Нора Робъртс
Спасение в смъртта (15)

18.

Трябваше й време да помисли, да се затвори някъде на спокойствие сама с досието и да подреди всички късчета от това, което знаеше, неизвестното, всичко, което бе казано, както и неизказаното, заедно с хората, събитията, доказателствата и наблюденията. След това щеше да види как ще се оформи цялостната картина.

Трябваше да потърси повече информация за всяка от жертвите на двете бомбени атаки, за семействата и хората, с които са били свързани. Трябваше да помисли и върху новата линия в разследването — изнудването — за която вече подозираше, че ще се окаже доста дълбок и лепкав кладенец. Ако Лопес не искаше да й каже името на убиеца, със сигурност нямаше да разкрие и имената на хората, които са му изповядвали прегрешението „изнудване“.

В случая на Лино не залагаше много на версията „убийство поради изнудване“, но и не можеше да я отрече като невъзможна, или поне имаща някаква връзка.

„По какъв начин Лино бе събрал парите? — чудеше се тя, докато шофираше към къщи. — Къде е държал спестяванията си или е харчел всичко веднага щом му е попадало? Скъпи хотелски стаи и луксозни вечери, лъскави бижута за креватната му партньорка.“

„Не са били достатъчно — мислеше си тя — по няколко хиляди тук и там? Какъв е бил смисълът да рискува прикритието си заради натруфена стая и бутилка шампанско?“

Да се изфука пред старото си гадже? Стъбън каза, че Пени Сото била слабото му място. Така че… не, не може да е толкова просто. Искал е да бъде богат и важен, искал е тази жена да го види като такъв.

Или пък е толкова просто, като нуждата от стимул, от това да знаеш, че ходиш по тънък лед. Напомнял е на себе си кой е всъщност, докато се е преструвал на някой друг. Било е нещо като хоби.

Ето още нещо, върху което да помисли.

Тя вкара колата през портала и намали. Имаше цветя навсякъде, беше дяволски сигурна, че не ги е имало тази сутрин. Май бяха лалета и нарциси. Харесваше нарцисите, защото бяха ярки и простички, а сега имаше цяла река от тях.

Как беше станало това?

Във всички случаи е… ами беше хубаво и добавяше ярък цвят на фона на мътното зелено на дърветата.

Тя продължи по-навътре, намали съвсем и паркира колата. Пред нея стояха три огромни червени саксии, буквално преливащи от петунии. Бели петунии — сватбените й цветя. „Сантиментален глупчо“ — помисли си тя, въпреки че и на нея й стана доста сладко. Това простичко удоволствие успя да надвие неприятното напрежение, което се опитваше да пребори след разговора с Пени Сото.

Тя влезе вкъщи и видя Галахад, настанил се, подобно на дундест гаргойл, върху централната колона на перилата на стълбището — новото му любимо място, а Съмърсет както винаги се мотаеше из фоайето.

— Предполагам, че градът е бил прочистен от всички престъпления, след като се прибираш само с един час закъснение и, изглежда, не си ранена никъде.

— Аха, мислим да го преименуваме на Утопия. — Тя погали набързо Галахад и се отправи нагоре по стълбите. — Следващата стъпка ще е да се отървем от всички задници, давам ти време в аванс да си събереш багажа. — Тя спря за момент и попита: — Рурк успя ли да говори с Шиниъд?

— Да.

— Добре.

Отиде направо в спалнята. „Сигурно Рурк си е вкъщи — помисли си тя. — Съмърсет щеше да каже, ако го нямаше.“ И сигурно беше в офиса си, така че трябваше да отиде направо там, за да го види.

Но не беше готова, просто още не се чувстваше готова да го види. Битката вътре в нея продължаваше и дори се усилваше сега, когато вече си бе у дома, където знаеше, че има сигурност, където можеше да се отпусне малко. У дома, където можеше да обърне внимание на празния си стомах и на възлите от стрес, събрали се на врата й.

Легна по гръб на леглото и затвори очи. Усети леко тупване до себе си и все още със затворени очи се протегна и обви ръка около котарака.

Глупаво е — помисли си тя — да й е зле и да трябва да се бори с това, че й е гадно. Глупаво беше да чувства единствено подозрение спрямо жена като Пени Сото.

Не бе усетила кога Рурк бе влязъл в стаята, докато ръката му не я погали по бузата. „Толкова е тих — помисли си тя, — едва раздвижва въздуха, освен ако не иска да го чуят. Не е чудно, че е бил толкова добър крадец.“

— Какво ти е — попита я той.

