Нора Робъртс
Спасение в смъртта (11)

14.

Докато Рурк шофираше обратно към къщи, Ив провери трите имена, които Тереза й беше дала. Стивън Чавез имаше дълъг и наситен с какво ли не списък с провинения от няколко щата. Побой, още един побой с настъпила смърт, изскочиха и няколко притежания на забранени субстанции, сексуални посегателства — за които е бил оправдан — кражби на коли, измама, обир. Беше пресичал доста щатски граници и бе обиколил доста затвори.

— Пътуващ гадняр — изкоментира Рурк.

— Бил е арестуван няколко пъти и/или разпитван и пускан след това. Преди малко повече от седем години е бил прибран за притежание на крадени стоки, но е пуснат под гаранция и след това е изчезнал. Станало е в Аризона — тя хвърли един поглед към Рурк.

— А последния път, когато Тереза се е свързала с Лино, е било преди седем години в Невада — в съседство с Аризона.

— Залагаш ли на това, че те двамата с Лино са се засекли, за да си припомнят старите времена на по халба бира?

— Само смотаняк би се обзаложил за противното. А къде е той сега?

— Данните се губят от горе-долу същото време, когато изчезва и Лино. Инез и Сото са все още в Ню Йорк. Сега Инез е механик по поддръжката на един жилищен комплекс в стария квартал. За известно време в края на тийнейджърските си години е бил „на топло“ за обир. След като е излязъл, има няколко сбивания и хулигански прояви. След това профилът му е чист вече повече от десет години. Сото има няколко задържания заради продажба и притежание на забранени субстанции и за извършване на сексуални услуги без лиценз, както и за побой. Отскоро е освободена условно и работи… — хм, колко удобно — в закусвалнята, която е врата до врата с църквата „Сен Кристобал“.

— И кой може да я обвини? Да позная ли кой ще е следващият, когото ще посетим?

„Малко са ченгетата щастливци, помисли си Ив, които толкова лесно са залавяли престъпник — само за няколко часа. Мога да ги хвана и двамата сутринта, но… тъй като Инез живее в сградата, в която работи, може да се каже, че той е сигурна карта.“ Тя си записа адреса.

— Длъжник си ми, защото подобен род работа за ченгета е доста досадна с цялото това говорене и никой не се опитва да ни убие.

— Е, не може през цялото време да е весело. Но вероятно Джо ще раздвижи нещата.

— Не се опитвай да ме склониш, Ив.

Тя се разсмя и изпъна крака напред:

— Искаш ли да знаеш какво значи „гаден разговор“? Пийбоди днес имаше среща с Надин и Луиз за планирането на моминското парти. Съответно ще бъде у нас и аз съм домакинята, но те са ме освободили от каквито и да било задължения.

— Това не ми звучи толкова гадно. Всъщност струва ми се доста смислено и добро.

— Предполагам, че е така. Забраних игрите и стриптийзьорките, да речем, че всичко друго мога да понеса. Сигурно само ще трябва да се размотавам наоколо, да пия женски питиета и да хапвам торта. — „Поне това с тортата не беше толкова зле“, помисли си Ив. — Вероятно трябва да купя подарък на Луиз.

Ив погледна крадешком към него.

— Не — отказа й Рурк категорично, — няма да поема това твое малко задължение, защото вече нямам никаква идея какъв подарък би бил подходящ за булчинско парти.

След като и тази малка надежда се изпари, Ив сви рамене.

— Имат толкова много подаръци, свързани с толкова много поводи и след всичко това ще трябва да им купим и сватбен подарък, нали? Какво, по дяволите, да избереш за двама пораснали хора, които заедно и поотделно вече имат всичко, каквото искат — или поне могат да си го купят и сами?

— Обзавеждат цяла къща — напомни й Рурк. — Говорих с майката на Пийбоди да им направи сервиз за чай. Чайник, чаши, чинийки и така нататък. Ще ги извае добре, има талант.

— Хм! Това е добра идея. Защо аз не се сетих първа? — Ив се умисли за момент. — Инез е единственият, за които Тереза спомена, който се е оженил.

— Я, как прескачаме от тема на тема — изкоментира Рурк.

— Просто това ме накара да се замисля, нали знаеш, партита, сватби. Той е единственият, който се е оженил, има деца.

— И единственият, който вече се е реабилитирал или поне така изглежда.

