Нора Робъртс
Спасение в смъртта (2)

2.

Пътят от Испанския Харлем до Долен Уестсайд и полицейската централа беше дълъг. Достатъчно дълъг, за да може Пийбоди да направи проверка за Мигел Флорес и извади фактите, представляващи интерес, докато Ив маневрира из трафика и се опитва да прекоси целия Манхатън.

— Мигел Ернесто Флорес — прочете Пийбоди от преносимия си компютър. — Роден на шести февруари 2025 г. в Таос, Ню Мексико. Родители: Анна Сантяго Флорес и Константин Флорес, и двамата убити при обир на малката им винарска изба през лятото на 2027-ма. Майката е била бременна отново в седмия месец.

— Хванали ли са ги?

— Да. Двама, едва навършили пълнолетие, и двамата изтърпяват доживотни присъди. Без право на помилване. Флорес постъпил в системата.

— Надписът е с дата през 2031-ва, тогава майка му трябва да е била мъртва вече от четири години. Така че коя ли е „Мама“?

— Може да е приемна майка?

— Възможно е.

— Ранно обучение — държавно, но по-късно частно католическо училище и колеж.

— Частно? — прекъсна я Ив и изруга, когато едно такси я засече. — Работата става дебела.

— Да. Може би стипендия? Ще проверя. Влязъл е в семинарията веднага след колежа и прекарал седем години, живеейки и работейки в Мексико. Получава двойно гражданство. Прехвърлен в „Сен Кристобал“ през ноември 2054 година. Хм, тук има празен период. Предишната му позиция е била в мисия в Ярез — до юни 2053-та.

— Така, къде ли е бил Флорес за повече от година и какво е правил? Сигурно е имал началник — като Лопес. Някой пастор или какъвто е там. Трябва да проучим. Има ли някакви младежки изпълнения от криминално естество?

— Няма данни, а и докладът не е отбелязан като запечатан.

— Частното католическо образование трябва да е скъпичко. Освен ако не е имал стипендия и тя да е покривала повечето от разходите, как е могъл да си го позволи? Откъде са дошли парите? Трябва да поразровим малко тук.

Ив се намръщи, опитвайки се да изпревари един макси бус.

— Жертвата е носила гривна — евтина — и е имала малко под четиридесет долара в портфейла си. Кой им плаща на тези хора? Въобще плаща ли им се? Има стандартна идентификационна карта, никакви кредитни или дебитни карти, няма шофьорска книжка. Носи сребърен кръст.

— Може би папата им плаща. — Квадратното лице на Пийбоди придоби замислен израз. — Не директно, но той е главният, така че може би идва от него. Искам да кажа, че трябва да им се плаща нещо. Трябва да живеят — да си купуват храна, дрехи, да плащат за транспорт.

— Имал е по-малко от четиридесет в себе си и никакви пари в стаята си. Ще проверим банковите сметки. — Ив забарабани с пръсти по волана. — Нека да минем през моргата и да видим дали Морис е открил причината за смъртта.

— Ако е било отрова, не ми изглежда като самоубийство, а и освен това — добави Пийбоди — знам, че католиците са против него, затова не се връзва свещеник да свърши със себе си.

— Доста грубо е да го направиш пред цяла църква, пълна с хора по време на погребална служба — анализира Ив. — Или… е иронично. Но не, не се връзва. Свидетелските показания сочат, че просто е изпълнявал ритуала. Ако смяташ да гаврътнеш някакво вино, подправено с отрова, и сам, ха-ха, си търсиш смъртта, ще покажеш някаква нервност, някакво колебание. Ще има известен момент на: „Окей, нищо не е станало“. Както и да е.

— Може да не е било предназначено — възможно е този, който е отровил виното, да е искал просто да убие свещеник. Нещо като религиозна вендета.

— Не е пипано обаче виното за сутрешната служба — било е, ако въобще е слагана отрова, във виното за погребението. Може би някой се е промъкнал, отворил е онази кутия и е сипал нещо в него, без да знае кой ще отпие пръв. Но аз залагам, че е било предназначено за Флорес.

Но Ив щеше да задържи доклада си върху това, докато не говори с Морис.

В студения изкуствен въздух дебнеше и се прокрадваше смъртта — господарят на всички крадци. Никакъв филтър, запечатване или почистване не можеха да пропъдят коварната сладникава човешка миризма. Свикнала с нея, Ив вървеше по белите, ярко осветени, коридори на моргата — помисли си да мине покрай машината за напитки за едно пепси, което да вдигне нивото на кофеина в кръвта й — и в този момент отвори една от вратите на стаите за аутопсия.

