Нора Робъртс
Спасение в смъртта (12)

15.

Сутринта ги посрещна с буря, която се удряше в прозорците. Отдалечените гръмотевици звучаха така, сякаш небето си прочистваше гърлото. Дъждовните капки се стичаха по стъклата като безкраен поток от сълзи.

За малко уют и за да внесе повече светлина, Рурк програмира камината в спалнята им на ниска степен, докато преглеждаше данните от стоковата борса, изписани на екрана.

Не можеше да се концентрира. Превключи на сутрешните новини и откри, че и те не могат да задържат интереса му. Леко неспокоен, той погледна към Ив, която тъкмо измъкваше една риза от гардероба си. Забеляза, че е свалила студения компрес.

— Как е рамото?

— Добре е. — Тя нави ръкава нагоре, за да погледне. — Снощи изпратих съобщение на Пийбоди да дойде направо тук тази сутрин. Ще сляза долу и ще тръгваме, преди да се е качила тук и да е поискала закуска. Какво… — добави тя, когато го видя да се изправя и да се приближава към гардероба.

Той взе сакото, което бе извадила, прегледа другите неща и й избра друго.

— Сложи това.

— Обзалагам се, че всеки, когото арестувам днес, ще обърне много специално внимание на това с какво сако съм.

— Щяха, ако беше облякла другото с този панталон. — Той я целуна по темето. — А охраната най-вероятно щеше да подцени авторитета ти.

Тя изсумтя и се примири с неговия избор. Но той не се премести, а остана да блокира пътя й.

— Какво? — запита го отново тя.

Този път той просто взе лицето й в ръце и я целуна по устните, много, много леко.

— Обичам те.

Сърцето й веднага се разтопи:

— Знам това.

Той се обърна и отиде да програмира още кафе и за двамата.

— Какво не е наред? — попита го тя.

— Нищо. Наистина няма нищо. Просто сутринта навън е ужасна. — „Но не беше само това“ — помисли си той, докато зяпаше навън през плътната пелена от дъжд. Съвсем не беше това. — Сънувах нещо.

Тя промени намерението си и вместо да слезе долу, отиде при него и седна на дивана.

— Лош сън?

— Не. Ами, беше по-скоро притеснителен и странен, бих казал. Виждах всичко много ясно, което е по-характерно за твоите сънища, отколкото за моите.

Той се обърна, видя я, че е седнала и чака да й разкаже. Това му подейства по-успокояващо, отколкото огънят в камината. Рурк подаде чашата й с кафе, седна до нея и леко погали крака й — жест, който изразяваше благодарност и привързаност.

— Всичко може да е заради това, че говорихме за едно време, за приятелите от детинство и така нататък, това подсъзнателно ме притесни.

— Притеснило те е? А защо не ме събуди?

— Когато се събудих, вече беше свършило, не беше същото и нямаше смисъл да те будя. И сега… ами сънувах, че бях в Дъблин, отново бях момче, кръстосвах улиците и преджобвах минувачи. Тази част не беше притеснителна, дори бих казал, че ми беше интересно.

— Добри времена.

Той се засмя леко:

— Някои от тях наистина бяха добри. Все още го усещам във въздуха — тълпата на Графтън Стрийт, там ставаха добри пари, ако си достатъчно бърз. Уличните музиканти свиреха старинни мелодии, за да привличат туристите. Сред тях имаше и такива, които срещу малко пари можеха да задържат тълпата по-дълго, за да можеш да я пообрулиш. Работехме светкавично, като си предавахме откраднатото от Графтън. Аз задигах портфейл или дамска чанта, предавах го на Джени, тя на Мик, а Брайън последен пускаше прибраното на скришно място в една от малките улички. Не можехме да работим там прекалено често, не и за повече от един-два удара на месец, тъй като местните бързо щяха да ни усетят. Но когато бяхме там, за един ден измъквахме стотици лири. Ако бях достатъчно внимателен какво правя със своя дял, дори и с това, което старецът ми ме сритваше и ми вземаше, можех да се храня добре цял месец, дори и да отделям по малко за инвеститорския си фонд.

— Имал си инвеститорски фонд дори и тогава?

— О, да, нямах намерение да прекарам целия си живот като уличен плъх. — В очите му имаше пламъче, но за разлика от огъня в камината, то навяваше само тъмнина и опасност. — Той, естествено, ме подозираше, но така и не откри къде държах касата си. По-скоро бих му позволил да ме пребие до смърт, отколкото да му я дам.

