Нора Робъртс
Спасение в смъртта (18)

21.

Ив паркира пред младежкия център и включи табелата с надпис „дежурен“. Същите деца играеха баскетбол в двора, докато възрастните влачеха, тикаха и носеха на ръце някои от по-малките, водейки ги към сградата.

„Ежедневието на децата е доста странно — реши Ив. — Домъкват те на някакво място, оставят те там, а в края на деня те замъкват обратно. В това време си създават свои собствени малки общества, които може и да нямат нищо общо с мястото им в йерархията у дома. Така не се ли оказваше, че малко или много човек трябва постоянно да се нагажда, да пренарежда и преправя живота си и да се съобразява с ред нови правила и хора с различен авторитет?“

Не беше чудно, че децата са толкова странни.

— Ти ще изчакаш заповедта за задържане — каза Ив на Макнаб. — Щом потвърдим, че Хуанита е тук, или разберем къде е, Пийбоди ще ти каже. Тогава можеш да отидеш в апартамента й.

— Не виждам как ще му предам тази информация, след като от мен се очаква да млъкна, а дори и да не беше така, пак нямаше да искам да говоря с него.

— Искаш ли да усетиш каква е тръпката от това да те изритам в задника така, че ботушът ми да те удари в сливиците? Дори и не си помисляй за това — сгълча я Ив и изгледа с вледеняващ поглед Макнаб, който се опита да се разхили. — Детектив Мижитурка остава тук! Детектив Разбито сърце — с мен!

Ив бързо тръгна към сградата. След секунди Пийбоди я догони, а обидата й се усещаше във всяка крачка.

— После ще имаш време да се сърдиш — каза й Ив, — така или иначе нищо от това няма да е приятно или удовлетворяващо, затова сега си свърши работата, а после се сърди, колкото искаш.

— Мисля само, че трябва да мога да изкажа мнението си, без да…

Ив спря и рязко се обърна — в очите й светеха пламъци, които сякаш искаха да прогорят дупка през Пийбоди.

— Да не би да си мислиш, че на мен ми харесва да преследвам жена, която е погребала сина си разкъсан на кървави части и едва изстърган от пода? Да не би да ти се струва, че потърквам доволно ръце пред перспективата да я затворя в килия и да изтръгна от нея признание, че е убила човека, когото смятам за изцяло отговорен за това?

— Не — каза Пийбоди и сви рамене. — Не, не мисля.

Пламъците в погледа на Ив угаснаха.

— Личното мнение, чувствата и състраданието в случая нямат никакво място. Това е нашата работа и ние ще я свършим.

Ив отвори вратата на главната сграда и пристъпи в сутрешния хаос на фоайето. Ревящи бебета, пищящи деца и много изнервени родители се щураха насам-натам. Едно от малките се опита да се измъкне през отворената врата с неподозирана за възрастта му скорост.

Пийбоди успя да го хване и го предаде на мъжа, който изтича след него.

В това време Ив успя да си проправи път и привлече вниманието на Магда.

— Хуанита Търнър? — попита я кратко тя.

— О, Нита се оправя с дошлите по-рано, в стаята за игра е — посочи Магда нанякъде. — Оттук през двойните врати и един етаж по-нагоре по стълбите, втората врата вляво, отворено е.

Пийбоди тръгна да изважда комуникатора си, но Ив само поклати глава.

— Не и докато не я видим. В цялата тази лудница може и да е излязла.

Ив тръгна в указаната посока, следвайки шума. В стаята за игра имаше маси, столове и полици, на които се мъдреха неща, които се предполагаше, че са игрите. През прозорците обилно влизаше слънце и обливаше цялата стая, боядисана в агресивно ярки цветове. Шест от децата стояха на масите, рисуваха, подреждаха пъзел и в същото време крещяха с цяло гърло.

Хуанита ходеше около тях, поглеждаше над раменете им и ги потупваше мило по главите. В мига, в който видя Ив, приятната усмивка, която се стелеше на лицето й, изчезна. „Ако вината имаше лице, то в момента беше изписано върху Хуанита Търнър“ — помисли си Ив.

Тя бързо се обърна към Пийбоди, докато бяха още на вратата:

— Свържи се с Макнаб — нареди й кратко тя. — И стой настрана.

Ив изчака Хуанита да се приближи до вратата.

— Мога ли да ви помогна с нещо?

— Ще трябва да намерите някой, който да ви замества, госпожо Търнър.

— Защо?

— Знаете защо. Сега трябва да дойдете с нас, можем да направим всичко много тихо. — Ив погледна зад Хуанита към половин дузината деца. — Ще е по-добре за вас и за децата, ако направим всичко тихо.

— Няма да оставя децата, няма…

— Искате ли те да видят как ви извеждам оттук с белезници? — Ив замълча за момент и видя как очите на жената потънаха. — Ще намерите някой, който да ви замества, госпожо Търнър, а аз ще уредя да ви отведем в Централата. Ще ме чакате там, докато дойда да ви разпитам.

