Нора Робъртс
Спасение в смъртта (4)

4.

След вечеря Ив прехвърли данните за Флорес на Рурк, така че да могат да поработят отделно от свързаните си кабинети. Програмира кафе в миниатюрната кухничка и го занесе на бюрото си, свали сакото си и нави ръкави.

Свит на кълбо на стола й за почивка, Галахад й отправи с пъстрите си очи един объркан взрян поглед.

— Не съм виновна аз, че си прекалено наплашен, за да излезеш навън — отпи тя от кафето и също се взря в него. Времето минаваше в тишина. Внезапно тя изправи пръст във въздуха, когато котката примигна първа.

— Ха! Аз спечелих!

Галахад просто обърна тантурестото си тяло на другата страна, изпъна крак и започна да се мие.

— Добре, достатъчно с удобното излежаване вкъщи тази вечер. Компютър — започна тя, поръча му да отвори файла за Флорес и след това да направи повторен преглед на списъка с хора, за които се е потвърдил достъп до нартековата кутия.

Чейл Лопес, свещеник-боксьор, роден в Рио Поко, Мексико, я заинтересува пръв. При него не усещаше нотки на подозрителност, но нещо я притесняваше. Той би имал най-лесен достъп до кутията — и като свещеник би му било по-лесно да разпознае фалшив от истински мирянин?

Но просто го нямаше усещането.

Нито пък можеше да изрови евентуален мотив.

Сексуално привличане? Трима мъже споделят една и съща къща, работа, храна, свободно време. Можеше да си станат близки. Това не трябваше да се изключва.

Не се очакваше от свещениците да си стават близки — един с друг или с когото и да било, но те го правеха — и бяха го правили през годините.

Флорес не е бил свещеник. Пет, почти шест години обет за безбрачие? Дали той, като добре изглеждащ и здрав мъж, не би имал интерес от сексуално удовлетворение, или се е самообслужвал през цялото това време, за да запази прикритието си?

Не е типично.

Така че… Лопес го хваща да чука някой от енорията или да си наема лицензирана компаньонка, което и да е. Със сигурност би го обзел справедлив гняв.

Но на Ив не й се връзваше.

Лопес беше на четиридесет и осем и беше влязъл в семинарията на тридесет. Не е ли бил малко позакъснял, за да става свещеник?

Флорес, или който и да беше той, бе влязъл на двадесет и две, а третият — Фрийман — на двадесет и четири.

Но Лопес — Чейл Лопес с искрените тъжни очи, с години е бил професионален боксьор. От полусредна категория, забеляза тя, с двадесет и две пълни победи, шест от които с нокаут. Не е бил женен (дали това им е било разрешено, преди да поставят белите якички?), няма данни да е съжителствал официално с някого.

Имаше малка празнота в данните за времето, през което е бил зает. Липсваха около три години, след като се бе отказал от бокса и преди да влезе в семинарията. Имал е нещо, което да свърши.

Тя се насочи към Роза О’Донъл и проследи пътя на семейство Ортис до момента на погребението. „Изскочиха няколко неща, но нищо неочаквано, помисли си Ив — така е, когато става въпрос за огромна фамилия.“

Какво правеха хората с големи семейства? Братовчеди, лели, чичовци, племенници и племеннички — как се оправяха с всичките?

Как успяваха да наподобят някаква семейна функция?

Имаше няколко нападения — никое отскоро — от членове на семейство Ортис, забеляза тя. Кражба на моторно превозно средство, скорошна. Няколко дребни провинения и други незначителни неща. Няколко приключени и архивирани дела за престъпления като непълнолетни — щеше да ги отвори ако и когато се наложеше.

Някои бяха влизали и в ролята на жертви. Обири, нападение, две изнасилвания и цял куп домашни проблеми.

Няколко развода, няколко смъртни случая, доста раждания.

За момент тя оттласна стола си назад и качи крака на бюрото.

Никаква връзка с Флорес, освен това, че е бил свещеник на енорията. Но, замисли се тя, връзката не трябваше да се търси с Флорес. Лино беше този, който бе взел чужда самоличност.

По-добре беше стоматолозите да го потвърдят, мислеше си тя, но не се съмняваше в това. Според данните Флорес сам бе поискал назначаването си тук, точно в тази енория, през 2053 година.

