Нора Робъртс
Спасение в смъртта (14)

17.

Обонянието на Ив я заведе право в „Сен Кристобал“, където я посрещна Роза, с вдигната на кок коса над приятно зачервеното й лице. Беше сложила готварска престилка над шарена блуза и прилепнали черни панталони.

— Здравейте, с какво мога да ви помогна?

— Имам няколко въпроса към вас тримата с отец Лопес и отец Фриймън.

— Отците не са тук в момента, но… имате ли нещо против да дойдете с мен отзад в кухнята? Правя хляб и ме хващате точно по средата.

— Чудесно. Вие ли го правите? — добави Ив, докато двете с Пийбоди вървяха след Роза към енорийското жилище. — Искам да кажа — такъв, от брашно ли?

— Да — каза Роза и се засмя през рамо. — Слагам му и други неща. Отец Лопес особено много харесва моя хляб с розмарин. Тъкмо меся тестото и не ми се ще да превтаса.

На плота в миниатюрната кухничка имаше голяма купа с тесто, каменна плоча и кутия с брашно.

— Майка ми меси хляб — каза Пийбоди, — както и баба ми, сестра ми също. Дори и баща ми понякога.

— Хубаво е човек да го може, това е доста отпускащо занимание. Вие месите ли си?

— Не много и определено отдавна не съм го правила.

— Изисква време. — Роза заби юмрук в купата с тесто, което накара Ив да се намръщи. — Това си е като терапия — засмя се Роза, а след това обърна тестото върху плочата и започна да го мачка. — А сега кажете с какво мога да ви помогна?

— Живели сте в квартала през пролетта на 2043-та, нали? — започна Ив. — Тогава е имало две бомбени атаки.

— О! — погледът на Роза се помрачи. — Беше ужасно време, такава загуба, толкова много болка и страх. Тогава децата ми бяха все още малки, гледах винаги да са наоколо. Цял месец ходех да ги вземам от училище, защото се страхувах, че отново може да се случи нещо.

— Така и никой не е бил арестуван.

— Не.

— Познавате ли Лино Мартинес?

— Ако сте живели в квартала по онова време, няма как да не познавате Лино. Той командваше бандата „Солдадос“, той и онази горила Стив Чавез. Казваше, че защитавали квартала, опазвали това, което си е наше. О, бедната му майка, тя толкова много се трудеше — работеше в ресторанта на чичо ми.

— Разследващите са подозирали Лино за бомбите, но така и не са успели да говорят с него.

— И аз винаги съм си мислела, че той има пръст в това. Бандата бе негова религия, а самият той на онази възраст бе истински фанатик. Единственият му отговор беше насилието. Но той изчезна, преди да се случи това — искам да кажа, преди втората бомба. Повечето хора си мислеха, че той я е планирал, задвижил е нещата и след това е избягал, за да не го арестуват.

Роза оформи три издължени рула от тестото и за огромно удивление на Ив започна да ги сплита на плитка.

— Той трябваше да присъства на онази танцова забава, когато е избухнала първата бомба — продължи Роза. — Харесваше му да танцува. Но не е бил там — всъщност не е имало никой от приближените му, освен Джо Инез. Дъщерята на Лупе Едуардс — Рони — загина при тази атака, беше едва на шестнайсет.

Ив вдигна оживено глава и попита:

— И нито Лино, нито Чавез са били там? Това е било доста необичайно.

— Да. Както казах, той харесваше танците, обичаше и да се перчи, да бъде забелязван. Чух, че са били тръгнали натам, когато е избухнала бомбата, така че може и да е вярно. Във всеки случай Рони умря. Доста от децата бяха ранени, някои от тях сериозно. Носеше се слух, че мишената е бил Лино. Когато той си тръгна толкова скоро след това, много хора казаха, че било, защото знаел, че „Черепите“ ще опитат отново. Казваха, или поне така се говореше, че го направил, за да не позволи да пострадат повече невинни хора. — Устните й потръпнаха. — Той сякаш се издигна като герой.

Ив изучаваше лицето на Роза.

— Но вие не мислите така — каза тя.

— Не, мисля, че си тръгна, защото беше страхливец. Мисля, че той е поръчал втората бомба и е гледал да е по-далеч, когато избухне.