Тънката пелена на обидата не можа да прикрие страха в изражението на Хуанита — и двете ясно се изписаха на лицето й.

— Не виждам защо трябва да идвам с вас, щом не знам за какво става въпрос.

— Госпожо Търнър, до края на деня ще задържим Пени Сото под гаранция. — Ив леко кимна, когато забеляза притеснения й поглед. — Чудесно знаете за какво става въпрос. Сега сама решете как да стане всичко.

Хуанита отиде до другия край на коридора и размени няколко думи с младия мъж, който стоеше там. Той я изгледа объркано, леко притеснен, но се приближи и влезе в стаята за игра.

— Не се налага да ви казвам нищо — каза Хуанита, а устните й потрепериха при тези думи.

— Не, не се налага. — Ив хвана ръката й и я поведе надолу по стълбите и извън сградата. Изчака, докато стигнаха до тротоара и бяха вече достатъчно далеч от децата, които все още обстрелваха баскетболния кош в двора, преди да прочете правата на задържаната.

 

 

В Централата Хуанита беше заведена в една от стаите за разпит, а Ив зави по коридора към кабинета си — трябваше първо да се погрижи за някои неща. Докато приближаваше към коридора за персонала, забеляза Джо Инез и съпругата му, които чакаха на една пейка, Джо се изправи.

— Ъъъ, човекът каза, че сте на път за насам, така че…

— Окей. Искате да говорите с мен ли?

— Да, аз… — Джо погледна към жена си, която му кимна в знак на безмълвна подкрепа. — Трябва да поговорим за миналото, за това, което стана преди — бомбите през 2043-та.

Ив направи въпросителен жест с ръка:

— Защо сте дошъл? И защо сте тук сам?

— Ние говорихме — каза съпругата му и леко постави ръката си върху неговата. — След като дойдохте, ние си поговорихме и Джо ми разказа всичко. Тук сме, за да направим каквото е правилно — двамата с Джо, заедно.

— Отговорете ми само на този въпрос — каза Ив и пристъпи по-близо до Джо, така че лицата им се приближиха. Изгледа го настойчиво и проговори с много тих глас: — Не съм ви прочела правата. Знаете ли какво означава това?

— Да, но…

— Искам да ми отговорите на този въпрос, преди да продължим и преди казаното от вас да влезе в протокола: Да сте убили някого или да сте участвали в нечие убийство?

— Не, Исусе! Не, това е…

— Не казвайте нищо друго. Не ми казвайте нищо. Ще наредя да ви заведат в стая за разпит, ще ме изчакате там, докато уредя някои неща. — Тя кимна с глава към коридора и привика един от униформените. — Заведи господин и госпожа Инез в стая „Б“. Стой там с тях. — Ив отново се обърна към двамата. — Няма да казвате нищо, докато не ви кажа да го кажете.

След това Ив отиде право в офиса си и се свърза с Шер Рео от Прокуратурата.

— Трябваш ми тук, долу — каза й тя, — но преди да слезеш, искам да ми осигуриш имунитет за един свидетел.

— О, добре — красивата блондинка направи грациозен жест с ръка. — Само да си взема специалната магическа пръчка с имунизиращата защита.

— Имам свидетел, който дойде доброволно и може да помогне за приключването на два случая, които са отворени от седемнайсет години и включват смъртта на шестима души. Свидетелят може би ще даде информация, която ще послужи да арестуваме няколко души.

— Какво…

Ив я прекъсна и продължи:

— Освен това съм на път да приключа и случая с убийството в „Сен Кристобал“ с двама арестувани. Свидетелят е бил непълнолетен по времето на по-ранния инцидент и вероятно за тогава ще важи Реабилитиращата клауза, а можем и да го докажем, ако случайно бъде оспорено. Всеки проклет ден ти се налага да сключваш сделки с всякаква измет, за да заловиш още по-голяма измет, Рео. В случая ти говоря за човек със семейство, такъв, който много държи в каква посока ще поеме животът му. Ти трябва да му осигуриш имунитет или ще го освободя.

— Не мога просто така…

— Не ми казвай какво не можеш. Направи така, че да стане, и ми се обади. — Ив затвори телефона и се обади в офиса на Майра.

— Не ми пука какво прави… — започна най-напред Ив, когато чу, че заядливата й секретарка вдига телефона. — Трябва да говоря с нея сега! Свържи ме, идвам натам.

Екранът на линка й просветна в синьо — знак за изчакване на линия.

След няколко секунди Майра се появи на дисплея.

— Ив?

— Трябваш ми за наблюдение — започна Ив и обясни. — Може и да греша — допълни тя, — но ти ще знаеш, ако греша.

— Мога да дойда за около двайсет минути.

— Ще те чакам.

Последното й обаждане беше до Файнбърг, с което постави началото и на последната фаза от плана си. Когато Рео й се обади, Ив сграбчи линка и веднага й вдигна:

— Идвам към теб. Имунитетът не е изключен, но ми трябва повече информация.

