Нора Робъртс
Спасение в смъртта (10)

13.

Ив помоли Рурк да шофира до Бруклин, за да използва времето и продължи проучването, което бе започнала в офиса си. И тъй като никой от тях не успя да приключи работата в собствения си офис преди шест, очаквано уцелиха отвратителния трафик. От време на време тя поглеждаше настрани от екрана на компютъра си, докато Рурк провираше колата сред множеството други притиснати броня до броня автомобили с пищящи клаксони. Тя се зачуди защо чисто и просто хората, които работеха в Бруклин, не си живееха в Бруклин, а хората, които работеха в Манхатън — в Манхатън.

— Харесва ли им наистина? — чудеше се тя. — Да се справяш с цялата тази злоба и да я смяташ за всекидневно предизвикателство? Дали всичко това не беше някаква странна и изкривена форма на покаяние?

— Твърде дълго се занимаваш със случаи, свързани с религията.

— Ами трябва да има някаква причина, за да подлагаш себе си и околните на това всеки ден.

— Финансите и липсата на място за живеене. — Погледна я закачливо в огледалото и след това се стрелна в тясното пространство между едно мини и всъдеход. — Или желанието да се настаниш извън града в по-квартална среда, докато получаваш градската си заплата. А има и такива, които търсят енергичността и ползите от това да живееш в града, но да работиш в околностите. — С едно бързо движение той отново мина в другото платно, засукана маневра, която им спечели още десетина метра напредък. — Или пък просто им се налага да минават по проклетия претъпкан мост заради каквото и ние — принуден съм да изтъкна — набутали сме се точно в най-голямото меле.

— Отиваме да се срещнем с една жена, която, изглежда, разумно се е преместила от другата страна на проклетия претъпкан мост и си е осигурила заетост там, където е и домът й. Даже може да се каже, че живее на десет минути пеша от работата си, може и по-малко, ако взима метрото. Ако се окаже, че тя е майката на моя Лино, чудя се дали си е правил труда да ходи да я вижда, пъплейки бавно по Бруклинския мост в час пик.

Примирил се с мисълта, че е затворен от всички страни и че скоро няма да се раздвижат, Рурк се облегна назад и зачака възможност за някой добър ход.

— Ти на негово място би ли го правила?

— Трудно ми е да си представя, че бих се подложила на това, като се има предвид, че взаимоотношенията с майка ми хич не вървяха по мед и масло. Но… да се върнеш у дома, да се криеш пет-шест години и собствената ти майка — твоят единствен жив кръвен роднина, доколкото знам, ако изключим полубрата, който тя е родила, когато си си тръгнал — да живее отсреща на моста — дяволски претъпкан или не… изглежда, ще се чувстваш длъжен да я посетиш. Просто ей така — да видиш как е.

— Може и неговите отношения с майка му да не са вървели по мед и масло.

— Запазил е медальона, който му е подарила, затова може да се каже, че между двамата има някаква връзка. А ако съществува такава, поне ще е искал да се вижда с нея, да разбере как е, какво прави, кой е човекът, за когото е омъжена, и да се срещне със своя полубрат. Поне нещо.

— Ако това въобще е твоят Лино.

— Да, ако е той. — Ив се намръщи при тази мисъл, чудеше се дали си струва да бият целия път до Бруклин в най-натоварения час само заради предположенията й. — Това е първото голямо нещо, на което попадаме. Ако се окаже, че той се е свързвал с нея и е ходил да я вижда, значи тя трябва да знае, че синът й е мъртъв, въпреки затъмнението за пред медиите, което поддържаме. Как ли ще реагира на това? Никой не се е обаждал в моргата, освен отец Лопес, вече проверих. Няма никакви запитвания и никой не е искал да види тялото.

За момент Рурк замълча, но след това каза:

— Мислех си, че не се свързвам пряко с никой от семейството ми в Ирландия. Просто… ей така, да ги чуя как са, да видя какво става с леля ми по майчина линия и с останалите. Може да се каже, че стоя настрана. Разбира се, не правя никаква аналогия.

