Нора Робъртс
Спомени в смъртта (16)

16.

Рурк се загледа в своята висока полицайка с великолепно черно манто, докато тя влизаше в ресторанта. Очите й бяха уморени и издаваха напрежение, дори след като внимателно огледа помещението.

Той знаеше, че ченгето си остава ченге двайсет и четири часа в денонощието, седем дни в седмицата. Сигурен бе, че ако я попита колко души има в отсрещното сепаре, с какво са облечени, а вероятно и какво са си поръчали, ще може да му каже, дори и да стои с гръб към тях.

Удивително.

Тя подаде мантото си и отпрати сервитьора, който навярно й предложи да я придружи до масата. Тръгна натам сама, с онази нехайна походка, която Рурк обожаваше.

— Лейтенант — каза той и стана, за да я посрещне, — забележителна сте.

— С какво по-точно?

— С тази уверена, властна осанка. Много е секси. — Леко я целуна и посочи към виното, което бе налял, когато я бе видял да влиза. — Можеш да си представяш, че е бездънна чаша.

— Благодаря. — Ив отпи голяма глътка. — Скапан ден.

— Вече разбрах. Какво ще кажеш да поръчаме и после да ми разкажеш?

Тя погледна сервитьора, който внезапно се бе появил до нея.

— Искам спагети с кюфтета, с онзи червен сос. Имате ли от него тук?

— Разбира се, госпожо. А за аперитив?

Ив повдигна чашата си.

— Вече пия.

— Insalada mista^[1] — каза Рурк. — Две. За мен — пилешко с пармезан. — Потопи залък хляб в ароматната мазнина, вече сложена на масата, и й го подаде. — Хапни го с виното.

Ив пъхна залъка в устата си.

— Опиши ми сервитьора.

— Какво? Защо?

— Забавно е. Давай.

„Това ще я успокои“, помисли си Рурк.

Тя сви рамене и отпи нова глътка вино.

— Около трийсет и пет годишен бял мъж. Черен панталон, бяла риза, черни обувки, подобни на мокасини. Метър и седемдесет и пет, седемдесет и пет килограма. Кафява коса и кафяви очи. Гладка кожа. Месеста долна устна, дълъг нос, леко гърбав. Крив преден зъб. Прави, гъсти вежди. Акцент, характерен за Бронкс, но се опитва да го преодолее. Малка обица на дясното ухо с някакъв син камък. Голяма сребърна халка на безименния пръст на лявата ръка. Гей. Вероятно има брачен партньор.

— Гей?

— Да, огледа теб от главата до петите, а не мен. Е?

— Е, както казах, забавно е. Какво толкова стана днес?

— Какво ли не — отвърна Ив и му разказа. Салатите пристигнаха, преди да свърши, и тя набоде от своята. — Това е положението. Не мога да упрекна Бакстър или Трухарт, защото, доколкото разбирам, те са свършили работата си. Ако не ги бях насадила, нямаше да се случи.

— Това означава, че обвиняваш себе си. Какъв смисъл има, Ив? Ако е бил блъснат, кой би спечелил от това?

— Връщаме се на парите. Труди е имала прилично състояние, което той е наследил. Или на отмъщението. Боби е неин кръвен роднина, който е бил свидетел, живял е в дома й, докато е била приемна майка.

— Носел ти е храна — напомни й Рурк. — Едва ли си била единствената, за която го е правел.

— Може би не. Но не се застъпваше за мен. Може би някой смята, че е трябвало да го прави.

— А ти?

Тя набоде още салата, отпи още вино.

— Не. Синовна преданост, инстинкт за самосъхранение. Не го обвинявам за нищо. Но когато аз живеех в дома й, беше дете. В последните години на приемното й майчинство вече е бил по-голям. Възможно е някой да смята, че и той трябва да си плати.

— Мълчанието го превръща в съучастник?

— Нещо такова. Но, по дяволите, би било по-лесно да бъде очистен в дома си, нали? Да, този град е непознат, има повече хора, което е плюс, но в Тексас човек може да опознае навиците им по-добре. Това ме връща, поне донякъде, към версията за импулсивно деяние.

— Замислял ли си се за симпатичната булка на Боби?

