Нора Робъртс
Спасение в смъртта (6)

6.

Ив се свърза с Фийни и го намери седнал зад бюрото си. Бившият й партньор, вече капитан от електронния отдел на полицията, тъкмо дъвчеше захаросани бадеми и изглеждаше небрежно разрошен.

— Има ли някакъв напредък по моята идентификационна карта?

— Две от момчетата ми работят по нея — Макнаб и Календър.

Фактът, че Календър имаше гърди и не притежаваше У-хромозома, не й пречеше да бъде „едно от момчетата на Фийни“.

— И?

— Работят по нея. Аз само погледнах набързо. Дяволски добре е направена и е дълбоко замаскирана. Няма да стане за пет минути. — Уморените му очи се присвиха върху унилата физиономия. — Какво е това? Какво си открила?

— Какво? Къде?

— Понички?

— Как така? Това да не е някоя нова играчка от електронния отдел, като „Ароматен линк“?

— Виждам ъгълчето на кутията, а мога да позная сладкарска кутия — премести се Фийни отдясно наляво на екрана, за да погледне по-добре. — Бисквити? Датски сладкиши?

— Уцели от първия път.

— И само ме дразниш, вместо да дойдеш и да споделиш?

— Тук съм по работа. Чакам лабораторията да възстановят изображението от татуировката на жертвата, трябва да взема кръщелните архиви, да проверя пръстовите отпечатъци и ДНК-то му и… не трябва да споделям поничките си. Те са си подкуп за мен.

— В такъв случай не трябва да ги размяташ под носа ми.

— Аз… — „По дяволите!“ — помисли си тя, хвана кутията и я отмести далеч от обхвата на уебкамерата. — Виж, ти не беше ли католик или нещо такова?

— Почти.

— Окей. Значи, ако си католик, кажи ми — по-голям грях ли е да убиеш свещеник, отколкото обикновен човек?

— Исусе, не. Ами, може би. Почакай. — Фийни се почеса по главата, с прическа, подобна на четка от сребриста тел. — Не, в крайна сметка той въобще не е бил свещеник, нали?

— Точно така. Просто се опитвам да начертая отправните точки — имаме два пътя: или са убили свещеника, или са убили човека, а може и трети вариант: убили са човека, който случайно е бил и свещеник. Но мисля, че най-вероятният е вторият.

— Забравих кой беше вторият.

— Човекът. Мисля, че са го познавали, но след като е бил там от години, защо са чакали толкова дълго?

Фийни изсумтя и налапа още няколко бадема:

— Може досега убийците да не са били наоколо.

— Може би, може би. Или той им се е измъквал. За пет години се случва да забравиш предпазливостта и да кажеш или направиш нещо… Мамка му! Не знам. Трябва да помисля. Обади ми се, като откриеш нещо.

— Натъпка ли се хубаво със сладкиши?

— Вероятно — засмя се тя и прекъсна връзката.

Подреди бележките си и добави снимките на семейство Солас на таблото — въпреки че ги считаше за странична следа. Тъкмо се чудеше дали да не се обади в лабораторията и да ги попритисне с възстановяването на татуировката, когато Пийбоди подаде глава през вратата.

— Имаме… ей, това са понички!

— Ще си получиш своя дял. Какво имаме?

— Марк Тулуз. Тук ли да го извикаме за разпит, или във фоайето?

— Това е въпросът — започна Ив. — Ако отидем във фоайето, според теб колко понички ще са останали в тази кутия, след като се върнем?

— Ще го доведа тук.

Мъжът имаше издължена структура на атлет, която Ив асоциира с бегач, а кожата му бе с цвят на кафе с повече мляко. Погледът му изглеждаше мътен и изтощен, но в него се събуди живот, когато срещна този на Ив.

— Лейтенант Далас.

— Господин Тулуз, благодаря ви, че дойдохте. Моля, седнете.