„Завърнал си се вкъщи, Лино, или си избягал?“ Това беше въпросът, на който трябваше да намери отговор. „Някой разпознал ли те е? Някой, който живее тук или просто е дошъл? Някой, който се е чувствал достатъчно силен, достатъчно вярващ, за да те екзекутира в църквата?

Какво си направил? Кого си ядосал, предал, наранил?“

И така, след дълго търпение, той получи обещаното.

„Какво си чакал? Какво е било обещанието в края на очакването?“

— Фалшива е — съобщи Рурк от свързващата врата между кабинетите им.

— А?

— Самоличността му е фалшива. Ти вече го знаеше, затова не знам за какво ме накара да изгубя цялото това време, за да го потвърдя.

— Добре беше да се потвърди.

Той я изгледа с интерес и се приближи, за да седне на края на бюрото й.

— Е, значи я имаш. Беше добра работа, скъпа. Не най-добрата възможна, но далеч над някоя посредствена. Отпреди малко повече от шест години е. Флорес декларира, че е изгубил личната си карта и подава молба за нова.

— Кога по-точно?

— През октомври 2053-та.

— Месецът, преди да поиска да бъде прехвърлен в „Сен Кристобал“. — Тя удари леко с юмрук по крака на Рурк. — Знаех си.

— Както ти казах. Новата снимка е представена от наново кандидатствалия, заедно с копие на всички необходими данни. Това си е обичаен начин за правене на подобна размяна.

— Отпечатъци?

— Ами точно тук идва скъпата част. Трябва много добре да знаеш от чия длан да ги извлечеш или да си много добър в хакерската работа и да не си известен на полицията. Така че се налага да промениш всички пръстови отпечатъци назад по веригата и да ги подмениш със собствените си. А това ще рече подмяната им от детските години насам, ако искаш да бъдеш изряден — е, той го е направил. Това е и първата промяна, която е най-лесна за проследяване. След това официално това си ти, нали? Вмъкнал си се в новата си кожа.

Тя му отправи нацупен поглед:

— Колко фалшиви самоличности си направил и/или използвал в сенчестата си кариера?

Той се засмя.

— Предоставя добри възможности за младеж с определени умения и значително количество свобода на действие, но не мога да я нарека работата на живота си.

— Хм. Да, проверих отпечатъците. Излиза, че са на Флорес, явно е отишъл и по-надалеч, като е хакнал или е платил на някого да хакне базата данни. Останалото си е просто стандартна кражба на самоличност.

— Да направи нещо различно, за да спести някой друг долар, би било глупаво.

— А операцията на лицето, това качва и цената, и времето, и създадените проблеми. Дълго се е влачил — оттласна се тя от бюрото си и се изправи, за да се пораздвижи и помисли. — Това вече е голям ангажимент.

— Да отидеш толкова далеч за толкова време, би означавало да се откажеш от себе си, нали? От името, лицето, връзките си. Трябва да смъкнеш собствената си кожа и да навлечеш нечия чужда. Ангажиране е, да. Може би жертвата ти е искала да започне на чисто. С нов живот.

— Искал е повече от това. Мисля, че се е върнал тук, в Ню Йорк, по-специално в квартала. Сам е избрал мястото, следователно го е познавал. Криел се е и е имал нужда да промени лицето си — бил е търпелив. — Тя се замисли за миг и промълви: — „И така, след дълго търпение, той получи обещаното“.

— Така ли е всъщност?

— Мисля, че свещеникът е бил изигран през повече от половината време, прекарано в Страната на обещанията, но Библията твърди обратното. Той си беше подчертал този пасаж. А другият… — Тя се върна до бюрото си, за да го намери. — „С Мене са богатството и честта, носещи добруване и благоденствие“.

— Обещание за пари, уважение, висок статус — забеляза Рурк. — Да, всичко съвпада, а според някои хора заради това си струва да убиеш, струва си да чакаш. А междувременно е хубаво да си заобиколен от познати неща — може би понякога дори се зареждаш от това да виждаш хора, които познаваш, и да знаеш, че те няма да се усетят.

Ив присви очи:

— Хората казват на свещениците разни неща, нали? Лични, интимни. Това може да е от полза, не мислиш ли?

— Веднъж се запознах с един човек, който се представяше за свещеник.

— Поради?

— Признанията. Както и ти каза, признават се грехове, което е много удобно за изнудване, а и таблите за събиране на дарения се пълнят редовно. Самият аз не харесвам гамбита.

— Защото?

— Ами, грубо е, нали?

