Нора Робъртс
Спомени в смъртта (14)

14.

Стоеше в ярко осветена стая с чаша шампанско в ръка, заобиколена от жени. Познаваше лицата им. Калифорнийската адвокатка пиеше направо от бутилката и пристъпваше върху червените си сандали с висок ток, поклащайки ханш. Карли Туийн седеше на стол с висока облегалка, кокетно отпиваше и потъркваше огромния си корем със свободната си ръка.

Другите, преживели същото като нея, разговаряха приятелски като на женско парти. Тя никога не се бе смятала за веща по въпроси, свързани с мода, храна и мъже, и затова мълчаливо пиеше пенливо вино, докато звуците се плъзгаха покрай нея.

Всички се бяха издокарали. Самата тя бе със същия тоалет, който бе облякла за коледното тържество. Дори в съня си — знаеше, че сънува — усещаше болка в ходилата.

Част от стаята бе отделена и в нея седяха пак всички те, но като деца, гледайки партито. Износени дрехи, изпити лица, очи, изпълнени с мъка — отвъд прозрачната стъклена стена, която ги отделяше от светлината, музиката и смеха.

В малкото помещение Боби раздаде на децата сандвичи, които всички лакомо изядоха.

Нейното място не бе тук. Не се чувстваше една от тях, поне не напълно. Другите крадешком поглеждаха към нея и си шепнеха на ухо.

Все пак тя бе първата, влязла в стаята и открила трупа, който лежеше на пода в средата на веселата компания. По нощницата на Труди се стичаше кръв, която засъхваше върху лъскавия под.

— Не е облечена подобаващо — отбеляза Макси, усмихна се и отпи още шампанско. — След като напълни гушата си с толкова пари от нас, би могла да си позволи хубав тоалет. Все пак това е купон, нали?

— Не е планирала да участва в него.

— Най-хубавите неща са непланираните. — Тя побутна Ив с лакът. — Отпусни се. Всички ние сме едно семейство.

— Моето семейство не е тук. — Ив надникна през стъклената преграда и срещна погледите на децата. Вече не бе толкова сигурна. — Трябва да свърша работата си.

— Както желаеш. За мен купонът започва.

Макси завъртя бутилката, хвана я за гърлото с две ръце и с истеричен смях я стовари върху вече разбитата глава на Труди. Ив се втурна натам, побутна я назад, но другите бързо се скупчиха около нея. Повалиха я и отнесе доста ритници, после жените се нахвърлиха върху трупа като кучета.

Успя да изпълзи и се опита да се изправи. Погледна отвъд стената и видя децата да подскачат с викове на радост.

Зад тях се извиси нечия сянка, силуетът на баща й.

Нали ти казах, малката? Казах ти, че ще те хвърлят в яма, пълна с паяци.

— Не!

Тя подскочи и размаха ръце, когато някой я повдигна.

— Спокойно — прошепна Рурк. — Аз съм тук.

— Какво? Какво? — С разтуптяно сърце Ив се събуди в прегръдката му. — Какво става?

— Беше заспала на бюрото си. Нищо чудно, наближава два сутринта. Сънуваше кошмар.

— Не беше… — Замълча за миг, докато се опомни. — Не беше кошмар. Просто странен сън. Мога да ходя.

— Така е по-добре. — Понесе я на ръце към асансьора. — Щяхме да си легнем по-рано, но се увлякох.

— Капнала съм. — Ив потърка лице, но не можа да разсее умората. — Стигна ли донякъде?

— Що за въпрос? Открих три банкови сметки. Подозирам, че има и още. Фийни ще продължи утре сутринта. Аз имам малко своя работа.

— Какви са…

— Да почакаме до утре. Впрочем вече е почти сутрин.

Излезе от асансьора и я отнесе до леглото. Когато опита да свали панталона й, тя отмести ръцете му.

— Мога и сама. Някакви идеи?

— И моите възможности си имат граници, макар и широки.

Ив се пъхна в леглото и той я притегли към себе си.

Тя започна да настоява да й каже какво е открил, но следващия път, когато отвори очи, вече бе утро.

Рурк пиеше кафе на дивана, а екранът срещу него бе разделен надве и едновременно показваше информацията от стоковата борса и сутрешния бюлетин. Точно в този момент никое от двете не я интересуваше. Сънено изсумтя вместо поздрав и затътри крака към банята.

Когато излезе, долови мирис на бекон.

На масата имаше две чинии. Тази негова игра й бе добре позната. Щеше да й съобщи новините само ако седне да закуси. Нетърпелива да ги чуе, тя се настани срещу него и грабна чашата с кафе.

— Е?

— Добро утро и на теб. Въпреки че според прогнозата няма да е много добро. Ще вали суграшица, която преди пладне ще премине в сняг.

— Много забавно. Банковите сметки, Рурк.

Той повдигна палец срещу котарака, който крадешком се промъкваше към храната. Галахад се спря и започна да се чеше зад ушите.

— Сметките, които ти е дала адвокатката, са закрити. По същото време, когато я е отрязала. Открих други, зад граница и в космоса. С цифров код, разбира се, но с малко финес се добрах до имената Роберта Тру и Робин Ломбарди.

— Не особено оригинално.

— Не е имала блестящо въображение. Но определено е била доста алчна. Във всяка от двете е имала по около милион. Проследих преводите от адвокатката. И още една шестцифрена сума от сметка на Том и Карли Туийн.

— Да, досетих се, че е изкопчила нещо и от тях.

— Както и от жена на име Марли Пийпълс.

— Пийпълс… това е докторката, педиатър в Чикаго. Вчера не успях да се свържа с нея.

— Има и още. Съставих ти списък. Депозитите, които открих досега, са от преди десетина години.

— Горе-долу по същото време, когато е загубила статута си на професионална майка. Когато детето ти влезе в колеж, запазваш този статут, докато се дипломира или навърши двайсет и четири години.

— Хитър начин да компенсира загубата на един източник на приходи.

— Но не си беше купила хубав тоалет за партито.

— Моля?

— Глупавият ми сън. — Ив поклати глава. — Може би не беше чак толкова глупав. Какво е направила с парите? Идва в Ню Йорк, отсяда в евтин хотел…

Рурк набоде парче бекон и й подаде вилицата.

— Някои хора просто изпитват удоволствие да ги трупат. Не ги интересува какво могат да си купят с тях — каза той.

Ив лапна бекона.

— Е, Морис каза, че си е правила пластични операции на лицето и тялото, така че явно част от тях са отишли за това. Снаха й твърди, че е оставила по-ценните си бижута у дома, което означава, че е похарчила нещо и за тях. Лични разходи — замислено каза Ив. — За външността й. Типично за нея. Може би е инвестирала известна сума. Боби търгува с недвижими имоти. Може би си е купила къща, в която да се оттегли, когато й омръзне да тормози бившите си възпитаници.

— Има ли значение?