— По време на бомбените атаки свидетелят ми е бил почти на седемнайсет и член на „Солдадос“.

— Господи, Далас, ако е бил част от това…

— Смятам, че ако е имал някакво участие, то е било незначително и постфактум. Той може да ни даде информация за главните извършители. По-късно днес ще заловя единствения от тях, който е все още жив — това е част от арестите по случая „Сен Кристобал“. Така или иначе задържаните ще си го отнесат за това, Рео, но информацията, която той може да ми даде, ще е само още един пирон в ковчега, който ти ще можеш да забиеш.

— Реабилитиращата клауза е доста мътна материя и е била отменена. Ако заподозрян не е бил арестуван и съден по времето, когато е била в сила, показанията, дадени след отмяната й…

— Не ми се прави на адвокат, Рео. Искам да осигуриш имунитет на свидетеля ми. Няма да подведа този човек под отговорност.

„Не, не мога да ги спра всички, не мога да спася всички, но мога някои от тях“ — помисли си Ив.

— Какво е името на свидетеля?

— Засега ще бъде господин X, докато ми осигуриш проклетия имунитет.

— По дяволите! Какъв ти е той? Брат? Добре — условен имунитет. Ако е извършил убийство, Далас, няма да му дам път да се изчисти.

— Добре, става.

— Ще бъда там след пет минути.

— Стая „Б“. И… може да се наложи да си отмениш графика до края на деня. Показанията ще са дълги.

Ив сви по коридора, където я чакаше Пийбоди, и двете отидоха да говорят с Джо Инез.

— Запис включен. Лейтенант Ив Далас и детектив Дилия Пийбоди, разпит на Джо Инез и Консуела Инез. Сега ще ви прочета правата. — След като го направи, Ив седна в другия край на масата срещу тях. — Разбирате ли и двамата правата и задълженията си в настоящия случай?

— Да, аз ги разбирам, но Кони не е замесена.

— Това е с оглед нейната защита. Господин Инез, по собствена воля ли дойдохте за даване на показания?

— Да.

— Защо?

— Какво „Защо“?

— Искам да ми кажете за протокола защо днес решихте да дойдете и да дадете показания.

— Аз… аз съм извършил доста неща. Не се гордея с миналото си, но сега имам семейство. Имам три деца, три момчета. Ако не направя каквото е правилно, с какви очи ще мога да ги уча на това?

— Добре. Искате ли нещо за пиене?

— Аз — не — очевидно смутен, Инез прочисти гърлото си. — Добре съм си.

— Госпожо Инез?

— Не, благодаря ви. Просто искаме да приключим.

— Кажи ми какво стана, Джо, какво се случи през пролетта на 2043-та?

— Ами… повечето от нас, дори и да не ходеха на училище, редовно ходеха на танците. Дали за да танцуваме, или за да се сбием, да направим някоя сделка, или да търсим нови членове.

— Кои сте „вие“?

— О! „Солдадос“. Тогава Лино и Стив бяха двамата ни главатари, но може да се каже, че предимно Лино командваше бандата. Стив бе по-скоро за мускули. Лино искаше нови хора и мислеше, че нови лица се привличат, когато имаш проблем, когато има нещо като, да речем, общ враг. Той ги говореше такива — допълни Джо. — Но аз не знаех, кълна се в бога, разбрах чак по-късно.

— Не си знаел какво?

— За бомбата. Не знаех. Бях член от около година — година и половина и Лино беше забелязал, че съм сръчен в ръцете, че мога да оправям разни неща и мога да пипна двигателите на колите, така че да станат по-мощни. — Джо въздъхна леко. — Той казваше, че един ден ще бъда Някой, че той ще ме направи Някой. Но преди това трябваше да получа знака.

— Какъв знак?

— Знака за убийство. Не можех да се изкача в йерархията, докато не извърша убийство, тогава щях да получа знака.

— Все още носите татуировката на „Солдадос“ — отбеляза Ив. — На нея няма знак за убийство „X“.

— Не, така и не направих знака. Не ми беше присъщо. Не ми пукаше особено да се сбия, по дяволите — дори боят ми харесваше — да се развихря и да се пролее малко кръв. Така изпусках парата. Но не съм искал да убивам никого.

— И все пак двамата с Лино сте били приятели — напомни му Ив.

— Да, мислех, че сме. Лино често ме подкачаше за това, но… просто така, както момчетата се закачат за разни глупости. Предполагам, че затова и не разбрах какво е замислил, какво смята да прави.

— Той не ти е казал за бомбата.

— Той никога нищо не ми е казвал. Само ми беше споменал, че ще се срещнем на танците. Когато бомбата избухна, аз бях там. Бях точно там. Рони Едуардс беше убита. Изхвърча на десет метра от мен. Познавах я.