— Него ли сънува? Баща ти?

— Не. Въобще не беше той. Сънувах един летен ден, всичко беше толкова ясно, че все още мога да чуя гласовете, музиката, звуците на сгорещено олио и чипс. Беше един чудесен ден на Графтън Стрийт. Наоколо гъмжеше от пълни джобове и стомаси. Но в съня ми всичко се обърка.

— Как?

— Джени обличаше най-хубавата си рокля, когато беше ден за ходене на Графтън, а в косите й блестеше панделка. Идеята бе, че не можеш да видиш крадец в толкова хубаво малко момиченце. Минах покрай нея, също чист и сресан, и продължих нататък. Трябва постоянно да се движиш. Бях набелязал следващата си жертва, а цигуларят свиреше „Възкресението на Финиган“. И сега го чувам ясно, всяка нота, все така бързо и живо. Взех портфейла — жертвата така и не се усети, но Джени… не беше там, за да й го предам. Не успя да го вземе, защото беше увиснала на панделката от косата си. Беше мъртва и се полюшваше, както последния път, когато я видях. Тогава закъснях да я спася. Закъснях — повтори Рурк и разтърси глава. — Тя умря, защото беше от моите, бе част от миналото ми. Изтичах и се опитах да я сваля, пресякох Графтън, уличните музиканти продължаваха да свирят все така бързо и живо, а тя висеше там. Но после видях и Мик, цялата му риза беше в кръв — мъртъв. Той също беше от моите, беше отнесъл ножа вместо мен. Цигуларят не спря да свири през цялото време. В далечината можех да видя и Брайън. Беше прекалено далече, за да стигна до него, затова само стоях там с мъртвите си приятели, а в съня ми бяхме още деца, разбираш ли? Толкова млади. Дори и насън се замислих дали не са били по някакъв начин мъртви за мен. Останахме само аз и Бри. Тогава си тръгнах, напуснах Графтън Стрийт и приятелите си, които ми бяха като семейство. Внезапно се озовах на моста над река Лифи, вече бях пораснал. Видях лицето на майка ми във водата. И това беше всичко.

— Мога само да ти кажа, че вината за случилото се не е била твоя. Част от теб знае това, но другата част винаги ще се чувства отговорна, защото си ги обичал.

— Обичах ги, о, колко ги обичах. — Той взе чашата си кафе и отпи. — Те са частици от мен, парчетата, от които съм съставен. Но чак сега, когато съм тук с теб, осъзнавам, че мога да устоя на това, да издържа на загубата на тези части от сърцето ми. Защото сега имам теб.

Тя взе ръката му и я притисна към бузата си.

— Какво мога да направя?

— Ти току-що го направи. — Той се наведе и я целуна.

— Ако искаш, мога да си променя малко графика…

Той я погледна, просто стоеше и я гледаше, а тежката мъка, с която се беше събудил, намаля.

— Благодаря за предложението, но е достатъчно дори само това, че ти го разказах. — Той прокара пръст надолу по брадичката й. — Отивай на работа, лейтенант.

Тя го обви с ръце и го притисна силно. А докато го прегръщаше, той усети аромата на кожата и косата й — знаеше, че мирисът й ще го следва навсякъде през целия ден.

Тя го пусна и се изправи.

— Ще се видим довечера.

— Ив? Попита ме дали твоята жертва, този Лино, дали не би разкрил на някого кой е всъщност. Мисля, че ако и те са били като семейство за него, ако ги е чувствал като част от себе си, той е трябвало да го направи. Не е отишъл при майка си, но трябва да има някой. Човек не може да остане на моста съвсем сам, без дом, не и за пет години. Дори и най-закоравелият тип ще има нужда някой да го познава.

 

 

Ив успя със съвсем малко да изпревари Пийбоди. Тъкмо слизаше по стълбите, когато Съмърсет отвори вратата на партньорката й. Ив продължи през фоайето и излезе навън.

— Пийбоди, с мен.

— Но аз само…

— Тръгваме — каза Ив и посочи към колата. — Влизай, имаш една минута. — Ив се обърна към Съмърсет, докато Пийбоди нацупено се настаняваше на предната седалка. — На Рурк може да му бъде полезен един разговор, ако се обади леля му.

