Нора Робъртс
Спасение в смъртта (1)

1.

По време на опелото свещеникът сложи върху драпираната ленена покривка на олтара нафората от безквасен хляб и евтиното червено вино. И подносът за нафора, и потирът бяха сребърни и подарени от човека в покрития с цветя ковчег. Бяха го поставили в подножието на две изтъркани стъпала, които отделяха свещеника от богомолците.

Починалият беше живял сто и шестнадесет години. Всеки един ден от тях той бе изживял като вярващ католик. Жена му го беше изпреварила в отвъдното с почти десет месеца и той скърбеше за нея силно до последния си ден.

Сега децата, внуците, правнуците и праправнуците му изпълваха пейките на старата църква в Испанския Харлем. Много от тях живееха в енорията, а други се бяха завърнали в нея, за да оплачат мъртвия и изразят уважението си. И двамата му живи братя присъстваха на обреда, както и братовчеди, племенници и племеннички, приятели и съседи. В желанието си да почетат за последно починалия живите изпълваха пейките, пътеките между тях и вестибюла.

Хектор Ортис беше добър човек, който бе водил добър живот. Бе умрял тихо в леглото си, заобиколен от снимките на семейството и множество икони на Исус, Мария и любимия му светец — Лорънс. Свети Лорънс бил опечен жив заради вярата си и по някаква странна ирония се бе превърнал в патрон на ресторантьорите.

Хектор Ортис имаше на кого да липсва, имаше кой да скърби за него. Но дългият, изпълнен с добрина живот и лесната му смърт оставяха нотка на примирение в литургията — а тези, които плачеха, ронеха сълзи по-скоро за себе си, отколкото за починалия. „Вярата им в спасението на Хектор Ортис ги държи силни“ — мислеше си свещеникът. Той изпълняваше познатия ритуал и разглеждаше лицата на опечалените, а те го слушаха как ръководи това последно отдаване на дължимото.

Във въздуха се носеше мирис на цветя, тамян и восък от свещите. Мистично ухание. Аромат на сила и присъствие.

Свещеникът тържествено сведе глава над символите на Христовата плът и кръв, преди да измие ръцете си.

Той беше познавал Хектор и всъщност беше изслушал изповедта му — както се оказа, последната — само преди седмица. Затова отец Флорес беше замислен, когато паството се изправи.

Флорес заговори на богомолците и те му отвръщаха с познатите думи от молитвата за причастие и Санктуса^[1].

— Свети, свети, свети Отче, Боже на сила и мощ.

Пееха думите, тъй като Хектор обичаше музиката на тази меса. Слетите гласове се извисяваха и се преплитаха във вълшебно ароматния въздух. Богомолците коленичиха за Посвещението. Някъде проплака бебе, чу се суха кашлица, шумолене, шепот.

Свещеникът ги изчака да се успокоят и утихнат. За момента.

Флорес измоли силата на Светия Дух да вземе даровете от нафора и вино и да ги превърне в тялото и кръвта Христови. И като представител на Сина Божи, продължи нататък според ритуала.

Сила. Присъствие.

И докато разпнатият Христос гледаше надолу иззад олтара, Флорес знаеше, че сега самият той държи силата, държи това присъствие.

— Вземете, това е Моето тяло — каза Флорес, вдигайки нафората, — което ще бъде пожертвано заради вас.

Забиха камбани, главите се сведоха.

— Вземете, пийте. Това е чаша от Моята кръв — повдигна той потира, — кръвта на нов и всевечен завет. Тя ще бъде пролята за вас и за опрощение на всички грехове. Правете това в моя памет.

„Христос умря, Христос възкръсна, Христос ще се възвърне отново“.

Те се молеха, а свещеникът им желаеше мир, пожелаваха си мир един на друг. И отново се възвисиха гласове — пееха „Божи Агнецо, който ще отнесеш греховете на света, смили се над нас“. Пасторът разчупи нафората и постави парче от нея в потира. Свещениците се придвижиха напред и спряха близо до олтара, когато той повдигна потира към устните си.

Бе мъртъв в мига, в който вкуси кръвта.