— Нищо. Наистина нищо ми няма — обърна се тя към него и се сгуши, когато и той легна до нея. Притисна лице към рамото му. — Имах нужда да се прибера у дома, нуждаех се първо да се прибера. Бях права за това. Но си мислех, че искам да поостана сама, просто съвсем малко, докато се пооправя. Грешала съм, може ли да постоиш тук за малко?

— Това е любимото ми местенце.

— Говори ми нещо, кажи какво прави днес. Няма значение, ако не разбирам.

— Малко след като излезе, направих конференция по линка за малко проучвания, свързани с „Евроко“, една от фирмите ми в Европа, занимаваща се предимно с транспорт. Имаме много интересно морско-пътно-въздушно лично превозно средство, спортно возило, което излиза на пазара в началото на следващата година. Имах няколко срещи в центъра, но Шиниъд се обади от Ирландия, преди да приключа. Зарадвах се да я чуя. Имат си ново куче, нарекли са го Мак и тя твърди, че им създава повече проблеми, отколкото бебетата тризнаци. Звучеше направо като лудо влюбена в тях.

Ив слушаше по-скоро звука на гласа му, отколкото смисъла на думите. Говореше й нещо за среща с ръководителите на един проект, наречен „Оптимум“, и за конференция във връзка с курорта му „Олимпус“, за обяд с ключови фигури, част от капиталовложенията му в Пекин, говори й за едно сливане, за придобиване на акции и за някакви концептуални чертежи.

Как успяваше да се справи с всичко?

— Направил си всичко това и все пак си имал време да вземеш петунии?

Ръката му шареше нагоре-надолу по гърба й:

— Харесват ли ти? Ще станат почти две години, откакто сме женени — целуна я той по темето, а след това обърна глава и допря бузата си до целунатото място. — А и тъй като Луиз и Чарлз ще се оженят тук, това ме накара да се сетя за петунии. Как простичките неща — едно цвете и няколко минути разговор с роднина — могат да направят сложния свят по-прост.

— Затова ли имаме и лалета, и нарциси? Това са лалета, нали?

— Да. Хубаво е да си спомним, че някои неща се завръщат свежи и нови, а има и такива, които остават солидни и непроменени. Обаждането на Шиниъд ми напомни за всичко това. А сега готова ли си да ми разкажеш какво има?

— Понякога се завръщат и някои неща, които са стари и трудни за преглъщане — каза тя и зарови пръсти в косата си. — Днес хванах Пени Сото за разпит. Всъщност предизвиках я да ме удари, за да мога да я арестувам за упражняване на насилие и оказване на съпротива.

Той хвана брадичката й, погали с палец вдлъбнатината й и обърна лицето й наляво-надясно.

— Не ми изглежда да си ударена.

— Ударът беше по-скоро технически, ако може да се нарече така. Тя е била основната партньорка на Лино, когато са били тийнейджъри. Работи в закусвалнята непосредствено до църквата, място, което той е посещавал почти всеки ден.

— Значи са се свързали отново.

— Тя го е познавала — каза тя, спомняйки си думите на Рурк от разговора им сутринта. — Била е тази, на която той е имал нужда да каже. Да, свързали са се, включително и в библейския смисъл — поне според нея. Обзалагам се, че е така. Сигурно е, че е станало, а и тя знаеше кой е той, както и част от нещата, в които се е бил забъркал — може и всичко да знае, но не успях да го изкопча от нея. Все още не. Твърди, че той е изнудвал някои от хората, които са идвали да се изповядват. Връзва се, но не мога съвсем да напасна нещата.

— Хоби — каза Рурк — или по-скоро навик. Маскарадът не е успял да промени това, което е било под маската, а тази му същност е имала нужда да направи някакъв удар, ръчкало го е отвътре.

— Да, и аз се завъртях около това. Но не ми се струва то да е мотивът. Знам, проверих го — каза тя, преди той да е успял да възрази, — ще стигнем и дотам, но не мисля, че в случая то би било от значение.

Тя искаше първо да изкаже останалото, да го извади от съзнанието си.

— Въпросът е, че… прибрах Сото в ареста, притиснах я малко, пораздразних я и се оказа, че баща й…

— А! — на Рурк не му трябваше да чува останалото, не искаше стомахът му отново да се стегне.

