Нора Робъртс
Спасение в смъртта (17)

20.

Адвокатът не успя да оцени по достойнство среднощното обаждане, но то определено „събуди“ интереса му.

— Да, с господин Алдо контактувам редовно и постоянно, откакто господин Ортега изчезна.

— Срещали ли сте господин Алдо?

— Не и лично. Обикновено си кореспондираме по имейл. Той живее в Ню Мексико и има второ жилище в Канкун. Знам, че доста пътува.

— Обзалагам се, че е така. Господин Ортега има известна собственост в Ню Йорк, нали? Има бизнес, къща тук, друга недвижима собственост — по какъв начин се управляват финансите му?

— Наистина не виждам каква е връзката с това и по какъв начин то оправдава събуждането ми по това време на нощта.

— Разследването по изчезването на господин Ортега може и да е студена следа, но все още не е приключило, а неговият съпруг и единствен законен наследник — господин Алдо, ще получи доста тлъста плячка, когато господин Ортега бъде официално обявен за мъртъв. Някога замисляли ли сте се за това, господин Файнбърг?

Трудно е човек, който все още има потекли лиги от съня по бузата си, да гледа презрително, но Файнбърг даде най-доброто от себе си и каза:

— Господин Алдо открито и законно се е погрижил за всички елементи от този въпрос.

— Имам доказателства, че Кен Алдо и лицето Лино Мартинес са една и съща личност — жесток престъпник, който, предполагам, е убил и заровил трупа на клиента ви. Мога да се сдобия със заповед и ще го направя в рамките на час, така че ще имам достъп до финансовата документация на Ортега и неговата собственост. Но може и вие да отговорите на въпросите ми, за да си легнете доста по-скоро.

— Не можете да очаквате от мен да повярвам…

— А и поради факта, че Лино Мартинес в момента е доста поохладен в моргата, истината е, че в случая дори нямате останал жив клиент. Искате ли да събудя някой съдия, Файнбърг?

Файнбърг примигна като бухал, заслепен от силна светлина.

— Ще поискам потвърждение, преди да…

— Нека ви попитам нещо — каза Ив, опитвайки с друг подход. — Алдо свързвал ли се е с вас наскоро? Да кажем, през последните няколко седмици, за да ви информира, че е определил свой наследник — една жена? И че иска да бъде вписана като негов законен партньор с пълни правомощия?

Настъпи дълга и напрегната тишина.

— И защо ми задавате този въпрос?

— Защото смятам, че измамникът сам е бил измамен. Клиентът ви е мъртъв, Файнбърг, а убиецът му ще продължи да поддържа връзка с вас от негово име или с каквото и там име е избрала да се представя. Отговорете ми с да или не: Дали печалбите от имуществото на Ортега постъпват в някаква доверителна сметка или тръст и дали, след като Ортега бъде обявен за починал след около година, това имущество няма да премине в собственост на Алдо?

— Това е обичайната процедура, да.

— Кога за последно сте се свързвали с Алдо?

— Преди около шест седмици. Но след това се чух и с… новия му партньор — това стана вчера. Доколкото разбрах, господин Алдо смята да пътува през следващите няколко месеца.

— Мога да ви гарантирам, че вече пътува към ада.

— Лейтенант — Файнбърг смени темата и придърпа халата, който беше намъкнал набързо, преди да включи видеовръзката, — това, което току-що ми казахте, е много притеснително.

— Мислите ли?

— Но в момента аз съм обвързан от поверителността на взаимоотношенията ми и пълномощията, дадени ми от моя клиент. Не мога да ви дам повече информация.

— Ще поработим върху това, но можете да направите поне едно нещо — да не се свързвате и да не разговаряте с клиентите си, докато аз не ви разреша. Ако жената, която твърди, че е партньорката на Алдо, ви потърси, не й отговаряйте. Обадете ми се. Не мисля, че точно в момента ще го направи, но повярвайте ми, ще намеря начин да ви обвиня във възпрепятстване на правосъдието и укриване на престъпник, ако дадете на заподозряната и най-малкия сигнал, че аз съм по следите й. Разбрано?