 

 

Църквата „Сен Кристобал“ в Испанския Харлем се намираше между една закусвалня и заложна къща. Имаше малка сива камбанария и бе пожалена от графитите, които обграждаха съседните сгради. Вътре миришеше на свещи, цветя и препарат за полиране на мебели, точно както можеше да ухае един хубав дом в предградията.

Поне така се стори на лейтенант Ив Далас, докато крачеше по пътеката между редиците от пейки. Отпред един човек с черна риза, черен панталон и бяла яка седеше с наведена глава и скръстени ръце.

Не беше сигурна дали се моли, или просто чака, но не той я интересуваше. Заобиколи лъскавия ковчег, почти целия затрупан с бели и червени карамфили. И мъртвецът вътре не бе сред приоритетите й.

Ив нагласи записващото устройство на ревера си, но когато се отправи към двете ниски стъпала на олтара — където лежеше това, за което бе дошла, партньорката й я дръпна за ръката:

— Хм, мисля, че трябва да коленичим.

— Никога не коленича на публично място — отговори Ив.

— Не, наистина. — Тъмните очи на Пийбоди обходиха олтара и статуите. — Това е нещо като свята земя или нещо такова.

— Забавно, на мен пък ми прилича на мъртвец. Или нещо такова.

Ив се качи, а зад нея Пийбоди полуколеничи с единия крак, преди да я последва.

— Жертвата е разпозната като Мигел Флорес, възраст тридесет и пет, католически свещеник — започна Ив. — Тялото е било преместено. — Тя отправи бърз поглед към един от униформените, които охраняваха местопрестъплението.

— Да, сър. Човекът се свлече по време на служба и имаше опити да му бъде оказана първа помощ, докато пристигнат от 911. Няколко полицая бяха на местопрестъплението. Присъстваха на погребението на онзи мъж — посочи униформеният, като кимна към ковчега. — Те отместиха хората назад, осигуриха пространството, чакат ви, за да говорят с вас.

Ив се наведе, беше запечатала ръцете и краката си, преди да влезе.

— Вземи отпечатъци, време на смъртта и така нататък за протокола, Пийбоди. И отново за протокола, бузите на жертвата са яркорозови. Лицеви наранявания по лявото слепоочие и скула, най-вероятно причинени при падането.

Погледна нагоре, забеляза сребърния потир върху изцапаната бяла ленена покривка. Изправи се, отиде до олтара и помириса съда.

— От това ли е пил? Какво правеше, когато падна? — запита тя.

— Вземаше причастие — отговори й мъжът на първата редица, преди някой от униформените да отвори уста.

Ив се спря от другата страна на олтара.

— Тук ли работите? — попита тя.

— Да. Това е моята църква.

— Вашата?

— Аз съм пасторът — изправи се той. Беше набит мускулест мъж с тъжни тъмни очи. — Отец Лопес. Мигел ръководеше погребалната служба и вземаше причастие. Отпи и изглежда почти на мига го хвана, тялото му се разтърси, не можеше да си поеме въздух. И се свлече. — Лопес говореше с лек акцент, екзотичен, подобно на гланц върху неравно дърво. — Тук имаше доктори и други медицински лица, опитаха се да го свестят, но беше твърде късно. Някой каза, по-скоро си помисли, че е отрова. Но аз не вярвам да е възможно…

— Защо? — запита го Ив.

Лопес повдигна леко ръце:

— Кой би отровил свещеник по такъв начин и в такъв момент?

— Откъде идва виното? Това в съда?

— Държим виното за пречистване в кутията от нартеково дърво в задната стаичка.

— Кой има достъп?

— Аз. Мигел, Мартин — това сме, отец Фриймън — дяконите, обслужващи опелото.

„Доста хора — помисли си Ив. — Защо изобщо се занимават да го заключват?“

— Къде са те? — попита тя.

— Отец Фриймън е при семейството си в Чикаго, очакваме да се върне утре. Имаме — имахме — трима свещеници днес, поради голямото присъствие на службата за опелото.

— Трябват ми имената им.

— Да не би да мислите, че…

— А това?

Той видимо пребледня, когато Ив вдигна сребърния поднос с нафората.

— Моля ви, моля ви, това е осветено — каза свещеникът.

— Съжалявам, сега е доказателство. Има едно липсващо парче, той ли го е изял?