— Магда ми каза, че тази сутрин сме се разминали. Все още не сме заработили с пълния си капацитет. Мигел… ами, мисля, че Магда ви е казала, че ние тримата се имахме за един екип. И за приятели.

— Понякога приятели от един и същи пол си споделят много повече, отколкото с тези от противоположния.

— Да, предполагам, че е така.

— И така, разкажете ми за вашия приятел и колега.

— Окей — Марк вдиша и издиша няколко пъти, — трудно е да мисля за него в минало време. Мигел беше умен и интересен човек. Имаше дух на състезател. Играеше за победа. Вложи много от себе си в центъра и в това да привлича децата и те да се забавляват от това, че участват в нещо — в отбор, да чувстват съпричастност. Той не им четеше проповеди, затова те го слушаха, вместо да пропускат покрай ушите си половината, за което им говореше. Бяха свързани с него и той с тях. Хм, през половината време те дори не мислеха за него като за свещеник. Той беше просто един от нас.

— Звучи интересно — каза Ив и погледът й се изостри, когато се спря върху лицето на Марк. — Защото той не е бил. Не е бил свещеник, нито името му е било Мигел Флорес.

Лицето, което Ив внимателно изучаваше, изведнъж придоби съвсем объркано изражение:

— Извинете, какво казахте?

Ив хвърли един поглед към Пийбоди и й подсказа да продължи тя.

— След експертиза на денталните данни се потвърди, че човекът, когото сте познавали като Мигел Флорес, е присвоил тази си самоличност преди около шест години. Все още не сме идентифицирали мъжа, който се е подвизавал под това име. — Пийбоди спря за момент, наблюдавайки Марк, който се опитваше да смели информацията. — За момента се стараем да установим самоличността му и да разберем защо се е представял за друг. Щом направим това, ще се доближим с една стъпка и до този, който го е убил. Но без значение кой е бил той, господин Тулуз, вие сте били приятели от няколко години, добри приятели. Всичко, което ни кажете, може да помогне, за да стигнем до убиеца.

— Дайте ми само минутка, става ли? Това е като… направо ме изкара извън орбита! Значи, току-що ми казахте, че Мигел не е бил свещеник?

— Не само, че не е бил свещеник — наблегна на думата Ив, — ами не е бил и Мигел Флорес.

— Ами, тогава кой… Току-що казахте, че не знаете. — Марк притисна с две ръце челото си. — Нещо не мога да го схвана, просто не мога. Не е свещеник. Не е Мигел. Не е… Абсолютно сигурни ли сте в това? Което, разбира се, е глупав въпрос, защото не бихте ми казали, ако не бяхте, нали? През цялото това време… Нереално е! Просто… благодаря! — каза той, когато Пийбоди му предложи бутилка вода.

Марк отпи на три бавни и дълги глътки.

— Умът ми не го побира. Просто изключих! Не мога дори да си спомня името ви.

— Лейтенант Далас.

— Да, да, лейтенант Далас, той наставляваше тези деца като свещеник, изслушваше изповедите им. На някои от тях е дал Първо причастие. Те го слушаха, вярваха му. Това е ужасно предателство. И мога да кажа, че аз съм още по-притеснен, осъзнавайки, че всеки ден ме е лъгал. Аз го обичах — тихо каза Марк с мъка в гласа си. — Така, както се обича брат. И си мисля… че ако е имал някакъв проблем, ако се е криел от нещо или някого, щеше да ми каже. Щях да запазя тайната му и щях да намеря начин да му помогна.

В отговор Ив попита:

— Какво се случи в деня, в който нападнахте Солас?