— Той иска да се свържа с леля му в Ирландия?

— Казах, че може да му е полезен един разговор, ако тя се обади. Той е добре — каза Ив, очаквайки го да разбере. — Това просто може да му бъде от полза.

— Ще се погрижа.

Знаейки, че той ще го направи, Ив седна зад волана и насочи цялото си внимание към работата.

— Да не би да имаме гореща следа? — настоя Пийбоди. — Затова ли човек не може да изпие едно кафе и евентуално да хапне нещо, особено ако въпросният човек току-що е слязъл от претъпкано метро рано-рано сутринта, за да си заработи това хапване?

— Ако си приключила с мрънкането, ще те нахраня.

— Един истински партньор щеше да ми вземе кафе отнякъде, така че да мога да си го пия, докато се храня.

— Покрай колко кафенета мина през твоя безкраен и мъчителен път от метрото до тук?

— Не е същото — измърмори Пийбоди, — а и не съм виновна, че съм разглезена относно кафето. Ти донесе в живота ми истинското кафе, направено от истински зърна. Ти ме пристрасти — посочи тя с обвинителен жест към Ив. — А сега ми скриваш напитката.

— Да, точно така смятах. И ако искаш пак да опиташ истинското кафе в този си живот, млъкни и приеми офертата ми.

Пийбоди се взря в нея и каза:

— Ти си като Майстор на манипулацията, злия манипулатор на кафето.

— Да, да, такава съм. Интересно ли ти е, детектив, къде отиваме, с кого ще се видим и защо?

— Щеше да ми е по-интересно, ако имаше кафе — въздъхна Пийбоди в увисналата тишина. — Окей. Къде отиваме, лейтенант, с кого ще се виждаме и защо?

— Отиваме до закусвалнята в съседство със „Сен Кристобал“ и почти мога да те чуя как си мислиш за палачинки с месо.

— Истински Майстор на манипулацията! Какво друго интересно има в тази закусвалня, освен палачинките с месо?

Ив й разказа за разпитите, резултатите от търсенето и плана им за днес.

— Събудила си Уитни? — не можеше да повярва Пийбоди.

„Със сигурност партньорката й можеше да дълбае цял ден само около това“, помисли си Ив.

— Очевидно. Този достъп ни трябва. Имаме две експлозии, втората вероятно е за отмъщение на първата и при двете има смъртни случаи. Бомбите са на териториите на две банди и са по времето, когато Лино Мартинес и приятелят му са изчезнали от града. Лино е бил от висшестоящите в йерархията на „Солдадос“, имал е известни умения с електрониката, няма начин това да се е случило без негово участие.

— И тази Пени Сото може да знае за това?

— Инез знае нещо и това нещо е довело до разрив в отношенията му с бандата. Струва си да се поразпита и Пени.

— Мислиш ли, че се е обадил на старото си гадже — приятелката от бандата, а не се е свързал с майка си?

— Смятам, че не се е свързвал с майка си, мисля, че тя беше искрена, когато ми го каза. Не мисля, че се е обадил и на Инез, защото човекът беше прекалено изненадан, за да лъже. Може пет години да се е крил в миша дупка, но сигурно е минавал покрай закусвалнята почти всеки ден и почти винаги е виждал тази жена — приятелката му.

Ив се замисли за момент за Рурк и неговата изгубена Джени.

— Би му коствало страхотно усилие на волята да не се поддаде на изкушението да й се разкрие, да й се обади и да има някого, с когото да разговаря за отминалите времена.

Пийбоди кимна:

— Защо ще иска да се връща точно тук, ако няма намерение да се свърже с някого?

— Точно така. Няма ли това да е човек, с когото се чувстваш комфортно, на когото имаш доверие? Майка му със сигурност го обича, но тя не е харесвала заниманията му, опитвала се е да го върне в „правия път“, а и освен това вече е имала нов живот с нов съпруг и друг син. Как да се чувства комфортно при нея и да й признае, че се преструва на свещеник?

Ив изнамери едно свободно местенце за паркиране.

— Ако се е свързал с някого, ако му е имал доверие — продължи Ив, докато приплъзваше колата в тясното пространство, — може и да е споделил тайните си.

Дори от това разстояние, застанала на тротоара, Ив чуваше иззвъняването на звънчето на вратата, когато хората влизаха и излизаха от закусвалнята. Забеляза Марк Тулуз от младежкия център, който тъкмо излизаше с голяма картонена чаша, от която се издигаше пара.