Тъй като не успя отново да я изгледа презрително, Файнбърг просто я погледна с дълбока обида.

— За бога! Аз съм адвокат по недвижима собственост и данъчно право. Не съм направил нищо, за да заслужа заплахи от полицията.

— Хубаво. А сега продължавайте по същия начин. Ще ви се обадя отново.

Тя прекъсна връзката и се намръщи на купичката, която Рурк току-що оставяше пред нея.

— Какво е това?

— Храна. Вечеряли сме само с торта, ако си спомняш. И след като не даваш признаци, че ще си лягаш, значи ще ядем.

Тя подуши супата — би заложила месечната си заплата, че някъде под повърхността плуваха зеленчуци, но поне миришеше вкусно.

— Добре, мерси. Няма нужда да ми висиш на главата.

— Няма начин да ме махнеш оттук — каза той и седна срещу нея, докато опитваше от собствената си супа. — Мислиш ли, че Лино сам се е докарал дотук, като е направил Пени своя законна партньорка и наследник?

Ив започна да се храни, беше права за зеленчуците.

— Ами ти мислиш ли?

— Ти каза, че той я е обичал, а любовта заслепява и ни прави влюбени идиоти. Така че, да — смятам, че тя леко го е побутнала по този път, като е използвала секса, или по-скоро лишаването от него, като принуда — доказано е, че сексът има свойството да ни прави идиоти дори повече от любовта. Той сигурно й е казал всичко — до най-малките подробности. Може да се е разкривал малко по малко, но все пак е било в продължение на цели пет години. Сигурно й е изложил целия си план. А доколко умна е била тя?

— Не твърде много. По-скоро е импулсивна, но той е бил — да, мисля, че Лино е бил доста умен. А всичко, което тя е трябвало да направи, е да използва наготово това, което той вече е бил заложил. Щял е да се измъкне — добави Ив. — След още няколко месеца цялата собственост и фондовете на Ортега преминават в ръцете на Алдо — всичко по законен път. Алдо продава всичко на Мартинес. Мартинес си връща физиономията и се завръща у дома важен и богат. Да, бил е достатъчно умен, но Пени Сото се е оказала атлетовата му пета.

— Ахилесовата — поправи я Рурк и я изгледа. — Нарочно ли го правиш? Това, с грешките на езика, имам предвид?

— Може би, понякога. Но както и да е, тя ще знае какво се е случило с Флорес.

Рурк се усмихна и попита:

— И каква сделка би направила с нея, за да ти даде тази информация?

— Въобще няма да правя сделки, не мога. Но ще й я измъкна някак си — каза Ив и продължи да яде супата си. Зеленчуците не се оказаха такава гадост, комбинирани с фиде и вкусно хлебче. — Да, той й е казал всичко, разнежен в леглото. Имал е нужда да се изфука, нали? А защо й е било да дели всичко с този нещастник?

— Вече я е зарязвал веднъж, нали? — напомни Рурк. — Какво ще го спре да я зареже отново веднага щом пипне парите? Затова тя го е елиминирала първа, и то завинаги.

— Това вече ми звучи правдоподобно. Тя първа го е накарала отново да се влюби в нея. „Ако ме обичаш, значи ще ме уважаваш. Ако ме обичаш, ще бъдем партньори. Ако ме обичаш, ще ми осигуриш сигурност. Не ми ли вярваш, Лино? Не ме ли обичаш?“ — и всичко това, докато вероятно му е духала. — Ив посочи с лъжицата си към Рурк. — Мъжете се превръщат в пишки само защото имат такава.

— Аз мога да използвам моята и без да разсъждавам с нея.

Ив се ухили, лапвайки следващата лъжица супа.

— Ако още сега ти се нахвърля, ще ми дадеш всичко, което поискам.

— Пробвай се.

