Нора Робъртс
Спасение в смъртта (5)

5.

Ив и Пийбоди се върнаха в църквата.

— Мислиш ли, че госпожа Солас е размислила относно благодарността си? — запита се Пийбоди.

— Няма да е нещо ново — отровата е типична за жени. Идвала е на църква тук, може да е знаела какво е положението или пък да е открила случайно. Няма я в списъка на присъстващите на погребението, но сигурно не е било трудно да влезе и излезе. Не бих заложила само на тази теория, но ще трябва да проверим.

— Може самият Солас да го е поръчал. Може би трябва да проверим с кого си е комуникирал от затвора.

— Ще го направим.

— Но и на тази идея не възлагаш много надежди?

— Не е върхът на предположенията ми. Ако човек получи ритник в задника, би искал физическа, насилствена отплата — още по-голям ритник в задника. — Ив премина през вестибюла и се отправи към вътрешността на църквата. Гледаше как високият тъмнокож мъж коленичи и след това се обърна.

— Добро утро — каза той с красивия си баритонен тембър, който отекна театрално.

Носеше черни спортни панталони и спортно горнище с къси ръкави. Ив се замисли дали вече не е разглеждала снимката от документите му за самоличност и дали не би познала от пръв поглед, че е свещеник — точно както децата на игрището бяха разпознали, че тя е ченге.

Не беше съвсем сигурна.

— Отец Фриймън, аз съм лейтенант Далас, а това е партньорката ми — детектив Пийбоди.

Според Ив на снимката изглеждаше неустоим, но на живо още повече. Висок, мускулест, изненадващо привлекателен, с големи кафяви очи и атлетична походка. Той ги посрещна по средата на пътеката и протегна към тях голямата си ръка.

— Извинете ме за вида, в който ви посрещам, лейтенант, детективе. Чейл — отец Лопес — ми каза, че вероятно ще искате да говорите с мен. Искате ли да отидем в енорийското жилище?

— И тук е добре, освен ако нямате някаква работа там.

Той се усмихна и веднага се превърна от симпатичен в страхотен.

— Обикновено по това време сутрин тук е тихо. Мислех си да отида да потичам след ранната служба, но… някак си не ми се щеше. В крайна сметка дойдох в църквата. Исках да остана за малко сам, да помисля за Мигел и да се помоля.

— Двамата сте тичали заедно сутрин.

— Да, през повечето сутрини бягахме заедно, обикаляхме из квартала. Предполагам, затова дойдох тук, вместо да потичам по нашия маршрут. Просто…

— Да, били сте близки.

— Бяхме. Допадахме си, обичахме да обсъждаме разни неща, харесвахме дългите дискусии — за всичко под слънцето. Църковният закон, политика, защо янките продадоха Алф Надър.

— Аха. — Ив смушка леко Фриймън с пръст. — С какво ли са се били напушили?

— С идиотска трева, ако питате мен, но Мигел смяташе, че това е правилен ход. Спорихме за това с часове в нощта, преди да замина за Чикаго.

Порази го и това се изписа на лицето му, когато си спомни, че това всъщност е бил последният път, когато се е видял и е говорил с Флорес.

— Тримата гледахме мач на янките на телевизора във всекидневната. Чейл се качи горе по време на седмия ининг, но двамата с Мигел останахме да гледаме, поспорихме за продажбата, за мачовете и за всичко друго и унищожихме шест бири.

— Може ли да правите това? Да пиете бира?

Лека усмивчица се заигра по устните на Фриймън.

— Да. Останал ми е хубав спомен, нещо добро, към което да се връщам — как сме гледали мача и сме спорили за Алф Надър. — Фриймън се обърна и се загледа в олтара. — По-добре е, отколкото да се опитвам да си представя какво е било, какво ли трябва да се е случило, когато е умрял тук. Светът е пълен с ужасни неща, но това…? Да използваш вярата и призванието му като оръжие… — Фриймън поклати глава.