— По дяволите — Марк издиша шумно, — не трябваше да го правим. И двамата бяхме бесни. Мигел… не знам как иначе да го наричам. Той имаше буен характер. Задържаше го в себе си, работеше върху овладяването му, но от време на време избиваше на повърхността. Един от тези изблици се случи със Солас. Когато дойде при нас, Барбара беше отчаяна. Цялото й лице беше издрано и едва можеше да говори или да плаче. Не тя го е предизвикала, предполагам. Оказа се, че копелето я е насилвало от години и тя е търпяла, прекалено изплашена, за да направи нещо. Но той се е насочил и към по-малката й сестра, а това вече не е успяла да понесе. Мигел се отнесе много добре с нея, беше много добър, мил и спокоен. Поръча на Магда да я заведе в клиниката и оттам да се обадят в полицията. Веднага щом двете излязоха, той каза, че ще се отбием да видим Солас.

Марк разтърка врата си.

— Не се опитах да споря. Нямаше да мога да го спра, а и честно казано — не исках да го спирам. Когато отидохме, Мигел направо започна да го бие.

— Нападнал е Солас — подтикна го да продължи Ив, когато Марк внезапно замлъкна.

— Скочи му и започна да го налага. Не както се бие със спаринг-партньора си на ринга — бой в уличен стил. За по-малко от десет секунди Солас беше повален и зашеметен. Започнаха да си разменят ругатни на испански — доста добре се справям както с официалния, така и с уличния език, но от това, което си казаха, не можах да разбера много. — Марк отпи още вода и поклати глава. — Но съм дяволски сигурен, че на Мигел и грам не му пукаше, че „изрича Божието име напразно“. Госпожа Солас и другите две момичета се бяха свили и хленчеха в ъгъла, а Мигел изрита Солас в лицето и това го нокаутира, но той не се спря — не искаше да спре. Трябваше да го дръпна назад. За миг си помислих, че няма да успея… а ако не бях успял, той можеше да го убие. До такава степен бе излязъл извън кожата си. Никога преди не го бях виждал такъв, както и никога след това. Когато управляваш място като това, в което ние работим, виждаш някои лоши неща — бременни млади момичета, запътили се към третия си аборт, гаджетата им, които ги пребиват където сварят, родители — боклуци. Нелегални, гангстерски боеве, тотално родителско безразличие. Знаете как е.

— Да, знам как е.

— Той се справяше с това. Може да полудяваше от време на време, беше нетърпелив, но никога не си беше изпускал нервите, не и преди Солас. И все пак, когато дойде на себе си, бе много добър към жената и децата. Нежен, мил, беше… сякаш се беше преобразил в някой друг, не онзи, който преби Солас.

— Може и да е бил друг — каза Ив. — Той говорил ли ви е някога за стари приятели или врагове?

— Разказвал е, че пощурял малко за няколко години, когато бил дете, нещо като бунтарски период, през който всички преминаваме. Никога не е споменавал имена, или поне аз не мога да си спомня.

— Освен с вас с Магда и със свещениците, с кого е прекарвал свободното си време? С кого е излизал?

— Мога да кажа, че беше приятелски настроен и много контактен. Познаваше децата, повечето от родителите, по-големите им братя и сестри, братовчеди и други роднини. Ако някое от тях беше наоколо, те се размотаваха заедно или се присъединяваха към някоя игра.

— Ами забелязвали ли сте го някога да избягва някого?

— Не — каза Марк бавно, — не знам за такова нещо, съжалявам.

— Благодарим ви за отделеното време. Ако се сетите за още нещо, моля, обадете ми се.

— Добре — изправи се той. — Чувствам се… сякаш съм се върнал пак в колежа и съм прекалил със „Зоунър“-а — главата ми е замаяна и малко ми се гади.

Пийбоди отиде да изпрати Марк, а Ив се завъртя на стола си. След малко партньорката й се върна и отправи изпълнен с надежда поглед към кутията със сладкишите. Когато Ив направи жест с ръка, означаващ „вземи си“, Пийбоди лакомо се нахвърли върху тях.

— Оох! Пълни са с крем. Сега ще падне ядене!

— Лино сигурно има сестра или друга близка роднина или приятелка, която е била малтретирана сексуално като дете.

— Хмфх! — успя да изфъфли Пийбоди с пълна уста.