Той спря за момент и разтърка лицето си с длани. Когато отново ги отпусна, Кони взе едната му ръка в своите.

— Познавах я — повтори Джо, — знаех я още от детската градина, а беше разкъсана пред очите ми. Никога… — Той сведе глава и се опита да сподави риданието. — Съжалявам!

— Успокой се — каза му Ив.

— Стана… за секунди там стана ад! Свиреше музика, децата танцуваха или просто се мотаеха наоколо. И изведнъж настана ад! Беше толкова шумно, всичко гореше. Доста от децата бяха ранени, всички тичаха насам-натам, уплашени до смърт, много бяха ранени и в блъсканицата. Лино, Чавез и Пени извеждаха децата навън — като герои. — Те казваха, че било работа на „Черепите“, на шибаните „Черепи“.

— Джо.

— Извинявай. — Той избърса устата си с опакото на ръката. — Но те не бяха там, нямаше ги, когато се случи.

— Лино, Стив и Пени не са били там? — уточни Ив.

— Да. Искам да кажа не, не бяха там, когато цялото място избухна. Преди това търсих Лино — бях намерил няколко момчета, които искаха да се присъединят, затова трябваше да намеря Лино. Никой не го беше виждал. Само минути преди да избухне, никой не беше виждал нито него, нито Пени, нито Стив, а той никога не пропускаше танците. Мислех си, че просто малко е закъснял, и по-късно реших, че е извадил късмет. Беше късметлия, защото всички решихме, че той е бил целта. Чак по-късно осъзнах, че именно той раздухваше слуха, че бил мишената.

— Ти беше ли ранен при първата бомба?

— Бях малко обгорял и ударен от отломките, които се разлетяха наоколо. Не беше сериозно, но ако бях застанал, където беше Рони… мислил съм си за това. Мислил съм за него и как Рони просто беше издухана в пространството. Това ме подлуди, накара ме да реша, че да — тези „Черепи“ определено заслужават някой от техните да бъде убит. Ето, мислех си, сега вече съм на път да си получа знака. И тогава чух Лино и Пени да говорят.

— Ти къде беше, когато ги чу?

— Имахме едно място, което използвахме като щабквартира. Мазе на сградата на Второ Авеню, номер 101 вдясно. Подземието беше голямо и приличаше на лабиринт. Капан за плъхове — каза Джо с горчива усмивка. — Преди около десет години го оправиха, а го бяха започнали още десет преди това. Сега там има апартаменти, хубави апартаменти.

— Само от любопитство, знаете ли кой беше собственик на сградата?

— О, да. — Той я изгледа, объркан от въпроса. — Хосе Ортега — старецът беше голяма работа в квартала. Хосе беше един от нас — „Солдадос“. Имам предвид внука на стареца, той беше един от нас. Но всъщност Лино беше решил, че това ще е „нашето място“.

„Вълните…“ — помисли си Ив.

— Добре. Значи си чул Лино и Пени да си говорят, когато си отишъл в подземието, във вашата щабквартира.

— Да. Както споменах, мястото беше голямо, имаше много стаи и коридори. Бях тръгнал към „Военната стая“. Бях надъхан и исках мъст. По дяволите! Исках да поведа бойната група. Но минах покрай една от другите стаи и ги чух да си говорят за това „как е минало“. Как поставянето на бомбата по време на танците е привлякло общественото внимание — така се изрази Лино — обществото вече било въвлечено. Сега щели да ударят „Черепите“ и всички щели да се зарадват. „Солдадос“ щяха да бъдат герои, защото всички си мислеха, че „Черепите“ са атакували първи, че те са пролели кръв на неутрална територия. А Пени каза, че трябвало да използват по-голяма бомба.

Джо сведе поглед към ръцете си и след това отново погледна към Ив. В очите му проблясваха сълзи.

— Тя го каза. Каза как Лино трябвало да направи по-голяма бомба, така че да има повече умрели, „а не само тази малка кучка Рони“. Каза, че купчина тела щяла наистина да разбуни духовете. А той се засмя. Той се засмя и отговори: „Почакай няколко дни“.

Джо отпусна ръка и хвана тази на съпругата си.

— Може ли малко вода? Мисля, че ми трябва малко вода.

Пийбоди се изправи и отиде да донесе една картонена чаша.

— Успокойте се, господин Инез — каза му тя.

— Не можех да го повярвам! Не можех да повярвам, че те са направили това — в нашия град! Чаз Поларо беше в болница и не се знаеше дали ще оживее, а те стояха там и се смееха. Те го бяха направили и се смееха. Онази нощ аз можеше да съм умрял или да лежа умиращ. Можеше да е всеки от нас, а го беше направил той. Те го бяха направили! Тогава влязох при тях направо бесен. Те си лежаха на стария матрак, който бяхме домъкнали там, и Пени беше почти гола. Казах: „Какво, по дяволите, Лино?“ Извинявай, Кони, но така казах.