— Не знам дали едното нещо е свързано с другото, но това е интересно. А и самата Тереза — както изглежда, е била прецакана, оженила се е за погрешния човек. Той я е подритвал, тя е правела каквото може или е направила това, което е мислела, че трябва да направи. Онзи тип изчезва и тя остава да отглежда детето сама. Помага на сина си, но не успява да го опази от проблемите. След това и детето хваща пътя, тя се жени повторно за приличен мъж и има второ дете. Живее си спокойно и това й дете остава далеч от проблемите.

— Дали тук е намесен ген или начин на възпитание?

— Има и от двете. Винаги са замесени и двете. Освен това има и направен избор. Лино е прекарал първите години от живота си, виждайки как майка му е била подритвана насам-натам и тормозена от баща му. Затова, когато чува за онова копеле Солас, който пребива жена си и натиска дъщерята, той не издържа да се прави на свещеник и тръгва да срита нечий задник. Това е слабото му място. Носил е този медальон, не е виждал майка си, не си е идвал вкъщи при нея, но е продължил да носи медальона, който тя му е подарила.

— И от време на време й е пращал пари.

— Аха. Щял да се върне у дома като богаташ — важен. Да няма нищо общо с онова копеле, което е биело майка му. Това трябва да е факторът, на който заляга патологичното му поведение, ако въобще ни пука какъв ли може да е той.

— Защо?

За момент тя замълча. Знаела е, че той е изгубен. Тереза е знаела, че в него има нещо, което тя никога няма да може да изкорени; нещо, което го е накарало да тръгне по пътя, който е поел. Сега тя вече е получила добрия си живот, но все още скърби за него, по дяволите — тя вече скърбеше.

— Да, мъчно й е. И когато го освободя като доказателство и й го дам, тя ще запази този медальон до края на живота си. Това е споменът за малкото й момче. Разпитвах хора, които са го познавали през последните няколко години, работили са с него и са го харесвали — бил е уважаван и хората са му се радвали. Мисля, че той е бил хладнокръвен убиец, или поне, че е убивал и е правил каквото си иска, когато му е изнасяло. Но тук имаше нещо, нещо се криеше под твърдата обвивка — понякога чак човек се чуди защо ли това е всичко, защо част от него е трябвало да бъде погребана.

— Искал е още — каза Рурк. — Искал е нещо, което не е можел да има или не е искал да се потруди, за да спечели. Подобно желание може да измести всички останали.

Ив спря за момент и каза:

— Ти също си искал да бъдеш богат. Да си важен човек. Това е била целта.

— Беше.

— Но никога не е трябвало да погребваш човека, който си, в името на тази цел.

— Сама виждаш какъв е паралелът. За мен законовият път беше… една възможност. Предизвикателствата бяха повече, а и когато можех да поема по много по-тъмна пътека, имах Съмърсет като своеобразен компас във времето.

— Ти не би тръгнал по този път. Прекалено горд си.

— Така ли? — вдигна той едната си вежда.

— Ти винаги си знаел, че не са само парите. Те са сигурност и символ, но не са основното нещо. Важното е да знаеш какво да правиш с тях. Много хора имат пари — направили са ги или са ги взели отнякъде, но не всеки съгражда нещо с тях. Лино нямаше да съгради нищо. Дори и да беше станал богат, все пак никога нямаше да стане важен, затова за кратко време си е откраднал малко важност.

— Свещеническата яка.

— В света, в който се е върнал, това го е правело важен. Обзалагам се, че му е харесвало, обичал е властта, която му е давало. Ето защо е издържал толкова дълго.

— Очевидно даже малко по-дълго, отколкото трябва.

— Да. А колко ли още е трябвало да извърви? — зачуди се Ив. — Колко още, преди да реши, че вече е спечелил богатство и слава? Всъщност Тереза може и да не е в състояние да го идентифицира — не мога да си представя как ли би могла. Но в онова стоманено чекмедже в моргата лежи Лино Мартинес. Сега само трябва да разбера кой е искал да го види мъртъв и защо.

 

 

Може би Джо Инез щеше да й даде някои от отговорите. Ив разгледа дванадесететажната жилищна сграда — спретнат и тих блок от стомана и бетон с автоматично защитен вход и решетки на прозорците на първите два етажа.