— Вижда това нещо, чува го по време на изповед, но единственият случай, за който е сигурно, че е нарушил свещеническата си клетва — единственият път, когато показва истинското си лице, е, когато научава, че дете е било насилвано сексуално.

Пийбоди преглътна с мъка.

— Сексуалните насилници над деца са жертви в затвора. Дори убийци искат и са се опитвали да ги трепят с камъни.

— Той е успявал да се контролира цели пет години. Имал е контрол над част от своето минало, за която никой не е знаел, но го е изгубил, когато е разбрал за Барбара Солас. Трябва да е било нещо изключително лично и интимно за него.

— И сега ще проверим досиетата на всички насилници над деца за последните няколко десетилетия, така ли?

— Ъхъм, ще го направим. Не е сигурно дали насилието е било докладвано в полицията, но ще се опитаме да открием нещо. Изрови ги и ми изпрати копия.

Ив отново се завъртя на стола си. Налагаше се да се консултира с Майра, но можеше да изчака един ден, докато има повече информация. Засега реши просто да й изпрати досиетата и данните и да я помоли да направи профил и/или да даде съвет. Ив набра лабораторията, за да намери на кого да зашлеви една словесна плесница.

В същия миг компютърът й подаде сигнал за входящо съобщение.

— Тъкмо навреме — измърмори тя, щом видя от кого е. С интерес прочете текста и след това разгледа възстановеното изображение.

Татуировката представляваше черен кръст със сърце по средата. От сърцето капеше кръв — три капки, които се процеждаха от върха на нож, забит в него.

— Не, съвсем не мисля, че това е подходяща за свещеник телесна декорация. Компютър, потърси значението на това изображение, употреба, смисъл, колко често се среща. Има ли някакво местно или културно значение? Дали е някакъв символ на групировка, религиозен знак или антирелигиозен символ? Второстепенна задача: издири и покажи имената и адресите на ателиетата за татуировки и/или татуировчиците в Испанския Харлем от периода между 2020 и 2052 година.

Прието. Търсене…

Докато компютърът търсеше информация, Ив се изправи, за да влее във вените си още кафе.

И така — човекът бе загубил контрол при новината за изнасилено дете. В известна степен, не беше ли направила същото и тя? Дали не бе попрекалила с Елена Солас? И не смяташе ли, дори сега, когато се успокои, че тази жена си го заслужаваше? Това и дори още повече?

Той беше пребил Тито Солас и го наругал на уличен испански. Продължил е да го бие дори когато мъжът вече е бил на земята в безсъзнание. Било е лично, по дяволите. Това беше мотивът!

Тя знаеше всичко за това. Беше го преживяла.

Но с жените е бил внимателен, спомни си тя. Мил, състрадателен, защитил ги е. Смятал е, че вината не е в тях. Майка, сестра, млада любовница? Ив можеше да се обзаложи на останалите понички, че една от тези нишки щеше да се окаже вярна.

„Една нишка — помисли си тя — води до следваща, а цялата верига ще ме доведе до името.“

Първоначална задача — приключена. Данните са на екрана. Продължавам към второстепенната задача.

„Браво на теб!“ — Ив се приближи отново, седна и започна да чете.

Доволна от резултатите, тя копира файловете и ги прикачи към съобщението до Майра. След това ги прибави към доклада си и принтира две копия от снимката и обяснението към нея. Взе едното и го сложи на бюрото пред Пийбоди.