И Ив си беше мислила за това, знаеше, че бе много пиян в нощта, преди да отиде да се види с леля си. А не беше човек, който би се напил.

— Защо?

— Поради дузина причини. Бих направил всичко друго, но не и да почукам на вратата на онази къща. Имах нужда да ги виждам, да говоря с тях, да чувам гласовете им… особено нейния, на Шиниъд — близначката на майка ми. Но по-скоро бих позволил да ме подложат на мъчения, отколкото да почукам.

Все още си спомняше онзи миг и сладостното чувство на паника, което го беше обзело.

— Беше ми ужасно трудно. Какво ли ще си помислят за мен? Дали щяха да ме погледнат и да виждат него? И ако станеше така, дали аз щях да виждам същото? Дали щяха да обърнат внимание само на греховете ми — които са твърде много — и да не забележат нищо от нея в мен, от майката, която за мен никога не е съществувала. Трудно е да си в ролята на блудния син.

— Но си почукал на вратата. Това все пак си ти! — Тя замълча и се замисли. — Не си Лино, не си направил това, което той е сторил — с години да живееш като някой друг, като нещо друго. Това трудно можеш да го обясниш на мама, освен ако въпросната мама не е от типа, на които хич не им пука какво прави тяхното малко момченце. И в крайна сметка роднините ти са заклали дебелата кокошка^[1].

— Казва се „заклали тлъсто пиле“.

— И каква е разликата?

— Бих казал няколко килограма. Но да се върнем на същността: запътили сме се към Бруклин точно в най-натоварения трафик именно за да разберем това ли?

— Отчасти. Знаеш ли, можеше да задържа Пийбоди извънредно и да го свършим двете, но си мислех, че след като ще се срещаме с Тереза на работното й място, а то е в една италианска пицария, собственост на брата на съпруга й, можем хубаво да похапнем двамата заедно.

— Да не искаш да кажеш, че това ще го сложиш в графата: „Излизане на вечеря с Рурк“, и да считаш, че с него си изпълнила съпружеските си задължения? — изгледа я той.

Тя, естествено, отрече, но не много убедително.

— Може би, но все пак ще прекараме доста време заедно и наистина ще се насладим на най-фантастичната пица в Бруклин.

— С този трафик, трябва да е най-прекрасната във всичките пет квартала наоколо.

— Е, поне не те карам да дойдеш с мен на църковна служба в шест сутринта.

— Скъпа Ив, за да ме накараш да направя това, количеството и разнообразието от сексуални услуги, които ще поискам в замяна, са толкова големи и всеобхватни, че дори и моето богато въображение трудно може да ги опише.

— Струва ми се, че не можеш да заменяш сексуслуги за посещение на църковни служби, но ако реша да проверя как стои въпросът и ми се удаде възможност за това, ще питам свещеника — каза тя.

След това се върна към работата си на преносимия компютър, а Рурк продължи да се бори с трафика.

По изчисления на Ив да стигнат от центъра на Манхатън до Кобъл Хил в Бруклин, им отне почти толкова време, колкото, ако бяха взели самолета от Ню Йорк до Рим. Пицарията се намираше в един ъгъл на търговската част от квартала и беше заобиколена от редици стари къщи с живописни веранди, където живеещите тук често седяха и гледаха как светът преминава покрай тях.

— Тази вечер трябва да е на смяна — каза Ив на Рурк, щом паркираха, — но ако по някаква причина не е на работа, живее няколко пресечки по-надолу.

— Да не би да имаш предвид, че ако не е на работа, и аз ще се размина с вечерята си?

— Не знам дали ще се разминеш изцяло, но може да се позабави малко — с толкова, колкото ще ми трябва, за да я намеря и говоря с нея.

Ив влезе в ресторанта и отвътре веднага я посрещна такъв аромат, че ако тук не предлагаха най-добрата пица в петте квартала, то със сигурност имаха нещо много близо до нея.

По стените с цвят на препечен хляб имаше пана с различни италиански сюжети, няколко сепарета и отделни маси за двама и четирима се гушеха уютно под висящите от тавана вентилатори, които разнасяха изкусителния аромат на храна.