— Тя ми крещеше как старецът й е започнал с нея, когато е била на около дванадесет, как безполезната й майка е била курва и как той я е пребивал и изнасилвал цели две години, преди тя да се присъедини към „Солдадос“. Бандата е била нейният начин да избяга, нейно убежище. И една част от мен я разбира за това, съчувства й и се опитва да гледа към нея и да не вижда себе си на нейно място. Да вижда…

Ив притисна корема си с ръка и си наложи да довърши.

— Когато станала на четиринайсет и се присъединила към „Солдадос“, баща й бил намушкан с нож и умъртвен. Нещата били описани като отмъщение за провалена сделка с наркотици, тъй като той се занимавал с това. Но аз знам, знам само като я погледна, защото в нея виждам себе си — знам, че тя е държала ножа и го е забивала в него отново и отново. Сигурно са били двамата с Лино — първото им убийство заедно като любовници. И без значение какво знам, част от мен казва, че и аз съм правила същото като нея. Как може да я обвинявам? Та аз съм направила същото.

— Не, не си. Не, Ив — каза Рурк, преди тя да заговори отново, — не си направила същото. Не ми трябва да чуя остатъка, за да го знам. Знам, че на четиринайсет човек е още дете, но това е с шест години повече от тези, на които си била ти, и нещата са коренно различни. А и ти си била в затвор и не си имала възможност да избягаш като нея. За теб не е имало убежище, не си имала приятели или семейство. Тя го е направила за отмъщение, а не за да оцелее.

Ив се изправи и отиде при чантата си, която беше хвърлила някъде. Извади една снимка, остави я на леглото и каза:

— Когато погледна към това, виждам него — виждам баща си и това, което направих.

Рурк взе снимката и разгледа жестоката сцена от местопрестъплението, на която мъжът все още лежеше на мръсния под, покрит с боклуци, потънал в локва от собствената си кръв.

— Това не може да е извършено от дете — каза той. — Дори изплашено и отчаяно дете не може да направи това, не и при самозащита, не и само.

Ив въздъхна. Вероятно моментът не беше най-подходящият да споменава, че от него би излязло доста добро ченге.

— Не — каза тя — имало е двама нападатели. Двама са го извършили, има два типа рани от различни ножове. Остриетата са различни по големина, раните са нанесени с различна сила и ъгъл на проникване. Мисля, че единият от тях го е примамил там, а другият се е спотайвал в очакване, нападнали са го едновременно фронтално и в гръб. Сексуалното осакатяване е извършено постмортем, вероятно тя го е направила, но…

— Удивляваш ме — каза той тихо. — Учудвам се как можеш всеки ден да гледаш подобни неща и все пак да продължава да ти пука, всеки божи ден. И недей да ми говориш, че и ти си направила същото, не ми казвай, че гледайки нея, виждаш себе си.

Той се изправи и остави снимката да падне на леглото.

— Тя има ли татуировката?

— Аха.

— Със знака за убийство.

— Аха.

— Гордее се с това — горда е, че е убивала. Кажи ми, Ив, можеш ли да ми кажеш дали си се гордяла за някой от животите, които ти се е наложило да отнемеш?

Тя поклати глава.

— Това ме отврати — не, искаше ми се да бъда отвратена, но не можах. Не бих могла. Не можех истински да го осмисля на момента, не и преди да се прибера у дома. В случай че почувствам слабост, мога да помисля за това тук. Знам, че ние не сме същите, знам го! Но има определен паралел.

— Толкова, колкото го има между мен и жертвата ти — каза той и постави ръце на раменете й. — И все пак ние сме тук, ти и аз. Тук сме, защото някъде по пътя този паралел се е отклонил и сме поели в съвсем различни посоки.

Тя се обърна и взе снимката, за да я прибере обратно в чантата си. Щеше да я гледа отново по-късно, трябваше.

— Допреди две години или малко повече нямаше с кого да споделя, дори и ако си спомнях какво се е случило, когато бях на осем и преди това. Не можех да кажа на никого, дори и на Мейвис, а на нея мога да разказвам всичко. Но не бих могла да й покажа подобна снимка, да я помоля да я погледне и да види това, което видях аз. Не знам колко дълго бих издържала да продължавам да гледам това и все още да ми пука, ако нямах някого, при когото да се прибера у дома, и ако изпитвам нужда, да погледне нещата заедно с мен. — Тя отново седна на леглото и въздъхна. — Господи, ама че ден беше днес! Пени знае повече, отколкото казва, и се държи твърдо. Цялата е обвита в слоеве и слоеве твърдост, скрили подлостта й и вероятно психопатията. Трябва да намеря начин да ги пробия.

