Нора Робъртс
Спомени в смъртта (1)

1.

За смъртта нямаше почивен ден дори по празниците. Ню Йорк блестеше от безбройните коледни светлини и гирлянди в края на 2059-а, но Дядо Коледа бе мъртъв. Две от джуджетата му не бяха на себе си.

Лейтенант Ив Далас стоеше на тротоара сред обезумялата тълпа на Таймс Скуеър и оглеждаше останките на добрия старец. Две деца, достатъчно малки, за да вярват, че дебелакът с червени дрехи влиза през комина в дома им, за да им донесе подаръци, пищяха така пронизително, че биха могли да спукат нечии тъпанчета. Запита се с кого са тук и защо все още никой не ги е отвел настрана.

„Не е моя работа“, каза си тя. И слава богу. Предпочиташе да мисли за кървавата пихтия в краката си.

Погледна нагоре. Според доклада на първия полицай, пристигнал на местопроизшествието, Дядо Коледа бе паднал от тридесет и шестия етаж на хотел „Бродуей Вю“. Свидетели твърдяха, че извикал „хо-хо-хо“, преди да полети надолу и да се приземи върху някакъв нещастник, имал лошия късмет да мине пеша покрай хотела в разгара на купона.

Представи си колко неприятна работа ще бъде отделянето на двете размазани тела едно от друго.

Двама други минувачи се бяха отървали с леки наранявания — единият просто ударил главата си в тротоара, падайки в несвяст от шока при вида на ужасяващата смесица от кръв и мозък, която опръскала целите му дрехи. Засега Далас щеше да остави медицинският екип да се погрижи за пострадалите и после да се опита да събере по-свързани показания.

Вече знаеше какво се е случило. Виждаше го в уплашените очи на джуджетата.

Решително тръгна към тях и мразовитият вятър развя краищата на черното й кожено манто. Късите й кафяви коси обграждаха скулесто лице. Очите й имаха цвят на отлежало уиски и бяха издължени като всичко останало в нея. Изразът им, а и цялата й външност и осанка бе типичен за ченге.

— Приятели ли сте на нещастния Дядо Коледа?

— О, господи, Тъбс! Мили боже!

Единият бе чернокож, а другият бял, но в момента и двамата изглеждаха позеленели. Не би могла да ги упрекне. Прецени възрастта им, малко под тридесетте, а екстравагантните им костюми издаваха, че заемат ръководни постове във фирмата, чийто коледен банкет бе грубо прекъснат.

— Ще изпратя някого да ви придружи до централното полицейско управление, където ще дадете показания. Надявам се, на доброволното ви съгласие да ви бъде взета проба за наличие на забранени вещества в кръвта. В противен случай… — замълча за миг и леко се усмихна. — … Ще се наложи да упражним натиск.

— О, боже, мамка му! Тъбс е мъртъв. Мъртъв е, нали?

— Вече е официално потвърдено — отвърна Ив и се обърна да даде знак на партньорката си.

Детектив Пийбоди, чиито тъмни, чупливи коси сега бяха подстригани на права черта, се изправи от приклекналата си поза до купчината телесни части. Дори тя изглеждаше потресена, но се държеше.

— Установих самоличността и на двете жертви — докладва тя. — Дядо Коледа се казва Макс Лорънс, двадесет и осем годишен. Адресът му е близо до централната част. Минувачът, неволно прекъснал полета му, е Лио Джейкъбс, на тридесет и три, от Куинс.

— Ще уредя тези двамата да бъдат отведени в управлението и проверени за забранени вещества и когато приключим тук, ще вземем показанията им. Предполагам, че ще настояваш да се качиш горе, да огледаш мястото и да разпиташ други свидетели.

— Аз…

— Случаят е твой.

— Добре. — Пийбоди дълбоко си пое дъх. — Успя ли да поговориш с тях?

— Оставям това на теб. Искаш ли да опиташ?

— Е… — Пийбоди се вгледа в лицето на Ив, сякаш търсеше правилния отговор. Не го получи. — Шокирани са, а и тук е истински хаос, но… може би ще изкопчим повече сега, преди да се успокоят и да започнат да мислят какви неприятности могат да си навлекат.

— Кого избираш?

— Хм, чернокожия.

Ив кимна и се върна при тях.

— Хей, ти — посочи го тя. — Име?

— Стейнър. Рон Стейнър.

