— Слушайте, отивам в кухнята да налея кафе. Няма да ви преча.

— Нямам нищо против да останеш — каза Зейна на Ив. — Знаеш всичко.

— Все пак ще донеса кафе. Не е зле да ви оставя насаме за минута.

Ив прекоси стаята и влезе в тясната ниша. „По дяволите — помисли си тя, — дори и да сбъркам бутоните на непознатата печка, няма кой да ми се скара.“

Чуваше гласа на Зейна, леко треперещ от напиращи сълзи. „О, добра си — реши тя, — но аз съм по-добра.“

Провери запаметените програми от последните двайсет и четири часа. Сирене, малиново сладко, пуканки с повечко мазнина. Ив би се обзаложила, че някой е гледал филми вечерта. Солидна закуска тази сутрин: омлет, препечени филийки, кафе и портокалов сок.

Програмира кафе и надникна в малкия хладилник. Забеляза бутилка червено вино, наполовина празна. Безалкохолни. Замразен безмлечен десерт, двоен шоколад, изяден до половината.

Явно травмата и трагедията не бяха повлияли върху апетита на Зейна.

Когато Ив се върна с кафето, тя попиваше сълзите си с кърпичка.

— Нещата се случиха толкова бързо едно след друго — каза Зейна на Майра. — Нямах време да възстановя равновесието си. Дойдохме тук, за да се забавляваме. Боби ми обеща вълнуваща екскурзия до място, където никога не съм била. Част от коледния ми подарък, а и майка му много искаше да дойде, за да поговори с Ив след толкова години. Но ни сполетяха нещастия. — Нервно накъса хартиената кърпичка и парчетата се посипаха като снежинки в скута й. — Горкият Боби, опитваше се да бъде силен, а пострада. Искам само да му помогна. С каквото мога.

— Сигурна съм, че е достатъчно да бъдеш до него. Все пак важно е да се грижиш и за себе си, докато преодолееш скръбта за жената, с която сте били толкова близки. Да си почиваш, Зейна, да мислиш за здравето си.

— Не мога да мисля за себе си сега. Как бих могла?

— Разбирам. Човешко е да забравяме за себе си в критичен момент. Ние, жените, често го правим — добави Майра и докосна ръката й. — Боби ще има нужда от емоционалната и физическата ти подкрепа през следващите дни и седмици. Трудно е… благодаря, Ив. Трудно е да загубиш родител, човек от семейството. А когато смъртта е внезапна и насилствена, стресът и скръбта са още по-големи. И двамата сте преживели шок. Всъщност — няколко. Надявам се, когато се завърнете в Тексас, да намериш някого там, с когото да поговориш. Мога да ти препоръчам психотерапевти в този регион.

— Ще ви бъда благодарна. Не знаех откъде да започна. Никога не бях разговаряла с психолог.

— Не потърси ли помощ, когато почина майка ти? — попита Ив.

— Не. Дори не ми хрумна. Предполагам, защото възпитанието ми беше такова, че не бих го сметнала за нормално. Просто… продължих напред. Но сега е различно, виждам го. Искам да направя това, което е най-добро за Боби.

— Ще се справиш.

— Може ли за минута, Зейна? Имаме проблем с цифрите, които ни продиктува. Онези, които похитителят те е накарал да запомниш.

— Не разбирам.

— Не открихме такава сметка. Всъщност има твърде много цифри. Мислиш ли, че може да си сбъркала или погрешно прибавила някоя от тях?

— О, не зная. — Рязко повдигна ръце от скута си. — Бях толкова сигурна. Преповторих ги безброй пъти, както искаше той. Дори продължих да си ги повтарям мислено, след като… излезе. Но бях толкова изплашена. Какво да правим? Какво мога да сторя аз?

— Можем да пробваме с хипноза. — Ив отпи глътка кафе и срещна погледа на Майра над чашата. — Другата причина да доведа доктор Майра тук днес, за да се запознаете, беше да свикнеш с нея и да й имаш доверие, ако се наложи да прибегнем до това средство. Доктор Майра често помага на отдела в подобни случаи.

— Би могло да бъде от полза — пое Майра топката. — Бихме могли под хипноза да те върнем към отвличането, да те накараме да си припомниш всичко, като се погрижим да се чувстваш защитена и сигурна.

— О, не зная. Просто не зная. Хипноза. — Зейна повдигна ръка и нервно усука трите златни синджирчета на врата си. — Не зная. Идеята за това малко ме плаши. Трябва да помисля. Точно сега ми е трудно да мисля за друго, освен Боби.

— Може би така ще успеем да открием кой е убил майка му. — Ив стана малко по-настойчива. — Ако Боби знае, че виновникът е бил открит и осъден и ще плати за стореното, това ще му помогне да се възстанови по-бързо. Доктор Майра?

— Да, напълно вярно. Мога да ти изпратя информация за процеса. Да добиеш по-ясна представа.