Тя преодоля охраната с помощта на универсалния си ключ и огледа малкото фоайе. Миришеше съвсем слабо на почистващ препарат с аромат на цитруси, а в средата му имаше изкуствен фикус, поставен в шарена саксия, и два стола, подредени един до друг върху белия под с мозайка на точки.

— Той е в 2А. — Тя подмина двата миниатюрни асансьора и заедно с Рурк предпочете стълбите. От апартаментите до коридора долитаха приглушени шумове — предавания по телевизията, бебешки плач, салса. Но стените и вратите бяха чисти, също както и фоайето. Всички крушки на тавана в коридорите светеха.

От един поглед можеше да се каже, че Инез си вършеше работата.

Ив почука на 2А. Вратата се отвори почти веднага. Отвътре се показа едно момче на не повече от десет години, с перчем, който падаше ниско над очите му, както беше модерно в момента, и шумно отпиваше от някаква напитка за спортисти.

— Ей — каза то.

— Ей — отвърна му Ив, — искам да говоря с Джо Инез. — Ив показа баджа си.

Значката го накара да свали напитката от устата си, а очите му се разшириха в комбинация от изненада и въодушевление.

— Я? Как така?

— Защото така.

— Имате ли заповед или нещо друго? — Детето се облегна на отворената врата и отпи още една шумна глътка от яркооранжевата си напитка.

„Сякаш участвам в компютърна игра — каза си Ив, — на екрана винаги питаха подобни неща.“

— Баща ти да е правил нещо незаконно? — предизвика го Ив, а момчето изпухтя.

— Да бе! Татко! Хей, татко — ченгета на вратата.

— Мич, престани да търчиш насам-натам и се върни към домашното. Майка ти… — Човекът, който излезе от една от стаите, тъкмо избърсваше мокрите си ръце в панталона и в миг се закова на място. Веднага усети, че наблизо има полиция. — Извинявайте. Мич, иди да понаглеждаш близнаците за малко.

— Ооо! Стига де!

— Веднага! — каза Инез и посочи назад към стаята с палец.

Момчето промърмори нещо под носа си и сви рамене, но в крайна сметка се отправи в посоката, в която сочеше баща му.

— Мога ли да ви помогна с нещо? — попита Инез.

— Джо Инез?

— Точно така.

Ив нарочно погледна към татуировката на лявата му ръка.

— От „Солдадос“? — запита го тя.

— Бях някога. За какво става въпрос?

— Лино Мартинес.

— Лино? — Изненадата изскочи в погледа му толкова бързо, колкото и при сина му, но в него не се четеше и грам от въодушевлението, обзело детето. Ив прочете в очите му единствено страх. — Върнал ли се е?

— Може ли да влезем?

Инез зарови и двете си ръце в косата си и отстъпи назад, за да им направи място.

— Днес гледам децата — жена ми е навън с приятелки. Не знам за колко време Мич ще успее да наглежда близнаците.

— Тогава да говорим направо по въпроса. Кога за последно сте осъществявали контакт с Лино Мартинес?

— Исусе! Трябва да е било преди петнайсетина години. Даже малко по-отдавна. Той замина, когато всички бяхме все още деца по шестнайсет-седемнайсет.

— И през цялото това време не сте се свързвали с него?

— Разменихме си някои неприятни реплики, преди да замине.

— За какво?

— По дяволите, кой ли ти помни? — каза той, но през очите му премина сянка.

— И двамата сте били членове на банда, известна с насилието и кръвните си връзки.

— Да. Пазя си това, за да ми напомня и да направя всичко възможно децата ми да не повтарят моите грешки. Имал съм прегрешения, както вече знаете — пиех, биех се, но вече почти тринайсет години съм чист. Това не е ли достатъчно?

— Защо си тръгна Лино?

— Предполагам, че е искал да се махне. Той и Стив — Стив Чавез — казаха, че отиват в Мексико, може и да са го направили. Знам само, че заминаха заедно и оттогава не съм чувал нищо за тях.

— Ходите ли на църква?

— Защо питате? — върна й той въпроса, но когато Ив го изгледа продължително, въздъхна и каза: — Старая се да ходя почти всяка неделя.

— В „Сен Кристобал“ ли ходите?

— Да, тя е… Това да не е заради свещеника? — Лицето му внезапно се отпусна спокойно. — За онзи, който умря на погребението на стария господин Ортис? Не успях да отида, имаше проблем с водопровода на петия етаж. Да не би да говорите с всички в енорията или само с бившите членове на бандата?

