Ив беше вкисната. Не знаеше точно за какво се беше ядосала, но това чувство я преследваше през целия път към къщи. Дори потоците туристи, пъплещи из Ню Йорк в тази пролетна вечер подобно на пилета из птицеферма, не успяха да променят настроението й от леко раздразнено към цинично-весело. Анимираните билбордове, рекламиращи всичко — от новата лятна колекция обувки, които очевидно щяха да бъдат прозрачни, за да показват красиво лакиран педикюр, до рекламите за извайване на готин задник с пластична хирургия, — също не свършиха работа. Тя се опита да си представи града, пълен с невидими обувки, лакирани нокти на краката и задници с имплантиран силикон, но това не успя да разведри настроението й.

Нито блещукащите реклами над главата й, които изстрелваха своето неизменно съобщение на няколко езика: „Разпродажба! Разпродажба! Скай Мол!“, нито задръстеният трафик успяха да се промъкнат през мъглявата пелена на раздразнението й.

Не успя, както се случваше друг път, да намери очарование в хаоса, какофонията и лудостта на града, който обичаше, затова, когато най-накрая влезе през портала, не усети и удоволствието от това, че вече е далеч от всичко, че се прибира у дома.

Какво, по дяволите, правеше тук? Трябваше да остане на работа, където можеше да обърне лошото си настроение в своя полза. Трябваше да се заключи в офиса, да си програмира цяла кана кафе и да се зарови в работа — във фактите, в уликите, във веществените доказателства.

Защо, по дяволите, беше попитала Лопес какво е правил, преди да сложи свещеническата якичка?

Това нямаше нищо общо с разследването, нямаше значение. С какво се променяше случаят от това, че някакво копеле е пребило, изнасилило и удушило любовта на живота му? Това нямаше никаква връзка.

Имаше връзка идентифицирането на жертвата. От значение е да се намери убиецът. Работата не включваше това да си представя млада мексиканка, изоставена мъртва и гола край реката. В съзнанието й имаше достатъчно кръв и смърт, за да добавя още — при това, без да се отнася към работата й.

Тя се измъкна от колата си, затръшна вратата и се отправи към къщата. И както беше вкисната, и без да съзнава — депресирана, едва успя да изръмжи на Съмърсет.

— Може да ми целунеш неразкрасения задник — излая тя, преди той да е успял да отвори уста, и продължи да върви — или мога да сритам твоя с прозрачните си обувки.

Подобно на буреносен облак тя се качи в асансьора и натисна бутона за гимнастическия салон. „Всичко, от което имам нужда — мислеше си, — е една хубавичка тренировка, която да ме поизпоти“.

Останал във фоайето, Съмърсет едва-едва повдигна едната си вежда, изгледа ленивия Галахад и отиде до домашния линк, за да се обади горе в офиса на Рурк.

— Лейтенантът е нещо разтревожена, повече от обикновено. Отиде долу във фитнеса.

— Ще се погрижа за това. Благодаря.

Даде й час насаме, въпреки че веднъж-дваж я погледна какво прави на мониторите долу. Започнала бе първо с бягане и Рурк можеше да се обзаложи, че е избрала виртуална среда от улиците на Ню Йорк, вместо обичайните си плажове. След това вдига тежести и здраво се поизпоти. Рурк я наблюдаваше с леко разочарование как не включи спаринг-функцията на боксовия дроид, ами започна да го налага, където свари.

Когато стигна до басейна и се гмурна в него, той приключи с работата си. Докато слезе долу, тя вече беше излязла от басейна и се подсушаваше. Като цяло, плуването я отпускаше, а тя обичаше да удължава удоволствието с правенето на дължина след дължина.

— Как си? — усмихна й се той.

— Добре. Не знаех, че си вкъщи. — Тя извади една хавлия. — Исках малко да потренирам, преди да се кача.

— Тогава сигурно е време да се качваш. — Той взе ръката й и докосна устните й със своите. „Барометърът за чувства на Съмърсет, както винаги, е точен — помисли си Рурк, — наистина нещо тревожеше лейтенанта.“

— Трябва да поработя няколко часа. — Той кимна и я поведе към асансьора. — Случаят е закучен.

— Рядко се случва да е другояче. — Той я наблюдаваше, докато се качваха към спалнята.

— Не знам дори самоличността на жертвата.

— Не за пръв път ти се налага да се занимаваш с неизвестен Джон Смит.

— Не, със сигурност нищо от това не ми е за пръв път.

Той не отговори нищо, само отвори вграденото в една от стените барче и избра вино, докато тя грабна първите попаднали й панталон и риза от чекмеджето.

— Ще се налея с кафе. — Рурк остави чашата й с вино и отпи от своята. — И ще си програмирам някакъв сандвич. Трябва да направя проучване на докладите, които току-що получих, и да засека някои неща.

— Чудесно. Можеш да се захванеш с кафето, сандвича и докладите си веднага щом ми кажеш какво има.

— Казах ти вече — случаят е закучен.

— Падали са ти се и по-лоши, много по-лоши. Мислиш ли, че не забелязвам, че нещо те тормози отвътре? Какво стана днес?

— Нищо, нищо. — Тя прокара пръсти през сплетените кичури на косата си, която не си направи труда да подсуши. — Потвърдихме, че жертвата не е Флорес, и проследихме една нишка, която не излезе на никъде, имаме още няколко, от които може и да изскочи нещо. — Тя взе чашата си с вино, което каза, че не иска, и отпи, докато се разхождаше из спалнята. — Прекарах доста време в разговори с хората, които са познавали или са работили с жертвата, и се нагледах на изумените им реакции при новината, че това не е било Флорес, както и че не е бил свещеник.

— Това не е всичко. Какво има още?

— Няма друго.

— О, има. — Със съвсем естествен жест той се облегна на тоалетната масичка и още веднъж отпи от виното си. — Но имам много време и ще почакам да спреш да се правиш на мъченик и да си излееш всичко.

— Ти не можеш ли да си гледаш работата? Защо вечно се месиш в моята?

Той знаеше от опит, че най-бързо щеше да стигне до същината на проблема, ако продължи да я навива. Устните му се разтегнаха в съвсем преднамерена усмивка:

— Моята работа е жена ми.

Ако Ив можеше да убива с поглед, той щеше вече да е мъртъв.

— Можеш да ми се махнеш с това нещо — „жена ми“. Аз съм ченге, имам случай. За късмет, няма нищо общо с теб, така че — изнеси си задника оттук.

— А какво ще кажеш за това? Няма!

Тя заряза чашата си с вино и се засили подобно на торнадо към вратата. Той просто застана на пътя й, което я накара да свие юмруци.

— Давай! — подкани я той, сякаш се забавляваше. — Удари ме.

— Налага се. Пречиш на правосъдието, приятелю.

— Арестувай ме — предизвика я той, навеждайки се още малко.

— Това няма нищо общо с теб, по дяволите, затова се махни и ме остави да работя.

— И отново ще кажа — не. — Той хвана брадичката й и я целуна малко насила, а след това се отдръпна. — Обичам те!

Тя се отскубна, но не и преди той да забележи яда и раздразнението на лицето й.

— Гаден номер. Много гаден номер — каза само тя.

— Да, така е. Разкарай ме, аз съм гадно копеле.

Тя погали с две ръце лицето му, а след това ги отдръпна и зарови пръсти в разрошената си коса. Изрита с все сила тоалетката. „Сега ще се усмири“ — помисли си той, взе чашата й с вино и се приближи да й я подаде.

— Виж, това няма нищо общо със случая! Просто съм вкисната, това се е загнездило в мен.

— Значи го премахни оттам. Иначе ти ще си тази, която пречи на правосъдието.

Тя отпи бавно, наблюдавайки го над ръба на чашата.

— Може да си копеле, но си много умел в измъкването на информация. Добре, добре, проследихме малко данни — започна тя и му разказа за Солас. — И така, мисля си, този Лино или който и да е, по дяволите, може да е убил Флорес. Хладнокръвно да го е ликвидирал, сигурна съм в това. Бил е убиец.

— Установи ли го със сигурност?

— Бил е от „Солдадос“. Улична банда гадняри от Ел Барио. Имал е татуировката на бандата и я е премахнал, преди да приеме новата си самоличност. По онова време е бил част от нюйоркска банда, а татуировката му сочи, че е стоял доста високо в йерархията. На изображението се виждаше означението за извършено убийство, така че знаем, че поне веднъж е убил.

— Доста по-трудно е, когато жертвата ти също е причинила смъртта на някого, нали?

— Може би. Но поне е направил нещо за това дете. Смазал е Солас от бой и е защитил момичето, когато никой друг не е можел или искал да го направи. Той я е измъкнал, спасил я е.

„Никой не е измъкнал теб — помисли си Рурк. — Никой не те е спасил, докато не си го направила сама.“

— И така, отидохме да се видим с майката, за да разберем дали тя или онзи педофил не са оправили Лино. — Ив пъхна ръце в джобовете си и се заразхожда из спалнята. — Няма начин да е тя, никак не се връзва. Видях го ясно в мига, в който зърнах и нея самата — тресеше се от страх само при мисълта, че мъжа й може да е излязъл от затвора. Щеше ми се да я зашлевя. — Ив се спря и затвори очи. — Шамарът е по-унизителен от юмрука. Исках да й забия един шамар и предполагам, че поне с думи го направих.

— Той не каза нищо, изчака я да завърши изповедта си. — Тя е била там, по дяволите! — Гласът й иззвънтя с целия й яд, гняв и горчивина. — Била е там, когато онова копеле е изнасилвал детето, отново и отново. Позволявала му е да я пребива — това си е нейна работа — но не е направила нищо, за да спаси собственото си дете, абсолютно нищичко. „Не знам, не съм видяла. О, малкото ми бебче“. Не го разбирам. Как може да не видиш, да не знаеш?

— Не знам. Може би някои хора не виждат и отказват да възприемат това, което не могат да понесат.

— Това не е извинение.

— Не, не е.

— И знам, че случаят не е като при мен. Майка ми ме мразеше, мразеше мисълта, че въобще съществувам. Това е нещо, което помня — едно от малкото неща, които със сигурност си спомням за нея. Ако тя беше там, когато той ме изнасилваше, не мисля, че щеше да се трогне. Не е същото, но… — Тя млъкна и притисна клепачите си с пръсти.

— Това отново е изплувало в съзнанието ти — довърши Рурк, — преживяла си го. Още веднъж.

— Предполагам, че да.

— И е било още по-лошо, нали? Още по-зле за това момиче, защото то е имало някой, който е трябвало да види, и да знае, и да спре всичко това.

— Да, да! — тя свали ръце от лицето си. — В един миг се оказа, че ненавиждам тази жалка, тъжна и уплашена жена и подкрепям мъртвец, за когото силно подозирам — по дяволите, сигурна съм — че е убиец.

— Това, че го подкрепяш, задето е направил правилното нещо за това дете, Ив, не означава, че останалото може да се заличи.

Вече поуспокоена, тя отново взе чашата си с вино.

— Това се загнезди в мен — повтори тя. — По-късно дойде свещеникът — онзи, истинският — Лопес. И в него има нещо.

— Подозрително?

— Не, по-скоро интересно. Някак си… неустоимо. Той… — Изведнъж мисълта я порази. — Напомня ми за теб.

Ако го беше фраснала с топка в лицето, той нямаше да изглежда чак толкова стъписан:

— На мен?

— Той знае точно кой е и какъв е и го приема. Корав е и доста бързо се вписва в представите ми за теб. Лино му се е изплъзнал и това го тормози. Поема отговорност и е готов да кривне встрани, за да направи нещо, което счита за правилно.

— Всичко това? — попита я Рурк.