Сега вече тя искрено се засмя.

— Опитваш се да получиш свирка, а аз имам работа.

Без да каже нищо, той извади бележника си и си записа нещо, а след това само се усмихна, когато тя вдигна въпросително глава.

— Само си записвам, че ми дължиш една свирка, за да докажеш теорията си.

Развеселена, тя довърши супата си и каза:

— Добре, ако ще стоиш тук, трябва да се заемеш с проверката на семействата и близките роднини на пострадалите при двете бомбени атаки през 43-та. Работя по версията, че Лино стои и зад двете. Аз ще започна с втората, защото мисля, че е била на принципа „око за око“.

— Да, защото повечето хора, да не кажа всички, нямат причина да мислят, че Мартинес би взривил собствената си територия при първата бомба.

— Да, но при втората всички са знаели, или поне сериозно са подозирали, че той е замесен — съгласи се Ив. — Той се е погрижил да се вдигне достатъчно шум. А и единствената жертва при втората бомба в училището вече няма близки роднини или приятели в този район. Семейството й се е преместило в Барселона три години след смъртта й.

— Затова ти ще проучиш загиналите при втората атака, защото там смъртта й натежава повече.

— Представи си, че детето ти, твой брат, баща, най-добър приятел или който и да е там е бил ранен преди седемнайсет години и на теб ти се удаде шанс за отплата, намираш начин и ти да удариш престъпника, той е изложил задника си уязвимо и имаш възможност да му го върнеш. Но смърт? Тя е нещо крайно и отплатата също трябва да бъде крайна.

— Да, а и законът често е превратен.

Ив знаеше, че той отново мисли за Марлена, какво й бяха сторили и какво беше направил той след това. Очите му срещнаха нейните.

— Ако се бях оттеглил, ако никога не бях потърсил отплата от тези, които измъчваха, изнасилиха и убиха едно невинно момиче, сега Джени щеше да е жива. Вълните на омразата се разпростират и никога не можеш да си сигурен докъде могат да стигнат.

— Понякога законът е превратен и доста често тези вълни се разливат прекалено далеч или в неправилната посока. Но без закона, ами… предполагам, че всички бихме потънали.

— Някои от нас са отлични плувци. А и съм по-склонен да вярвам в лицето на закона, тъй като вече го виждам всеки ден, много по-често от преди. — Той бръкна в джоба си и извади сивото копче, което бе паднало от сакото й при първата им среща. Тогава тя го бе задържала като заподозрян в убийство. — А и винаги нося талисмана си, за да ми напомня.

Това така и не престана да я удивлява — а и донякъде да й доставя удоволствие — това, че все още го пазеше и го носеше в себе си.

— А какво стана с този костюм, между другото?

В очите му пробягна весело пламъче.

— Беше грозен и посрещна съдбата, която заслужаваше. А това — каза той и й показа копчето — беше най-хубавата част от него.

Вероятно беше прав.

— Е, почивката приключи — съобщи тя. — Компютър, покажи списък на пострадалите при инцидента на 119-та улица в Ийст според доклада на детектив Стъбън.

Разбрано. Работи…

— Трябва да има и други жертви — каза Рурк — и от двете страни на враждуващите, докато Лино е оглавявал „Солдадос“. Тогава той е носел отговорност за това.

— Да, вече го потвърдих. Стъбън ще ми даде данните утре. Няма да се бавя да ги издирвам аз, а направо ще започна да търся от това, което той е открил.

Задачата изпълнена.

— Покажи на монитор едно. Пет жертви — каза Ив, — има още един, чиито наранявания са били достатъчно тежки, за да го проверим. Един човек е изгубил ръката си. Три от жертвите са били членове на „Черепите“. От другите две единият е бил мениджърът на заведението, а другият — барман на почасова работа там. Всички починали са били непълнолетни, с изключение на мениджъра.

— Четири мъртви деца.