— Да, неведнъж. Може би не е била толкова толерантна към свекърва си, колкото твърди. Според мен това означава доста голяма толерантност. Вижда възможност да се отърве от „мама Тру“ и парите й да паднат в джоба на Боби и се възползва. После си казва: „Хей, защо да не очистя и досадния съпруг?“. Той изчезва, и всичко остава за мен. Нима е толкова глупава, та да не й хрумне, че ще я подозирам?

— Като се вгледаш внимателно, какво виждаш?

— Нищо, което да изскочи и изкрещи: „Аз съм убийца“ — нито в доказателствата, нито в показанията й. Но ми се струва твърде добродушна сладурана.

Рурк леко се усмихна.

— Не могат ли момичетата да бъдат сладурани?

— Не и в моя свят. Толкова много розова сантименталност и това „мама Тру“. — Ив хапна нов залък. — Плаче да бъде държана под око.

— При убита свекърва, отвличане и съпруг в болницата, мисля, че няколко сълзи са оправдани.

Ив забарабани с пръсти.

— В миналото й няма нищо, което да буди подозрение. Не мога да си представя някоя да се омъжи за Боби заради пари… не ми се вярва, дори ако е знаела за мръсните спестявания на Труди.

— В някои среди един милион се смята за солидно състояние — напомни й той.

— Говориш като Пийбоди. Не съм забравила какво е да нямаш пари — промърмори тя. — Но да се омъжиш за някого, за да се докопаш до тях, след като се отървеш и от него, и от майка му? Трудно постижима цел. Не виждам откъде би могла да знае, че Труди има скътано състояние тук и там.

— Връзка с някоя от изнудваните? — предположи Рурк.

Ив трябваше да признае, че той има право. Рурк разсъждаваше като ченге, въпреки че би потръпнал, ако го споменеше.

— Да, логично. Потърсих, но засега нищо. Прочетох показанията на свидетелите и двама от тях казаха, че тя е протегнала ръце към него, опитвайки се да го хване за ръката, преди да падне на улицата. Точно както твърди.

— Но все пак се питаш.

— Да, човек не може да не се запита. Присъствала е и на двата инцидента. Свързана е и с двете жертви. На този етап тя е човекът, който би могъл да спечели най-много, ако мотивът са парите.

— Затова си я поставила под охрана. Колкото за нейна защита, толкова и за наблюдение.

— Не мога да направя почти нищо друго до двайсет и шести. Онези в лабораторията не си дават зор, а половината от моите хора или са в отпуск, или умът им е другаде. Няма пряка заплаха за обществото, така че не мога да накарам криминолозите да се потрудят. Дори оперативните не ми докладваха за резултата от огледа на съседната стая в хотела. Тази Коледа връзва ръцете ми.

— Успокой топката, скъпа.

— Трябва да се примиря — каза тя и насочи пръст срещу него. — Днес отказах една захарна пръчка.

Докато сервираха предястията им, тя му разказа за пияния Дядо Коледа.

— В твоята работа се срещаш с най-интересната компания на света.

— Да, всякакви чешити. — „Престани — каза си тя, — престани да мислиш за това и си спомни, че имаш и личен живот.“ — Е, успя ли да уредиш нещата в твоята империя?

— Почти. — Рурк наля още вино. — Утре трябва да свърша малко работа, но ще затворя офиса на обяд. Има и още няколко подробности, за които ще се погрижа у дома.

— Подробности. — Ив го изгледа над вилицата си, докато увиваше спагети около нея. — Какво друго би могло да има. Елени ли ще внасяш?

— Ха, жалко, че не ми хрумна по-рано. Не, само това-онова. — Погали ръката й. — Миналата година семейната ни вечеря на Бъдни вечер беше прекъсната, ако си спомняш.

— Помня. — Никога нямаше да забрави как бе шофирала бясно, за да се добере до Пийбоди, ужасявайки се от мисълта, че може да пристигнат твърде късно. — Този път тя ще бъде в Шотландия. Ще трябва сама да се погрижи за себе си.

— Днес ми се обадиха двамата с Макнаб, за да ми благодарят. Беше изненадана и трогната… всъщност и двамата бяха трогнати, когато им казах, че идеята е твоя.

— Не биваше да го правиш.

— Наистина беше твоя идея.