Изненада се, когато отвътре почти на мига я посрещна романтичен аромат на рози — те стояха, червени като прясна кръв, на една от масите с колелца, на която обикновено се поставяха отвратителните инструменти, използвани в този занаят. Ив разгледа големия букет и се зачуди дали голото тяло зад тях заслужаваше тяхната елегантност.

Елегантен беше и човекът, който обикаляше насам-натам, подобно на хоровата музика, която се носеше из напоения с мирис на рози и смърт въздух. Главен медицински експерт Морис днес бе облечен в черно, но нямаше нищо таласъмско или погребално в строгия му костюм. Искряща синя фланелка — вероятно копринена, го издигаше класи над това, предположи Ив. Беше закачил една от червените розови пъпки на ревера си, а в черната му, вързана на опашка, коса се виждаха червени и сини кичури.

Прозрачната манта, която носеше, не загрозяваше стила му и когато обърна екзотичните си очи към нея и се усмихна, Ив трябваше да признае, че това го издигна с още една класа.

— Хубави цветя — каза тя.

— Нали? Израз на признателност от приятел, реших да ги внеса вътре — придават класа на мястото, не мислиш ли?

— Невероятни са — приближи се Пийбоди, за да ги помирише. — Човече, тук има почти две дузини от тях, голяма признателност.

Това си беше очевидно запитване за повече информация, но Морис само продължи да се усмихва.

— Тя е много добра моя приятелка. И струва ми се, че отдавна трябваше да внеса цветя тук. Все пак е традиция да се носят за мъртвите.

— За какво е всичко това — учуди се Ив.

— Вярвам, че са израз на възкресението, нещо като вид прераждане. Което — продължи Морис — настоящото ти любопитство следва да приеме, надявам се, заедно с музиката. „Реквием“ на Моцарт.

— Окей. — Ив погледна към Флорес и изпита съмнение дали на него въобще му харесваше нещо, бидейки мъртъв, лежащ върху дисекционната маса и понастоящем отворен с един от деликатните и ефективни У-образни разрези на Морис. — Как се беше озовал там?

— Пътят е бил дълъг и криволичещ, но е приключил с доза отрова във виното и нафората му.

— Цианид.

— Калиев цианид, ако трябва да бъдем точни. — Морис наклони глава. — Разтваря се лесно в течност, а дозата е била смъртоносна. Всъщност, достатъчна, за да повали носорог. Още не съм привършил с него, но като изключим, че е мъртъв, изглежда много здрав. В цветущо състояние, готов за любов.

— Моля?

— Това е една стара песен. Нараняванията са в резултат на падането. Последно е ял зърнена закуска, сушени банани, кисело мляко и кафе от соя, около три часа преди смъртта. Някъде към пубертета си е чупил лъчевата кост на лявата ръка — заздравяла е добре. Предполагам, че е тренирал — може да кажем дори с упование — и е спортувал доста.

— Вписва се.

— А и може да обясни някои от износванията на ставите, но не ми звучи задоволяващо по отношение на белезите.

— Какви белези?

Морис изви пръст и предложи на Ив чифт микроскопски очила.

— Да започнем оттук — нагласи той обхвата така, че Пийбоди също да наблюдава на компютърния екран, а след това двамата с Ив се наведоха над тялото на Флорес. — Тук, между четвъртото и петото ребро. Много е леко и предполагам, че се е опитвал с „Нускин“ или нещо подобно да заличи белега. Самият „Нускин“ не може да се отрази на реброто, което все още носи белега си. Погледни тук.

Пийбоди издаде гъргорещ звук иззад тях, когато Морис отвори гръдния кош.

Ив разгледа реброто през микроскопските очила.

— Рана от нож — каза тя.

— Да, точно така. А тук има и втора — посочи той блед белег на гърдите горе вдясно. Ще направя тестове, но по професионалното ми мнение първата рана е получена между не по малко от пет и не повече от десет години, а втората е отпреди между десет и петнадесет. И тук, на лявата ръка, между лакътя и китката. Отново трудно се забелязва с просто око — много добра работа.

— Това не е рана — промърмори Ив, докато разглеждаше бледите форми по кожата. — Премахната е татуировка.

— Моят най-добър студент — потупа я Морис по гърба. — Ще изпратя копие от увеличената снимка в лабораторията. Там ще могат да възстановят картинката, която вашият свещеник е носил на ръката си. А сега нещо наистина интересно — лицето му е преправяно с пластична операция.