Зад един тезгях, който отделяше откритата кухня от ресторанта, стоеше младеж с изцапана престилка и въртеше тесто за пица — след това го хващаше ловко, мяташе го отново и обираше овациите и веселия кикот на децата от най-близкото сепаре и родителите им, както предположи Ив. Келнерите бяха облечени в яркочервени ризи, возеха колички за сервиране и сновяха насам-натам между масите, които обслужваха. Свиреше музика и някой с дълбок баритонов тембър пееше за „аморе“.

С един бърз поглед наоколо Ив забеляза най-различни хора — бебета, деца, тийнейджъри и възрастни, та чак до старци — всички дъвчеха, говореха, пиеха вино или разглеждаха старомодните хартиени менюта.

— Това е тя — каза Ив и посочи с поглед една жена, която тъкмо оставяше няколко димящи чинии със спагети на една от масите. Усмихваше се, докато сервираше, беше в началото на петдесетте, изглеждаше добре, имаше спретнат вид и влагаше грация в работата си. Тъмната й коса, прибрана в кок на тила, красиво обрамчваше лицето й и подчертаваше големите й кафяви очи. — Не ми прилича много на жена, която наскоро е научила, че синът й е бил отровен — забеляза Ив.

В този момент към тях забързано се приближи друга жена, малко по-възрастна от Тереза, по-закръглена и също толкова приветливо засмяна.

— Добър вечер. Маса за двама ли ще желаете?

— Да, моля — отговори Рурк на усмивката й. — Би било чудесно, ако може да е в онази част — посочи той към масите на Тереза.

— Може да отнеме няколко минути. Бихте ли изчакали на бара — ето там?

— Благодаря ви.

— Ще ви повикам, когато се освободи маса.

Барът бе извит като дъга и бе също толкова оживен, колкото и ресторантът. Ив се настани на един висок стол и леко го обърна настрани, за да вижда какво става наоколо, докато Рурк поръчваше бутилка „Кианти“^[2].

— На това място бизнесът върви добре — каза тя, — ресторантът е тук вече почти четиридесет години. Деверът й е второ поколение собственик, а тя е женена за брат му от около дванайсет години. Първият й съпруг я е напуснал и е изчезнал безследно, когато този Лино е бил около петгодишен. Сега Лино Мартинес трябваше да е на около трийсет и четири. С тези изтрити досиета не мога да намеря информация.

— Или дали някога въобще е бил член на „Солдадос“.

— Не. Мога само да потвърдя със сигурност, че през втората половина на живота си си е създал доста проблеми, за да остане незасечен. Сменял е местоживеенето си, самоличността. Ако това не е моят Лино, и този е бил загазил.

— Успя ли да погледнеш финансовото й състояние? — попита Рурк и опита виното, което барманът наля. — Много е хубаво! — каза той.

— Успях, доколкото можах, без да нарушавам закона. Няма съществени постъпления или загуби, поне не и на пръв поглед. Добре си живее с това, което изкарва, и винаги е работила като сервитьорка.

— За семейство Ортис, както ми каза, когато е живеела от нашата страна на моста.

— Аха, и това е връзката, която искам да прегледаш по-обстойно. След това се е омъжила отново и се е преместила тук. Има деветгодишен син и през първите две години след раждането му е била в системата за професионални майки, а след това се е върнала на работа тук. Детето учи в държавно училище, с него няма проблеми и има малка спестовна сметка. Нищо прекалено. Съпругът й е с чисто съдебно минало, имат ипотека, изплащат кола, обичайните неща. Всичко при нея е нормално.

В този момент хостесата отново дойде при тях.

— Масата ви е готова. Можете да ме последвате, ние ще се погрижим да донесат и виното ви. Много добър избор — добави тя, — надявам се, че му се наслаждавате.

След като седнаха, един от сервитьорите, още момче, донесе на табла чашите им с вино.

— Тази вечер Тереза ще сервира за вас.

— Как е пицата? — попита го Ив и момчето засия.

— Няма да намерите по-хубава. Тази вечер брат ми я приготвя.