— Да. Ами освен това двама от членовете на бандата, според доклада на Стъбън, са прекарали известно време в изправителен дом, арестувани са за нападение и причиняване на смърт. Били са освободени, когато свидетелите не успели да ги разпознаят. Провинението е, че са пребили с тояги и са причинили смъртта на един от „Солдадос“.

— Момчетата са си момчета.

— А отрепките са си отрепки. Този мениджър… Компютър, покажи данните за пълнолетната жертва. Коби Смит, има няколко провинения от тийнейджърските си години до началото на двайсетте. Не е бил на топло. Работил е там от три години, бил е мениджър от шест месеца. Бил е женен от година и половина, с едно дете. Детето е било на две години по времето, когато бащата е починал, което значи, че сега трябва да е на около двайсет. Прекалено е млад, за да се вписва в профила на Майра или да отговаря на моите подозрения, но все пак ще го проверим — каза тя и поръча на компютъра да потърси данните.

— Виж ти, виж ти — каза Рурк, докато четеше, — изглежда, че учи в Полицейската академия в Орландо, Флорида. Предполагам, че след като бащата е бил убит по време на гангстерски сблъсък, синът си поставя за цел да стане ченге. „Да служи и да защитава“.

Ив се намръщи замислено, гледайки данните на екрана.

— Не е престъпник. Има двама полубратя, майката се е омъжила отново. Хм, омъжила се е за полицай, след като се е преместила във Флорида три години след смъртта на първия си съпруг. Не мога да си представя как Пени я е издирила и е успяла да я убеди да се върне и да отрови Лино. Но жертвата е имал и родители, както и братя.

Тя изведе и техните данни и започна да ги изучава. Родителите са се развели, забеляза тя. Майката живее във Филаделфия, а бащата в — Бронкс, заедно с единия брат. Другият му брат е в Трентън. Никой от тях не е останал в квартала, а убийството трябва да е извършено от някой местен.

— Съгласен съм, това е много вероятно, но е възможно и твоята лоша Пени…

— Ха-ха!

— Напуснала е квартала, за да осигури достатъчно разстояние между себе си и убиеца. Аз бих го направил.

— Тя не е толкова умна като теб.

— Ами, милиарди хора не са толкова умни и все пак това си е добра стратегия, а и тя е имала предостатъчно време, за да я отработи.

— По дяволите, така е. Усещам, че ще се ходи до Бронкс и Трентън. Вероятно ще отскоча и до Филаделфия, защото става въпрос за отравяне, а отровите се смятат предимно за женско оръжие. А виж и това — майката никога не се е омъжила повторно, работи като медицинска сестра в клиника за рехабилитация. Лекарите имат по-лесен достъп до отрови в сравнение с обикновените хора.

— Тя е изгубила не само сина си, а и внука, тъй като майката го е взела със себе си в Орландо и се е омъжила повторно. Разбира се, възможно е и да е продължила да поддържа връзка и с роднините на бившия си мъж.

— А може и да не е така — каза Ив и въздъхна. — Добре, първа в списъка ни става Емили Смит. Може би ще успея да издействам заповед за проследяване на комуникациите й и да видим докъде е пътувала през последните няколко седмици. — Ив се прозина: — Трябва ми кафе.

— Трябва ти легло.

Тя поклати глава и се изправи.

— Просто искам да проверя и останалите. Утре мога да започна да проучвам по-подробно тези, за които вътрешният ми глас алармира.

Ив отиде до кухнята, за да програмира кафе и за двамата.

— Зададох на компютъра да намери данните за бармана — каза й Рурк, когато тя се върна. — Бил е едва на шестнайсет. Казва се Куинто Търнър. Прилича ми на испанско име, майката е Хуанита Родригес Търнър, хм! А бащата е Джоузеф Търнър. Бил е от смесена раса, майка мексиканка, баща тъмнокож, а момчето е представлявало нещо като свръзка между бандите, в расов и географски смисъл. Няма братя или сестри, бащата е починал. Виж това — самоубил се е. Намерили са го обесен на годишнината от смъртта на сина му.