— Познавахте ли Флорес?

— Не, не бих казал. От време на време го виждах наоколо. Обикновено ходим на неделната служба в девет, жена ми харесва проповедите на отец Лопес и мен ме устройва, защото той обикновено гледа да говори кратко.

— Момчетата ви не ходят ли в младежкия център?

— Мич, луд е по скайбординга. За момента хич не се интересува от отборните спортове. Близнаците са само на пет и… — В този момент от задната част на апартамента долетяха викове и крясъци. На устните на Инез се изписа ледена усмивка. — Сега гледаме да ги държим изкъсо.

— Какво знаете за Пени Сото?

Погледът му в миг стана студен.

— Със сигурност живее някъде из квартала — каза той. — Пътищата ни вече са много различни. Аз имам семейство и хубава работа тук, от доста отдавна съм спрял да си търся белята.

— В какво се беше забъркал Лино Мартинес, когато си тръгна?

По погледа на Инез отново пролича, че знае нещо, в очите му се четеше страх и съжаление.

— Тук не мога да ви помогна. Лино винаги беше замесен в нещо. Вижте, не мога повече да оставя онези тримата в другата стая без наблюдение. Не знам нищо за Флорес, а колкото до Лино… това е единственото общо нещо, което сме имали от доста време насам — той потупа татуираната си ръка. — Сега трябва да ви помоля да си тръгвате, за да спра момчетата си да се сбият.

— Тук има нещо — каза Ив, когато излязоха. — Нещо е объркало нещата тогава и е накарало Лино да се покрие.

— Но не мислиш, че е знаел, че Лино се е върнал? — попита я Рурк.

— Не, не ми се стори да е знаел. На него му се иска вече да е приключил с всичко това и става раздразнителен, когато му се припомни — нещо, за което не можем да го виним. И той е постъпил като Тереза — изградил е живота си наново и иска да си го запази. Но Лино все пак съществува. — Ив се качи в колата и се облегна на седалката си. — Лино все пак съществува — повтори тя, когато и Рурк се настани зад волана. — Като пречка, като нещо, което винаги да ти напомня, като бреме — както искаш го наречи. И Лино е този елемент от миналото, от грешките и проблемите, от онези трудни времена, който хвърля сянка върху новия им живот. Дори и те двамата да са го смятали за мъртъв, това пак нищо не променя.

Рурк стартира двигателя и двамата потеглиха към къщи.

— Каквото и да е станало, за да накара Лино да избяга от Ню Йорк, трябва да е било достатъчно голяма работа, за да го разкрием. Малко ровене в архивите на медиите от онова време може и да поразсее загадката.

— Може би. Но, знаеш ли, в погледа на майката нещо липсваше, нямаше го онова: „О, по дяволите, ето пак се случва“, което очите на Инез излъчваха. Защо тя не е знаела? Тя твърдеше, че си е тръгнал, за да стане богат и важен, а не защото е избягал. Може би прекалено много разчитам на това нещо. — Ив разтърка лицето си с две ръце. — По този случай започват да ме обземат противоречиви чувства. Всеки, с когото говоря, има различна версия, трябва да подредя нещата.

— Сега научаваш кой всъщност е бил той.

— За да го науча, ми трябва официалната му самоличност. Но, да — горе-долу схващам картинката. Утре обаче ще се наложи да пропусна църквата — реши тя и написа съобщение на Пийбоди, за да й каже за промяната в плана.

— Мисля, че Бог няма да ти се разсърди, защото ще разпитваш Сото и идентифицираш жертвата.

— Хм! Все още ми се иска да се видя с Лопес, трябва да го засека в жилището след срещата със Сото. Приятелката му… — разсъждаваше Ив на глас — познават се от деца. Не мисля, че аз имам някакви приятели оттогава. Ти сигурно имаш. Доколко далеч може да стигне лоялността им?

— Това е прекалено сложен и противоречив въпрос, за да мога да ти дам точен отговор.

— Приятел от онова време е направил или не е направил нещо и това е причинило разрив между вас — нещо, за което сте се карали и спорили. Той си тръгва. Ти продължаваш ли да го защитаваш? Смяташ ли завинаги да си държиш езика зад зъбите, защото някога сте били част от един и същ отбор, да речем?