— Аха. Той ми донесе информацията, която ми трябваше, въпреки че висшестоящите му искаха първо да направят обсъждане и проучване. Той ги заобиколи и последва вътрешния си глас, който му диктува правилата. А после го попитах нещо, което няма нищо общо със случая. Не знам защо го направих… Какво е правил, преди да стане свещеник.

Тя седна, имаше нужда да седне за момент, и му разказа за Лопес и Ана-Мария.

— Отново си си представила себе си — как си била беззащитна и в капан през цялото това време, докато баща ти те е пребивал и изнасилвал. Представила си си и Марлена — добави Рурк, намеквайки за дъщерята на Съмърсет.

— Господи! — В очите й се четяха спомените и кошмарите. — Виждах го ясно, докато ми го разказваше. Виждах себе си последния път в онази стая, когато той ми счупи ръката и ме изнасили, а аз полудях и го убих. Можех да видя Марлена и какво трябва да й е било, когато онези мъже са я хванали, за да се доберат до теб, докато са я измъчвали, насилвали и накрая са я убили.

Тя избърса сълзите си, но не успя да ги спре.

— Той ми говори още за срещи и чудеса и аз си помислих: „Ами преди? Ами страха и болката, и ужасната безпомощност? Какво да правя с тях? Защото аз съм жива и все още ги чувствам. Трябва ли да умреш, за да премахнеш чувствата?“.

Гласът й потрепери, а Рурк почувства пукнатината в собствената си душа.

— Той ме попита дали съм убивала, а знаеше, че отговорът е „да“, защото ме беше питал и преди. Но искаше да знае дали ми е доставило удоволствие — автоматично му отговорих: „Не“. Отнемала съм живот, защото се е налагало — никога не съм използвала служебното си оръжие за удоволствие. Но тогава се замислих за миг, трябваше да се замисля, дали в онази нощ изпитах удоволствие. В онази нощ, когато бях на осем и за пръв път забих ножа в тялото му, а след това го пронизвах отново и отново… дали ми беше донесло удовлетворение?

— Не — каза той и седна до нея, като взе лицето й в ръце. — Ти знаеш най-добре. Убила си го, за да оживееш — нито повече, нито по-малко. — Той допря устни до челото й. — Знаеш най-добре. А това, което се чудиш, е дали аз съм изпитал удоволствие, когато убих мъжете, които затриха Марлена.

— За нея няма справедливост. Убиха я — жестоко и брутално — за да стигнат до теб, а това бяха могъщи мъже в едно превратно време. Никой не се застъпи за нея — никой, освен ти.

— Не това имам предвид.

Тя постави ръцете си върху неговите и прилепи дланите му:

— Едно ченге не може да потисне бдителността си, не може да премине от другата страна на закона и да тръгне да преследва убийци, за да ги екзекутира. Но жертвата в душата на ченгето, човекът в нея, разбира, дори нещо повече — вярва, че това е била единствената справедливост, която едно невинно момиче някога ще получи.

— Няма ли да ме попиташ това, което всъщност искаш да разбереш? Или се страхуваш, че няма да можеш да понесеш отговора и предпочиташ да не го знаеш?

— Нищо, което би ми казал, не може да промени начина, по който те чувствам. — Гласът й почти заглъхна. — Нищо! Така че — да, питам те. Изпита ли удовлетворение, когато ги уби?

Очите му останаха на едно ниво с нейните, все така ясни и безкрайно сини.

— Повече от всичко исках да го изпитам, исках да му се насладя изцяло. По дяволите — исках да отпразнувам смъртта им, болката им, края им. Заради всеки миг от болката, която са й причинили, заради всяка секунда от живота, който са й отнели! Исках, но не изпитах удоволствие. Когато го направих, почувствах просто, че съм изпълнил дълга си, това не беше отмъщение, а дълг, ако можеш да ме разбереш.

— Мога, предполагам.

— Почувствах гнева, яростта, а накрая може би и известно облекчение. Аз мога да убия, изпитвайки много по-малко болка от теб — зная, че теб те боли дори и за най-злите от тях. Ние двамата не стоим на едно и също място в морално отношение и невинаги мислим еднакво. И понеже и не вярвам, че трябва да мислим еднакво, ще бъда честен и няма да те излъжа, за да съхраня чувствата ти. Ако бях усетил удоволствие от това, щях да ти го кажа. Но също така нито тогава, нито сега изпитвам дори и капка съжаление.

Тя затвори очи и допря челото си до неговото, а една сълза се плъзна надолу по бузата й.

— Добре, всичко е наред.

Той галеше косата й и двамата стояха така, докато се успокои, докато дойде отново на себе си.

— Не знам защо се оставих да затъна така.

— Именно това те прави такава, каквато си — добро ченге, невероятна жена и трън в петата на лошите.

— Предполагам, че си горе-долу прав — почти успя да се усмихне тя. — А и за това, което ми каза преди малко… Аз също те обичам.

— Е, значи ще вземеш хапче за главоболието и ще хапнеш прилична вечеря.

— Какво ще кажеш първо да хапнем прилична вечеря и да проверим дали тя няма да повлияе на главоболието, което така или иначе вече не е толкова силно?

— Звучи ми доста добре.

Храниха се в къта за сядане в спалнята си, където бяха закусвали. Тъй като така или иначе си беше изляла всичко върху него, Ив реши, че ще е честно да го запознае с развитието на случая. За цивилен той проявяваше доста силен интерес и сериозно чувство към полицейската работа.

Знаеше, че Рурк програмира чийзбургери поради същата причина, заради която хората предлагат бисквита на децата, когато се чувстват нещастни — за да я успокои.

— Ирландските банди татуират ли се? — попита го тя.

— О, да. Поне го правех по времето, когато все още обикалях улиците.

— Познавам всеки милиметър от тялото ти в подробности — наклони глава тя, — нямаш нищо.

— Така е, нямам, но отново ще ти напомня, че не смятам, че старите ми другари от улицата и другите, с които се занимавах, са някаква банда. По мое мнение в бандите има прекалено много правила и вътрешни нареждания, а и цялата тази врява с „Пазенето на територията“, сякаш е някаква свещена земя. Тогава можеха да вземат моя площад в Дъблин и да го изгорят на пепел и нямаше да ми пука. Татуировките, както наскоро си имала възможност да разбереш, са вид разпознавателен знак — дори и когато са били премахнати. А последното нещо, което един млад и предприемчив бизнесмен с достатъчно мозък би искал, е да носи лесно разпознаваема дамга.

— Разбира се, затова и Лино е заличил своята. Следите са почти незабележими и не се набиват толкова при невъоръжено око, а при обикновен поглед въобще не се виждат. Дори и някой да им обърне внимание, лесно е можел да каже, че това са белезите на младежка глупост.

— Но това ни дава нов път за разкриване на самоличността му — каза Рурк и замислено отхапа от бургера си. — Що за глупак би си татуирал X, за да покаже, че е убивал? И какъв убиец трябва да е, щом цени егото повече от свободата си?

Тя сви рамене.

— Това е гангстерското мислене. И все пак само с едно X не мога да вкарам делото в съда. Трябва да разбера защо е напуснал любимата си родна територия, колко време го е нямало и за какво му е трябвала нова самоличност, за да се завърне. Всичко това говори, че трябва да е направил нещо, и което е по-важното — станало е след реабилитацията или след като е навършил пълнолетие.

— Вярваш ли, че е убил Флорес?

— Трябва да е станало преди това. Доколкото можем да проследим, Флорес е бил някъде на запад. А защо и Лино е бил на запад? И тъй като не вярвам Лино да е смятал да прекара остатъка от живота си, преструвайки се на свещеник, трябва да има причина, за да се върне под това прикритие и да довърши играта. Трябва само търпение.

— Бих казал, че в цялата работа е замесена някаква печалба.

— Пари, бижута, забранени вещи — кимна Ив, — които могат да се обърнат и в пари. Достатъчно средства, за да може този гангстер от Испанския Харлем да си позволи скъпа пластична операция на лицето и идеален фалшификат на карта за самоличност. Достатъчно, за да се покрие за известно време или защото нещата са все още напечени, или защото е смятал да използва това време, за да се добере до лъвския пай. — Ив присви очи. — Трябва да направя проучване на по-големите грабежи, обири, взломни кражби и сделки със забранени стоки и субстанции през последните шест до осем години. Може би между шест и девет години, но това са подробности. И да проверя кръщелните свидетелства. После трябва да намеря ченге, което е работило в онзи сектор по времето, когато Лино е бил активен член на „Солдадос“. Някой, който си го спомня, може да ми даде по-ясна представа за него.

— Защо не дадеш първото издирване на информация на мен? Знаеш колко обичам грабежи, обири и взломни кражби. А и аз направих вечерята, така че заслужавам награда.

— Така си е. — Ив седна обратно. — Голяма кучка ли бях, когато се прибрах у дома?

— О, скъпа, била си и по-голяма.

Тя се засмя и му подаде ръка:

— Благодаря!

Зад кулисите на наскоро отворената наново Медисън Скуеър Гардън Джими Джей Дженкинс — основателят на Църквата на „Вечната светлина“, се подготвяше да приветства „стадото си“. Подготовката се състоеше в доза водка на екс, последвана от две дълбоки вдишвания, докато гласовете на хора на „Вечната светлина“ се лееха от тонколоните в гримьорната му и напяваха за вяра и пълна хармония.

Той беше едър мъж, който ценеше добрата храна, имаше общо двадесет и шест чисто бели официални костюма, които комбинираше с различни цветни папийонки и тиранти, зашити за колана; имаше си любеща съпруга на име Джолийн — на тридесет и шест, три деца и петима внуци; тайничко гаврътваше по някоя и друга водка, в момента имаше и любовница — Ула, и проповядваше Божието слово.

Не непременно в този ред.

Беше основал Църквата си преди около тридесет и пет години, бе положил основите й с пот на челото, вложил бе харизма и талант на шоумен, както и солидно количество от непоколебимата вяра, че винаги е прав. От проповедите на палатки в провинцията, с които беше започнал, сега вече си бе изградил бизнес с приходи от няколко милиарда на година.

Живееше като крал и проповядваше, сякаш самият Бог даваше жар на езика му.

На вратата се почука, Джими Джей нагласи папийонката си в огледалото, приглади бялата си коса, с която видимо се гордееше, и с веселия си басов глас пропя: „Идваам!“

— Пет минути, Джими Джей.

Лицето му се озари от широка усмивка.

— Просто проверявам пакета. Как е в залата, Били?

Неговият мениджър — слаб мъж с много тъмна коса, влезе в гримьорната.

— Всичко е разпродадено. Ще приберем над пет милиона, и то без членския внос и даренията.

— Това си е доста тлъста сума — ухили се Джими Джей и весело посочи с пръст към мениджъра си, сякаш насочваше пистолет. — Хайде да си заслужим парите, Били. Давай да излизаме и да спасим няколко души.

Казвайки това, Джими Джей наистина го мислеше. Вярваше, че може и наистина беше спасил доста души, откакто за пръв път се бе отправил на път като проповедник от Литъл Язо, Мисисипи. Вярваше, че начинът му на живот, както и двата диамантени пръстена, които красяха всяка от ръцете му, бяха отплата за добре свършената работа.

Приемаше факта, че е грешник — водката, сексуалните забежки — но и вярваше, че само Бог може да твърди, че е съвършен.

Усмихна се, когато хорът на „Вечната светлина“ приключи изпълнението си с бурни аплодисменти, и намигна на жена си, която чакаше зад кулисите в лявата част на сцената. Тя щеше да излезе заедно с него, за да се срещнат в средата на сцената при вдигането на последната завеса, докато издигащ се екран предава образите им за по-задните редове на горните балкони.