— Чупи се малко късче, поставя се във виното, тъй както ритуалът за отделяне и единение изисква. Сигурно го е поел с виното.

— Кой наля виното в съда и… — Как, по дяволите, го нарече? Бисквитата? Соленката?

— Нафора — услужи й Лопес. — Той сам. Но аз налях виното в съда и поставих хостията вместо Мигел преди Посвещението. Направих го лично, като знак на почит пред господин Ортис. Мигел отслужваше по желание на семейството.

Ив вдигна глава:

— Не са искали главния? Не казахте ли, че вие сте главният?

— Аз съм пасторът, да. Но съм нов, в тази енория съм само от осем месеца, след като монсеньор Круз се оттегли. Мигел е бил тук повече от пет години и е оженил двама от праправнуците на господин Ортис, отслужи и реквиема за госпожа Ортис преди около година. Кръщавал е…

— Само за момент, моля — приближи се партньорката й.

Ив се обърна към Пийбоди.

— Съжалявам, че ви прекъснах, отче. Имаме потвърждение на самоличността — каза Пийбоди на Ив. — Времето на смъртта ни се опъна. Отпива, веществото подейства, пада, умира, червени бузи. Цианид?

— Умно предположение. Ще накараме Морис да го провери. Опаковай съда, бисквитата. Вземи едно от ченгетата свидетели и снеми показания. Аз ще разпитам другия, след като Лопес ми покаже откъде са виното и онова нещо — разпореди Ив.

— Да освободим ли другия мъртвец?

Ив се отправи с намръщена физиономия към ковчега:

— Доста време е минало, докато стигне дотук. Може да изчака още малко — каза тя и се обърна отново към Лопес. — Трябва да видя къде държите… напитките? Виното и нафората.

Лопес й отвърна с кимване. Качи се по стълбичките, мина покрай олтара и поведе Ив през вратите. Вътре покрай една от стените се редяха шкафове с рафтове, а на масата стоеше продълговата кутия с дълбоко гравиран кръст. Лопес извади ключове от джоба на панталона си и я отвори.

— Това е кутията от нартеково дърво — обясни той. — В нея се държат неосветеното вино и нафората. Държим по-големи запаси там в първия шкаф, също заключени.

Дървото беше гладко лакирано, забеляза тя, и можеше да задържи отпечатъци. Ключалката се оказа повече от елементарна.

— От тази гарафа ли взехте виното?

— Да, налях оттук в съда, взех и нафората. Отнесох ги на Мигел в началото на литургията за причастие.

Лилавееща течност изпълваше прозрачната гарафа горе-долу до половината.

— Изпускали ли сте субстанциите от ръцете си по някое време преди това, оставали ли са без наблюдение?

— Не. Аз ги подготвих и ги държах при себе си през цялото време. Да постъпя по друг начин, би било неуважение.

— Трябва да взема това за доказателство — посочи Ив.

— Разбирам, но кутията не може да напуска църквата. Моля ви, щом се налага да я разгледате, не можете ли да го направите тук? Съжалявам — добави той, — не ви попитах как се казвате.

— Лейтенант Далас.

— Не сте католичка.

— По какво най-напред познахте?

Той се позасмя, но съжалението не напусна погледа му.

— Разбирам, че не сте запозната с традициите и ритуалите на Църквата и някои от тях може би ви се струват странни. Вярвате, че някой може да е сложил отрова във виното или нафората.

Ив се постара да запази неутрална физиономия и глас:

— Все още на нищо не съм склонна да вярвам — отговори тя.

— Ако е така, значи някой е използвал кръвта и тялото на Христос, за да убие. А аз ги дадох на Мигел, подадох му ги в ръцете. — Зад страданието в очите му Ив видя тлеещи въглени от гняв. — Бог ще ги съди, лейтенант — довърши той, — но аз вярвам в човешките закони така, както и в божиите. Ще направя каквото мога, за да ви помогна.

— Какъв свещеник беше Флорес?

— Добър. Състрадателен, посветен и… енергичен, бих казал. Наслаждаваше се на работата с млади хора, а и тя много му се удаваше.

— Наскоро да е имал някакви проблеми? Депресия, стрес?

