Нора Робъртс
Спасение в смъртта (13)

16.

За да даде на Тереза малко време да се съвземе, а на Пени — да се попържи още малко на бавен огън, Ив помоли Тони Франко да доведе жена си в Централата и запази най-малката стая за разпити.

— Аз ще поема майката — каза тя на Пийбоди. — Частично проверих списъка на мъртвите с неизвестна самоличност в онзи район от времето, когато е изчезнал Флорес, ти ще продължиш търсенето. Ако не успея да приключа за тридесет минути, търси ме при Хапливата Пени, дотогава тя ще е оревала света за адвокат. Дай й възможност да си извика.

— Разбрано. А какво стана с достъпа до засекретените файлове?

— Ще се заема с това във времето между майката и кучката. Обади се на Бакстър и виж докъде е стигнал с неговата част от списъка с неизвестните. Освен това виж входящите ми съобщения, очаквам едни списъци с имена от офицер Ортис и от Лопес. Бившите членове на „Солдадос“, които все още живеят в квартала. Ключът от загадката е в Сото — добави Ив, — но трябва да проверим всичко.

— Заемам се. Всичко се нарежда, имам чувството, че всичко ще си дойде на мястото.

— Поне отчасти — каза Ив и влезе в стаята за разпити. По неин знак един от хората й доведе семейство Франко.

Очите на Тереза бяха зачервени и подпухнали, но, изглежда, вече беше овладяла плача си.

— Искам да ви благодаря за помощта, знам, че никак не ви беше лесно — започна Ив.

— Никога не ми е било лесно с Лино. Правила съм грешки — не мога да ги върна назад. Сега искам да погреба сина си, трябва да го направя.

— Веднага щом това е възможно, но сега се налага да ви задам няколко въпроса.

— Добре. Имам чувството, че се намирам между два свята — този на миналото ми и този, който имам сега. — Тя хвана ръката на съпруга си. — И никога вече нищо няма да бъде същото.

— Защо той е бил тук? — Тони попита Ив. — Знаете ли? Мисля, че би било от полза, ако знаем.

— Да — успя да се съвземе Тереза, — би било от полза, ако знаем. Защо се е преструвал на свещеник? Аз го възпитах да уважава Църквата. Знам, че в един момент полудя и стана лош, но аз го отгледах и възпитах да има уважение към Църквата.

— Мисля, че се е криел и е чакал нещо. Все още не знам какво и защо, но мисля, че някои от отговорите са залегнали още във времето, когато е бил част от бандата. Знаете ли какво представлява Реабилитиращата клауза?

— Да, казаха ми. Не знаех къде е Лино, но той ми се обади, след като я приеха. Умолявах го да се върне у дома, можеше да започне живота си наново, но той каза, че няма да го направи, преди да може да си дойде с голяма лъскава кола като собственик на хубава голяма къща.

— Според Реабилитиращата клауза, въпреки че по-късно е била отменена, всички полицейски досиета на Лино още от времето, когато е бил малолетен, са били заличени. Вие какво можете да ми кажете за проблемите, в които се е забърквал?

— Той крадеше. Първо започна с кражби от магазини, дребни неща, глупости… Когато разбрах, го накарах да дойде в магазина с мен и да върне всичко или аз щях да платя за него. След това започна да разбива магазини, да краде и коли.

Тереза въздъхна и се пресегна за чашата с вода, която Ив бе оставила на масата.

— Чупеше прозорци, вандалстваше по фасадите на сгради, започна да се бие — продължи тя. — Идваха от полицията и го задържаха, за да го разпитват. Беше и в поправително училище, но това не помогна — след като излезе, стана още по-зле. Започна да се бие повече и в по-лоши разпри, връщаше се вкъщи целият в кръв и тогава се карахме. Казваха, че нападнал с нож някакво момче и то било в болница, но момчето отрече. Знаех, че лъже, но то твърдеше, че не видяло кой го е намушкал. Той беше убил човек, моят Лино отне живот.

— Чий живот?