Неговата Джолийн попадаше в светлините на прожекторите и грееше и блестеше там като ангел. След като заедно поздравят събралото се множество и след като тя изпълни солото си, превърнало се в нейна запазена марка: „Вървя в светлината Му“, той щеше да й целуне ръка — тълпата обичаше тази част. После тя щеше да се върне зад кулисите, а той да продължи работата си по спасяването на души.

Тогава вече ставаше време да се заеме със сериозната работа на Господ.

За любещите очи на Джими Джей неговата Джолийн изглеждаше като картинка. Щом започнеха ритуала, който с годините се бе превърнал в част от самите тях, розовата й рокля проблясваше под светлините на сцената по същия начин, както очите й проблясваха в неговите. Косата й бе като водопад от злато — лъскава и светеща като трите златни огърлици, които носеше. Гласът й му се струваше богат и чист като скъпоценните камъни, инкрустирани по накитите й.

Както винаги, песента й предизвикваше сълзи и у двамата и направо разцепваше залата. Парфюмът й го упояваше и изпълваше сетивата му, докато й целуваше нежно ръка и наблюдаваше как излиза от сцената сред облаци изкуствена пара. След това се обръщаше и изчакваше цялата зала да утихне съвсем.

Зад него сцената избухваше в светлина — божието копие проблясваше сред позлатените облаци. Тълпата ахваше от изумление.

— Всички сме грешници!

Той започваше леко като самотен глас в утихнала катедрала. Молитва. Постепенно извисяваше глас, променяше тона, влагаше повече енергия и правеше паузи с умението на шоумен, който предусеща въодушевлението, аплаузите и виковете „Алилуя“ и „Амин“ на публиката.

Докато работеше, се разгорещяваше доста, потта лъсваше по лицето му и подгизваше яките му — бършеше я с кърпичка в десена на папийонката си. А когато свалеше бялото сако и останеше по риза и тиранти, тълпата пощуряваше от рев.

„Души“ — мислеше си той. Можеше да почувства как в тях се заражда светлината — възвисяваха се, разпростираха се и грееха. Докато въздухът все още ечеше от възгласите им, той надигна третата от седемте бутилки вода (с по малко водка във всяка), които щеше да изпие през тази вечер.

Докато забърсваше потта си, той отпи с удоволствие и пресуши почти половината бутилка на един дъх.

— Жъни! — казва Светата книга — „Каквото си посял, това ще пожънеш!“ Кажете ми, кажете на всемогъщия Бог — дали ще пожънете грях, или ще пожънете…

Той се закашля, размаха ръце и задърпа папийонката си. Задави се, докато тялото му се разтресе в конвулсии, борейки се за глътка въздух. Строполи се. Джолийн изтича през сцената с писък, все още обута в блестящите си розови обувки с високи токчета.

— Джими Джей! О, Джими Джей! — изкрещя тя, а мърморенето на тълпата изведнъж се превърна в ураган от вопли, писъци и рев.

Щом видя втренчения поглед на съпруга си, Джолийн изгуби съзнание и падна напречно на мъртвото тяло, като двамата образуваха розово-бял кръст.

Седнала на бюрото си, Ив стесни кръга на търсените лица до дванадесет бебета от мъжки пол, които бяха кръстени в църквата „Сен Кристобал“ през годините, които приблизително съвпадаха с възрастта на жертвата с малко или второ име Лино. Имаше още пет резервни деца, за които времевите граници не отговаряха напълно.

— Компютър, направи стандартна проверка по имената от зададения списък. Търси и… Стоп! — каза тя и изруга под носа си, когато линкът й иззвъня. — Далас.

— Съобщение до лейтенант Ив Далас. Доклад от Медисън Скуеър Гардън, зала „Клинтън“. Предполагаемо убийство чрез отравяне.

— Прието. Разпозната ли е жертвата?

— Потвърдено. Жертвата е разпозната като Дженкинс, Джеймс Джей. Да се докладва незабавно като престъпление. Детектив Дилия Пийбоди ще бъде уведомена.

— Тръгвам. Откъде ми е познато името на жертвата?

— Ръководи Църквата на „Безкрайната светлина“ или не, по-скоро беше „Вечната светлина“, точно така — каза Рурк, който в този момент се подаде на вратата.

Ив присви очи и погледът й се изостри:

— Още един свещеник?

— Ами, не точно, но е близо до представата за такъв.

— Мамка му! — Тя погледна работата до момента, списъците и файловете си. Дали не се беше подвела и поела по грешен път? — Трябва да вървя! — каза тя.

— Защо и аз да не дойда с теб?

Тя понечи да му откаже, да го помоли да остане и продължи с ровенето. „Няма смисъл да търси — помисли си тя, — ако преследваме убиец на божии служители.“

— Компютър, продължи зададената проверка. Запази данните.

Прието. Работен режим… показа екранът, когато тя се отправи към вратата.

— Мислиш си: „Мъртъв свещеник и мъртъв проповедник, а ти сигурно си повела разследването по грешен път“.

— Мисля си как, ако се окаже, че и този е погълнал калиев цианид, това никак няма да прилича на съвпадение. Няма смисъл, няма никакъв смисъл!

Тя поклати глава и млъкна. Трябваше първо да отиде на мястото и обективно да разгледа местопрестъплението. Зави към спалнята, преоблече се в дрехи за навън и закопча кобура на оръжието си.

— Захладняло е — подаде й Рурк и едно късо кожено яке. — Засега мога да ти кажа, че не съм открил никакви по-големи кражби или грабежи, нищо, което да отговаря на профила. Няма нищо особено като информация и за извършителите. Поне — добави той — не и за тези, които познавам лично или професионално. — Тя се взря в него. — Ами ти ме помоли да се върна с няколко години назад. А за тези няколко години назад във времето може и да съм се забърквал в някоя и друга интересна ситуация. — Той се усмихна. — Така да се каже.

— Нека не го казваме — реши тя. — Да не говорим за тези няколко „интересни ситуации“. По дяволите! Направи ми услуга и карай, става ли? Искам да намеря малко предварителна информация за жертвата, преди да стигнем.

Докато двамата излизаха от къщата, Ив извади компютъра си и започна проучване на мъртвия отскоро Джими Джей.

Цял взвод униформени удържаха огромната армия от зяпачи зад полицейските ограждения на Медисън Скуеър Гардън. Предишната зима терористичната групировка „Касандра“ бе взривила голяма част от сградата, предизвиквайки кърваво опустошение.

Както изглежда, смъртта на един проповедник бе предизвикала не по-малка истерия и хаос.

Ив показа значката си, докато се опитваше да си пробие път в навалицата.

— Той е с мен — каза тя на униформените, които трябваше да допуснат и Рурк.

— Нека да ви въведа, лейтенант.

Ив кимна на униформената полицайка — добре изглеждаща и с къдрици червеникава коса, подаваща се изпод фуражката.

— Какво е известно до момента?

— Местопрестъплението е вътре, жертвата е проповядвала пред препълнена до пръсване зала — всички билети са били разпродадени. Поел е малко вода, имало е на сцената с него — и е паднал мъртъв.

Полицайката мина напряко през фоайето и посочи с глава един от плакатите с образа на едър мъж с шокиращо бяла коса — бяла като цвета на костюма му.

— Джими Джей, велик евангелист — каза тя. — Местопрестъплението е било подсигурено светкавично, лейтенант. Един от бодигардовете на жертвата е бивш полицай. Може да се каже, че той е ръководил всичко. Отговарял е за основната сцена — добави тя и заведе Ив при други двама униформени, които пазеха главния вход към залата. — Връщам се на поста си, ако не ви трябва нищо друго — каза тя.

— Да, това е.

В самата зала осветлението бе включено, работеха и прожекторите на сцената. Въпреки това вътре бе студено и Ив се зарадва, че е взела сакото си.

— Защо е толкова студено тук?

— Било е препълнено — сви рамене единият от полицаите. — Предполагам, че с това са компенсирали задуха. Искате ли да проверя дали могат да регулират температурата?

— Да.

В залата все още се долавяше мирисът на претъпкано с хора помещение — пот, парфюми, сладки напитки и закуски, разсипани по пода между редовете. Още полицаи, както и първият вече дошъл чистач сновяха между редиците, около сцената и по страничните пътеки.

Тялото все още лежеше в центъра на сцената, а зад него имаше огромен екран, на който бе спрян кадър от страховита буря, замръзнала на кадър с проблясък от светкавица — Гневът на боговете.

Ив закачи значката си на лентата над лакътя и взе от Рурк комплекта със следователските инструменти.

— Препълнена зала. Както и при погребението на Ортис. Мащабът там е по-малък, но идеята е същата. Свещеник и евангелистки проповедник — очистени пред погледите на вярващите.

— Същият убиец или някой го копира.

Ив кимна, оглеждайки обстановката.

— Имам един въпрос, но няма да питам, докато не разберем причината за смъртта. Може да е получил инсулт или сърдечен удар, с наднормено тегло е — продължи тя, докато вървяха към сцената. — Може да се е претоварил от представянето пред толкова голяма публика. Хората все още умират и по естествен път.

„Но не и Джими Джей Дженкинс, помисли си Ив, когато се качи на сцената и се приближи до тялото.“

— Кой е дежурен тук?

— Сър. — Двама униформени полицаи пристъпиха крачка напред.

Тя вдигна пръст и се огледа за човека с прошарената коса с тъмния костюм. Бившето ченге си личи — реши тя.

— Вие ли сте бодигардът?

— Точно така. Клайд Аткинс.

— Били сте полицай.

— Тридесет години в Атланта.

— Ранг?

— Последно детектив-сержант, преди да си подам документите.

По погледа му се четеше, че е ченге.

— Имате ли нещо против да ме въведете в обстановката на престъплението?

— Не, разбира се. Джими Джей владееше сцената, половината представление изнасяше само той.

— Половината?

— Ами, горе-долу проповядваше около час, преди това пееха, след проповедта хорът се връщаше на сцената, а Джими Джей отиваше да си сложи друга риза, защото тази, с която излизаше първоначално, към този момент вече е прогизнала от пот. После, след кратката почивка, се връщаше и отново нажежаваше обстановката. Оставаха му не повече от десет минути представление, когато се строполи. — Челюстта на Аткинс видимо се стегна: — Отпи малко от водата и се строполи.

— Пил е от една от бутилките там, на масата?

— От онази, която още стои отворена. Отпи, остави бутилката, каза още няколко думи, закашля се, след това се задави и сграбчи яката си и папийонката… след това падна. Жена му — Джолийн, изтича при него преди мен и когато го видя, припадна. Обезопасих местопрестъплението, колкото можах по-бързо и сигурно, но за няколко минути настана страшно безредие.

Той погледна към тялото и отново отмести поглед.

— Няколко души се опитаха да се качат на сцената и трябваше здравата да се потрудим, за да ги спрем. Други тичаха към изходите, трети припадаха.

— Безредие — повтори Ив.

— При това голямо. Факт е, че никой реално не знаеше какво се случва. А дъщерите им — на Джими Джей и Джолийн — дойдоха на бегом и се вкопчиха в майка си и татко си. Тялото е било преместено малко, а една от дъщерите му, май Джоси, се опита да го съживи с изкуствено дишане, преди да успея да я спра.

— Добре, а тези бутилки с вода да са пипани или местени?

— Не, сър. Сам се уверих в това. Охраната доста се поозори с тълпата и хората от сценичния екип, но аз успях бързо да подсигуря нещата.

— Оценявам това. Господин Аткинс, можете ли да останете тук още малко?

— Със сигурност. — Той отново погледна към тялото. — Това е една ужасна нощ. Мога да остана толкова, колкото се налага.

Ив извади флакона и запечата ръцете и ботушите си. След това отиде до гладката бяла маса и взе отворената бутилка с вода. Помириса я.

Намръщи се и отново я подуши.