— Мислиш ли, че тя го е убила? Този Мартинес?

— Не, но мисля, че се е погрижила да си осигури неоспоримо алиби, защото е знаела, че това ще стане. Мисля, че отрепката я е обичал, а тя не обича никого. Може и да го е използвала срещу него. Трябва да помисля малко, Лопес и Майра постигнаха известен успех — убиецът на Лино се е изповядал на свещеника си и аз не мога да направя нищо. Гледам този човек, Рурк, гледам го и виждам още една жертва.

— Мислиш ли, че убиецът ще тръгне и след него?

— Не знам. Ще го поставя под наблюдение. Мога да го задържа с правно основание, мога да го затворя за няколко дни, докато адвокатите на Църквата си свършат работата. Но трябва да го оставя навън, да се надявам, че убиецът ще се върне отново при него. Гледам го и виждам, че сърцето му се къса, знам, че съвестта му е раздирана отвътре, но не мога да направя нищо — повтори тя, — а, изглежда, и самият Лопес не може да се пребори. И двамата сме приковани, заклещени от дълга си.

Тя се просна отново по гръб на леглото.

— Трябва да прочистя съзнанието си и отново да помисля. Всичко се върти около този ад. Флорес — защо точно той и къде пътят му се е пресякъл с Лино? Къде, по дяволите, е този Чавез? Мъртъв ли е? Крие ли се? Какво е чакал Лино? Дали е бил убит заради това или заради нещо, свързано с миналото му? Бомбите? Той е замесен и в двете бомбардировки, по дяволите, сигурна съм…

— Шегуваш се, нали.

Тя отново се изправи.

— Съжалявам, трябва да седна и да си го изясня, да пренаредя нещата, да видя дали съвпадат във времето, да сменя таблото. Налага се да проверя цял куп нови хора и да разгледам данните за тях от най-различни ъгли.

— Тогава по-добре да започваме. — Той я хвана за ръка и я издърпа, за да се изправи.

— Благодаря.

— Е, длъжник съм ти заради обаждането от Шиниъд.

— Хм?

— За какъв ме мислиш? — попита той, обгръщайки я с една ръка през кръста. — Леля ми решава да ми звънне точно същата сутрин, когато аз малко съм се позамислил за старите си връзки с Ирландия и за това какво и кого съм изгубил там? Хубаво е някой да се грижи за теб.

— А, така значи — грижата за някого е обратното на това да се вреш в нещата му и да се месиш? Трудно ми е да видя разликата.

— Така си е, нали? Но да оставим нещата както са си.

Докато излизаха от спалнята, един от мониторите за наблюдение просветна и се включи.

— Гостите ви пристигат. На портала са — съобщи Съмърсет.

— Какви гости? — поинтересува се Ив.

— А… — Рурк зарови пръсти в косата си. — Да. Един момент. — Той изключи Съмърсет. — Съжалявам, изплъзна ми се от ума. Мога да сляза долу и да се погрижа за това. Просто ще им кажа, че все още си на работа, както и всъщност си е.

— Кой е? По дяволите, защо хората просто не си стоят у дома, а постоянно искат да са в нечия чужда къща?

— Това е Ариел Грийнфийлд, Ив, заедно с Ерик Пастор.

— Ариел. — Тя внезапно си спомни за привлекателната брюнетка, която бе хваната в плен и измъчвана с дни от един луд. Беше запазила разсъдъка си, бе останала умна и силна.

— Тя се обади днес и попита дали не може да наминат тази вечер. Аз мога да ги поема и да се погрижа за тях.

— Не — хвана тя Рурк за ръка, — това е като обаждането от леля ти — хубаво е да си спомняме важните неща. Ариел е важна. Значи… — продължи тя, докато двамата слизаха по стълбите — тя и съседът й Ерик явно са заедно.

— Сгодени са и ще се женят есента.

— Боже, тези сватби заразяват наред като вирус. Можеше да се срещна с нея в Централата или някъде другаде — добави тя. — Може би така щеше да е най-добре, все пак не може жертви и свидетели, и бог знае още какви хора да се мъкнат в къщата ни.

— Мисля, че за това можем да направим изключение. Тя все пак работи за мен.

