Нора Робъртс
Спасение в смъртта (3)

3.

Ив проведе далеч по-недвусмислен разговор със сестра Патриция, лекаря, който е присъствал на последните дни на Алекзандър Куилби в старческия дом „Добрият пастир“.

Докато го обмисляше и го добавяше към бележките си, Пийбоди връхлетя в офиса й с вдигнати ръце.

— Цялата съм нарязана от хартишляците. Загубата на кръв отслабва силите ми.

— Стегни се. Къде са денталните данни?

— Омотани са в кървавата лента на папките. Намерих зъболекаря му, но той е също така и дякон, и голям задник. Няма да ни изпрати данните, ако епископът не му разреши.

— Вземи съдебна заповед.

— Работя върху това. — Тя протегна напред и двете си ръце. — Не виждаш ли белезите? Стоматологията е свързана с Църквата, а съдиите и другите там стават много уклончиви, когато нещата опрат до религия. Нашият субект е мъртъв и официално е бил идентифициран. Никой не иска да изпраща тези сведения, докато онзи епископ не даде благословията си или каквото е там. Нещата стоят по подобен начин и с Ню Йорк.

— Ами говори с епископа и го накарай да подпише.

— Не виждаш ли кръвта, която се събира на локва в краката ми? — настоя Пийбоди, сочейки яркочервените си спортни обувки. — Успях да се добера само до асистента на епископа, като това си беше героична битка с много загуби. А върхът беше, когато трябваше да направя запитване, писмено и в три екземпляра, които да им изпратя. Епископът ще обмисли молбата ми и ще оповести решението си в срок от десет дни.

— Това са пълни простотии.

— Искам алкохолна напитка и да поспя.

— Набери го на линка. Оттук.

— О, ще ми се да гледам.

Пийбоди осъществи връзката и след това се свлече на единствения разнебитен стол за посетители пред бюрото на Ив.

Асистентът — отец Стилес — се появи на екрана. Ив реши, че изглежда много набожен и в същото време се подмазва.

— Лейтенант Далас, Полицейско управление на Ню Йорк.

— Да, лейтенант, говорих с асистентката ви.

— Партньора ми — каза Ив, за което получи вяло вдигане на палци от страна на Пийбоди отсреща.

— Извинете ме, партньор. Обясних й протокола за разглеждане на молбата ви.

— А сега аз ще ви обясня нещо. Имаме един мъртвец в моргата, който може да е, а може и да не е Мигел Флорес. Колкото по-дълго ме разигравате с това, толкова по-дълго той ще остане да лежи на масата за аутопсии. А колкото по-дълго остане там, толкова по-лесно е да изтече информация, че някой човек от Ню Мексико с островърха шапка възпрепятства разследване за убийство.

Чист шок, който изглеждаше искрен, изпълни очите на Стилес.

— Млада жено, липсата ви на уважение няма…

— Лейтенант. Лейтенант Ив Далас. Отдел „Убийства“, Полицейско управление и Департамент за сигурност на Ню Йорк. Не ви уважавам. Не ви и познавам. Не познавам и епископа ви, така че и него не уважавам. Хич не ми пука дали вие ме уважавате, но ще се наложи да уважите закона.

Даде му няколко секунди да каже нещо много бързо и разгорещено, преди да продължи със словесната си бомбардировка.

— Ще бъде разумно от ваша страна да уважавате и силата на пресата, приятелю, освен ако не искате всичко това в медиите. Ако си играете с мен, бъдете сигурен, че и аз ще си поиграя с вас. Така че по-добре да накарате епископ „Ню Йорк“ да говори с епископ „Мексико“ и след това и двамата да кажат на съответните стоматолози да ми изпратят данните, които да бъдат на бюрото ми до утре на обяд, нюйоркско време, или ще има доста да си плащате. Ясно?

— Заплахите едва ли…

— Неправилно сте разбрали. Няма заплахи, само факти. И дяволски много за плащане.