Ив вдигна рязко глава и с невярващ поглед се взря в Морис.

— Каква операция.

— Пълна промяна, струва ми се. Но отново ще кажа, че не съм приключил. Мога да твърдя, че е отлична работа, първокласните пластични операции са много скъпо нещо. Човек си мисли, че далеч надхвърлят възможностите на един божи служител.

— Да, нормално е да си го помисли. — Ив бавно свали микроскопските очила. — Преди колко време е правена?

— Трябва да направя някои трикове, за да уточня това, но отново е около времето, когато е премахната и татуировката.

— Татуиран свещеник, който се въвлича в побоища с ножове. — Ив остави очилата под букета червени рози. — Който идва тук преди около шест години с ново лице. Да, доста заинтригуващо.

— Кой друг има работа като нашата, Далас? — ухили й се Морис. — Не сме ли истински късметлии?

— Ами дяволски по-големи късметлии сме от отец Мъртвец тук.

— Чудиш ли се кой е? — каза Пийбоди в мига, в който двете се отправиха обратно по белия тунел.

— Разбира се, че се чудя кой е. Плащат ми за това.

— Не… искам да кажа, да. Но имах предвид розите. Кой би изпратил на Морис всичките тези рози и защо?

— Господи, Пийбоди, очевидно е защо. Не мога да повярвам, че съм те повишила в детектив. Отговорът на „защо“-то е: „Благодаря, че ме пренесе на ново ниво от съществуването ми“.

— Не е задължително да е това — продължи Пийбоди малко намусена. — Може да е: „Благодаря, че ми помогна да се нанеса в новия апартамент“.

— Ако получаваш признателност за пренасяне на мебели, обикновено е във формата на опаковка от шест бири. Огромен гъзарски букет червени рози е за секс. Истински добър и в голямо количество.

— Давам на Макнаб истински добър секс и в голямо количество и не получавам огромни гъзарски букети червени рози.

— Ами вие живеете заедно. Това поставя секса в списъка с рутинни неща за вършене.

— Обзалагам се, че Рурк ти купува цветя — промълви Пийбоди.

Наистина ли? Къщата винаги бе отрупана с цветя. Те за нея ли бяха? Очакваше ли се да ги забелязва? Да отвръща със същото? Господи, защо мислеше за всичко това?

— А „кой“-то е вероятно едно ченге от южната част с големи цици, с която излиза от известно време. И сега, след като разрешихме тази мистерия, може да отделим няколко минути на мъртвеца, който току-що оставихме.

— Детектив Колтрейн? Та тя не е била в Ню Йорк за повече от година. Как така се е хванала с Морис?

— Пийбоди!

— Казвам само, че ако някоя ще се хваща с Морис, трябва да е някоя от нас. Не нас като една от двете ни, защото ние сме заети — очите на Пийбоди искряха от обидата, — а някоя, която е била наоколо повече от пет минути.

— Ако ти не можеш да го чукаш, защо те интересува коя го прави?

— И теб те интересува — каза Пийбоди, тръшвайки се на седалката до шофьорското място. — Знаеш, че те интересува.

Може би я интересуваше малко, но не трябваше да си го признава.

— Може ли да насоча интереса ти към мъртвия свещеник?

— Добре, добре. — Пийбоди въздъхна дълбоко и със съжаление. — Окей. Това с татуировката не е задължително да е голяма работа. Хората се татуират, а после променят мнението си. Ето защо е по-умно да си направиш временна. Може да я е получил като по-млад и после да е решил, как да кажа, че не е достатъчно достойна за това, което работи.

— Рани от нож.

— Понякога свещениците и религиозни лица ходят в размирни райони и попадат в напрегнати ситуации. Може да е бил прободен, докато се е опитвал да помогне на някого. А нищо чудно по-старата рана да е от тийнейджърските му години, преди да стане свещенослужител.

— И за двете е така — каза Ив, докато шофираше към Централата. — Ами операцията на лицето?

— Това е по-трудно. Но е възможно да е бил наранен, да речем, в пътнотранспортен инцидент и лицето му да е било обезобразено. Може църквата или някой неин член да е заплатил за реконструкцията.

— Ще проверим медицинските данни и ще видим.

— Но не залагаш на това.

— Пийбоди, не бих го приела просто така.

В офиса си в Централата Ив състави първия доклад и откри разследването по убийството. На таблото си постави копие от данните за самоличността на Флорес със снимката от личната му карта. Прекара следващите няколко минути, изучавайки ги.