— Не зная. Колко е имала, кой е знаел за тях и кой е имал достъп. Може би това е важно. — Ив хапна, докато размишляваше. — Не открих нищо, което да сочи към Боби или жена му. Проверих финансовото им състояние, медицинската, образователната и криминалната им история. Но е възможно някой от двамата да е знаел, че притежава два милиона, и да е кроял планове да удвои сумата. Ако поискаме замразяване на сметките и докажем, че средствата са от незаконни източници… може би така ще накараме убиеца да последва пътя на Труди с нови изнудвания. Може би ще го ядосаме и накрая, през банков лабиринт, дори ще върнем парите там, откъдето са дошли.

— И справедливост за всички.

— Ако светът беше съвършен и никак не прилича на този. Но идеята не е лоша. Ако парите се окажат мотивът, изчезването им би могло да раздвижи нещата. — С известна изненада тя забеляза, че чинията й е празна. Изправи се. — Ще се облека и се залавям за работа. Може би ще направя така, че охраната на Боби и Зейна да изглежда по-слаба. Нужна ни е примамка.

Когато застана срещу гардероба, Ив си спомни какво бе казал Рурк за времето навън. Отиде до скрина и извади вълнен пуловер.

— Двайсет и трети е, нали?

— Остават само два дни за пазаруване преди Коледа.

— Нормално е човек да гледа малко по-несериозно на задълженията си в навечерието на големия празник. Двама туристи, затворени в хотел. Ще поискат да излязат и ще ги пуснем. Ще видя какво мога да направя.

 

 

В един часа Ив свика съвещание в конферентната зала на управлението. Повика детектив Бакстър и полицай Трухарт, както и Фийни, Пийбоди и Макнаб.

Събра ги и започна да възлага задачи.

— Фийни, ти продължи да проследяваш сметките. Зная, че имаш по-важна работа, но разпредели времето и хората си.

— Нещата са доста хлабави. През следващите два дни ще липсват много от момчетата ми, включително и този тук. — Той посочи с палец към Макнаб. — Но дотогава няма причина да не ги скапя от работа.

— Ще ти бъда благодарна. Трябват ми два предавателя — каза му тя. — Малки, дискретни. Искам звук. Ще уредя заповед да ги използвам за двамата ни свидетели.

— Заповед? — Фийни зарови пръсти сред заплетените си червени коси. — Не мислиш ли, че сами ще се съгласят?

— Няма да ги питам. Искам да ги следим, без да знаят. Сигурно ще намериш сред джаджите си някое бръмбарче за подслушване.

— Хитро. — Той замислено потърка брадичката си. — За да получиш заповед за нещо подобно, трябва да имаш или доказателства срещу тях като заподозрени, или съгласието и съдействието им.

Вече бе помислила върху това.

— Като близки на жертвата вече са под достатъчно напрежение. Целта на подслушването е сигурността им, след предполагаемото отвличане на жената.

— Предполагаемо? — повтори Пийбоди.

— Имаме само нейната дума. При тези двамата границата между жертви и заподозрени е тънка. Идеята ми да продължим разследването, без да я прекрачваме, е с подслушватели. Ще се постарая да получа заповедта. Ще повикам Майра на помощ, ако се наложи. Можем да ги сложим и да бъдем готови да реагираме. — Обърна се към Бакстър. — Тук в играта влизате ти и партньорът ти. Искам да тръгнете по петите им, без риск да ви забележат. Искам да зная къде отиват, как изглеждат.

— Ще ни пратиш на улицата на Бъдни вечер? — Бакстър се усмихна. — Някой трябваше да ти го напомни.

— Налага се. Ако се разделят, и вие се разделяте. Ще поддържате връзка един с друг, както и с мен. Рискът е нищожен, но не искам издънки. Може би някой ще ги проследи или заговори. Едва ли ще ги нападне. Вероятността да пострадат е под двайсет процента. Да ги сведем до нула, като бъдем нащрек.

— Лейтенант… — Трухарт по навик вдигна ръка. Вече не бе новак след уроците, получени от Бакстър. Но над униформената му яка изби лека руменина, когато Ив се обърна към него. — Ако видим някого да ги следи, да се намесим ли?

— Наблюдавайте и сами преценете как да постъпите. Не искам да започнете преследване и да го загубите по улиците. Подгонете го само ако сте достатъчно близо, за да го хванете без риск. Иначе, дръжте ги под око и ми дайте координатите. Всички доказателства сочат, че жертвата е била набелязана. Няма риск да пострадат невинни, така че ще действаме по този начин. — Тя посочи към таблото и снимката на Труди. — Все пак й е причинил това, което означава, че си имаме работа с тип, способен на убийство, ако има мотив. Искам всички да се приберат живи и здрави у дома за Коледа.

Ив задържа Пийбоди, а останалите излязоха.

— Ще се видя с Майра, за да ме подкрепи при искането на заповед. Имам имената на другите деца, поверени на грижите на жертвата. Онези, с които не успях да се свържа, са отбелязани. Виж какво ще постигнеш с тях. Но първо се обади на Карли Туийн. Отказа да разговаря с мен. Бременна е в осмия месец, уплашена и раздразнителна. Подходи тактично. Ако получиш потвърждение къде е бил съпругът й в часа на убийството, още по-добре.

— Има ли баща? Братя?

— По дяволите! — Ив потърка врата си. — Не запомних. Съмнявам се за баща, щом е била настанена при приемна майка, но все пак провери.

— Веднага. Късмет със заповедта.

 

 

За изненада и удивление на Ив, секретарката на Майра не препречи пътя й към вратата на кабинета. Вместо това позвъни, получи одобрение и й даде знак да влезе.

— Весела Коледа, лейтенант. Ако не се видим отново дотогава.

— Благодаря, подобно.

Все още озадачена, тя хвърли поглед назад, когато драконът пред портите затананика коледна песен.

— Трябва да прегледаш секретарката си — каза Ив на Майра, след като затвори вратата. — Изведнъж е станала много любезна и дори си пее.

— Така става с хората по празниците. Казах й да те пусне, по което и да е време, стига да нямам сеанс. Важно е да разговарям с теб тези дни не само заради разследването, а и заради емоционалното ти състояние.

— Добре съм. Всичко е наред. Просто ми трябва…

— Седни, Ив.

Майра заприготвя чай и Ив завъртя очи зад гърба й. Но седна и блажено потъна в едно от удобните й, сини кресла.

— Удрям на камък или стигам до задънена улица с това разследване, така че не мога да си дам почивка. Искам да…

— Пийни чай.

— Наистина не…

— Зная, но ще ми доставиш удоволствие. Личи, че не си спала много. Кошмари ли сънуваш?

— Не. Не точно. Снощи работих до късно. — Взе чая. Какъв избор имаше? — Задрямах за няколко минути. Имах странен сън. Нищо страшно.

— Все пак разкажи ми го.

Не бе дошла за сеанс, по дяволите. Но знаеше, че да спори с Майра на нейна територия, е все едно да блъска главата си в стена. Описа съня си и сви рамене.

— Беше странно, но не се чувствах застрашена или безпомощна.

— Дори когато другите жени те нападнаха?

— Не, това само ме ядоса.