— И за тази атака е нямало арестувани.

— Не, но всички знаеха, че виновни са „Черепите“ — кой друг можеше да бъде?

Ив се замисли за момент.

— Вие специално някога имали ли сте проблеми с Лино?

— Не — каза тя и докато си говореха, сви изплетеното тесто в кръг, постави го върху хартия за печене и оформи още три ленти от останалото количество в купата. — Аз, разбира се, съм по-възрастна от него, а децата ми тогава бяха прекалено малки, за да се интересува от тях като евентуални бъдещи членове. А и освен това майка му работеше за моето семейство и той ни беше оставил на мира. Знам, че се беше опитвал да привлече някои от по-големите деца от фамилията, но тогава дядо ми се намеси и двамата си бяха поговорили.

— Хектор Ортис?

— Да. Мисля, че Лино уважаваше дядо заради това, което беше изградил, и заради името, с което се ползваше в квартала. В крайна сметка той ни остави на мира.

Докато сплиташе втората доза тесто, Роза изведнъж спря и погледна към Ив:

— Едно нещо не разбирам — Лино го няма от цяла вечност, мислите ли, че той е замесен в убийството на отец Флорес, така де — който и да е бил той?

— Човекът, представял се за отец Флорес, е Лино Мартинес.

Роза изпусна плитката тесто, която правеше, и несъзнателно отстъпи крачка назад.

— Не! Не е възможно! Аз го познавах. Щях да разбера, аз му готвех, чистех и…

— Познавали сте го седемнайсетгодишен, не сте заставали на пътя му и той не ви е закачал.

— Да, да, но все пак той идваше в ресторанта или го виждах на улицата. Как така няма да го позная! А Пени Сото? Тя е от закусвалнята до църквата, беше… те двамата бяха…

— Знаем.

Роза отново се захвана с тестото, но погледът й изведнъж стана по-строг.

— Защо му е трябвало да се връща по такъв начин? Да се преструва през цялото това време? И мога да ви се закълна, че онази от закусвалнята е знаела. Може и да са спали заедно, може да са правили секс, докато той е носел свещеническа яка. Това сигурно я е възбуждало. Кучка! Мамка му!

Тя присви очи и спря за миг, за да се прекръсти.

— Опитвам се да не ругая в енорийското жилище, но това е изключение. И мога да ви кажа едно нещо — продължи тя. — Щом той се е върнал по такъв начин, значи не е на хубаво! Колкото и да се е преструвал, колкото и време да е отделял на центъра и на църквата, това не ще да е било за добро!

— Имал е стари приятели тук, но и стари врагове.

— Повечето, с които беше на нож, вече ги няма. Щях да ви кажа, ако знаех, но нямам представа кой от тях би го убил. Каквото и да е направил, каквото и да е правел сега или да се е надявал да направи, убийството не е решение, само това мога да кажа.

— Ако все пак се сетите за нещо, ще ви бъда много благодарна, ако ми се обадите.

— Добре — въздъхна тя и сви в кръг и втората плитка тесто. — Майка му, Тереза, тя изпрати цветя за погребението. От време на време си говоря с нея, но не толкова често, колкото би трябвало. Тя знае ли?

— Да.

— Дали ще е добре, ако говоря с нея? Ако й изкажа съболезнованията си? Той беше неин син и нищо не може да промени това.

— Предполагам, че би се зарадвала, ако се чуете. Можете ли да ми кажете къде може да намерим отец Лопес или Фриймън?

— Фриймън е на домашни посещения, сигурно ще се върне до час. Отец Лопес отиде до младежкия център.

— Благодаря. А сега спираме да ви се пречкаме — каза Ив. — А, и още едно нещо: за Пени Сото, знаете ли с кого е сега? С кого спи?

— Ако имаше някакви приятели, щях да знам. А според репутацията й, спи с кого ли не. Майка й беше курва, а баща й дилър. Него го убиха, когато тя беше още дете, а майка й умря от свръхдоза преди години. — Поклащайки глава, Роза сложи и второто сплетено тесто върху хартия за печене и започна да маже двете питки с някаква мазнина. — Животът на Пени беше труден, всичко при нея започваше с много мъки, но тя отказа помощ от църквата, от квартала, от всички. Вместо това предпочете бандата. Сама си избра начина на живот.