— Значи жената е изгубила и двамата.

— Компютър, покажи всички данни за Хуанита Родригес Търнър.

— Живее на три пресечки от църквата — забеляза първи Рурк.

— Чакай, чакай, виждала съм я. Компютър, увеличи снимката от документа за самоличност с двадесет и пет процента. Виждала съм я — повтори Ив. — Къде ли беше? Беше за бързо, само… По дяволите! По дяволите — в младежкия център. Тя е мениджър на Дневната грижа и медицинска сестра там. Тогава тя не беше просто раздразнена или смутена — беше много нервна. Затова и странеше от мен. Магда не я нарече Хуанита, каза й Нита, но това е тя — спомни си Ив. — Тя я нарече Нита.

— Тя трябва да го е виждала почти всеки ден през последните пет години. Работила е с него, шегували са се заедно, помагала му е да наставлява децата. Изповядвала му е греховете си и същевременно през цялото това време той е знаел, че е убил сина й и че това е довело съпруга й до самоубийство. Всеки ден през тези пет години тя е показвала уважението си спрямо неговото призвание. И тогава изведнъж тя научава кой е и какво е направил.

— Я, какво чувам тук? — зачуди се Рурк. — Да не би това да е вътрешният ти глас?

— Ще поотложа ходенето до Трентън засега — каза Ив. — Сигурно всеки път, когато е отивала на църква, е минавала през закусвалнята, където работи Пени, а може да се каже, че ходи в тази църква почти откакто се помни. Тя е била от силно вярващите — тихо каза Ив, — но за Пени това е било само знак, само средство, с което да сложи края. Сега ще трябва да задържа тази жена, да я притисна и да я накарам да признае, а когато го направи, ще се наложи да я изпратим в затвора.

— Понякога законът е превратен — повтори Рурк — и понякога също така той съвсем е обърнал гръб на истинската справедливост.

Ив поклати глава.

— Тя е отнела живот, Рурк. Може той да е бил на лош човек, но тя не е имала това право. — Ив се обърна към него. — Ченгетата не успяха да направят нищо по случая с Марлена, случиха се погрешните ченгета в погрешно време. Но тази жена е можела да предаде това, което са й казали или е научила по друг начин. Детектив Стъбън? Той би направил каквото е необходимо. На него му е пукало и все още му пука. Част от него никога не е спирала да работи по този случай и той не е забравил жертвите на бомбените атаки, нито техните семейства.

— Но колко са хората като него?

— Никога не са достатъчно. Тя трябва да отговаря за Лино Мартинес, независимо какъв е бил той. Не носи отговорност за Джими Джей Дженкинс, но нейното отмъщение косвено е довело и до неговата смърт, то е поставило началото. Или… по-скоро е подхвърлило камъчето в езерото. Вълните — напомни му тя, — никога не можем да сме сигурни къде ще се разпространят. Но някой трябва да се опита да ги спре.

— Той е бил едва на шестнайсет. — Рурк отново изведе на екрана снимката на младото момче с усмихнато лице и ясен поглед. — Според мен уликите, водещи към майка му, не са толкова силни, колкото смяташ ти. Какво ще правиш сега?

— Сега ще се свържа с Пийбоди и ще й кажа сутринта да дойде тук, за да мога да я подготвя накратко, преди да отидем при Хуанита Търнър. Свържи ме с гласовата й поща — каза Ив, когато го видя как я гледа.

— А после?

— После си лягаме. — Тя погледна обратно към екрана. — Тя няма да избяга никъде.

 

 

Ив спа лошо, преследвана от сънища, в които едно момче, което тя не познаваше, умря само защото се беше оказало в грешното време на грешното място. Младото му лице бе разкъсано, а ясните му очи изглеждаха потъмнели и мъртви.

Чу как майка му ридае над тялото — сърцераздирателен плач, който отекваше в безкрая.