— Не знам. Така и не дойдоха да го задържат, никога не го арестуваха, не и за това. Винаги го прибираха за по-дребни неща, но аз знаех, че е убивал. Знаех какво означава, когато онази нощ се върна със символа към татуировката на ръката си. Скарахме се — беше ужасна, ужасна караница. Аз го нарекох убиец, нарекох сина си убиец!

В този миг жената отново избухна в сълзи, но почти веднага извади кърпичка отнякъде и избърса подпухналото си лице.

— Той ми казваше, че не разбирам, казваше, че е направил каквото е трябвало и че се гордее с това. Беше горд и другите вече знаеха, че е станал мъж, вече имаше уважението им. Тогава бе на петнайсет — петнайсетгодишен, а се върна вкъщи с все още прясно татуирания символ за убийство. — Тя спря за момент, сякаш вътрешно се бореше със себе си. — Исках да го изведа извън града — само и само да го откъсна от улицата и от бандите. Но когато му казах какво смятам да направя и че съм купила два билета за Ел Пасо… баба ми живееше там и щеше да ни позволи да останем при нея, да ми помогне да си намеря работа.

— Баба ви?

— Една приятелка на майка ми от нейното детство. Майка ми почина отдавна — баща ми я преби до смърт, когато бях на шестнайсет. Аз избягах и баща ми я преби. Е, аз се омъжих за същия тип човек — знам, че е характерно, това е някакъв цикъл, като някаква болест е. Но баба ми имаше къща и работа и ми каза, че можем да отидем. Лино категорично отказа. Заплашвах го, спорих с него, но той просто излезе и затръшна вратата. Нямаше го цяла седмица.

Тереза спря за момент и отпи малко вода.

— Достатъчно, Тери — Тони я погали по ръката, — достатъчно е засега.

— Не, ще довърша. Ще разкажа всичко. Тогава отидох в полицията, страхувах се да не е мъртъв, но момче като Лино определено знаеше как да се скрие. Връщаше се, когато пожелае. Казваше ми, че ако искам, мога да замина, но той няма да дойде, казваше ми да вървя — нямаше нужда от мен. Но ако го бях накарала да тръгне, той просто щеше отново да избяга. Никога не би напуснал „семейството си“, не би си тръгнал от „Солдадос“. Затова и аз останах, стана на неговото. Той живееше както сам си беше решил и аз го позволих.

Ив я остави да излее каквото й бе на сърцето и накрая каза:

— Но той е запазил медальона, госпожо Франко.

Тереза я погледна в очите, а погледът й бе замъглен от сълзите, но пълен с благодарност.

— Госпожо Франко, споменахте, че той си е тръгвал и преди, нямало го е с цели дни и седмици. Последния път ви е казал, че напуска Ню Йорк, а преди това, когато е имало къде да отидете, се е съпротивлявал.

— Да, да, така е. Не му повярвах, дори когато опакова нещата си. Не можех да повярвам, че си тръгва, но част от мен наистина се надяваше да го направи. Това е ужасно чувство, но тогава мислех точно така. И все пак ми се струваше, че просто е в кисело настроение. Знаех, че се е скарал за нещо с Джо — Джо Инез. Лино му беше бесен. Чудех се, тъй като само Лино и момчето на Чавез мислеха да напуснат града, дали не се беше скарал и с Пени?

— За какво се караха двамата — Лино и Джо Инез?

— Не знам. Той никога не ми казваше с какво се занимава, не споделяше за нещата от бандата, той никога не е говорил с мен за това. Но знам, че всички бяха побеснели и много притеснени от бомбените атаки в училището. Целият квартал беше на нокти — умря едно момиче, беше почти дете, а други деца бяха ранени. Лино също имаше рани и изгаряния. Един от приятелите му — друго момче от „Солдадос“ — беше ранен много зле и бе в болница, мислеха, че ще умре. Всички се молихме за него в „Сен Кристобал“, направихме служба. В крайна сметка момчето се оправи, но отне много дълго време — трябваха месеци и се наложи да му правят няколко операции, мисля.

— А само няколко дни след това е имало друга експлозия, която също е взела жертви.

— Да, беше ужасно. Хората от другата банда мислеха, че това е отмъщение, всички бяха доста изплашени, имаше много насилие. Идваха от полицията, за да говорят с Лино, да го разпитват, но той вече беше изчезнал.