Джо започна да говори по-бързо, сякаш изстрелваше думите, изблъскваше спомените си навън.

— Казах му: „Ти, проклето копеле, ти си ни заложил тази бомба“. Той се обърка и ми каза да се поуспокоя, да забавя топката. Започна да разправя, че това било стратегия за доброто на бандата, но това бяха идиотщини. Казах му да си го начука и си тръгнах. Той ме последва. Тогава си наговорихме доста неща — Кони доста ще се ядоса и ще се изчерви, ако ги кажа всичките. Върхът беше, когато ме заплаши. Той бил шефът, а аз трябвало да спазвам заповедите му — да си държа устата затворена или щял да прати Чавез по мен. Каза, че ще ударим „Черепите“, и то сериозно — вече бил приготвил бомбата. Каза ми да мълча, ако не искам да ми я натика в гърлото и да задейства дистанционното. Предполагам, че не му е станало ясно дали съм го разбрал добре, защото няколко часа по-късно дойдоха и ме пребиха зверски. Замълчах си. Не казах нищо и на следващия ден Лино и Чавез се ометоха. Замълчах си и когато Пени ме намери и ми каза да помня, че може Лино да е бил бомбаджията, но сега нейният пръст държал спусъка и ако не следвам заповедите й, щели да ми направят това, което тя и Лино са направили на нейния старец.

— Чакай малко — каза Ив, — да не би Пени Сото да ти е казала какво точно са направили с баща й?

— По дяволите, че те се хвалеха с това през цялото време — разправяха как са накълцали Ник Сото и как са направили знаците си заедно.

— Добре. Продължавай.

— Мисля, че няма още много за казване. Няколко дни след като Лино замина, втората бомба удари закусвалнята. Аз си замълчах и не казах нищо на никого, затова умряха петима души.

— Предварително ли си знаел за втората бомба?

— Да, знаех. — Джо смачка картонената чашка в юмрук. — Не знаех кога и къде, но знаех, че ще го направят. Знаех, че ще умрат хора, защото Пени искаше трупове, а Лино обичаше да дава на Пени всичко, което пожелае. Аз не направих нищо по въпроса. Отидох и се напих и останах пиян за доста дълго време.

— Кога за последно видя Лино Мартинес?

— В деня, в който си казахме всичко. След това го чаках да се върне, но той така и не го направи, нито пък Чавез. За малко след това Пени ръководеше „Солдадос“, но бандата се разпадна. Мен ме прибраха за обир в един денонощен магазин и известно време бях на топло. Когато излязох, тя ми припомни, че ако се разприказвам, могат да ми се случат далеч по-гадни неща от едно пребиване.

— Добре, Джо, нека отново да отбележим някои от по-важните моменти. — Ив отново го накара да повтори казаното и го запита за някои дребни детайли. В един момент си помисли, че направо е изцедила човека, и каза: — Искам да ви благодаря, че дойдохте днес. Оказахте ни голяма помощ.

— Това ли е всичко? — взря се той в нея, когато тя понечи да се изправи.

— Освен ако нямате нещо да добавите.

— Не, но… не съм ли арестуван?

— За какво?

— За… не знам за какво, за премълчаване на доказателства или… за някакво съучастие?

— Не, Джо, чист си. Може да бъдеш призован да свидетелстваш в съда и да потвърдиш показанията, които даде днес. Ако стане така, ще свидетелстваш ли в съда според изложените факти?

— Имаме три деца. Трябва да им покажа как да постъпват правилно.

— Това е всичко, което ми трябва за момента. Вече можете да си отидете у дома.

Ив излезе и се запъти към залата за наблюдение, където я чакаше Рео.

— Чист е — каза Рео, — но ако мислиш, че можем да повдигнем и поддържаме обвинение спрямо Пени Сото само въз основа на спомените на един бивш член на банда, приятелко…

— Не се тревожи за това. Ще ти намеря нещо повече, ще имаш нещо много повече. Следващата чакаща в списъка е Хуанита Търнър, майката на едно от телата, за които Пени Сото е жадувала, и също така жената, която е отровила Лино Мартинес. Тя е в стая „А“. Мога да ти кажа още, че съм извикала Майра, която ще наблюдава разпита, и мисля, че заключението й ще бъде намалена вменяемост.

— Днес си ченге, адвокат и психиатър — каза Рео със сарказъм, който прозираше иззад всяка дума. — Как го правиш?

— Ти няма да я закачаш, Рео, и направо ще те изпратя на едномесечна ваканция в Портафино напълно безплатно.

— Винаги съм искала да отскоча до там.

Ив се зареди с кафе и се обърна към Пийбоди:

— Готова ли си?

— Да.

— Ти поемаш.

— Какво? Какво? — затича се тя след Ив. — Да не би току-що да каза, че аз поемам?

Вместо отговор, Ив влезе в стаята за разпити и само седна, без да каже нищо.

— Ааа, запис включен — започна Пийбоди и прочете правата на задържаната. — Госпожо Търнър, запозната ли сте с правата си?