— Сега рисувате нещата прекалено черно-бели, лейтенант. Зависи какво точно е или не е направил и как или дали това ме засяга по някакъв начин. Ако кажа нещо, това би ли променило случилото се, или би поставило баланс, който имам нужда да установя?

— Ти би си мълчал — промърмори Ив. — Отново става въпрос за гордостта ти, както и за лоялност. Но мога да измъкна тази информация от Инез, ако се наложи.

— Без съмнение. Той нямаше знака за убийство на татуировката си — добави Рурк.

— Не, нямаше го, за разлика от Лино и Чавез. Но и той е правил някои поразии. А как да разбера кой е убитият от Лино, когато цяла банда лицемери — защитници на правата, хленчат: „О, бедните неразбрани дечица — които всъщност са убийци, измамници и хулигани — трябва да започнат начисто“, и са изтрили всички досиета, ако въобще е имало такива — добави Ив.

— Ако ми дадеш малко време и имената на хората, които те интересуват, мога да изровя тази информация — дали Лино е осъждан, или арестуван. Дори и да е бил само разпитван.

Ив го погледна изкосо — вече си беше мислила за тази възможност.

— Колко точно е „малко време“ според теб?

— Не мога да кажа, преди наистина да съм се заел с това.

— Мога да го уредя — въздъхна тя. — Доколкото знам, така не се застрашават пряко ничии интереси. Просто е по-лесният начин да получа каквото ми трябва.

— Я, какво дочувам тук? — потупа се той по ухото. — Аха, май в момента говори твоята гордост.

— Млъкни. Не е гордост, става въпрос за правила. Няма да заобикалям закона само за да съкратя процедурата и да задоволя любопитството си. Е, и какво от това, ако все пак е гордост?

Докато колата минаваше през централния портал, той взе ръката й, вдигна я и я целуна по кокалчетата.

— Ето ни — двама души, изпълнени с гордост! Това май беше един от седемте смъртни гряха. Не искаш ли да поупражняваме и някои от останалите? Моят избор би се спрял първо на похотта.

— Винаги първият ти избор е похотта, както и вторият, и третият, и така нататък, чак до последно.

— Е, понякога обичам да я съчетавам с лакомията. — Дори не беше изключил двигателя, когато разкопча предпазния й колан, сграбчи ризата й и я притегли към себе си.

— Ей!

— Може би всичко е в това, че си говорим за отминалите времена и младостта. — Той леко отпусна облегалката си назад и настани Ив така, че да го възседне. — Навява ми сладки спомени за времената, когато гледах да съблека момичетата в каквото и да е превозно средство, което успея… да придобия.

— Имал си време за секс след кражба на кола?

— Скъпа, винаги има време за секс.

— Само по твоя часовник. Господи, колко ръце имаш? — Тя се опита да го отблъсне, но той вече беше успял да разкопчае ризата й и да я възбуди. — Слушай, ако искаш да се понатискаме, горе има прекрасно легло — имаме двайсетина легла в къщата.

— Не е заради натискането, или поне не само. — Той прокара пръст надолу по шията й. — Става въпрос за момента и за това, че за кратко си припомнихме глупостите от младостта.

— Говори за себе си. Аз не съм имала време за глупости. — Тя се пресегна към вратата с намерение да я отвори и да се измъкне, но той хвана ръцете й, обви ги около тялото й и се засмя.

— Никога не си правила секс в кола.

— Да, правила съм. Идват ти подобни идеи почти всеки път, когато се озовем на задната седалка на някоя от лимузините ти.

— Въобще не е същото. Онова е място за пораснали, сексът там е по-изтънчен. А сега сме тук, смушени един върху друг на предната седалка на полицейска кола, а лейтенантът е възбудена и леко засрамена.

— Не съм нито едно от двете! — каза тя, но пулсът й подскочи и гласът й леко потрепери, когато пръстите му докоснаха тънкия плат, който покриваше гърдите й. — Това е нелепо. Ние сме възрастни и сме женени. И освен това кормилото се е забило в основата на гръбнака ми.

— Първите две нямат значение в случая, а последното е част от удоволствието. Музика, програма пет, отвори горната част на покрива — изкомандва той.

Тя го изгледа с присвити очи.

— Няма да стане. Неудобно е и е глупаво. А и после ще трябва да работя в тази кола.

— Мога да те накарам да свършиш за десет секунди.

Ив се засмя.

