Нора Робъртс
Спасение в смъртта (9)

11.

Потърсиха Били в градската къща в Парк. Привлекателната брюнетка, която им отвори, изглеждаше бледа, угрижена и… изненадана.

— Детектив Пийбоди, има ли… имате ли някакви новини?

— Не, мадам. Лейтенант Далас, това е Мерна Бейкър, детегледачката.

— О, здравейте. Съжалявам, когато ви видях на екрана на домофона, си помислих… Моля, заповядайте.

Фоайето бе тясно и дълго, като в края си се стесняваше в коридор, който разделяше цялата къща на две — забеляза Ив. Мерна стоеше пред тях с подпухнали клепачи, облечена в тъмнокафява пола и синя блуза. Късо подстриганата й коса се къдреше около лицето, на което не личеше никакъв грим.

Не е от типа на Дженкинс, реши Ив.

— Казаха ни, че господин Крокър е тук — започна Ив. — Бихме искали да говорим с него.

— О! Да, тук е. Отзад, при Джолийн и част от семейството. Ние… днес е доста тежък ден за всички.

— Ще се опитаме да не го утежняваме повече.

— Да, разбира се. Бихте ли изчакали тук за момент?

Тя мина по коридора и почука на една врата. Когато й отвориха, започна да говори с толкова тих глас, че едва се чуваше. Но Ив успя да долови гласа на Джолийн отвътре.

— Полицията? Знаят ли какво се е случило с моя Джими? Дали…

Тя излезе бързо от стаята и забърза по коридора към тях — носеше дълга розова роба, а косите й се сипеха по раменете като пуснати на свобода водопади. Бе боса и без никакъв грим, а Ив за миг си помисли колко по-хубава бе без пластовете боя, които си нанасяше.

— Джими Джей? — сграбчи тя ръката на Ив, а дългите й розови нокти се вкопчиха в здрава хватка. Няколко души излязоха от стаята и преминаха в салона. — Тук сте заради Джими Джей. Разбрали сте какво е станало.

— Да, госпожо, разбрахме.

— Сърцето е било, нали? — Думите й се сподавиха в хлипане. — Това разправям на всички. Сърцето му — то беше толкова голямо и толкова пълно с любов. То просто е отказало, това е всичко. Отказало е и Бог го прибра при себе си.

Джолийн доби умоляващо изражение, а очите й се изпълниха с ужасна нужда.

„Какво можеше да бъде по-лошо от това да кажеш на някого, че любимото му същество е мъртво? — помисли си Ив. — Да кажеш, че е било убито.“

— Съжалявам. Господин Дженкинс е починал от отравяне с цианид.

Очите й се извъртяха навътре в орбитите си, малката армия от хора се засили към нея, но Ив успя да я хване и да я задържи изправена. Джолийн примигна и погледът й се проясни. Стана студен. Тя изблъска протегнатите към нея ръце и задържа ясните си леденостудени очи върху Ив.

„Промени се от нула до сто — помисли си Ив, — превърна се от крехка матрона в отмъстителна.“

— Стоите тук, гледате ме в лицето и ми казвате, че знаете — абсолютно без никакво съмнение — че някой е отровил съпруга ми. Гледате ме в очите и ми казвате, че това е божията истина. Как смеете?

— Да. Някой е отровил съпруга ви.

Обкръжаващото ги семейство избухна в плач и викове „Мамо“ или „Мамо Джо“. Те се приближиха и се опитаха да я докоснат, но Джолийн избяга.

— Тихо всички! Всички до един млъкнете!

Шумът стихна, сякаш бе натиснала някакво копче. Когато отново се обърна към Ив, устните й трепереха, но тя успя да се стегне. В очите й отново се появиха сълзи, но тя ги задържа, като примигна няколко пъти.

— Откъде знаете с такава голяма сигурност?

— Работата ми е да знам. Току-що говорих с медицинския експерт — Главен медицински експерт в града, госпожо — и причината за смъртта се потвърди. Лабораторните резултати ще докажат, че цианидът е бил добавен във водата му на сцената. Освен ако не стоите тук, гледате ме в лицето и твърдите, че съпругът ви се е самоубил с цианид, то аз ви казвам, че е бил убит.

— Той никога не би посегнал на живота си. Животът е дар от Бога. Той никога не би ме напуснал, както и семейството, и Църквата — не би отнел живота си.

Джолийн отстъпи крачка назад и се посъвзе. Всяка следа от вида й, подобен на пухкав захарен памук, бе изчезнала.

— Намерете кой го е направил. Открийте кой отне този божи дар от съпруга ми, от бащата на децата ми. Трябва да си свършите работата.

— Така и ще направя.

— Люк?

— Да, мамо Джо! — излезе напред един от мъжете и внимателно я прегърна.

— Ти си глава на семейството сега. Очаквам да направиш каквото е нужно.

— Знаеш, че ще го направя. Нека сега Джаки да те заведе горе, мамо Джо. Качи се горе и си почини. Ние ще вземем мерки всичко да бъде направено така, както Джими Джей би го харесал, по начина, по който ти искаш. Обещавам ти.

Тя кимна и го потупа по рамото.

— Благодаря ви, че дойдохте да ми кажете, лейтенант. Сега ще се кача горе.

— Ела с мен, мамо. — Джаки прегърна майка си и я поведе нагоре по стълбите. За един миг Джолийн се спря и се обърна:

— Били, помогни им и ги насочи сега, както помагаше и на баща им.

— Ще го направя. Не се тревожи, Джолийн, не искам да се притесняваш — докато я гледаше как се изкачва по стълбите, на лицето му бе изписано огромно страдание.

— Лейтенант, аз съм Люк Гуудуин, съпруг на Джаки — представи се мъжът и въпреки че се ръкува здраво с тях, очите му издаваха ужасната му умора. — Чудя се, ъъъ, дали знаете кога можем да приберем тъст ми у дома. В момента уреждаме погребението и паметника му. Бихме искали семейството да се прибере у дома час по-скоро.

— Надявам се, че няма да се наложи да чакате дълго. Ще помоля някой да се свърже директно с вас веднага щом приключим.

— Извинете ме! — направи крачка напред и друг мъж. Той не беше толкова висок като Люк, имаше заострени скули, а устните му стояха сякаш изсечени върху лицето.

— Освен ако тъща ми не е сред заподозрените — каза той, — настоявам да бъде дадено разрешение тя да се прибере у дома. Вече е дала показанията си и нямате правно основание да я задържате.

— А вие сте?

— Самюъл Райт — зет на Джими Джей. Адвокат съм.

— Наистина ли? Нямаше да се сетя. Не задържам госпожа Дженкинс, а изисквам тя, както и всички останали, присъствали на местопрестъплението, да останат на разположение в Ню Йорк за времето на разследването. А и не чух госпожа Дженкинс да поиска разрешение да се завърне в дома си.

— Уреждаме го. Тя трябва…

— Тогава самата тя може да разговаря с мен за това. Междувременно, имам няколко допълнителни въпроса. Бих искала да говоря с вас, господин Крокър.

— Да, разбира се. Можем ли да си уговорим среща? — пресегна се той за бележника си. — Все още имаме да свършим доста работа… да уредим някои неща, да отменим участия.

— Няма да ни отнеме много време. Налага се да стане сега.

— Но…

— Освен ако Били не е заподозрян… — намеси се адвокатът.

— Добре, нека улесним нещата. Всички сте заподозрени. Мога да твърдя, че всеки един от вас, както и останалите хора, присъствали на сцената и зад нея, е имал възможността да отрови водата с цианид. А какво значи това? Цианидът не е вещество, което може да се купи от местната аптека, но е лесно да се набави на черния и сивия пазар. А мотивът? — купища и купища пари.

— Всичко това е както обидно, така и неуместно.

— Осъдете ме. Междувременно мога да задам няколкото си допълнителни въпроса на господин Крокър тук или да отидем в управлението.

— Това няма да е необходимо, Сам — каза Били и потупа успокояващо Сам по рамото. — Всички искаме да направим каквото е нужно, за да помогнем на полицията.

— Няма да говориш с нея, без аз да присъствам като твой защитник.

— Става — каза Ив зарадвано. — Искате ли да го направим тук, в салона?

— Само за момент, моля — вдигна ръце Люк. Въпреки че гласът му бе мек, Ив успя да долови заповедта в тона му. — Всички сме на ръба. Лейтенант, дали е възможно вие и офицерът да използвате стаята за гости? Може ли да ви предложим нещо? Чай? Вода? — Той млъкна и затвори очи за момент. — Ще мога ли въобще някога вече да си налея чаша вода и да не помисля за това?