— Видяла си и себе си като дете отвъд стъклото.

— Да. Ядях сандвич. Мисля, че беше с шунка и сирене.

— А накрая се е появил баща ти.

— Сянката му винаги витае в сънищата ми. Не мога да избягам от нея. Слушай, разбирам накъде биеш. От едната страна е той, от другата — тя, а аз — по средата. И тогава, и сега. Заклещена съм, но това не е проблем. Поне никой не се опитва да ме убие.

— Наистина ли се чувстваш толкова различна, толкова далеч от другите жени?

— Чувствам се различна от повечето жени, които познавам. Не зная как успявам да се сприятеля с някои от тях, щом през повечето време ми се струват съвсем друга порода. Е, добре, напълно разбирах Макси. Знаех защо изпитва такива чувства, поне в началото. Човек, който я е измъчвал, е мъртъв. Аз не изпитвам същото. Не бих счупила бутилката в главата й. Ако желаех смъртта на всички, които ненавиждам, този град би се превърнал в кървава баня. Не я обвинявам, но не съм съгласна с нея. Смъртта не е решение, а край. Убийството е престъпление. Това ме кара да се чувствам отговорна за Труди, независимо дали съм я харесвала или не. Който го е извършил, трябва да си плати. — Поколеба се за миг, но реши да завърши с това, което се въртеше в съзнанието й в момента. — Съжалявам, че не получих възможността да й кажа онова, заради което отидох. Да се изправя лице в лице с нея. Иска ми се да е жива, за да направя така, че да бъде наказана за всичко, което е причинила на онези жени през годините, изнудвайки ги и нарушавайки спокойствието им.

— А сега не можеш.

— Не. Животът е пълен с разочарования.

— Оптимистична мисъл — промърмори Майра.

— Ето една по-оптимистична: тя не може да ми отнеме това, което имам. Зная го. Не успя. Опита се да ме тормози и използва. Не бих й го позволила. Хубаво е да го зная. Едно от нещата, които не може да ми отнеме, е решимостта. Аз съм ченгето, което ще разкрие случая. Това е.

— Добре. Какво искаш от мен?

Ив й каза за намерението си да поиска заповед.

Майра отпи чай и съдейки по изражението й, Ив не би казала, че е убедена.

— Рисковано начинание, Ив.

— Ще замразя сметките. Парите ще бъдат блокирани. Никой няма достъп до сина и снахата в хотела. Но рано или късно трябва да им позволя да го напуснат. Може би убиецът ще изчака, докато се върнат в Тексас. Може би ще хване някого от двамата там, когато не е защитен. Сега няма мотив да ги напада. Предупреждение — да, но не и нападение. Не и ако в основата са парите.

— А какво друго?

— Отмъщение, може би. Но с тази теория стигам до задънени улици. Истината е, че навярно много други хора са й имали зъб, а не знаем за тях. Но отвличането на Зейна сочи към парите. Това е първата ни следа.

— Ще те подкрепя, щом физическият риск е минимален. Възможно е времето, което прекарват затворени в хотела, да навреди на емоционалното им състояние. Връщането към нормалния живот би им се отразило добре, освен че ще бъде от полза за разследването ти.

— Добър довод. Ще ти се обадя. — Ив стана. — Пийбоди и Макнаб заминават за Шотландия утре.

— Шотландия? О, при родителите му, разбира се. Сигурно много се вълнуват.

— Нервите на Пийбоди едва издържат. Първа среща със семейството му… Ако днес не стане нищо важно, по празниците няма да стигна далеч. Най-голям шанс имам сега.

— Тогава — късмет. Ако не се видим, приятни празници на теб и Рурк.

— Благодаря. Все още трябва да свърша някои неща в тази връзка.

— Аха, явно си от хората, които пазаруват в последния момент.

— Не точно.

Тръгна към вратата, но се спря и хвърли още един поглед назад. Днес Майра носеше керемиденочервен костюм и обувки в същия цвят. Колието й бе от масивно злато със ситни камъчета, плътно около шията. Разноцветни, с триъгълна форма. Обиците й представляваха големи златни триъгълници.

— Нещо друго?

— Просто си помислих — заговори Ив — колко време и старание ти е нужно да се издокараш така сутринта?

— Да се издокарам?

Майра сведе поглед към костюма си.

— Да избереш тоалет и бижута, да направиш прическата си. Всичко това. Изглеждаш безупречно.

— Не съм сигурна дали да го приема като комплимент. Може би около час. Защо?

— Просто се запитах.

— Почакай. — Майра протегна ръка, когато Ив отвори вратата. — А на теб?

— На мен? Не зная. Може би десет минути.

— Разкарай се от кабинета ми — засмя се Майра.

 

 

Ив посвети на целта си да издейства заповед доста усилия. Близо час се стара да бъде максимално убедителна, но най-сетне получи това, което искаше.

Казаха й да го смята за коледен подарък.

Доволна, тя тръгна през общото помещение и каза на Бакстър:

— Стягай се. Вземи и помощника си. Искам да заемете позиция до хотела след трийсет минути.

— Ще вали сняг. Не знаеш ли, че прогнозата е за сняг?

— Тогава обуйте ботуши.

Не обръщайки внимание на хленченето му, тя отиде до бюрото на Пийбоди и й махна с ръка.

— Чувам те, Карли. — Пийбоди използваше слушалки с микрофон на режим „поверителен разговор“. — Единствената ти грижа сега е твоето семейство. Да родиш още едно хубаво, здраво момченце. Оценяваме съдействието ти. Сега искам да престанеш да мислиш за това и да прекараш приятни празници… — С усмивка изслуша отговора. — Благодаря. Ще се обадя, когато получим повече информация. Весела Коледа на семейството ти. — После свали слушалките и потупа с маникюр по предницата на блузата си. — Добра съм.

— Помислих, че ще обещаеш да й изпратиш подарък. Какво узна?

— Съпругът е чист. В събота е бил с нея в болницата. Имала фалшиви контракции и останали там няколко часа. Направих проверка, докато разговарях с нея по видеотелефона. Потвърдено. Няма нито баща, нито брат. Единствено дете. Господи, Далас, никак не й било лесно.

— Ще ми разкажеш в движение. Всеки момент ще получа заповедта и искам да тръгваме. Ще видя какви играчки ми е избрал Фийни.

— Майката се дрогирала. Вземала и по време на бременността, така че Карли се родила наркоманка. Живяла при различни роднини. Не можели да се справят, създавала твърде много проблеми, разходите били непосилни.

Скочиха на ескалатора, за щастие пуст ден преди празниците — всеки късметлия, който имаше възможност да вземе отпуск, вече го бе направил.

— Попаднала в системата. Физическите й проблеми били решени, но намирането на приемно семейство се оказало трудно. Слабичко дете, вероятност от здравословни усложнения. Майка й успяла да остане чиста достатъчно дълго, за да убеди съда да й я върне. Но отново започнала да употребява наркотици и да търси начини да си ги набавя. Момичето било на десет, когато разбрало колко страшен е животът. Майката за втори път загубила родителски права, но едва след като използвала дъщеря си, за да продава детска порнография в мрежата. Върнали я обратно в системата и така се озовала при Труди.