— Трудно е да загубиш приятел — каза Ив след малко.

— Да, така е. Трудно е още и да не се съмняваш във волята божия.

Ив се замисли, че Бог носи голяма доза от вината, поне що се отнасяше до това да определи едно човешко същество, което да убие друго.

— Споменахте „маршрут“. Имахте ли определен маршрут за джогинга?

— Сутрин ли? Да. Защо?

— Никога не се знае. Къде тичахте обикновено?

— Отправяхме се на изток до Първа, след това на север до Ийст 122. Там обръщахме на запад по Трето Авеню и после на юг, за да завършим маршрута. Той често, или поне понякога, спираше в младежкия център, преди да се върне у дома. Отиваше, за да вкара няколко коша с децата.

— Кога за последно тичахте заедно?

— Преди около седмица, в деня, преди да замина за Чикаго. Совалката ми тръгваше рано, затова в онази сутрин не излизах.

— По пътя срещал ли се е с някого, спирал ли се е да говори? Или да е споменавал човек, с когото си има проблеми?

— Нищо подобно. Срещахме познати, които отиват на работа или се връщат вкъщи след нощна смяна. Хората спираха, за да кажат „здрасти“ или за по няколко думи. Всички живеят или работят в района на нашия маршрут. Например господин Ортис. Всеки ден минавахме покрай къщата му, а когато времето беше хубаво, той излизаше да се поразходи и го засичахме навън.

— Господин Ортис? Този, който почина?

— Да. Ще ни липсва. Липсва ми това да го виждам по време на бягане сутрин, точно както ще ми липсва и тичането с Мигел.

— Флорес говорил ли ви е за някого или нещо, което го е притеснявало?

— Всички се борим с вярата си и със смисъла да сме тук. От време на време, когато почувствахме нужда от това, обсъждахме с общи думи проблемите на някой, който е дошъл при нас, и как най-добре можем да му помогнем.

Линкът на Ив иззвъня, тя кимна към Пийбоди да продължи и се оттегли настрана.

— Отче, какво ще кажете за господин Солас? Казаха ни, че двамата са се скарали.

Фриймън въздъхна леко.

— Да, Мигел беше разгневен, по-точно беше бесен, когато научи, че Барбара е била малтретирана. Учени сме да мразим греха, а не грешника, но понякога това е много трудно. Имаше разправа с господин Солас. Всъщност Мигел е нокаутирал Солас и е щял още да го бие, ако Марк Тулуз не го е спрял. Но Солас е в затвора.

— А госпожа Солас?

— Тя и децата й получават консултации. Чувам, че напредва.

Ив се върна при тях.

— Може би все пак е по-добре да продължим този разговор в енорийското жилище. Отец Лопес там ли е?

Очевидно объркан, отец Фриймън погледна ръчния си часовник.

— Би трябвало. След малко има срещи в квартала.

— В такъв случай ще се видим там.

Пийбоди изчака двете да излязат навън.

— Какво става?

— Пристигнали са денталните данни. Можем да спрем с предпазливите действия наоколо.

Роза ги заведе до кабинета на Лопес, където той седеше до бюрото си, а Фриймън се беше изправил до прозореца.

— Научили сте нещо — каза Лопес в мига, в който влязоха.

— Потвърдихме нещо. Мъжът, който е умрял вчера, не е бил отец Мигел Флорес.

— Не разбирам какво искате да кажете. — Лопес сложи ръце на бюрото и се оттласна назад със стола си. — Бях там, видях го.

— Човекът, когото вие познавате като Флорес, сам си е определил тази самоличност. Предполагаме, че я е придобил някъде между юни и октомври 2053-та, като си е направил пластична операция на лицето, за да подобри заблудата. Тъй като никой не е чувал или виждал истинския Флорес от горе-долу същото време, предполагаме, че е мъртъв.

— Но… той беше изпратен тук.

— По негово собствено желание и като е използвал фалшивата си самоличност.