— Господин Тулуз.

— О, лейтенант… — Тя забеляза как се рови из паметта си, за да си спомни фамилията й.

— Далас.

— Точно така. Добра среща — каза той и вдигна за поздрав димящата чаша. — Не мога да стартирам двигателя на пълна мощност без едно голямо Сукре Негро^[1]. Да не би да сте тук заради Мигел? — Той млъкна за момент и ги погледна объркано. — Не знам как иначе да го наричам. Има ли някакви новини?

— Може би ще има малко по-късно днес. Всеки ден ли идвате тук?

— Понякога даже по два пъти на ден. Сигурно това нещо ще съсипе всичките ми вътрешни органи, но — вдигна той чашата като за тост — „Кой ли би искал да живее вечно?“.

— Засичали ли сте Флорес тук?

— О, да, от време на време. Случвало се е, когато и двамата сме в центъра, да отскача насам, ако на някой му се хапва нещо. Тук правят и страхотни палачинки с месо, най-добрите в квартала. Обикновено един от нас идваше тук, за да купи обяд поне веднъж седмично, когато имахме среща в центъра. Все още не мога да повярвам… Има ли нещо ново, което можете да ми кажете, лейтенант? Нещо, което да кажа на Магда? Тя доста трудно понася всичко това.

— Работим по въпроса.

— Да. Ами, по-добре да ви оставям да си вършите работата, а аз да се връщам в центъра.

— Идвал е почти всеки ден — заяви Ив, когато Марк се отдалечи. — Чудя се точно с каква доза изкушение може да се пребори един мним свещеник?

Ив влезе в закусвалнята, съпътствана от звука на звънчето. Вътре беше доста нашарено откъм декорация и се носеше аромат на различни подправки. На една от витрините, където бяха изложени предлаганите закуски, вече се беше събрала опашка. Препълнено беше и край щанда за кафе. Към закусвалнята имаше и бакалия с щандове, а хората, дошли да си напазаруват, носеха червени кошници, които пълнеха с различни стоки от лавиците.

Зад щанда за закуски имаше две жени, едната от тях беше Пени. Имаше невероятно големи гърди и кокалест гръден кош. „Мъжкарана“, реши Ив, беше груба и нескопосана жена. Мастиленочерната й коса с яркорозови кичури бе свита под мрежеста шапка, която явно бе предназначена да предпази клиентите от дълги косми в сандвичите, палачинките и пържените картофки. Устните й, подчертани с тъмночервено червило, образуваха отегчена права линия, докато тя загребваше, сипваше и поднасяше храната.

Ив застана на края на опашката. Няколкото минути, докато дойде нейният ред, щяха да й дадат малко време, за да я поразгледа. На ушите й висяха две големи златни халки — достатъчно големи, през тях да се провре дебело завита палачинка с месо, а на китката й подрънкваха цяла редица от гривни. Ноктите й бяха лакирани в същия тъмночервен цвят като устните, а горната им част бе боядисана в черно.

На ръката й имаше татуиран символът на „Солдадос“ със знака за убийство.

— Мини напред и поръчай — каза Ив на Пийбоди.

— Е, благодаря ти, Господи — каза партньорката й.

— Как върви, Пени? — попита Ив, докато другата жена изпълняваше поръчката на Пийбоди.

Пени вдигна поглед и се вторачи в Ив. Тъмночервените й отегчени устни се намръщиха.

— Струва ми се, че мирише на ченгета. Нямам какво да кажа.

— Чудесно, значи ще отидем в Централата и ще видим дали няма да си промениш мнението.

Пени изсумтя и я изгледа с присвити очи:

— Няма да ходя никъде, нямате заповед, нито причина да ме отвеждате.

— Знаеш ли, подозрително много приличаш на заподозряната, която е забелязана снощи да обира един човек само на няколко пресечки оттук. Детектив, госпожица Сото ще бъде отведена в Центъра за проверка.

— Това са глупости.

— Е, ти надушваш ченгета, а на мен ми мирише на няколко часа арест и доста бумащина. Може би трябва да се обадиш на адвокат.

— Не ми трябва проклет адвокат! За какво ме прибирате? Имам работа тук, върша си работата.

— Ей, аз също. Тук ли предпочиташ да говориш, или в Централата?