— Значи е напуснал Ню Йорк след втората експлозия?

— Не, преди това. Тръгна си два дни преди това. Спомням си, че благодарях на Бога, че той не е участвал в това — в отнемането на онези животи.

— Той как точно напусна Ню Йорк?

— Мисля, че с автобус. Всичко стана толкова бързо, направо светкавично. Аз тъкмо се прибирах, а той вече си опаковаше нещата. Каза, че един ден ще се върне богат и тогава ще бъде Някой, ще бъде най-важният човек в Ел Барио — нещо повече от господин Ортис, от господин Ортега, от другите, които бяха богати и имаха власт. Искаше голяма кола и голяма къща — имаше големи мечти. — Тя затвори за миг очи. — Няколко седмици по-късно, когато отидох да платя наема, открих, че беше изтеглил всичките пари от банковата ми сметка. Беше разбил кода от компютъра — такива неща му се удаваха. Открадна от мен, преди да си тръгне, и се наложи да помоля господин Ортис за авансов заем, за да мога да си платя наема. Лино пращаше пари от време на време, сякаш това щеше да поправи нещата, но ми се наложи да прося, за да платя наема. Той беше мое дете — завърши тя, — но беше изцяло син на баща си.

— Оценявам всичко, което направихте, госпожо Франко, съжалявам за загубата ви. Веднага щом мога, ще ви се обадя, за да уредите нещата около погребението на сина си.

След като ги изведе навън, Ив отиде право в офиса си. Когато седна на бюрото и потърси достъп до търсените засекретени файлове, откри, че Уитни вече ги беше отворил.

Направи си кафе и докато четеше, си водеше бележки за имената на полицаите, ръководили разследването, свидетели, пострадали и жертви.

Спря се на името на Лино и видя забележката, че местонахождението на субекта не може да бъде установено, и също показанията на Тереза, че е напуснал града два дни по-рано. Твърдението й беше подкрепено и от други разпитвани, включително от Пени Сото.

Тогава Джо Инез е бил освободен, имал е сериозно алиби. И той е потвърдил показанията на Тереза за Лино. Разследващите са разпитвали из целия квартал, срещнали са се с всички известни приятелчета на Лино и Чавез, издирвали са го по всички точки, откъдето е можел да вземе транспорт. Лино просто е изчезнал като вятър и ако четем между редовете на полицейските доклади, разследващият не е смятал, че си е тръгнал заради инцидента.

„Ей, и аз не мисля така“ — реши Ив. След това взе документите, които имаше, и тръгна да поразпита Пени.

 

 

Адвокатът носеше златен пръстен с големината на чиния на средния пръст на дясната си ръка. Беше облечен в костюм с цвят на радиоактивни лимони. Косата му беше толкова мазна, че в нея спокойно можеха да се изпържат десетина пилета, а зъбите му блестяха в ослепително бяло.

Ив си помисли: Наистина ли иска да бъде чак такова клише?

Той стана от стола си, когато тя влезе, и се изправи в целия си ръст от метър и петдесет и пет, като петте сантиметра идваха от токовете на ботушите му от змийска кожа.

— Клиентката ми ви чака повече от два часа — започна най-напред той — и почти през цялото това време е била ограничена в правото си да получи правен съвет.

— Ъхъ! — Ив седна и отвори папката си. — Предполагам, че това е правният ви съветник. — Тя погледна към адвоката. — Той трябва да е наясно, че два часа са съвсем в рамките на законното време и че не сте била разпитвана от момента, в който поискахте защита. Следователно той трябва да седне и да не губим повече време. Запис включен. — Ив й прочете правата и изгледа адвоката изпод вежди. — А госпожа Сото е представлявана от?

— Карлос Монтоя.

— … който присъства в стаята. Господин Монтоя, представихте ли за сканиране картата си за идентификация и разрешително за правна дейност?

— Да.

— Добре. Госпожо Сото, бяха ви прочетени правата и вие заявихте, че ги разбирате, заедно със задълженията ви в случая.