— Ще се поразходим, господин Стейнър.

— Гади ми се.

— Не се и съмнявам. — Подкани го с жест да се изправи, хвана го под ръка и се отдалечи с него на няколко крачки.

— Колеги ли бяхте с Тъбс?

— Да. Да. В „Тайро Къмюникейшънс“. Често… излизахме заедно.

— Бил е едър мъжага, а?

— Кой, Тъбс ли? А, да. — Стейнър изтри потта от челото си. — Около сто кила предполагам. Затова решихме, че е подходящ за Дядо Коледа на купона.

— Какви играчки носеше в чувала си той тази вечер, Рон?

— Господи! — Мъжът закри лицето си с ръце. — Боже мой!

— Все още не записваме това, което казваш, Рон. После ще го повториш, но сега просто ми разкажи какво стана. Приятелят ти е мъртъв, както и още един невинен човек.

Той заговори през ръцете си:

— Шефовете поръчаха шведска маса за обеден банкет. И дума не можеше да става за алкохол, нали разбирате? — Рон потръпна и отпусна ръце до тялото си. — Неколцина от нас събрахме пари и наехме апартамента за целия ден. Когато ръководството си тръгна, извадихме пиячката и… хапчетата за отпускане.

— Например?

Мъжът преглътна и най-сетне срещна погледа й.

— Малко „Екзотика“, малко „Пуш“ и „Джаз“.

— „Зевс“?

— Не съм опитвал това. Ще дам проба, ако искате. Взех само няколко таблетки „Джаз“. — Когато Ив не каза нищо, а просто продължи да го гледа в очите, той започна да нервничи. — И Тъбс никога не е употребявал нищо твърдо. Не и Тъбс, за бога! Кълна се. Щях да зная. Но мисля, че днес взе, смесено с „Пуш“, или някой му е сипал. Негодник. — Захленчи, а по бузите му се стичаха сълзи. — Беше надрусан, личеше си. Но бяхме на купон, по дяволите. Просто се забавлявахме. Хората се смееха и танцуваха. Изведнъж Тъбс отвори прозореца. — Приятелят на жертвата не знаеше какво да прави с ръцете си. Докосваше ту лицето, ту врата или косата си. — Боже мой, боже мой! Помислих, че го прави, защото беше станало твърде задимено. В следващия миг се качи на перваза с широка глуповата усмивка на лицето и се провикна: „Весела Коледа на всички и лека нощ“. После скочи като гмуркач, с главата напред. Господи, просто излетя. Никой не успя дори да се сети да го хване. Стана толкова бързо, дяволски бързо. Хората се разкрещяха и разбягаха, а аз изтичах до прозореца и погледнах. — Той изтри лицето си с ръце и отново потръпна. — Извиках някой да позвъни на 911 и двамата с Бен хукнахме надолу.

— Откъде Тъбс е купил дрогата, Рон?

— Господи, шибан късмет. — Извърна глава и се загледа в улицата зад Ив. Очевидно се колебаеше. Обичайната борба между съвестта и страха. — Сигурно я е взел от Зиро. Събрахме пари за няколко пакетчета, да стане по-весело. Нищо твърдо, кълна се.

— Къде се подвизава този Зиро?

— Собственик е на клуб на Бродуей и Деветдесета. „Зирос“. Продава отпускащи хапчета под масата. Тъбс беше безобиден тип, кълна се. Просто завеян дебелак.

 

 

Вече остъргваха останките на завеяния дебелак и нещастника, върху когото се бе приземил, когато Ив стигна до мястото, където се бе вихрил купона. Изглеждаше според очакванията й: нахвърляни дрехи, разлети питиета, разсипана храна. Прозорецът бе останал отворен, слава богу, защото все още се носеше мирис на дим, повърнато и секс.

Онези от купонджиите, които не се бяха разбягали като плъхове, бяха дали показания в съседните стаи и бяха освободени.

— На какво би заложила? — попита тя Пийбоди, докато пристъпваше като по минирано поле между парчетата от чаши и чинии върху килима.

— Освен че Тъбс няма да се прибере у дома за Коледа? Горкият идиот се е надрусал и навярно си е въобразил, че Рудолф кръжи навън с останалите елени и летящата шейна. Скочил е пред очите на повече от десетина свидетели. Смърт поради тотално оглупяване. — Ив не каза нищо, само продължи да гледа навън през отворения прозорец. Пийбоди престана да събира таблетките по пода. — Друго предположение ли имаш?