— Мамка му! — Пени изскочи иззад щанда. — В задния двор — изкрещя тя и изчезна.

Ив даде сигнал на Пийбоди да заобиколи и двете последваха Пени през претъпканата задна стаичка към врата, водеща към задния двор.

— Дайте да ви видя значките — настоя Пени.

Ив извади значката си и каза:

— Доста си загазила напоследък, Пени.

— Имам добра работа, плащам си наема, така че да ви го начукам!

— Мисля, че ти ще си тази, която ще си го получи след всичко това. Мигел Флорес.

Пени се опита да я удари с острия си лакът и да я избута с хълбок.

— Мъртвият свещеник, всички знаят за него. И какво той? Не съм стъпвала в църква от години. Това също са глупости, разбрах го още когато бях на десет.

— Ти си го познавала.

В очите й се появи пламъче, което още повече подчерта нарастващия й гняв.

— Всички го познаваха. Всеки познава всички свещеници. Има ги из целия квартал, плъзнали са като хлебарки.

Ив погледна към Пийбоди, и партньорката й също сви към задния двор.

— Познавала си го — повтори Ив.

— Ти да не си глуха или какво? Току-що казах, че го познавах.

— Лино Мартинес.

Гневът й трепна за миг, но Пени се окопити и отправи разсеян поглед на около десет сантиметра над дясното рамо на Ив.

— Не познавам никого с такова име.

— Виж сега, няма смисъл да лъжеш за толкова тъпо нещо. Просто ми създава чувството, че ще се опиташ да ме излъжеш и за нещо по-голямо. Лино Мартинес — каза отново Ив и сграбчи ръката на Пени. — Би трябвало да прикриеш това, ако не искаш да те свързват със старите ти приятелчета.

— Е, и какво? Не съм виждала Лино, откакто бях на шестнайсет. Той се махна. Можете да питате всички, които бяха наоколо по онова време, те ще ви кажат същото. По дяволите, питайте тъпата му майка, която се прави на светица. Тя сервира макарони някъде из Бруклин. Има си хубава къща, лайнян съпруг и сополанко.

— Откъде знаеш?

Сянка на объркване премина през погледа на Пени:

— Чувам разни неща.

— Лино ли ти каза?

— Току-що ви казах, че не съм го виждала от…

— Знаеш, че това нещо може да бъде премахнато — каза Ив и стисна леко татуираната ръка на Пени, — така че едва би си личало, че някога го е имало. Освен ако вече не си труп на дисекционна маса, гледан под микроскоп и ровичкан с всякакви други гадни инструменти, схващаш ли?

— Е, и…

— Какво? — довърши Ив. — Това, че знаем как Лино Мартинес се е правил на свещеник буквално зад съседната врата. Знаем, че е идвал да те вижда почти всеки ден. Знаем колко далеч сте сигнали с него, с Чавез и със „Солдадос“. Иха, Пени, ти си единствената, останала тук, значи ти си била.

— Това са пълни глупости.

— Аз също чувам разни неща — каза бодро Ив, — като например, че ти и Лино сте си падали по тангото и той всеки ден е идвал в закусвалнята, където работиш.

— Това, по дяволите, съвсем нищо не значи. Нищо не съм направила. Не можете да докажете, че съм знаела, че Лино се е върнал. Нямате нищо!

— Дай ми време, ще те задържа под стража.

— За какво?

— Като свидетел.

— Зарежи тая работа!

Ив нарочно се пресегна, за да хване ръката на Пени, и се засмя, когато тя я плесна, за да я отблъсне.

— Охоо! Видяхте ли това, детектив Пийбоди?

— Да, лейтенант. Мисля, че тази жена току-що удари полицейски служител.

— Зарежи тая простотия! — изрева Пени и с почервеняло от яд лице отблъсна Ив настрана и се хвърли към вратата.

— Опс! Още един удар. А сега имаме и съпротива при задържане. — Ив се пресегна и изви китката й, докато Пени се опитваше да бръкне в джоба си. — Боже, какво имаме тук? — каза тя, притискайки лицето на Пени към стената.

— Ами, лейтенант, прилича ми на нож.

— И наистина е нож. — Ив го измъкна и го подхвърли към Пийбоди. — Тук стана голяма бъркотия, а?

— Майната ти! — Пени се извъртя рязко и се изплю в лицето на Ив.