— Десет — каза тя, — девет, осем, седем, шест, пет… о, по дяволите. — Беше подценила бързите му ръце и умелите пръсти. Той разкопча панталона й и откри вече овлажненото и трептящо хълмче. Тя свърши за миг.

— Искаш ли пак — измърка той, свали с едно движение сутиена й и взе едната й гърда в устните си.

Той отново я възбуди с ръце и устни, а хладният бриз галеше лицето й. Нейният освобождаващ вик прозвуча в нощта.

Протегна ръце, за да го хване, и в този момент чу звука на раздиращ се памучен плат. Хладният нощен въздух нахлу по голата й кожа и й достави тръпки на удоволствие, контрастиращи с горещината на страстта им.

Тя се освободи, Рурк можеше да го види, да го почувства. Освободи се от деня, от работата, от тревогите. Привкусът на това странно чувство на границата между „трябва“ и „не трябва“ беше нещо изключително сладко и привлекателно.

Някога тя не бе имала време за глупости. Чудно ли беше, че той се чувстваше длъжен да й даде това усещане? Както и цялата любов, с която беше заредено то — да го направи реалност?

Тя — съпругата му, любовницата му, любовта на живота му — се натискаше с него на предната седалка на колата, докато край тях свиреше музика и проблясваше звездно небе.

Ръката му се удари в кобура на оръжието й и той се засмя. Не беше ли и това част от играта? Неговото опасно и сладко ченге, извиваща се над него и копнееща за ласките му, търсеща това, което само той можеше да й даде.

Устните й яростно се впиха в неговите, а целувката й го изкара от равновесие и го накара да я желае също толкова отчаяно, както и тя него. Остана само една нужда, една мисъл — да се слеят ведно.

— Не мога… как… — дишаше на пресекулки тя, а тялото й се извиваше, опитвайки се да се нагласи така, че въпреки тясното пространство той да може да проникне в нея.

— Само се премести… нека… По дяволите! — Той си удари кокалчетата във волана, докато се опитваше да раздели бедрата й, удари коленете си в долната част на таблото и беше почти сигурен, че тя изруга, когато главата й се блъсна в ръба на отворения люк на покрива.

В крайна сметка успяха да се нагласят.

Тя се смееше като луда, когато най-накрая успяха да вмъкнат устройство Б във вход А.

— О, благодаря ти, боже — прошепна той и я прегърна, само я прегръщаше, докато тялото й се тресеше от смях. — Ами, когато приключиш с хиленето, може да се заловиш за работа. Приклещен съм тук и не мога да започна без малко твоя помощ.

— Сериозно? — Тя едва успяваше да си поеме дъх между смеха и… Защо тази абсурдна ситуация й се струваше толкова секси? — зачуди се тя. — Заклещи ли се?

— Да им го начукам на дизайнерите, които са измислили полицейската ти кола.

— По-скоро дизайнът не е измислен за чукане — погледна го тя и се раздвижи съвсем малко, леко повдигна бедра и след това ги отпусна. — Това как беше?

— Убиваш ме.

— Ти пръв започна. — Тя отново се раздвижи, малко повече този път, измъчваше и него, и себе си. Постепенно, все повече и повече, докато остави нуждата й да определи ритъма. Тръпнеше от контрола, който упражняваше над него, докато от този контрол остана само илюзия.

Усещаше колко е напрегнато тялото му, как се изопна в мига на освобождаването му, видя как невероятните му очи потъмняват от удоволствие, когато тялото й го прие. Тя се движеше върху него и гонеше върха на удоволствието, докато в един миг се оказа точно там.

Тя се свлече върху него и се отпусна, доколкото можеше. Дишаше тежко; тялото й се гърчеше и трептеше, а след това замря.

— Дано утре не ми се налага да се събличам някъде — каза тя. — Ще имам синини с формата на волан по задника.

— Отскоро ми се струваш съвсем обзета от идеята да се съблечеш, докато си на работа. Има ли нещо, което трябва да знам?

— Не, но не е лошо все пак да внимаваш.

— И като говорим за това, как е главата ти?

— Имам цицина — разсеяно потърка тя удареното място. — Как ще се разделим? Или ще стоим приклещени така, докато някой дойде и ни намери на сутринта?

— Чакай само минутка — погали я той по гърба. — Това беше в пъти по-добро и много по-предизвикателно, отколкото всеки друг път, когато сме правили секс в превозно средство.