— Има си разумни канали в рамките на Църквата, а това е двойна и международна молба. Подобни въпроси отнемат…

— „Свещеник отровен с вино за пречистване по време на погребална служба. Католическата йерархия блокира полицейското разследване“. Ето ви заглавие, ще има и още. А какво ще кажете за това? — продължи тя вече ликуваща: — „Тялото на свещеник гние в моргата, докато епископи пречат на официалното му разпознаване“. Става въпрос за стоматологични данни, за проклетите му зъби. Ще ги имам до обяд или ще дойда да се срещна с вас лично и ще нося заповед за задържане с вашето име на нея.

— Разбира се, че ще разговарям с епископа.

— Добре. Направете го сега.

Тя прекъсна връзката и се облегна назад.

— Твой роб съм — заяви Пийбоди. — Бърша сълзите си от страхопочитание.

— Добре, това беше забавно. Проведох един доста по-улегнал, макар и по-малко забавен разговор с една монахиня-лекар — предположи Ив, — в един старчески дом за пенсионирани свещеници в…

— Има ли такива? Старчески домове?

— Както изглежда. Свещеникът, който е спонсорирал и е бил ментор на Флорес, помогнал му е да се изучи и така нататък, е бил техен пациент. Флорес е предприел пътуване преди седем години по време на работата си в Мексико. Предполага се, че е продължило около година. Този стар свещеник, Куилби, бил болен. Умирал. Флорес го е посетил. Монахинята го е запомнила, тъй като Куилби често говорел за него и двамата са си пишели.

— Успя ли да го идентифицира по снимката?

— Не беше сигурна. Изминали са седем години, откакто ги е посетил. Каза, че прилича на него, но си спомня, или си мисли, че си спомня, че бил малко по-пухкав в лицето и с по-малко коса. И двете могат да се променят, така че това по никакъв начин не ни помага. Флорес й е оставил линка си и координати за връзка, като я е помолил да му съобщи, когато Куилби почине. Потърсила го около пет месеца по-късно, в деня на смъртта. Не й отговорил, нито е присъствал на погребението. А Куилби е искал и Флорес се бил съгласил именно той да води погребалната служба. Не се е обаждал в дома, откакто си е взел довиждане с Куилби през юли 2053 г.

— Човекът, който ти е дал образование, когото си правиш труда да посетиш скоро след като си напуснал работа, умира и ти не отиваш да го почетеш? Не е много богоугодно. Нито човешко. — Пийбоди изучаваше снимката на таблото на Ив. — Трябва да намерим повече хора, които са го познавали, преди да дойде в Ню Йорк.

— Работя върху това. Има още няколко неща, които искам да проуча. ДНК профилът на Флорес не е в досието му, но помолих Морис да изпрати проба в лабораторията. Може и да имаме късмет. Междувременно, независимо дали е Флорес или някой друг, той си е все така мъртъв. Нека да поговорим с Роберто Ортис.

Предполагаше, че погребението и всичко, което следваше след него, вече е приключило. Ив откри точно обратното, когато намери Роберто Ортис и още стотина близки приятели и семейството в „Абуелос“ — фамилния ресторант.

Той беше висок, забележителен мъж, който караше осемдесетте си години в крепко здраве. Когато Ив го помоли да поговори с него и съпругата му, той ги заведе горе на третия етаж в спретнат салон с цветни дивани и ярки модернистични постери по стените, където шумът бе значително по-малко.

На един от постерите бе най-старата приятелка на Ив, понастоящем музикална- и видео кралица, Мейвис. Тя беше само по широка усмивка и изкуствено удължена коса с нюансите на дъгата, която артистично се завиваше около зърната на гърдите и слабините й.

В остър контраст с постера, електронният прозорец бе програмиран да показва тиха поляна и бонбонено синьо небе.