— Забавно нещо са семейните ресторанти — каза Ив, когато останаха сами, — ето още една връзка. Работила е за семейство Ортис в техния ресторант, а след това идва тук, за да работи в друг добре уреден семеен бизнес.

— От това разбира и може би изпитва потребност да го прави. Първият й съпруг я е изоставил и ти спомена, че има доклади за домашно насилие. Родила е първото си дете много млада и синът й също я е напуснал. Сега тя отново е омъжена и това добавя друга връзка във веригата. Изглежда удовлетворена от живота — добави той, когато видя Тереза да се отправя към тяхната маса.

— Добър вечер. Желаете ли нещо за начало? Тази вечер имаме чудесен печен артишок.

— Ще започнем направо с пицата, пеперони — поръча набързо Рурк, защото знаеше, че ако се забавят с избора, Ив ще си вземе само предястието.

— Сега ще донеса поръчката ви.

Тя се запъти към кухнята и по пътя един клиент я потупа по ръката. Спря се за момент, колкото да размени няколко оживени думи с хората на масата, а това подсказа на Ив, че бяха редовни посетители.

Популярна е, забеляза тя. Харесват я и е експедитивна.

— Престани — предупреди я Рурк — или след не повече от две минути вече половината ресторант ще знае, че си ченге.

— Аз съм ченге — каза тя, но обърна погледа си към него. — Ако тя е това, за което се представя, обзалагам се, че още поддържа контакти със семейство Ортис. Чудя се дали е отишла на погребението, името й не фигурираше в списъка, който ми даде Грасиела Ортис.

— Провери ли лентите на венците? Картичките от присъствалите на службата?

— Хм. Направих го, но тогава не търсех Тереза Франко от Бруклин. Майра смята, че убиецът ще бъде принуден да си признае — когато се изповяда на свещеника си.

— Лепкава история.

— Да, може да се окаже такава. С Били беше лесно, той е действал импулсивно, а като се добави и вярата, и чувството му за справедливост… Той знаеше, че аз знам, и сам ми падна в ръцете. Докато ако убиецът признае пред Лопес или Фриймън, всичко ще се потули. Те ще се възползват от тайната на изповедта, защото вярват в нея.

— А ти не.

— По дяволите, не. Аз разследвам престъпление и имам отговорност да докладвам на властите.

— Черно и бяло.

Тя се намръщи на виното си и каза:

— Какво точно се очаква да видя? Пурпур? Има си причини, поради които разделяме Църквата от държавата. Никога преди не ми е хрумвало как се е стигнало до разделението — каза тя и измъкна една от дебелите солети, които стърчаха от чаша на масата.

— Не ми харесва идеята да разчитам на свещеник, който да убеди убиеца да се предаде. Били? Той е дребен безгръбначен лицемер и не е успял сам да се справи с това, което е извършил. При него нещата са прости.

Тя отхапа малко и посочи с останалата част от солетата Рурк.

— Но убиецът на Лино — каза тя, — тук нещата са по-сериозни, обмислил го е предварително и има някакъв дълбоко заложен мотив. Може да е отмъщение, може да е печалба, може да е и защита — своя собствена или на другиго, но тук я няма димната завеса като при Били, с неговите глупости за „спасение на душите“.

Тъй като сочеше към него, Рурк отмъкна солетата.

— Като цяло съм съгласен с теб и съм впечатлен от начина, по който зачеркваш религията.

— Защото все повече започнаха да я използват като извинение, като оръжие и като измама. Много хора — може би повечето — в действителност не са вярващи, освен когато не им изнася. Но не е така при Люк Гуудуин и Лопес — те наистина вярват в това, което проповядват, изживяват го. Можеш да го забележиш в сърцата им. Може би затова им е по-трудно да приемат грозните неща, не знам.

— Ами убиецът? Дали той е вярвал истински?

— Мисля, че да. Затова ще ни е по-трудно да го хванем. Той вярва, но не фанатично, не изпада в лудост — иначе щяхме да имаме повече информация за него, щеше да е оставил някакви следи или бележка. — Ив сви рамене, Рурк не заслужаваше да говорят само за убийството по време на вечеря. — Но, както и да е, не ти разказах за едно сбиване, в което се намесих днес.