— Никой не го е блъснал, но някой му е помогнал да оглупее. — Ив вяло потърка хълбока си, където все още усещаше лека болка от заздравяваща рана. — Изследването за токсични вещества ще покаже нещо друго, освен хапчета за настроение, взето съзнателно или не.

— В показанията няма нищо, което да сочи, че някой му е имал зъб. Бил е просто наивник. Пък и той е донесъл хапчетата.

— Така е.

— Искаш ли да посетим онзи собственик на клуб?

— В таблетките се крие причината за смъртта му. Оръжието е било у негодника, който му ги е продал.

Осъзнала, че потърква хълбок, Ив престана и се обърна.

— Какво узна от свидетеля за навиците на жертвата във връзка с незаконни вещества?

— Не е употребявал. Само от време на време вземал нещо леко на купон.

Пийбоди остана неподвижна за миг.

— Една от страничните дейности, от които клубовете печелят, е някоя и друга далавера с дрога. Добре, да видим дали в отдел „Наркотици“ има нещо за този Зиро, а после ще поговорим с него.

 

 

Ив остави Пийбоди да ръководи вземането на показания и се залови да събира сведения за най-близките роднини. Тъбс не бе женен и нямаше приятелка, но имаше майка в Бруклин. Джейкъбс имаше съпруга и дете. Едва ли щеше да се наложи проучване за живота на която и да е от жертвите. Тя се свърза с психолог от отдела за работа с близки на жертви. Съобщаването за нечия смърт винаги бе тежка задача, а празниците я правеха двойно по-мъчителна.

Отново излезе на тротоара и се загледа в полицейските ограждения, тълпите зад тях и грозните петна по настилката. Случилото се бе нелепо, чиста проба лош късмет с твърде много елементи на фарс, които не бяха за пренебрегване.

Но двама мъже, започнали деня живи и здрави, сега пътуваха в чували към моргата.

— Хей, милейди! Хей, милейди! Хей, милейди!

След третото повикване, Ив се огледа и забеляза хлапето, което се бе провряло под полицейската лента. Носеше куфар голям почти колкото него.

— На мен ли говориш? Нима имам вид на жена, на която подобава обръщението „милейди“?

— Имам хубави неща. — Докато тя гледаше, по-скоро впечатлена, отколкото изненадана, момчето щракна закопчалката на куфара. От дъното се показа сгъваема конструкция, а крилата се разтвориха и се превърнаха в отрупана с шалове маса. — Качествена стока. Сто процента кашмир.

Имаше кожа с цвят на хубаво черно кафе и неестествено зелени очи. На гърба му с каишки бе закачена плочка, изрисувана с ярък червен, жълт и оранжев спрей, така че да имитира пламъци. Докато й се усмихваше, сръчните му пръсти изваждаха най-различни шалове.

— Този цвят ще ви подхожда, милейди.

— За бога, малкият, аз съм ченге.

— Ченгетата разбират от добра стока.

Ив махна с ръка на униформения, който забърза към тях.

— Заета съм. Разследвам смъртта на двама души.

— Вече ги откараха.

— Видя ли скока?

— Не. — Хлапакът поклати глава с очевидно отвращение. — Не бях тук, но чух за станалото. Когато някой се хвърли през прозореца, неизбежно се събира тълпа, така че вдигнах сергията си и дойдох. Добра възможност за търговия. Какво ще кажете за този червения? Ще подхожда на гаднярското ви черно манто.

Макар и впечатлена от куража му, тя запази суровото си изражение.

— Нося гаднярско манто, защото съм гаднярка, а ако тези неща са от кашмир, ще ги изям всичките до едно.

— На етикета пише „кашмир“, това е важното. — Малкият търговец се усмихна победоносно. — Ще изглеждате добре с червения. Ще ви го продам изгодно.

Ив поклати глава, но един друг шал на черни и зелени карета привлече вниманието й. Познаваше човек, който би го носил. Може би.

— Колко?

Повдигна карирания шал, който се оказа по-мек, отколкото бе очаквала.

— Седемдесет и пет. Без пари.

Тя го пусна и многозначително погледна момчето.

— Заслужавам отстъпка за това, че прекъснах важната си работа.

— Седемдесет и пет.