— Този апартамент е запазен за семейството. Сега внучката на братовчед ми го ползва. Тя е в колежа и помага в ресторанта. Моля, седнете.

Когато останалите се настаниха, той седна на един от столовете и въздъхна дълго.

— За вас е тежък ден — започна Ив.

— Баща ми живя истински. Използва всеки миг от всеки свой ден. Изцяло. Отворил е ресторанта си, когато е бил на двадесет и пет, и го нарекъл на дядо си. После станал баща, децата му също имали деца, а след това и те имали свои. Семейството, общността, Църквата. Това бяха нещата, които той най-силно обичаше и в които най-много вярваше. Редът им се променяше — каза Роберто с усмивка. — Ще ми липсва през всеки миг до края на живота ми. — Той въздъхна отново. — Но вие не сте тук, за да говорим за баща ми. Отец Флорес, нека Бог го приеме.

— Познавахте ли го лично?

— О, да. Беше много деен в енорията, в общността. Отдаваше голяма част от времето и енергията си на младежкия център. Семейството ми активно се занимава с това — допринася финансово, а тези, които могат, ходят и лично. Случилото се, още повече в църквата, е немислимо.

— Вие и съпругата ви сте пристигнали първи, заедно с нещата за погребението.

— Да. — Той вдигна поглед, когато две жени и млад мъж внесоха табли с храни и напитки. — Хапнете — каза Роберто, когато сервираха.

— Донесох чай с лед. — По-възрастната от жените, златисторуса дама с лешникови очи наля две чаши. — Аз съм Мада Ортис, съжалявам, че ви прекъснах. — Тя отпрати другите двама с разсеяна усмивка и след това седна на облегалката на стола, в който седеше съпругът й. — Моля, продължавайте.

— Може ли първо да кажа, че това изглежда страхотно.

Мада се усмихна на Пийбоди.

— Наслаждавайте се.

— Съжаляваме, че се появяваме така без покана, госпожо Ортис. Вие и съпругът ви сте пристигнали първи в църквата тази сутрин.

— С Хектор отидохме до погребалния дом и след това до църквата. Отец Флорес… — Тя се прекръсти. — Отец Лопес ни посрещна.

— Това трябва да е било към осем и четиридесет.

— Горе-долу — съгласи се Роберто. — Тъкмо бяхме пристигнали и започнахме да внасяме цветята в църквата.

— Видяхте ли някой друг по това време?

— Някои започнаха да пристигат скоро след това. Чичовците ми и братовчедите, които им помагаха.

— Забелязахте ли някой да влиза в задната стаичка?

— Разбира се, отец Флорес и Лопес, за да си облекат одеждите за службата. Ъъъ, внучката ми, племенникът ми, братовчедът на Мада. Те служеха като помощници при причастието.

— Мисля, че Вони се върна — каза Мада, — за да говори с отец Флорес за четивото си.

— А някой да е влизал преди свещениците?

— Поне аз не съм забелязал — каза Роберто. — Бяхме във вестибюла за известно време, а много от нас бяха в църквата. Чухме, че смятате, че отец Флорес е бил отровен, затова ни питате дали не сме видели някой, който може да го е извършил. Няма такъв. — Роберто разпери ръце. — Съжалявам.

— Службата е била голяма. Не може да сте познавали всички присъстващи.

— Не — намръщи се Роберто за миг. — Мисля, че двамата с Мада познаваме повечето. И семейството, разбира се. Имаше и други, които познаваме добре или само по име, по физиономия. Но не, не всички.

— Не може да е бил някой от семейството — настоя Мада, — дори и ако някой е способен да извърши толкова ужасно нещо, човек от семейството никога не би показал такова неуважение към Хектор.

Въпреки това Ив говори и с тримата, които бяха участвали в службата. Не научи нищо ново, но Пийбоди се натъпка с мексиканска храна и дори й дадоха огромна чанта за вкъщи.