— Лейтенант, той отслужваше литургии, извършваше тайнства. Трябва да е станала някаква грешка.

— Казвате, че сте го потвърдили — прекъсна ги Фриймън. — Как?

— Дентални данни. Тялото в моргата има следи от лицева реконструкция и премахване на татуировка. Има и белези от прободни рани.

— Виждал съм ги — каза Фриймън, — раните. Той ми обясни за тях. Излъгал ме е. — Сега Фриймън седна. — Излъгал е. Защо?

— И ние се питаме. Направил си е труда да иска назначение тук, именно тук — това е другият въпрос. Някога говорил ли ви е за човек на име Лино?

— Не. Да, почакайте. — С треперещи пръсти, Фриймън разтърка челото си. — Говорехме за опрощението, за възмездието и наказанието, за прошката, за това как извършените грехове могат да бъдат изкупени с добри дела. Поддържахме различни философии. Той даде този Лино за пример. Каза нещо подобно на: „Да вземем например един човек, нека го наречем Лино“.

— Окей. И?

Фриймън вдигна тъмните си очи и отправи поглед към другия свещеник.

— Това е като втора смърт. Даже и по-лошо, струва ми се. Тук бяхме като братя, едновременно слуги и пастири. Но той не беше такъв. Умрял е в грях. Човекът, за когото току-що се молих, е умрял в грях, изпълнявайки служба, която е нямал право да извършва. Изповядвал съм му се и той на мен също.

— Сега ще отговаря пред Бога, Мартин. Сигурни ли сте, че не грешите? — запита Лопес Ив.

— Не, няма грешка. Какво ви е разказвал за Лино?

— Беше като пример, както казах. — Фриймън седна отново, сякаш нямаше доверие на краката, че го държат прав. — Каза, че този млад човек, този Лино, той съгрешил, извършил дори смъртни грехове, но след това посветил част от живота си да върши добри дела, да помага на другите, да ги съветва и да ги води далеч от греха. Той считаше, че това би било възмездие и че той можел да продължи живота си така, сякаш плочата, на която са се записвали лошите му дела, е била изчистена.

— Вие не сте бил съгласен.

— Нужно е повече от добри дела. Важно е намерението — дали доброто се прави, за да уравновеси везните, или защото така трябва? Дали човек изпитва истинско покаяние? Мигел спореше, че и добрите дела са сами по себе си достатъчни.

— Мислите, че той е бил Лино? — намеси се и Лопес. — Заради медальона, който намерихте в стаята му. И че разговорът е бил за него самия, че е използвал времето си тук… да му бъде простено това, което е направил в миналото си?

— Възможна е подобна версия. Как ви насочи да проведете онази дискусия? — обърна се Ив към Фриймън.

— Беше разпален. Често се разпалвахме един друг, това е и една от причините, поради които харесвахме дебатите. Измамил е всичките тези хора — извършвал е женитби, успокоявал е душите на умиращите, кръщавал е, изповядвал е. Какво ще трябва да се направи сега?

— Ще се свържем с архиепископа. Ще защитим стадото си, Мартин. Мигел е… този човек е действал с опорочена вяра, а не заради тези, на които е служил.

— Кръщаване — каза Ив замислено. — Това е за бебетата, нали?

— В повечето случаи, но…

— Засега нека се спрем на бебетата. Ще ми трябва списък на всички кръщенета тук, в църквата, да кажем между 2020 и 2030 година.

Лопес сведе поглед към скръстените си ръце и кимна:

— Ще ги изискам.

 

 

Пийбоди седеше замислена в колата през обратния път от енорийското жилище.

— За тях трябва да е наистина тежко, за свещениците.

— Винаги е дразнещо да разбереш, че си бил разиграван.

— Не е само това. Става въпрос за приятелство, за братство — и да разбереш, че всичко това е било измама. Това е като, да речем, ти да си отидеш.

— Аз да си отида.

— Не, това е моят сценарий. Ти да слезеш от сцената… с героизъм…

— Точно така.