„Виж го само!“ — помисли си тя. — Цялата му коса бе разрошена от допира на ръцете й, копчетата на ризата му бяха изхвърчали, а очите му се затваряха за сън.

— Наистина ли си крал коли само за да правиш секс в тях?

— Имаше доста причини да задигнеш превозно средство — за забавление, за работа и за да си осигуриш някакво що-годе закътано местенце, където да закараш момиче. — Той се наведе напред, за да я дари с една бърза приятелска целувка. — Ако искаш, може да задигна нещо, за да усетиш и ти какво точно е чувството.

— За това съм пас — каза тя и се огледа. — Скъсал си ми бельото.

— Да — ухили се той, — наложи се. А сега да видим как ще се измъкнем оттук.

Той я повдигна нагоре, докато се освободи достатъчно, за да мине на другата седалка и прехвърли крака си над него. След като се пооправиха, той придвижи колата няколко метра по-напред и паркира пред къщата.

— Знаеш ли, Съмърсет всъщност е разбрал кога сме влезли през портала. И дори той с плиткия си ум може да се досети какво правихме досега навън.

— Да, мисля, че Съмърсет е напълно наясно, че правим секс.

Ив направи безнадеждна физиономия, извъртя нагоре очи и излезе от колата.

— А сега вече знае и колко дълго го правим и как точно.

Рурк поклати глава и тръгна с нея към вратата.

— Ти си най-невероятната света вода ненапита.

Тя промърмори нещо и двамата влязоха вкъщи. Ако огромното й удовлетворение, че Съмърсет не се мотае във фоайето, я правеше света вода, нека така да бъде.

Тя тръгна да се качва право горе в спалнята им.

— Аз ще продължа да работя и ще потърся някое събитие или престъпление, което е било отразено от медиите по времето, когато Лино е напуснал Ню Йорк.

— Искаш ли помощ?

— Мога и сама да пусна едно търсене.

— Добре. Аз искам душ и време да поработя час-два върху моите неща.

Тя присви очи — и на нея й се искаше да си вземе душ, но знаеше, че съпругът й е доста подмолен:

— Долу ръцете от мен, докато сме под душа! — нареди тя.

Той вдигна ръце и след това започна да се съблича. Беше стигнал до панталона, когато изведнъж се намръщи и се доближи до нея.

— Долу ръцете и докато сме тук! — започна тя.

— Тихо. Както виждам, не си се шегувала за ухапването.

Тя наведе глава и погледна към рамото си. Веднага се намръщи при вида на следите от сбиването.

— Кучката имаше захапка на ротвайлер.

— Трябва да го почистим и да се погрижим за него, няма да е зле и да му сложим един студен компрес.

— Добре съм си, сестро Нанси — иронизира го тя, но изохка, когато пръстите му докоснаха мястото.

— Ще бъдеш добре, ако не упорстваш и не се държиш като малко дете. А сега — душ, дезинфектант, лекарство и студен компрес.

Тя отново присви раздразнено очи, но не й се искаше той пак да й нарежда, а и проклетото рамо я болеше.

Остави го да се погрижи за нея, даже му позволи да добави и една малка успокояваща целувка. Нямаше как да не признае поне пред себе си, че след обгрижването се чувстваше много по-добре.

Облечена в памучен панталон и тениска, тя седна зад бюрото си с чаша кафе и нареди на компютъра да започне търсенето. Докато машината работеше по задачата, тя се облегна назад и започна да премята из ума си всички участници в този случай.

Стив Чавез. Двамата с Лино бяха напуснали Ню Йорк заедно, според Тереза, а това беше потвърдено и от Инез. Чавез прекарва известно време насам-натам; Лино ту се появява, ту изчезва. Няма досие или някакви обвинения. Но когато сравни резултатите от търсенето на Макнаб с данните за Чавез, Ив забеляза, че няколко пъти двамата мъже са се озовавали на едно и също място.

— Излизали са като стари приятели?

Доколкото успя да разбере, информацията и за двамата свършваше по едно и също време някъде към средата на септември 53-та. Нямаше начин това да е просто съвпадение.

Дали Чавез се беше върнал в Ню Йорк с Лино? Дали и той не бе приел нова самоличност? Възможно ли бе да е някъде наоколо и да очаква това, което е чакал и Лино? Дали бе елиминирал Мартинес и ако е така — защо? Или и той като Флорес — както си мислеше Ив — бе вече мъртъв и погребан?