— Совалката е твоя.

Ив нервно се раздвижи.

— Интересно е, че да даваш подаръци е също толкова трудно, колкото да ги приемаш.

— Това е, защото ти винаги прекаляваш. — Тя смръщи вежди срещу него и набоде кюфте на вилицата си. — Отново си прекалил, а?

— Искаш да ти помогна да отгатнеш?

— Не. Може би. Не — реши тя. — Просто обожаваш да ме дразниш, като се правиш на остроумен.

— Как можа да го кажеш? Заслужаваш да намериш в чорапа за подаръци само въгленче.

— След няколко хиляди години ще се превърне в диамант, така че… Какво е възнамерявала да прави с парите?

Той се облегна назад и се усмихна. Отново бе влязла в ролята на ченге.

— Събирала ги е — продължи Ив. — За какво ли? Имала е цяло състояние. Не е живяла разточително и не е искала никой да знае. Но си е купувала хубави дрънкулки и се е затваряла да им се любува. Застраховала е бижутата си — изтъкна Ив. — Получих документи за това. Над четвърт милион в бляскави украшения. И се е подлагала на пластични операции. Но всичко това са дребни разходи в сравнение с парите, които е трупала. Това е бил шансът на живота й. Голяма, тлъста сума накуп. Трябва да е имала някакъв план.

— Имот, може би. Или пътуване. Произведения на изкуството, бижута…

— Имала е бижута, много от които не се е осмелявала да носи извън дома си. Ако се перчи с тях, някой би се усъмнил. Но ако е имала намерение да се мести… Трябва да проверя дали е притежавала валиден паспорт. Кога го е извадила или подновила. Има Боби, но вече е голям и женен. Не може винаги да бъде на нейно разположение. Това я ядосва.

— Нов дом, на ново място. Някъде, където ще може да живее така, както заслужава. В къща с прислуга.

— Трябвало е да има кого да командва, разбира се. Никой не би държал такава сума в банката, без да я докосне. Особено, бих се обзаложила, ако е решила да продължи с изнудването. Не можеш да останеш в добрия стар Тексас, където хората те познават. Вече си адски богата. Трябва да се наслаждаваш на живота.

— Какво ти разкрива това във връзка с разследването? Ако откриеш, че е разпитвала за имот или пътуване, какъв извод би направила, освен че не си е губила времето?

— Струва си да проверя. Може би нещо й се е изплъзнало пред Боби, пред Зейна или някой друг. Може би, ако приемем любимата версия на Пийбоди, някой млад страстен любовник, когото е държала под чехъл, е станал алчен. Или отново клоним към отмъщението. Някоя от бившите й възпитанички събира сведения за нея или е използвана от нея, и се натъква на подготовка за голяма сделка.

Ив побутна чинията си.

— Искам да проверя тази версия. Свърши ли?

— Почти. Не искаш ли десерт?

— Мога да мина и без.

— Има сладолед. — Усмивката му бе дяволита и чаровна. — Шоколадов.

— Гадняр. — Тя поведе вътрешна битка със своята слабост. — Мислиш ли, че ще можем да го вземем за вкъщи?

 

 

Интересно бе да обмисли нещата от гледна точка, която й се струваше нелогична. Множеството разпръснати парчета. Може би все още не се подреждаха в пъзел, но очакваха да открие връзките.

— Паспортът й е валиден. — Ив загреба нова лъжичка сладолед и се наслади на богатия шоколадов вкус. — Има международен паспорт от дванайсет години. И е пътувала. Странно, че досега никой не го е споменал. Испания, Италия, Франция. Обичала е Европа, но е била и в Рио, Белиз и Бимини. Екзотични места.

— Никакви междупланетни екскурзии? — попита той.

— Не — поне според печатите в паспорта й. Бих се обзаложила, че е предпочитала да не се отделя от земята. Междупланетните екскурзии изискват доста време и пари. Земните й пътувания са траели по няколко дни, с малки изключения. Най-дългият й престой е бил в Италия. Прекарала ги е във Флоренция. Отново е отскочила до там за един ден, седмица преди да дойде в Ню Йорк.

— Може би слабост към Италия — предположи Рурк.