— Да, но… „работи“ ли? Напуснала ли е? Проклет да е онзи болен задник Лоуел, да не би да я е отказал от това? Тя обичаше да пече сладкиши, а твоето заведение в центъра беше страхотно място за нея.

— Тя все още си пече и както сама ще забележиш, сега е на по-добро място. Щастлива е и се справя много добре.

— Изглежда си доста запознат с въпроса — каза Ив и сключи вежди.

— Запознат съм с доста неща — каза той и леко стисна ръката й. Докато слизаха по стълбите, Ив дочу гласове на вратата, чу смеха на Ариел.

Отрязала си е косата, най-напред забеляза Ив. Робърт Лоуъл бе подбирал жертвите си дългокоси и кестеняви. Сега Ариел беше подстригала своята късо на черта и бе добавила червени кичури. „Отива й, помисли си Ив, и определено не изглежда бледа, окървавена и бореща се с болката си.“

Очите й искряха, когато срещна погледа на Ив, а на лицето й разцъфна усмивка.

— Здрасти! — каза Ариел и очите й се насълзиха, докато прекосяваше стаята, за да прегърне с две ръце Ив. — Не плача, съвсем не плача. Ще спра след минутка.

— Добре.

— Постоянно ми се искаше да дойда да те видя. Просто исках да се посъвзема, преди да го направя.

— Това е хубаво.

— Ами… — Ариел отстъпи крачка назад и се усмихна. — Е, как си?

— Не зле. Ами ти?

— Мисля, че може да се каже „ужасно страхотно“. — Тя протегна ръка към Ерик. — Ще се женим.

— И аз така чух. Здравей, Ерик.

— Наистина се радвам да ви видя отново и двамата — каза той на Ив и Рурк, което накара Ив да плъзне един поглед към съпруга си.

— Отново?

— Помагам на Ари да стартира новия магазин — ухили се той на Рурк, преливащ от щастие. — Ще изкъртим конкуренцията!

— Мой собствен сладкарски бутик. Ще ви донеса доста пари. Когато излязох от болницата, не бях сигурна дали мога да го направя, дали въобще ще мога да правя нещо, но вие бяхте толкова сигурен, че ще успея — каза тя на Рурк. — Вие двамата с Ерик. А сега и аз съм сигурна.

— От достоверен източник зная, че можеш да се справиш с всичко, което ти се случи. Трябва да го отпразнуваме с едно питие.

— Вашият… не знам точно какъв вие е — каза Ариел, — този, високият и кльощав господин?

— Никой не знае точно какво е — намеси се Ив и с това накара Ариел да се засмее.

— Той каза, че ще донесе нещо подходящо. Надявам се, че така е добре. Хм, не знам дали си спомняш, но когато ми спаси живота и всичко останало, аз ти обещах да ти направя торта, затова…

Тя отстъпи крачка встрани и посочи на една страна. Последвала жеста й, Ив се запъти в онази посока.

Една от масите беше разчистена, вероятно Съмърсет се беше погрижил. А върху добре поддържаната й лъскава повърхност стоеше огромна торта.

„Прилича повече на произведение на изкуството“, помисли си Ив.

Тортата представляваше умалено копие на Ню Йорк с всичките му улици, сгради, реки и паркове, с тунелите и мостовете. По улиците имаше наблъскани таксита, максибуси, джетове, скутери, камиони за доставки и всякакви други превозни средства. По тротоарите и алеите беше пълно с хора. Витрините на магазините имаха миниатюрни светещи реклами, а уличните търговци предлагаха соев хотдог и зеленчуково пюре от мъничките си колички.

В първия момент Ив очакваше да го види как се движи, да чуе шума му.

— По дяволите!

— Това е хубаво „по дяволите“, нали? — попита Ариел.

— Това е направо ритни-ме-отзад-и-ме-наречи-Сали „по дяволите“! Отстрани на Джейн Стрийт виждам как правят сделка с нелегални вещества, — промърмори Ив, — а този човек в Сентрал Парк току-що са го ограбили.

— Ами случва се.

Напълно поразена, Ив се наведе, за да разгледа по-отблизо собствената си фигурка, която Ариел бе изработила. Стоеше върху една островърха кула най-отгоре на града. Беше облечена в дългия си черен шлифер, който се развяваше на вятъра, и дори и на фигурката можеше да се забележат любимите й износени ботуши. В едната си ръка държеше значката, на която личаха рангът и номерът й, а в другата имаше оръжие.