— Гангстерска татуировка. „Солдадос“. „Бойци“. Банда, известна с жестокостта си, сформирана малко преди Гражданската война и задържала се допреди около дванайсет години — въпреки че доста преди това е изгубила голяма част от движещата си сила. Това е била тяхна татуировка и Лино я е заличил, преди да дойде тук. Въпреки че е имало няколко банди, представящи се за част от „Солдадос“ в Ню Джърси и Бостън, може да се каже, че територията й е била предимно в Ню Йорк и корените й тръгват от Испанския Харлем. Най-големите им вътрешни съперници са „Лобос“, въпреки че се предполага, че по време на Гражданската война са били в примирие, а по-късно двете групировки са се слели в една. Извън бандата, най-редовно са воювали с „Черепите“ — за територия, за продукти или просто защото не са се понасяли едни други. Ако си дръзнел да носиш татуировката им, без да си член, отвеждат те насила пред съвета им, смазват те от бой и след това я премахват вместо теб — с киселина.

— Ох! Странното е, че нашата жертва е бил от „Солдадос“.

— Обзалагам се на това. И е умрял на родната си почва. Приобщаването към бандата е започвало най-рано към осемгодишна възраст.

— На осем? — Пийбоди направи невярваща физиономия. — Господи!

— За да станеш пълноправен член, което означавало да получиш и татуировката, трябвало да станеш поне на десет. А за пълното членство трябвало да си се бил. За да имаш трите капки кръв и ножа си, по време на тази битка е трябвало да пролееш кръв. Виждаш ли черния знак хикс в основата на кръста?

— Аха.

— Означава убийство. Само членове на бандата с татуиран хикс можело да служат в съвета. Той не е бил просто член — бил е от ръководството и е убиец.

— Е, защо не е в базата данни?

— Дяволски добър въпрос! Трябва да разберем.

 

 

Ив отиде при командира си. Уитни ръководеше отдела като генерал — със сила, престиж и боен опит. Познаваше улиците, защото бе работил на тях. Познаваше политиците, защото му бяха необходими — за добро или зло. Имаше широко мургаво и закалено лице, което завършваше с късо подстригана коса, вече сериозно прошарена.

Не покани с жест Ив да седне, знаеше, че тя предпочита да стои права.

— Лейтенант.

— По случая „Сен Кристобал“, сър.

— Така си и мислех. Говорих с архиепископа. Църквата не е много доволна от създалата се публичност и са доста възмутени от неуважението на главния разследващ случая, проявено при опит да се получи повече информация.

— Човек няколко години се представя за свещеник и е убит по време на служба, нормално е това да събуди вниманието на медиите. Колкото до проявеното неуважение, поисках денталните данни. Когато започнаха да ме карат да мина по каналния ред, аз просто минах напряко. Данните потвърдиха, че човекът в моргата не е Мигел Флорес.

— Така чух и аз. Католическата църква е сериозна институция с много власт. Тактичността може и в повечето случаи проправя път, почти толкова често, колкото и заплашването.

— Може би, командире, но тактичността нямаше толкова бързо да ми даде тези дентални данни. Архиепископът може доста да се поизпоти, когато разбере, че измамник си е играл на свещеник точно под носа му. Няма да споменаваме срама от разкриването на подобна измама.

Уитни се облегна назад на стола си.

— Това, разбира се, зависи от гледната точка.

Ив усети как изправя гръб, готова да посрещне предизвикателството, но се въздържа.

— Ако считаш, че действията и методите ми са неподходящи…

— Казал ли съм подобно нещо? Слез от метлата, Далас, и докладвай.

— Неидентифицираната жертва, както и по-рано беше докладвано, е била убита с калиев цианид, добавен във виното за погребалната служба на Хектор Ортис. Виното е било съхранявано в заключена дървена кутия, но достъпът до нея е бил достатъчно лесен за няколко души. От ключово значение е да идентифицираме убития, за да уточним броя им. За целта двете с партньора ми разпитахме хората, свързани с жертвата и негови близки приятели. По време на аутопсията Морис е открил следи от професионално премахната татуировка, както и белези от стари рани и лицева реконструкция. От лабораторията току-що са възстановили татуировката.

Ив остави копие на бюрото на Уитни.

— Това е гангстерска татуировка — продължи тя.

— Солдадос. Спомням си я. Помня ги. Посъбрах каквото беше останало от тях по мое време. Не са се появявали от десетина години или малко повече. Отпреди твоето време са, лейтенант.