— Да, и аз, съкрушена от загубата ти, да се удрям в гърдите от мъка.

Ив огледа замислено приятните закръглености на Пийбоди и каза:

— Доста време ще мине дотогава.

— А дори не си и помислям: „Хей, като мине малко време за приличие, ще скоча на Рурк“, защото съм толкова разбита.

— По-добре си остани разбита, друже, или ще се върна откъдето съм и ще ти сритам задника.

— Примерно. Както и да е, а на следващия ден става ясно, че ти не си Ив Далас. Убила си истинската Ив Далас преди години, разчленила си трупа и си я смелила в машина за човешки отпадъци.

— Върни се към момента, в който си удряш циците.

— Гърдите, иначе не е същото. Та така, сега съм съкрушена отново, защото човекът, когото съм смятала за приятел и партньор, и т.н., и т.н., всъщност е бил една лъжлива кучка.

Пийбоди се обърна и присви очи, изучавайки профила на Ив.

— Продължавай и ще бъдеш разчленена и хвърлена в машина за рециклиране на човешки отпадъци.

— Исках само да кажа… Както и да е, да се върнем на Флорес, когото отсега ще наричаме Лино.

— Взехме архивите на църквата, сега ще проверим всички Линовци наоколо и ще стесним обсега.

— Освен ако не е бил кръщаван тук, защото семейството му трябва да се е преместило насам, когато е бил около десетгодишен. Или пък никога не е бил кръстен, може просто да е хвърлял стрелички по картата и точно тази енория да се е паднала за място, където да се скрие.

— Ето защо електронният отдел ще се заеме с фалшивата карта за самоличност, ще прекараме отпечатъците и ДНК-то му през глобалната система и така нататък. Все нещо ще изскочи.

— Мисля, че това е супер долно — добави Пийбоди, — да лъжеш, че си свещеник. Ако искаш фалшива самоличност, винаги можеш да избереш друго, като например такова, каквото си правил в миналото. Хей-хей! Може би той е бил свещеник. Искам да кажа, не е бил Флорес, а някой друг свещеник. Или може да се е пробвал да бъде такъв и да се е провалил.

— Това не е зле — „да се е провалил“. Ще намерим архивите и ще свериш данните за свещениците, които са се отказали. След това ще свериш отново със семинарията, в която е учил Флорес, може жертвата да го е познавал, ако са учили заедно.

— Разбрано. Ще се потрудя още малко и ще направя по-подробно проучване на мъжете от същата възрастова група, които са посещавали същите частни училища като Флорес, може да се е свързал с него оттам.

„Това беше нишка, помисли си Ив, и ще поработят над нея. Човекът трябва да е смятал, че е намерил идеалното прикритие. Никой не би тръгнал да издирва свещеник, поне не и с нашите методи. Не и ако той гледа да не се замесва в проблеми. А единственият път, когато знаем, че е бил близо до прекрачване на границата, е този случай със Солас, ще проверим и това.“

Докато говореха, Ив паркира край бордюра пред „Тринидад“ — малък бизнес хотел на Ийст 98. С едно движение отвори знака „Дежурен“ на автомобила.

Не се сблъскаха с портиера — за жалост, понеже на Ив й харесваше да им се зъби — но фоайето бе ярко осветено и чисто, а зад рецепцията стоеше една знойна брюнетка. Ив се отправи към открояващия се сивокос мъж, застанал като портиер.

— Трябва да поговорим с Елена Солас за момент.

— Разбирам. — Той хвърли поглед на баджовете им. — Някакъв проблем ли има? Да? Извинете ме. — Той се отдалечи в другия край на работното си място и започна да говори с някого в слушалките си. Когато се върна, неутралната му усмивка отново беше заела мястото си. — На петия етаж имаме малко жилищно помещение за работещите тук. Ще ви придружа, ако е подходящо да се срещнете с нея там.

— Добре.

Той ги заведе до асансьора за служители.