Нямаше семейство. Нямаше криминални прояви. Не притежаваше нищо ценно.

„Публичното отравяне — мислеше си тя — може да се разглежда като акт на екзекуция. Не може да се пропусне религиозният символизъм, твърде е очевиден. Религиозна екзекуция?“

Тя седна отново и започна да съпоставя фактите във времето според показанията на очевидците и бележката на Лопес.

05:00 — Става. Сутрешна молитва и медитация. (В стаята си)

05:15 — Взема си душ, облича се.

05:40 (Приблизително) — Напуска енорийското жилище с Лопес и отиват в църквата.

06:00 — 06:35 — Асистира на Лопес при сутрешната служба. Има достъп до виното за пречистване и бисквитите — поправка — нафората.

06:30 (Приблизително) — Пристига Роза О’Донъл — отключено енорийско жилище.

06:45 — Тръгва си от църквата към енорийското жилище с Лопес.

07:00 до 08:00 — Закуска с Лопес, приготвена от Роза О’Донъл.

08:00 — 08:30 — Оттегля се в кабинета си, за да чете и др., подготвя се за погребението.

08:30 — Роберто и Мада Ортис пристигат в църквата с нещата за погребението и тялото на Ортис.

08:40 — Връща се в църквата с Лопес, за да посрещне семейството, и помага при подреждането на цветята.

09:00 — Оттегля се в задната стаичка, където се съхранява кутията от нартеково дърво, за да се преоблече за службата.

09:30 — Започва службата.

10:15 — Изпива отровеното вино.

Убиецът можеше да използва времето между пет и четиридесет до шест и тридесет, за да се вмъкне в енорийското жилище, да вземе ключовете от кутията и между седем и девет да сложи отрова във виното. По някое време, отново между седем и девет, да се върне в жилището и да остави ключовете на мястото им.

„Доста големи дупки във времето, помисли си Ив, особено ако убиецът е член на църквата и останалите са свикнали да го виждат как идва и си отива.“

И без ключове нартековата кутия би била елементарно препятствие, дори за убиец с минимални умения. Получаването на ключовете е също толкова смешно лесно, особено ако знаеш къде се намират и какво обикновено се случва в църквата и енорийското жилище.

Въпросът не беше „Как?“, въпреки че това „Как?“ със сигурност щеше да помогне да закопчаят убиеца. Въпросът беше „Защо?“, а това „Защо?“ се въртеше около Мигел Флорес.

Тя взе снимките на медальона от предната и задната му страна.

Това е било важно за него. Достатъчно важно, за да го скрие и да го държи наблизо, за да го изважда понякога, да го подържи и да го разглежда. Тиксото е скорошно, замисли се Ив, но на задната страна на чекмеджето имаше следи от по-старо залепващо вещество. Държал го е там известно време, но наскоро го е вадил. Тя отново прочете надписа.

Кой беше Лино?

Кръщелно испанско име, откри тя след едно бързо търсене, производно на Линус. Означаваше още лен или ленено платно, но според нея това нямаше нищо общо.

Биографичните данни показваха, че майката на Флорес е починала през 2027 година, така че мама от медальона не можеше да бъде Анна Флорес. Испанско име, фраза на испански, свързана с образа на плочката, но останалото на английски. На Ив това й говореше за смесена култура с латино корени върху американска почва? Това се вписваше и за Флорес.

Дали този Лино беше приятел, друг свещеник или любовник? Флорес трябва да е бил на шест, когато е гравиран надписът. Сираче, което се лута из системата. Всичко това й беше познато.

Може би тя не знаеше как да създаде близки и дълготрайни връзки, докато се лута из системата, но други знаеха. Флорес може да е направил точно така и да е запазил медальона като знак за привързаност към приятел. Но тогава защо ще го крие?

Никога не е бил осиновяван, но се е изучил чрез Църквата. Дали Лино не е бил този, който се е заинтересувал от него, помогнал му е с обучението?

Тя се обърна към компютъра си и започна да се рови в пластовете от миналото на Мигел Флорес. Влезе Пийбоди и понечи да отвори уста.

— Тъкмо навреме се появяваш — каза Ив, без да вдига глава. — Виждам, че чашата ми за кафе е празна.

Пийбоди завъртя очи, взе чашата й и отиде до машината, за да й програмира още едно.