— Значи си наясно какво означава татуировката.

— Пълноправен член с поне едно убийство. Жертвата трябва да се е чувствала доста у дома си в Испанския Харлем.

— Точно така, сър. Медальонът, който намерих, носи надпис: „На Лино“. Работим по събирането на данни от църквата за всички кръщенета. Освен това смятам, че може би е имал близка приятелка или роднина, която е била малтретирана сексуално като дете.

— Защо смяташ така?

Тя му обясни накратко.

— Тези фактори довеждат до извода, че по някое време лицето е попадало в системата. Трудно е да се повярва, че като член на бандата никога не е попадал зад решетките и че отпечатъците му и/или неговото ДНК не са в базата данни. От тялото взехме проби и за двете, но не намерихме съвпадение.

Уитни изсумтя.

— Досиетата на малолетни, които са били членове и нямат повдигнато обвинение в конкретно престъпление, са били заличени. Реабилитираща клауза от 2045. Била отменена през 2046-а.

— Дори и така да е, сър, досиетата би трябвало все още да съдържат отпечатъци и ДНК проби, дори и ако данните са били изчистени.

— Не изчистени, лейтенант — заличени. Няма досиета за малолетните по онова време. А тези, които са събирали онези досиета, със сигурност отдавна са пенсионирани. Бих казал, че твоята жертва е бил малолетен, който се е възползвал от реабилитиращата клауза. Ако след това е избягвал системата, няма да намериш отпечатъците или ДНК-то му в нашите досиета или в глобалната база данни.

 

 

„Е, това вече е вбесяващо!“ — мислеше си Ив, докато вървеше обратно към отдел „Убийства“. Няколко „милосърдни сърца“ са били загрижени за градските улични плъхове и са намерили начин да потупат по рамото всички малки убийци, престъпници и гангстери изнасилвачи и да им кажат: „Вървете и повече не вършете грехове“.

Сега й се налагаше да се рови из купища евентуално съотносими данни, за да намери информация, която по принцип трябваше да й е достъпна с натискане на няколко клавиша.

Лино си имаше име и тя беше дяволски сигурна, че убиецът му го е знаел. Докато и тя го научеше, той щеше да пребивава като неизвестен труп в моргата.

А и истинският Мигел Флорес. Трябваше да идентифицира жертвата, за да има някакъв шанс да открият Флорес — жив или мъртъв. Той, разбира се, беше мъртъв, всичките й инстинкти го сочеха, но това не значеше, че е маловажен.

Колкото повече научаваше за жертвата, толкова по-голямо значение имаше Мигел Флорес.

Тя се спря пред автомата за напитки и го изгледа намръщено. „Хайде, дай ми още напрежение, предизвиквам те!“ Набра бързо кода си — кутийка пепси, добави и проклетите си витамини и енергийна стойност.

Автоматът изплю поръчката и издаде писукащ звук. Ив продължи нататък по коридора, докато машината свиреше рекламната мелодия на Пепси.

— Това е достатъчно, за да те накара да се почувстваш жаден — промърмори тя и докато завиваше по коридора, почти се сблъска с отец Лопес. — Извинете!

— Вината е моя. Не бях сигурен къде точно отивам, затова и не гледах накъде вървя. Никога преди не съм идвал тук. Доста е… голямо.

— И шумно, и пълно с много лоши хора. Какво мога да направя за вас?

— Нося ви данните, за които ме помолихте.

— О, благодаря ви. Можеше и аз да дойда да ги взема. — „Или можеше да ми ги изпратите по електронната поща“ — помисли си тя.

— Аз… всъщност, исках да поизляза за малко. Имате ли няколко минути?

— Разбира се. Офисът ми е точно зад ъгъла. А, искате ли нещо? — Тя вдигна кутийката с напитка и почти й се прииска той да каже „Не“. Не й се щеше отново да рискува с машината.