— Успешна намеса, както виждам — не се забелязва да си ранена някъде.

— Кучката ме ухапа — потупа Ив рамото си, — останаха ми доста отчетливи следи от зъбите й. Боят беше за една чанта, не беше грабеж, ами имаше разпродажба на портмонета, ъъъ, някакви Ларош.

— А, да. Много търсена марка ръчни чанти, куфари и обувки.

— Предполагам, след като тези двете щяха да се избият за нещо, наречено „тройно сгъваемо в божурено“. Какво, по дяволите, е „божурено“?

— Цвете.

— Знам, че е някакво си цвете, или поне така предполагам — каза Ив, — но това формата му ли е, миризмата или пък цветът?

— Предполагам, че е цветът, най-вероятно розов.

— Казах на Майра и очите й светнаха. Веднага се обади в магазина и го купи.

Рурк се облегна назад и се разсмя, а точно в този момент Тереза донесе пицата им.

— Виждам, че се забавлявате, но се надявам да се насладите и на пицата. Само ми кажете, ако желаете да ви донеса още нещо.

Ив се загледа в движенията на Тереза — сервираше, бъбреше си с хората, вземаше поръчки. Научила си е урока, добила е рутина. Познава добре хората си — както от персонала, така и клиентите. Не прилича на жена с голяма тъмна тайна.

Когато прецени, че пицата й е изстинала достатъчно, за да не пари, Ив си взе една пробна хапка.

— Мм, признавам — дяволски хубава е.

— Да. А Тереза не ми се струва жена, която би се сбила до смърт заради дизайнерска розова чанта.

— А?

— Има хубави удобни обувки и хубави бижута, но никак не е показна. Носи брачна халка — добави Рурк, — това значи, че е традиционалистка. Ноктите й са късо подрязани и добре оформени, не си слага лак. Има хубава кожа и поне на работа слага минимално количество грим. Обзалагам се, че е жена, която се грижи за себе си и която харесва хубавите неща — такива, които ще й останат, държи на това, което има.

Ив отхапа друго парче и му се усмихна:

— Гледаш я с очите на ченге.

— Грубо е да ме обиждаш, когато те извеждам на вечеря. Обзалагам се още, че и дамската й чанта е също толкова удобна и практична, както и обувките, и че и тя би се изумила, също като теб, ако види някой да захапе ченге заради розово портмоне.

— Не мога да не се съглася с теб — каза Ив и нави на вилицата си един дълъг и разтеглив „конец“ от разтопен кашкавал, който хапна заедно с парченце от пицата. — Но нищо от това не значи, че не е знаела как първородният й син живее от другата страна на моста и че участва в една голяма измама.

— Но ти не мислиш така.

Ив се заигра с чашата си:

— Не мисля така, но ще открия каква е истината.

Междувременно нямаше никаква причина да не се наслаждават на страхотната пица, докато тя следеше всяко движение на Тереза из ресторанта и отвореното пространство на кухнята.

Изчака я да дойде отново край тяхната маса.

— Как беше храната? — попита ги тя.

— Страхотна.

— Може ли да ви предложа десерт? — запита тя, като в същото време вдигаше празните им чинии. — Тази вечер имаме домашно приготвено тирамису, което е невероятно на вкус.

— Ще се въздържим. Има ли някъде удобно място, където можем да поговорим?

Погледът на Тереза внезапно придоби угрижен вид, тя сниши компютъра, на който си записваше поръчките, и попита:

— Някакъв проблем ли има?

— Необходими са ми само няколко минути — каза Ив и остави значката си на масата. Тереза погледна към нея и замря. — Най-добре е да е на удобно и усамотено място.

— Ами… има един малък офис зад бара, но…

— Става — каза Ив, изправи се и освободи място на Тереза, за да почисти.

— Трябва само да намеря някой, който да поеме и моите маси. Ъъъ…

— Добре — Ив погледна към Рурк, когато Тереза забързано се приближи към една от другите сервитьорки. — Защо не дойдеш с нас? — каза му тя. — Ще видим колко близо си бил до истината, когато даде оценката си.