— Уау! Просто… уау! Това е невероятно. Виждаш ли това? — каза тя на Рурк.

— Да, и вярвам, че съм направил отлична инвестиция. Това определено е зрелищно, Ариел.

— Със седмици прави дизайна — каза им Ерик, а от всяка негова дума си личеше колко е горд. — Постоянно го променяше, но хубавото беше, че аз трябваше да опитвам нещата, които решаваше, че не стават.

— Това надминава и най-страхотните неща, които някога съм виждала. Аз ще съм ченгето, което изяде Манхатън. — Ив се засмя и се изправи. — Вижте, много скоро едни приятели ще се женят. Момичето определено ще иска да си поговори с теб.

— Луиз и Чарлз? Утре ще уточняваме окончателния вид на сватбената им торта.

Ив погледна към Рурк и му кимна.

— Винаги с една крачка напред, а, друже?

— Мразя да изоставам. Я, шампанското! — каза той, когато Съмърсет влезе при тях с бутилка и чаши. — Бих казал, че моментът е много подходящ.

— Определено. Мисля да си отрежа едно парче от Горен Ийст Сайд, освен ако… — Ив се поотмести леко, присви очи и отново се наведе.

— Има ли нещо? — попита Ариел и присви устни, навеждайки се също да погледне.

— Не. Този сектор тук? Улиците и сградите едно към едно ли са с истинските? Приличат ли си, или си ги направила, както според теб са се вписвали най-добре?

— Шегуваш ли се? — прекъсна я Ерик. — Използва всякакви карти и холограми, вложи доста математика. Ари направо беше обсебена.

— По-различно е, отколкото на карта. Различно е дори и от това да си направо на мястото. Това е… нещо като божествена гледна точка.

Ив се изправи, заобиколи масата и приклекна.

— Границите се променят според хората, които ги определят. Зависи кой влиза и кой излиза. Преди петнайсет-двайсет години територията на „Солдадос“ се е разпростирала на изток от 96-та до 120-та улица. Плътна област от четиринайсет пресечки, започваща от Ийст Ривър чак до Пето Авеню. А „Черепите“ са владеели от 122-ра нагоре до 128-ма, заедно с малко територия, западно от Пето, където са оспорвали граници с „Кървавите“. Но тази област тук, това източно парче между 118-та и 124-та, е било всъщност спорното място, за което всички са се биели. Тук са били и бомбените атаки.

— Бомби? — Очите на Ариел се разшириха от изненада и тя се наведе, за да разгледа по-отблизо. — Не съм чувала за никакви бомби.

— Станало е преди седемнайсет години — каза Рурк.

— О!

— Ето я църквата и енорийското жилище зад нея — продължи Ив. — Доста навътре в територията на „Солдадос“. Младежкият център — северозападно от църквата, но все още в границите на бандата. А тук… какво е станало тук, само няколко пресечки на север от сградата на младежкия център? Точно в средата на някога горещата зона?

— Какво? — наведе се още повече Ариел.

— Гентрификация^[1]. Става въпрос за домовете и другите сгради, точно на ръба с енорията на „Сен Кристобал“. Съвсем малка част от тях са си били там и преди — тези, които са оцелели по време и малко след Градските войни. А през последните десет-дванайсет години са направени и други. Тук се заселват успешни бизнесмени, които прочистват района и увеличават стойността му. Той е виждал това всеки ден. Някой, който е живеел там и всеки ден е преминавал през този район на път за центъра, посещавал е енориаши, свързал се е със семейство Ортис — този човек би забелязвал квартала, къщите и градските вили всеки божи ден. Той трябва да ги е виждал и преди двайсет години, тогава е живеел тук. Искал е да го запази такъв, искал е повече.

— Отново Седемте смъртни гряха? — изкоментира Рурк.

— А?

— Завист. Ако е изписана на лицето ти ден след ден, трябва да я прикриваш.

— Да, да. Явно се сблъскваме с доста грехове. Вече имаме похот, алчност, гордост, а сега и завист. Интересно.

— Абсолютно нищо не разбрах — каза Ариел и върна Ив да продължи мисълта си.

— Извинявай. Просто току-що ме осени една мисъл за един от случаите, по които работя. — Тя се изправи, но продължи да гледа към Горен Ийст Сайд. — Мисля, че ще си отрежа това парче от Долен Уест. Сохо ми се струва доста апетитен.