Пени Сото. Все още имаше запазени добри отношения между нея и бившия й съратник от бандата Инез. Беше го прочела на лицето му. Трябваше задължително да я разпита — Сото бе имала повече проблеми със закона, отколкото Инез, но нямаше семейство, което да се опитва да защити. Ако се поразровеше малко, сигурно щеше да изскочи нещо, което Ив да използва, за да измъкне повече информация от нея.

Трябваше да се види със Сото, преди да отиде в центъра, за да се срещне с Тереза в моргата.

А може би беше пропуснала нещо при Тереза. Вярваше, че жената й бе казала всичко, което можеше в такъв момент, но с още един рунд може би щеше да извади и други неща на показ.

В този момент компютърът й сигнализира, че е приключил с търсенето, и Ив започна да преглежда архивите на медиите за седмиците около изчезването на Лино.

Убийства, изнасилвания, обири, грабежи, побои, едно отвличане, различни групови обири, разпространение на нелегални вещества, подозрителни смъртни случаи и две експлозии.

Нито едно от имената в медийните архиви не съвпадаше с тези в списъка й, но тя все пак трябваше да ги провери. Експлозиите привлякоха вниманието й. Бяха се случили точно през една седмица на териториите на две враждуващи банди, и двете бяха отнели живот. Първата бе на територията на „Солдадос“ в един училищен физкултурен салон по време на танцова забава. Равносметката беше един убит, двадесет и трима ранени непълнолетни и двама възрастни, имаше списък с имената им. Експлозията бе причинила щети за няколко хиляди.

Втората бе на територията на „Черепите“ в ресторант за сандвичи, известен като сборно място на бандата. И тази бе задействана с часовников механизъм, но беше много по-мощна — бе убила четирима непълнолетни и един възрастен, а шестима бяха ранени.

Полицията предполагаше, че втората експлозия е за отмъщение на първата и т.н., и т.н. — прочете по-нататък Ив. Известните членове на „Солдадос“ са били издирвани за разпит.

Ив използва правомощията си, за да изиска документацията за двете експлозии, но удари на камък. Файловете бяха запечатани.

— Мамка му! — изруга тя и без да се замисли, се свърза с командира у дома. Блокираната видеовръзка и пресипналият му глас я накараха да погледне часовника си и тя потръпна. — Извинете, сър. Не погледнах колко е часът.

— Аз погледнах. Какво има, лейтенант?

— Вървя по една следа, която включва двойка експлозии в Източен Харлем преди седемнайсет години. Смятам, че все още не съвсем идентифицираната ни жертва е била замесена. Но файловете по експлозиите са били запечатани. Ще ми бъде от полза, ако разбера дали някои от хората в моя списък са били разпитвани или заподозрени за участие в това.

— Спешно ли е? — въздъхна той.

— Не, сър. Но…

— Изпрати молбата си до домашния и служебния ми компютър. Ще разрешим нещата сутринта. Почти полунощ е, лейтенант. Лягай си.

Той прекъсна връзката.

За момент Ив се начумери, стана и замислено тръгна към вратата, която разделяше нейния офис от този на Рурк, но точно преди да отвори, спря за миг. Рурк можеше да разбие заключените файлове за минути, тя не се и съмняваше, а ако се беше сетила за това, преди да се обади на Уитни, можеше просто да помоли Рурк да го направи.

Сега трябваше да завърти колелото и да чака да се развие.

Изпрати официалната молба, прикачи и разпитите от тази вечер, както и бележките от собственото си проучване. Добави още няколко имена и снимки на таблото си — Тереза, Чавез, Джо Инез, Пени Сото.

След това Ив прекоси стаята и тръгна към кабинета на Рурк.

— Аз приключих. Ще си лягам.

— След малко и аз приключвам — вдигна поглед от компютъра си Рурк.

— Добре. А! Можеш ли да направиш часовников механизъм? Нямам предвид сега, ами… уфф — искам да кажа, когато си бил още дете?

— Да. Дори съм правил. Защо?

— Можеш, защото си сръчен с електрониката или с експлозивите?

— И с двете.

Тя кимна и реши, че това й е достатъчно, за да има над какво да размишлява до сутринта.

— Окей. Лека!

— Кого или какво е взривил Лино?

— Все още не съм сигурна. Ще ти кажа, като разбера.