Двамата заобиколиха масите и се отправиха към бара. Офисът наистина беше малък, но удобно обзаведен. Когато влязоха вътре, Тереза преплете пръсти и попита:

— Наред ли е всичко? Да не съм направила нещо? Съжалявам за цветята, и Спайк беше много лош, но аз…

— Спайк?

— Кучето. Не знаех, че е разровил цветята, и обещах да ги подменя. Казах на госпожа Перини и тя ми отговори, че всичко е наред.

— Не става въпрос за кучето ви, госпожо Франко. Тук сме заради сина ви.

— Дейвид? Той добре ли е? Какво…

— Не за Дейвид — каза Ив, прекъсвайки мигновената майчина тревога, — заради Лино.

— Лино. — Тя притисна с ръка сърцето си. — Разбира се, че ако ме търсят от полицията, ще става въпрос за Лино. — Личеше си, че тревогата бавно започна да я обзема. — Какво е направил?

— Кога за последен път се свързахте с него?

— Ще станат почти седем години оттогава. Ни вест, ни кост цели седем години. Каза ми, че имал работа, големи планове, Лино винаги имаше големи планове. Къде е сега?

— Къде се намираше, когато последно се свързахте с него?

— Някъде на запад, каза, че е в Невада. Известно време е бил и в Мексико. Обажда се или праща електронна поща. Понякога ми изпращаше пари — през няколко месеца. Понякога минава и година, без да съм го чула. Казвал ми е, че ще се върне у дома, но не си идва. — Тя седна. — Същият като баща си е. Аз имам и друг син, имам Дейвид, а той е много добро дете.

— Госпожо Франко, знаете ли, че Лино е принадлежал към бандата „Солдадос“?

— Да, да — въздъхна тя. — Братята му, както ги наричаше. Беше си татуирал знака им. — Тя разтърка с длан ръката си. — Не успях да направя нищо, за да го спра — нищичко. Опитвах се да го убедя, той ми обещаваше, но само толкова. Вършеше всичко на своя глава. Около Лино винаги е имало полиция.

— Кога го видяхте за последно?

— Напусна ме, когато беше на седемнайсет. Никога повече не се върна.

— Някога сте работили за Хектор Ортис.

— Преди много години. Той беше много добър с мен — с нас. Даде работа и на Лино, нещо малко, което да прави, когато беше на петнайсет — бършеше масите, помиташе. А Лино открадна от него. — Дори и сега споменът за това предизвика изблик на червенина по бузите й. — Той открадна от такъв добър човек, от толкова хубаво семейство. Много ни засрами.

— Бяхте ли на опелото на господин Ортис?

— Не. Исках да отида, но същия ден имах видео родителска среща с учителите на Дейвид. Винаги се стараем и двамата с Тони, съпруга ми, да присъстваме. За нас е важно. На погребението изпратих цветя. — В този миг нещо проблесна в погледа й. — По време на службата беше убит свещеникът, чух за това. И казват — от полицията твърдят, че той изобщо не е бил свещеник. О, боже! О, боже!

— Госпожо Франко — започна Ив, приклекна, за да е на нивото на погледа й и извади пакетче за съхранение на доказателства, — това на Лино ли беше?

Дъхът на Тереза секна, когато видя какво има вътре. Тя го взе и леко го погали с палец през опаковката. Обърна го и в очите й преляха сълзи, когато прочете надписа на гърба.

— Подарих му го за Първото му причастие. Той беше на седем и все още си беше моето момче, поне в по-голямата част от душата си все още беше малкото ми момченце. Това бе преди да добие онзи гняв, преди да поиска много повече, отколкото можех да му дам. Мъртъв ли е? Лино мъртъв ли е? Той ли е убил онзи свещеник? О, господи, да не би да е отнел живота на свещеник?

— Възможно е да го е направил, госпожо Франко, и то по няколко начина. На тялото на човека, представял се за отец Флорес, е открита заличена татуировка. На ръката — изобразявала е символа на „Солдадос“. Правил си е и лицева реконструкция. Държал е този медальон скрит в стаята си.

Цветът на лицето й сякаш изведнъж изчезна.