 

 

— Някакви впечатления? — попита Ив, когато двете с Пийбоди тръгнаха към младежкия център.

— Тя беше пряма и доста се разочарова от себе си, задето не се е усетила за Лино, докато му е чистила. Сигурно сега ще седне и ще помисли много сериозно. Ако й хрумне нещо, ще ни се обади.

— И на мен така ми се струва. А какво ще кажеш за това: Лино и компания редовно са ходели на танци на мястото, където е избухнала бомбата, но не са били там по време на удара. Само Джо е бил там, близо до „огневата линия“, ако можем да я наречем така. А няколко дни по-късно, точно преди Лино да изчезне, те двамата с Джо се скарват. Няма арестувани, ченгетата сериозно се заемат да проучват членовете на „Черепите“, но не могат да свържат атаката с никой от тях. Може би защото изобщо не е имало връзка.

— Мислиш, че Лино стои и зад двете? Чакай малко! — Бяха стигнали до Центъра, а Пийбоди слезе от колата, подпря се на нея за момент и се взря в далечината. — Искаш война, искаш да бъдеш герой — важен човек. А отмъщението е по-секси от непровокирана с нищо атака. Бомбите са нещо над нивото на обичайните улични побои. Слагаш бомба на собствена територия — по време на училищни танци, където има множество невинни жертви. Дори и хората, които по принцип не са на твоя страна и не подкрепят бандите, биха се намесили.

— След това разпространяваш слуха, че мишената си бил всъщност ти. Търсели са теб. Тук отвръщаш на удара с нов, много по-мощен.

— Окей, но защо да си тръгва?

— Тръгваш си като знаменитост, твоето име на хорските уста. Подсигуряваш слух, че си си заминал, за да няма повече невинни жертви, когато „Черепите“ ударят отново, а след себе си оставяш голям брой трупове.

Ив също се облегна на колата до Пийбоди. На отсрещната страна на улицата една жена метеше верандата пред къщата си, декорирана с шарен водопад от цветя в лъскава бяла саксия. По листата и цветчетата все още блестяха капки сутрешна роса.

— Ченгетата не могат да те докопат — продължи Ив — не само защото не си тук, ами и защото всички доказателства сочат, че не си бил ти. Бил е търпеливо копеле! Един ден ще се върнеш в пълния си блясък. Може да се окаже, че не е смятал да отсъства толкова дълго. Когато човек е на седемнайсет, е изцяло запленен от собствената си личност. Мисли си: „Ще направя голям удар за няколко месеца, ще се върна и ще си живея като цар!“.

— Но нещата не стават така — забеляза Пийбоди. — Освен това той е бил на седемнайсет и за пръв път е напускал родното си място. Навън го е чакал широкият свят. Излизаш и можеш да бъдеш себе си винаги когато си поискаш. И на мен ми харесва идеята.

— На мен също, може половината от това да се окажат глупости, но все ще ни свърши някаква работа.

Двете влязоха в Центъра. Магда стоеше на рецепцията и говореше по линка си. Няколко момчета седяха на яркожълтите столове във фоайето с изражения, които подсказаха на Ив, че плануват някоя щуротия, а наблизо имаше друга жена, която ги наглеждаше.

Магда вдигна ръка с изправени два пръста за „още две минути“ и продължи разговора си:

— Знам, Кипи, но това е третото сбиване за две седмици, а това автоматично означава забрана да идват тук. И Уайът, и Лиус трябва възможно най-скоро да бъдат прибрани. Вече се свързах с бащата на Лиус. Да, добре. Наистина съжалявам. О, знам — Магда извърна поглед към двете момчета, — знам и още как.

Тя прекрати разговора.

— Добре, извинете ме за това. Може ли само още една секунда. Нита? Майката на Уайът и бащата на Лиус идват насам. На Кипи ще й трябва около час, за да го уреди. Можеш ли да ги удържиш дотогава?

Нита беше здравенячка и стоеше с гръб, опрян на рецепцията. Тя кимна и каза:

— Ще остана тук. Искаш ли да наглеждам и рецепцията?