Тя само поклати глава. Беше наясно с нещата, които е вършил, и все пак разбираше, че той е човек, който би намерил изнудването на грешници за неморално.

— Може би това е част от играта. Може да е изнудвал някого от съгрешилите и той или тя го е изпратил в ада. Забелязва се интересна закономерност — мним свещеник използва бялата яка, за да научава признания, призналият използва свещен ритуал, за да отстрани свещеника.

Ив се обърна настрана от бюрото и се заразхожда из стаята.

— Но няма да го схвана, няма да получа онова нещо, докато не разбера всичко. Кой е бил той? Трябва ми татуировката, трябват ми лабораторните резултати от реконструкцията на изображението й. Това вече е нещо. Като се има предвид, че я е премахнал и си е преправил лицето преди около шест години, и след като получа и окончателна информация къде истинският Флорес е бил видян за последно жив и здрав, това ще ми даде район, към който да се насоча.

Тя отново погледна към Рурк, който просто си седеше и я наблюдаваше.

— Винаги има ехо, нали? Винаги се появяват сенки. Това казвате вие, компютърните факири, за хакерската работа, наслояването, изтриването на данни? И винаги има начин това ехо и сенките да бъдат проследени.

— Почти винаги — отговори й Рурк.

„Те не биха намерили твоите“, помисли си Ив. Но колко големи бяха възможностите и уменията на Рурк?

— Ако той беше толкова добър, колкото теб, или ако можеше да плати на някой, толкова добър като теб, нямаше да му се налага да се прави на свещеник в Испанския Харлем. Щеше да се крие някъде и да чака, каквото там чакаше, излегнат на някой спокоен плаж.

— Не мога да се противопоставя на логиката ти.

— Всичко е само наблюдение, само проекция. Не искам да работя по този начин. Ще накарам Фийни и детективите от електронния отдел да се поразровят за това утре.

— Ами ти? Ти какво ще правиш утре?

— Ще се върна в църквата.

Той се изправи и се приближи до нея.

— Ами тогава да вървим първо да съгрешим.

— Дори и аз знам, че не е грях, ако си женен.

Той се наведе надолу и захапа долната й устна.

— Това, което имам предвид, може и да е грях.

— Хей, аз тук все още работя.

— И аз. — Той разкопча най-горното копче на ризата й, притискайки гърба й към вратата на асансьора, а следващото, когато вече бяха в самата кабина. — И обичам работата си — каза той, свеждайки устни към нейните.

Беше много добър в това, помисли си тя, ръцете му непрекъснато изследваха тялото й, а пулсът й препускаше в галоп. Тя се остави да бъде отнесена от целувката му и вече бе много възбудена, когато вратите на асансьора се отвориха отново, а ризата й падна на пода.

Хладният въздух се плъзгаше по голата й кожа; зениците й се разшириха.

Той я опря с гръб към покритата тераса, откъдето отвореният стъклен купол пускаше нощта в спалнята им.

— Какво…

В този миг устните му отново я намериха и последното усещане, което я завладя, бе това, че мозъкът й сякаш се изпари.

— Разхождахме се навън, вечеряхме ал фреско — притисна я той с гръб към каменния парапет, — спокойно можем да броим тази вечер за хеттрик.

Тя плъзна ръка надолу и усети твърдостта му.

— Е, виждам, че си донесъл и стика си за хокей.

Смеейки се, той разкопча сутиена й — обикновено бяло памучно бельо, което не преставаше да го съблазнява — но първо си поигра с едрия диамант, който тя носеше на верижка.

— Сега чувствам, че трябва да измисля нещо умно за твоята шайба за хокей, но всичко, което ми хрумва, звучи грубо.

Той плъзна ръцете си по гърдите й. Бяха малки и стегнати, а диамантът, който й беше подарил, проблясваше между тях. Почувства туптенето на сърцето й под гладката кожа и усети как топлината й се разлива под дланите му. Колкото и да бяха ясни очите на Ив и независимо от хумора, който се прокрадваше в тях, той знаеше, че тя също е така силно възбудена като него.

Обърна я и я постави нежно да седне на широкия подплатен шезлонг.

— Ботушите — каза той и вдигна единия й крак. Тя се облегна назад на лакти, гледайки го как стои изправен пред нея, и събува първо единия ботуш, а след това другия.