— Госпожа Солас е назначена тук отскоро, но се доказва като отличен работник.

— Това е хубаво.

Ив не каза нищо друго, а просто го последва извън асансьора, завиха и тръгнаха по един коридор, като портиерът използва служебната си карта, за да отвори чифт двойни врати.

По-скоро можеше да се нарече гардеробна, отколкото жилище, но както във фоайето, и тук беше чисто и светло. Жената, която седеше на една от подплатените с подложки за сядане пейки, бе скръстила ръце в скута си със сключени като за молитва пръсти. Носеше сива рокля и обикновена бяла престилка, обута беше в бели обувки с дебела подметка. Черната й лъскава коса бе навита на плътен голям кок на тила. Щом вдигна глава, в погледа й се четеше ужас.

— Излязъл е, излязъл е.

Още преди Ив да отвори уста, Пийбоди побърза да каже:

— Не, госпожо Солас, той все още е в затвора. — Тя седна и постави ръка върху сплетените пръсти на Елена. — Не може да нарани нито вас, нито децата ви.

— Благодаря на бога! — прекръсти се тя и една сълза се плъзна по бузата й. — О, благодаря на бога, помислих си… дечицата ми. — Тя скочи подплашено и се изправи. — Нещо се е случило с някое от децата ми?

— Не. — Този път Ив проговори първа, и то доста рязко, за да прекрати надигащата се истерия. — Става въпрос за човека, когото сте познавали като отец Флорес.

— Отец… — Тя видимо потрепери и седна отново. — Отец Флорес, да ми прости Бог, бях толкова себична, толкова глупава, толкова…

— Спрете! — изстреля думата Ив, подобно на заповед, а Елена се изчерви. — Разследваме убийство и имаме няколко въпроса, трябва да се стегнете.

Тя се обърна към портиера:

— Вие можете да тръгвате.

— Госпожа Солас очевидно е притеснена. Не разбирам…

— Ще бъде доста по-притеснена, ако се наложи да я отведа в центъра, защото отказвате да напуснете стаята. Ако не сте неин адвокат или законен представител, тогава не позволявайте на вратата да ви удари отзад на излизане.

— Всичко е наред, господин Алонзо. Благодаря ви, добре съм.

— Само трябва да ме повикаш, ако не си. — Той отправи един смразяващ поглед към Ив, докато си тръгваше.

— Никога не бих си помислила, че е за отец Флорес — промълви Елена, — когато ми казаха, че полицията е тук, си помислих за Тито и това, което заплаши да направи на мен и на трите ми момичета. Имам три дъщери.

— И той ви е заплашвал?

— Да. Удряше ме. Пиеше и ме биеше или ме смазваше от бой трезвен.

— Посегнал е и на дъщеря ви.

Лицето й се изопна в болезнена гримаса.

— Да, да, моята Барбара. Не знаех. Как така не узнах? Тя никога не ми беше казвала, докато… Никога не ми казваше, защото аз не правех нищо, когато той ме биеше. Мислела е: „Как ще ме защити, когато не защитава самата себе си?“

— И тук изниква въпрос — каза Ив, но веднага се овладя, за да не се отклони от темата. — Но не този, заради който сме тук в момента. Знаем, че Флорес е имал сблъсък със съпруга ви заради по-малкото ви момиче.

— Да, той, Марк и Магда са се обадили в полицията, но двамата с Марк дойдоха първи. Така всъщност разбрах какви ги е вършил с бебчето ми. И какво е започнал да прави и с малката ми Донита.

— Как се почувствахте, когато разбрахте?

— За това какво е направил Тито ли?

— За това какво е направил Флорес по въпроса?

Елена изопна рамене.

— Всеки ден благодаря на Бог, че го изпрати. Всяка вечер казвам молитва и за него, той ни спаси, когато аз самата бях твърде уплашена и глупава да го направя, той го направи. Знам, че сега е при Бог, и все още продължавам да благодаря на Господ всеки ден и всяка нощ.