— Господи, това беше най-добрата „енчилада“, която съм опитвала през живота си. А „чили релено“-то? — Тя примигна с очи, гледайки нагоре, сякаш благодареше. — Защо това място се намира на другия край на света, далече от апартамента ми? Но пък бих платила петачка, само за да подуша въздуха там, вътре.

— Сега може да го разкараш. Вземи метрото и се прибирай. Аз ще пораздърпам нещата около новото развитие на случая и нямам намерение да шофирам до другата страна на света. Ще поработя от къщи.

— Страхотно. Оттук сигурно ще се прибера у дома само час след края на смяната. На практика ще съм подранила. Далас, наистина ли ще пуснеш онази информация да изтече, ако не получим зъбните данни до обяд?

— Не отправяй заплахи, ако нямаш намерение да ги изпълниш. Започни да проверяваш имената на присъстващите от тази сутрин, които са ни известни. Вземи първите двадесет и пет. Тъкмо ще имаш с какво да се занимаваш по обратния път към вкъщи.

Самата Ив се върна с колата обратно към църквата. Хора влизаха и излизаха от испанската закусвалня — изглеждаха, сякаш се промъкват в заложна къща. Групи от младежи хулигани висяха по вратите и на пътеката.

Тя отиде до вратата на църквата, счупи печата и използва универсалния си ключ.

Тръгна по централната пътека и трябваше да признае, че е малко зловещо да чува кънтенето на собствените си стъпки, докато върви към олтара и страдащия Исус над него. Когато стигна до задната стаичка, тя счупи и втория печат и я отключи.

„Влязъл е точно така — представяше си тя. — Може би отзад или от страничния вход, но точно толкова лесно. С бутилка цианид в джоба или чантата си.

Имал е ключовете, поне така мисля. Имал е и ключовете за кутията. Само е трябвало да се промъкне в енорийското жилище, да ги вземе, да се върне и да влезе. Отключва кутията и вади малката гарафа. Ръцете му са запечатани или носи ръкавици. Налива цианида, връща гарафата, заключва я и излиза. Връща ключовете в жилището.“

Отнело е максимум пет минути. Може би десет, ако е искал и да позлорадства.

Дали е присъствал на сутрешната служба? Може би, но защо да изпъква? Защо да прави впечатление в толкова малка група, когато по-късно може да използва прикритието на тълпата?

Когато знаеш по кое време започва службата всеки ден и по кое обикновено приключва, трябва просто да изчакаш свещениците да напуснат жилището си, да влезеш и да вземеш ключовете. Може да пристъпиш във вестибюла и дори да слушаш отвън пред вратата, ако искаш. Изчакваш, докато излязат, свършваш си работата, отиваш и чакаш — стоиш наблизо. Свещениците се връщат, Роза идва в църквата, за да помогне на семейството си. Ключовете се връщат в енорийското жилище, позавърташ се насам-натам и се присъединяваш към опечалените.

Трябва да разбереш какво става. Трябва да видиш как ще се свлече.

Защото това е отмъщение. Публично отравяне. Екзекуция. Това е вендета, наказание.

За какво?

Тя излезе отново навън, смени печата и заключи вратата.

Погледна към кръста. „Не се е тревожил за теб или не го е било грижа. По дяволите, може да си е мислил, че сте от един и същ отбор. Око за око? Това не беше ли едно от твоите?“

— Това е от Стария завет. — Лопес стоеше точно пред вътрешните врати. — Христос е проповядвал опрощение и любов.

Ив отново огледа кръста.

— Някой не е слушал проповедта.

— Такава е била целта Му. Той дойде сред нас, за да умре за нас.

— Ние всички идваме, за да умрем. — Тя отпъди тази мисъл. — Заключвате ли енорийското жилище, когато идвате за служба?

— Да. Не — Лопес поклати глава. — Рядко.

— А тази сутрин?