— Не, аз… това няма да ни отнеме много време, нали — обърна се тя към Ив, а след това погледна към Нита. — Нита отговаря за шест до десетгодишните и е нашата медицинска сестра. Без нея тук сме загубени. Нита, това са лейтенант Далас и детектив Пийбоди. — Магда изгледа многозначително момчетата. — Тук са, ако се наложи някой да бъде арестуван.

Нита се обърна леко и студено изгледа дошлите. Ив понечи да заговори, но дори само тази част от секундата беше достатъчна на двете момчета отново да се нахвърлят едно на друго като вълци.

Преди Ив да успее да реагира, Нита вече се беше намесила. Дори лейтенантът й се възхити за начина, по който сграбчи двете биещи се деца за яките и с един замах ги раздели.

— Ти тук! Ти там! — замъкна ги тя към столовете. — Да не мислите, че това, че се биете, ви прави силни? Прави ви глупаци. Боят е за такива, които не са достатъчно умни, за да използват думите си.

Тук Ив можеше и да не се съгласи, на нея добрият бой й харесваше, но четенето на конско бе успяло да усмири децата, които сега се взираха в пода.

— С партньорката ми може да ги приберем в полицията — каза съвсем между другото Ив. — На мен ми се струва, че доста се бият, нарушават реда и като цяло не са много умни. Няколко часа в килия… — не довърши тя.

Сега вече и двете момчета я зяпаха с огромно внимание и отворена уста. Въпреки това Нита продължаваше да я гледа, сякаш я пробива с поглед, а по лицето й нямаше и следа от забавление. Тя постоя така с ледена физиономия още миг и след това отново се обърна.

— С това трябва да се занимаят родителите им.

— Със сигурност. Е… — обърна се Ив към Магда — търся отец Лопес.

— Да, тук е, във физкултурния салон. Марк ми каза, че ви е засякъл тази сутрин и сте му казали, че имате следи.

— Работим по въпроса. Къде е салонът?

— През тази врата направо в края на коридора, оттам наляво.

— Мерси. А, и още нещо… — посочи тя с глава към момчетата. — Успех!

— Всичко ще бъде наред.

— Нита не харесва ченгета — каза Ив, докато двете с Пийбоди вървяха по коридора.

— Или е това, или те взе насериозно. Ако не знаех, и аз бих решила, че не се шегуваш.

— Е, мислех си, че да понаплашиш децата, може да се окаже решение на проблема.

— Ами… и това е вариант.

— Видя ли това момче вдясно. Малкото копеле знае как да удря.

„Както и Лопес“ — забеляза Ив, докато влизаха през вратите на физкултурния салон. Зад централната линия стоеше нещо подобно на подвижен боксов ринг. В другата половина на игрището под наблюдението на няколко жени в шорти тренираха група деца. Лопес с червени боксови ръкавици, черна предпазна маска и широки черни панталони се биеше с Марк.

Марк отнесе един юмрук.

Други деца бяха наобиколили ринга и викаха окуражително. Салонът ехтеше от викове, тропот на крака и тъпите удари на боксовите ръкавици, когато се сблъскваха с плътта.

И двамата мъже се бяха поизпотили и въпреки възрастовата разлика, за обикновения наблюдател изглеждаше, че са наравно в двубоя. Но Ив видя, че Лопес е по-бърз и притежаваше особена вродена грация.

Биеше се открито, както забеляза тя, като караше опонента си да го приближи достатъчно.

Той замахна, сръга го рязко, отскочи вдясно и отново замахна рязко — пресъздаваше поезията на всяко движение.

„Защо ли боят да е решение единствено за слабите и безмозъчните?“ — помисли си Ив.

Тя ги погледа, докато таймерът иззвъня и двамата мъже в миг се оттеглиха назад. Беше преброила два удара за Марк и шест за Лопес. От начина, по който Марк се преви надве, за да си поеме дъх, за нея беше ясно, че вече е напълно изтощен.

— Хубав рунд — каза тя, като се приближи към тях.

— Този ще ме убие — каза Марк, обръщайки глава към нея, все още свит надве и дишащ тежко.

— Откриваш се вдясно, преди да атакуваш.