— Където не й е било по-добре.

— Определено. Карала я да се къпе със студена вода всяка вечер. И разни други мъчения. Хлапето пищяло, но нямало кой да го чуе. Никакви белези по тялото. Никакви следи от насилие, а всичко това се трупало върху предишните й премеждия. Опитала се да свърши със себе си. Прерязала китките си с кухненски нож.

Ив се спря и въздъхна дълбоко.

— По дяволите!

— Каза, че била открита от Боби, който повикал линейка. Когато се събудила в болницата, я обвинили, че е нападнала приемната си майка. Кълняла се, че е лъжа, но Труди имала повърхностни прорезни рани по ръцете.

— Сама си ги е причинила, кучката.

— Бих се обзаложила. Но детето отново попаднало в системата и този път живяло в държавни пансиони, докато завършило училище. Сама е променила живота си, Далас. Достойна е за възхищение. Кандидатствала начална педагогика и спечелила стипендия. Установила се в Айова и просто искала да забрави всичко. Да затвори страницата. Преди пет години се запознала със съпруга си и се омъжила.

— Тогава Труди отново се появява в живота й.

— Родителите не биха искали жена с нейното минало да учи отрочетата им, така се изразила Труди. Ако искала да запази това, което има, трябвало да плати. Не са богато семейство, но Карли се изплашила. Платили. Когато й казах, че ще се опитаме да им възстановим парите, заплака.

— Колко е измъкнала Труди от нея?

— За няколко години — общо сто и петдесет хилядарки.

Ив имаше сметка на свое име, открита от Рурк, когато се бяха оженили. Никога не я бе докосвала и не възнамеряваше да го прави. Но този път реши, че ако Карли не получи справедливост от системата, самата тя ще й възстанови сумата.

 

 

В електронния отдел Ив разгледа предавателите, които й предложи Фийни. Бяха по-големи, отколкото би искала, почти с размери на палец.

— Как да ги окача на свидетелите, без да забележат?

Той я изгледа навъсено.

— Хей, това е твоята част от шоуто. Искаше звук. Ако се бе задоволила с обикновен чип за проследяване, щях да ти намеря нещо не по-голямо от прашинка.

— Искам звук. Ще намеря начин.

— Пак заповядай — промърмори Фийни.

— Извинявай. Господи, ти си богът на електрониката! Благодаря ти, че направи това за мен. Зная, че възможностите ти са ограничени.

— На хората не им е до работа. — Кимна към вратата на стаята, откъдето звучеше силна музика, викове и смях. — Спретнали са си купон. Набързо. Дадох им един час за онази игра с подаръци от таен Дядо Коледа. През следващите два дни ще дойдат само неколцина дежурни.

— Ченгетата не бива да се заблуждават, че престъпността почива по празниците.

— Да, да. Имам няколко момчета на разположение. Аз ще идвам за половин ден само за да следя нещата. Жена ми е решила да приготви коледна вечеря и човек би помислил, че очаква да посрещне някоя шибана кралска фамилия в дома си. Настоява да се облечем за случая.

— Да не би друг път да вечеряте голи?

— В подобаващо облекло, Далас. Костюм или нещо подобно. — Сбръчканото му лице доби унил израз. — Взела е тази скапана идея от теб.

— От мен?! От мен?! — В гласа й се прокрадна обида и лек страх. — Не ме обвинявай за прищевките на жена си.

— Заради приема у вас. Всички бяха издокарани и бляскави. Сега тя иска да бъдем официални. Трябва да нося костюм в собствената си къща. На собствената си маса.

Ив се почувства виновна и се почеса по главата, опитвайки се да измисли нещо остроумно.

— Можеш нарочно да се покапеш със сос още в началото.

Очите му заблестяха.

— Знаех си, че мога да се обърна към теб за съвет. Ако изцапам този костюм, лютивият сос на жена ми направо ще разяде плата. Хей, весела Коледа, мамка му.

— И на теб.

Ив извади предавателите и се плесна по бузата, когато един мускул заигра. Точно пред погледа й Пийбоди и Макнаб бяха слели устни в дълга звучна целувка и телата им се търкаха едно в друго, докато чувствено се поклащаха в такт с музиката.

— Стига! Стегнете се или ще заключа и двама ви в отделни килии за неприлично поведение на обществено място.

Подмина ги и продължи. Когато Пийбоди я настигна, бе задъхана. Ив не смяташе, че е от подтичването.

— Просто бяхме…

— Не казвай нищо — предупреди я Ив. — Не говори. Тръгваме към хотела. Ще закача тези джаджи, за да слушаме какво си говорят двамата. Ти ще провериш банките от списъка, който ще ти дам. Покажи снимката на Труди. Виж дали някой ще си спомни как е влязла за цяла торба кредити в четвъртък или петък.

— Къде искаш да се срещнем после?

— Ще ти се обадя.

Остави Пийбоди и продължи към хотела. Забеляза охраната и се приближи.

— Ще повикам полицая долу. Искам да изглежда, сякаш вече няма да ги пазим. Мога ли да го изпратя в едно от вашите помещения, с достъп до камерата на петия етаж?

— Можем да го уредим.

— Ще държа семейство Ломбард под наблюдение без тяхно знание.

— Няма проблем. Изпратете го, когато сте готови.

— Благодаря.

Ив продължи към асансьора и докато се качваше нагоре, обмисли стъпките.

След като даде наставления на полицая, почука на вратата.

Отвори Боби.

— Някакви новини?

— Напредваме. Засега не мога да ти кажа повече. Имаш ли нещо против да вляза?

— Не, разбира се. Зейна е в банята. Спахме до късно. Няма какво друго да се прави тук, в хотела.

— За това искам да поговорим — започна Ив. — Ще отидеш ли да кажеш на Зейна, че съм тук?

— Да, добре. Веднага се връщам.

— Няма нужда да бързаш.

В мига, в който той тръгна към банята през спалнята, Ив се втурна към гардероба до вратата. Безупречният ред в апартамента издаваше, че двамата държат всичко да бъде на мястото си. Откри палтата им там, където очакваше.

Извади двете подслушвателни устройства, закрепи по едно под яката на всяко палто и ги включи. Имаше и две сака, което я накара да се замисли.

„Студено е — помисли си тя. — Те са от Тексас.“ Щяха да облекат палтата.

Погледна към вратата на спалнята.

— Фийни, ако чуваш, позвъни на видеотелефона ми.

Когато чу сигнала, Ив затвори вратата на гардероба и се отдръпна. Няколко мига по-късно Боби се върна.

— Ще излезе след минута.

— Сигурно ви е омръзнало да стоите затворени.

— Може би. — Той леко се усмихна. — Свърших малко работа оттук. Започнах да уреждам формалностите по погребението. Зейна много ми помага. Не зная какво бих правил без нея, не зная как съм се справял, преди да я срещна. Ще бъде скапана Коледа за нея. Хрумна ми да поръчам малка елха и още нещо.