— Не бих отказал малко кафе, просто…

— Имам в офиса — каза тя, когато той се запъти към автомата.

Поведе го по коридора към предварителния арест, където завариха Дженкинсън да крещи по линка:

— Виж, проклет насран подлец такъв! Аз получавам информацията, ти си получаваш парите! Да ти приличам на идиот, който си седи тук и се мотка? Хич няма да ти се ще да дойда там, педал нещастен!

— А… — каза Ив. — Офис. Извинявам се.

Изражението на Лопес си остана невъзмутимо.

— Пропуснахте да добавите и „цветисто“ към описанието си за „шумно и пълно с много лоши хора“.

— Така е. Как предпочитате кафето?

— Черно е идеално. Лейтенант… донесох ви кръщелните свидетелства.

— Така ми бяхте обещали.

— И възнамерявам да ви ги дам, преди да си тръгна.

— Това е целта — кимна Ив.

— Правя го, без да имам право на това, тези над мен… — продължи той, когато тя се върна с кафетата, — разбира се, искат да съдействат на разследването, но също така са разтревожени от… неочакваната враждебна реакция. И от публичността. Информираха ме, че ще обсъдят молбата ви, а обсъждането често означава…

— … че никога няма да стане?

— Горе-долу. Аз извадих данните без разрешение.

— Това ви прави подъл. Достатъчно ли е да ви се изплатя с кафе? — подаде му чашата тя.

Той тихо се засмя.

— Да, благодаря ви. Харесвах го — Лино. Много. Уважавах работата му, енергията, която влагаше. Той бе моя отговорност. Усещам, че не мога да разбера всичко това или да знам как да постъпя, докато не узная кой е бил той и защо е направил това, което е направил. Трябва да посъветвам и енориашите. Да им дам отговор, когато дойдат при мен притеснени и разтревожени. Женени ли сме? Бебето ми кръстено ли е? Опростени ли са греховете ми? И всичко това, защото този човек се е преструвал на свещеник.

Той седна и отпи от кафето си. След това отдръпна чашата и се взря в нея. Отпи отново, този път по-бавно. По бузите му се разля червенина:

— Никога преди не съм опитвал подобно кафе.

— Вероятно защото никога преди не сте пили истинско кафе. Не е соево или растително, нито изкуствено. Истинско е. Имам си източници.

— Благословена да сте — каза той и отново отпи.

— Виждали ли сте това преди? — попита тя и му подаде разпечатана снимка на татуировката.

— О, да. Това е гангстерска татуировка — бандата отдавна се разпадна. Някои от енориашите ми са бивши членове и все още я носят — някои с гордост, други със срам.

— Лино също я е имал. Премахнал я е, преди да дойде тук.

Лопес разбра какво означаваше това и очите му потъмняха.

— Значи това е мястото — той си е бил у дома.

— Може да са ми от полза имената на хората, за които знаете, че имат такава татуировка — каза Ив, когато той леко притвори очи. — Може да получите още кафе.

— Не, но все пак ви благодаря. Лейтенант, хората от онова време, които не са в затвора, вече са пораснали, имат работа и семейства, изградили са живота си.

— Не се опитвам да променя това. Освен ако някой от тях не е убил Лино.

— Ще ви дам имената им, тези, които знам или мога да науча. Дайте ми време до утре. Трудно е да вървиш срещу сила, в която вярваш.

— Утре ще бъде чудесно.

— Мислите ли, че е бил лош човек този Лино? Че е убил Флорес, за да отнеме свещеническата му яка — името му, живота му. И все пак продължавате да работите, за да намерите този, който е отнел живота на Лино. Разбирам ви. Вярвам ви и затова ще направя каквото мога.

Той понечи да се изправи и Ив заговори:

— С какво се занимавахте, преди да станете свещеник?

— Работех в кръчмата на баща си и се боксирах. Известно време и в професионалния бокс.