— Нямам нищо против. Но не зная, за бога. Само мисълта отново да изживея онова, макар и мислено, ме плаши. Не съм силна като теб — обърна се тя към Ив. — Аз съм обикновена жена.

— Всеки ден обикновени хора вършат необикновени неща. — Майра се усмихна и стана. — Ще ти изпратя информацията, Зейна, и с радост ще поговоря с теб отново, ако мислиш, че мога да ти помогна.

— Много съм ви благодарна. И на двете. — Зейна се изправи и протегна двете си ръце към Ив. — За мен означава много, че работите толкова упорито за нас.

— Ще поддържаме връзка. Сега ще ти уредя транспорт до болницата. Ще ти се обадят, когато пристигне. Ще се опитам и аз да намина да видя как е Боби, но ако не успея, предай му поздрави от мен.

— Обещавам.

Ив изчака, докато се качиха в асансьора.

— Какво е мнението ти?

— Не зная доколко ще мога да ти бъда полезна. Действията и реакциите й са в рамките на нормалното. Отговорите й са убедителни, макар и да звучат като по учебник. Все пак учебниците са написани въз основа на тези действия и реакции на хора, преживели травми и насилие.

— Отказва да се подложи на хипноза.

— Ти също — изтъкна Майра. — Често първата реакция при предложението е такава.

— Ако хипнотизираш мен, това няма да помогне за залавянето на убиец. Ако се бе съгласила, щях да загубя милион долара от облог със себе си. Снощи е хапнала пуканки.

— Храна за успокоение.

— Има бутилка вино, полупразна.

— Бих се изненадала, ако не бе пийнала няколко чаши.

— Права си — каза Ив с раздразнение. — Не ми помагаш. Приготвила си е хубава закуска, а съм готова да се обзаложа, че и снощи е поръчала нещо апетитно от рум сървиса за вечеря.

— Не всички загубват апетит при стрес. За мнозина храната е утеха, някои дори преяждат, за да компенсират удара. Няма нищо необичайно, Ив. И двете знаем, че това, което имаш срещу нея, е инстинкт, а не доказателства. Дори косвени, поне засега.

— По дяволите! Ще видим дали следващия път ще те возя до дома ти.

Ив излезе от асансьора и тръгна към охраната.

— Проверихте ли поръчките от рум сървиса?

— Да. Нищо за вашите хора. Гостенката ни е поръчала печено пиле с пресни картофи и моркови. За предястие е избрала салата от раци, а за десерт — лимонов пай. Бутилка „Мерло“, както и бутилка изворна вода.

— Добър апетит — отбеляза Ив.

— Да. Явно се старае да поддържа силите си.

Ив долови цинизма и се усмихна одобрително.

— Искам разпечатка на обажданията от видеотелефона в стаята.

— Предположих, че ще го поискате. Три изходящи — едно в болницата снощи и две тази сутрин. Никакви входящи.

— Добре. Благодаря.

Тръгнаха към изхода.

— Дяволите да ме вземат, ако има любеща жена на този свят, която би си пийвала вино и хапвала сладкиши, когато съпругът й лежи с изпотрошени кости в болницата. Ти би ли могла?

— Не. Нито пък ти. Но хапването на пай не е престъпление и мога да те уверя, че не излиза от рамките на нормалното поведение.

— Защо не се е обадила на партньора на Боби, за да му каже за злополуката?

— Може би го е направила от личния си видеотелефон.

— Да, ще проверим това. Обзалагам се, че не е. Не се е свързала с него, защото не желае той да тръгне насам или да й звъни често, за да разпитва как е съпругът й. Искала е малко време насаме с шибания си пай.

Майра се засмя гръмогласно, преди да се овладее, и заслужи укорителен поглед.

— Извинявай. Зная, че не е смешно, просто прозвуча много находчиво. Щом искаш профил, ще ти съставя. — Майра се качи в колата и закопча предпазния колан. — Свидетелката е млада, неопитна жена, която е свикнала да слуша и изпълнява каквото й се каже. Оставя на съпруга си да взема важни решения, а самата тя се занимава с по-ежедневни домашни дела. Това е зоната, в която се чувства спокойна. Обича да бъде обградена с внимание, въпреки склонността си да проявява плахост и срамежливост. Държи на реда и бих казала, че има покорна натура.

— Или умело се превъплъщава в този образ.

— Да, ако си права, Ив, имаш си работа с много хитра, пресметлива жена, готова да се отклони от истинската си същност в името на целта, която си е поставила. Омъжена е за този човек от няколко месеца, което означава, че са много близки и прекарват голяма част от времето си заедно всеки ден. Познавала го е и е работела за него от по-рано, била е ухажвана от шефа си. Да поддържа поза, напълно противоречаща на натурата й толкова време, би било забележително постижение.

— Нищо не ме изненадва. Не отхвърлям другите версии и заподозрени — изтъкна Ив. — Но Зейна остава в списъка.

„На първо място“, мислено добави тя.