— Окей, сега вече не ми е забавно. — Ив закопча белезници на Пени с ръце зад гърба. — Извикай полицейска кола, Пийбоди, ще заведем задържаната в Централата. Обвиняваме я в обида на полицай, носене на оръжие и оказване на съпротива при арест.

— Обвинения в пълни простотии! Ще съм на свобода след двайсет минути!

Ив взе салфетката, която Пийбоди й подаде, и избърса наплютото от лицето си. След това се наведе близо над ухото на Пени и изсъска:

— Искаш ли да се обзаложим?

 

 

— Няма да успеем да я задържим дълго — каза Пийбоди, след като предадоха Пени на двама униформени полицаи.

— Със сигурност ще можем. — Ив извади линка си и се свърза с отдел „Убийства“. — Дженкинсън — каза тя, когато един от детективите й се появи на екрана, — транспортираме задържана, Пенелопе Сото. Обвинена е в обида на полицай и оказване на съпротива. Няма да ме има няколко часа, погрижи се.

— Разбрано.

— Нямаме време да говорим с Лопес или Фриймън. Да вървим и да се погрижим за официалното разпознаване на Лино.

— Ти наистина само я раздразни.

— Да — каза Ив и леко се засмя, докато се настаняваше зад волана, — това беше хубавата част.

— Може би я раздразни малко повече, отколкото трябваше, за да говори с теб, особено, ако си извика и адвокат.

— О, със сигурност ще си извика, залагам на това. Точно заради това ще иска да говори пред мен за Лино — адвокатът й ще я посъветва точно така.

Леко объркана, Пийбоди се почеса по главата и най-накрая успя да захапе вече много изстиналата си палачинка с месо.

— Хммм!

— Как така ли? Допускаме, че е знаела, че Лино се прави на свещеник, имала е контакт с него, държала се е приятелски, затова я слагаме в списъка със заподозрени за убийството.

— Затова ли избираме точно нея? — попита Пийбоди, след като преглътна.

— Не точно, все още не. Както току-що видяхме, тя има доста забелязваща се прическа. Трудно ми е да си представя как се промъква в църква, където би изпъквала като, ами… като курва в църква — и би тровила виното. Това е много хитър и символичен момент. Тя просто би прерязала гърлото му и би го оставила да умре на пътеката. — Ив се замисли за момент. — Мога да кажа, че това в нея почти ми харесва.

 

 

Когато Ив пристигна, Тереза Франко и съпругът й вече я очакваха в моргата. Тони Франко бе прегърнал жена си през раменете и леко галеше ръката й, докато двамата стояха и слушаха какво им говореше Ив.

— Съжалявам, че се забавих. Проверих на път за насам, готови са и ни очакват, тръгваме, когато вие кажете.

— Бихте ли ми обяснили какво трябва да направя? — попита Тереза, а ужасна сянка падна върху лицето й.

— Ще погледнете в един монитор, един малък екран. Ако разпознаете тялото, ми кажете.

— Той никога не ми е изпращал снимки. А когато се обаждаше, видеото винаги беше блокирано. В съзнанието ми — в сърцето ми — той все още е момче. — Тя погледна към съпруга си. — Но майката трябва да може да познае сина си? Трябва да го разпознае, независимо от всичко.

— Грешката не е твоя, Тери. Направила си всичко, което си могла, и все още го правиш.

— Моля, елате след нас — докосна я леко по ръката Пийбоди и посочи пътя.

Ив отиде право при монитора, снабден с интерком, който се намираше в стаичка с един-единствен стол и малка маса.

— Говори Далас — каза тя. — Намираме се в зала за огледи номер едно. — Тя направи пауза за миг. — Готова ли сте, госпожо Франко?

— Да. — Ръката й се вкопчи в тази на съпруга й, а кокалчетата й побеляха от напрежение. — Да, готова съм.

— Готови сме — каза Ив и включи монитора.

Тялото беше покрито с бял чаршаф от мишниците до пръстите на краката. Някой, Ив предположи, че е бил Морис, беше махнал етикетчето от палеца заради огледа. Смъртта не й приличаше на сън — не и на Ив — но тя реши, че сигурно има хора, на които им се струва така. Такива, които никога не я бяха виждали.

Тереза си пое рязко дъх и се сгуши в съпруга си.

— Той… той не прилича на Лино. Лицето му е по-изострено, носът му е по-дълъг. Имам снимка. Вижте, имам негова снимка. — Тя извади една от чантата си и я подаде на Ив.