Беше гола от кръста нагоре, кожата й леко светлееше под бледата градска луна, а усмивката на лицето й бе просто неустоима. Той седна до нея, за да свали и своите обувки, и се наведе, за да намери отново устните й. Ив се зае с копчетата на ризата му, после се извъртя, възседна го и се притисна към него.

Вече по-скоро се гмуркаше, отколкото потъваше — в негата, в потребността, в чудото, което си даваха един на друг. И сега, както и всеки друг път, това бе като шок за системите й, смайващо изживяване, оставящо я без дъх чувство, че това е единственото правилно нещо, което никога не се бе надявала да узнае. Тук. Той. Неин. Великолепните му устни едновременно я изкушаваха и търсеха, а така умелите му ръце я притежаваха. Самото чувство, че той е до нея — кожа до кожа — така познато, все още зашеметяваше сетивата й.

Рурк я обичаше, искаше я, нуждаеше се от нея също толкова невъзможно силно, колкото и тя го обичаше, искаше и се нуждаеше от него. Вълшебно.

Той прошепна името й, просто Ив, само Ив. А след това го каза на ирландски — А гра. Любов моя. Неговата любов. Останалото се изгуби, когато ръцете му я насочиха сякаш за танц и тя се облегна назад, откривайки му тялото си.

Устните му изследваха тялото й, прокарвайки нежна топла линия, а след това устата му жадно пое едната й гърда. Въздишката й премина в учестено дишане, което прерасна в стон.

Всичко и всички — това означаваше Ив за него. Нищо от това, за което си беше мечтал, дори и тайните му мечти, когато беше там, из мръсните задни улички на Дъблин, нищо не можеше да се доближи до реалността, която представляваше тя. Нищо, което той притежаваше, не можеше да бъде толкова ценно. Нейният вкус в хладната вечер под бледата лунна светлина пораждаше ненаситно желание, което той знаеше, че никога няма да угасне.

Той се изправи, вдигайки я със себе си, и почувства страстната жажда, която го прободе и разкъса, когато устните й бурно обхванаха неговите. Той отново я притисна към камъка, спусна я да стъпи на крака и смъкна панталона й, а тя бързо свали неговия.

— Моя си — каза той, разделяйки бедрата й и прониквайки в нея.

Да, о, господи, да! Първият оргазъм избухна в нея като верижна експлозия, която я остави замаяна, опиянена и отчаяно търсеща още. Тя обгърна тялото му с единия си крак, отваряйки се за него, а бедрата й се раздвижиха в такт с неговите, улавяйки бесния му ритъм.

Хладният камък на гърба й, горещото му тяло пред нейното, в нейното, отново я възбудиха и я караха да му се отдава пак и пак.

Когато нуждата отново стана непоносима, когато почувства, че след миг ще потъне в тези диви сини очи, тя го прегърна силно с ръце и крака:

— Ела с мен, ела с мен, ела с мен…

Последва проблясък на удоволствие, ярък и ослепителен като диамант, докато двамата заедно потънаха в бездната.

Тя не знаеше дали е съгрешила, но на следващата сутрин се събуди дяволски свежа.

Може би от спокойствието и отпочиналия й мозък, докато си вземаше душ, й хрумна една идея. Когато влезе в изсушаващата кабина и от всички страни я обляха топли струи въздух, се захвана да я обмисли. Разсеяна, забрави да си наметне робата, която висеше на вратата на кабината, и се върна гола в спалнята.

— Скъпа — усмихна й се Рурк, който вече пиеше кафето си с котката, излегнала се край него, — облякла си любимия ми костюм.

— Ха-ха! — Въпрос… — Тя отиде до скрина, за да си намери бельо. Ръката й за миг замръзна на място, а след това извади един червен сутиен с блестящи и силно изрязани чашки. — Това откъде се появи?

— Хм, вероятно от Феята на бельото — предположи той.

— Не мога да нося подобна цицодържачка на работа, господи, ами ако се наложи да се съблека?

— Права си. Този сутиен ще ти придаде непристоен вид, когато застанеш полугола в работата.

— Ами възможно е. — И тъй като през половината от времето изобщо не носеше сутиен, за удобство Ив измъкна един от любимите си обикновени.

Той я гледаше как се вмъква в семплия и практичен сутиен.

— Въпрос?

— Какво? А, да, въпрос. — Тя си сложи и чифт също толкова семпли и практични бели бикини.

Той се замисли, че да я вижда облечена в нещо семпло, го възбуждаше също толкова много, колкото червена коприна и черен сатен.