— Да.

— Разбирате ли своите права и задължения?

— Да, да.

— Госпожо Търнър, член ли сте на енорията към католическата църква „Сен Кристобал“?

— Да.

— Познавахте ли отец Мигел Флорес?

— Не — сега Хуанита вдигна глава, а тъмните й очи горяха, — защото отец Флорес никога не е идвал в „Сен Кристобал“. Един убиец и лъжец дойде с неговото лице. Този отец Флорес най-вероятно е мъртъв, сигурно е убит. Какво ще кажете за това? Какво правите вие по въпроса?

Пийбоди запази спокойствие и заговори с отработен тон, личеше си, че каквото и да обземаше мислите й в момента, то се намираше извън стените на тази стая.

— Знаете ли истинската самоличност на човека, представял се за отец Флорес?

— Лино Мартинес, един убиец.

— По какъв начин разбрахте за него?

— Сетих се — каза жената, сви рамене и неволно погледна настрани.

„Първата й лъжа“ — помисли си Ив.

— Как? — настоя да узнае Ив. — Как успяхте да се сетите?

— По нещата, които казваше, по някои действия, по начина, по който ме гледаше. Има ли значение?

— Повече от пет години сте работили с него в младежкия център — добави Ив. — Ходите на църква, от колко време знаете кой е той всъщност?

— Аз си знам откъде знаех — скръсти ръце Хуанита и се загледа в стената, но този защитен жест не успя да предизвика желания ефект, тъй като по тялото й започнаха да минават тръпки. — Няма значение от колко време знам.

— Госпожо Търнър, вярно ли е, че са ви разкрили кой е той всъщност? — запита Пийбоди и отново привлече вниманието на Хуанита. — Дори не сте го осъзнала сама, някой ви е казал. — Гласът на Пийбоди омекна и придоби онзи тон „можеш да ми имаш доверие“, който Ив считаше за едно от най-силните й оръжия. — Пени Сото заплашвала ли ви е, госпожо Търнър?

— Защо да ме е заплашвала?

— За да ви накара да мълчите, за да е сигурна, че само вие ще поемете вината за убийството на Лино Мартинес. Вие убихте Лино Мартинес, нали?

— Не съм длъжна да ви казвам нищо.

— Глупости! — Ив се изправи толкова рязко, че столът й отхвръкна назад. — Щом искате да си играем, Хуанита, ще си поиграем. Пени Сото ви е казала, че Мартинес ви е измамил и че мами и всички останали. Лино Мартинес — човекът, отговорен за смъртта на вашия син, ви е бил право под носа и се е преструвал на свещеник. Тогава сте прозрели, едва тогава сте успели да видите истинската му същност — след като ви го е разкрила. Тя ви е казала всичко за това как той е поставил бомбата, разкъсала сина ви на парчета.

Ив удари с длани по масата и се наведе напред, по-близо до Хуанита. Този жест и думите й накараха жената да подскочи и очите й се изпълниха със сълзи, които преляха над предизвикателството, прозиращо в погледа й.

— Тя ви е помогнала да го планирате, подсказала ви е всяка стъпка от вашето отмъщение. Тя беше до вас през цялото време, нали?

— А вие къде бяхте? — настоя Хуанита. — Къде бяхте вие, когато той уби детенцето ми? Когато съпругът ми сложи край на живота си от мъка? Самоуби се и никога няма да види Бог, нито момчето ни. Онова копеле направи всичко това, а вие къде бяхте?

— Имали сте нужда от отплата — каза Ив и бавно сви едната си ръка в юмрук, все още притисната към масата. — Трябвало е да го накарате да си плати за Куинто. Полицията не го е направила, затова е трябвало да го сторите вие.

— Той беше единственият ми син, единственото ни дете. Бях му казала, учех го никога да не гледа по цвета на кожата — това не значи нищо. Всички сме деца на Бога. Той беше добро момче, казвах му, че трябва да работи и че всеки от нас трябва с труд да си печели хляба. Затова той прие онази работа, там, където го убиха — защото аз му бях казала. — По бузите й се плъзнаха две сълзи, потекли право от мъката в сърцето й. — Мислите ли, че има значение какво казвате и какво правите? Аз изпратих момчето си на мястото, където го убиха. Мислите ли, че има някакво значение дали сега ще ми вземете живота, или ще ме затворите до края на дните ми? И аз никога няма да видя Бога, както и мъжа ми. Няма спасение без изкупление. Не мога да търся истинско опрощение на греховете си — убих този, който уби сина ми, и не се разкайвам. Моля се да гори в ада!

— Госпожо Търнър, госпожо Търнър — каза Пийбоди с успокояващ тон, — вие сте майката на Куинто, той е бил само на шестнайсет, загубата ви трябва да е била смазваща. И всичко това отново трябва да е било опустошително за вас, когато Пени ви е казала, че човекът, за когото сте вярвали, че е отец Флорес, е всъщност Лино Мартинес.