— Петдесет, нито цент повече. — Ив извади кредитите си и направи размяната. — А сега се разкарай отвъд лентата, преди да съм те погнала. Твърде дребен си, за да ме надбягаш.

— Вземете и червения, милейди. На половин цена. Добра сделка.

— Не. Ако напъхаш пръстите си в нечий джоб, ще те спипам. Тръгвай.

Хлапакът само се усмихна, сгъна масата си и щракна капака.

— Спокойно. Весела Коледа и всички подобни глупости.

— Да ти се връща.

Ив се обърна и щом видя Пийбоди да приближава, бързо натъпка шала в джоба си.

— Купила си нещо. Пазарувала си!

— Не съм пазарувала. Купих стока, която вероятно е крадена или менте. Потенциално доказателство.

— Да бе! — Пийбоди потърка подаващия се край на шала между пръстите си. — Не е лошо. Колко? Може би и аз ще харесам някой. Не съм приключила с коледното пазаруване. Къде отиде той?

— Пийбоди!

— По дяволите. Добре, добре. В отдел „Наркотици“ има досие на Мартин Гант, известен с прякора Зиро^[1]. Не беше лесно да придумам детектив Пиърс да ми съдейства, но новината за двамата мъртъвци го накара да прекъсне текущото си разследване. Ще го призовем за разпит. — Докато вървяха към колата си, Пийбоди погледна над рамото й. — Имаше ли нещо в червено?

 

 

Клубът „Зирос“ работеше денонощно седем дни в седмицата както повечето подобни заведения. Бе малко по-луксозен от долнопробна кръчма, с въртящ се кръгъл бар и сепарета. В интериора преобладаваше черното и металикът, които явно допадаха на младата работеща клиентела. Звучеше спокойна музика, записи на певец, чието невзрачно лице — за щастие полускрито зад одърпан лилав перчем — изпълваше екраните, заемащи целите стени. Пееше монотонно за безсмисления живот.

Ив би му казала, че за Тъбс Лорънс и Лио Джейкъбс алтернативата вероятно изглежда още по-безсмислена.

Охранителят бе огромен като макси бус, а черната му туника бе доказателство, че този цвят невинаги вталява. Очевидно разбра, че са ченгета, още щом влязоха. Ив забеляза блясъка в очите му и важното раздвижване на раменете.

Подът не завибрира под стъпките му, но определено не би нарекла походката му лека и пъргава.

Той намръщено изгледа и двете с тъмнокафявите си очи и оголи зъби.

— Някакъв проблем ли има?

Пийбоди малко се забави с отговора, по навик очаквайки Ив първа да вземе думата.

— Зависи. Искаме да поговорим с шефа ви.

— Зиро е зает.

— Тогава ще се наложи да почакаме. — Пийбоди бавно хвърли поглед наоколо. — Докато чакаме, не е зле да погледнем разрешителните ви. — На свой ред и тя показа зъбите си. — Не обичам да губя времето си напразно. Може би някои от клиентите ви ще бъдат словоохотливи. Създаване на контакти в общността и прочие. — Докато говореше, извади значката си. — Междувременно кажете му, че детектив Пийбоди и партньорката й — лейтенант Далас, го чакат.

После се отправи към маса, на която седяха прегърнати мъж с официален костюм и жена, която едва ли бе съпругата му, съдейки по количеството пищна гръд, подаваща се над оскъдното й розово горнище.

— Добър ден, сър! — поздрави тя с приветлива усмивка. Всяка капка руменина изчезна от лицето на мъжа. — Какво ви води на това изискано място днес?

Той бързо се изправи и промърмори нещо за уговорена среща. Когато клиентът й офейка, жената стана. Бе с около петнадесет сантиметра по-висока от Пийбоди и набута внушителните си гърди в лицето й.

— Развивам законен бизнес тук!

Все още усмихната, Пийбоди извади бележник.

— Името ви, ако обичате.

— Върви на майната си!

— Госпожо Върви на майната си, бих искала да видя разрешителното ви.

— Бул!

— Просто рутинна проверка.

— Бул — провикна се тя към охранителя, — това ченге навлезе в територията ми.

— Съжалявам. Бих искала да видя разрешителното ви за компаньонка. Ако всичко е наред, можете да продължите работата си.

Бул^[2], чието име подобаваше на външността му, застана от другата страна на Пийбоди, която се озова притисната между двамата като плънка за сандвич между дебели филии хляб.