— Не, не мисля, че заключих. — Той затвори очи и потърка носа си. — Разбирам, лейтенант, и то доста добре, че доверието ни в нашите съседи може да е допринесло за смъртта на Мигел. Църквата никога не се заключва. Задната стая — да, заради кутията от нартеково дърво, но църквата е винаги отворена за всеки в нужда. Знам, че някой се е възползвал от това, за да убие моя брат.

— Сега ще я заключите ли?

— Не. Това е Божи дом и няма да бъде затворен за децата Му. Поне не и след като разрешите отново да отвори врати.

— Местопрестъплението трябва да бъде разчистено по някое време утре, най-късно — вдругиден.

— А Мигел? Кога ще можем да го приберем, за да го погребем?

— Това може да отнеме повече време.

Тя направи знак на Лопес да излезе пред нея, след това отново запечата вратата и я заключи. Навън над главите им се носеше малък цепелин, от който се изливаше порой на испански, изглежда, целият въртящ се около думите Скай Мол.

„Разпродажбата, помисли си Ив, си е разпродажба на всякакъв език.“

— Всъщност дали изобщо някой слуша тези проклети неща — зачуди се тя.

— Кои неща?

— Точно. — Тя се обърна и погледна в тези дълбоки, тъжни очи. — Нека ви попитам нещо, което е повече свързано с целта. Във вашата религия убиването разрешено ли е?

— При война, за самозащита или за да защитиш живота на другиго. Вие сте убивали.

— Убивала съм.

— Но не за собствена полза.

Тя се замисли за изцапаните си с кръв ръце, след като бе забивала малкия си нож в тялото на баща си. Отново и отново.

— Сигурно трябва да е въпрос на степенуване.

— Защитаваш и изправяш пред правосъдието тези, които са пожертвали другиго. Бог познава децата си, лейтенант, както и това, което е в сърцата и умовете им.

Тя пусна универсалния си ключ обратно в джоба и задържа ръката си вътре с него.

— Той вероятно не харесва това, което е в моя ум през по-голямата част от времето.

От другата страна на тротоара забързано преминаваха хора. По улицата шумеше трафикът. Въздухът жужеше с шума на работа, на заетост, на живот, докато Лопес стоеше тихо и изучаваше лицето на Ив.

— Защо правите това, което правите? Всеки ден. Сигурно работата ви отвежда на места, където повечето не биха могли да погледнат. Защо? Защо сте ченге?

— Такава съм си — странна. — Тя осъзна, че стоеше с човек, когото едва познаваше, някой, когото все още не можеше да изключи от кръга на заподозрените. — Не става въпрос за това, че някой трябва да погледне, въпреки че си е точно така. Въпросът е, че аз трябва да погледна.

— Призвание — усмихна се Лопес, — не по-различно от моето.

— Ами… — засмя се и тя.

— И двамата с вас служим, лейтенант. А за да служим, и двамата трябва да вярваме в това, което мнозина биха нарекли абстракция. Вие в справедливостта и реда, в закона. Аз в по-висшата сила и в законите на Църквата.

— На вас сигурно не ви се налага да сритвате толкова много задници по пътя си.

Сега той вече се засмя с ясен и приятен смях.

— Наритал съм своя дял от тях.

— Боксирате ли се?

— Как… а, видели сте ръкавиците ми. — С това тъгата му отмина. Ив видя мъжа зад свещеника. Просто човек, който стоеше на тротоара в една пролетна вечер. — Баща ми ме научи. Начин за овладяване на младежката агресия и за защита от сритване на собствения задник.

— Добър ли сте?

— Всъщност имаме ринг в младежкия център. Работя с някои от децата. — Смехът се разля по лицето му. — И когато успеем да уговорим някой от възрастните да участва, включвам се и аз за по няколко рунда.

— Флорес бил ли ви е спаринг-партньор някога?