— Не й повярвах. Първо не й повярвах — каза Хуанита и приведена, скри лицето си в шепи. При този жест Ив кимна леко към Пийбоди в знак на одобрение. — Защо трябваше да ми казва това? Някога тя беше неговата кучка. Как можах да й повярвам, да повярвам точно на нея? Аз работех с него, от него вземах причастие, изповядвах му се, но…

— Тя е намерила начин да ви убеди — предположи Пийбоди.

— Имаше дребни неща — например походката и начинът, по който прехвърляше тежестта си напред, баскетболът — голямата му гордост, толкова много се гордееше с уменията си с топката и мрежата. Очите му… ако наистина се вгледаш, можеше да го видиш в тях. Целият той прозираше иззад погледа на свещеника.

— И все пак тя може и да ви е излъгала — настоя Ив. — Убили сте човек, като сте повярвали само на нейната честна дума? Думата на жената, която е била кучката на Лино Мартинес?

— Не, не. Тя имаше записи, беше го записала, докато й говорел. Разказваше й как е заблудил всички и как всъщност той — грешникът, се прави на свещеник. На записа тя го помоли да каже истинското си име и той се разсмя. Каза: „Лино Мартинес“. Дори и майка му не е знаела за това. Той се хвалеше как един ден всички отново ще го познават, ще го уважават и ще му завиждат. Трябвало да мине още съвсем малко време.

— Тя е направила записа заради вас?

— Каза ми, че го е направила, защото аз й поисках доказателство. Тя се срамуваше от това, което я е карал да прави и продължаваше да я кара. Обичала го е, когато е била момиче, и когато се е върнал, не е могла да му устои. Но след това й е разказал какво е направил — казал й е за бомбата и тя не е могла да го понесе. — Хуанита избърса сълзите си. — Кой би могъл да живее с тази мисъл? Само истински зъл човек може да го понесе, тя не е могла. Тя е намерила Бог, намерила е сили и дойде при мен.

— И ви помогна — каза Пийбоди много тихо. — Тя е разбрала колко сте съсипана и е предложила да ви помогне.

— Той нямаше да си плати за Куинто. Той никога нямаше да си плати, ако аз не го бях накарала, ако не го бях спряла. Можех да намеря отрова, можех да вляза в църквата, в енорийското жилище и имах достъп до нартековата кутия. Но реших да изчакам, защото да отнемеш живот, било то и справедливо, все пак е ужасно нещо. Тогава тя ми показа друг запис, където той говореше за бомбите и се хвалеше с тях — как се е престорил, че заминава няколко дни преди втората бомба, но всъщност е останал и скришом е наблюдавал как избухва. Избухнала е с моето момче вътре. Той разправяше как е гледал всичко това и после си е тръгнал, доволен, че си е свършил работата. — Споменът накара Хуанита да се стегне и предизвикателството отново изплува в погледа й, отправен към Ив. — Дали Бог би искал той да си отиде безнаказано?

— Разкажете ни всичко, Хуанита — каза Ив. — Как точно го направихте?

— Старият господин Ортис почина. Той беше много добър човек и всички много го обичаха. Приех го като знак. Знаех, че църквата ще е пълна, онзи убиец щеше да стои пред олтара. Отидох в енорийското жилище преди Роза, докато отец Лопес и онзи бяха на сутрешна служба. Оттам взех ключовете за нартековата кутия. Изчаках, докато отец Лопес си тръгна от службата, и влязох, след това сложих отровата във виното. — Цялото тяло на Хуанита потръпна. — Това беше само вино и никога нямаше да бъде божията кръв. За него аз щях да бъда божията ръка — така ми каза тя.

— Пени ви го е казала?

— Да, тя каза, че аз ще бъда божията ръка и ще го покося. Затова седнах в църквата и го наблюдавах как се моли фалшиво над онзи добър човек, гледах го, докато отпиваше от виното. Видях го как умира. И точно както той беше направил с бебчето ми — след това просто си тръгнах.

— Изповядали сте се пред отец Лопес — каза Ив. — Не, той не ми е казал, не би го направил. Но вие сте се изповядали пред него. Защо?

— Надявах се, че някак си ще получа опрощение. Но отецът каза, че трябва да дойда в полицията, да ви разкажа и да се покая в сърцето си. Не се разкайвам, как бих могла? Ако отида в ада при Лино, то такава ще е била божията воля. Знам само, че момчето ми е в рая.

— Защо не дойдохте в полицията или не отидохте при отец Лопес и не разкрихте това, което Пени ви е казала?

Цялото лице на Хуанита почервеня от гняв.

— Тя беше ходила в полицията, но не са й повярвали. А и тя каза, че той щял да я убие. Бил й казал, че ще я убие, ако някога го предаде. Показа ми и синините по местата, където я беше бил. Не исках да поемам и нейния живот в ръцете си.