— Цяло предизвикателство си е да получиш медицински данни от Мексико. Тук няма нищо за лечение на прободна рана или някакви козметични процедури. След доста героично настояване, заради което също заслужавам кафе, успях да издиря медицинските му доклади от годините, прекарани в Мексико. И там няма данни за което и да е от двете лечения!

Ив се облегна назад и взе кафето.

— Какво имаме в докладите от Мексико?

— Като цяло — стандартни неща. Годишни прегледи, корекция на зрението, два дентални прегледа на 6 месеца, стомашен вирус и порязване на ръката. Нищо важно.

— Аха. Ами през петте години в Ню Йорк?

— Нищо по-различно. Годишните прегледи и т.н., няколко лечения на навяхвания, едното от които за изместен показалец, а другото за наранено коляно.

— Приличат на спортни травми — размишляваше Ив, барабанейки с пръсти по бюрото си. — Интересното е, че не е имал подобен тип наранявания или травми, докато е бил в Мексико. Намери ми данните за дентално лечение оттам.

— Иха! Знаеш ли колко бумащина трябва да обърна, за да се добера до тях? А като се прибави, че там се е местил няколко пъти, което ще рече, че е имал повече от един зъболекар и че става въпрос за католически работи и те ще натежат, нека само да ти спомена. Защо са ти…

„Отнема й известно време, но в крайна сметка Пийбоди стига до правилния извод“ — помисли си Ив.

— Не мислиш, че умрелият е Мигел Флорес.

— Мисля, че името му е Лино.

— Но… това означава, че вероятно дори не е бил свещеник, а е бил там, провеждал е служби, женил е хората, погребвал ги е.

— Сигурно Бог го е предопределил за това. Случаят е приключен. Арестуваме Бог преди края на смяната. Искам онези дентални данни, както и тези от Ню Йорк.

— Сигурна съм, че да арестуваме Бог би било богохулство. — Пийбоди замислено отпи още една глътка от кафето си. — Защо някой би се представял за свещеник? Не можеш да имаш разни неща, нито да правиш секс. И трябва да знаеш всички правила, а, струва ми се, има дяволски много от тях.

— Може да се е изучил набързо. Може да е мислил, че си струва. Може би все пак той е Мигел Флорес. Нека да вземем денталните данни и да открием.

Когато Пийбоди забързано изхвърча навън, Ив се завъртя на стола си, за да разгледа снимката върху таблото.

— Но ти не си, нали, Лино?

Тя взе собствения си линк и сама се обади в Мексико.

Отне й двадесет минути и й предвещаваше началото на дразнещо главоболие, но в крайна сметка успя да се свърже с някой, който не само говореше отличен английски, но и познаваше Мигел Флорес лично.

Възрастният човек изглеждаше много стар, от двете страни на оплешивялото му теме се спускаше изтъняла побеляла коса, по голата част на главата си имаше петна от слънцето. От лицето му я гледаха две кривогледи, замъглени от старост очи. Бялата му яка висеше свободно на изтънелия сбръчкан врат.

— Отец Родригес — започна Ив.

— Какво? Какво?

— Отче Родригес — повтори тя, като усили звука на линка.

— Да, да, чувам ви. Няма нужда да викате.

— Съжалявам. Аз съм лейтенант Далас от Полицейското управление и Департамента за сигурност на Ню Йорк.

— С какво мога да ви помогна, лейтенант Баласт?

— Далас — изговори отчетливо всяка сричка тя. — Познавате ли свещеник на име Мигел Флорес?

— Кой? Повторете по-високо!

„Исусе!“

— Мигел Флорес. Познават ли го?

— Да, познавам Мигел. Служеше тук, в мисията Сан Себастиян, докато аз бях пастор. Преди да ме пенсионират. Нека ви попитам, сестро Баласт, как може свещеник да се пенсионира? Ние сме призвани да служим на Бог. Не съм ли все още годен, за да Му служа?

Ив почувства как едно мускулче под окото й започва да потреперва.

— Лейтенант съм. Аз съм полицай в Ню Йорк Сити. Можете ли да ми кажете кога за последно се видяхте с Мигел Флорес?

— Когато му влезе тази муха в главата, че трябва да попътува година или повече, да изследва вярата си и реши дали призванието му е истинско. Глупости! — Родригес удари с ръка нещо, което приличаше на страничната облегалка на инвалиден стол. — Момчето беше роден свещеник. Но епископът му разреши да замине и той го направи.

— И това трябва да е било преди около седем години?

Родригес се взря в пространството.

— Годините идват и си отиват.