— Да, и аз така проучих. Имали сте известни победи.

— Обожавах спорта, тренировките, дисциплината. Чувството, което ме изпълваше, щом стъпех на ринга. Мечтаех да видя големи градове, да постигна слава и богатство.

— Какво ви накара да промените желанието си?

— Една жена. Момиче. Обичах я и тя ме обичаше. Беше красива и толкова непорочна. Щяхме да се женим. Спестявах пари — почти всяко пени, което успявах да спечеля от мачовете, така че да можем да се оженим и да си имаме собствено местенце. Един ден, докато съм тренирал, тя тръгнала от дома на родителите си към града, за да ме види и да ми донесе обяд. Мъжете — трима мъже — я видели и я отвлекли. Търсихме я два дни, преди да я открием. Бяха я оставили край реката. Удушена. Първо я бяха изнасилили, пребили и я бяха оставили гола край реката.

— Много съжалявам.

— Никога не съм изпитвал омраза като онази. Беше дори по-голяма от мъката, от яростта и от жаждата да отмъстя за нея. Или за себе си. Човек не може да бъде сигурен… Живях с тази омраза две години — пиех, вземах наркотици и правех всичко друго, което задушаваше мъката, но запазваше омразата ми жива. Изгубих себе си. След това ги намериха, след като сториха същото с друго момиче. Правех планове да ги убия. Планирах го, съставях сценарий, мечтаех за това. Имах нож — въпреки че се съмнявах, че ще мога да се доближа достатъчно, за да го използвам. Вярвах, че ще мога. И щях. И тогава тя дойде при мен. Моята Ана-Мария. Вярвате ли в такива неща, лейтенант? Във видения, в чудеса, във вярата?

— Не знам. Но вярвам в силата на това да им вярваш.

— Тя ми каза, че трябва да я оставя да си отиде и че е грях да изгубя себе си за нещо, което вече го няма. Помоли ме да тръгна сам, да тръгна на странстване и да отида на поклонение в гробницата на Светицата от Сен Хуан де лос Лагос. И тъй като имах и малко талант — да нарисувам икона на Светата Майка, която да оставя там. Там щях да намеря остатъка от живота си.

— Направихте ли го?

— Да. Обичах я, затова направих така, както ме помоли. Изминах дълъг, много дълъг път — вървях с месеци. Спирах се по пътя да си потърся работа, за да ям, да спя, за да заздравеят раните в душата ми и отново да намеря вярата. Нарисувах иконата, въпреки че лицето й беше с чертите на Ана-Мария. И когато коленичих в гробницата и заплаках, тогава разбрах, че животът ми оттам насетне ще е посветен на Бог. Върнах се у дома след много време и работих, за да спестя пари и да вляза в семинарията. Намерих живота си. Понякога все още сънувам, че тя е до мен, а децата ни спят на сигурно място в леглата си. Често си мисля дали този сън е божия благословия, задето съм приел волята Му, или наказание, задето съм я подлагал на съмнение.

— Какво стана с онези мъже?

— Бяха осъдени, доказа се, че са виновни, и бяха екзекутирани. По онова време в Мексико все още изпълняваха екзекуции. Смъртта им не ми върна Ана-Мария, нито другото момиче, нито онова, което се разкри, че са убили преди нея.

— Не. Но те никога повече не са насилили, пребили, тероризирали и удушили със собствените си ръце нито едно момиче. Може би това също е божия воля.

— Не мога да кажа със сигурност, но мисля, че смъртта им не ми донесе истинско успокоение. — Той се изправи и остави чашата си край автоматичната печка. — Убивали ли сте?

— Да.

— И не ви е донесло успокоение.

— Не.

Той кимна.

— Ще ви донеса имената. Може би заедно ще успеем да намерим пресечната точка на справедливостта и божията воля.

„Може би“ — помисли си тя, когато остана сама. Но докато носеше значката си, справедливостта щеше винаги да бъде на първо място.