— Тя ви е изиграла — каза Ив просто и се изправи, за да си налее чаша вода. — Изиграла е Лино, изиграла е вас и двамата сте направили точно това, което тя е искала. Дали той е направил бомбата, убила сина ви? Да, може да сме почти сигурни, че е така. Дали той е планирал атаките? Същата работа. Но това, което Пени умишлено е пропуснала в разказа си за това „как е преоткрила Бога“, е, че тя е била тази, която го е накарала да сложи повече експлозив, за да бъдат убити повече хора, и че тя е била тази, която е натиснала копчето. Тя е убила сина ви, госпожо Търнър, и ви е използвала, за да убиете Лино.

Червенината от яда се отдръпна от лицето й, но Хуанита само поклати глава.

— Не ви вярвам — каза тя.

— Не се и налага — сега ще ви го докажа. Госпожо Търнър, искам да кажа, че не сте изпълнили волята на Бог, а тази на Пени Сото. Не сте били божията ръка, а ръката на Пени Сото — жената, също толкова отговорна за смъртта на сина ви, колкото и Лино Мартинес. Виновна и за самоубийството на съпруга ви.

— Лъжете!

— Всичко е било за пари — каза Ив и отново седна на мястото си, докато разказваше какво се е случило. — Не я ли попитахте, не се ли запитахте и сама, защо се е върнал той? Защо се е правил на свещеник цели пет години?

— Аз…

— Не сте се запитали. Не сте го сторили, защото всичко, за което е можело да мислите в този момент, е бил синът ви. Запитайте се сега — защо човек като него ще живее по този начин? Парите, Хуанита, заради страшно много пари. Пари, за които е трябвало да почака и които е имал намерение да сподели с единствения човек, когото някога истински е обичал — Пени Сото. А благодарение на вас сега на нея не й се налага да дели с някого другиго.

— Това не е вярно, не може да бъде. Тя се страхуваше, че той ще я убие. Той я е биел, карал я е да върши ужасни неща и я е заплашвал, че ще я убие.

— Лъжи, лъжи и пак лъжи! Ако дори и частица от това беше вярно, защо не си е тръгнала? Реално няма какво да я задържа тук — няма приятели и семейство, а това, което работи, може да го прави навсякъде. Защо просто не се е качила на някой автобус и да се махне? Попитахте ли я за това?

— Той каза, че е гледал как избухва бомбата, след това се засмя. Каза си името.

— И той е направил всичко това спонтанно? Казал е всичко това на жена, която е трябвало да сплаши, да пребие и да насили? Помислете само!

Хуанита започна да диша на пресекулки.

— Тя… тя…

— Да, точно така. Тя! Но този път аз ще бъда божията ръка.

Ив остави Хуанита с Пийбоди и затвори вратата след себе си, когато жената се разплака. След това просто за момент остана облегната с гръб на нея. Когато се качи в залата за наблюдение, там вече я чакаха Рео, Майра и отец Лопес.

— Лейтенант, може ли да се видя с Хуанита? — попита я Лопес. — Искам да й дам съвет.

— Все още не, но можете да изчакате отвън. Скоро ще уредя това.

— Благодаря ви. Благодаря ви, че ми позволихте да дойда — този път той се обърна към Рео. — Надявам се да смекча закона с малко състрадание.

Ив изчака Лопес да излезе и порита:

— Какво ще е обвинението, Рео?

— Втора степен — каза тя и погледна към Майра, — със смекчаващи обстоятелства. Ще искам от десет до петнайсет години, на Земята и с минимална охрана. Ще й направим пълни психически изследвания.

Ив кимна.

— Няма да изтърпи цялото наказание. Тук не става въпрос за рехабилитация, става въпрос за Спасение.

— Тя трябва да си плати за това, Ив. — Майра изучаваше плачещата жена през стъклото. — Не само за пред закона, а и заради самата нея. Тя няма да може да живее със стореното, ако не понесе наказание. Няма да може да намери спасението си, ако не постигне опрощение.

— Разбрах. Ще я подготвим.

— Хич не ми се ще да се откажа от онази напълно безплатна ваканция — въздъхна Рео. — Познавам един приличен адвокат, който може да я измъкне про боно, аз ще се свържа с него. В това време ми намери онази кучка Сото и я доведи тук.

— Разбрах какво имаш предвид.

— Обади ми се след това. Доктор Майра, ще се видим на партито на Луиз.

— Мерси, че дойде — каза Ив на Майра — и че помогна на Рео с мнението си.

— Мисля, че тя и сама щеше да стигне до същите изводи. Ти проведе разпита много добре и накрая направо я унищожи с това, че Пени е била диригентът на целия спектакъл. Сега тя ще има нужда от свещеника, ще се опита да получи своето спасение.

— Това си е нейна работа. Направих го, за да съм сигурна, че ще ми каже всичко, което ми трябва за Пени.

— Това също, но не само.

Ив вдигна рамене и каза само:

— Може би.