Ив застана нащрек, за всеки случай.

— Нямате право да нахълтвате тук и да прогонвате клиенти.

— Оползотворявам времето си, докато чакаме господин Зиро, за да поговорим с него. Лейтенант Далас, струва ми се, че господин Бул не изпитва уважение към служителите на реда.

— Тук има по-подходяща работа за жени.

Ив се повдигна на пръсти и заговори с тон, хладен като декемврийския вятър:

— На мен ли ще я предложиш, Бул? — Тя забеляза с крайчеца на окото си движение по витата стълба към горния етаж. — Изглежда, шефът ти най-сетне е намерил време да слезе.

„Още един с подходящо име“, помисли си Ив. Мъжът бе висок едва метър и петдесет и тежеше не повече от петдесет килограма. Компенсираше ниския си ръст с уверена походка и яркосин костюм върху цикламена риза. Косата му бе права и късо подстригана на прическа, която й напомняше за изображенията на Юлий Цезар.

Бе катраненочерна, както и очите му.

Когато им се усмихна, отпред проблесна сребърен зъб.

— Какво мога да направя за вас, полицаи?

— Господин Гант?

Той разпери ръце и кимна на Пийбоди.

— Наричайте ме просто Зиро.

— За съжаление получихме оплакване. Налага се да дойдете с нас, за да отговорите на няколко въпроса.

— Какво оплакване?

— Свързано с продажба на незаконни вещества. — Пийбоди погледна към едно от сепаретата. — Като тези, които някои от клиентите ви поглъщат в момента.

— Трудно е да държа под око всяко сепаре. — Отново разпери ръце и сви рамене. — Но, разбира се, ще наредя да изхвърлят онези хора. Клубът ми има добра репутация.

— Ще поговорим за това в централното управление.

— Арестуван ли съм?

Пийбоди повдигна малките си вежди.

— Искате ли да бъдете?

Приветливото изражение на очите му охладня.

— Бул, свържи се с Фийни, кажи му да дойде…

— … в полицейската централа — довърши Пийбоди. — При детектив Пийбоди.

Зиро взе палтото си, дълго и бяло, вероятно от истински кашмир.

— Охранителят ти е кръгъл идиот, Зиро — каза Ив, когато излязоха.

Зиро повдигна рамене.

— Има и качества.

Ив тръгна по обиколен маршрут към централното управление и отегчено хвърли поглед към Зиро.

— Празници — промърмори тя, докато се придвижваха към поредния претъпкан ескалатор. — Всички бързат да приключат с докладите си, за да седнат вкъщи и да не вършат нищо. Ще бъде голям късмет да намеря свободна стая за разпити за повече от час.

— Загуба на време.

— Стига, Зиро. Знаеш каква е процедурата. Получаваме оплакване и действаме.

— Познавам повечето полицаи от отдел „Наркотици“. — Той я изгледа с присвити очи. — Не и вас, но има нещо…

— Доста хора преминават от един отдел в друг, нали?

Когато излязоха, Ив тръгна напред към една от по-малките стаи за разпити.

— Седни — покани го тя и посочи стола до малката маса. — Искаш ли нещо? Кафе, друго?

— Искам само адвоката си.

— Ще уредим това. Детектив Пийбоди, може ли за минута?

Двете излязоха и Ив затвори вратата.

— Тъкмо се канех да преровя джобовете му — сподели Пийбоди. — Защо заобиколихме?

— Няма смисъл да узнава, че сме от отдел „Убийства“, освен ако не попита. Нека мисли, че е просто рутинен разпит в отдел „Наркотици“. Познава системата и разчита на връзките си. Не е обезпокоен, че ще го поразпитаме. Предполага, че ако имаме сериозно оплакване, ще се отърве с глоба и ще продължи бизнеса си както обикновено.

— Самонадеян дребосък — промърмори Пийбоди.

— Да. Възползвай се от това. Заблуждавай го. Няма да му повдигнем обвинение в убийство. Но ако докажем връзката му с Тъбс, ще го накараме да повярва, че някой от клиентите му го е накиснал. Води разпита така, сякаш искаме да му припишем още едно престъпление. Уж Тъбс е посегнал на някого и сега се опитва да стовари вината върху него. Предложи му сделка, обещай му, че няма да го обвиним в притежание на незаконни вещества, ако ни съдейства.