Пени сви рамене:

— Знам ги и ги разбирам чудесно, точно както знам, че аз и адвокатът ми ще ви съдим до дупка заради нагласен арест.

— Няма ли да е забавно? Обвинена сте в нападение над полицай, което включва опит за нападение с оръжие и указване на съпротива при задържане.

— Не съм те докосвала.

— Като засегната страна, аз твърдя точно обратното. Но въпреки това съм склонна да пренебрегна тези си обвинения, ако изразите желание и готовност да отговаряте на въпроси за Лино Мартинес и случилото му се.

— Вече ти казах, не съм виждала Лино, откакто бях на петнайсет.

— Лъжете ме.

— Моята клиентка…

— … е една лъжкиня, но вие вероятно можете да видите това и сам, аз също го виждам. Тялото на Лино Мартинес бе официално идентифицирано. Запознати сме с факта, че се е представял за отец Мигел Флорес за период от повече от пет години и че през това време често е посещавал закусвалнята, в която работите. Наясно сме с характера на предишните ви взаимоотношения и вашата връзка. Ще продължите ли да настоявате, че не сте знаели това? Тогава можем да се върнем на нападението над полицай и съпротивата и като се има предвид досието ви, ще прекарате известно време в кафеза.

Ив затвори папката и тръгна да става.

— Не можеш да ме вкараш на топло само защото отблъснах ръката ти, когато се опитваше да ме сграбчиш.

— О, да, а какво ще кажеш за това, че извади нож, плю в лицето ми и оказа съпротива? И тъй като не ме познаваш, нека да ти кажа — на теб и на защитника ти — че ако дори и веднъж си говорила с Лино Мартинес насаме, ако си го срещала някъде другаде, освен в закусвалнята, аз ще го открия. След това ще те окошаря за даване на фалшиви показания и ще започна да се чудя дали някак не си се докопала и до малко цианид, а тогава…

— Това са пълни глупости.

Ив само се засмя и тръгна към вратата.

— Почакай една проклета минута. Искам да говоря с адвоката си, преди да кажа каквото и да било.

— Протокол на пауза. Ще изляза навън, за да можете вие двамата да си поприказвате.

Ив ги остави и понечи да рискува и отиде до машината за кутийка пепси, но реши, че разговорът им няма да продължи чак толкова дълго. След около три минути Монтоя дойде при вратата.

— Клиентката ми иска да даде показания.

— Супер! — Ив отново влезе в стаята, седна, усмихна се и скръсти ръце. — Включи отново запис на протокола — каза тя и зачака.

— Ако клиентката ми отговори на въпросите за Лино Мартинес, ще свалите настоящите си обвинения срещу нея.

— Ако отговори задоволително, ще си получи освобождаването от отговорност.

— Давай, Пени.

— Когато той започна да идва, може би ме обзе едно такова особено чувство — нали се сещате. Не приличаше на Лино, поне не много, но в него имаше нещо особено. След известно време може да се каже, че започнахме да флиртуваме. Беше странно, защото той бе свещеник, а и аз не си падам по такива, които се правят на по-големи светци от папата. Но ние двамата с Лино… между нас винаги е имало връзка. Доста го правехме едно време и аз все още си падах по него.

— Кога започнахте да се чукате — преди или след като разбра кой е той всъщност?

— Преди — каза Пени и подсмръкна. — Мисля, че той пръв го предложи, а може и на мен да ми е харесало. Правехме го в задната стаичка на закусвалнята, след като затворим. Божичко, той направо ме смазваше. Здраво, нали се сещате? Мисля си, че всичко беше заради обета за безбрачие. Няколко пъти сме се срещали и в апартамента на една моя приятелка, тя работи нощем. Или пък използвахме стаи под наем за час. И веднъж, след като го бяхме правили, той ми каза — голям смях падна.

— Той каза ли ти какво се е случило с отец Флорес?

— Не ми пукаше. Откъде да знам, че въобще е имало такъв?

— А защо е бил този маскарад с представянето му за свещеник?

— Той искаше да се върне значим. Харесваше му, когато хората гледаха на него сякаш е голяма работа, обичаше уважението им.

— Пет години, Пени. Не ме прави на глупачка, къде беше уловката?