— Ако ти се налагаше да се покриеш за известно време, да кажем за няколко години, би ли казал на доверен приятел?

— Доколко му вярвам на този приятел?

— Това също е фактор, но да кажем — достатъчно.

— Според мен зависи от рисковете и последствията, ако някой ме извади на светло, преди да съм готов за това.

Тя си помисли за това, докато отиваше към гардероба. „Пет години са дълго време, дяволски много време, да се правиш на някого, който всъщност не си — а подчертаното в Библията ме кара да си мисля, че е възнамерявал да разкрие тайната си, когато настъпи подходящият момент. За пет години трябва доста силна воля, за да не се свържеш с приятел, с роднина, някого, с когото да свалиш част от притеснението или да споделиш шегата. Ако Ню Йорк е родното място на мнимия отец Флорес, странното е, че трябва да е имал приятел или роднина подръка.“

Рурк почеса разсеяно Галахад зад ушите, което накара котарака да замърка от удоволствие, издавайки звуци като реактивен двигател.

„От друга страна, може да е избрал Ню Йорк, защото се намира на достатъчно голямо разстояние от някой, който го е познавал, и/или е близо до нещото, което е очаквал.“

— Да, да — намръщи се тя, измъквайки чифт панталони. — Да — поклати отново глава. — Не, той е можел да поиска назначаване на изток, да кажем в Ню Йорк или Джърси. Но е посочил точно тази църква. Ако се стараеш да си създадеш разстояние, няма сам да си стесняваш възможностите. Но, да, от друга страна, мястото може да е свързано с това, което е чакал. — Тя си помисли за младежкия център. — Може би, може би — ще проверя.

Когато приключи с обличането, Рурк отиде до автоматичната печка. Галахад се попротегна в очакване на поредното похапване. Ив закопча кобура на оръжието си и погледна в чиниите, които Рурк донасяше обратно към всекидневната.

— Палачинки?

— Искам да закуся с жена си, а те са й особена слабост. — Рурк остави чиниите и насочи показалец към котката, когато видя, че Галахад се готви да скочи. Животното се излегна отново, замижа и обърна глава на другата страна.

— Мисля, че току-що те изруга — каза Ив.

— Може и така да е, но няма да му дам от моите палачинки.

За да спести време, Ив каза на Пийбоди да я чака в младежкия център. Пететажната бетонна сграда се гордееше с ограденото си асфалтово игрище със зона за баскетбол в отдалечения край. Няколко младежи играеха безразборно под акомпанимента на траш рок, дрънкане на глупости и обичайните сблъсъци. Няколко чифта очи я следяха, докато прекосяваше асфалтовата настилка. Тя забеляза в погледите им смесица от нервност и пренебрежение. „Типичната реакция спрямо ченге“ — помисли си.

Приближи се до най-високия от бандата, издължено хлапе от смесен произход, около тринадесетгодишно, облечено в черни торбести панталони, стари маратонки и червена бейзболна шапка.

— Ваканция от училище?

Той тупкаше с топката, дриблирайки намясто.

— Има двадесет минути до звънеца. Какво? Значката ли си си запиляла тук?

— Да ти приличам на някоя, която ще си запилее значката?

— Не. — Той се обърна и фино изстреля топката, която докосна обръча на баскетболното табло. — Приличаш на онази със значките, голяма лоша значка — напевно изказаното му мнение предизвика кикот и ръмжене сред аудиторията му.

— Прав си. Познаваш ли отец Флорес?

— Всички познаваха отец Мигел. Той е готин. Беше.

— Той ли ти показа как да стреляш така?

— Показа ми някои трикове и аз му показах това-онова. Е, и?

— Имаш ли име?

— Всеки има. — Той я игнорира и поиска да му подадат топката.

Ив се извъртя на място и му препречи пътя. След няколко пробни дрибъла, тя се завъртя отново и изстрелът й попадна директно в коша.

Момчето повдигна вежди изпод шапката и я удостои с един хладнокръвен поглед.

— Киз!

— Окей, Киз, знаеш ли някой да е имал зъб на Флорес?

Момчето вдигна рамене.

— Може и да е имал, защото е мъртъв.

— Тук вече уцели. Познаваш ли някой, който му е имал зъб?

Едно от другите момчета подаде топката на Киз. Той подриблира с нея и вкара кош, отбелязвайки от разстоянието на трите точки. С пръст направи знак да му хвърлят топката отново и я подаде към Ив:

— Можеш ли го това?