— Мислите, че този човек, този свещеник, е бил Лино?

— Отец Флорес е пътувал на запад, когато е изчезнал преди около седем години. Оказа се, че последните данни за Лино Мартинес са отпреди горе-долу същото време. Тогава е имало някакво раздвижване около него — сменил е самоличността си, доколкото успяхме да установим. Краденето на чужди самоличности е било част от начина му на живот, едно от нещата, които е умеел добре.

— Винаги е бил такъв. Беше умен — умно момче, и много разбираше от електроника. Можеше да го използва за обучението си, да си създаде добър живот и кариера, но вместо това уменията му се превърнаха в начин да влезе в бандата. Беше им от полза в тези неща. Богородице! — тя притисна с пръсти очите си. — Така ли е станало? Мъртъв ли е? — Тя започна да се полюшва напред-назад. — Умрял ли е? Моля ви, намерете съпруга ми. Трябва ми семейството ми, трябва да видя сина си. Трябва да видя Лино.

— Не сте го виждали от двадесет години и освен това е променил външния си вид. Ще го познаете ли?

Тереза безпомощно отпусна ръце в скута си, а сълзите й закапаха по тях.

— Той все още е моят син — проплака тя.

Ив взе пакетчето с доказателството, което лежеше в скута на Тереза, и каза:

— Ще уредя да видите тялото.

В този момент Тереза се разтресе от внезапни тръпки:

— Моля ви, не може ли да е утре? Когато момчето ми отиде на училище. Не искам той да знае… Може да е станала грешка и така никога няма да трябва да узнава. А ако не е грешка, искам да намеря правилния начин, по който да му кажа за брат му.

— Утре сутринта. Ще изпратя кола да ви вземе.

— Моля ви, недейте. Съседите… — Тя спря да хлипа и притисна устните си с ръка. — Знам как звучи отстрани — изглежда ви срамно и себично, но целият ми живот е тук, както и животът на малкото ми момче. Досега не сме имали проблеми с полицията — можете да видите и да попитате за това. Той е добро дете, а съпругът ми е хубав човек. Можете…

— Госпожо Франко, не искаме да ви въвличаме в неприятности. Мога да ви кажа къде да дойдете и да се срещнем направо там. По кое време синът ви ще е отишъл на училище?

— Трябва да е там в осем. След това двамата с мъжа ми можем да дойдем в града. Ще тръгнем веднага щом замине за училище. Съпругът ми може…

— Окей, добре. Нека бъде в девет часа. — Ив извади една визитка и написа къде точно трябва да отиде. — Елате тук и търсете мен, аз ще уредя нещата предварително.

— Ще дойдем. Ще бъдем там двамата с Тони, но… сега трябва да се прибера. Моля ви, просто… трябва да кажа на София, че не се чувствам добре и трябва да си отида вкъщи.

— Добре, госпожо Франко — каза Ив, докато Тереза се изправяше. — Защо Лино е напуснал Ню Йорк, когато е навършил седемнайсет?

Тъмните й очи, толкова дълбоки и блестящи, сега изглеждаха празни.

— За да стане богат и важен — каза тя. — Често ми казваше: „Когато се върна, ще бъда богат човек и ще живеем в голяма къща. Огромна, като тази на господин Ортис. Аз ще бъда Някой“.

— И само още нещо? — сети се Ив. — Можете ли да ми кажете имената на някои от най-близките му приятели? На други членове на бандата?

— Стив Чавез бе най-близкият му приятел и най-лошият от всички. Двамата със Стив тръгнаха заедно. — Тереза притисна очите си с пръсти и силно ги разтърка. — Джо Инез, Пени Сото. Пени беше приятелката му. Имаше и други, някои от тях са мъртви или изчезнали. Ще помисля и ще ви напиша имената им, но моля ви, сега трябва да си ида вкъщи.

— Ще се видим утре.

Ив излезе от офиса след Тереза и я видя как забързано отиде при жената, която ги беше настанила.

— Предполагам, че трябва да й оставим голям бакшиш — каза замислено Ив. — Но колкото и голям да е, в крайна сметка й съсипахме вечерта.