— В стаята за гости е чудесно — отговори му Пийбоди. — И нямаме нужда от нищо, благодаря ви.

— Има един кабинет на втория етаж. Ще работя там, ако ви потрябвам. Били, Сам, ще продължа с уреждането на нещата, докато приключите. Лейтенант — Люк отново предложи ръката си, — мама Джо ви е доверила вярата си. Аз също ще ви се доверя.

Той не е просто главата на семейството, помисли си Ив, когато Люк излезе. Можеше да се обзаложи, че току-що са си стиснали ръцете с новия ръководител на Църквата на „Вечната светлина“.

 

 

Обзавеждане, скулптури, предмети за спомен и снимки изпълваха цялата гостна, декорирана в тъмни тонове. Защитни екрани покриваха единствения прозорец, през който се процеждаха два тънки лъча утринна светлина.

По масите бяха оставени няколко порцеланови и стъклени чаши и кубчета за бележки.

— Моля, извинете ни за бъркотията — започна Били. — Правехме план, уреждахме нещата и обсъждахме паметника, когато пристигнахте. — Той прочисти гърлото си. — Медиите все още не са научили адреса, както и директния номер на тази къща. Надяваме се да си остане така.

— Няма да ги научат от мен или от член на моя разследващ екип.

— Репортерите успяха да изнамерят номера на моя линк. Не съм правил каквито и да било публични коментари. Мисля, че засега така е най-добре. Но ще се наложи да направя изявление. Или по-скоро Люк ще го направи. Скоро, колкото се може по-скоро.

— В случай че за да направи изявлението си, господин Гуудуин се нуждае от информация по разследването, каквато моят департамент може да му даде, ще се радвам да я обсъдя с него. Междувременно — извади диктофона си Ив, — тъй като вашият представител желае да спазим необходимата формалност, информирам ви, че разпитът ви ще бъде записан. Имате право да запазите мълчание.

Докато Ив му разясняваше правата, Били стана още по-блед.

— Нужно ли е това?

— За ваша защита е, както ще ви разясни и представителят ви.

— Така е най-добре, Били. Най-добре е да се придържаме възможно най-близо до буквата на закона.

— В този смисъл, разбирате ли правата и задълженията си, господин Крокър?

— Да, разбира се — каза той и ръката му неволно се заигра с възела на вратовръзката.

— И също така посочвате тук присъстващия Самюъл Райт за ваш защитник по време на този разпит?

— Да.

— Много добре — започна тя. — Лейтенант Ив Далас и детектив Дилия Пийбоди — разпит на Били Крокър във връзка с разследване убийството на Джими Джей Дженкинс. Господин Крокър, имаме ваше изявление от предишната нощ, дадено на мястото на извършеното престъпление, записано за протокола. Има ли нещо, което бихте искали да промените в него към настоящия момент?

— Не. Не се сещам за нищо.

— Посочили сте, че сте видели жертвата в гримьорната приблизително пет минути преди да излезе на сцената.

— Да. През последните пет минути му напомних репликите и си поговорихме малко. После тръгнах с него към лявото крило на сцената.

— В какво настроение беше той?

— Кипеше от енергия.

Ив се усмихна на това определение.

— По времето, когато сте отивали с него към крилото, масата с бутилките вода беше ли вече на сцената?

— Да, както винаги. Стои зад завесата. При представянето му завесата се вдига и излизат певиците — вдясно на сцената, а Джими Джей и Джолийн влизат, съответно от лявата и дясната й част.

— Джоси Дженкинс Картър потвърди, че тя е оставила бутилките на сцената. Тя ги е отворила, отляла е малко от водата и ги е запълнила с водка.

— Това няма нищо общо с разпита — разпалено се намеси Самюъл. — И ако се опитвате да намекнете, че Джоси има нещо общо със случилото се…

— Вие ли представлявате и балдъзата си?

— Ако се наложи — каза той през зъби.

— Чудесно. Ще ви уведомя, ако се наложи и ако реша да задам няколко допълнителни въпроса и на госпожа Картър. Господин Крокър, наясно ли бяхте, че във водата на жертвата, използвана на сцената, редовно са били прибавяни алкохолни добавки?

— Да — въздъхна Били. — Лейтенант, тъй като не това го е убило, не бих искал тази информация да бъде оповестявана.

— Посочили сте също така, че по време на началото на представлението и въведението от певиците сте бил зает да проверите някои детайли. Придвижвали сте се зад завесата от едното до другото крило на сцената, нали?

— В различни моменти от време, да.

— А видяхте ли някой да се приближава до бутилките с вода? Някой, който не е на мястото си? Някой да се е държал нервно или подозрително?

— Не, съжалявам. Певиците и музикантите бяха на сцената. Останалите бяха в гримьорните си, някои от тях в малката столова. Мисля, че за кратко видях Мерна там, беше с някои от децата. Техниците може да са обикаляли около мястото, но през по-голямата част, или поне в последните минути, всички трябва да са били по местата си. Никой не би следвало да стои зад завесата. Не видях никого там.

— Добре. Като мениджър, вие ли съставяхте програмата на господин Дженкинс? Вие ли уреждахте срещите му?

— Да, такива бяха задълженията ми.

— Имали сте номерата на неговите линк устройства, имали сте възможност да се свържете с него по всяко време.

— Абсолютно.

— И като негов мениджър сте знаели къде ходи? Особено когато сте били на турне, както в случая?

— Това е от съществена важност — съгласи се Били. — Джими Джей искаше да знае, ако се появи нещо непредвидено. Той не бе просто фигурант, лейтенанте, той бе главата на Църквата. Работеше много здраво и участваше във всичките й аспекти и сфери на дейност.

— И ваша работа беше да уреждате присъствието му, когато и където е необходимо?

— Точно така.

— Също така сте се намирали в дългогодишни близки взаимоотношения с жертвата.

— Да, така беше.

— Прекарвали ли сте време заедно — имам предвид свободно време.

— О, да, доста често. — Той отпусна рамене, но ръката му сега се отмести от вратовръзката и задърпа плата на панталоните на коляното. — Семействата ни понякога прекарваха ваканциите си заедно, обичахме да си правим барбекю. Когато съпругата ми беше жива… Спомняш ли си, Сам?

— Да. Тя правеше най-хубавата картофена салата в Мисисипи. Нека душата й почива в мир!

— А дали вие и жертвата — само двамата — сте прекарвали понякога свободното си време заедно?

— Ходехме за риба. Често бяхме с момчетата или с други приятели, но, да — случвало се е да бъдем и само двамата.

— Двамата сте прекарвали доста време заедно — както в църквата, така и през свободното си време.

— Рядко минаваше ден, в който да не прекараме поне малко време заедно.

— Значи сте запознат, че е имал извънбрачна връзка?

Въздухът изскочи от дробовете на Били, сякаш Ив го бе изтеглила с невидима сила. Но в този миг Самюъл скочи от стола си, треперещ от гняв.

— Как смеете! Как смеете да клеветите човек като Джими Джей! Ако и една дума от тази непростима лъжа излезе извън стените на стаята, обещавам ви, че ще съдим вас, както и полицейското управление и Департамента за сигурност на Ню Йорк.

— Връзката му вече е била потвърдена и документирана — каза хладнокръвно Ив.

— В такъв случай настоявам да се запозная с това потвърждение, с всички документи. Ако мислите, че ще повярвам на думите ви или ще позволя да излезете с това в медиите…

— По-кротко, Райт. На първо място, за момента нямате право на достъп до тази информация.

— Ще я видим тази работа.

— Да, ще имате възможност да я видите. Междувременно не се интересувам от клюките, а от убийството и мотивите за него. През последните четири месеца и половина жертвата е имала извънбрачна сексуална връзка, всъщност следобеда на деня, в който е бил убит, е прекарал с любовницата си.

Ив премести погледа си от Самюъл към Били:

— Но вие вече знаете това, нали?

Той подскочи, сякаш го бе смушкала в ребрата с оръжието си.

— Не знам за какво говорите!

— Ходили сте за риба, правили сте си барбекю, прекарвали сте ваканциите си заедно. Вие сте управлявали дейността му, ръководили сте времето му и до голяма степен и живота му. Знаете къде е бил и къде е трябвало да бъде във всеки момент на деня. И искате да повярвам, че не сте знаели, че три пъти седмично е прекарвал по час-два в хотелска стая с друга жена? Както и че често е получавал стимулации от същата тази жена минути преди да излезе на сцената, за да проповядва?