Момчето на нея беше в началото на юношеството си, симпатично, засмяно и с тъмни очи, които гледаха леко сънливо.

— Установихме, че има лицева реконструкция — започна Ив, — но формата на очите — забеляза тя — е същата. Цветът също е почти еднакъв. Тъмната коса, линията на шията, позицията на главата върху раменете — еднакви са. Има прилика.

— Да, знам, но… — Тереза стисна устни. — Не искам това да е Лино. Може ли… възможно ли е да го видя? Да вляза и да го видя отблизо?

Жената се бе надявала, че мониторът щеше да бъде достатъчен. Ив осъзна, че го бе уредила по този начин точно поради същата причина, поради която и Морис беше премахнал етикета от крака му — за да защитят майката.

— Наистина ли го искате?

— Не, не. Но имам нужда да го направя.

Ив отново се приближи към интеркома и каза:

— Ще доведа госпожа Франко долу.

Тя ги поведе надолу по коридора и през двойните врати на залата. Морис дойде някъде отзад, носеше костюм с цвят на излъскан бронз и никаква защитна престилка.

— Госпожо Франко, аз съм доктор Морис. Мога ли да ви помогна с нещо?

— Не знам. — Увиснала на ръката на съпруга си, Тереза пристъпи по-близо до тялото. — Толкова е висок — каза тихо тя, — баща му беше висок. Като момче Лино имаше големи крака. Казвах му, че расте бързо като кученце и наистина си беше така. Беше висок почти метър и осемдесет, когато си тръгна, и беше много слаб. Оставаше много кльощав без значение с какво се хранеше. Беше гъвкав като камшик и когато играеше баскетбол, умееше да се шмугва много бързо.

— Баскетбол — погледна Ив към Пийбоди.

— Да, любимият му спорт. — Тя протегна леко ръка, но я прибра. — Може ли… можете ли да… чаршафа. Само ако може да го видя.

— Нека аз да го направя — пристъпи крачка напред Морис. — Има разрез на гърдите — започна той.

— Знам. Да, знам за това. Всичко е наред.

Морис внимателно смъкна чаршафа до кръста на жертвата.

Тереза мина още една крачка напред. Този път, когато протегна ръката си, тя докосна тялото леко с връхчетата на пръстите си в горната част на ребрата вляво. Звукът, който се изтръгна от гърлото й в този момент, бе нещо средно между хлипане и вик.

— Когато беше малък и все още ми даваше, обичах да го гъделичкам тук, ето така — тя бързо прокара пръста си във формата на Ъ. — Има четири съвсем малки лунички, виждате ли? Когато ги проследите, образуват буквата Ъ.

Ив се наведе, за да разгледа по-отблизо — забелязваха се съвсем бегло, леки и почти невидими точици, нещо, което, предположи тя, само една майка би могла да забележи.

— Вижте колко са дълги миглите му? Дълги и гъсти като на момиче. Той много се срамуваше от това, когато беше малък. После започна да се гордее и да си ги харесва, когато видя, че и момичетата ги забелязват.

— Знаете ли кръвната група на сина си, госпожо Франко? — попита я Морис.

— „А“ отрицателна. Счупи си ръката, когато беше на десет, дясната. Паднал, докато се опитвал да избяга през един прозорец. Беше само на десет и вече се беше научил да се измъква. Можете ли да разберете, ако ръката му е била чупена, когато е бил малък?

— Да — каза Морис и леко докосна ръката й, — да, чупена е.

— Това е синът ми, това е Лино. — Тя се наведе и притисна устни към бузата му. — Сиенто танто, ми бебе!^[2]

— Нека ви изведа, госпожо Франко. — Пийбоди прегърна Тереза през гърба. — Нека да излезем навън.

Ив я гледаше как се отдалечава, придружена от Пийбоди от едната й страна и съпруга й от другата.

— Това е трудно нещо — каза Морис тихо. — Ужасно трудно за една майка. Няма значение колко години са минали.

— Да. За нея бе много тежко. — Ив отново се обърна към тялото. — Той е имал някой, който го е обичал, изцяло и по всички начини. И въпреки това всички решения, които е вземал, са го довели все пак дотук.

— Хората са странни същества.

— Да — Ив се поободри и леко се усмихна на Морис, — наистина са такива.