— Тук има и нещо друго, освен вода. Не мога да определя какво е, но със сигурност има нещо.

— Имаш ли нещо против? — каза Рурк и пристъпи напред. Ив му подаде шишето и той се наведе над него.

— Мисля, че е водка.

— Водка? — Ив хвърли един поглед назад към Клайд и по изражението му разбра, че Рурк е прав. — Можете ли да потвърдите това?

— Да, сър, мога. Джими Джей обичаше да има по глътка водка в бутилките си с вода. Казваше, че тя го държи спокоен по време на проповедите. Той беше добър човек, лейтенант, истински божи човек. Със сигурност ще ми е много неприятно, ако това се разчуе и очерни името му.

— Ако това няма отношение към престъплението, няма да се разчуе. Кой я е добавял в бутилките му?

— Обикновено някоя от дъщерите му. А ако те са заети — добавяше я Били, мениджърът му.

— Ето защо всичката вода е разпечатана. Къде е водката?

— Сигурно е в гримьорната му. Един от вашите хора я заключи.

Ив се върна до тялото и клекна. Бузите на трупа бяха тъмноморави, а очите му — силно червени. По гърлото му личаха червени следи от борбата за глътка въздух. Когато се наведе по-близо до лицето му, съвсем ясно успя да долови мириса на водка и пот. И да — определено имаше и лек дъх на бадеми.

Докато отваряше комплекта следователски принадлежности, Ив се обърна и видя Пийбоди, придружена от кльощавия и русокос колега — нейната сърдечна тръпка в живота, които бързаха към сцената.

— Не съм викала отдела „Електронни престъпления“.

— Бяхме излезли с Календър и най-новото й гадже — каза Пийбоди. — Това е самият Джими Джей, нали?

— Така изглежда. За протокола ще му снема отпечатъци за потвърждение на самоличността, както и време на смъртта. — Ив изгледа Макнаб и червено-оранжевата експлозия от десена на лилавата му вратовръзка. Носеше лъскави зелени спортни обувки, които подхождаха на лъскавия му зелен колан. Приспособлението служеше, за да прикрепя яркооранжевите панталони около кльощавия му кръст.

Ако изключим екстравагантното облекло и половин дузина цветни халки, които висяха от дупката на лявото му ухо, той беше много добро ченге. И тъй като така или иначе вече беше тук, можеше да го използва за малко работа.

— Детектив, носите ли диктофон?

— Не излизам от къщи без него.

— Господин Аткинс, бих искала да седнете ето там — посочи Ив с неопределен жест към залата — и да дадете показанията си на детектив Макнаб. Благодаря ви за помощта.

Тя се обърна към главния дежурен на местопрестъплението:

— Офицер, къде е съпругата на жертвата?

— В гримьорната, сър. Ще ви заведа.

— След минута. Пийбоди, когато приключиш, опаковайте тялото и се обади на Морис. Искам причината за смъртта незабавно. Опаковай отворената бутилка отделно от останалите. Всичките заминават за лабораторията и там са с приоритет. Жертвата е имал три дъщери, всичките са тук. Ти ги поемаш. Аз се заемам с жена му и мениджъра. Макнаб ще разпита охраната.

— А ти — обърна се Ив към Рурк — искаш ли да се прибереш?

— За какво?

— Тогава намери едно тихо и удобно място и се поразрови малко за Джими Джей. — Тя му предложи личния си компютър. — Имам първоначалните данни тук.

— Ще използвам моя.

— Проверката вече е стартирана върху моя.

Той въздъхна, взе нейния компютър и натисна няколко клавиша.

— Вече е и на моя. Искаш ли да търся нещо конкретно?

— Много ще се радвам, ако намериш някаква връзка между Дженкинс и човек на име Лино от Испанския Харлем. Иначе… — тя огледа цялата зала — … Бог е голям бизнес, нали?

— Огромен.

— Ха! Намери всичко, което е влизало в джоба на Джими Джей, и кой какво е получавал. Мерси! Офицер?

Излязоха зад сцената и тръгнаха към страничните крила.

— Къде се намира гримьорната на жертвата? — попита Ив.

— От другата страна — посочи полицаят с пръст.

— Така ли?

Ченгето сви рамене.

— Госпожата на мъртвия я е хванала истерията. Трябваше да я отнесем и да се обадим на медицински екип. Една жена полицайка се погрижи за нея. Лекарите й дадоха слабо успокоително, но…

Той продължи нататък, докато риданията и хлипането започнаха да отекват все по-силно.

— … не помогна много — довърши той.

— Страхотно! — Ив се спря пред вратата, иззад която плачът напираше така, сякаш щеше да изкърти метала. Тя разкърши рамене и отвори.

Можеше да се зашемети не само от виковете, но и от цялото това розово. Вътре изглеждаше като че ли цял камион със захарен памук е експлодирал, а това сякаш веднага й причини едва доловим зъбобол.

Самата жена също беше облечена в розова рокля с огромна пола, която се диплеше на каскади около нея, подобно на планина от сладкиши. Косата й, с цвят на ослепително яркожълто злато, се бе разпаднала и висеше разрошена около лицето, където няколко слоя грим се стичаха в черни, червени, розови и сини ивици.

За момент Ив си помисли, че в мъката си Джолийн е оскубала част от косата си и е захвърлила наоколо цели снопчета, но после разбра, че това всъщност бяха изкуствени кичури за удължаване и сгъстяване на прическата.

Ченгето на вратата успя да изгледа Ив с поглед, който изглеждаше едновременно загрижен, циничен, успокоен и заинтригуван.

— Сър, офицер Макклинтън. Досега стоях тук с госпожа Дженкинс.

Скритото съобщение, което се четеше в погледа й, беше: „Моля ви, освободете ме“.

— Вземете си почивка, офицер. Аз ще говоря с госпожа Дженкинс.

— Да, сър. — Макклинтън тръгна към вратата и под носа си промърмори: „Желая ви късмет“.

— Госпожо Дженкинс — започна Ив, а в отговор Джолийн изпищя и закри очите си с ръка. И тъй като ръката й цялата беше покрита с размазани гримове и помади, на Ив й заприлича на една голяма странна рана.

— Аз съм лейтенант Далас — каза тя, надвиквайки крясъците и хленченето. — Знам, че за вас моментът е труден, и много съжалявам за загубата ви, но…

— Къде е моят Джими Джей! Къде е съпругът ми? Къде са дечицата ми? Къде са момичетата?

— Искам да спрете. — Ив се приближи и хвана треперещите рамене на Джолийн. — Трябва да спрете или ще си тръгна. Ако искате да ви помогна, на вас и на семейството ви, значи ще спрете. Сега.

— Как можете да помогнете? Съпругът ми е мъртъв! Сега само Бог може да помогне. — Гласът й, натежал от сълзите и със силен южняшки акцент, се извиси до истерия и сякаш прониза Ив в челото. — О, защо! Защо Бог го взе от мен? Нямам достатъчно вяра, за да разбера. Нямам сили да продължа нататък!

— Добре. Тогава стойте си тук и плачете.

Тя се обърна и вече беше прекосила половината стая, когато Джолийн я извика:

— Чакайте! Чакайте! Не ме оставяйте сама. Съпругът ми, моят другар в живота и във вечната светлина ми беше отнет. Имайте милост.

— Имам много милост, но имам и работа за вършене. Искате ли да разбера как, кой и защо ви го е отнел?

Джолийн скри лицето си в шепи, като още повече размаза грима си, който сега заприлича на рисунка с пръсти.

— Искам да го върнете.

— Не мога. Искате ли да ми помогнете да открия кой го е направил?

— Само Бог може да отнема или да дава живот.

— Кажете го на всички хора, дори и само в този град, които всяка седмица биват покосени от друго човешко същество. Вярвайте в каквото ви се иска, госпожо Дженкинс, но не Бог е сложил отровата в онази бутилка с вода.

— Отрова! Отрова! — Джолийн притисна с една ръка сърцето си и вдигна другата във въздуха.

— Съдебният лекар трябва да го потвърди, но да, вярвам, че съпругът ви е бил отровен. Искате ли да намеря човека, който го е направил, или само ще стоите и ще се молите?

— Не богохулствайте! Не и в такъв момент. — Джолийн потрепна и притвори очи. — Искам да го намерите. Ако някой е наранил моя Джими, искам да знам кой е. Християнка ли сте, мис?

— Лейтенант. Аз съм ченге и в случая само това има значение. Сега ми кажете какво стана, какво видяхте?

С плач и хълцане в основната си част разказът на Джолийн се припокриваше с казаното от Аткинс.

— Изтичах на сцената. Мислех си: „О, Господи, помогни на моя Джими“. И тогава видях, погледнах надолу и видях… очите му — той не ме виждаше, бяха отворени, но не можеше да ме види, а по гърлото му имаше кръв. Казват, че съм припаднала, но аз не си спомням. Помня, че ми се зави свят и ми се гадеше, а някой се опитваше да ме вдигне, и предполагам, малко не съм била на себе си. Те… мисля, че беше някой от полицаите и Били — доведоха ме тук, някой дойде и ми даде нещо, което да ме успокои. Но това не помогна. Какво би могло да ми помогне?

— Съпругът ви имаше ли врагове?

— Всеки човек с власт има врагове. А човек като Джими Джей, който говори с божиите думи… не всеки би искал да чуе словото Му. Той си имаше бодигард, имаше Клайд.

— А имена на конкретни врагове?

— Не знам, не знам.

— Човек с неговите възможности обикновено натрупва значително богатство.

— Той изгради църквата и й служи. Даде много от себе си, толкова много, колкото никога не би могъл да събере. Да — сковано продължи тя, — имаме удобен живот.

— Какво ще стане сега с църквата и нейната собственост?

— Аз… аз… — Тя притисна устни с длан. — Той предприе някои стъпки, за да бъде сигурен, че църквата ще продължи и след като си отиде. И ако той пръв от двама ни се представи пред Бога — да бъде спокоен, че се е погрижил за мен, децата и внуците ни. Не знам подробностите. Опитвам се да не мисля за тях.

— Кой му приготви водата тази вечер?

— Предполагам, че някое от момичетата — каза тя и затвори съсипаните си от плача очи. Ив сметна, че спокойствието вече е надделяло над истерията й. — Или Били. Може би Клайд.

— Знаехте ли, че съпругът ви редовно си добавя към водата водка?

Подпухналите й очи отново се отвориха. Тя издиша шумно и поклати глава.

— О, Джими Джей! Той знаеше, че не одобрявам. Обичайната чаша вино е нещо нормално, но дали нашият Господ Спасител е пил водка на Тайната вечеря? Дали е обърнал водата на водка в Кана^[1]?

— Предполагам, че не.

Джолийн се усмихна леко.

— Услаждаше му се на моя Джими. Но не е прекалявал. Не бих го понесла. Но не знаех, че все още кара момичетата да му сипват по малко във водата за сцената. Това все пак е малка глезотия, нали? Не е нещо сериозно. — Тя издърпа бухналите си ръкави и нови сълзи избликнаха в очите й. — Иска ми се да можех да му се скарам за това.

— Ами другите глезотии?

— Това са дъщерите и внуците. Той напълно ги е разглезил, както и мен. — Тя въздъхна, а гласът й звучеше вече леко замаяно от взетото успокоително. — Той ме разглези, аз му го позволих. Децата — те бяха негова слабост. Затова изгради онова училище в родното си място. Вярваше в насърчаването на детския ум, тяло и душа и в развиването на въображението. Офицер… съжалявам, забравих…

— Лейтенант Далас.

— Лейтенант Далас, съпругът ми беше добър човек. Не беше идеален, но беше добър, може би дори велик. Беше любещ съпруг и баща и отдаден на каузата си пастир на своето стадо. Служеше на Бога всеки ден. Моля ви, сега искам да видя децата си, искам дъщерите си. Може ли да ги извикате?