„Губи ми времето“ — помисли си Ив, но продължи да настоява.

— Ще ви изпратя една снимка.

— Защо ми е ваша снимка.

— Не, не моя снимка. — Ив се зачуди дали няма някой определен светец, от който да измоли търпението да премине през това интервю, без да се разкрещи. — Ще ви изпратя снимка, тя ще се появи на екрана. Можете ли да ми кажете дали това е Мигел Флорес?

Тя заяви изпращането и видя как Родригес присвива очи и се навежда напред, докато носът му почти докосна екрана.

— Може да е той. Снимката не е ясна.

Ясна си е като стъкло, помисли си Ив.

— Има ли някой друг наоколо, който също познава Флорес?

— Не ви ли казах, че аз го познавам?

— Да, казахте ми. — Ив прекъсна изпращането на снимката и дълбоко си пое дъх. — Чували ли сте се с него, с Флорес, откакто е тръгнал да пътува?

— Не се е върнал, нали? — каза Родригес с осезаема горчивина в гласа. — Писа ми веднъж-дваж, може би повече пъти. От Ню Мексико, той е оттам. И от Тексас или от Невада, мисля. И отнякъде другаде. Имаше и писмо от епископа. Мигел поиска и му дадоха трансфер в енория в Ню Йорк.

— Можете ли да ми кажете името на епископа, който е разрешил трансфера?

— Кой?

Ив повтори по-бавно, като отново увеличи звука на линка.

— Епископ Санчес. А може да беше и епископ Валдес.

— Пазите ли писмата? Тези, които Флорес ви е писал?

— Не. — Родригес се намръщи или поне на Ив й се стори така. Беше трудно да каже. — Имаше пощенска картичка. Дали съм я запазил? Беше от Аламо. Или… тя може би беше от отец Силвиа.

„Един ден — напомни си Ив, — един ден и аз ще бъда толкова стара и дразнеща като Родригес. Тогава просто ще се гръмна и ще приключа с всичко.“

— Ако я намерите и е от Флорес, ще се радвам да ми я изпратите. Обещавам да ви я върна. Ще ви продиктувам адреса си, за да се свържете с мен.

— Защо да ви пращам пощенска картичка?

— Разследвам смъртта на свещеник, разпознат като Мигел Флорес.

Част от замъглеността в очите му изчезна.

— Мигел? Мигел е мъртъв?

— Мъж, разпознат като Мигел Флорес, е починал тази сутрин.

Старецът наведе глава и промърмори на испански нещо, което й се стори като молитва.

— Съжалявам за загубата ви.

— Той беше млад, ревностен. Интелигентен човек, който често си задаваше въпроси. Може би прекалено често. Как е умрял?

— Бил е убит.

Родригес се прекръсти и сключи пръсти над разпятието, което висеше на врата му.

— Значи сега е при Бог.

— Отец Родригес, спомняте ли си Флорес да е имал сребърен медальон на Девата от Гуадалупе?

— Не помня. Но винаги носеше малък медальон на света Анна в чест на майка си, която е била убита, когато е бил момче.

— Флорес да е познавал, работил или да се е занимавал с някого на име Лино?

— Лино? Името е често срещано тук. Може и да е познавал някого.

— Благодаря ви, отче. — „Вече започвам да гоня собствената си опашка“, предупреди се Ив. — Благодаря, че ми отделихте от времето си.

— Младият Мигел е отишъл при Бог — промълви старецът. — Трябва да пиша на монсеньор Куилби.

— Кой е това?

— Спонсорът на Мигел. Неговият ментор, бих казал. Той ще иска да знае, че… О, но той почина. Да, почина отдавна. Така че няма на кого да кажа.

— Къде Мигел е срещнал монсеньор Куилби?

— В Ню Мексико, още като момче. Монсеньорът се погрижил Мигел да получи добро образование и го насочил към свещеничеството. Той беше духовният му баща. Мигел често говореше за него и се надяваше да го посети при някое от пътуванията си.

— Той жив ли беше, когато Флорес замина?

— Да, но умираше. Това беше една от причините Мигел да си тръгне, част от кризата във вярата му. Трябва да отида да се помоля за душите им.

Родригес прекъсна връзката толкова рязко, че Ив успя само да примигне.

Писмо от Ню Мексико, духовен баща, който умира в Ню Мексико. Можеше да се обзаложи, че Флорес е посетил Куилби по време на духовното си пътуване.

Така че, зачуди се Ив, къде ли отиваха свещениците, за да умрат?