— Достатъчно! — изстреля Самюъл. — Опитвате се да се изкарате велика, като очерняте репутацията на един добър християнин. Нито аз, нито клиентът ми имаме повече какво да кажем.

— Няма ли какво друго да ни кажете, Били? — подкачи го Ив. — В такъв случай мисля, че ще трябва да говорим с други хора, които може и да са знаели. И няма да мога да контролирам ситуацията, ако тези хора решат да се разприказват пред други хора, включително и пред медиите.

— Подобни заплахи… — започна Самюъл.

— Имам работа за вършене — изстреля Ив, — това не са заплахи.

— Моля ви, недейте — тихо каза Били. — Сам, моля те, седни. Съжалявам, толкова много съжалявам. — Той прочисти гърлото си, навик, който Ив разпозна като нещо, което бе свикнал да прави, за да спечели време и да събере мислите си. — Само Бог е идеален, Сам — каза Били.

— Не! — Обидата на Самюъл прерасна в пълно недоверие. — Не, Били.

— Джими Джей беше велик водач. Беше мечтател и скромно дете на Бога. Но освен това беше мъж — и си имаше своите слабости. Той стана жертва на похотта. Опитах се да го поуча като приятел и като дякон на църквата ни. Той се бореше с нея, но й се поддаде. Не трябва да си мислите лоши неща за него, не трябва да хвърляте първия камък.

— Колко пъти? — запита Самюъл с тон, нетърпящ възражение.

— И веднъж е прекалено много, затова не мисля, че има значение.

— Може да има значение за разследването — поправи го Ив.

— Предполагам, че през годините се е поддал на изкушението с шест различни жени. Той се бореше, Сам. Това беше неговият демон. Трябва да вярваме, че ако бе останал жив, щеше да го надвие. Сега наш дълг е да защитим Джолийн и Църквата, да запазим спомена за Джими Джей, така че Люк да може да заеме неговото място и да продължи работата му.

— И вие го убихте, преди да е станал прекалено непредпазлив и всичко да се разкрие? — предположи Ив. — Това би бил добър начин да запазите имиджа му.

— Този разпит приключи! — каза Сам и бързо се отправи към вратата, а в очите му блестяха гневни искри. — Не се връщайте тук без заповед за арест, в противен случай ще ви съдя за тормоз и за обида на законно призната Църква.

Ив се протегна, за да вземе диктофона си, изключи го и каза тихо на Били:

— Знам какво си направил, знам и защо си го направил. Ще го разкрия. Ще се върна за теб и ще измъкна и останалото. Чух, че изповядването било добро за душата. Пийбоди? — подкани я Ив, докато се изправяше.

Излязоха и оставиха Били съкрушен и свит на дивана, а Самюъл почти се разрева на вратата.

Когато се качиха в колата, Пийбоди стоеше тихо, докато Ив се опитваше да провре превозното средство през натоварения трафик. Внезапно партньорката й поклати глава:

— Откъде си сигурна, че той го е направил?

— Е, не е закопчан с белезници и на път към управлението заедно с нас, нали?

— Може би все още не можем да го арестуваме. Но ти знаеш. Ти знаеше! Как?

— Как иначе, освен по това, че отвсякъде вонеше на виновност?

— Сериозно?

— Добре де, „воня“ е прекалено силно казано. Но си имаше отличителна миризма. Той последен е разговарял с жертвата. Той е човекът, който води график за всичко и следи за детайлите. Той е знаел и най-малките подробности около заниманията на убития. А и се държеше надуто, сякаш имаше бастун в задника. Досетих се и от леката промяна в тона му и в начина, по който гледаше, когато заговори за Джолийн.

— И аз го забелязах, но чак сега.

— Е, аз го разпитвах и преди, не ти. Той си пада по нея. Тя изобщо не е наясно с това, но той определено я харесва. Прегледай отново записа на убийството. Той е зад кулисите, когато Дженкинс започва да се дави, но стои там и излиза чак когато Джолийн пада в несвяст на сцената. Тогава отива при нея, не при мъртвия, него почти не го поглежда.

— Аха! И аз го забелязах — каза Пийбоди, докато си представяше сцената, която бе гледала на видео, — но толкова много неща се случиха, че това не успях да го отсея. Смяташ ли, че го е направил, защото иска Джолийн?

— Той не мисли така. Не би си позволил. Но подсъзнателно… Мисля, че го е убил, или поне така разсъждава, заради държанието на Дженкинс и отказа му да спре. Това е можело да съсипе Църквата и да разбие семейството. Направил го е, защото си е казвал, че Дженкинс не заслужава тази позиция, нито такова семейство.

— Допуснал е доста грешки. Даже и без „вонята на вина“ пак щяхме да стигнем до него.

— Импулс — каза Ив, докато натискаше газта, за да премине на жълто на светофара. — Чул е за мъртвия свещеник и е събрал две и две. Не го е обмислил толкова добре като убиеца на Лино. Този просто е действал.

— Защо не го притисна по-сериозно? Можеше да го разпитаме и да измъкнем всичко — със или без адвоката му.

— Вината му ще свърши тази работа вместо нас — каза Ив и погледна часовника на китката си. — Няма да може да я понесе още дълго. Ще има нужда да си признае. А ако греша и не го направи, съвсем скоро пак ще го притиснем. Междувременно, виж дали не можем да намерим откъде се е снабдил с цианида. Трябва да е станало през последните няколко дни. Отново импулсивно. Да отидем да видим как се справя Макнаб с толкова много Линовци.

— Хрумна ми нещо за Лино — каза Пийбоди. — Медальонът. Той е от майка му, от собствената му майка. Възможно е тя просто да е искала да му подари нещо специално и само от нея. Но вероятно по това време е била самотна майка. Може да направим проучване за хората от твоя списък — колко от тях са били отглеждани от самотни или разведени майки. Мисля, че разводите все още се считат за голяма работа при католиците. Ще прегледаме и за жени, чиито съпрузи са починали или са ги напуснали.

— Това е добра идея, Пийбоди, много добра. Да се поразровим повече! Или по-добре ти се порови, а аз трябва да се срещна с Майра.

— Ще се захвана. Всъщност имам среща с Надин и Луиз около един часа, ако нямаме някоя по-спешна задача. Ще довършваме плана за двете партита — за бъдещата булка и ергенското.

— Това са тъпи и унизителни събития.

— Да, но са много сладки. — Дори самата идея за парти караше Пийбоди да се върти радостно на седалката си. — Както и да е, тъй като сватбата наближава, решихме да ги комбинираме. Предположих, че и на теб ще ти хареса, защото така се получава само едно събиране.

— Да, да…

— А и най-много да ти се наложи само да се покажеш за няколко минути.

— Без никакви игри. — Ив освободи едната си ръка от волана и вдигна предупредително показалец. — Това е моето условие. И без стриптийзьорки — никакви игри и стриптийзьорки.

— Разбрано! Виждаш ли, лесно е.

„Може би прекалено лесно“, помисли си Ив, но отхвърли тази мисъл веднага щом колата се шмугна в гаража на Централата.

— Виж докъде е стигнал Макнаб — каза Ив — и започвай със съпоставката. Аз отивам да се срещна с Майра и ще се върна до час.

— Ще ти оставя каквото успея да намеря, в случай че не се засечем. А, и ако случайно се появи Били с непреодолимо желание да се изповяда, ще ти се обадя.

— Непременно! — каза Ив, но си помисли, че ще му трябва малко повече време, преди да осъзнае, че не може вече да понася вината си.

Харесваше й да върви пеша, просто да се разхожда по улиците на Ню Йорк с целия шум, тълпите и специфичния му дух, който струеше иззад всеки ъгъл. Мина през облак маслен дим, който се носеше от една каравана за готова храна, и пое миризмата на печени соеви наденички, пържени картофи и задушени зеленчуци. Чу как продавачът крещеше на един смутен клиент:

— Ти пък ’кво искаш за пет долара? Проклето „филе миньон“ ли да ти дам?

Мина покрай няколко полицаи в цивилни дрехи, които водеха един мазен тип към Централата, а той твърдеше, че е невинен по всички обвинения.

— Не съм направил нищо! Не знам как тази глупост се е озовала в джоба ми! Само си говорех с онзи. Кълна се в господ!

Загледа се как един куриер на велосипед, облечен в блестяща униформа и възседнал лъскавото си колело, умело задмина едно такси и профуча с космическа скорост, без да обръща никакво внимание на клаксоните и псувните, които останаха да му дишат праха. Огромен чернокож мъж, който разхождаше миниатюрно бяло кученце, спря за момент, за да опакова миниатюрното кучешко лайно, оставено от същото.