— Ами той харесваше тайните и греховността, използваше ги, когато можеше, когато му се искаше.

— Изнудване?

— Със сигурност имаше някакви заделени пари — доста повече, отколкото печели един свещеник. Когато беше в настроение, вземаше стая в скъп хотел, поръчвахме си рум сървис и всякакви глезотии. За всичко плащаше в брой.

— Купувал ли ти е разни неща?

— О, да — тя перна с нокът едната от обеците си. — Лино не беше стипца.

— Той ти е вярвал много.

— Двамата с Лино сякаш се върнахме години назад. Имахме нужда един от друг, за това става въпрос. — Тя удари с длан татуировката си. — Това е нашето семейство и то значи защита. Майка ми беше безполезна — много повече се интересуваше от следващия мъж, когото можеше да забие, отколкото от мен. Бях едва на дванайсет, когато той ме изнасили за първи път. Хвърли ми един здрав бой и ми каза, че ако си мълча за това, другия път няма да ме бие. Мълчах цели две години, докато вече не можех да издържам. Присъединих се към „Солдадос“ и вече имах свое семейство.

— В досието ти пише, че баща ти е бил убит, когато си била на четиринайсет, бил е намушкан с нож, многократно — почти нарязан на парчета.

— Не е голяма загуба.

— Ти ли го уби?

— Клиентката ми няма да отговори на този въпрос! Не отговаряй, Пени.

Пени само се засмя и несъзнателно потърка с пръст знака за убийство върху татуировката си.

— Вие двамата с Лино сте били — заключи Ив. — Това ви е свързало завинаги в дяволска връзка, а две години по-късно той е изчезнал яко дим.

— Нищо не е вечно.

— Ти участва ли в планирането на бомбата за „Черепите“?

— Моята…

Пени вдигна пръст, за да накара адвоката си да замълчи.

— Разпитваха ме и ме пуснаха — каза тя, — това беше доста отдавна. Така и не се доказа, че е било работа на „Солдадос“.

— Умрели са хора.

— Това става всеки ден.

— Лино го е планирал, той е бил един от водачите ви и е имал нужните умения.

— Да речем, че никога няма да разберете, особено като се има предвид, че той е мъртъв.

— Да, мъртъв е, но ти не си и сега твоят правен съветник ще ти обясни, че няма давност за обвинение в убийство.

— И сега не можеш да ме обвиниш в това, както не са могли и тогава.

— Какво е чакал Лино? Кога е бил предвиден денят на разплатата, Пени?

— Не знам за какво говориш — отклони поглед тя. — Той е мъртъв, затова мисля, че не можем да го питаме.

— Къде е Стив Чавез?

— Не знам, не мога да кажа. — Тя се прозина. — Свършихме ли?

— Лино е печелил време, събирал е пари, така че да има с какво да се покаже, да живее на върха, а междувременно е бил скрит зад яката. Един мъж не би правил това цели пет години, за да може да се върне и да изчука едно старо гадже.

— Той ме обичаше. Говорехме си да избягаме заедно, да направим големите пари и да се върнем с високо навирени носове. Така и не се получи, но той се върна.

— Имаш ли алиби за деня на смъртта му?

— Отворих закусвалнята в шест сутринта заедно с Росита. Почистихме и подредихме щанда със закуските, като се занимавахме с това точно три часа. Около десет аз и Пеп — момчето от доставките — си взехме почивката заедно в стаичката отзад, след това се върнах зад щанда и тогава дойдоха първите ченгета и започнаха да задават въпроси. Тогава научих, че е мъртъв.

— Какво направи след това?

— Довърших си смяната и се прибрах. Какво трябваше да направя?

— Добре. Свободна си да си вървиш.

— Крайно време беше, по дяволите!

Ив изчака двамата с адвоката да излязат от стаята и остана вътре сама и в тишина почти цяла минута.

— Изключи запис на протокола — най-накрая каза тя.

Върна се в офиса си и се загледа навън, застанала до малкия прозорец. В този момент Пийбоди се подаде на вратата.

— Някакъв успех с Пени?