Защо не? Тя се прицели и стреля — отбеляза три точки. Киз кимна в знак на одобрение и я измери с поглед.

— Знаеш ли някакви трикове, Голяма лоша значка?

— Имаш ли отговор на въпроса ми? — засмя се тя хладно.

— Хората харесват отец Мигел. Както казах, беше готин. Не се опитваше да те поучава на всеки пет минути, нали се сещаш? Казваше си нещата както са.

— И как са?

Киз отново получи топката и я завъртя умело на върха на показалеца си.

— Доста е шибано.

— Да, шибано е. Той с кого се занимаваше?

— Имаш ли някакви трикове? — повтори Киз и й метна топката с рязък скок.

— Имам много, но не и с тези ботуши, които нося само когато издирвам убийци. — Ив му метна топката обратно. — Той с кого се занимаваше?

— С другите свещеници, предполагам. С нас тук, с Марк и Магда — той посочи с глава към сградата. — Те ръководят мястото през повечето време. С някои от възрастните, които наминават насам и се правят, че могат да стрелят добре.

— Наскоро да се е карал с някого?

— Не знам. Не съм видял. Трябва да вървя, това е моят звънец.

— Окей.

Киз й подаде топката за последен път.

— Донеси си някакви обувки, Значка, ще те вкарам в играта.

— Ще видим.

Когато Ив улови топката и я пъхна под мишница, Пийбоди поклати глава:

— Не знаех, че можеш такива неща — баскетболни изстрели и така нататък.

— Имам много скрити умения. Да вървим да намерим Марк и Магда.

Мястото миришеше на училище или на всяко друго място, където редовно се събират групи деца. Младежка пот, бонбони и още нещо, което можеше да определи само като детско — миризма, която й напомняше на нещо тайнствено и нечисто — малко плашещо.

Мъже и жени, които изглеждаха забързано-разтревожени, успокоени или нещастни, предаваха на персонала бебета и току-що прохождащи деца. Рисунки, едни по-добри, други — не, и множество ръчно изработени картички и плакати покриваха стените, боядисани в сиво, и наподобяваха някакъв безумен колаж. В средата на всичко това зад рецепция беше застанала симпатична блондинка, която поздравяваше децата и тези, които Ив предположи, че са родителите и идват да ги оставят.

Крясъци, писъци и плач, както и високи писукащи гласове жужаха из въздуха като изстрели лазерен огън.

Блондинката имаше дълбоки кафяви очи и усмивка, която изглеждаше искрена и заинтересована от атаката, която се водеше наоколо й. Кафявите й очи изглеждаха чисти, подобно на ясния й глас, но Ив нямаше намерение да й прави химичен анализ.

Блондинката говореше на испански с едни, на английски с други, а след това се обърна с топло посрещане и към Ив и Пийбоди.

— Добро утро, с какво мога да ви помогна?

— Лейтенант Далас, детектив Пийбоди. — Ив извади значката си. — Търсим Марк и Магда.

Топлината в погледа й веднага се превърна в скръб.

— Става въпрос за отец Мигел, нали? Аз съм Магда. Дайте ми само няколко минути — ръководим детска градина и предучилищна група и точно в момента уцелвате доста натоварен момент. Можете да ме почакате в офиса — оттук надолу по коридора, първата врата вляво. Ще намеря някой да ме замести веднага щом мога.

Ив избегна следващата вълна от деца, водени, дърпани, гонени или тикани към центъра, и се скри в офиса, в който имаше две бюра, поставени така, че седящите зад тях да гледат един към друг. Тя хвърли бърз поглед на таблата за съобщения, на които имаше окачени още брошури и бележки. Малка автоматична печка и хладилник се мъдреха на един рафт, а купчини спортно оборудване, дискове, книги и материали за писане бяха натрупани едни върху други.

Ив се доближи до прозореца и забеляза, че той гледа директно към игрището, където точно в този момент излизаха някои от децата. Те тичаха и крещяха като хиени.

— Защо издават този звук? — зачуди се Ив. — Този пронизителен, пробиващ тъпанчетата звук?

— Така освобождават енергия, предполагам. — Пийбоди се загледа в някакви документи, които лежаха неприбрани по бюрата. — Поради същата причина повечето от децата тичат, вместо да ходят, и се катерят, вместо да седят на едно място. Всичко им се събира вътре и трябва да го изкарат по някакъв начин.