— Не, не, щях да знам, щях да забележа. Живеем заедно — ние тримата — в енорийското жилище зад църквата — посочи той в неясна посока, тъй като в главата му се въртяха дузина други мисли. — Храним се заедно почти всеки ден, говорим, спорим, молим се. Щях да усетя, ако беше разтревожен. Ако си мислите, че може да е посегнал на живота си, казвам ви, че не го е направил. И никога не би го направил по този начин.

— Имал ли е проблеми с някого? Някой да е бил недоволен или да е имал негов си проблем — професионален или личен?

— Не е споменавал, както казах, разхождахме се всекидневно.

— Кой знаеше, че той ще ръководи погребението днес?

— Всички. Хектор Ортис беше значителна фигура в енорията, много обичан и уважаван човек. Всички знаеха за погребалната служба и че Мигел ще я проведе.

Докато си говореха, Ив прекоси стаята, отиде до вратата и я отвори. Лъчите на майското слънце проникнаха през изхода. Вратата имаше ключалка, забеляза тя, почти толкова проста, колкото и тази на дървената кутия.

Лесно влизане, лесно излизане.

— Имаше ли някакви служби по-рано днес? — попита тя Лопес.

— Ежедневната в шест часа сутринта. Аз я ръководих.

— И виното и нафората са от същия запас като тези на погребалната меса?

— Да.

— Кой ви ги донесе?

— Мигел. Това е малка служба, присъстващите не са повече от дузина, може би двадесетина. Днес очаквахме по-малко, тъй като повечето щяха да дойдат за погребението.

„Влиза, мислеше си Ив, присъства на службата. Връща се, отравя виното, отива си.“

— Колко души горе-долу се бяха събрали тази сутрин?

— На сутрешната служба? Ами… осем или девет. — Той се спря за момент и Ив си го представи как се връща назад в мислите си и брои. — Да, девет.

— Ще ми трябва и техен списък. Имаше ли непознати лица?

— Не, познавам всички присъстващи, бяха малка група, както споменах.

— Бяхте само вие и Флорес — никой ли не ви асистираше?

— Не и в шест сутринта. Обикновено не използваме пастор при седмичните сутрешни служби, освен по време на Великите пости.

— Окей. Искам да напишете, като си спомните възможно по-добре, движението на жерт… на Флорес и какво е правил тази сутрин, както и в колко часа.

— Веднага ще го направя.

— Ще се наложи да изолирам тази стая като част от местопрестъплението.

— О! — Притеснението веднага се изписа на лицето му. — За колко време?

— Не мога да кажа. — Знаеше, че се държи безцеремонно, но нещо в цялата тази… святост я накара да потръпне. — Ако ми дадете ключовете си, ще бъде по-лесно. Колко комплекта има всъщност?

— Тези и още едни в енорийското жилище. Ще ми трябва ключът за него. — Той го свали от връзката и подаде останалите на Ив.

— Благодаря. Кой бе Ортис и как е починал?

— Господин Ортис? — Топла усмивка се появи в погледа му. — Значим човек в обществото и за тази енория, както вече казах. Притежаваше семеен ресторант на няколко пресечки оттук — „Абуелос“. Казвали са ми, че го е ръководел заедно с жена си допреди десетина години, когато един от синовете и внучката му поели нещата. Той беше на сто и шестнайсет и почина тихо и, надявам се, безболезнено, в съня си. Беше добър човек и много обичан. Вярвам, че вече е в божиите ръце.

С много лек жест с пръсти той докосна кръста, който носеше.

— Семейството му разбираемо е много разстроено от случилото се сутринта. Бих могъл да се свържа с тях, да завършим погребалната служба и да изпълня дълга си. Не тук — каза Лопес, преди Ив да беше проговорила. — Ще уредя нещата, но те трябва да погребат своя баща, дядо и приятел. Трябва да довършим ритуала и господин Ортис да бъде почетен.

Тя разбираше дълга към мъртвите.

— Сега се налага да поговоря с някой друг. Ще се опитам да задвижа нещата, но и ще трябва да ме изчакате в енорийското жилище.