— Да, объркана смесица от истина и лъжи. Лъжите бяха повече, но имаше достатъчно истина, за да ми се изясни картинката. Тя твърди, че не знае какво се е случило с истинския Флорес — лъжа. Казва, че не знае какво е чакал Лино тук — лъжа. Твърди, че не знае за бомбите — тук не лъже, а по-скоро играе на „Докажи го, кучко!“, същата работа и със скиторенето на Чавез. Смята, че Лино я обичал, мисля, че това е вярно или поне тя вярва, че е така. Не спомена дали тя го е обичала, ако го беше казала, щеше да е лъжа. Но се е чукала с него през последните няколко години.

— Ако са го правили от толкова дълго време, той със сигурност й е казал какво прави тук.

— Аха, мисля, че той й е помогнал да убие първия път, спечелил й е смъртния знак — може да са ги спечелили заедно, тъй като времето съвпада с показанията на Тереза. Баща й — била е сексуално малтретирана. Дошло й е до гуша и са го нарязали.

— Тя намекна ли…

— Не. Намекна за малтретирането и това е истина. Призна, че се е присъединила към бандата на четиринайсет, за да избяга от това, да си намери семейство и защита. Баща й е бил намерен почти разчленен в една изоставена сграда, когато е била на четиринайсет. Той е бил известен на полицията дилър и тогава са предположили, че някой го е затрил заради объркана сделка с нелегални субстанции. Сигурно не са се впрегнали много-много да се прикриват, защо да си правят труда? Тя и Лино така или иначе са щели да се измъкнат за това, останалите от бандата са щели да потвърдят алибито им или е можело да набедят някого другиго.

Ив чу, че Пийбоди затваря вратата на офиса, и се обърна.

— Добре ли си? — попита я Пийбоди.

— Да — Ив отиде да си програмира кафе, — да продължаваме. Ще се наложи да се поразровим в архивите по онзи случай. Имам досиетата от бомбените атаки и ще трябва да се свържем с тогавашните разследващи. Трябва да притисна Пени с нещо по-голямо от заплахата от няколко месеца на топло за нападение над полицай.

— Мислиш ли, че тя е убила Лино?

— Ще проверим алибито й, но се обзалагам, че е подкрепено отвсякъде. Тя самата ми го каза, имаме го и в записа от протокола. Тя е подбудителката, не мисля, че тя го е убила, но със сигурност е замесена или поне знае кой е убиецът.

— Може да са се скарали, любовен спор.

— Възможно е. Не мога да си я представя да издържи пет години без нито веднъж да се издразни на любовника си или без да забърше и нещо друго — каза замислено Ив и подаде едната от чашите с кафе на Пийбоди. — Хайде да открием дали не е чукала и някой друг, освен Лино. Той е използвал информация, която привилегировано е научавал по време на изповед, за да изнудва. Не смятам, че е играл на дребно, затова трябва да видим кой се е доверил на Църквата и е имал достатъчно средства, за да плати за греховете си. Освен това ни трябва пълен списък на жертвите и пострадалите при бомбата в ресторанта.

— Спомняш ли си, че ти казах как нещата започват да си идват на мястото? Сега имам чувството, че всичко започва да ми се изяснява.

— Просто се появяват още парчета от пъзела — и те ще намерят местата си. Да започнем от бомбените атентати. Главният разследващ по случаите все още е на работа. Свържи се с детектив Стъбън от четири шест и виж дали той и/или старият му партньор имат време да седнем и да си поговорим.

— Окей, Далас. — Пийбоди искаше да каже още нещо, изписано беше на лицето й, имаше нужда да я успокои и да я увери, че всичко ще бъде наред.

— Точно сега нека просто поработим над случая, Пийбоди. Това е всичко.

Дилия кимна и излезе от кабинета, а Ив отново се върна при прозореца. „Ще имам достатъчно време, мислеше си тя, после ще имам достатъчно време да го почувствам напълно, да се поставя на мястото на едно друго младо момиче, което се е принудило да убие, за да избяга от бруталния си баща.“

Тя довърши кафето си и потърси доклада от делото за убийството на Сото. Зарадва се, когато Пийбоди й звънна, за да потвърди за срещата със Стъбън, преди още да бе успяла да се зарови в делото.