— Ще проверя.

Когато взе показанията на най-голямата от дъщерите, Ив разреши двете жени да се съберат и отиде да разпита мениджъра.

Били Крокър седеше в една по-малка гримьорна от тази страна на сцената, откъм която беше и гримьорната на Джими Джей. Очите му бяха подути и зачервени, а лицето — посивяло.

— Той наистина е мъртъв.

— Да, мъртъв е. — Ив предпочете да започне от другаде. — Кога за последно разговаряхте с господин Дженкинс?

— Няколко минути преди да излезе на сцена. Минах да му кажа, че вече е негов ред — отидох в гримьорната му, за да го предупредя, че остават пет минути до неговото излизане.

— За какво друго си говорихте?

— Казах му как е в залата и че всички места са разпродадени. Харесваше му да го чува, идваха му допълнителни сили от това да знае, че толкова много души ще бъдат спасени. Самият той го казваше.

— Сам ли беше?

— Да. Винаги е сам в последните тридесет минути преди сцената, понякога двадесет, ако времето ни притиска.

— От колко време работите за него?

— От двадесет и три години — почти се задави Били.

— Каква беше връзката ви?

— Аз съм негов мениджър — бях негов мениджър и приятел. Той бе мой духовен наставник. Бяхме като семейство. — Устните на Били потрепнаха и той избърса очите си. — Джими Джей караше всеки да се чувства като част от семейството.

— Защо жена му ползва гримьорна в другия край на сцената?

— Просто за удобство. Двамата излизат от противоположни страни и се срещат в центъра, нещо като традиция е… Джолийн. О, господи, бедната Джолийн!

— Какви бяха взаимоотношенията им?

— Бяха напълно отдадени един на друг. Те се обожават.

— Някакви забежки встрани — за когото и да било от двамата?

Той сведе поглед към ръцете си.

— Би било жестоко да го кажа.

— Дали ако се поразровя малко, Били, няма да се окаже, че ти и Джолийн сте нарушили някоя и друга божа заповед?

Главата му подскочи рязко.

— Няма да намерите такова нещо. Джолийн никога не би предала Джими Джей по подобен начин. Не би го направила въобще. Тя е истинска дама и добра християнка.

— Кой е сипал водката във водата на Дженкинс?

— Тази вечер Джоси се погрижи — въздъхна Били. — Няма нужда да изкарвате това на показ и да поставяте Джолийн в неудобно положение. Не е голяма работа.

— Църквата е грандиозен бизнес с много пари. Кой какво получава?

— Много е сложно, лейтенант.

— Опростете го.

— Църковното имущество си остава на Църквата. Някои неща се използват от семейство Дженкинс — например самолетът — за транспорт при църковните работи. Има няколко превозни средства и други придобивки. След повече от тридесет и пет години на усилна дейност Джими Джей и Джолийн са събрали значително лично богатство. Тъй като той се консултира и с мен, знам, че Джими Джей е уредил… направил е така, че ако си замине пръв, Джолийн и децата да имат достатъчно средства, а също и Църквата да може реално да продължи да съществува. Това бе трудът на живота му.

— Оставил ли е нещо на вас, Били?

— Да. Аз ще наследя някои лични вещи, един милион долара и отговорността по управлението на Църквата по начин, какъвто той би желал.

— С кого е изневерявал на Джолийн?

— Няма да удостоя това с отговор.

„Тук има нещо“ — реши Ив.

— Ако по този начин се опитвате да го защитите, може би защитавате и убиеца му.

— Джими Джей не се нуждае от защитата ми. Той е в божиите ръце.

— Рано или късно убиецът му ще ми падне — изправи се тя. — Къде сте отседнали в Ню Йорк?

— В „Марк“. Семейството бе настанено в дома на човек от нашето паство — в къща на Парк Авеню. Останалите сме отседнали в „Марк“.

— Свободен сте да се приберете там, но не напускайте града.

— Никой от нас няма да си тръгне, докато не приберем тленните останки на Джими Джей у дома.

След това Ив се огледа за Пийбоди и я откри, запътила се към поредната гримьорна.

— Това място си е цял лабиринт, а? Докладвай.

— Приключих с две от дъщерите и сега съм на път към третата. И трите са в шок и искат да се видят с майка си, която сега е с първите две. Тревожат се и за децата си, които са при бавачката — тя пътува навсякъде със семейството. Най-малката дъщеря е бременна в третия месец.

— Гадост.

— Понася го и засега се справя.

— Коя от тях е Джоси?

— Тази от вътрешната страна. Казват се Джаки, Джейми и Джоси. — Пийбоди сбърчи физиономия. — Какво им става на всички с това „Дж“.

— Кой знае… Трябва да задам няколко въпроса на тези госпожи с „Дж“ в имената.

— Добре. Слушай — казах на Макнаб да се заеме със съпрузите им веднага щом приключи с охраната.

— Чудесно. Може би ще успеем да си тръгнем оттук преди утре сутрин — каза Ив и влезе в гримьорната.

Жената вътре бе облечена цялата в бяло. Косата й бе с по-мек златист цвят от този на майка й и падаше свободно до раменете. Ако беше използвала някакви гримове, сега със сигурност се беше погрижила да ги почисти. На бледото й лице светеха две тъжни очи, потънали в сълзи.

След бонбоненорозовата гримьорна на Джолийн, червено-златистата декорация тук бе като отмора за окото. Пред осветеното огледало имаше кутия с гримове, гребени и снимки в рамки.

На една от фотографиите починалият Джими Джей държеше пухкаво бебе.

— Джоси?

— Да.

— Аз съм лейтенант Далас. Съжалявам за загубата ви.

— Опитвам се да убедя себе си, че сега е при Бог, но ми се иска да беше тук с мен. — Докато говореше, Джоси потърка леко закръгленото си коремче. — Току-що си мислех колко заети бяхме всички днес — подготвяхме се за вечерта, и колко малко време успях да прекарам с него. Спомних си как цял следобед правех това-онова и си мислех: „Ох, трябва да говоря с татко и да му кажа как Джили — малкото ми момиченце — днес написа сама името си, без да сгреши нито една буква“. Но така и не успях. А сега вече никога няма да мога да го направя.

— Джоси, вие ли сложихте бутилките с вода на сцената?

— Да — и седемте. По три за всяка половина от шоуто и една допълнителна. Обикновено изпиваше само шест, но винаги слагаме по седем за всеки случай. Стоят на маса зад пердето.

— Перде?

— Зад завесата. Вижте, шоуто започва с певците, качват се на сцената, след това влизат мама и татко и завесата се вдига. Масата е там, зад нея.

— Кога ги изнесохте?

— Ами, мисля, че беше около петнадесет минути преди неговото появяване, но не повече.

— Кога добавихте водката?

Младата жена се изчерви като розовата рокля на майка си.

— Може би около час преди това. Моля ви не казвайте на мама.

— Тя знае. Разбира. Бутилката в неговата гримьорна ли стои?

— Да, точно така. — Момичето избърса избилите наново сълзи. — Тогава той не беше там — понякога е в гримьорната си и си говорим, докато приготвям бутилките му, ако е мой ред да го правя. Шегувахме се, той обичаше шегите. След това ги взимах в моята гримьорна. Ние със сестрите ми също пеем. Излизаме и през втората половина заедно с мама и накрая с „Вечните светлини“, мама и татко.

— Забелязахте ли някой да се мотае около гримьорната на баща ви?

— О, не знам. Ние сме доста хора. Видях някои от екипа да обикалят насам-натам, както и гардеробиерката — Кими. Тя дойде с костюма на татко точно когато излизах, тук-там имаше и хора от техническия екип. Не обърнах особено внимание, госпожице Далас. Мислех си как искам да се върна в гримьорната при сестрите си и да полегна за няколко минути. — Ръцете й отново погладиха корема. — Напоследък много се изморявам.

— Добре, да опитаме нещо друго. Видяхте ли някой или нещо, което не беше на мястото си?

— Не, съжалявам.

Ив се изправи.

— Детектив Пийбоди ще приключи с въпросите, а след това ще ви заведе при майка ви. — Ив се отправи към вратата, после спря за момент и се обърна. — Казахте, че днес сте били много заети. Баща ви сигурно е прекарал деня тук, репетирайки?

— О, не. Закусихме всички заедно в дома, където сме отседнали. След това беше сутрешната молитва. После децата отидоха да учат. Днес преподаваха сестра ми Джаки и Мерна — жената, която ни помага с малките. Мама слезе долу първа, за да се срещне с Ками и Фостър, който се занимава с прическите ни. На майка ни много й се удават неща, свързани с хубавия гардероб, поддръжката на косите и грима. Татко излезе за разходката и медитацията си.

— Кога?

— Ами… около обяд, предполагам. Не, по-скоро около единадесет.

— С бодигарда си ли беше?

Джоси прехапа устни:

— Забравих, че това е едно от нещата, подобно на водката. Татко понякога дава на Клайд по няколко свободни часа, по-скоро го оставя с впечатлението, че ще остане вкъщи да работи. Но той просто иска да поизлезе навън, да се разходи и да помисли сам.

— Така, значи баща ви е бил навън, за да се поразходи и помисли от единадесет до около…

— Не съм сигурна до колко, защото излязохме преди един часа, за да отидем на репетиция, да проверим с мама гардероба за представлението и така нататък.

— Всички ли бяхте тук в един часа?

— Ами не знам. Но така или иначе всички от момичетата се бяхме върнали около един и половина. Знам, че звучи глупаво, но хорът е от момичета и стоим вляво на сцената, така че това е „мястото на момичетата“.

— Някоя от вас да е отсъствала или закъсняла?

— Не знам. Със сестрите ми отидохме направо на репетицията и не мога да си спомня някоя да я е нямало, когато приключихме, за да започне репетицията на „Вечните светлини“.

— Ами баща ви?

— Чух го, докато проверяваше звука. Имаше толкова силен глас. След това всички заедно изрепетирахме финалната песен и изпълнението за биса. Отидох да видя Уолт и Джили за няколко минути — съпруга и дъщеря ми.

— Окей. Какъв е адресът на мястото, където сте отседнали? — Ив си го записа и кимна. — Благодаря ви, Джоси.

— Знам, че Бог има план. Знам също, че който и да е направил това, ще отговаря пред Бога. Но се надявам, че ще намерите извършителя и той ще отговаря за стореното първо тук, на земята.

— Е, това пък е моят план.

Ив излезе и се върна обратно при Рурк, който седеше на средната редица в центъра на залата и се занимаваше с джобния си компютър.

— Докъде стигна?

— Бог е голям и много доходен бизнес. Искаш ли доклад?

— Да, но не сега. Трябва да отидеш у дома.

— Защо винаги бързаш да ми развалиш удоволствието?

Тя се наведе напред, докато погледите им се изравниха.

— Жена му го е обичала. Без глупости. И аз те обичам.

— Това не е глупост.

— Ако аз разбера, че ми кръшкаш, може ли да те разкарам?

Той наклони глава:

— Да се считам ли за предупреден, че ще танцуваш румба — след като, разбира се, вземеш необходимите уроци — върху студеното ми и вкочанено тяло?

— Да, да — това я развесели. — Само дето не съм сигурна дали на розовата Джолийн й стиска да го направи.

— Джими Джей е нарушавал… коя заповед беше тази за прелюбодеянието?

— Откъде да знам аз, по дяволите, след като със сигурност няма да те чакам да срещнеш вечното си наказание, ако те засека, че я нарушаваш, и ще се скъсам да танцувам румба.

— Ето какво е истинска любов.

— Обзалагам се на страхотния ти задник. Имам чувството, че той й е кръшкал, но може би просто съм прекалено цинична.