— Позволявам ви да излезете.

— Навън? — Той погледна към прозорците, сякаш на тях имаше затворнически решетки. — Наистина ли? Мислиш ли, че сме в безопасност след случилото се?

— Мисля, че вероятността някой да ви проследи или заплаши, особено когато сте заедно, е нищожна. Не мога да ви държа тук като ключови свидетели, щом не сте видели нищо. Ако сте се сетили за още нещо, би могло да помогне.

— Не преставам да мисля. Почти не съм спал, откакто… откакто се случи. Не мога да проумея защо майка ми е дошла при теб за пари. Тя има… имаше известни спестявания. Моят бизнес върви добре, още по-добре сега, след като сключихме голямата сделка. Някой я е подтикнал да го направи. Но не зная кой. Нямам представа защо.

— Излез да проясниш мислите си. Може би ще си спомниш нещо.

„Ако не — помисли си Ив, — ще призова и двамата за официален разпит. Ще им изложа фактите, колкото и да са разтърсващи, да видим как ще реагират.“

— Можем…

Боби замълча, когато Зейна дойде при тях, облечена с бял пуловер и елегантен панталон на малки бели и кафяви карета. Ив забеляза, че е отделила време да сложи червило и руж.

— Извинявай, че те накарах да чакаш. Станахме късно.

— Всичко е наред. Как си?

— Добре. Всичко започва да ми се струва като дълъг странен сън.

— Ив ще ни позволи да излезем на кратка разходка — каза Боби.

— Настина ли? Но… — Също като него Зейна погледна към прозореца и прехапа устни. — Ако… Може би той ни наблюдава.

— Ще бъдем заедно. — Боби се приближи и обгърна раменете й. — Ще купим малка елха. Може би ще видим истински сняг.

— Ще се радвам, стига да си сигурна. — Зейна отново погледна Ив. — Мисля, че и двамата полудяваме тук.

— Вземи видеотелефона си — посъветва я Ив. — Ще ви се обаждам от време на време. — Тръгна към вратата и се спря. — Навън е доста студено. Облечете се добре, ако искате да се разхождате. — Докато вървеше към асансьора, тя отново извади видеотелефона си. — Координати, Пийбоди?

— Две преки на запад. Открих това, което търсехме, от първия опит.

— Ела пред хотела.

— Успяхме ли?

— Да — отговори тя и превключи на линията на Бакстър. — Поставени са. Трябва да приемаш сигнала.

— Потвърдено.

— Няма да ги притесняваме. Да видим как прекарват деня си.

Щом излезе на улицата, Ив се огледа. Ако убиецът на Труди ги бе проследил до новия хотел, което бе напълно възможно, къде можеше да се спотайва и да наблюдава? Имаше безброй места. Ресторант, друга стая, дори на улицата през част от деня.

Но бе малко вероятно. Нямаше да е трудно убиецът да ги проследи, с малко хитрост и късмет. А за да ги държи под наблюдение няколко дни, бе необходимо голямо търпение.

С каква цел? Ако целта бяха парите, щеше да ги получи, само ако тя платеше. По-разумно и просто бе директно да приложи тактиката на изнудване. По-разумно и просто бе да се опита да сплаши нея, вместо снахата на жертвата.

Облегна се на колата и изчака Пийбоди. Ако парите бяха мотивът за убийството, защо убиецът не настояваше по-упорито да ги получи?

Пийбоди се изкачи по стъпалата, поруменяла от студа и бързането.

— А ако парите са маскировка?

— Чия маскировка?

— Просто маскировка, Пийбоди. За пореден път клоня към теорията за отмъщение, а не уреждане на сметки. Струва ми се по-логична. Но ако е отмъщение, защо да чака да дойде в Ню Йорк, при мен? Защо да пръсне черепа й, след като се е свързала с мен, без да изчака да вземе сухото? Защо да не я издебне, когато се завърне у дома, където ще е по-лесно да направи така, че да изглежда нещастен случай?

— Може би убиецът живее тук. В Ню Йорк. Може би е дошла не само при теб.

— Може би, но досега не съм попаднала в списъка й на момиче, установило се в Ню Йорк. Ако е станало импулсивно, защо да се мотае наоколо и да отвлича Зейна, да я заплашва и да поиска от нея пари, които тя няма?

— От алчност.

— Да, обикновено алчността е добър мотив.

Но този път не й се струваше правдоподобен.

Качи се в колата. Не искаше да крачи пред хотела, когато семейство Ломбард решат да излязат.

— Какво откри? — попита тя Пийбоди.

— Националната банка, на една пряка от магазина. Касиерката веднага я разпозна по снимката. Влязла точно преди да затворят, в петък следобед. Поискала двеста кредита за по един долар. Държала се сприхаво. Настоявала да не бъдат опаковани. Без плик или ластици. Просто ги пъхнала в чантата си. А, искат заповед за предоставяне на дисковете от охранителните камери.

— Уреди това. Да проследим всяка нишка.

— Накъде тръгваме?

— Към местопрестъплението. Ще направим възстановки на място. — Ив извади слушалката си и я закрепи на таблото. — Бакстър и Трухарт ще ги следват, но не е зле и ние да бъдем в течение какво правят.

— Все още не са излезли — отбеляза Пийбоди.

— Ще излязат. — Ив спря на второто ниво на многоетажен паркинг до хотела в Уест Сайд. — Нима е останало нещо за купуване в този град? — Слезе от колата и намръщено се загледа в тълпата хора долу. — Какво още искат?

— Лично аз — доста неща. Купища кутии, вързани с големи лъскави панделки. Ако Макнаб не се бръкне за нещо лъскаво, ще го убия. Може би снегът най-сетне ще завали. — Пийбоди подуши въздуха като куче. — Мирише на сняг.

— Нима усещаш друг мирис в този град, освен на замърсен градски въздух?

— Имам остро обоняние. Мирише и на соеви хотдози. Ето ги там, в онази пряка. Ще ми липсва тукашната Коледа. Очаквам пътуването до Шотландия с вълнение, разбира се, и с известен страх, но друго си е в Ню Йорк.

На рецепцията работеше същият андроид.

— Хей! — повика ги той. — Кога ще отворите онази стая?

— Когато справедливостта възтържествува.

— Управителят мърмори. Имаме резервации. В новогодишната вечер всичко ще бъде пълно.

— Ако има проблем, свързан с местопрестъплението, кажете му да се свърже с мен. Ще му дам съвет какво да прави на Нова година. — Ив включи подслушвателното, докато се качваха нагоре. — Тръгват. Бакстър — каза тя по видеотелефона си, — излизат.

— Знаем. Говорят за разглеждане на витрините по Пета. Щели да потърсят малка коледна елха за стаята си.

— И аз ги чух. Ще намаля звука. Обади ми се, ако има нещо, което трябва да зная.

— Вече излизат. С младото ми другарче ще се поразходим. И ние тръгваме.

Ив прибра видеотелефона в джоба си и отстрани запечатващата лента. През вратата отсреща надникна жена.