 

 

Стъбън поиска да се видят в неговия деликатесен магазин, където се събираха предимно ченгета. Когато Ив и Пийбоди пристигнаха, той тъкмо се беше заел с някакъв сандвич и чиния салата.

— Детектив Стъбън, аз съм лейтенант Далас. Това е партньорът ми, детектив Пийбоди. — Ив протегна ръка. — Благодаря, че ни отделихте от времето си.

— Няма проблеми — каза той със силен акцент от Бронкс, — тъкмо обядвах. Храната тук е хубава, ако искате, можете да хапнете, докато си говорим.

— Нямам нищо против — каза Ив, а след това се спря на хотдог и някакви макарони, а Пийбоди добави към сутрешната си палачинка с месо и едно плато с пъпеш.

— Старият ми партньор Коън е на риба извън града. Пробва как е да си пенсиониран, иска да види дали ще му понесе — започна Стъбън. — Ако искате да говорите и с него, ще трябва да почакате до утре, за да се върне. — Той попи устните си с хартиена салфетка и продължи: — Изваждах онова досие на всеки няколко месеца повече от година след двата бомбени атентата. — Той поклати глава и отхапа от сандвича си. — Вадех го, преглеждах го, правех по някоя контролна проверка два пъти в годината и търсех някакво ново развитие. Дак — партньорът ми, също помагаше. Двамата сядахме, както сега с вас, на обяд или на по чаша бира и отново преглеждахме случая. Дори и деветнайсет години по-късно, аз все още си го спомням. Някои неща от делото просто не могат да бъдат забравени.

— Да, така е.

— Тогава в онзи район се случваха лоши неща — хората още не можеха да се съвземат след Градските войни. Нямахме достатъчно улични полицаи, не и толкова много, че да патрулират около бандите. И бандите ни го нахендриха, ако ме извините за израза.

— Познавахте ли Лино Мартинес?

— Познавах и малкото копеле, и останалите от групата. Работил съм по онези улици като униформен. Когато беше на осем, той вече се беше оформил като гадняр — крадеше, драскаше по витрините на магазините, трошеше разни неща само за да бъдат строшени. Майка му се опитваше да го превъзпита — виждал съм я как го мъкне насила на училище или към църквата. Когато беше на десет, го хванах с цял джоб наркотици, тогава го пуснах заради майката.

— Познавахте ли Ник Сото?

— Уличен дилър, отрепка, която си падаше грубиян с жените. Беше хлъзгаво копеле — все се измъкваше, но някой успя да му тегли ножа — прободен петдесет-шейсет пъти. Не съм работил по случая, но знам това-онова за него.

— Дали някой тогава е говорил с дъщеря му или с Лино?

Той млъкна и се почеса по бузата.

— Трябваше, Лино и дъщерята на Сото бяха много близки. По мое мнение тя беше по-лоша от него — от Лино. Ако той откраднеше нещо, правеше го за парите, ако пребиеше някого — имаше си причина. Момчето си имаше своите обяснения, а тя? Отвсякъде се беше обградила само с омраза — ако откраднеше, правеше го само за да отнеме нещо чуждо, ако смажеше някого от бой, то беше просто ей така. Да не би да душите около тях по този случай?

— Днес задържахме Пени Сото за нещо. Тя твърди, че баща й редовно я е изнасилвал, но не се потвърди.

— Както вече ви казах, аз не съм работил по случая, но знам някои неща по него. — Той поклати глава. — Ако това се беше разкрило, щях да знам.

— Търсили сте Лино след бомбената атака.

— Тогава той беше на върха на „Солдадос“ — двамата с Чавез се изживяваха като главатари. Бомбата не беше изцяло в територията на „Черепите“, беше на спорна земя, но голяма част от тях ходеха на онова място. Експлозията беше отмъщение — знам, че бяха виновни „Солдадос“, а никой от тях не смееше да диша, без Лино да им е разрешил. Тогава госпожа Мартинес каза, че си е тръгнал два дни преди атаката. — Той поклати глава. — Трябваше да й повярвам или поне да се уверя, че тя го вярва. Пусна ни да огледаме в дома й — нямаше и следа от него, проверихме при съседи и мога да кажа, че никой от тях не обичаше това копеле. Отвсякъде чувахме едно и също: че е отпрашил преди инцидента. Тогава притиснахме „Солдадос“, но не можахме да опровергаем заминаването им. Аз мисля, че са го направили те, лейтенант, Мартинес и Чавез са планирали бомбите, някак си имам такова чувство.