Ив се обърна и посочи с показалец към Пийбоди:

— Сега разбрах. Всъщност разбирам — те не могат да правят секс и да пият алкохол, затова пищят, тичат и се щипят едно друго като вид заместител на оргазъм или транквиланти.

— Хмм — беше всичко, което дойде наум на Пийбоди. Тя погледна с известно облекчение, когато Магда влезе в офиса.

— Извинявам се за това. Много от родителите пристигат в последната минута и става хаос. Моля, седнете. Ааа, мога ли да ви предложа кафе, чай, нещо студено?

— Само пълното ви име, благодаря.

— О, разбира се. Магда Лоус. Аз съм един от директорите — тя посочи малкото сребърно кръстче на шията си. — Това е заради отец Мигел.

— Да. От колко време го познавахте?

— Откакто дойде в енорията. От пет години? Или малко повече.

— А взаимоотношенията ви?

— Бяхме приятели. Държахме се приятелски. Той бе силно посветен на центъра и участваше с голяма енергия. Честно казано, не знам какво ще правим без него. Звучи толкова егоистично. — Тя издърпа един от столовете зад бюрата и го побутна на колелцата му към столовете на посетителките. — Все още не мога да го приема. Някак си очаквам да подаде глава, за да каже здрасти.

— От колко време работите тук?

— От около осем години вече. Марк, извинете, него го няма тази сутрин, ходи на курс по психология и не идва сутрините, а само следобед. Но това ще е само за още няколко седмици. Това е Марк Тулуз.

— Те двамата с Флорес също ли бяха приятели?

— Да, много добри. През последните няколко години, мога да кажа, че ние тримата бяхме екип. Тук имаме много добри хора — съветници, преподаватели, обгрижващ персонал. Но, ами как да кажа, ние тримата бяхме, сме, не знам… — тя вдигна ръце, сякаш не знаеше какво да направи с тях — … ядрото. Мигел работеше много активно. Не само с децата, но и с дарителите за фонда, а и информираше общността, намираше спонсори и гостуващи преподаватели.

Докато говореше, очите й се напълниха със сълзи; гласът й стана по-твърд.

— Трудно е. Това е много тежко. Тази сутрин направихме кратка беседа за децата в училищна възраст, ще направим и още една в края на деня. Предполагам, че помага, но… толкова много ще ни липсва за толкова много неща. Двамата с Марк през изминалата нощ си говорихме да наречем физкултурния салон на него.

— През нощта?

— Аз и Марк живеем заедно. Ще се женим през септември, Мигел щеше да ни венчае. — Тя погледна настрана за миг, борейки се да не заплаче. — Мога ли да ви попитам? Имате ли някаква представа какво се е случило или как, защо?

— Работим по някои версии. След като сте били приятели и сте работили заедно, Флорес споменавал ли ви е някога с какво се е занимавал, преди да дойде тук?

— Преди? — Тя прокара пръсти през лъскавата си коса, сякаш се опитваше да приглади мислите си. — Ами работил е в Мексико и на запад. Роден е там някъде, на запад. Това ли имате предвид?

— А говорил ли ви е за работата си там, на запад, по-специално?

— Господи. Сигурно е говорил от време на време, но ние винаги бяхме така заети с настоящето и с утрешния ден. Знам, че там също е работил с деца. Спортувал е, привличал ги е към спорта, към екипната игра. Учеше ги да ценят това, че са част от отбор. Той, ъъ… останал е сирак много малък и не обичаше да говори за това, но често казваше, че собственият му опит е основната причина, поради която иска да посвещава толкова голяма част от времето си на децата. Той се отнасяше страхотно с тях.

— Да е имал по-специално отношение към някое дете или деца? — попита Пийбоди.

— О, с няколко през годините. Зависи, както знаете, от това какво е необходимо на детето, какво можем да му дадем.

— От този район ли сте? — попита я Ив.

— Учих в колеж тук и останах. Знам, че съм точно където винаги съм искала да бъда.

— Ами Марк?

— Той се е преместил тук със семейството си, когато е бил тийнейджър. Всъщност сестра му е омъжена за един от братовчедите Ортис. Тя беше на погребението вчера, когато… всъщност тя дойде да ни каже.

— Познавате ли някой, който е имал проблеми с Флорес? Някой, който не го е харесвал? Спорил е с него?