— Съпругът ви обаждал ли се е от Рикерс?

— Той не знае къде сме. Магда ни намери убежище далеч оттам. В Докас.

Ив отправи към Пийбоди един предупредителен поглед, когато партньорката й се опита да каже нещо.

— Останахме там три седмици. Тито направи самопризнания. Десет години — не е достатъчно, но това ще бъдат десет години на спокойствие. Преместихме се и вече имам нова работа. Когато спестим достатъчно, ще се преместим отново. Извън града. Далече. Той никога повече няма да ни намери, отец Флорес ни обеща.

— Така ли? А каза ли ви откъде е толкова сигурен?

Тя въздъхна.

— Каза, че има начини, ако се наложи, и има хора, които могат да ни помогнат, ако трябва да се скрием. Каза, че не трябва да се тревожа. Той вярваше, че Тито никога повече няма да ни създава проблеми. Аз не съм толкова сигурна.

Когато отново се качиха на колата и се отправиха към центъра на града, Пийбоди се покашля и каза:

— Всъщност нямаше да спомена пред нея за твоята връзка с Докас.

— Това не е моя работа, а на Рурк.

Въпреки връзката, мислеше си Пийбоди.

— Това е за добро. Там наистина помагат на жени и деца в беда. Беше малко рязка с нея, с Елена Солас.

— Така ли?

Студенината в тези две думи увисна в пространството между тях и накара Пийбоди да извади преносимия си компютър.

— Както и да е, ще проверя в Рикерс дали през последните няколко месеца Солас се е свързвал с някой, който може да представлява интерес.

— Направи го.

Тишината висеше като ледена завеса между тях по пътя през цели десет квартала.

— Заслужавала си го е — сопна се накрая Ив. — И това, и още повече — защото е разчитала на детето да ги отърсва. Задето е поемала шамарите и боя, хленчеща в ъгъла, докато дъщеря й е била изнасилвана. Заслужавала си го е, защото не е направила нищо.

— Може и така да е — боязливо каза Пийбоди, усещайки, че стъпва на несигурна почва. — Но не е знаела… — Тя се отдръпна, поразена от единствения яден поглед, който партньорката й отправи към нея. — Трябва да е знаела. Предполагам, че това е наказанието, с което трябва да живее сега.

— Детето живее с нещо по-лошо — заключи Ив и продължи. — Няма начин онази боксова круша да е участвала в отравянето на Лино. Тук ще излезем на задънена улица. Свържи се с Марк Тулуз и виж дали можем да го накараме да дойде при нас.

Ив трябваше да се върне в офиса си. Нуждаеше се от пет минути насаме, за да се отърве от врящата ярост в себе си, заради която усещанията й се изкривяваха. Трябваше й хубаво кафе, за да прочисти съзнанието й и да може отново да преразгледа фактите, да ги подреди.

Трябваше да провери докъде са стигнали от електронния отдел и евентуално да си уговори среща с Майра. „Не“ — внезапно реши тя. Профайлърът прекалено лесно разкриваше твърде много. Докато не овладее яростта си, ще стои далеч от нея. Не й трябваше някой, който да й казва, че проектира собствените си чувства върху дете, което никога не е срещала. Това вече го знаеше.

Трябваше й книгата с убийствата и работна дъска, лабораторните резултати, това, което електронният отдел бяха намерили. Нуждаеше се от работата си.

Едва се бяха отдалечили на 3 метра от предварителния арест на отдел „Убийства“, когато Пийбоди вдигна нос, подобно на хрътка по време на лов.

— Подушвам понички.

Пийбоди ускори крачка, което накара Ив да завърти раздразнено очи, но тогава и тя ги усети, което означаваше, че хората й вече бяха в различна фаза на захарно опиянение, а тя не беше.