— От полицията ли сте?

— Да, госпожо. — Ив извади значката си.

— Казват, че някаква жена е била убита тук само преди няколко дни.

— Истина е, но няма причина да се вълнувате.

— Лесно е да го кажете. Лари! Лари, казах ти, че е било извършено убийство. Ченгетата са тук. — Тя отново подаде глава през вратата. — Иска да вземе видеокамерата си. Да занесем нещо, което ще можем да покажем на децата утре.

Усмихнат до уши, Лари побутна вратата и излезе с камерата си.

— Здравейте. Бихте ли сложили ръка на кобура си? Ако извадите и значката си и гледате строго, ще бъде страхотно. На децата ще им хареса.

— Моментът не е подходящ, Лари — предупреди го Ив.

— Няма да ви отнема повече от минута. Ще влезете ли? Супер! Ще снимам и вътре. Има ли все още кръв?

— Да не си хлапак на дванайсет? Прибери това нещо, или ще те арестувам за престъпна глупост.

— Супер! Супер! Продължавайте.

— Господи, къде са расли тези хора? Кой дявол ги изпрати на пътя ми? Пийбоди…

— Господине, моля ви, приберете се в стаята си. Това е полицейско разследване. — Пийбоди сниши глас и закри обектива му. — Не си навличайте гнева й, послушайте ме.

— Ще кажете ли името си? Например: „Аз съм полицай Смит, заповядвам ви да се оттеглите“.

— Детектив съм, господине, и наистина ви нареждам да се оттеглите, преди… — Ив направи крачка напред и изтръгна малката камера от ръката му.

— Хей!

— Ако не искате да я хвърля на пода и да я смачкам с ботуша си, ще се приберете обратно.

— Откажи се, Лари. — Жената го смушка с лакът. — Аз ще я взема.

— Вътре има ценни неща — каза Лари, докато съпругата му го побутваше към стаята. — Няма откъде да ги купиш.

Най-сетне вратата се затвори след него.

Ив погледна назад. Сигурна бе, че Лари продължава да снима с проклетата си камера през шпионката. Тя отстрани печата на стая 415 и размаха пръст срещу Пийбоди. Отвори вратата достатъчно широко, за да мине партньорката й, и я последва. Затвори. Заключи.

— Идиот. — Огледа стаята и бързо забрави за случката в коридора. — Труди се прибира в петък, ядосана. Съставила е нов план, следвайки модел, който вече установихме. Способна е да се самонарани или повреди собствеността си с цел да натопи някой друг. Да вгорчи живота му. Да му отмъсти. Запасила се е с провизии. Можем да проверим. Ще бъде по-трудно да открием откъде, но явно е заредила хладилника. Вино, супа, готова храна.

— Погрижила се е да има всичко необходимо, след като се обезобрази. Болкоуспокояващи — добави Пийбоди.

— Да, ако не е носела достатъчно със себе си. Ще проверим и това. Но първо си пийва. Доста вино, със солидна храна. Размишлява, доизпипва плана си. — Ив закрачи из стаята, докато си представяше всичко. — Дали се обажда на убиеца си? Не зная, не зная. Защо? Замисълът е неин, тя командва. И е разгорещена. Бясна.

— Нужна е ярост, за да си причини това.

— Обмисля стъпките си. Как да накара Рурк да клекне. Той си въобразява, че може да я разкара лесно? Е, ще му даде добър урок. Рязко отделя чорапите един от друг. Отлепя етикета, смачква го на топка, хвърля го и взема единия чорап. Хвърля излишния на пода. Натъпква другия с кредитите, проверява тежестта. Може би първо глътва болкоуспокояващо, за да понесе по-лесно ударите. — Ив влезе в банята. — Тук, направила го е тук, в случай че повърне. Не иска да изцапа килима. Кой ще го почисти? — Ив погледна в огледалото над мивката. — Дълго се оглежда. Похарчила е доста пари, за да поддържа това лице. Но си струва да направи малка жертва. Ще получи достатъчно, за да го възстанови. Няма начин онзи богаташ да се отърве безнаказано, след като я е подредил така. Той не знае с кого си има работа.

Ив повдигна юмрук почти до брадичката си така бързо и енергично, че Пийбоди подскочи зад нея.

— Господи, почти го усещам.

— Причернява й. Болката свива стомаха й. Замаяна е, гади й се. Трябва да довърши започнатото, тъкмо е събрала кураж и сила. — Ив имитира ударите, представяйки си ги. Наведе се напред и се подпря на мивката, сякаш за опора. — Снели са нейни отпечатъци от мивката. Къде точно?

Пийбоди извади джобен компютър и намери файла.

— Почти където са ръцете ти. Доста. От всички пръсти на лявата ръка.

— Да, защото все още държи оръжието в дясната. Трябва да се подпре, за да запази равновесие. Хваща се здраво, затова отпечатъците са толкова ясни. От раната на лицето й потича кръв. — Ив се обърна и посегна към кърпите. — Би трябвало да има две такива. Взема едната, задържа я до лицето си. Може би първо я навлажнява. Затова в мивката имаше следи от кръв. Но кърпата не беше тук, когато я намерихме.

— Убиецът я е взел. Защо ли?

— За да поддържа заблудата, че е била бита. Труди взема кърпата, може би слага лед, за да охлади лицето си. По никоя от дрехите й нямаше кръв, освен по нощницата. Най-вероятно е била облечена с нея, когато се е самонаранила. Не иска да изцапа хубав тоалет. Освен това възнамерява да си легне веднага. Да поспи, докато болката намалее.

— Все пак не се връзва.

— Открий списъка на вещите й. Има ли видеокамера?

— Почакай. — Пийбоди приглади косите си и намери файла. — Няма, но… хей, това е диск за камера. Неизползван. Бил е в дамската й чанта.

— Никой турист не идва в Ню Йорк без видеокамера. Също като нашия приятел Лари. А и по-рано е използвала записи. Първо поспива. Трябва да бъде напълно трезва, когато документира нараняванията. Наглася декора, постарава се да пролее няколко сълзи, да затрепери. С разказа си насочва подозренията към Рурк или мен. Или и двамата. — Ив погледна към леглото и сякаш видя Труди, с обезобразено и обляно в сълзи лице. — „Ето какво ми сториха. Страхувам се за живота си.“ Сега трябва само да намери начин да ни бъде доставено копие. Със сигурност записът съдържа завоалирана заплаха: „Не зная как да постъпя. Дали да отида в полицията? Но тя е полицията. Бог да ми е на помощ“, дрън-дрън. „Съпругът й е толкова богат и влиятелен. Какво ще стане, ако занеса този запис на медиите? Ще бъда ли в безопасност?“

— Надява се да прочетеш между редовете.

— А когато се свържем с нея, ще настоява един от двама ни да дойде тук, без разговор по видеотелефон, който би я уличил, ако бъде записан. Лице в лице. „Дай ми парите, или ще те съсипя.“ Но не се стига до това.

— Защото вестоносецът се обръща срещу нея.