— Все пак кратки пътувания. — Барабанейки с пръсти, тя хапна още сладолед. — Възможно е да са били тайни. Не е казала на сина си. Трябва да проверя дали е пътувала сама или с придружител. — Прегледа информацията. — Сигурно е имала причина да отиде отново в Италия точно преди да дойде тук за големия си удар. На оглед, най-вероятно. Може би е възнамерявала да си купи вила.

— Ще бъде нужно време, но мога да проверя дали се е обаждала в някоя агенция за недвижими имоти там.

— Разбирала е нещичко, щом синът й е бил в бизнеса. — Ив се отпусна на стола си и въздъхна. — Ето една възможност. Решава да се премести и да води охолен живот, след като смъкне кожата ти.

— Не одобрявам израза. Никой не може да „смъкне кожата ми“.

— Да, но тя отказва да го проумее. Време е да започне да използва натрупаното състояние. Да се окичи с всички онези бляскави дрънкулки, за чиято застраховка е плащала щедри вноски. Време е да го удари на живот. Вече няма търпение. Два от източниците й на приходи са пресъхнали, но винаги е знаела, че не са неизчерпаеми. След като удари джакпота, може да се оттегли. Да се пенсионира.

— Какво казва на семейството си?

„Мисли като нея“, заповяда си Ив. Не бе толкова трудно.

— Синът й я е заменил със съпруга. Неблагодарно копеле. Не е длъжна да му дава обяснения. Ако е възнамерявала да му каже нещо, то е било добре скалъпена лъжа: че е спечелила от лотарията, че е получила наследство, нещо неочаквано. Няма нужда от Боби или някой друг, защото си е намерила вярно куче, готово да свърши малко мръсна работа за нея, когато се наложи. Но трябва да бъдат с нея в Ню Йорк, за всеки случай. — Ив раздвижи рамене. — Или намерението й е да се отърве от помощника си и да наеме нов, когато се премести. Кого познаваш в онази територия, който се занимава с недвижими имоти и би могъл да ни подаде ръка?

— Един-двама души. Но там минава един през нощта.

— Е, добре. — Ив намръщено погледна часовника. — Мразя скапаната часова разлика. Вбесява ме. Добре, това ще почака до утре.

— Не ми се иска да ти напомням, но утре е Бъдни вечер. Едва ли ще намерим работеща агенция, особено в Европа, където държат на почивката по празниците. Мога да задействам връзките си, но ако не е спешно, не бих развалил нечий празник.

— Ясно, ясно. — Ив завъртя лъжичката си. — Ръцете ми наистина са вързани. Това може да почака, онова може да почака — повтори тя. — По-важно е да открием дали е имала спътник при пътуванията си. Може би това е единствената й малка грешка. Подробност, която ще ни помогне да направим крачка напред.

— Тогава ще ти помогна.

— Искам да провериш всичките й полети.

— Всичките?

— Да, всичките. После ще прегледаме списъците на пътниците и ще видим дали има повтарящи се имена. Или някое име от моя списък. — Ив облиза сладоледа от пръста си. — Да, зная, че офисите на транспортните компании са затворени. Мързеливци. А за достъп до списъците на пътниците обикновено се изисква официално разрешение.

Той се усмихна нехайно.

— Не съм казал нищо.

— Просто ще надникна, това ще направя. Ако нещо изникне, ще се върна назад и ще следвам процедурата. Но ми писна да тъпча на едно място.

— Все още не съм казал нищо.

— Но си го мислиш.

— Мисля си, че трябва да се размърдаш. Искам стола ти.

— Защо?

— Щом ти е нужна тази информация, а и двамата знаем, че мога да се добера до нея по-бързо от теб, ако ми отстъпиш стола и бюрото си. Защо не се заемеш със съдовете?

Тя промърмори, но стана.

— Имаш късмет, че празничното настроение ме възпира да не те удуша заради идеята за съдовете.

— Хо, хо, хо! — Рурк седна на мястото й и запретна ръкави. — Бих пийнал кафе.

— Внимавай, баровец. Търсиш си белята.

— И бисквитка. Ти изяде повечето от моя сладолед.

— Не е вярно — провикна се Ив от кухнята.