Първо видя Бакстър — изглеждаше висок и строен, облечен в един от стилните си костюми. Устата му беше пълна с шоколадова поничка с крем. След това Дженкинсън се отблъсна от бюрото назад със стола си, почеса се по корема, докато напъхваше една от поничките. Другата беше Карнаги, която изглеждаше заета с линка си, докато отчупваше миниатюрни парченца поничка с цветна глазура.

Пийбоди грабна бялата лъскава сладкарска кутия, а когато я повдигна, лицето й изразяваше смесица от тъга и отвращение.

— Изяли сте ги. До трошичка. Лешояди такива!

— Много хубави понички — засмя се Бакстър с последните хапки в уста. — Жалко, че ги изпусна.

Ив ги изгледа вкиснато.

— Това отвсякъде ми прилича на подкуп от Надин.

— Тя е в офиса ти.

— Донесла ли е още? — забързано се обърна Пийбоди и се закова на място, когато Ив стовари длан на рамото й.

— Бюро. Работа. Тук.

— О! Но. Понички…

— О! Но. Убийство. — С което Ив се обърна и се отправи към собствения си офис, за да види за какво толкова нейната приятелка и топрепортерка от новините на живо си струваше да носи подкупи днес.

Надин Фарст седеше на единствения пооръфан стол за посетители в малкия и никак немодерен офис на Ив. Косата й с цвят на слънчева целувка беше оформена в идеална прическа — последен писък на модата. Перфектните й крака бяха кръстосани елегантно и допълнително подчертани от миниполата на костюма й с цвят на арктически лед. Котешките й очи се усмихнаха на Ив, докато тя самата продължаваше да води оживения си разговор по своя мини линк. Посочи към бюрото на Ив, където стоеше втора кутия със сладкиши.

След това се върна обратно към разсеяното съзерцаване на обувките си в същия убийствено секси червен цвят като дантелата, която леко се подаваше от деколтето й.

— Да, ще бъда там. И там. Не се притеснявай. Просто осигури да имам изследването на бюрото си до два. Трябва да затварям, следващата ми уговорка току-що пристигна. — Тя затвори, пъхна линка в един от външните джобове на чантата си, която изглеждаше достатъчно голяма, за да погълне цял Кливланд.

— Имали сме уговорка?

— Имаме понички — отговори Надин и посочи към таблото с убийствата. — Много се шуми около това. Свещеник, отровен с вино за причастие. Ще стане добра новина. Има ли нещо ново, което искаш да споделиш?

— Може би. — Ив разтвори кутията и веднага усети зашеметяващия аромат на пържено и захар. — Може би.

Отиде направо при автоматичната печка, за да програмира кафе, и след кратко колебание програмира и още едно за Надин.

— Благодаря! Имаме минутка за лични неща, преди да се върнем обратно към обичайните си роли. Чарлз и Луиз. Сватба.

— Ох, по дяволите.

— Ооо, спри — през смях каза Надин, надигна кафето си и отпи. — Докторката и пенсионирания лицензиран компаньон. Прелестно е и отчайващо романтично — знаеш го.

Ив се намръщи:

— Мразя прелестни и романтични неща.

— Глупости. Омъжена си за Рурк. Във всеки случай, смятам, че е страхотно, че ще домакинстваш на сватбата и ще ги подкрепиш. Само исках да ти кажа, че ще се радвам да помогна с душа.

— Луиз може и сама да си вземе душ, голямо момиче е.

— Със сватбения душ^[1].

— О! По дяволите.

Надин припърха с мигли.

— За щастие си прекалено сантиментална. Предвиждаш ли парти за „голямото момиче“ у вас? Може да наемеш бална зала или цяла планета, но двете с Пийбоди си мислехме за нещо по-забавно и неангажиращо в твоята къща.

— Пийбоди. — Ив изрече името й, сякаш споменаваше предател.

— Говорихме за това няколко пъти.

— Защо не поговорите още малко и тогава вече ще ви кажа аз на вас кога и къде.

Надин засия и размаха ръка във въздуха, сякаш държеше въображаема магическа пръчка:

— Фокус-бокус-препаратус! Идеално! Точно както се надявахме. Сега да минем и към работата. — Надин се протегна към огромната си чанта и извади отвътре един диск. — Това е книгата.