— Рядко. Изпуска отляво. Винаги. Има недисциплиниран стил, по-скоро уличен, бих казал. Но на баскетболното игрище той беше гений. Плавен, бърз, ах… еластичен. Тренираше както малките, така и по-големите. Ще им липсва.

— Щях да се отбия в младежкия център, преди да се отправя за вкъщи.

— Тази вечер е затворен в знак на уважение. Тъкмо се връщам, ходих да успокоя няколко деца. Смъртта на Мигел ни порази, а убийството му — още повече — въздъхна той. — Искахме децата да си бъдат вкъщи или едни с други тази вечер, със семействата си. Утре сутрин тук ще дам служба и ще продължа да утешавам когото е необходимо.

— Тогава ще отида утре. А преди да си тръгна, можете ли да ми кажете какво може да означава „ПСП“? Флорес го беше записал в бележника си със задачи.

— Първо свето причастие. След няколко седмици седемгодишните ще получат тайнството на църковното причастие за пръв път. Това е важно събитие.

— Окей. А „Консултации Преди К.“?

— Преди Кана. Консултиране на сгодената двойка преди тайнството на брака. Сватбата в Кана е била първото от Христовите чудеса. Превърнал водата във вино.

За малко Ив да каже: „Хубав номер“, преди да се усети.

— Окей, благодаря ви. Ъъ, да ви откарам до някъде?

— Не, благодаря. — той се извъртя настрана, за да огледа улицата, тротоара, хората. — Не мога да се наканя да си ходя вкъщи, въпреки че трябва да поработя. Тук е толкова пусто. Мартин — отец Фриймън — ще се върне по-късно тази вечер. Сменил е полета си, когато му се обадих за Мигел.

— Дочух, че са били близки.

— Да, добри приятели. Много се наслаждаваха на компанията си и това е тежко, наистина тежко за Мартин. Ще поговорим, когато се върне, може да помогне и на двама ни. А дотогава… мисля малко да се поразходя. Вечерта е хубава. Лека нощ, лейтенант.

— Лека нощ.

Тя го погледа как се отдалечава, видя го да спира и говори с хулиганите, струпани по вратите. След това продължи, странно горд и много самотен.

Не беше точно другата страна на света, както Пийбоди беше описала различието на Испанския Харлем от дома. Но беше друг свят. Светът на Рурк, с изящните си железни порти, зелените морави и сенчестите дървета, с огромната каменна къща, отдалечена и различна от останалия свят — подобно на замък, сравнен с крайпътен хан.

Всичко, което се намираше зад тези железни порти, бе свят, различен от този, който беше познавала, преди да го срещне. Докато той я бе променил толкова много и бе приел всичко останало.

Остави колата си отпред и се отправи към вратата на това, което сега бе нейно.

Очакваше Съмърсет — човекът за всичко на Рурк и постоянен трън в петата й — да стои подобно на черна чума в просторното преддверие, очакваше котаракът Галахад да се хвърли да я посрещне, но не бе очаквала Рурк да е с тях. Сив костюм с перфектна кройка и цвят на камък се изливаше върху високото му и стройно тяло. Все още беше с куфарче в ръка.

— Ехе, здравей, лейтенант. — Блестящите му, подобно на брилянти, сини очи придобиха топло излъчване при този кратък поздрав. — Не сме ли двойка, която се прибира точно навреме?

Той тръгна към нея и бам! — това беше! Винаги го имаше онова мигновено замайване и трепет в сърцето. Той задържа в шепи брадичката й, прокара палец по малката вдлъбнатина и долепи великолепните си устни до нейните.

Толкова обикновено, толкова женени. Толкова чудно.

— Здрасти. Искаш ли да се поразходим. — Без да сваля очи от неговите, тя издърпа куфарчето от ръката му и го подаде на Съмърсет. — Навън е приятно.

— Добре — пое ръката й той.

Когато стигнаха до вратата, Ив погледна надолу към котарака, който ги следваше и продължаваше да се отърква в краката й.