На светофара Ив пресече улицата с цяла тумба пешеходци. Мина покрай една улична будка за продажба на цветя, която периодично изпускаше приятен аромат и го оставяше да се рее из въздуха наоколо, премина и покрай една кръчма, откъдето я лъхна миризма на туршия и лук, когато един клиент излезе през вратата. Покрай нея минаха няколко жени, които говореха на език, много подобен на кантонски.

Пресече още веднъж и тръгна на север.

В този момент две жени изхвърчаха от вратата на един магазин, пищейки и борейки се, и се стовариха в краката й. Двете се скубеха, дращеха и със зъби и нокти водеха ожесточена схватка.

— Защо? — зачуди се Ив. — Толкова добре си прекарвах.

Наоколо започнаха да се тълпят пешеходци, привлечени от гледката. Приближаваха се и крещяха окуражително, като вадеха линкове и фотоапарати, за да заснемат боя. Ив едва устоя на желанието да продължи пътя си, но се намеси. Сграбчи едната за косата и рязко я дръпна. Собственичката на издърпания кичур изпищя и се обърна, в този момент Ив вече държеше в здрава хватка главата на опонентката й.

— Престанете веднага!

Оскубаната се изви напред и заби зъби в рамото на Ив, но в замяна получи един лакът в брадичката.

— Аз съм ченге! — изкрещя Ив. — По дяволите! Следващата, която се опита да хапе, дере, удря или пищи, ще бъде замъкната в Централата и хвърлена в карцера.

— Тя започна първа!

— Лъжлива кучка! Искам да подам оплакване.

— Аз искам да подам оплакване.

— Аз първа я видях.

— Не, аз!

— Мамка му! Млъкнете! — На Ив й се дощя да им чукне главите една в друга и да извика полицейска кола. — И грам не ми пука кой какво е започнал. Свърши вече! Престанете, изправете се и отстъпете крачка назад. В противен случай ще ви закопчая и двете за нарушаване на общественото спокойствие и за създаване на публични безредици, както и за каквото друго ми хрумне.

Двете жени се изгледаха кръвнишки, но не казаха нищо, изправиха се и застанаха от двете страни на Ив. Трета жена предпазливо отвори вратата на магазина и каза:

— Обадих се на полицията.

— Аз съм полицията — отговори Ив.

— О, благодаря ти, боже! — Продавачката отвори вратата малко повече. — Просто не знаех какво да направя. Тези дами бяха в магазина. Днес имаме разпродажба и двете искаха една и съща тройно сгъваема чанта в божуреночервено на „Бетси Ларош“. Имаме само една. Нещата доста се разгорещиха и преди да се усетя, двете вече се биеха.

— Нека да изясним нещо — вдигна ръка Ив. — Тук имаме разкървавена уста, една съдрана риза, съсипани панталони и насинено око. И всичко това заради чанта?

— Ъъ… Ларош — каза тази от двете с разцепената устна. — Има десет процента намаление. Аз първа я видях. Протегнах ръка…

— Глупости! Аз я видях първа, а ти дотърча отнякъде…

— Лъжкиня!

— Кучка!

Двете отново скочиха покрай Ив и се опитаха да се хванат за гърлата.

— Ох, за бога!

Този път ги прекъсна, като сграбчи и двете за косите и забоде лицата им в стената.

— Сега имаме две опции: можете да си тръгнете в различни посоки, освен ако дамата тук не желае да отправи обвинение.

— О, не! — подаде се през вече съвсем леко открехнатата врата продавачката. — Не. Всичко е наред.

— Да се разделите в различни посоки, е едната ви възможност — продължи Ив, като забеляза как една от черно-белите полицейски коли спря край тротоара. — Нито една от вас няма да идва в този район през следващия месец, в противен случай аз бързо ще науча. Втората възможност, която ще ви дам… Поех случая — каза Ив на униформените, които точно в този момент се приближиха, пресичайки от другия край на улицата, — но точно в момента не мога да ви покажа значката. Втората ви възможност — обърна се отново към жените тя — е тези двама офицери да ви закопчаят и двете, да ви качат в онази кола и да ви закарат няколко пресечки по-надолу в полицейската централа, за да ви предявя някои доста неприятни обвинения. И в двата случая никоя от вас не получава онази глупава чанта. Избирайте!

— Аз ще си тръгна, ако и тя си тръгне.

— Окей, добре.

— Ти — смушка Ив първата — тръгвай на юг. А ти — посочи другата — върви на север. Не говорете и не се гледайте. Просто тръгвайте. Сега!

Тя ги пусна и остана на мястото си, докато двете побойнички закуцукаха всяка по пътя си. Бръкна да извади полицейската си карта и леко се намръщи, когато ухапаното на рамото й се възпротиви на това движение.

— Благодаря за подкреплението — каза Ив. — Мисля, че изяснихме нещата тук.

— Благодаря ви, офицер, толкова много ви благодаря — каза магазинерката с ръка на сърцето. — Може ли да ми оставите името си и начин да се свържа с вас, ако тези двете се върнат?

— Няма да се върнат — каза Ив и тръгна пеша по останалата половин пресечка до ресторанта „При Ърнест“.

Беше съвсем обикновено място за обяд, където можеше да поръчаш направо на покрития с неръждаема стомана бар, докато седиш на някое от удобните високи столчета. Обслужването беше бързо, а храната — непретенциозна.

Майра седеше на един от двата свободни високи стола и пиеше някаква студена напитка от прозрачна чаша. Гъстата й кестенява коса се диплеше на тила й и падаше закачливо около приятното й лице. „В този весел пролетен костюм и светлосини обувки на високи токчета повече би се вписвала в някое от модните кафенета наоколо, отколкото тук, където обядват ченгетата“ — помисли си Ив.

Но след това реши, че полицейският психолог и профайлър не разполага с повече свободно време за претенциозни обяди от самата нея.

Майра я видя и се усмихна.

— Извинявай, закъснях. Имаше сбиване заради една тройно сгъваема чанта на Ларош. Божуреночервена.

— Била си се заради едно портмоне?

Ив се намръщи при шокирания вид на Майра.

— Не, трябваше да разтърва едно сбиване. Това портмоне ли било? Представях си, че трябва да е поне с големината на куфар, за да отнесе толкова голямо внимание. А може и да е било заради десетте процента намаление. Както и да е…

— Чакай! Има разпродажба на тройно сгъваемото на Ларош? Къде?

— Малко по-надолу по улицата, половин пресечка на юг. Ъъ, мисля, че магазинът се казваше „Енкаунтърс“.

— Знам го — каза Майра и измъкна линка си. — Защо не си избереш какво ще ядеш за обяд, докато аз… Да, Мизи, обажда се Шарлот Майра. Да, радвам се отново да се чуем. Да не би да имате разпродажба на тройно сгъваемото в божурено на Ларош? Ще ми го отделиш ли? Тъкмо обядвам в „При Ърнест“ и ще мина да го взема на път към работа. Да, благодаря ти. Оу! Чудесно, с удоволствие ще погледна и това, ако имам време. Ще се видим след малко.

Майра затвори с доволна усмивка.

— Не съм ли късметлийка? От известно време все се навивам да си взема тази чанта и сама се убеждавам да не я купувам. Но, както се казва: „Това си е знак!“

— Предполагам.

— Аз ще ям гръцка салата — каза Майра, когато сервитьорът дойде до тях. — Още един чай с лед.

— Нека да са две салати — каза Ив. — И пепси за мен.

— Не е ли прекрасен ден? — въздъхна Майра. — Толкова е хубаво човек да излезе от офиса, да си вземе Ларош и да се види с теб. Добре изглеждаш, като се има предвид, че преди малко си разтървавала бой.

— Едната от тях ме ухапа.

— Оу! — Майра я изгледа загрижено. — Зле ли е? Искаш ли да го погледна?

— Не — размърда рамо Ив. — Не разбирам защо жените се бият така — с драскане, хапане и писъци? Все пак имат юмруци. Позорят целия женски род.

— Да, струва ми се, че юмручен бой заради тройно сгъваемото щеше да е далеч по-приличен за всички участници.

Ив се разсмя.

— Хм, не мисля така. Както и да е, знам, че нямаш много време. Имам новини по убийството на Дженкинс — изобщо не е свързано с Флорес.

— Въпреки голямата вероятност?

— Извършено е импулсивно, като е копирано от първото убийство. Вероятно идеята му е дошла и се е оформила, след като новината за Флорес заля медиите. Така че може да се каже, че има някаква слаба връзка. Но убиецът е различен, както и обстоятелствата.