— Това има много нюанси. Понякога е имало случаи, в които Мигел е трябвало да се занимава с определено дете или родител. Спорове се пораждат и в спорта. Но ако имате предвид нещо сериозно, нещо, което да доведе до това, ще ви отговоря с не, освен…

— Освен?

— Има едно момиче — Барбара Солас — на петнадесет е. Дойде един ден преди няколко месеца с ожулено лице. За да уточня — баща й често биел майка й и както научихме, е малтретирал сексуално и Барбара.

Ръцете на Магда, лежащи до този миг в скута й, се свиха в юмруци.

— Тя му се противопоставила и той я пребил. А в деня, в който дойде при нас, ни призна, че му посегнала. Побесняла и му посегнала. Той я пребил и я изгонил, затова тя дошла при нас да търси помощ, разказа ни какво се случва в дома им. Помогнахме й. Съобщихме на съответните власти, на полицията и „Закрила на детето“.

— Този Солас да е обвинявал Флорес?

— Сигурна съм, че го е правил, както и нас. Барбара ни каза, а и по-късно се потвърди, че баща й се е бил насочил и към по-малката й сестра. Към дванадесетгодишната й сестричка — точно тогава и Барбара му е посегнала. Убедих майката да отиде на сигурно място и да вземе със себе си Барбара и другите си деца. Но преди да успея да отида и да я видя, преди да дойде полицията и да арестува Солас, Марк и Мигел отидоха да се видят с него насаме.

— Противопоставили са му се?

— Да. Не ни е политика и не се предполага по такъв начин да се справяме с проблемите, но Мигел… не можахме да го спрем, затова Марк отиде с него. Знам, че нещата са се нажежили, въпреки че нито един от двамата не искаше да ми разкаже в подробности. Знам, че е станало напечено, защото Мигел се върна с ожулени и разкървавени кокалчета.

— Преди колко време се случи това?

— През февруари.

— Те посещават ли църквата?

— Госпожа Солас и някои от децата — да. Но не и той, не и Солас.

— А сега? Все още ли са в района?

— Да. Останаха в убежището около месец и тогава ние — Марк, Мигел и аз — успяхме да им намерим ново място и друга работа на госпожа Солас. Лейтенант, тя не би наранила Мигел, благодарна му е.

— Няма значение, трябва ми адресът й.

Докато Пийбоди записваше адреса, който Магда им даде, Ив опита друга следа:

— Казвате, че това е мястото, където винаги сте искали да бъдете. Можете ли да кажете дали и Флорес е успял да се почувства като у дома си тук толкова бързо?

— Бих казала — да. Разбира се, не съм го познавала отпреди, но ми направи впечатление, че той е открил това място. — Тя се усмихна, очевидно заинтересована от тази мисъл. — Да, определено да. Той обичаше квартала. Често се разхождаше или правеше джогинг насам. Двамата с отец Мартин — отец Фриймън — обичаха да тичат през повечето от сутрините. Мигел редовно спираше из магазините и ресторантите, просто така, за да си поговори.

— Някога да си е падал по вас?

— Какво? — още веднъж Магда се вкопчи в кръстчето си.

— Вие сте много привлекателна жена и сте работили тясно един с друг тук.

— Той беше свещеник.

— Но на първо място е бил мъж.

— Не, не си е падал по мен.

— Но? — наклони глава Ив.

— Не съм казала „но“.

— Но си го помислихте, Магда, той е мъртъв. Всичко, което ми кажете, може да ни помогне да разкрием кой и защо. Не ви карам да правите нещо нередно.

Жената издиша тежко.

— Може би съм чувствала, че е имало нещо, може би той си е мислил за това или се е чудил. Но е грях да го кажа.

— Имали сте усещането — уточни Ив.

— Да, точно така. Имах усещането. Може от време на време да ме е поглеждал по-скоро като мъж, отколкото като свещеник, но това е всичко. Той никога не е казвал нещо неподходящо, нито се е опитвал да ме докосне. Никога!

— Възможно ли е да е имал някой друг?

— Нямах такова впечатление.

— Окей. Има ли някой друг, освен вие двамата с Марк, с когото той да е прекарвал времето си?

— С Лопес и Фриймън, разбира се. Особено с отец Фриймън. И двамата се занимаваха много със спорт — играеха и гледаха, а и отец Фриймън също често ни помага тук. И той, като Мигел, отделяше време за децата и за енориашите си, дори и за хора от квартала. Беше много дружелюбен.