Докато Ив сънуваше това, се появи и Марлена — кървава, пребита и натрошена, каквато я помнеше от холограмата, която Рурк веднъж й беше показал. Тя се приближи до обезобразеното тяло на момчето.

— И двамата бяхме толкова млади — каза Марлена, — едва бяхме започнали да живеем. Бяхме прекалено млади, за да ни използват като инструменти — употребени, унищожени, захвърлени.

Тя протегна ръка към Куинто Търнър и той я пое. Въпреки че кръвта му изтичаше по пода на църквата, хвана ръката й и се изправи.

— Аз ще го взема сега — каза Марлена на Ив. — Има специално място за всички невинни, ще го заведа там. Тя какво ще прави? — посочи момичето към скърбящата майка, цялата покрита с кръвта на мъртвия си син. — Можеш ли да го спреш? Можеш ли изобщо да го спреш? Ти не можа да спреш това, което се е случило на теб.

— Не мога, но убийството не слага край. То не е решение.

— Тя беше негова майка. Това е нейното решение.

— Убийството не изчиства убийство — то само го продължава.

— Ами ние? Какво ще кажеш за нас тогава? Никой не защити мен, никой, освен Рурк.

— И въпреки това убийството не е сложило край. Той продължава да живее със стореното.

— Както и ти. А сега ти ще запазиш навеки загубата й и нейната мъка — в името на правосъдието. И ще трябва да живееш с това.

Хванала за ръка Куинто, Марлена си тръгна и го отведе със себе си.

Ив се загледа в големите локви кръв и леките вълнички, които се образуваха в тях.

Загледа се как се разпростираха във формата на концентрични окръжности.

 

 

Събуди се раздразнена и без капка от енергията, която я обземаше с приключването на всеки случай. Знаеше отговорите или поне повечето от тях, ясно виждаше модела, разбираше и приемаше това, което трябваше да направи.

Но това осъзнаване и неспокойните няколко часа сън й носеха само тъпо главоболие.

— Вземи обезболяващо — нареди Рурк, — виждам как проклетото главоболие се блъска в мозъка ти.

— Значи вече имаш рентгеново зрение, Супер Рурк?

— Няма смисъл да се заяждаш с мен — той се изправи и отиде към банята, — аз нямам намерение да се заяждам с теб. И така си имаш достатъчно грижи.

— Не искам проклетото обезболяващо.

Той се върна с едно хапче и се приближи към нея, докато тя закачаше кобура на оръжието си.

— Изпий го или ще те накарам да го вземеш насила.

— Виж, махни се или…

Той я хвана с една ръка през врата, а Ив се опита да го спре да сложи таблетката в устата й. Всъщност обаче се зарадва на опита му да се погрижи за нея и на това, че се посбориха. Но вместо насилствено лекуване, устните му се долепиха до нейните.

Ръцете й, с които досега се бореше, просто се отпуснаха надолу, а устните му я покориха с нежността си.

— По дяволите! — каза тя, когато усети дъхът му да гали бузата й.

— Едва успя да поспиш.

— Добре съм си. Просто искам да приключа с това, да знам, че всичко е свършено.

— Вземи хапчето.

— Не, не, не — заупорства тя, но в крайна сметка го изпи. — Не мога да оставя случая така, не мога да се преструвам, че не знам. Не мога просто така да я оставя да се измъкне — тя е извършила убийство.

— Не, не можеш.

— А дори и да можех, дори и да можех да намеря някакъв начин да живея спокойно с това, ако пусна нея, това значи, че ще оставя на свобода и Пени Сото. Как бих могла?

— Ив — каза Рурк и започна да масажира възлите от напрежение, образували се по раменете й, — няма нужда да ми обясняваш, не и на мен. Аз мога да се обърна на другата страна, мога да го направя. Аз бих могъл да намеря някаква пролука извън закона и да съм сигурен, че виновният ще си плати. Но ти никога не би могла. Това е и разликата между нас — не знам дали някой от двама ни е по-прав или по-скоро греши, но това просто ни прави такива, каквито сме.