Е, добре, беше го изяла, но това нямаше значение. Все пак самата тя искаше кафе и лесно можеше да донесе две чаши. За да се пошегува, сложи миниатюрна бисквита — колкото палеца й — до чашата му върху чинийката.

— Мисля, че най-малкото, което мога да направя, когато отделяш време за мен, е да ти донеса кафе и бисквита.

Застана зад него, наведе се и леко го целуна по върха на главата. След това остави подноса. Той хвърли поглед към кафето, а после към нея.

— Само това ли се откъсна от сърцето ти? Твърде жестоко, дори за теб.

— Зная. Но е забавно. Какво откри?

— Проверявам сметката й, за да установя с коя транспортна компания е пътувала. Щом узная, ще направя справка за датите, отбелязани в паспорта й. После ще взема твоя списък и ще стартирам търсене. Мисля, че заслужавам проклетата бисквита.

— Какво ще кажеш за тази? — Ив посегна зад гърба си и му подаде поръсена със захар курабийка. Каквото и да говореше за Съмърсет — а бог й бе свидетел, че би могла да каже много — трябваше да признае сладкарските му умения.

— Така е по-добре. Сега ще поседнеш ли в скута ми?

— Само събери информацията, приятел. Зная, че е обидно да питам, но ще имаш ли проблеми с „Компюгард“ заради това?

— Ще ти простя, щом си ми донесла бисквитка.

Остави го и включи резервния си компютър.

Какво ли правеха другите семейни двойки след вечеря? Може би гледаха телевизия или се оттегляха в отделни стаи, за да се занимават с хобита или работа. Разговаряха по видеотелефона с приятели и роднини. Канеха гости.

И те правеха някои от тези неща. Понякога. Рурк я бе запалил по филмите. Особено старите черно-бели, от началото и средата на двайсети век. Имаше вечери от време на време, в които просто се мотаеха по няколко часа, което повечето хора смятаха за нормално.

Ако пропиляването на часове в домашен киносалон, по-голям и определено по-разкошен от повечето обществени, можеше да се нарече нормално.

Преди Рурк да се появи в живота й, бе прекарвала повечето вечери сама, в преглеждане на бележки и размисли върху поредния случай. Ако Мейвис не я заведеше някъде да се позабавлява. Не можеше да си представи себе си така, обвързана с някого. Толкова близка с него, въпреки някои съществени разлики помежду им.

А сега не можеше да си представи живота си другояче.

Мислейки за брака, Ив се насочи към този на Боби и Зейна. Не бяха женени отдавна, така че навярно прекарваха голяма част от времето си заедно. Работеха и живееха заедно. Пътуваха заедно, поне на тази фатална екскурзия.

Откри един паспорт на Боби. Последният печат бе от преди четири години. Австралия. Още две по-ранни пътувания в разстояние на около година. Едно до Португалия и едно до Лондон.

„Почивки“, реши тя. По време на годишния отпуск. Но нищо, за което се изисква паспорт, след Австралия.

Други пътувания — може би. В началото на новия бизнес — може би по-кратки и евтини.

Никакъв паспорт на Зейна, с моминското й име или фамилията на съпруга й. Е, много хора не напускаха страната. Самата тя не бе пътувала, преди да срещне Рурк.

Но се облегна назад и се замисли. Нима Боби не бе завел булката си на голямо сватбено пътешествие? Меден месец, където и да е. Да й покаже някоя част от света, особено място, на което е бил и му е харесало.

Това бе едно от примамливите предложения на Рурк. „Нека ти покажа света.“

Разбира се, може би Боби не бе имал време или желание да харчи пари. Поне точно тогава. Може би бе решил да започнат с Ню Йорк, след като идеята бе подхвърлена от майка му. Струваше й се правдоподобно. И все пак имаше нещо озадачаващо. Отново се зае с другите деца, живели в дома на Труди, и потърси връзка, нещо, което да я доведе до прозрение. „Една зад решетки, една мъртва“, помисли си тя.

А ако…

— Ето ти списъците.

Изтръгната от размислите си, тя извърна глава.

— Вече?

— Някой ден ще поискам възнаграждението, което безспорно заслужавам.

— Нямаш нужда от възнаграждение. Достатъчно богат си, за да си позволиш всичко, което пожелаеш. А съвпадения?