— Само така разправя — каза Марк с горчивина. — Искаш ли и ти да се пробваш?

Ив погледна към Лопес.

— Аз нямам нищо против, но този път ще се въздържа. Имате ли няколко минути сега? — попита тя Лопес. — Искаме да ви зададем няколко въпроса.

— Разбира се.

— Може би ще е по-добре да излезем навън? Ще ви чакаме отпред на асфалтираното игрище.

— Той е доста добре сложен — отбеляза Пийбоди, когато излязоха от салона. — Кой да знае, че под това расо се криел отец Яки-коремни-плочки?

— Поддържа форма. И освен това има нещо — отец Яки-коремни-плочки беше надянал тъжния си поглед, но долових и нещо друго — в очите му имаше страх.

— Наистина ли? Мисля, че не съм го гледала в очите. Може вече да е чул за Лино, подобни новини се разпространяват много бързо. И тъй като той ръководи тук, предполагам, че очакват да даде обяснения защо не е разбрал, че такъв човек работи при него. На всеки му се е налагало да си търси изкупителна жертва, може би църковното ръководство му диша във врата.

Игрището беше пълно с деца и Ив предпочете да застане отстрани на сградата.

— Защо тези не са на училище?

— На училище се ходи през деня, Далас, а и технически погледнато, вече е към края на учебния ден.

— О! А може и да е притеснен за кариерата си. Дали свещениците имат кариера? Но не беше това, познавам погледа, който иска да каже: „Не искам да говоря с ченгета“ — очите му изразяваха точно това.

— Мислиш ли, че крие нещо? Той не е познавал Лино като… Лино. Бил е в енорията само от няколко месеца, когато той се е върнал.

— Той е свещеник от доста повече време — каза Ив и си помисли за това, което й беше казала Майра. Реши да не бие напосоки, ами направо да удари за нокдаун, когато Лопес излезе.

Косата му беше влажна, а от потта тениската му се беше залепила на гърдите. „Да, помисли си Ив, определено се поддържа във форма.“

Тя не изчака той пръв да каже нещо, а направо заяви:

— Жертвата беше официално идентифицирана като Лино Мартинес. Вие знаете кой го е убил. Знаете! — каза Ив. — Защото този някой ви е казал.

Лопес затвори очи за миг.

— Каквото знам, ми е било казано неприкосновено като изповед.

— Вие защитавате убиец и човек, който косвено е виновен и за убийството на Джими Джей Дженкинс.

— Не мога да наруша клетвите си, лейтенант. Не мога да предам вярата си или повелите на Църквата.

— Цезаревото, Цезарю^[1] — каза Пийбоди и с това накара Лопес да поклати глава в знак на съгласие.

— Не мога с една ръка да служа на човешкия закон, а с другата на божия — каза Лопес. — Може ли да седнем? Пейките са ей там, отстрани на сградата. Трябва ни някое тихо място, където няма да ни безпокоят.

С нарастващо раздразнение Ив се запъти към групата пейки с циментирани крака, които гледаха към двора. Лопес седна и постави ръце на коленете си.

— Много се молих заради това — започна той. — Моля се непрекъснато, откакто чух тази изповед. Не мога да ви издам какво ми бе споделено — то не беше казано на мен, а на Господ чрез мен. Чух го в качеството си на божи служител.

— Е, приемам и свидетелски показания, основаващи се на нещо чуто от другиго.

— Не очаквам някоя от вас двете да ме разбере — вдигна той ръце в защитен жест и след това отново внимателно постави длани на коленете си. — Вие сте светски жени, хора на закона. Този човек дойде при мен да разтовари душата и сърцето си, да освободи съвестта си от този смъртен грях.

— И вие дадохте опрощение? Браво, убиецът е получил добра сделка!

— Не, не можах — не мога да дам опрощение. Не мога да освободя душата от това, което й тежи, лейтенант. Аз само наставлявах, дадох съвет, принуждавах този човек да дойде при вас, да признае на вас. Докато това не бъде направено, не може да има опрощение, няма да получи прошка! Душата ще живее с този грях и ще си умре с него, освен ако не се покае. Аз не мога да направя нищо, нищо не мога да предприема.

— Тази личност познавала ли е Лино Мартинес?