— Тревожехме се да не е убил втори път или да сме по следите на сериен убиец.

— Така ли го виждаш?

— Вероятността не може да бъде отхвърлена напълно. Мишените са религиозни лица, имаме церемония или „представление“. Но трябва да се отбележи също, че двете жертви са много различни както във вярванията си, така и като представяне пред обществеността. Имаш ли самопризнания по случая на Дженкинс?

— Още не. Оставила съм го да се пържи в собствен сос. Ако не се появи до няколко часа, ще отида да го поразбъркам още малко. Сега трябва да обърна малко внимание и на случая Флорес.

Майра си взе една солена бисквита от оставените на масата, която изглеждаше не по-апетитна от „католическите бисквити“, както ги нарече Ив. Отчупи си микроскопично парченце от единия ъгъл и го загриза.

— Мнимият свещеник — каза Майра — е убит по време на ритуал, когато най-силно си е личала ролята му на божи служител и земен наместник на Бога. „Това е моята кръв“ — така се казва. Ако убиецът му е считал, че това е Флорес, и е вярвал, че е истински свещеник, това клони към пряко нападение над Църквата и нейните ритуали, над цялото свещеничество. Разследването ви не е разкрило някакви доказателства за лични проблеми с жертвата в самоличността й на Флорес. Възможно е, разбира се, той да е чул нещо по време на изповед, а изповядалият се след това да е съжалил силно, че го е разкрил.

— Което означава, че убиецът вероятно ходи в тази църква или поне е католик.

— Независимо дали мишената е бил свещеникът или човекът, който се е правил на такъв, смятам, че убиецът е силно привързан към Църквата, и по-специално към тази конкретна енория. Методът на убийството е бил просто още един ритуал и не ми се вярва изборът това да стане по време на погребална служба да е бил случаен.

— И аз мисля така — съгласи се Ив.

— Отровата е оръжие, което поразява от разстояние. Тя отдалечава убиеца от жертвата, но му дава предимството да стои прикрит и да наблюдава смъртта. Тълпата в църквата е осигурила идеалното прикритие — едновременно близко, но и достатъчно отдалечено. Бих казала, че с публичната екзекуция умишлено са търсени и двата ефекта.

— Защо да го правиш пред очите на толкова хора, ако самият ти не можеш да гледаш?

— Да, но зависи от престъплението. То е имало пряко въздействие върху убиеца. Публичността не му е била достатъчна. За вярващия този ритуал, избраният метод, времето и мястото на убийството сочат, че грехът и последвалото престъпление трябва да са били дълбоко и изцяло лични.

— Става въпрос за целия квартал, за дома му и за връзката с бандата. Отговорът трябва да е някъде тук.

— Да, методът и мястото на извършването определено са имали значение. Убиецът е бил достатъчно умен, за да ги подбере и планира предварително. Познавал е вярата достатъчно добре, за да знае как да я използва. Този, който го е убил, е умен, организиран и вероятно силно вярващ. А интимността и отдалеченото действие на отровите ги правят женско оръжие.

— Да, същото е като това, дето жените не използват юмруци — каза Ив. — Отровата не е кърваво оръжие, не изисква сила и физически контакт. С нея петдесеткилограмова жена може да покоси стокилограмов мъж, без да си счупи дори нокът.

Когато им донесоха салатите, Майра се облегна назад на стола си.

— Вярваш ли, че убиецът на Дженкинс ще си признае?

— Вината ще го изяде отвътре.

— Е, значи е вярващ мъж или жена?

— Да, предполагам. Да, вярващ е.

— Двата ти случая може и да не са свързани с един и същ убиец, но мисля, че са от един тип. Освен това мисля, че той или тя е вярващ, а ако наистина е такъв, ще изпита нужда да си признае. Не на теб. При „Вечната светлина“ няма изповеди, покаяние и опрощение, давани от представител на Христос.

— Но при католиците има.

— Да. Убиецът ще се изповяда на своя свещеник.

Ив се отправи обратно към отдел „Убийства“ с идеята с Пийбоди отново да проверят всички свещеници в „Сен Кристобал“. Изповед, помисли си тя. Вярваше, че Били Крокър ще има нужда да се освободи от бремето си. Импулсът, който го е предизвикал, дори сдържаната страст, която е вложил в него, са го накарали да убие. Но последиците от това, цялата мъка наоколо му ще го раздират отвътре. А като се прибави и нейното обвинение, това, че му беше показала, че знае, да — той със сигурност щеше да се сломи под тежестта на бремето. Вече го беше забелязала в погледа му.

Но оставаше убиецът на Флорес. Тук нещата отиваха по-дълбоко, чувствата бяха по-силни. Убийството тук беше много лично и обвързано с ритуалността на вярата. Според Ив Майра беше права — убиецът щеше да потърси още един от ритуалите на вярата.

Може би вече го беше направил.

Можеха да проучат свещениците и някои от ателиетата за татуировки от списъка й, но така стреляха напосоки. Да намерят художника, който е изрисувал точно този Лино, след като са минали почти двадесет години, нямаше да им свърши кой знае каква работа. Но ако не можеше да го закове по друг начин, струваше си да опитат и това.

Тъкмо бе завила по коридора към своя отдел, когато си спомни, че Пийбоди я нямаше. Планираха партито, за бога! Защо, по дяволите, се налагаше хората постоянно да ходят на партита? Храна, напитки, подаръци, украса, планове — всичко това написано на листове и обсъждано до припадък чак до най-дребния детайл.

Ето ти още един ритуал, мислеше си тя, забавяйки крачка. Трябва да е бил в църквата, когато Лино е пил от виното. Трябвало е да види смъртта — ритуалната смърт. Възможно бе да е някой от познатите на Ортис, но чувството й подсказваше, че това е малко вероятно — щеше да е проява на неуважение към стареца, освен ако… освен ако грехът и престъплението, което Лино е извършил, не са били свързани по някакъв начин с Ортис.

„Тичал е покрай къщата на семейство Ортис всяка сутрин — спомни си Ив. — Дали не е било нарочно?“

В противен случай връзката трябва да е по-далечна — някой приятел на семейството, съсед, дългогодишен клиент, служител.

Докато тези мисли се въртяха из главата й, Ив влезе в общата стая на своя отдел и видя Бакстър да флиртува с Грасиела Ортис. „Няма съмнение“ — реши тя, — езикът на тялото, блясъкът в очите, всичко говореше за сексуален интерес. Но като се замислеше, Бакстър би флиртувал и с холограмна снимка на жена.

— Офицер Ортис?

— Лейтенант. Отбих се да ви видя, но детективът ми каза, че и двете с партньорката ви сте излезли.

— Сега съм тук. Офисът ми е оттук вдясно. Да вървим.

— Детективе — каза Грасиела и дари Бакстър с един последен зелен магнетичен поглед.

— Офицер — ухили се още повече той и невъзмутимо изгледа Ив. Когато Грасиела се обърна, той се потупа по гърдите и направи жест, сякаш сърцето му щеше да изхвръкне от вълнение.

— Трябва много да харесваш жени в униформа — каза той на Далас.

— Не, наистина не ги харесвам. Ако ти остава време да се занасяш с по-нисшестоящите, Бакстър, може би трябва да прегледам натовареността ти по случаите.

— Далас, понякога човек просто трябва да изнамери отнякъде малко време.

— Не и според моя часовник. Но след като си изнамерил толкова време, може да го използваш, като направиш едно проучване на всички лица с неизвестна самоличност, починали в Невада, Ню Мексико и Аризона през последните шест или седем години.

— Всички? Господи, ти си корава мацка!

— Такава съм. Можеш да ми благодариш, че ще добавя възрастова граница между двадесет и пет и четиридесет.

Ив се обърна, а той измърмори нещо от сорта на: „В такъв случай…“, но тя вече влизаше в офиса си.

— Офицер? — подкани тя Грасиела Ортис.

— Исках да говоря с вас лично заради разпитите на членовете от семейството и приятелите. Не излезе нищо неочаквано — шок, мъка, дори обида. Както ви казах, отец Флорес беше много популярен. Е, поне когато вярвахме, че той наистина е отец Флорес.

— А сега?