— Аз също съм минавала от другата страна на закона и помолих и ти да го направиш в случая с Робърт Лоуел. Направих го, за да съм сигурна, че той ще си го понесе за всички жени, които е измъчвал и убил. Направих го, защото бях дала дума на Ариел, че той ще си плати за всичко.

— И това не е нещо, от което да се срамуваш, знаеш го.

— Да, но преминах границата.

— Границите са относителни — каза той и леко разтърси раменете й. — Ако законът и справедливостта нямат милост, плавност и хуманност, за каква справедливост говорим?

— Нямаше да мога да живея с това. Да понеса, че законът му позволява да поеме по лесния път. Затова преминах границата.

— Това справедливост ли беше, Ив?

— Така го почувствах.

— Действай тогава. — Той вдигна и двете й ръце към устните си. — Свърши си работата.

— Да. — Тя тръгна към вратата, но се спря и се обърна. — Сънувах Марлена — каза тя, — сънувах нея и Куинто Търнър — и двамата изглеждаха както ги бяха намерили след смъртта им.

— Ив.

— Но… тя каза, че ще го вземе със себе си, и го направи. Каза, че имало специално място за невинните и че ще го отведе там. Мислиш ли, че има такова място?

— Да, смятам, че съществува.

— Надявам се да си прав.

Тя го остави и отиде в офиса си, за да подготви всичко необходимо.

Когато Пийбоди и Макнаб пристигнаха, Ив просто им посочи с ръка към кухнята. Двамата издадоха само по един радостен вик и презглава се затичаха към богатствата, които криеше автоматичната й печка. Тя вече бе пила кафе, а обезболяващото си вършеше работата — а може би и разговорът с Рурк беше позагладил нещата, поне малко.

Ив вдигна учудено вежди, когато Пийбоди и Макнаб се появиха обратно с препълнени чинии и димящи чаши в ръка.

— Мислиш ли, че това ще ти бъде достатъчно, за да не умреш от глад по време на срещата ни?

— Белгийски вафлички с горски плодове — каза Пийбоди, седна и се приготви да се тъпче. — Това мога да го ям цяла вечност.

— Или поне докато отворите толкова широко ушите си, колкото и устите.

Ив започна първо с историята на Ортега и им разказа всичко за имотите му.

— В края на седмата година, в качеството си на негов законен съпруг, той е трябвало да наследи приблизително шестстотин осемдесет и пет милиона, без да броим личното имущество, рентите от недвижимите му имоти и бизнеса му — с това сумата надхвърля седем милиона.

— Това са доста вафлички — каза Макнаб.

— Осигурен до живот — съгласи се и Пийбоди, — поне ако беше оживял, де.

— Неговата креватна партньорка не е искала да се разделят. Искала е да получи всичко. Сега ще го докажем и ще я заковем за съучастие в измамата на Ортега и Флорес, подбудителство към убийството на Лино и като цяло заради това, че е отвратителна кучка. По-късно днес ще се срещнем с адвоката и ще й заложим един малък капан.

— Ще разчитаме на нея — добави Пийбоди — и ще я накараме да се свърже със съучастника си.

— Няма нужда. Включи екрана — зададе тя на компютъра и данните на Хуанита се появиха на мига. — Това е Хуанита Търнър, синът й е една от жертвите при втората бомбена атака.

— Как разбра… — започна Пийбоди, но изведнъж се спря и присви очи, загледана в снимката. — Изглежда ми малко позната. Разпитвали ли сме я? Била ли е на погребението на Ортис?

— И да е била, мисля, че е влязла и се е измъкнала преди районът да бъде отцепен. Видяхме я в младежкия център, медицинската сестра.

— Точно така! Там не успях много добре да я разгледам. Синът й?

— И съпругът й, точно година по-късно — на същата дата, самоубийство. — Ив обясни накратко. — Пени е имала нужда от оръжие — заключи Ив, — а Хуанита се е вписвала идеално.