— Влязъл е през вратата. Версията за прозореца не ми харесва. Тук охраната не е достатъчно надеждна. Всеки, който пожелае, би могъл да влезе. Възможно е да е отседнал в хотела. Така би могла да го държи изкъсо, на разположение по всяко време. Отново ще прегледаме списъка на регистрираните гости по-задълбочено. Ще потърсим връзка. Най-добре е вярното й куче да се намира наблизо. Тя му казва да се качи.

— Не се е чувствала много добре, въпреки болкоуспокояващото и алкохола.

— Да, и е изпитвала нужда да похленчи пред някого. „Налей ми питие. Донеси ми супа.“ Може би го е смъмрила. Ако е изпратила диска по него, защо все още не сме скочили? Защо се бавим толкова? Може би неволно назовава истинската сума, която е поискала, или просто казва нещо, което би било по-добре да премълчи. Но нехайно се разхожда по нощница из стаята си. Застава ето там. — Ив даде знак на Пийбоди да заеме позата на Труди. — С гръб към него. Той взема чорапа, стоварва го. Тя пада и се вкопчва в килима. Долу, Пийбоди.

— Ченгетата нямат достойнство.

Пийбоди застана на колене и сграбчи килима, сякаш се гърчи от болка.

— Следва нов удар, отвисоко. Може би и трети, за по-сигурно. Кръв. Със сигурност го е опръскала. Сега трябва да помисли как да заличи следите си. Взема оръжието, видеотелефона, камерата. Записът е запечатан в паметта, възможно е някой да реши да надникне. Съобразително. Кърпата, чорапа. Всичко, по което има нейна кръв. Прави вързоп от по-голямата кърпа. Оставя прозореца отворен. Логиката подсказва, че убиецът е влязъл оттам. — Ив застана до прозореца и надникна. — Слизането не е проблем. Или… — Прецени разстоянието до прозореца на съседната стая по евакуационната площадка. — Най-близката стая е свободна. Може би… — Обърна се. — Да повикаме оперативния екип да огледа и нея. Искам водосточните тръби да бъдат претърсени за кръв. Позвъни им веднага. Аз ще сляза да уредя нещата с андроида на рецепцията.

Не изглеждаше никак доволен. Стаята била заета, а за гостите на хотела винаги било неприятно да ги местят.

— Ще е далеч по-неприятно да останат там, докато екипът претърсва стаята. А вие ще имате далеч повече проблеми, ако се наложи да издействам съдебна заповед този хотел да бъде затворен до приключване на разследването.

Тактиката се оказа успешна. Докато чакаше, Ив се чу с Бакстър:

— Как е положението?

— Наваксват за загубеното време. Извървяхме десет километра. А и заваля мокър сняг.

— Опаковайте се добре. Какво правят?

— Главно пазаруват. Преди малко купиха коледна елха, след като огледаха всички изложени елхи в Манхатън. Говорят, че вече ще се прибират да отпразнуват рождението на малкия Исус. Ако ги следи още някой, освен мен и верния ми спътник, аз съм трамвай.

— Не се отделяйте от тях.

— Следваме ги неотлъчно.

В централната част Бакстър прибра видеотелефона в джоба на палтото си. В слушалката си чуваше Зейна да говори за обяд. Дали да си купят хотдози и да останат навън още малко, или да отнесат покупките в хотела и да обядват там.

— В хотела — промърмори той. — Връщайте се в хотела. Отсреща има топло уютно кафене.

Трухарт сви рамене.

— Навън не е толкова лошо. Гледаш празничните украси. Снегът само допълва картината.

— Ще ме убиеш, малкият. Градусите са под нулата, духа вятър и вали сняг. По тротоарите има толкова хора, че едва се разминаваш с тях, а нашите подметки се протриха от ходене. Мамка му! Отиват за хотдози.

— И кафе от автомат. — Трухарт поклати глава. — Ще съжаляват.

— Тя продължава да зяпа витрините. Типична женска. Той мъкне чантите, той чака за хотдози и трябва да жонглира с тях и чантите, докато жена му се захласва по лъскави дрънкулки, които никога не ще могат да си позволят.

— Ако са изнудвачи, значи могат.

Бакстър погледна Трухарт с гордост и одобрение.

— Ето това е цинизъм, който ми харесва. Отскочи до сергията, след като го обслужат. Поръчай два хотдога. Има твърде много хора. Трудно е да ги заснемем. Аз ще остана тук, в случай че тя го придума да влязат в магазина.

Бакстър тръгна надясно към сградите и за миг видя Зейна да извръща глава назад и да се усмихва на Боби, който се придвижваше към нея, балансирайки с храната и чантите.

— Извинявай, скъпи! — засмя се тя и пое едната чанта и своя хотдог. — Трябваше да ти помогна. Просто се загледах.

— Искаш ли да влезем?

Зейна отново се засмя.

— Долавям отегчение в гласа ти. Не, само исках да надникна. Жалко, че не се сетих да сложа шапка. Ушите ми измръзнаха.

— Можем да се приберем или да ти купим шапка.

Лицето й засия.

— Искам да се поразходим още малко. Отсреща има магазин.

— Единственият, който подминахме, преди да пресечем улицата?

— Зная, зная — каза тя със смях. — Но там продават шапки и шалове. И ти имаш нужда от шапка, скъпи. Може би и от хубав топъл шал. Все още не ми се връща в онази хотелска стая, Боби. Чувствам се като затворник, пуснат на свобода.

— Да, аз също. — Боби прехвърли торбата с коледната елха в другата си ръка. — Ще отидем да си купим шапки. После отново ще погледаме скейтърите и голямата елха.

— Чудесно. Какво ли прави соевите хотдози от сергиите в този град толкова вкусни? Бих се заклела, че човек не може да опита истински хотдог никъде другаде на планетата, освен в Ню Йорк.

— Страхотни са — съгласи се той след поредната хапка от своя. — Особено ако не мислиш какво има в тях.

Смехът й бе звънлив и заразителен.

— Да не мислим!

Когато стигнаха до ъгъла и си проправиха път сред тълпата, той отново успя да отхапе.

— Не зная защо съм толкова гладен. Трябваше да си взема два.

Подготвиха се за пресичане. Когато Боби понечи да стъпи на платното, Зейна внезапно си пое дъх и издаде тих звук. Пръстите му стиснаха ръката й като менгеме.

— Разлях кафето си, това е. По дяволите!

— Опари ли се?

— Не, не. — Тя потърка петното на палтото си с ръка. — Просто залитнах. Господи, дано излезе при пране. О, пропуснахме светофара.

— Няма закъде да бързаме.

— Кажи това на всички други тук — промърмори тя. — Ако не беше такава блъсканица, нямаше да се покапя с кафе.

— Ще вземем нещо и…

Боби политна напред, право пред приближаващо такси.

Чантата изхвърча от ръката му. Последното, което чу, преди да падне на улицата, бяха виковете на Зейна и пронизителният писък на спирачки.