— Сега шокът, мъката и обидата са още по-големи. А с факта, че през последните пет години е оженил, погребал и кръстил голяма част от членовете на семейството, може да се добави и че всички са доста угрижени. Част от роднините ми много държат на традициите и стриктно ги следват. Възникват въпроси дали женитбите им са признати пред Бог и Църквата, както ни уверява отец Лопес. Но въпреки това двамата с отец Фриймън предложиха да подновят обетите на тези, които пожелаят. Честно казано, лейтенант, стана доста голяма бъркотия. — Грасиела поклати глава. — Ще ми се да вярвам, че като човек съм доста прогресивна и практична. Но и аз съм се изповядвала пред този свещеник и съм получавала причастие от него. Чувствам се… излъгана и ядосана. Така че разбирам как се чувства една голяма част от семейството ми.

— Смъртта му е прекратила лъжата.

— Ами, да, но освен това я разкри. Ако никога не бяхме узнали… — сви рамене тя. — Но сега знаем и предполагам, че всички заедно ще решим как да се справим с това. Майка ми смята, че трябва да гледаме положително — масово ще подновим брачните си клетви и кръщенетата. Ще стане голямо парти. Може би тя е права.

— На погребението имаше много хора, които не са от семейството.

— Да. Говорих с някои от тях, с които сме близки или дядо е бил близък. Разговорите водят в същата посока, не знам доколко някой от тях би могъл да бъде полезен за разследването.

— Спестихте ми някои необходими стъпки — замисли се Ив за момент. — Предполагам, че няколко от роднините ви са на същата възраст като жертвата, около тридесет и пет.

— Да. Ние сме цял легион.

— Доста от тях са живели в района, когато са били деца и тийнейджъри. А и доста от тях ходят именно в тази църква.

— Да.

— А някой да е бивш член на „Солдадос“?

Грасиела изненадано отвори уста, но веднага я затвори и въздъхна.

— Предполагам за няколко души.

— Трябват ми имена. Не се стремя да им създавам проблеми, нито ще се ровя в миналото им. Но това може да има връзка.

— Ще говоря с баща ми. Той не е бил част от това, но… вероятно ще знае.

— Възможно ли е направо аз да говоря с него?

— Не, по-лесно ще е, ако разговаря с мен. Знам, че братовчед му е бил член и е загинал, когато са били момчета. Той не обича бандите.

— Как се е казвал братовчед му?

— Хулио. Бил е само на петнадесет, когато са го убили. Баща ми е бил на осем и може да се каже, че тогава му се е възхищавал. Той така и не го е забравил и винаги го даваше за пример и предупреждение, особено на братята ми и братовчедите. „Така става, когато излезеш от семейството си, от закона и от Църквата — когато използваш насилие, а не труд и учение, за да постигнеш каквото искаш“.

— Изглежда, баща ви е мъдър човек — каза Ив и набързо пресметна наум, че смъртта на Хулио е била твърде рано, за да се отнася до Лино.

— Такъв е, но е и особняк. Ще говоря с него довечера.

— Оценявам го. Само още едно нещо — казаха ми, че жертвата редовно е тичал сутрин и маршрутът му е минавал покрай къщата на дядо ви.

— Да, така е. Дядо понякога го споменаваше и разказваше, че се шегувал с отците, че трябва да благославят къщата всеки път, щом минат покрай нея. Виждали са се понякога по време на сутрешната му разходка.

— А да са имали някакви търкания?

— Между дядо и свещениците или само с този, който не е? Не, никакви. Точно обратното — жертвата често се е хранил в ресторанта на дядо, а когато баба беше жива — дори и в къщата им. Той идваше на семейните празненства. Мислехме го за един от нас.

— Добре.

Когато остана сама, Ив се приближи до таблото си, пренареди снимките и доказателствата. Поразходи се малко около него и отново го пренареди. Връзки. Чий живот се докосва с този на другия, кога и как.

Върна се при бюрото си и се свърза с Макнаб.

— Дай ми нещо — настоя тя.

— Проучих двама от Линовците — каза той. — Единият живее в Мексико в нещо като комуна. Сменил си е името, затова се е изплъзнал при някои от проучванията. Проследявам го до Лупа Винсента, но всичко е легално. Човекът си е обръснал главата и носи кафява роба. Отглежда кози. Жив е и си е добре, ако може да се каже, че си добре, ако си облечен в грозна кафява роба, която, ако питаш мен…

— Не те питам.

— Добре. Другият се крие от радарите и избягва няколко бивши съпруги, за които е бил женен едновременно. Той е в Чили — или поне е бил, когато го проследих — последните му следи са от преди три месеца. Вади около двеста и петдесет месечно. Вероятно досега се е изплъзвал, защото и двете жени имат заведени висящи дела срещу него. Освен това има към шест деца, за които не е плащал издръжка.

— Живее си като принц. Предай информацията на съответните власти.

— Вече го направих. Щом имаш деца, трябва да се грижиш за тях. В момента работя върху още един.

Последното Ив можеше и сама да забележи, тъй като Макнаб постоянно подскачаше и шаваше пред екрана. Никога не беше виждала компютърен факир, който да може да стои мирен, докато работи.

„Освен Рурк“, помисли си тя.

— Постоянно ми се изплъзва — добави Макнаб. — Този е скиторил доста, сменял е имена и после си ги е връщал. Виждам, че с една от самоличностите си се е бил позабъркал с някои неща, измъкнал се е, сменил си е името, после си върнал истинското, известно време не е имал проблеми, а по-нататък се подвизава под нов псевдоним.

— Как е истинското му име?

— Лино Салвадоре Мартинес.

Ив го въведе в компютъра си.

— Възрастта съвпада и мястото на раждане е същото. Продължавай да търсиш. — Ив затвори и се опита да си спомни повече от данните за Мартинес.

Имаше досиета и за двамата му родители, забеляза тя, но следите на бащата се губеха — беше в неизвестност, откакто Лино е бил на пет години. Майката — Тереза — кандидатства и придобива статут на професионална майка след раждането му, а след това е получавала помощи за това. Предишна заетост… Ив разшири критериите за търсене и седна на бюрото си — „Хектор Ортис — Абуелос“. Интересно! Да, това беше доста интересно. Върнала се е на работа, когато синът й е станал на петнадесет, отново като сервитьорка при Ортис. Работила е там шест години, преди да се омъжи отново и да се премести в Бруклин. Добре, Тереза.

Ив си записа настоящия й адрес. „Мисля, че ще трябва малко да си поговорим“ — каза си тя.

Извади линка си, за да се свърже с Пийбоди.

— Докъде стигна — попита я веднага, щом лицето на партньорката й изскочи на екрана.

— Тъкмо идвам към Централата. Проведохме най-доброто…

— Чакай ме в гаража. Отиваме в Бруклин.

— О! Добре, защо…

Но в този момент Ив прекъсна връзката, прибра линка си и се приготви да излиза. На вратата почти връхлетя върху Бакстър.

— Няма начин да си приключил с търсенето.

— Няма начин да го приключа в близките двадесет човекочаса — засмя се той. — Имаш трима посетители — Люк Гуудуин, Самюъл Райт и Били Крокър са тук.

— О, по-бързо, отколкото си мислех. — Тя се врътна обратно към офиса си и направи знак на Бакстър да я последва. — Ще ми трябва и подготвена стая за разпит. Изчакай.

Провери в компютъра дали има свободна и запази стая за разпити „С“.

— Окей, кажи им, че идвам след няколко минути и ги придружи до стаята. Дръж се мило, предложи им нещо освежаващо.

— Това ще ми отнеме от времето за другата задача.

— Половината, от която така или иначе вече си прехвърлил на заместника си. Трухарт може да поеме за малко, докато ти настаниш господата. Ако имам подписани самопризнанията на Крокър и той е зад решетките в следващите деветнайсет минути — погледна часовника на ръката си, — засичам отсега, ще поема половината от това, което ти е останало за търсене.

— Имаме сделка.

Когато Бакстър излезе, Ив отново се свърза с Пийбоди.

— Промяна в плана. Ела горе и ме чакай пред стая „С“. Пристигнаха Крокър и компания.

— Иха! Ако бях такъв човек, щях много да се вкисна от това колко често се оказваш права.

— И понеже аз съм такъв човек, днес ще ти дам ти да играеш „доброто ченге“.

Ив прекъсна връзката с Пийбоди и се обади едновременно в офисите на Уитни и Майра, за да съобщи, че основният заподозрян за убийството на Дженкинс вече е в Централата.

— Окей, Били — мърмореше си тя. — Да видим какво ще ми кажеш за себе си.

Даде още няколко минути на Бакстър, за да ги настани, и на Пийбоди, за да дойде от гаража. Вече имаше оформена в съзнанието си стратегия, която се доуточни след срещата с Майра, затова не беше изненадана, че Били е дошъл с Люк.

„Изповедникът“ — помисли си тя.