— Ако бързаш, ще ти изпратя половината. — Натисна няколко клавиша. — Ето. Можеш ли да се заемеш с тях?

— Зная как да търся и засичам съвпадения — промърмори тя, стартира търсенето и се завъртя към него. — Имам две смътни следи. Просто предположения. Едната от възпитаничките е в затвор. Главно за побои. Никакви роднини, никакви приятели, за които да се знае. Нищо от сведенията за нея не сочи да има блестящ ум или връзки. Но може би Труди се е опитвала да я бие. Тази кариера на насилие навежда на мисълта, че би й го върнала. Сближава се с някого, който може да се сближи с набелязаната жертва. Докато търси отмъщение, й хрумва, че може да спечели и малко пари.

— Откъде би могла да знае за пътуването на Труди до Ню Йорк с намерение да ни одруса и как би успяла толкова бързо да състави и изпълни план за убийство?

— Убийството е импулсивно. Все още не изключвам това. Може би първоначалното й намерение е било само за побой. Да, зная, че нямам доказателства. Но ще поговоря отново с онзи надзирател след Коледа. Може би ще се свържа и с полицая, който я е арестувал.

— А другото предположение?

— Една от възпитаничките е работила като танцьорка в онзи клуб, който беше взривен преди няколко години. Маями. Помниш ли двете откачалки, които влязоха въоръжени с бомби в знак на протест или нещо подобно? Самовзривиха се и причиниха смъртта на над сто и петдесет души.

— Не помня, съжалявам. Преди да те срещна, не проявявах интерес към подобни неща. — Рурк прекъсна това, с което бе зает, и се замисли. — Значи е оцеляла?

— Не. Поне е включена в списъка на жертвите. Но клубът се е намирал под земята и е настанал хаос. Експлозия, хвърчащи разкъсани тела. Кръв, ужас, суматоха.

— Представям си картината, благодаря. — Той се облегна назад и мислено измина пътя, по който тя бе стигнала дотук. — Смяташ, че по някакво чудо е оцеляла, била е идентифицирана погрешно и после е съставила план за кончината на Труди?

— Просто теория — упорито изтъкна Ив. — Има и други. Някой близък на Труди се обръща срещу нея. Отново отмъщение. Любовник или приятел. Все пак мога да поговоря с някои от оцелелите, от хората, с които е работила. Поне за да добия по-ясна представа за нея. — Ив се изправи и закрачи из стаята. — В главата ми се върти и още нещо. Дали Труди някога е хванала Боби да отмъква храна за някое от момичетата? Ако се е случило, какво е сторила. С нея или с него. Или по-късно, когато е пораснал, дали е правил опити да се свърже с тях? Или те с него? Досега не е казал нищо за това. Струва ми се, че най-лесният начин да се доберат до Труди би бил чрез него.

— Отново се насочваш към Зейна.

— Да.

— Помисли върху следното: какво те кара толкова често да се сещаш за Зейна Ломбард?

— Е, както казах, твърде много плаче.

— Ив…

— Дразни ме, но като оставим настрана личното ми негодувание, не бива да забравям за участието й и в двата инцидента. Тя е единственият човек, видял предполагаемия й похитител.

— Защо да съчинява подобна история? Само би привлякла вниманието върху себе си. Нима не би предпочела да остане в сянка?

Ив застана срещу таблото с материали по случая.

— Престъпниците често усложняват положението си, като казват или вършат неща, от които нямат полза. Дори най-хитрите. Въпрос на его. Гордеят се с това, което са извършили, но няма кой да им каже: „Хей, шапка ти свалям, че успя“.

Рурк повдигна вежди.

— Мислиш, че е тя.

Тя плъзна пръст от снимката на Труди към тези на Боби и Зейна. Много удобен триъгълник. Идеален.

— Хрумна ми още когато отворих вратата и открих Труди мъртва.

Той се завъртя на стола си и се вгледа в лицето й.

— Но не благоволи да го споделиш, а?

— Не ставай сприхав.

— Никога не съм бил сприхав. — Той стана, решил, че е време за едно бренди. — Но понякога съм леко раздразнен, както сега. Защо не каза това по-рано?