— Искаш ли навън? — попита го тя, отваряйки вратата. Той се втурна обратно към Съмърсет, сякаш го беше накарала да се хвърли от висока скала в ужасяваща бездна.

— „Навън“ за него означава ходене при ветеринаря — каза Рурк с глас, който напомняше мъгливите хълмове и зелените поля на Ирландия, — а ходене при ветеринаря означава възможност да получи инжекция.

Тя избра посоката произволно, без някаква конкретна цел.

— Мислех, че днес ще бъдеш някъде другаде, като например в Монголия.

— Минесота.

— Каква е разликата?

— Има-няма цял континент. — Палецът му разсеяно потърка венчалната й халка. — Ходих и успях да приключа по-рано от предвижданото. И сега мога да се разходя с жена си в една прекрасна майска вечер.

Тя наклони глава, за да го погледа, докато вървят.

— Купи ли Монголия?

— Минесота.

— Което и да е.

— Не. Искаш ли я?

Тя се засмя.

— Не мога да си представя за какво ми е. — Доволна, тя долепи глава до рамото му за миг, вдъхна аромата му, докато се промушваха през малката горичка от дървета. — Днес започнах нов случай. Жертвата е извършвала католическа погребална служба и е починала от поемане на отровено вино за причастие.

— На теб ли дадоха случая?

Тя се загледа във вечерния бриз, който си играеше с черната коприна на косите му.

— Чул си за това?

— Внимавам за престъпния фон в Ню Йорк дори и от диво място като Монголия.

— Минесота.

— Е, значи ме слушаш. Било е в Източен Харлем. Испанския Харлем. Мислех, че ще назначат ченге от отдел „Убийства“ от онзи сектор, вероятно с връзка към енорията.

— Сигурно не са го направили, за да могат да осигурят по-голяма обективност. Във всеки случай на мен се падна. — Излязоха от горичката и се отправиха напряко през дългата зелена морава. — Голяма бъркотия е. Ще бъде също и голяма медийна сензация, или поне така ми се струва.

Рурк изви едната си вежда:

— Знаеш кой го е убил? — запита той.

— Не. Но съм дяволски сигурна, че мъртвецът в моргата при Морис не е свещеник. Не е Мигел Флорес. А цял куп хора ще бъдат наистина бесни да научат това.

— Жертвата ти се е преструвала на свещеник? Защо?

— Не знам. Все още.

Рурк спря и се обърна към нея.

— Ако не знаеш защо, как така си сигурна, че се е преструвал?

— Има премахната татуировка и няколко стари прободни рани.

Той й отправи поглед, изпълнен с нещо средно между интерес и недоверие.

— Ами виж, Ив, някои от свещениците, с които съм се сблъсквал през годините, могат да ни бият и двамата на надпиване и в същото време да се оправят с цяла банда кавгаджии.

— Има и още нещо — каза тя и отново продължи разказа си, докато вървяха.

Когато стигна до частта с асистента на епископа, Рурк се спря поразен.

— Наругала си свещеник?

— Предполагам. Трудно е да си вкиснат и да сееш заплахи, без да ругаеш. А и той беше задник.

— Изправила си се срещу Светата Църква — майка?

Ив присви очи.

— Защо я наричат майка? — засмя се тя, когато той изправи рязко глава, смеейки се. — Не такъв тип майка. Имам предвид, че ако църквата е в женски род, как така всички свещеници са мъже?

— Отличен въпрос — хвана се той на шегата й. — Не очаквай от мен да ти отговоря.

— Не си ли и ти католик?

Съвсем лек намек за неудобство се прокрадна в очите му.

— Не знам какво точно съм.

— Но семейството ти са католици. Майка ти е била. Сигурно ти е приложила онова с пръскането с вода — кръщаването.