Първо влезе в залата за наблюдение и разгледа как се бяха настанили. Били седеше край масата, а от двете му страни бяха двамата зетьове на жертвата. Адвокатът гледаше мрачно и не смееше да погледне към Били. Люк изглеждаше… сякаш го съжаляваше, помисли си Ив. На нея й заприлича на подобрена нагледна версия на отец Лопес.

Ами Били? Целият трепереше изплашен и всеки момент щеше да се разплаче.

Ив излезе от залата за наблюдение, когато чу, че Пийбоди идва по коридора.

— Довел си е свещеника и адвоката — каза Ив.

— Свещеник?

— Така да се каже — Люк Гуудуин. Сигурно вече им е казал всичко, което смята да каже и на нас, а може би и нещо повече. Аха, повече, защото адвокатът може да е вкиснат и шокиран, но все пак си остава адвокат. Ще го посъветва как да представи нещата. Ти играеш съчувствие, разбираш го защо е трябвало да го направи. Искаш да му помогнеш.

Лицето на Пийбоди веднага посърна и тя попита:

— Ще може ли въобще някога аз да играя лошото ченге?

— Ще може — веднага щом си готова да сриташ малко кученце от пътя си, за да догониш заподозрян.

— Оуу, защо трябва да е точно малко кученце?

— Опс, задръж този поглед ала „спасете кученцето“ — идеален е за случая. — Ив отвори вратата и кимна на Бакстър. — Благодаря ви, детектив. Господин Гуудуин, господин Райт, господин Крокър.

— Клиентът ми иска да даде показания — започна Самюъл.

— Страхотно. Задръжте мисълта си. Запис на протокола — включен. Лейтенант Ив Далас — започна тя и изреди всички присъстващи, докато отиваше към мястото си, за да седне. — Господин Крокър, вече сте запознат с правата си, нали?

— Да.

— И за протокола сте потвърдили, че разбирате правата и задълженията си за целите на разследването на смъртта на Джеймс Джей Дженкинс.

— Да, аз…

— И сте дошли на този разпит доброволно, придружаван от Самюъл Райт като ваш правен довереник?

— Да — каза Били и прочисти гърлото си.

— Също така искате господин Гуудуин да бъде свидетел на показанията ви в този момент?

— Да.

— Тук съм като свидетел — каза Люк — и в качеството си на духовен наставник на Били. Лейтенант Далас, това е много трудно за всички нас. Надявам се да вземете предвид факта, че Били идва доброволно и че показанията, които смята да даде, са искрени и от сърце.

— Мисля, че от всички замесени най-трудно е било за господин Дженкинс, предвид това, че е мъртъв. Колкото до сърцето и искреността… — вдигна рамене Ив — за мен няма особено значение. Аз се интересувам от фактите. Вие сте сервирали на приятеля си Джими Джей коктейла с цианид, нали, Били?

— Не отговаряй на това. Лейтенант Далас — започна Самюъл строго, — клиентът ми иска да даде показания в замяна на внимателно и човечно разглеждане на въпроса.

— Днес не се чувствам особено човечна.

Нещо от блясъка в погледа на Самюъл подсказа на Ив, че днес и той не се чувства особено човечен. Но трябваше да си свърши работата.

— Медиите непрекъснато тръбят за двете скорошни убийства и особено за смъртта на тъста ми. Колкото повече време отнеме разследването, толкова повече внимание ще се обръща на това — в по-голямата си част във вреда на вас и вашия отдел.

— Искате от мен да предложа на клиента ви сделка, преди той да ми е казал каквото и да било? И трябва да го направя, за да запазя себе си и нюйоркската полиция от малко медиен шум? — Тя се приведе напред. — Знаете ли какво, Сам! Харесва ми този шум и дори още не съм започнала истински. Ще сложа белезници на клиента ви и ще го окошаря за двадесет и четири часа и без показанията му. Ако това е всичко…

Ив тръгна да се изправя и тогава се намеси Пийбоди.

— Лейтенант, може би трябва да изчакаме за момент.

— Може би имате повече време за губене от мен.

— Стига, лейтенант. Искам да кажа, че господин Крокър е дошъл и щом двама от зетьовете на жертвата изявяват желание да са до него, мисля, че трябва да изслушаме какво има да ни каже. Обстоятелствата са такива — каза тя и изгледа Били със съчувствие. — Това не е лесно за никой от нас. Знам, че двамата с господин Дженкинс сте били приятели — добри приятели, и то за много дълго време. Каквото и да се е случило, за вас трябва да е било трудно. Трябва да ви е било ужасно тежко.

— Бяхме приятели — успя да каже Били, — бяхме близки като братя.

— Разбирам. Но не можете да спрете с обяснението дотук. Дори не знаем какво точно искате да ни кажете, но това не означава, че не можем или че няма да ви изслушаме непредубедено.

— Можете да отпишете едното убийство — започна да спори Самюъл. — Обадете се на прокурора и уредете всичко, преди да продължим.

— Не — каза простичко Ив.

— Прокурорът не би могъл да направи подобно нещо — продължи Пийбоди със същия разумен тон, казващ: „Бих искала да ви помогна“. — Дори и ако ние…

— Аз няма да го направя. — Ив изгледа Пийбоди. — Не ми трябват показанията му, за да приключа този случай. Може те да го приключат по-бързо и елегантно, но аз не си падам много-много по елегантните завършеци. Или дайте показанията си, или недейте. Вие решавате. А вие — погледна тя към Били, — вие можете да се пробвате да сключите сделка с прокурора по-нататък, сега не ми губете времето.

— Били — каза Люк благо, — трябва да го направиш. Сам… — Той просто вдигна ръка, за да спре Самюъл, който понечи да опонира. — Не само заради човешките закони. Трябва да го направиш също и за да се спогодиш с Бог. Трябва да го направиш за душата си. Не може да има спасение без признание на греха.

Настана тишина. Времето минаваше, Ив чакаше.

— Вярвах, че това е единственото правилно нещо, което можех да направя — пое тежко дъх Били. — Единственото… Може би дяволът ме е тласнал, но аз вярвах, че действам по божия воля. Джими Джей се беше отклонил и все повече се отклоняваше от правилния път — каза той и умоляващо вдигна ръце. — Той пиеше и не можеше да види, че това е грях, а слабостта разяде душата му. Лъжеше жена си, лъжеше последователите си и не мислеше, че това е измама. Намираше го за шега. Забавляваше се. Започна все по-малко да му пука, пиеше все повече и често пишеше проповедите, дори си позволяваше да проповядва, под влиянието на алкохол.

— Убили сте го, защото е злоупотребявал с водката? — настоя Ив. — По дяволите, защо не наминете към някой клуб или бар в петък вечер и да затриете всичките му клиенти?

— Лейтенант… — каза кротко Пийбоди и погледна към Били. — Не можахте ли да го убедите да спре с пиенето?

— На него му харесваше и смяташе, че всеки човек е обречен, дори е задължително да има определени пукнатини и слабости в характера. Да търсиш съвършенство, според него бе да се бориш за мястото на Бог. Но… той започна да намесва дори децата си в тази измама, като караше Джоси — предимно нея — да му осигурява напитката. Това не е голям признак на бащинска любов, нали? Той беше изгубил пътя си. Пиенето го разяде отвътре и го направи слаб, така че по-лесно бе склонен да се поддаде на плътските изкушения.

— И е започнал да кръшка на жена си.

— Това е много грозен израз — внезапно вдигна глава Люк.

— И поведението му е било грозно — засече го Ив. — Вие сте знаели за връзките му.

— Да. Той й изневери пет пъти и наруши клетвата си. Но после се разкая. Идваше при мен, за да се молим заедно и да търси опрощение и сили да устои на изкушението.

— Вие сте го прикривали.

— Да, правих го доста дълго време. Той съзнаваше какво рискува, отдавайки се на този грях — душата, съпругата си и семейството, дори Църквата. Опитваше се да се бори.

В очите на Били проблеснаха няколко сълзи, но той ги забърса с опакото на ръката си.

— Беше добър човек, велик човек, но и с големи слабости — доброто и злото се бореха в него. А този път, като за последно, той не успя да устои, не се покая. Отказа да види, че това е грях. Виждате ли, той би преиначил и божието слово, за да отговаря на низките му потребности. Твърдеше, че с онази жена и чрез пиенето добива повече светлина, повече прозрение и по-голяма истина.

— И все пак сте продължили да го прикривате.