— Ясно, ще го поизнервим. Виновен или не, не ми пука. — Пийбоди потърка ръце в крачолите си. — Ще му прочета правата и ще се опитам да развържа езика му.

— Аз ще се погрижа за адвоката му. Със сигурност ще ни потърси първо в отдел „Наркотици“, а не в „Убийства“.

Ив се оттегли с усмивка.

Преди да влезе в стаята за разпити, Пийбоди си вдъхна кураж, щипна бузите си за руменина и влезе, свежа и уверена.

— Ще… ще включа на запис, господин Гант, и ще прочета правата ви. Моята… лейтенант Далас ще провери дали адвокатът ви е пристигнал.

Зиро я изслуша със самодоволна усмивка, когато тя прочисти гърлото си, стартира записа и изрецитира обновената версия на правата при арест.

— Хм, разбирате ли правата и задълженията си, господин Гант?

— Разбира се. Вашата партньорка ви заряза, а?

— Не съм виновна, че иска да се прибере рано днес, а точно сега ни се стовари това. И така, имаме сведения за продажба на незаконни вещества в заведението, собственост на… Стоп, трябва да почакам адвоката. Извинете.

— Не се безпокойте. — Зиро наклони глава назад и властно й даде знак да продължи. — Нека по-бързо разрешим проблема, за да си спестим време.

— Е, добре. Едно лице е подало оплакване, в което заявява, че е закупило незаконни вещества от вас.

— Какво? Оплакал се е, че вдигам тарифата? Ако продавам дрога, което не е истина, защо е дошъл при вас? По-добре да се обърне към Икономическа полиция.

Пийбоди отвърна на усмивката му, макар и насила.

— Проблемът е, че това лице е наранило друго лице под въздействието на незаконните вещества, с които твърди, че се е снабдило чрез вас.

Зиро завъртя очи към тавана в израз на раздразнение.

— Значи се е надрусал и иска да лепне вината за факта, че е идиот, на онзи, който му е продал дрогата? Какъв свят!

— Това е, в общи линии.

— Не казвам, че търгувам с дрога, но никой не би натопил пласьора, който го снабдява, нали?

— Господин Лорънс твърди…

— Нима очаквате да се сетя за някакъв си Лорънс? Знаете ли с колко хора се срещам всеки ден?

— Е, наричат го Тъбс, но…

— Тъбс? Тъбс ме е насадил? Мръсен дебелак!

 

 

След като се погрижи да усложни нещата достатъчно, за да накара адвоката да се лута поне двадесет минути, Ив тръгна обратно. Но вместо в стаята за разпити, влезе в кабината за наблюдение. Видя как Зиро изруга и рязко стана от стола.

Не сдържа усмивката си.

Пийбоди изглеждаше колкото разтревожена, толкова и засрамена, но явно бе напипала подхода.

— Моля ви, господин Гант…

— Искам да разговарям с онова копеле. Искам да ме погледне в очите.

— Всъщност това не може да се уреди сега, но…

— Да не е загазил?

— Би могло да се каже. Да, би могло да се каже… хм.

— Добре, тогава му предайте да не стъпва повече в заведението ми. — Зиро размаха пръст срещу нея и трите му пръстена гневно заблестяха. — Не искам да виждам нито него, нито онези нахакани костюмари, с които се движи. Ще го обвините в притежание и употреба, нали?

— Всъщност при инцидента не открихме у него никакви незаконни вещества. Ще го подложим на токсичен анализ, за да установим употреба.

— Щом се е опитал да ме прецака, и аз ще го прецакам. — Търсейки сигурност в собствения си свят, Зиро седна и скръсти ръце. — Случайно се наложи да му посреднича за малко количество, за лична употреба, не за разпространение. Става дума просто за приятелска услуга.

— Естествено, сър.

— Защо не повикате Пиърс? Досега съм работил с него.

— О, мисля, че детектив Пиърс не е на смяна.

— Тогава свържете се с него. Той ще се погрижи за подробностите.

— Разбира се.

— Глупакът дойде и ме изнуди да му намеря незаконна дрога. Дебелакът често е давал дребни поръчки при мен, нали разбирате? Главно „Пуш“, нищо особено. Но се съгласих да му направя услуга, защото той и приятелчетата му са редовни клиенти. Поиска купонджийски пакет и аз наруших принципите си за тази услуга… и то срещу какво? Никаква изгода за мен. Това смъква глобата — напомни й той.