— Не знам дали… — Изглежда, това го порази и му донесе неприятно усещане. Той прокара ръка назад през тъмните си коси. — Ами… господи, трябва ли да се тревожа сега за подобно нещо? Във всеки случай след днешния ден, ако случайно стигнеш в ада първа, гледай да запазиш място и за мен.

— Можеш да бъдеш сигурен. Както и да е, ако успея да го сплаша и ми даде тези данни, ще знам със сигурност дали си имам работа с Флорес или с някой, който се представя за него. А ако се окаже, че това е позьор…

— Странното е, че Флорес трябва да е мъртъв от около шест години — Рурк прокара пръста си надолу по бузата й, — и ти ще откриеш този, който си е присвоил самоличността му.

— Трябва да е някой, свързан с него, така че… да — допусна Ив, — ще го открия. Самоличността на Флорес изглежда солидна. Но нека те попитам нещо. Ако ти искаше да се скриеш — себе си и вероятно още нещо, — защо да не бъде като свещеник?

— Ще трябва да горя в ада, както и да изуча задълженията, необходими, за да утвърдя това, за което се представям. Ритуалите, правилата и бог знае още какво.

— Да, но предимствата са доста примамливи. Говорим за свещеник без близки, чието, да кажем, „духовно семейство“ е починало или умира. Някой, който за около година е бил освободен от задълженията си, за да се помотае наоколо и заздрави вярата си. Бил е убит или е умрял в подходящия момент. Ти вземаш неговата самоличност и всичко, което притежава. Правиш си добра лицева реконструкция, за да заприличаш на него. Не е голяма работа да се снабдиш с нова снимка на личната карта.

— Разгледа ли и предишните снимки?

— Да, мъртвият е, отпреди поне десет години. Тогава може би — тя замислено се вгледа в Рурк, — може би ще са ти необходими някакви специални умения или много пари, за да наемеш професионалист, който да преправи картата ти за самоличност, така че да минава безпроблемно през скенерите.

— Да.

— Ще ти трябва и някой със сериозни умения, който да може да влезе и провери дали този, който ти е преправил самоличността, е оставил някакви следи по пътя си.

— Да — той потупа брадичката й с пръст, — не си ли щастливка, че познаваш толкова добре подобен човек?

Тя се приближи и го целуна.

— Първо ще програмирам вечеря. Какво ще кажеш за мексиканско?

— Оле! — бе отговорът му.

Вечеряха на терасата, похапвайки моли паблано, гарнирано със студена мексиканска бира. „Беше някак си прекалено разглезващо“, помисли си тя — приятна вечеря, вечерният въздух и проблясването на свещите на масата. И отново женени.

Прекрасно.

— Отдавна не сме били в къщата в Мексико — каза Рурк. — Трябва да отделим време някой път.

— Ходили ли сме навсякъде, където притежаваш къща?

Очевидно развеселен, той остави бирата си на масата.

— Все още не.

Тя предложи:

— Може би трябва да обиколим навсякъде, преди да започнем да повтаряме едни и същи места два пъти — отново се потопи в начосите си тя, добавяйки салса, лютива като ядосан доберман. — Защо не си купил още някоя в Ирландия?

— Притежавам няколко места там.

Салсата превърна устата й в бойно поле. Тя си сипа още.

— Хотели, бизнес интереси. Но не и къща.

Той се замисли за момент и след това и сам леко се изненада от отговора си:

— Когато си тръгнах оттам, си обещах, че ще се върна само когато вече имам всичко. Власт, пари и както не съм го признавал дори и пред себе си — поне малко уважение.

— Това вече си го постигнал.

— И съм се върнал — връщам се. Но къща… ами това е установяване, нали? Обвързване. Това да имаш къща някъде, ти създава силна и осезаема връзка с мястото. Не съм готов за това.

Тя кимна разбиращо.

— Искаш ли къща там? — попита я той.

Не трябваше да се замисли дори и за миг и не се изненада от отговора си, нито, когато го погледна:

— Имам всичко, което искам.