— Ставаше все по-трудно за съвестта ми. Такъв товар… а и да знам, че и аз съм част от всичко това, той беше замесил и мен. Предаде Бога и добрата си жена. И както и с пиенето, в един момент започна все по-малко да му пука и да внимава. Беше само въпрос на време кога греховете му щяха да бъдат разкрити, а те можеха непоправимо да навредят на цялата му дейност преди това. Всичко, което беше направил и съградил, бе поставено на риск, когато той попадна в порочния водовъртеж на греха.

— И вие сте спрели този водовъртеж?

— Нямах друг избор. — Погледът му срещна този на Ив, настоявайки да бъде разбран. — Вижте, Църквата — тя е по-голяма от всеки от нас и трябва да бъде защитена. Молих се за него, поучавах го, спорехме. Той не пожела да види, бе сляп за това. Всички ние сме просто хора, лейтенант, дори и Джими Джей. Той се представяше за главата на Църквата, за божи наместник на Земята, но в крайна сметка бе само човек. И този човек трябваше да бъде спрян, за да се спаси душата му и да продължи съществуването на „Вечната светлина“.

— Убили сте го, за да го спасите.

— Да.

— И да запазите Църквата.

— Да запазя всичко, което бе изградил, за да може да продължи и след него, да живее и да процъфтява, така че и други души да бъдат спасени.

— Защо точно тук и сега?

— Аз… заради католическия свещеник. Заприлича ми на знак. Тогава разбрах, че за да може Джими Джей да бъде спасен и „Вечната светлина“ да продължи без него, смъртта му трябва да бъде бърза и пред публика. Това би подтикнало другите да се вгледат в себе си и да потърсят светлината, да разберат, че всички сме смъртни и че спасението трябва да бъде заслужено.

— Откъде намерихте цианида?

— Аз… — Той нервно облиза устни. — Свързах се с един дилър на забранени вещества в подземията на Таймс Скуеър.

Ив изненадано вдигна вежди:

— Ходили сте в метрото в тази зона? Това или е много смело, или е ужасно глупаво.

— Нямах друг избор. — Той сплете пръсти и постави ръце на масата. — Трябваше да стане бързо. Платих му, за да осигуря всичко, и му дадох двойно повече, когато донесе обещаното.

— Име?

— Не си разменихме имената.

Ив не се изненада и кимна. „Имаме много време да го притисна за това по-късно“ — помисли си тя.

— Осигурили сте отровата. После?

— Наистина, необходимо ли е… — вдигна ръка Сам.

— Да. И после? — повтори Ив.

— Държах я в себе си. Количеството беше толкова малко, молех се да е достатъчно. Не исках той да страда. Обичах го. Моля ви, повярвайте ми. — Били поглеждаше ту към Люк, ту към Самюъл. — Моля, повярвайте ми.

— Продължавай, Били — леко постави ръка на рамото му Люк.

— Смятах отново да говоря с него, да се опитам да го убедя да признае греховете си и да се покае. И тогава, същия този ден, той отиде в стаята на онова момиче. А когато след това говорих с него, той само се изсмя. Изсмя се! Каза ми, че никога не се бил чувствал по-силен, нито пък по-близо до Бог. За да проповядва против греха, човек трябвало да го познава. Каза ми, че започнал да изучава Светото писание. — Били затвори очи. — Изучавал го с нов поглед и открил, че Бог всъщност е искал да каже, че човек трябва да има повече от една жена и всяка от тях да задоволява една или повече от нуждите му, да прочиства сърцето и съзнанието му за добрите божии дела. Тогава разбрах, че вече е прекалено късно да го върна, твърде късно, за да го дръпна обратно в правия път. Осъзнах, че единственият начин да го спася — да спася всички ни — е да сложа край на земния му живот, да го изпратя при Бог.

Ив не каза нищо, а той си пое дълбоко дъх.

— Изчаках да поставят водата за сцената на мястото й. Молих се, непрекъснато се молех — дори и когато добавях отровата в третата бутилка. Част от мен все още се надяваше, че ще го видя да се завръща в светлината, преди да е посегнал за тази бутилка. Надявах се, че ще се появи друг знак, но нямаше нищо.

— Някой друг знаеше ли какво смятате да правите и какво сте направили? Доверихте ли на друг това, което мислите?

— Само на Бог. Вярвах, че върша божие дело и следвам Неговата воля. Но миналата нощ сънувах страшни неща, видях адски огньове и ужасни страдания. Сега си мисля, че Дяволът е бил при мен, бил съм подлъган.

— Защитата ви ще се състои в това, че сте бил подведен от Сатаната? — заключи Ив. — Не е най-оригиналното оправдание, което може да се измисли. Ами чувствата ви към Джолийн Дженкинс не допринесоха ли за решението да отровите водата на съпруга й?

Бледото лице на Били внезапно почервеня:

— Надявах се да спася Джолийн от болката и унижението от предателството на мъжа й.

— С допълнителната надежда да го заместите в сърцето или в леглото й?

— Лейтенант — прекъсна я Люк, — той призна греховете и престъпленията си. Необходимо ли е повече? Готов е да приеме наказанието си и на този свят, и на другия.

— И вие сте задоволен?

— Става въпрос за мен — пресегна се Люк и постави ръката си върху тази на Били. — Ще се моля за теб — каза му той.

Били сложи глава на масата и се отдаде на сълзите си.

Докато той плачеше, Ив се изправи.

— Били Крокър, арестуван сте за предумишленото убийство на Джеймс Джей Дженкинс. — Тя мина от другата страна на масата, за да му сложи белезниците, и го вдигна на крака. — Пийбоди.

— Да, сър, аз ще го поема. Елате с мен, господин Крокър. Можете да се срещнете с клиента си, след като бъде записан — каза тя на Самюъл.

— Край на протокола — нареди Ив, когато Пийбоди го изведе от стаята. — Оценявам факта, че той се предаде доброволно — каза тя на Люк. — Записът е изключен — добави тя, когато той поклати глава. — Възхищавам се на вярата ви и на вашата сдържаност — каза на Самюъл, — както и на лоялността ви.

— Един добър човек е мъртъв — каза тихо Люк, — а един друг е съсипан. Бяха разбити животи.

— Така става с убийствата. „Пожелал е жената на ближния“, не беше ли така? И вие, и аз го знаем. Това е било част от него, въпреки че Били го отрече.

— Не е ли достатъчно, че ще отговаря пред Бог?

Ив внимателно изучаваше изражението на Люк.

— За голяма част от делата си ще отговаря тук и сега, така че останалото нека бъде за пред Бог. Ще продължите ли да бъдете негов представител? — попита тя Самюъл.

— Докато осигурим по-опитен наказателен адвокат. Искаме да се приберем у дома, искаме да заведем семейството у дома колкото се може по-скоро.

— Мисля, че мога да го уредя до утре. Ако по-опитният адвокат настоява за съд, ще станат явни повече от обстоятелствата и мотивите на престъплението. Имам нещо, което да реша сега — каза Ив и отвори вратата. — Ще ви покажа къде можете да изчакате.

Тя се върна в офиса си, написа доклад, архивира го и включи медийния блок, за да се запознае с подробностите. „Няма смисъл, реши тя, Джолийн и дъщерите й също да се замесват в прегрешенията на жертвата. Поне не и за момента“.

Вдигна глава, когато влезе Пийбоди.

— Той е свършен — каза й тя. — Поставих го под наблюдение, за да не се самоубие. Просто имам такова чувство.

— Не мисля, че ще поеме по лесния път, но наистина създава такова впечатление.

— Със сигурност оставя такова първо впечатление. Мислиш ли, че ще го осъдят?

— Да, но смятам, че ще е за непредумишлено убийство и ще го признаят за психически лабилен. Вярата е психоза. Ще прекара следващите двадесет и пет години в разкаяние.

— Единствено това ми се струва правилно.

— „Правилно“ е доста общо казано. — Ив погледна часовника си и видя, че е време да поеме част от задълженията на Бакстър. — Към края на смяната сме. Искам да отидеш при Макнаб и да продължите по случая на Лино. И тъй като знам, че ще си правите мили муцунки и ще ядете нездравословна храна, докато се занимавате с това, не искам да виждам никакви бележки за отработени допълнителни часове.

— Мислех, че ще ходиш в Бруклин.

— Ще видя дали Рурк няма да иска да дойде в ролята на подкрепление.

— И вие ли ще си правите мили муцунки и ще ядете боклуци?

Ив й отправи още един смразяващ поглед.

— Освен ако не ти се обадя с друга задача, искам да ме чакаш утре точно в шест сутринта в „Сен Кристобал“.

— Оу! Толкова рано?

— Ще ходим на сутрешна служба.

Ив взе линка си, за да звънне на Рурк.