Нора Робъртс
Спасение в смъртта (20)

Епилог

Скалата с формата на кръст хвърляше сянка върху позлатения от силното слънце пустинен пясък. Силният пек правеше небето да изглежда почти бяло и нажежаваше въздуха толкова, че трудно можеше да се диша.

Ив стоеше в жегата, скрита в сянката на скалата.

Оперативната група беше намерила телата бързо и веднага разкриха останките на мъртвите мъже. В единия от гробовете заедно с костите лежаха и един сребърен кръст и медальон на света Анна — спомен от майката на мъртвия свещеник.

Беше достатъчно.

Въпреки това специалистите потвърдиха самоличността по ДНК и отпечатъците от зъбите.

Ив стоеше там и си припомняше какво й каза местният детектив, който беше разследвал изчезването на Ортега.

„Знаете ли какво е да усещате, че надушвате нещо, но така и да не можете да кажете какво е? — беше я попитал той. — Аз надушвах нещо около този, но той, както показваше и проверката на самоличността, изглеждаше чист“.

„Не е имало причина да си мислите, че не е този, за когото се представя“, беше му казала тогава Ив.

„Освен онова особено чувство — беше допълнил детективът. — Проверихме къщата, която бяха наели, страхотно местенце, много хубава. Нямаше признаци това да е измама. Добре огледахме всичко, поне така ми се иска да вярвам, но нищо не намерихме. Голяма част от дрехите на изчезналия липсваха, а този — Алдо Мартинес — ревеше за него като развален водопроводен кран. Изровихме данни за миналото на изчезналия. Оказа се, че имал известни проблеми с притежание на забранени субстанции. Решихме, че си е тръгнал и се е отдал на гуляй. Тогава другият помоли за свещеник, на когото да се изповяда. Божичко, аз намерих онзи пастор, който да говори с него. Просто аз го насочих“.

„Оказал се е на грешното място в грешното време — помисли си Ив, — точно както и младият Куинто Търнър.“

Смъртта се беше оказала подло изчадие.

Ив беше дошла тук под сянката на кръста и пясъчните гробове под палещото слънце само защото свещеникът я беше помолил за това.

Тя знаеше, че той се моли над вече празните гробове, и предполагаше, че молитвата му е еднакво пламенна и за тримата. Това я накара да се почувства странно, затова реши да остане при Рурк.

Лопес се обърна и я погледна със сериозните си тъжни очи.

— Благодаря ви за всичко, което направихте.

— Просто си свърших работата.

— Всички си имаме своите задължения. Благодаря и на двама ви. Мисля, че достатъчно дълго ви задържах под силното слънце.

Тримата тръгнаха към малкия лъскав самолет, който ги чакаше наблизо.

— Какво ще кажете за едно питие, отче? — попита Рурк, когато се настаниха по местата си.

— Би трябвало да поискам вода, но се чудя… може ли да получа една текила?

— И аз бих изпил една — каза Рурк и отиде да вземе бутилката и чашите.

— Лейтенант — обърна се Лопес към Ив, — мога ли да ви наричам на малкото ви име?

— Повечето хора ме наричат Далас.

— Името ви е Ив и сте наречена на първата жена, която Бог е създал^[1].

— Аха, но тя не се ползва с много добра репутация.

Лека усмивка се заигра по устните му и в ъгълчетата на тъжните му очи.

— Тя носи определена вина, която, струва ми се, не е изцяло нейна. Ив, помолих за разрешение да отслужа заупокойна молитва в памет на отец Флорес в „Сен Кристобал“ и да го погребем, където са погребани нашите свещеници. Ако ми разрешат, ще дойдете ли?

— Може да опитам.

— Вие го открихте, а не всеки би тръгнал да го търси. Не бяхте длъжна да тръгнете да го търсите.

— Бях.

Свещеникът се усмихна и отпи първата си малка глътка от чашата с текила.

— Имам един въпрос — каза Ив. — Аз самата не съм католичка, никаква не съм, но той е нещо като такъв.

Рурк я погледна и също отпи от чашата си.

— Не точно — каза той.

— Искам да кажа, че не съм католичка и… как да кажа — няма да го приема като нещо меродавно, но бих искала вашето мнение като представител на Църквата.

— Какъв е въпросът?

— Това е нещо, което Хуанита Търнър спомена по време на разпита и ме тормози като въпрос. Вярвате ли, че някой, който сам е сложил край на дните си, не може да отиде в рая, ако приемем, че такова място съществува?

Лопес отново отпи от текилата си.

— Църквата има строга политика по отношение на самоубийците, въпреки че в много държави самоубийството е законно.

— Значи е така.

— Църквата го е казала много стриктно. Но каноните често не се съобразяват с индивидуалния човешки фактор. Аз мисля, че Бог нищо не пропуска и че Неговото състрадание е безгранично. В сърцето си не мога да повярвам, че Бог би затворил вратата на тези, които изпитват болка или са в депресия. Това дава ли отговор на въпроса ви?

— Да. Вие невинаги стриктно следвате правилата — каза Ив и погледна към Рурк. — Познавам и някой друг, който често го прави.

Рурк протегна ръка да хване нейната и вплетоха пръстите си.

— А аз познавам някой, който прекалено много мисли за тях. Но понякога границите между правилно и неправилно могат да бъдат доста размити, не мислите ли, отче?

— Чейл — каза простичко свещеникът. — И, да, границите понякога могат и трябва да се размиват.

Ив се усмихна, заслушана в разговора на двамата мъже, които намираше за толкова интересни. Продължиха да обсъждат въпроса над чашите си с текила.

После се загледа през прозореца, докато златистите пясъци на пустинята изчезнаха от погледа й, а самолетът се понесе на изток, за да ги върне у дома.