 

 

Ив хапна торта и пи шампанско, като си прекара добре цял час, докато изпълняваше дълга си и се опитваше да задържи поне част от съзнанието си върху разговора. А на минутата, в която гостите им излязоха от вратата, Ив се върна обратно при тортата.

— Добре, значи трябва да си отрежа този сектор и да го занеса горе в офиса. Доста добре се виждат…

— Ив, за бога, това е торта. Мога да ти програмирам холограмен модел на този сектор за около двайсет минути, даже и по-малко.

— Можеш ли? — вдигна тя вежда. — О, това даже ще е по-добре.

— И ще има по-малко калории. Но преди да го направя… — Той й направи знак да изчака и тръгна към стълбите.

— Какво става?

— Не съм много сигурен. Просто исках да погледна оттук, от малко по-различен ъгъл. Хм, ясно се вижда през къде минават границите на териториите на бандите, къде се пресичат и за кои точно територии са спорели. А и кварталът се е променил. Вижда се къде се намират нещата — църквата, енорийското жилище, младежкият център, домът на Ортис, ресторантът. А тук е и сградата с апартамента, където преди е живял Лино. Мисля си за това, което е казал на майка си и на Пени — че ще се върне с голяма кола и ще има голяма къща. Кола можеш да си вземеш навсякъде, но къща…

— Тя трябва да е в квартала. Няма да може да се перчи с нея, ако не е в квартала. Но ако е имал подобен имот в квартала, защо е живеел в енорийското жилище?

— Не знам дали всъщност е притежавал нещо, или по-скоро много му се е искало. Но той е чакал нещо — дълги години преднамерено чакане на своя родна почва. Ако е останал при тези обстоятелства, не значи ли това, че може и да е смятал да остане завинаги? Голямата къща, богатството, това да е важен човек, и момичето — кимна Рурк и се отправи към другия край на стаята заедно с нея. — Както и територията, която винаги си считал за своя.

— Щом е имал всичко, което е чакал — а то трябва да е било пари или нещо, което ще доведе до пари, защо отново да си тръгва? Не е бил тук за нещо дребно — имал е цел. Не съм я търсила в квартала, защото тръгвах от предположението, че е бил в района, за да се крие, а може и така да е, сигурно е така. — Тя отметна косата си назад, докато двамата влизаха в нейния офис. — Може и така да е, но трябва да има нещо, което е чакал. Нещо, което е виждал всеки ден и е гледал със задоволство. Това нещо трябва да го е стимулирало да продължава да играе ролята си, толкова много трябва да е било залегнало в него. — Ив заобиколи таблото с материалите за убийството. Обмисляше ситуацията и проучваше наум отделните възможности. — Каква собственост имаш на Графтън Стрийт?

Той я погледна за миг удивен, а след това леко кимна.

— Имам това-онова. Да, исках да имам нещата, за които като момче можех само да завиждам.

— Роза го е познавала, но тя каза, че той ги е оставил на мира — почти. Харесвал е стария господин Ортис, уважавал го е. Може и да му е завиждал, ако отново се насочим към смъртните грехове. — Тя пъхна палци в джобовете на панталона си и започна да обмисля новото развитие на нещата, докато обикаляше около таблото. — Групата Ортис е едно голямо и сплотено семейство. Много прилича на бандата. Те се грижат един за друг и пазят територията си. Той е успял да стигне близо до тях като Флорес — жени ги, погребва ги, посещава ги в хубавите им къщи. Голямата къща — той иска това, което имат те. Как може да я получи?

— Да не би да мислиш, че е убил Хектор Ортис?

— Не, било е естествена смърт. Проверих го многократно. А освен това е уважавал Ортис, по някакъв негов си начин му се е възхищавал. Но не само семейство Ортис имат хубави къщи, голямо имение и връзки в църквата. Трябва да проверя някои от другите недвижими имоти, за да видя. Много ще ми помогне холограмата ти.

— Тогава по-добре да се залавям с нея — каза Рурк и взе фигурката на Ив от тортата. — А това ще взема в замяна на отделеното време и усилия.

Удивена, Ив вдигна рязко глава:

— Ще ме изядеш ли? — попита тя.

— На това мога да дам няколко доста първични и примитивни отговора, които ми идват наум. Но, не — ще те запазя.

Той се наведе, за да целуне жена си.

— Какво точно ще търсиш из тези недвижими имоти?

— Надявам се да разбера, когато го намеря.