— И моето чувство ми подсказва същото.

— Успели ли сте да намерите нещо за тях? За който и да е от двамата?

— Имаме Лино Мартинес в моргата.

— Това е най-доброто място за него — каза Стъбън и дообра макароните по дъното на чинията си.

— А какво можете да ми кажете за другите банди? Дали някоя от тях не е направила покушение върху Лино след толкова дълго време?

— „Черепите“, „Кървавите“ — повечето от тях са мъртви, изчезнали или зад решетките. Но и винаги има по някой наоколо. Огънят и сблъсъците им отдавна са угаснали. С какво Лино може да си е заслужил подобно покушение?

— Чухте ли за убийството в църквата „Сен Кристобал“? За този, който се е представял за свещеник.

— Мартинес ли е бил?

— Да. Как ви се струва това — той да се прикрие по подобен начин за цели пет години? Кажете ми какво мислите.

Стъбън седна и се замисли, надвесен над кутийка сода.

— Той беше умен, имаше мозък и можеше да запази хладнокръвие. Трудно беше да измъкнеш нещо от него дори и когато все още беше дете. Знаеше как да прикрива следите си или беше намерил някой, който да го прави вместо него. Докато навърши шестнайсет, вече съвсем сам си беше извоювал пътя до върха в йерархията на „Солдадос“. Той сигурно е намирал нещо в това, възприемал го е като игра. Трябва да е било нещо доста голямо, за да го задържи под прикритие толкова дълго време. Разпитахте ли онова момиче, Сото, за това?

— Да — днес.

— Не се съмнявам, че е знаела. Ако той се е върнал, със сигурност е отишъл при Пени Сото. Лино имаше едно слабо място и това беше тя. Той я беше направил втора в йерархията, а тогава тя нямаше и петнайсет години, за бога! Говореше се, че е имало доста вътрешна съпротива срещу смяната на ранговете. Лино пребил един от недоволните с тръба и оставил тя да го довърши. Естествено, дръзналият да се опълчи по-късно от болничното легло и със счупена челюст твърдеше, че бил паднал по някакви стълби. По онова време нямаше начин да настроиш някого от бандата срещу другите, всеки от тях бе готов първи да поеме нож в сърцето, ако се наложи.

— Времената се променят.

— Така е — кимна Стъбън. — Може да опитате с Джо Инез.

— Вече го поразпитах веднъж, но ми се стори, че връзката с бандата при него е по-слаба, греша ли? — попита тя по-скоро, за да не го обиди, въпреки че вече знаеше отговора.

— Така е, Джо нямаше знака за убийство. Никога не е имал куража да го направи.

— Има ли и някой друг, с когото трябва да говоря? Други бивши членове на бандата? Ангажирала съм екип от няколко души, които работят по намирането на имената им, но вие сигурно знаете по-добре.

— Мога да ви кажа единствено, че всички, които по онова време ръководеха „Солдадос“, вече ги няма — или са мъртви, или в затвора, или вятърът ги е отвял в неизвестна посока. Някои от тях все още са наоколо, но те са от по-нисшестоящите и всички имат досиета. Срещу Мартинес и Чавес имаше повдигнати обвинения, а Сото — тя пое нещата, когато те изчезнаха.

— Благодаря ви за помощта, детектив.

— Всичко, до което се докопаме като информация, рано или късно води към бомбените атентати, усещам, че кръгът се стеснява.

Ив се изправи на крака и помълча за миг.

— Може ли да ви питам само още едно нещо? Става въпрос за семействата на жертвите — поддържате ли някакви връзки с тях?

— От време на време.

— Може ли да ви се обадя отново и да поговорим за това, ако се наложи?

— Знаете къде да ме намерите.