— Аз съм заподозрян. — Идеята, изглежда, не го разтърси, нито го изненада. — Дадох на Мигел оръжието, което може би го е убило.

— Точно така. И точно в този момент почти всеки, който е влизал в църквата и е имал достъп до тази стая, е заподозрян. Хектор Ортис не се брои, но само той.

Той отново се усмихна на шегата й, но само толкова.

— Сигурно може да изключите кърмачетата и прохождащите деца, защото имаше и такива.

— Не знам, прохождащите са доста подозрителни. Ще се наложи да погледнем стаята на Флорес в енорийското жилище. И веднага щом мога, ще се погрижа да преместят господин Ортис оттук.

— Благодаря ви. Ще ви чакам у дома.

Ив го изведе навън, заключи вратата и каза на най-близкия униформен да доведе втори полицай за свидетел.

Докато чакаше, отново огледа Флорес. Добре изглеждащ мъж, помисли си. Висок около метър и осемдесет, трудно можеше да се каже каква структура има под смешната роба, но на око прецени, че тежеше към деветдесет килограма и беше добре сложен.

Имаше правилни черти, гъста тъмна коса, в която на места проблясваха сребристи нишки. „По-пригладен е от Лопес — помисли си тя, по-жилав, по-млад.“ Предположи, че и свещениците са от всякакви размери и калибър, точно както и обикновените хора.

От тях не се очакваше да имат сексуален живот. Трябваше да попита някого откъде идва това правило, ако откриеше, че по някакъв начин е важно за случая. Някои свещеници го нарушаваха и получаваха малките си радости, точно както и обикновените хора. Може би на Флорес не му е пукало за обета за безбрачие.

А на кой ли би му пукало?

Може би си е поиграл не с когото трябва. Ядосана любовница или гневен съпруг? Изключително добре се е справял в работата с млади хора — припомни си тя. Може би му е харесвало да се занася с малолетни и е попаднал на отмъстителен родител.

Или…

— Лейтенант Далас?

Ив се обърна и видя една красива дама, облечена строго и изцяло в черно. „Миньонче“ би била точната дума, предположи Ив, тъй като жената не се извисяваше на повече от метър и шейсет, въпреки черната рокля и токчетата. Косата й също беше гарвановочерна и пригладена назад в спретнат кок. Имаше големи бадемови очи с искрящо зелен цвят.

— Грасиела Ортис, офицер Ортис — представи се тя почти в мига, в който тези мисли преминаваха през главата на Ив.

— Офицер — Ив слезе откъм олтара, — свързана ли сте с господин Ортис?

— Папб, моят прадядо.

— Съжалявам за загубата ви.

— Благодаря. Той живя толкова дълго и хубаво, сега е при ангелите. Но отец Флорес…

— Да не мислите, че и той е при ангелите?

— Надявам се да е. Но той не е живял дълго, нито е починал кротко в леглото си. Никога не съм виждала подобна смърт. — Тя си пое въздух и потрепери. — Трябваше да действам по-бързо, да обезопася местопрестъплението. Братовчед ми Матео и аз — той работи в отдела за нелегалните — трябваше да действаме по-скоро. Но аз бях по-близо. Мат беше в дъното на църквата. Помислих си — всички си помислихме — че отецът получи някакъв пристъп. Доктор Паскуале и чичо ми, който също е лекар, се опитаха да му помогнат. Всичко стана много бързо — за минути, около три-четири, не повече. Затова тялото беше преместено от местопрестъплението, съжалявам.

— Разкажете ми какво се случи? — попита я Ив.

Грасиела изложи събитията и описа сцената точно както и Лопес преди това.

— Познавате ли Флорес?

— Да, малко. Той ожени брат ми, искам да кажа, той ръководи службата по време на сватбата на брат ми. Отец Флорес отделяше време и за Младежкия център. И аз го правя, когато мога, тъй че го познавам оттам.

— Какви са впечатленията ви?

— Изпъкващ, интересен човек. Изглежда имаше отношение към децата от улицата. Мислех си, че сигурно е преминал през това в определен период от живота си.

— Показвал ли е по-конкретен интерес към някое определено дете или деца?

— Не съм забелязала, но и не сме се срещали често там.

— Падал ли си е по вас?