— Не мога да ви отговоря.

— Този човек някой от вашата църква ли е?

— Не мога да ви отговоря — каза той и притисна клепачите си с пръсти. — Това ме разяжда отвътре, но не мога да ви отговоря.

— Мога да ви сложа в килия. Вие, разбира се, ще излезете — Църквата ви ще поведе кампания във ваша подкрепа, ще изпрати адвокатите си, но вие ще прекарате известно време вътре, докато се преборите да излезете.

— И въпреки това не мога да ви дам отговор. Ако ви кажа, ще наруша клетвите си, ще предам вярата си. Ще бъда отлъчен. Има много видове килии, лейтенант Далас. Мислите ли, че аз самият искам това? — настоя той вече леко разпален. — Дали бих искал да възпрепятствам правосъдието? Аз вярвам в него, вярвам в реда, колкото и вие. Мислите ли, че искам да стоя бездеен и да знам, че не мога да помогна на една наранена и сърдита душа? Да знам, че моето наставление може да я отвърне от Бога, вместо да я призове към него?

— Убиецът може да дойде и за вас. Вие знаете кой е и какво е направил. Мога да ви защитя.

— Той знае, че няма да наруша клетвите си. Ако ме отведете, няма да имам възможност да говоря с него, да се опитам — да продължа да опитвам отново и отново — да го призова към признаване на този грях, към подчинение както на човешкия, така и на божия закон. Оставете ме да опитам.

Ив усети почти физически как юмруците й се сблъскват със здравата и непробиваема стена на вярата му.

— Казахте ли на някого? На отец Фриймън или на някого от висшестоящите ви?

— Не мога да издавам на никого какво ми е било доверено, нито от кого. Докато тази душа живее с това, ще го правя и аз.

— Ами ако този човек убие отново? — запита го Пийбоди.

— Няма. Няма причина.

— Това свързано ли е с бомбите през 2043-та?

— Не мога да ви отговоря.

— Какво знаете за тях?

— Всеки в енорията знае за тях. Всяка година правим панихида за жертвите и техните семейства. Всеки месец отслужваме литургия за тях — за всички, лейтенант, не само за жертвите от Ел Барио.

— Знаете ли, че Лино умишлено е изнудвал някого, който е идвал да се изповядва при него?

Лопес се сепна, сякаш изведнъж го бе пробола силна болка. В очите му се четеше по-скоро гняв, отколкото съжаление.

— Не, не знаех. Защо този човек не е дошъл за помощ при мен?

— Сериозно се съмнявам, че е знаел кой в действителност го изнудва или откъде изнудвачът има тази информация. Вече знам, че който и да го е убил, не е бил сред изнудваните. — Ив се изправи и каза: — Не мога да ви принудя да ми разкриете кой е използвал Църквата, вярата и ритуалите ви, за да извърши убийство. Мога да ви притисна и да ви поизпотя, но въпреки това вие няма да ми кажете, а тогава и двамата вече ще се издразним много. Ще ви кажа само едно нещо: ще открия кой го е направил. Каквото и леке да е бил този Лино, аз ще свърша работата си, точно както и вие вършите своята.

— Ще се моля за вас да откриете убиеца, ще се моля също, преди да го сторите, той сам да дойде при вас. Моля се Бог да ми даде силата и мъдростта да му покажа правилния път.

— Е, да видим кой от нас двамата ще стигне пръв.

Ив го остави да седи на пейката и си тръгна.

— Предполагам, прави каквото смята, че е правилно — каза Пийбоди, — но мисля, че можеше да го арестуваме. Ще го разбиеш по време на разпит.

— Не съм сигурна дали ще мога. Вярата му е по-твърда от титан. А дори и да го направя… това няма ли да го направи поредната жертва? Ще го пречупя, той ще се огъне и никога повече няма да бъде същият, никога повече няма да може да бъде истински свещеник.

Тя си спомни как се беше почувствала, когато й отнеха значката — колко празна и безпомощна беше. Сякаш бе нищо. Никой.

— Няма да му причиня това. Имам ли правото да постъпя така с един невинен човек? Човек, който е положил клетва, както и ние?

— „Да защитавам и служа“.