— Боже, боже, трябва да е било ужасно, когато е разбрала, че човекът, когото е смятала за… че той е отговорен за смъртта на сина й.

— Аха, трябва да е било гадно. Но това няма нищо общо с работата ни. Свързах се с Рео — каза Ив, имайки предвид прокурорката, с която предпочиташе да работи. — По нейно мнение имаме достатъчно факти, за да проследим комуникациите й. Ето къде идва работата и на тук присъстващия специалист по електрониката. Искам да се поразровиш и да извадиш всичко, което намериш — каза Ив на Макнаб, който в момента дъвчеше вафла. — Всичко, което по някакъв начин може да се окаже, че има някаква връзка. Ще отидем да приберем Хуанита, но докато тя е в ареста, ти ще трябва да намериш данни за комуникацията й с Пени. Намери някаква бележка, данни, медицинска рецепта за цианида. Трябва да откриеш нещо голямо, и то бързо.

Пийбоди преглътна вафличката си с горски плодове и учудена попита:

— Първо ще приберем нея, а не Пени?

— Пени е диригентът, но Хуанита е изпълнителят. Вече се свързах с Бакстър. Той и Трухарт ще държат Пени под око. А сега, ако сте приключили с тъпченето, да се залавяме за работа.

Пийбоди не каза нищо, когато слязоха долу. Качи се на седалката до шофьора и се обърна към Ив:

— Може би ще хванем Пени заради заговора, но е малко вероятно. По-вероятно е да я хванем за съучастие, след като имаме фактите. Но и това е в сферата на евентуалното. Тя може да твърди, че се е изпуснала за Лино или че се е почувствала виновна и е издала всичко на Хуанита Търнър.

Пийбоди сложи ръка на сърцето си и се опули, за да си придаде изненадано изражение:

— „Кълна се, Ваша Чест, и вие, членове на съдебното жури, не знаех, че тя ще извърши убийство. Как бих могла да знам?“ — Пийбоди се опита да изиграе сцената и поклати глава. — Хуанита без съмнение ще отнесе присъда за убийство, освен ако Рео не пледира за невменяемост, но Пени? Вероятно тя ще се измъкне и от това.

— Това нас не ни засяга.

— Просто не ми се струва правилно. Хуанита е изгубила сина и съпруга си, а сега след всичките тези години е била брутално използвана. Тя е тази, която ще трябва да премине през най-тежкото.

— Щом си в играта, си плащаш, тя е убила човек, Пийбоди — каза Макнаб от задната седалка. — Щом Далас казва така, а то със сигурност се връзва идеално, то тя го е обмислила предварително и хладнокръвно е затрила онзи задник.

— Знам. Но тя е била принудена да го направи. Господи, трябва да видиш снимките от онези бомби. Не беше останало много от детето й.

— Жертвата е бил копеле, това е ясно. Обзалагам се също така, че на нея й е било най-трудно. Но стига — това не й дава правото да го трови.

— Не казах това, глупако. Просто казвам…

— Млъкнете и спрете да се карате — нареди Ив.

— Само изтъквам — каза Пийбоди с тон, с какъвто обикновено се казва на опонента, че е глупав, — че Хуанита е поела няколко наистина подли удара от съдбата, а Пени, която вероятно има пръст в единия от тях — се е възползвала от това. И…

— Аз само изтъквам, че говорим за убийство.

Пийбоди се обърна назад и изгледа Макнаб с особения си поглед.

— Такъв си идиот!

— Направо ми разкъса сърцето!

— Млъкнете! — излая Ив и накара и двамата да се умирят на мига. — И двамата сте прави, затова спрете да се заяждате като идиоти. Тази сутрин едва се отървах от едно главоболие, ако ми го върнете, ще ви закопчая и двамата с белезници и ще си свърша всичко сама.

Пийбоди скръсти ръце и вирна нос, а Макнаб се сви на задната седалка. Според Ив щяха да се цупят през целия път чак до Ийст Сайд.