 

 

Докато чакаше стаята да бъде освободена и да пристигне оперативната група, Ив провери дебитните и кредитните извлечения на Труди. Изразходваните или изтеглени суми бяха току-що въведени. В петък бе похарчила няколко долара в аптека. Часът потвърждаваше, че е станало след купуването на чорапите и посещението в банката.

Последни приготовления.

После — на пазара.

Къде бяха изчезнали торбичките?

Докато обмисляше версията, видеотелефонът й звънна.

— Далас.

— Имаме проблем. — Изражението на Бакстър не издаваше и следа от обичайния сарказъм. — Мъжът от наблюдаваната двойка беше блъснат от такси на ъгъла на Пета и Четирийсет и втора.

— Господи, тежко ли е пострадал?

— Не зная. Пристигна медицински екип. Съпругата е в истерия. Бяха на тротоара, чакаха да пресекат. Чух звуците. Трухарт е успял да ги заснеме достатъчно ясно. Но на ъгъла имаше твърде много хора. Сигурно е доста зле, Далас. Таксито едва не го прегази. Шофьорът е тук при мен.

— Някой да го отведе в управлението, за да даде показания. Не се отделяйте от свидетелите. Къде ще откарат ранения?

— В спешното на медицински център „Бойд“. Направо по Пета улица.

— Ще се видим там. Единият от вас да се качи в линейката. Не искам да отделяте поглед от двамата, докато пристигна.

— Разбрано. Господи, Далас, той просто хапваше хотдог и пиеше скапаното кафе — и изведнъж падна. Лекарите ще дадат на жена му успокоително.

— Погрижете се все пак да остане на себе си. По дяволите, Бакстър, не искам да бъде упоена.

— Ще направя каквото мога. Затварям.

Тя се завъртя към вратата и я отвори точно когато Пийбоди я бутна от другата страна.

— Оперативните се качват.

— Ще ги оставим да действат. Ние трябва да тръгваме. Боби е на път за болницата. Блъснат от такси.

— Блъснат… какво, по дяволите…

— Не питай, не мога да ти кажа. Да побързаме, за да стигнем час по-скоро.

 

 

Ив профуча по улиците, маневрирайки между множеството коли с включени сирени. И опитвайки се да потисне прокрадващото се чувство за вина.

Нима тя бе изпратила Боби на мястото, където бе пострадал? Нима двама полицаи и подслушвателно устройство не бяха достатъчни за сигурността му?

— Може би е било просто злополука. — Пийбоди едва се сдържа да не изпищи, когато се провряха между микробус и такси — на косъм от евтината му боя. — Хората, особено които не са от града, често стават жертви на злополуки в Ню Йорк. Една прибързана крачка, миг невнимание, зяпане на сградите, вместо светлините на светофара.

— Нямаше смисъл да го наранява. Нямаше. — Ив удари с юмрук по волана. — Каква е ползата? Рурк няма да кихне два милиона само защото някой не е свикнал с движението в Ню Йорк. Защо да ги дава? Това не би помогнало на негодника да постигне целта си.

— Спомена, че доколкото си разбрала от Бакстър, Боби е хапвал и отпивал кафе на тротоара. Или някой го е блъснал, или се е подхлъзнал. Вали, поледица е, тротоарите са хлъзгави. Далас, някои събития са чиста случайност. Понякога е просто лош късмет.

— Не и този път. Не е някакво скапано съвпадение. — Гласът й трепереше от ярост. — Ние допуснахме да се случи, това е. Нещо ни е убягнало, подценили сме някого и сега единият от свидетелите ни е в спешното.

— Нямаш вина.

— Аз им позволих да излязат, така че имам. Направи копия от записите. Изпрати едно в лабораторията. Искам да чуя всеки глас, всеки звук.

Спря пред входа на спешното отделение, скочи от колата и нареди:

— Паркирай, аз трябва да вляза веднага.

Забърза към вратите.

Вътре пред нея се разкри обичайната картина на страдание. Мъченици, чакащи да бъдат изслушани, да получат помощ. Болни, приведени на столове. Здрави, нетърпеливо чакащи придружители.

Забеляза Трухарт, който изглеждаше по-млад с дънки и памучен пуловер. Бе седнал до Зейна, държеше ръката й и тихо й говореше, а тя не преставаше да ридае.

— Ив! Ив! — Зейна скочи и се хвърли в ръцете й. — Боби! О, господи! Аз съм виновна. Боби е тежко ранен. Толкова е зле. Не зная…

— Престани. — Ив се отдръпна и енергично я разтърси. — Какво е състоянието му?

— Не ми казаха. Целият беше в кръв. Главата му. Главата и кракът. Беше в безсъзнание. — От очите й бликнаха сълзи. — Чух да говорят за комоцио, нещо счупено и може би…

— Добре, какво точно стана?

— Не зная. — Зейна се върна на стола. — Просто чакахме на светофара. Бяхме купили соеви хотдози и кафе. Беше студено, но толкова се радвахме, че сме навън. Казах, че искам да си купя шапка, а магазинът се намираше на отсрещната страна на улицата. Разлях кафето си, пропуснахме светлината и докато чакахме, той просто падна. Или се подхлъзна. Не зная. Опитах се да го хвана за палтото. Мисля, че го докоснах.

Сведе поглед към ръката си. Ив забеляза, че е бинтована.

— Какво е станало с ръката ти?

— Залях я с кафе. Всичкото се разплиска, когато посегнах към него. Леко се изгорих. Щях да падна. Някой ме дръпна назад. Но Боби… — Зейна закърши ръце в скута си и се залюля. — Таксито го удари. Опита се да спре, но беше твърде късно, и го блъсна. Той полетя назад и падна. Ударът беше толкова силен.

— Къде е сега? — обърна се тя към Трухарт.

— Откараха го във втора операционна. Бакстър е до вратата.

— Зейна, стой тук. Трухарт, остани при нея.

Премина през чакалнята точно покрай медицинска сестра, която й извика да спре, и зави надясно, когато видя Бакстър, застанал до двойната врата.

— Господи, Далас, бяхме на три метра от тях. От двете им страни.

— Съпругата мисли, че се е подхлъзнал.

— Да, може би. Какви са шансовете му? В момента го оперират. Ръката е счупена, със сигурност. Може би и хълбокът. Черепът е спукан. Не мога да кажа колко е зле, лекарите не дават информация.

Ив прокара ръка по лицето си.

— Възможно ли е някой да му е помогнал да се озове пред колата?

— Аз си задавам същия въпрос, Далас. Следвахме ги неотлъчно, наблюдавахме ги отблизо, но по улиците е същинска лудница. Знаеш как е по това време на годината. Тротоарите са море от хора и всички или бързат, или зяпат и снимат с видеокамери. През празничната седмица джебчиите забогатяват повече отколкото за шест месеца. Ако трябва да се закълна, че никой не се е промъкнал незабелязано покрай нас, не бих могъл. Но има нещо…

— Какво?

— Точно преди злополуката, тя се заля с кафе. Каза, че някой я блъснал. Нещо ме жегна и тръгнах натам. В този миг нашият човек полетя във въздуха.

— Мамка му!