— Защото всеки път, когато насочех подозренията си към нея, тя се оказваше чиста. Никакви факти, никакви сведения и доказателства, никакъв ясен мотив. — Приближи се към снимката на Зейна. Големи сини очи, руси чупливи коси. Образ на невинно селско момиче. — Проверих вероятността за нея и излезе нисък процент. Разумът ми отхвърля тази версия, но интуицията ми подсказва друго.

— Обикновено се доверяваш на интуицията си.

— Този път е различно. Интуицията ми вече е подведена, защото съм свързана с жертвата. — Отдалечи се от таблото и се върна пред резервния си компютър. — А и заподозряна номер едно в списъка на интуицията ми не е направила нищо, с което да заслужи да бъде в него. Действията, реакциите и показанията й, цялото й поведение е нормално за подобни обстоятелства. Но щом я погледна, си мисля: „Не може да не си ти“.

— А Боби?

— Може би са съучастници. Единият от тях или и двамата са знаели за замисъла на Труди. Единият съблазнява другия, използвайки секс, любов, пари… всичко това. — Ив извади снимките на нараняванията на Боби от папката си и ги закачи на таблото. — Но инцидентът, след който той се озова в болница… не се връзва. Погрижих се да вляза при него преди нея. Не даде никакъв знак, че се съмнява в нея. Бяха под наблюдение по време на разходката си и Бакстър твърди, че са разговаряли само за пазаруване. Нито дума за Труди или за какъвто и да е план. Просто нямам чувството, че е замесен и че са тандем. Но…

— Боиш се, че спомените ти за него те подвеждат.

— Може би. Трябва да преподредя парчетата от пъзела.

Задачата изпълнена. Няма съвпадения между списъка и отворените файлове…

— Е, това е задънена улица — промърмори Ив. — Можем да пробваме с комбинации от имена, да потърсим други самоличности.

— Ще опитам.

Ив си наля още кафе, издебвайки го, докато стои с гръб към нея, за да избегне лекция за вредата от кофеина.

— Женен си за някого… и работиш с него, живееш с него, спиш с него… без да подозираш, че си кукла на конци. Ден след ден, нощ след нощ. Не е възможно кукловодът никога да не допусне грешка, която би накарала куклата да се усъмни.

— Чувала си израза „любовта е сляпа“.

— Мисля, че е пълна глупост. Страстта замъглява разсъдъка, да, поне за известно време. Но любовта отваря очите. Виждаш по-добре, по-ясно, защото си по-чувствителен отпреди.

Той присви устни, приближи се към нея и докосна косите й, лицето й.

— Това е най-романтичното, което съм чувал да излиза от твоята уста.

— Не е романтично, а…

— Тихо. — Долепи устни до нейните. — Остави ме да изживея този радостен миг. Имаш право, но любовта може и да те накара да виждаш нещата такива, каквито ги предпочиташ. Не отчиташ и факта, че дори ако следваш интуицията си и приемеш, че тя го е извършила, не е изключено наистина да го обича. Може би част от мотива й е била да го освободи от влияние, което според нея е вредно, дори опасно.

— Кой от двама ни говори като непоправим романтик? Ако реша, че Зейна е убиеца, значи тя е блъснала съпруга си пред колата преди няколко часа. Няма начин, ако е видяла сметката на Труди, да е било просто съвпадение, злополука.

— Съгласен съм с теб по този въпрос.

— Не разполагам с нищо. Имам един ключов свидетел, а и същевременно заподозрян, в болница. Друг в хотелска стая, под наблюдение. Нямам доказателства срещу никого от двамата, пък и срещу когото и да било на този етап. Трябва да продължа да ровя, това е. Да разместя парчетата и да продължа.

Сети се за записа, за способностите на Рурк и техническите чудеса в лабораторията му. Би могла да го накара да поработи за нея, да отдели известно време.

Нямаше право, не би било честно.

— Мисля, че трябва да приключим за днес. Ще проверим резултата от последното търсене утре сутринта.

— Устройва ме. Какво ще кажеш да поплуваме? Да се освободим от напрежението?

— Да, добра идея. — Тръгна с него към асансьора, но се спря и присви очи. — Това е хитър план да ме видиш гола и мокра, нали?

— Любовта определено не ви е заслепила, лейтенант. Четете мислите ми, сякаш съм прозрачен.