— Ауу! Друго добро предположение са и парите. За какви доходи говорим приблизително?

— Ако смятаме общо придобивките на църквата, личното му имущество, оставеното на името на децата и внуците му и личното имущество на жена му, става въпрос за около шест милиарда.

— Охо, доста тлъста сума. Ей сега се връщам.

Ив отиде да потърси Клайд и го намери в една от малките столови зад кулисите, седнал с мизерна чаша течност, на мирис наподобяваща кафе. Той се усмихна вяло.

— Кафето тук е по-зле дори и от това в полицията.

— Вярвам ви. — Тя също седна и го погледна в очите. — Джими Джей забърсвал ли е и „нещо странично“?

Мъжът изду бузи.

— Никога не съм го виждал да се държи неприлично с жена, нито веднъж за осемте години, откакто съм с него.

— Това не е отговор, Клайд.

Той се понамести на стола си и това й подсказа, че интуицията й я води по правилен път.

— Развеждан съм два пъти. Пиех прекалено много, бях видял прекалено много, носех всичко с мен вкъщи и загубих две съпруги заради работата си. Изгубих вярата си, изгубих себе си. Намерих всичко отново, когато чух една проповед на Джими Джей. Дойдох при него и той ми даде работа, даде ми втори шанс да се покажа като добър човек.

— Това все още не е отговор на въпроса ми. Той е мъртъв. Някой е сложил нещо повече от глътка водка във водата му. Затова ще ви попитам още веднъж, детектив-сержант: Той имаше ли си нещо странично?

— Предполагам, че има такава вероятност. Както казах, никога не съм го виждал лично. Но в живота си съм имал една-две любовници, така че мога да разпозная признаците.

— Жена му знаеше ли?

— Ако ме накарате да се закълна, бих се поколебал, но по-скоро ще кажа — не.

— Защо?

— Щях да видя, да усетя. Със сигурност щях да чуя за това. Мисля, че Джолийн би останала с него дори и да разбереше, но мисля… по дяволите, сигурен съм, че щеше да го възпре. Тя е мекушава жена, лейтенант, и го обичаше до безумие. Но си има характер и нямаше да се примири. Факт е, че и той я обичаше по същия начин. Знам — възпротиви се Клайд, когато Ив се опита да каже нещо, — винаги казваме, че обичаме жена си, а в същото време й изневеряваме. Но той я обичаше, човекът беше луд по Джолийн. Просто грейваше, когато тя е наоколо. Ако тя беше разбрала и му беше казала, ако той бе видял колко я наранява това, щеше да спре.

— Не е спрял с водката.

Клайд отново изду бузите си.

— Не. Наистина не спря.

Ив отдели малко време, за да прегледа записа от шоуто и последните минути от живота и смъртта на Джими Джей Дженкинс. Показанията на свидетелите съвпадаха с времето. Но сега по-интересна й бе реакцията на хората, отколкото самото действие.

Джолийн тича към падналия си съпруг. Шок и ужас, припада. Ако припадъкът й не бе истински, Ив лично би я номинирала за евангелисткия еквивалент на Оскарите.

След това Клайд изскача от противоположния край на сцената, докато крещи заповеди по охраната да задържат хората назад. Дъщерите, съпрузите им, тичащи хора от екипа, тропот, писъци и блъсканица.

Пълен хаос.

Клайд успява да ги задържи далеч, остри думи — език на ченге. „И, хм… — помисли си тя — група жени в блестящи бухнали рокли със син цвят. Всичките блондинки, всичките притиснати заедно като едно цяло.“

Предположи, че това са певиците от „Вечната светлина“. Една от тях пристъпи напред и се задави, изричайки името на жертвата — Ив можеше да види как бонбоненорозовите й устни изговарят думите — а след това се свлече на колене и зарида, скрила лицето си с две ръце.

Интересно. Тя изключи бутона за повторение на записа и тръгна да излиза. Макнаб я пресрещна, докато се промъкваше из района на гримьорните.

— Говорих със съпрузите на дъщерите му и с хората от охраната. Секси Боди приключи с дъщерите и по-голямата част от снимачния екип. Сблъскахме се с едно неочаквано препятствие — един от зетьовете е адвокат.

— По дяволите!

— Винаги става така! — каза Макнаб и извади лентичка дъвка от един от джобовете на флуоресцентните си панталони, предложи и на Ив. Когато тя поклати глава в знак на отказ, той я напъха цялата в устата си. — Така че и този вдига врява като всеки адвокат. Вече минавало два часът през нощта и хората били задържани тук повече от четири часа, и други подобни глупости.

— Успя ли да измъкнеш нещо при разпитите?

— Нищо съществено не изскочи. Адвокатът вдигна малко врява, но ми се струва, че по-скоро иска да изведе семейството си от всичко това.

Ив се замисли за момент — засега можеше да пусне най-близките да си вървят. Или…

— Нека всички да си ходят, няма да избягат и да се укрият. Нека да дадем на убиеца няколко часа, за да помисли, че се е отървал или отървала. Да дадем и на останалите малко време, за да свикнат с мисълта — може би ще научим повече при втория разпит. И все пак открих нещо, което искам да проверя.

— Ще наредя да отворят входа.

— Искам докладите на двама ви с Пийбоди в осем нула нула. По същото време Пийбоди да е в офиса ми у дома.

— Ох! — добронамерено се възпротиви Макнаб.

Ив се върна при Рурк.

— Ще ги пусна да си ходят. Утре ще разпитаме тези, които не успяхме сега.

— Не е ли прекалено великодушно от твоя страна?

— Един от зетьовете на жертвата е адвокат.

— Във всяка тълпа се намират по един-двама.

— Не само че не си струва да спорим с него, ами това даже може и да бъде в наша полза. След малко ще приключат с почистването — добави тя, като погледна обратно към сцената. — Искам да проверя още нещо и след това се прибираме.

— Добре — каза той, прибра компютъра в джоба си и се изправи.

— Намери ли нещо съмнително във финансовите им дела?

Той се засмя:

— Повечето финансови въпроси, ако наистина си струват, имат по нещо съмнително. Но тук не засякох нищо. Поразрових нещата от различни страни — жертвата ти е бил достатъчно умен и изобретателен, с доста рентабилна дейност. Бил е достатъчно щедър с хората, които са му вършели добра работа, но циникът в мен ми подсказва, че спокойно е можел да си го позволи. Тези добри служители са си опекли идеално работата откъм данъци и публичност на доходите. Жертвата не се е срамувал да парадира навсякъде с богатствата си.

— Предполагам, че ако имаш за какво да тръбиш — правиш го, така че това за мен няма смисъл.

— Публичността на дейността му е донесла повече дарения, които са се превръщали в много, много хубав начин на живот за Дженкинс и семейството му. Имат няколко къщи — продължи той, — луксозни коли, внушителен обслужващ персонал, произведения на изкуството, бижута. Освен това всеки от тях, включително и малолетните деца, са на заплата към Църквата. Всичко е изпипано юридически, така че всеки от тях си има специфични задължения и трудова характеристика, а Църквата плаща доста добре.

— Значи не са имали сериозни финансови загуби напоследък.

— Точно обратното — това турне е било напълно разпродадено за всички градове и е предизвикало сериозно увеличение на приходите от дарения.

— Явно мотивът не са парите, не се връзва. Със сигурност някои от плановете им са пропаднали заради шума около смъртта му и по-точно около насилствения й характер. Важен е самият факт, че е настъпила по време на предаване на живо, излъчвано на огромни екрани по цялата планета и извън нея. Той е изграждал целия имидж.

Докато вървяха към колата, Ив посочи към един от билбордовете с картина в реален мащаб:

— Той е бил в центъра на нещата, основната фигура. Защо да убиват човека, който им осигурява целия този хубав начин на живот? Може да е заради секс или пък завист — професионална или лична. А може и да се сблъскваме с убиец — религиозен фанатик, който убива свещеници.

— Това със секса ми допада поради много причини — засмя се глуповато Рурк.

— Обзалагам се, че Джими Джей е мислил също като теб. — Ив му даде адреса на къщата, в която са отседнали семейство Дженкинс. — Ти ли ще караш? А после ще се отбием през „Марк“.

— Къде според теб е получавал този секс?

— Ако някой иска да забърше нещо странично с минимален риск, би си наел лицензирана компаньонка. Но ако човек проповядва срещу легализирането на проституцията, не би рискувал да го хванат заради едната свирка или секс. Така че за да е сигурно всичко, предполагам, че би се насочил към някой, който може да е винаги наблизо и е доверен човек — така никой няма да мига неразбиращо, ако ги засече, че прекарват времето си заедно.

— И все пак има риск, но той може да е бил част от тръпката.

Ив поклати глава.

— Не ми прилича на човек, склонен да поема рискове. Освен това ми се струва, че се е чувствал защитен, също както и с финансите. Предприемал е определени стъпки, но е действал внимателно. Обикновено дъщеря му е добавяла водката във водата му за сцената, всичко е оставало в семейството или е спирало до дългогодишния мениджър или доверения бодигард. Водката му е била навик, а жена му не знаеше. Не се престори, че не знае, наистина не беше наясно. Щом е успявал да скрие това, защо да не се отдаде и на малко приятни моменти встрани от брачното легло?

— Сигурен съм, че Майра би се изразила с по-научни термини — каза Рурк след миг, — но патологията, която описа, е доста ясна и логична. Ето адреса, който търсехме.

Ив огледа градската къща в Парк. „Хубаво. Имаше пространство. Лъскаво. Уединен вход за семейството, охрана на най-високо ниво. Днес се е разхождал — нещо обичайно според най-малката му дъщеря. Отървал се е от бодигарда и е излязъл да се разходи, за да медитира и да събере енергия.“

— Обзалагам се, че е дошъл тук до ъгъла и си е извикал такси.

— И е отишъл в „Марк“ — Рурк обърна и поеха с колата към Медисън. — Трафикът по това време на нощта не е силен, през деня е било по-натоварено.

— Трябва да му е отнело двойно повече време, отколкото на нас сега, за да стигне там. Ако е тръгнал пеша, сигурно би стигнал за същото време, колкото и ако е бил с кола в следобедния трафик. Но това са шест или седем пресечки — твърде голям риск, прекалено много хора е можело да го разпознаят. Нюйоркчани са свикнали да виждат известни лица и по-голямата част от тях по-скоро биха опитали котешко лайно, вместо да покажат някаква реакция. Но забележи, че в момента минаваме покрай много магазини и ресторанти.

— Където се тълпят туристи.

— А те като цяло не са толкова преситени на зрелища. Така че, грабва такси и пристига точно във… — Ив погледна часовника на китката си, докато Рурк паркираше колата пред „Марк“. — Ако удвоим времето, стават десет минути, по-скоро осем. — Вдигна значката си, когато един от портиерите забързано се приближи до колата. — Налага се да оставим колата тук.

— Добре, мо’е ли да я дръпнете малко напред? През следващите няколко часа очакваме доста коли да пристигнат и да тръгнат — изсъска през зъби портиера.

— Разбира се. — Рурк премести колата няколко метра по-напред. Ив излезе на тротоара и заразглежда сградата на хотела, докато го чакаше.

— Това не е твоя собственост, нали?

— Не, но може да се уреди, ако това би помогнало.

— Мисля, че ще се справим и без него. Защо не е твой?

— Въпреки постоянните ти подозрения, не притежавам абсолютно всичко. А това?

Той пъхна ръце в джобовете си и също като нея заразглежда сградата.

— Мястото е добро, но архитектурата не ми харесва. Стилът „След Градските войни“ в комбинация с цялата тази помпозност граничи със скука. А и не е достатъчно старо, за да има вида, който бих искал да му придам. Освен това и интериорът трябва да се преправи и да се подреди наново, за да отговаря на идеята ми. Общо взето, сигурно работи с половината от капацитета си. Цените са твърде високи за предлаганата обстановка и обслужване, а и ресторанта никакъв го няма.