— Така е.

— Дори му уредих още нещо по специална рецепта.

— Специална?

— Коледен подарък. Не му взех нищо. Какво получавам в замяна? Трябва да мога да го осъдя. Онзи плъх заслужава да ми плати за времето и неприятните емоции. Ще се посъветвам с адвоката си по въпроса.

— Адвокатът ви ще дойде, господин Гант, но ще бъде трудно да осъдите господин Лорънс, защото е мъртъв.

— Какво искате да кажете? Как така мъртъв?

— Явно дрогата по специална рецепта не му е подействала добре. — Припряната и неуверена Пийбоди бе изчезнала и мястото й бе заело хладнокръвно ченге. — Мъртъв е и е отнесъл със себе си невинен минувач.

— Какво става тук, по дяволите?

— Арестувам ви. Впрочем не съм от отдел „Наркотици“, а от „Убийства“. Мартин Гант, арестуван сте за убийството на Макс Лорънс и Лио Джейкъбс. За трафик на незаконни вещества, като собственик и управител на увеселително заведение, в което се предлагат такива.

Ив отвори вратата.

— Приключихме ли тук? — любезно каза тя. — Тези двама колеги са готови да придружат нашия гост до регистрацията. Изглежда, на адвоката ви му е трудно да се ориентира в управлението. Ще се погрижим да ви открие.

— А аз ще се погрижа да ви отнемат значките.

Ив го хвана под ръка от едната страна, а Пийбоди от другата и го принудиха да се изправи.

— В някой друг живот — каза Ив, предаде го на униформените и го проследи с поглед до вратата.

— Добра работа, детектив Пийбоди.

— Мисля, че имах късмет. Голям късмет. Мисля, че е сключил сделка с някого от отдел „Наркотици“.

— Да, ще трябва да поговорим с Пиърс. Да оформим доклада.

— Няма да бъде съден за убийство. Ти каза…

— Не. — Вървейки, Ив поклати глава. — Може би непредумишлено. Може би. Но ще полежи на топло и ще му отнемат разрешителното за клуба. Глобите и съдебните такси ще му струват скъпо. Ще си плати. Това е най-доброто, което можем да направим.

— За тях — добави Пийбоди. — За Тъбс и Джейкъбс.

На прага на общата зала се разминаха с полицай Трой Трухарт — висок, с атлетично тяло, а лицето му излъчваше свежест, въпреки наболия мъх по него.

— О, лейтенант Далас, една жена ви търси.

— Във връзка с какво?

— Каза, че е лично. — Полицаят се огледа и се намръщи. — Не я виждам. Едва ли си е тръгнала. Преди няколко минути й донесох кафе.

— Име?

— Ломбард. Госпожа Ломбард.

— Е, ако я откриеш, обади ми се.

— Далас, аз ще напиша доклада. Настоявам — добави Пийбоди, — за да чувствам, че съм свършила работата си докрай.

— Ще ти го напомня, когато случаят стигне до съда.

Ив премина през общата зала и влезе в кабинета си.

Веднага забеляза жената в тясното, задушно помещение, в което едва имаше място за бюро и резервен стол, а единствената светлина проникваше през малък процеп, жалко подобие на прозорец.

Бе седнала на резервния стол и пиеше кафе от пластмасова чаша. Червеникаворусите й коси приличаха на облак от къдрици. Кожата й бе млечнобяла, освен руменината на бузите и розовото червило на устните й, а очите — яркозелени.

„Около петдесет и пет“, моментално прецени Ив възрастта й. Едро тяло, облечено в зелена рокля с черна яка и маншети. Черни високи обувки и характерната огромна черна чанта, сложена на пода до краката й.

Тя изпищя, когато Ив влезе, едва не разля кафето си и припряно го остави.

— Ето те и теб!

Скочи и руменината на бузите й се засили, а очите й засияха. Провлаченият й говор накара Ив да настръхне.

— Госпожа Ломбард? В кабинетите не се допускат външни лица.

— Просто исках да видя къде работиш. Господи, погледни се, скъпа.

Втурна се и щеше да я сграбчи в прегръдката си, ако Ив нямаше бързи рефлекси.

— Почакайте. Коя сте вие? Какво искате?

Зелените очи се ококориха и в тях проблясваха сълзи.

— О, скъпа, не ме ли познаваш? Аз съм твоето мамче!