— Ние го правим за хората, а той за душите им. Няма да жертвам него само за да си улесня работата. Сега ще ти кажа какво ще направим. — Ив се качи в колата и запали двигателя. — Ще го поставим под наблюдение. Ще вземем заповед за следене на всичките му средства за комуникация, бих сложила очи и уши из цялата проклета църква, ако ми разрешат, но съм сигурна, че няма. Ще знаем къде ходи, кога, с кого се вижда.

— Мислиш ли, че убиецът ще тръгне и след него?

— Той, с неговата вяра от титан, мисли, че няма. Колкото до мен, аз вярвам единствено в това, че всеки гледа да си спаси задника, затова ще го прикрием — ще му осигурим защита и ще го оставим като примамка, като се надяваме грешника да има нужда от още една доза изкупление. Пийбоди, може да задействаш нещата с мое разрешение.

В момента, в който Пийбоди се зае със задачата, Ив погледна часовника си и си помисли: „Мамка му! Имаме още една спирка — да видим какво може да изстискаме от Инез“.

 

 

Този път на вратата ги посрещна жена. Беше хубава, с коса в топъл кафяв цвят, вързана на опашка, за да открива млечнорозовото й лице. Зад нея две малки момченца блъскаха миниатюрни камиончета едно в друго и крещяха, имитирайки звуците на катастрофа.

— По-тихо — каза им жената и те веднага замлъкнаха. Продължиха да имитират звуците от сблъскването, но вече съвсем тихо.

— Госпожа Инез?

— Да?

— Бихме искали да говорим със съпруга ви.

— И аз бих искала, но в момента е попаднал в задръстване в тунел край Ню Джърси. Ще е истински щастливец, ако успее да се прибере до два часа. Какво има?

Ив извади значката си.

— О, Джо ми каза, че миналата вечер са идвали от полицията. Каза нещо от рода, че някой от наемателите бил станал свидетел на нападение и престъпникът е избягал.

— Така ли ви е казал синът ви?

— Всъщност Джо ме светна — в очите й се появи усещане за заплаха, — но мисля, че не е било съвсем така. За какво става въпрос?

— Разследваме нещо, с което съпругът ви някога е бил свързан. Познавате ли Лино Мартинес?

— Не, но името ми е познато. Знам, че Джо е бил от „Солдадос“ и на времето е правил това-онова. Знам, че е имал някакви проблеми, но се е оправил. — Тя сграбчи дръжката на вратата и я притвори съвсем мъничко, сякаш за да защити децата зад нея. — Не е имал нищо общо с тези неща от години. Мъжът ми е добър човек, семеен, с прилична работа, труди се много здраво. Лино Мартинес и „Солдадос“ са част от един друг живот.

— Кажете му, че сме идвали, госпожо Инез, и че сме намерили Лино Мартинес. Ще се наложи да поговорим с мъжа ви.

— Ще му кажа, но на вас казвам, че той отдавна не е чувал нищо за Лино.

Жената затвори и Ив чу как ключалката веднага изщрака безмилостно.

— Издразни се, задето я е излъгал — каза Пийбоди.

— Аха. Доста тъп ход от негова страна. На мен ми говори, че крие нещо от жена си. Дали е от сега или от миналото му? Както и да е — крие нещо. Ще те оставя край спирката на метрото и ще се прибирам да поработя от вкъщи. Продължавай да търсиш около мъртвите с неустановена самоличност, мисля и аз да се поразровя из тези стари досиета и да видя дали от дълбокото няма да изплува нещо.

— Знам, че това, което каза на Лопес, е правилно. Трябва да си свършим работата без значение каква отрепка е бил този Лино, но като знаеш гадостите, които е направил, и тези, които мислим, че е направил, някак си ти се отщява да се напъваш много-много, за да откриеш кой го е затрил.

— Може би ако някой си беше мръднал пръста малко повече преди време, той нямаше да може да направи толкова много гадости, тази вечер майка му нямаше да плаче и някой, който ме удивлява с добрината си, нямаше да се чувства обвързан от честта и вярата си да защитава убиец.

Пийбоди въздъхна.

— Права си, но повече ми харесва, когато лошите са си просто лоши.

— Винаги има достатъчно много от тях, с които да се захванем.