Ив се залюля на токове и каза:

— А аз само си мислех, че сградата е грозна.

— Ами това е краткият отговор — каза той.

— Ти мислеше да я купуваш.

— Не. Само я гледах. Разглеждам разни неща, скъпа, това е нещо, което ни сближава с теб. Предполагам, че си тук, за да видиш нещо, а не просто да стоим на тротоара в два и половина през нощта на свеж въздух и да изучаваме непривлекателната архитектура.

— Всеки момент ще дойдат. Ще се приберат право тук след ужасната нощ и ще се качат в стаите си. Или ще се посетят един друг в обща стая, за да се успокояват и отново да обсъдят случилото се. Но тя няма — тя ще иска да остане сама.

— Страничната забежка?

— Да. Залагам на русокосата певица.

— Всички бяха русокоси.

— Аха, да. Русата певица с най-големите цици.

— Е, не всички мъже търсят големи цици — аз съм живото свидетелство за това. Предполагам, че залагаш на русата с големите гърди заради това, че тя падна на колене и заплака.

— Гледал си записа значи — смушка го с пръст тя.

— Е, погледнах това-онова.

— Ти на коя залагаш?

— Не бих се осмелил да заложа срещу теб — вдигна той ръката й към устните си.

Ив се обърна точно в мига, в който една лимузина се плъзна бавно и паркира зад полицейския й автомобил. Загледа се в излизащите от нея хора — мъж и жена, още една двойка, друг мъж и квартета певици. Те се скупчиха заедно, подобно на пухкава синя топка, и се придвижиха към хотела.

— Да им дадем няколко минути, за да стигнат до стаите си. Това може да почака и до сутринта — каза Ив почти на себе си, — но може би ще й е по-лесно да се разкрие, докато е в стаята си. Далеч от мястото, където се е случило, и от всички останали.

— Ако, да речем, излезе, че тя му е била любовница, това какво ти говори?

— Не знам. Зависи. Едната нишка води към друга. Това може да е мотив — искала е повече, а той не е можел да й го даде. А може и да се сблъскаме с ревнив приятел или бивш любовник, или… мога да помисля и за други варианти. Добре, да вървим да сплашим нощната смяна, без да подкупваме никого — добави тя, — защото това му отнема целия чар.

Тя влезе в хотела и се отправи през фоайето със скучен сив под и износени тапети на цветя. Вървеше с наперената си походка, забеляза Рурк, а това винаги много го забавляваше.

Ив шляпна значката си на рецепцията, където един дроид, облечен в строг черен костюм, изпълняваше функцията на рецепционист.

— Добър вечер — каза той и Рурк се учуди чия е идеята да се програмира робот да говори с толкова надут английски акцент. — Добре дошли в „Марк“.

— Ула Пинц. Трябва ми номерът на стаята й.

— Съжалявам. Не съм упълномощен да разкривам номерата на стаите на нашите гости. Обикновено за мен би било удоволствие да се обадя на гостенката и да помоля за разрешението й, но госпожа Пинц току-що дойде и пожела да не бъде обезпокоявана. Случила се е ужасна трагедия.

— Да, имаме мъртъв човек, а аз съм ченге. — Тя вдигна значката си и я размаха пред лицето му. — Познай защо съм тук!

Той просто я изгледа с празен поглед, което, предполагаше Ив, бе проблемът при обслужващите роботи — обикновено те не разбираха от сарказъм или намеци.

— Нека да обясня с по-прости думи — реши Ив. — Госпожа Пинц е свидетел на споменатата ужасна трагедия. Аз съм главният разследващ. Дай ми номера на стаята й или ще те замъкна в Централата, където ще вземем заповед да те изключим заради възпрепятстване на правосъдието.

— Тук, в „Марк“, желанията на гостите ни са неприкосновени.

— А какво ще кажеш за това: как ще обслужваш желанията на гостите, ако отидеш в Централата и момчетата от електронния отдел си поиграят с теб?

Изглежда, това го проумя, доколкото можеше да се каже, че дроидите проумяват нещо.

— Трябва да потвърдя самоличността ви. — Тънък червен лъч, излизащ от очите му, сканира значката й, оставена на рецепцията. — Изглежда, всичко е наред, лейтенант Далас. Номерът на стаята на госпожа Пинц е 1203.

— Има ли някой, който е настанен при нея?

— Не. Останалите от „Вечните светлини“ са в общ апартамент, но госпожа Пинц предпочита отделна стая.

— Обзалагам се, че е така.

Доволна, тя се отправи заедно с Рурк към асансьора.

— Сплашването на роботи не е много забавно.

— Е, понякога трябва да приемем малките разочарования. Помисли си само какво удоволствие ще ти достави разпитът на Ула.

— Да — каза Ив, влизайки в асансьора. — Може би нещата ще се изяснят. Но може и да се окаже, че гоня собствената си опашка и се ровя в нещо, което няма никаква връзка с първото убийство, вместо да заложа на сигурното и очевидното.

— Предпочиташ да вярваш на инстинкта си, вместо да се довериш на сигурните факти?

— Ако сега трябваше да прекарам нещата през компютърен анализ, дяволски сигурна съм, че щях да получа осемдесет на двадесет вероятност убиецът в двата случая да е един и същ.

— А ти мислиш, че не е.

— Мисля, че не е. Струва ми се, че знам кой е убил Дженкинс, но все още не съм съвсем сигурна.

Ив слезе от асансьора и тръгна по коридора към 1203. Над вратата светеше надпис: „Не безпокойте“. Тя почука.

— Ула Пинц, полиция. Отворете вратата.

След няколко секунди, в които бе тихо, Ив почука отново и даде същата команда.

— Здравейте! — Един писклив глас проговори в домофона. — Аз съм ъъъ… неразположена. Казаха, че няма да се налага да говоря с никого до утре.

— Грешали са. Трябва да отворите вратата, Ула, или ще се наложи да използвам универсалния си ключ, за да вляза.

— Не разбирам. — Сега думите й бяха примесени с подсмърчане, а ключалките изтракаха. — Самюъл каза, че можем да се върнем и да не говорим с никого, а той е адвокат. Вратата вече е отворена — допълни тя.

— А аз пък съм ченге. Лейтенант Далас — добави Ив и нарочно не представи Рурк, когато двамата влязоха вътре. — Тежка нощ, а, Ула?

— Толкова е ужасно — избърса сълзите си Ула. Беше свалила бухналата рокля и носеше бял халат от хотела. Бе имала достатъчно време, за да премахне няколко пласта от сценичния грим и лицето й изглеждаше голо, бледо и на петна. Беше младолика. — Той умря. Стана точно пред нас, не знам как.

Рурк разпозна, че момичето не си играеше на „девицата в беда“, а просто беше себе си и хвана ръката й.

— Защо не седнете?

Хотелската стая не беше голяма, но въпреки това имаше обособена част за сядане близо до леглото. Рурк я заведе до един от столовете.

— Благодаря ви! Всички сме толкова разтревожени. Джими Джей беше голям здрав мъж, можеше да се пребори с всякакви предизвикателства на живота и бе толкова изпълнен с енергия, за бога! — издаде тя хлипащ звук и зарови лицето си в кърпичка. — Не знам как може да го няма!

— Работата ми е да разбера точно това. Защо не ми разкажете за вашата връзка с Джими Джей?

Когато Ула отново вдигна глава, очите й бяха широко отворени и почти щяха да изскочат от орбитите си.

— Защо казахте това? Аз пея. Ние пеем — аз, Патси, Кармела и Уанда, ние сме „Вечните светлини“. Ние носим радост.

„Късно е — мислеше си Ив — и няма никакъв смисъл да я разигравам.“ Тя седна на ръба на леглото, така че погледът й се изравни с потъналите в сълзи очи на Ула.

— Знаем, Ула — каза тя.

Жената бързо я погледна и след това измести поглед встрани — точно като дете, което отрича да е крало бисквити, дори ръката му все още да е в кутията.

— Не знам какво имате предвид.

— Ула.

Рурк заговори пръв, за което Ив го изгледа строго, но неговото внимание бе изцяло насочено към жената:

— Джими Джей би искал да ни кажете истината. Той има нужда от помощта ви, някой го е убил.

— О, боже мой! Господи!

— Той се нуждае от това да ни кажете истината, за да открием кой го е направил — заради тези, които са го обичали, и заради последователите му, заради хората, които са му вярвали.

Ула сплете пръсти и притисна ръце в дълбината между изкусителните си гърди.

— Всички му вярвахме. Мисля, че без него сме загубени, наистина. Не знам как ще намерим пътя към Просветлението отново.

— Истината е първата стъпка по пътя.

Тя примигна и просълзените й очи се взряха в Рурк:

— Наистина ли?

— Сега носите едно бреме — бремето на тайната. Той би искал да се освободите от него и да направите първата стъпка от пътя. Сигурен съм, че е така.

— О! — Очите й продължаваха да се взират в Рурк — Само ако можех! Но не искам да правя нещо, което би наранило него, Джолийн или момичетата. Просто никога не бих си простила.

— Ако ни кажете, това няма да ги нарани, а ще им помогне. Ако те не трябва да знаят отговора, той никога няма да напусне стените на тази стая.

Ула затвори очи за миг, а устните й се размърдаха в тиха молитва.

— Толкова съм объркана, толкова ми е болно. Искам да помогна. Искам да продължа по пътя — каза тя, като се обърна само към Рурк. Ив осъзна, че тя самата сякаш се беше изпарила от стаята.

— Предполагам мислите, че двамата с Джими Джей сме имали по-специални взаимоотношения — връзка, която е преодолявала земните бариери.

— Обичали сте се — подсказа й Рурк.

— Да, обичахме се. — Благодарност заструи от гласа й, когато усети разбирането от негова страна. — Обичахме се по начин, различен от този, по който той обичаше Джолийн и момичетата, и от начина, по който аз обичах Ърл — мъжа, за когото почти бях сгодена, когато все още живеех в Тупело.

Ула погледна към снимката край леглото си, на която се хилеше кокалест мъж с широка, сякаш гумена усмивка.

— Донасяхме светлина в живота на другия. А аз му помагах с тялото си, за да добие силата да проповядва божието слово. Вижте, това не беше просто физическа връзка. Не беше просто… секс.

Ив настоятелно и чрез съвсем мъничка заплаха я попита какво е било, ако не е било заради секса.

— Въпреки че си доставяхме взаимно удоволствие, което не отричам — каза Ула и прехапа долната си устна, като очите й отново плувнаха в сълзи, умолявайки за малко разбиране, — освен удоволствието, между нас съществуваше и дълбоко разбирателство. Не всеки разбира разбирателството, затова трябваше да го запазим само между нас.

— Мога ли да попитам от колко време поддържахте тази специална връзка? — намеси се Ив.

— Четири месеца, две седмици и пет дни — усмихна се сладко Ула. — Двамата винаги първо се молехме, а тази сила — духовната мощ — бе толкова осезаема, че знаехме, че това е правилно.

— А колко често… взаимно си създавахте светлина?

— О, два или три пъти седмично.

— Включително и днес следобед.

— Да. Тази вечер беше много специална за всички нас. Бе много важно Джими Джей да получи цялата светлина и енергия, която можехме да създадем. — Тя взе друга кърпичка и деликатно издуха носа си. — Дойде тук днес следобед. Останах в стаята си, докато момичетата излязоха да поразгледат малко забележителности, преди да отидем на репетиция. Отне им около час. Очакваше ни много специална вечер, така че трябваше да създадем много светлина.

— Той някога давал ли ви е нещо? — попита Ив. — Пари, подаръци?