— Аха!

— Моята книга, Далас. „Смъртоносен перфекционизъм: Поглед отвътре“. Или поне смятам да бъде книга, когато я предам за печат. Искам ти първа да я прочетеш.

— Защо? Аз нали бях там и знам как свършва.

— Именно затова. Ти беше там и го спря. Рискува живота си да го спреш. Искам да ми кажеш дали съм се поувлякла някъде и къде. Това е важно, Далас, и не само за мен. Въпреки че, момиче, важно е, информацията е важна, историята е това, което има значение, а нея нямаше да я има, нямаше да бъде моята история без теб.

— Да, да, но…

— Моля те, прочети я, моля те.

Ив дори не успя да си придаде намръщен вид.

— О! По дяволите!

— И бъди честна, бъди брутална. И аз съм голямо момиче. Искам всичко да бъде точно, искам да му придам значимост.

— Окей, окей. — Ив взе диска и го остави на бюрото си. За компенсация си взе една поничка. — Имам работа, Надин. Чао!

— Каза „може би“ — посочи Надин обратно към таблото с убийствата.

Беше го казала и не беше само заради поничките. Надин можеше и да захапва здраво всяка история, до която се докопа, подобно на териер, но никога не забравяше, че зад тях стояха хора. И държеше на думата си.

— Нюйоркската полиция и Департаментът по сигурност чрез проверка на медицинските данни потвърди, че човекът, отровен в църквата „Сен Кристобал“, не е Мигел Флорес, а неидентифицирано до момента лице, което се е представяло за него.

— Да бе!

— Да, така излиза.

— Къде е Мигел Флорес? Какви медицински данни? — Надин изрови диктофона си от чантата. — Имаш ли представа каква е истинската самоличност на жертвата и какви са мотивите да се преструва?

— Спокойно, момиче. Полицията проследява всички улики.

— Не ме отправяй по каналния ред, Далас.

— Каналният ред е нещо, което върши работа. Проследяваме всички улики. Не знаем местонахождението на Мигел Флорес, но усилено го издирваме. Имаме денталните данни — тези на Мигел Флорес и тези на човека, представящ се за него през последните пет-шест години. За момента проверяваме и вероятността истинската самоличност на жертвата да е била мотив за убийството.

— Значи някой го е разпознал?

— Това е само теория, която не сме доказали с факти. Жертвата е претърпяла операция за промяна на чертите на лицето, която, вярваме, е била с цел постигане на по-близка прилика с истинския Флорес.

— Представял се е за свещеник цели пет години — почти шест, нали така?

— Може и за по-дълго. Трябва да уточним множество допълнителни подробности.

— И никой не се е усъмнил? Ами другите свещеници, с които е работил, хората, които са посещавали църквата?

— Очевидно е бил доста добър в това.

— Защо смяташ…

— Няма да ти кажа какво или защо смятам. Имаш само това и след няколко часа ще се излее и по другите медии.

— Тогава по-добре да го представя в ефир — изправи се Надин. — Благодаря!

Тя се спря за момент на вратата, докато Ив облизваше захарта от палеца си.

— Извън протокола. Ти защо мислиш, че той се е представял за свещеник през цялото това време?

— Извън протокола. Трябвала му е маска и Флорес е бил подръка. Чакал е нещо или някого и е искал да го дочака у дома.

— У дома?

— Извън протокола — да, мисля, че се е върнал у дома.

— Ако успееш да го потвърдиш и ми подхвърлиш информацията, бъди сигурна, че ще има още понички.

— Ти печелиш! — засмя се Ив.

Когато спечелилата Надин си тръгна с отдалечаващо се по коридора отривисто чаткане на невъзможно високите й токчета, Ив се обърна отново към таблото си. „Нещо или някой — каза тихо тя — трябва да е било дяволски важно за теб, Лино.“