— О, не, за бога! Това би било нередно.

— Аха. Излизали ли сте някога заедно? Да сте пътували във ваканция, да сте излизали на вечеря?

— Не, о, не! Той просто идваше в стаята ми, независимо къде се намирахме. Заради светлината. И може би няколко пъти и зад кулисите, ако той се нуждаеше от малко повече енергия, преди да излезе да проповядва.

— А не се ли притеснявахте, че може да ви намери някой, който няма да разбере разбирателството?

— Ами притеснявахме се малко. Но Джими Джей казваше, че по-висшата ни цел ни пази, както и чистите ни намерения.

— Никой ли не ви е питал за взаимоотношенията ви?

Устните й оформиха малка нацупена муцунка:

— Никога досега.

— И никога не сте казвали или намеквали за това на приятелите си? На другите певици или на вашия, ъъъ… почти годеник?

— Не, не съм. Бях обещала. Двамата с Джими Джей се заклехме в Библията, че никога и на никого няма да казваме. Надявам се, че щом казах на вас, това няма да е грешно. Вие казахте…

— Сега е различно — увери я Рурк.

— Да, защото той отиде при ангелите. Толкова съм уморена. Искам само да си кажа молитвите и да си легна. Става ли?

Когато отново излязоха на тротоара, Ив се облегна на колата си.

— Няма начин това да бе театър. Тя наистина е толкова наивна. Прилича на паднала от луната в чувал!

— И въпреки това е много сладка.

Ив обърна очи към него и каза:

— Мисля, че трябва да имаш пенис, за да останеш с такова впечатление.

— Да, така си е.

— Освен това — или по-скоро заради това — успя да уцелиш правилната комбинация в случая. Доста добре я предразположи, без да се налага аз да я заплашвам и да замъквам глупавия й задник в Централата — каза Ив, като не успя да се сдържи да направи кисела физиономия. — Да се освободи от товара на тайната си и да продължи по правилния път.

— Ами такава беше темата. Във всеки случай тя е от типа жени, които гледат на пениса като на нещо, което им говори и може да им каже какво да правят и какво да мислят. И Дженкинс се е възползвал, а може и наистина да е вярвал в това, което й е наговорил.

— Както и да е, това е следа — отвори тя вратата на колата от своята страна. Когато и двамата се качиха, тя погледна към Рурк. — Възможно ли е да са били толкова глупави, че да си мислят, че никой не би се усъмнил, че двамата правят секс? Че никой не ги е заподозрял? Два или три пъти седмично в продължение на няколко месеца плюс някое и друго чукане зад кулисите, а както видяхме там винаги гъмжи от хора.

— Мислиш, че някой ги е разкрил — каза Рурк, докато шофираше по пътя към дома — и е убил Дженкинс заради това?

— Това е следа. Какво би се случило с Църквата — с репутацията й, с мисията и с дарителите, ако това разбирателство беше излязло наяве?

— Сексът е управлявал цели държави и е унищожавал световни лидери. Предполагам, че това би причинило доста вреди.

— Аха. Представям си повече, доста повече от смъртта на основателя и основната фигура. Може да се каже, че убиецът на тази основна фигура си набелязва божии служители. Може да разнищиш случаите, ако правилно изиграеш картите. Може и да имаш няколко правилни предположения, но ще се наложи да задълбаеш повече, да се поогледаш за възмутени или за такива, които са ги подкрепяли. Може и да продължиш разследването, докато ново главно действащо лице влезе в полезрението на убиеца.

„О, да — помисли си тя. — Връзва се. Връзва се и още как! Междувременно имам вдовицата и семейството му — силно опечалени и готови на всичко. А и медиите ще ми прикриват задника през цялото време, докато около това се шуми. По дяволите — ако пипам внимателно, това може да е голям плюс за мен.“

— А кой знае какво ще правят те?

— О, това ще е само мениджърът му — Били Крокър.

— И ти знаеш всичко това само от един негов разпит, предполагам — засмя се Рурк, — и от няколкото часа, през които водиш разследването.

Тя сви рамене и разтърка клепачите си:

— Трябваше да спомена, че подозирам мениджъра. Когато съм изморена, ми идват неочаквани сили. Ако това е съвсем отделно убийство, струва ми се, че е бил мениджърът. А ако греша и е свързано с Флорес/Лино, да пукна, ако знам кой може да е!

Ив се прозина широко:

— Кафето не ми е достатъчно — промърмори тя. — Мисля, че имам нужда да полегна за няколко часа и оставя мозъка ми да се позанимае с това, докато си почивам. — Погледна часовника си и изруга. — Добре, максимум два часа, защото трябва да съм готова с доклада, преди да дойде Пийбоди. А ми трябва и време за няколко проучвания и поглед върху финансовите резултати, които ти изрови. Ако заложа на вероятност, дори и след твърденията на Ула, рискувам в даден момент нещата да се обърнат и да ме ударят в гръб. Трябва ми повече информация.

Рурк вкара колата през портала на дома им.

— Да считам ли, че двамата с теб няма да създаваме светлина тази сутрин?

— Хей, приятел, аз търся тъмнината — засмя се полузаспала тя.

— Добре. Полягаме за два часа и се събуждаме сутринта с енергиен шейк.

— Действа възстановяващо.

— Имаме с нов вкус — „Страстна праскова“.

— Възстановяващо и доста глупаво. Сладко!

Но тъй като дотогава имаше два часа, тя нямаше да го мисли още отсега. Концентрира се само върху това да се качи горе, да се съблече и да се свлече в леглото, където вече се беше разположил Галахад и я гледаше раздразнен от това, че го безпокоят.

Още преди котката да се изправи отново на крака, а тя да се сгуши в Рурк, Ив вече спеше.

Насън отново излезе на сцената в голямата зала на Медисън Скуеър Гардън. Олтарът стоеше осветен от лъч бяла светлина. Лино, облечен в свещеническите си одежди, и Дженкинс с белия си костюм бяха застанали зад него.

Черното и бялото под блясъка на светлината.

— Тук всички сме грешници — каза Дженкинс и й се усмихна. — Всичко струва само колкото един билет. И всички са грешници.

— Греховете не са в моята власт — отговори му Ив. — Но престъпленията са. Убийствата са моята религия.

— Започнала си от рано — вдигна Лино един сребърен потир и направи жест към нея като за тост, след това отпи. — Защо евтиното вино е трябвало да се превърне в Христовата кръв? Искаш ли глътка? — попита той Дженкинс.

— Имам си собствено, падре — надигна Дженкинс своята бутилка с вода. — Всеки човек трябва да отпие от отровата си, братя и сестри! — извиси глас той и разпери ръце. — Нека се помолим за грешницата, която ще намери пътя си, ще открие светлината. Тя се разкайва!

— Не съм тук заради греховете си.

— Греховете са тежестта, която ни дърпа надолу и ни пречи да докоснем божията ръка!

— Искаш ли малко опрощение? — предложи й Лино. — Раздавам го всеки ден и по два пъти дневно в събота. Не можеш да си купиш билет за рая, без да си платиш за спасението.

— Нито един от вас не е такъв, за какъвто се представя.

— Дали? — настоя Дженкинс. — Нека да върнем лентата назад.

Екранът зад тях проблесна. Някъде примигваше приглушена червена светлина. Процеждаше се през едно малко прозорче и изписваше: „Секс! Секс на живо!“, в стаята, където Ив се виждаше като детето, което някога е била. По нея пробягнаха ледени тръпки, като се видя как се опитва да си отреже малко парченце плесенясало сирене.

В съня сърцето й започна да тупти учестено. Гърлото й сякаш гореше.

Той идваше.

— Виждала съм това и преди. — Ив се насили да задържи очите си върху екрана и си заповяда да не се обръща и да не бяга от това, което се задаваше.

Той идваше.

— Знам какво направи той. Знам какво направих аз. Това няма нищо общо.

— Не съди! — каза Лино, докато навиваше нагоре ръкава на расото си, а татуировката на ръката му започна да кърви. — Освен ако ти самата не си съдена!

На екрана баща й — пиян, но не достатъчно — я удари. И падна върху нея. Пречупи костта на ръката й, докато я изнасилваше. На екрана тя пищеше, а застанала на сцената, порасналата Ив чувстваше всичко това отново. Болката, шока, страха и накрая хладната дръжка на ножа в ръката си.

Уби го, забивайки острието отново и отново в тялото му, чувстваше кръвта по ръцете си, тя оплиска лицето й, а счупената ръка болеше страхотно. Ив стоеше на сцената и гледаше. Стомахът й се преобърна, но продължи да гледа, докато детето, което някога е била, се сви в един ъгъл и се сгуши като диво животно.

— Признай греха си — заповяда й Лино.

— Покай се за греховете си — изкрещя Дженкинс.

— Ако това е било грях, ще си понеса заслуженото от Бог, ако и когато трябва.

— Покаяние — настояваше Лино.

— Прераждане — проповядваше Дженкинс.

Двамата заедно се втурнаха към масата, оставена на сцената като олтар, а тя се разби на назъбени каменни парчета. От ковчега зад нея се надигна кървавият призрак на баща й. И се засмя.

— Адът те чака, малката. Време е да дойдеш тук при мен.

Без да се поколебае нито за миг, Ив извади оръжието си и освободи предпазителя. Стреля и отново го уби.

— Ив, събуди се! Стига. Трябва да се събудиш.

Първо почувства топлината на силните ръце, които я прегръщаха, и учестените удари на сърцето му до нейното.

— Добре, добре. — Тук можеше да диша спокойно, можеше да си отдъхне. — Всичко свърши.

— Студена си, направо ледена. — Рурк притисна устни към челото и бузите й, като не спираше да разтрива настръхналата кожа по ръцете и гърба й.

— Тя не беше тук.

— Коя?

— Майка ми. Мислех, че ако го сънувам, ако отново си го спомня, тя ще бъде там. Заради Солас, заради всичко. Но не беше заради това. Не беше заради нея. Добре съм.

— Нека да ти донеса малко вода.

— Не — тя го прегърна по-силно, — просто остани до мен.

— Тогава ми кажи какво сънува.

Двамата се държаха в прегръдките си, а студените тръпки престанаха да пронизват кожата й, изпариха се от костите и оставиха сърцето й свободно.

— Убих го отново. Не почувствах целия онзи страх, нито яростта или отчаянието. Не почувствах и удоволствие. Просто трябваше да го направя. Можех да стоя там и да гледам как се случва отново на екрана, дори почувствах как се случва. Беше, сякаш присъствах и на двете места, но…

— Но?

— Това не ме заболя толкова много, нито ме изплаши тъй силно. Можех да гледам и да разсъждавам: Свърши се. Всичко ще бъде наред. Колкото и време да отнеме, всичко ще бъде наред, защото ще направя каквото трябва. Колкото и пъти да се наложи да го направя, накрая той пак ще бъде мъртъв. Добре съм.

— Светлините включени — заповяда Рурк — петнадесет процента. Имаше нужда да я погледне, да я види добре, за да е сигурен. А после хвана лицето й в шепите си и целуна едната й вежда. — Можеш ли вече да заспиш?

— Не знам. Колко е часът?

— Наближава шест.

— Почти време за ставане е — поклати глава тя. — Ставам и ще започвам.

— Добре тогава. Ще отида да направя онзи енергиен шейк.

— Знаех си, че ще го кажеш — нацупи се тя.

— И понеже ти си любовта на живота ми, аз също ще изпия един.

Бележки

[1] Кана Галилейска. — Б.пр. ↑

Към следващата част или към съдържанието

Нора Робъртс Спасение в смъртта (7)

Метаданни

Данни

Спасение в смъртта

Информация

История

Сваляне / Връзки

7.

Нора Робъртс
Спасение в смъртта (7)