— Да си е падал… Не. — Грасиела изглеждаше шокирана, а после се замисли. — Не, не си е падал по никого, няма смисъл, той сам го е решил. И никога не съм чувала да е нарушавал точно този си обет.

— А бихте ли чули? — попита Ив.

— Не знам, но семейството ми — а те са доста хора — е много привързано към църквата, а това си е нашата енория. Ако си е падал по някого, то неминуемо тази личност би била част от семейство Ортис или по някакъв начин свързана с него. А семейните клюки са доста пиперливо и силно нещо. Леля ми Роза почиства в енорийското жилище и нищо не й убягва.

— Роза Ортис.

— О’Донъл. — Грасиела се усмихна. — Разнообразяваме. Това убийство ли е, лейтенант?

— За момента е подозрителен смъртен случай. Можете да поговорите с членовете на семейството си и да съберете техните впечатления.

— Няма да се говори за друго с дни — изкоментира Грасиела. — Ще видя какво мога да открия от тези, които го познаваха по-добре от мен.

— Окей. Ще разпоредя да освободят прадядо ви от местопрестъплението. Вие и братовчед ви ще трябва да го поемете веднага щом се изясним.

— Благодаря.

— Къде е управлението ви?

— Работя с 2-2-3 тук, в Източен Харлем.

— От колко време сте на тази работа?

— Почти две години. Мислех, че искам да стана адвокат, но си промених мнението.

„По-добре отново да го промениш“ — помисли си Ив. Тя просто не можеше да види ченгето в тези искрящи зелени очи.

— Ще отида да намеря партньора си и ще освободим ковчега. Ако ви попадне нещо за Флорес, можете да ме намерите в…

— Централното полицейско управление — довърши Грасиела вместо нея. — Знам.

След като Грасиела си тръгна, потраквайки на високите си токчета, Ив огледа още веднъж сцената на местопрестъплението. „Доста смърт за такава малка църква — помисли си тя. — Един в ковчега, един край олтара и един, гледащ надолу и към двамата от огромния кръст.“

Единият умира на преклонна възраст в съня си, другият умира бързо, а третият е прикован с пирони за ръцете и краката и разпнат на дървен кръст.

„Бог, свещеникът и вярващият“ — помисли си Ив. Според нея от тримата Бог бе изтеглил най-лошата карта.

— Не мога да реша — каза Пийбоди, докато вървяха из енорийското жилище — дали статуите, свещите и цветното стъкло са страшно красиви, или страшно зловещи.

— Статуите доста приличат на кукли, а куклите са зловещи. Все ги очакваш да премигнат насреща ти. А тези, които се усмихват ето така? — Ив стисна здраво устни и ги изви в гримаса. — Знаеш, че имат зъби зад усмивките, големи, остри и лъскави.

— Не се бях замисляла, но сега ще трябва да се притеснявам и от това.

Малката непретенциозна сграда, която приютяваше енорийското жилище, имаше сандъчета с цветя пред два от прозорците и както Ив забеляза, бе минимално подсигурена. Стандартна ключалка, въпросните обкичени с цветя прозорци, отворени на пролетния въздух, и никаква система за биометрично сканиране или охранителни камери.

Тя почука, а след това зачака. Имаше дълги крака, носеше семпъл панталон и протрити ботуши. Светлосивият блейзър, който бе наметнала тази сутрин, скриваше кобура на пистолета. Закачлив майски бриз си играеше с късо подстриганата й кестенява коса. Имаше издължени бадемови очи с цвят на малцово уиски, които не искряха като тези на Грасиела — отвсякъде изглеждаше като ченге.

Жената, която им отвори, имаше буйни тъмни къдрици с позлатени връхчета, обрамчващи приятното й лице. Зачервените й очи огледаха последователно Ив и Пийбоди.

— Съжалявам, отец Лопес няма възможност да приеме посетители днес.

— Лейтенант Далас, Полицейско управление на Ню Йорк — представи се Ив, показвайки картата си. — И детектив Пийбоди.

— Да, разбира се, простете. Отецът каза, че ви очаква. Моля, заповядайте.

Жената отстъпи крачка назад, носеше червен карамфил на ревера на черния си траурен костюм, обгърнал приятните извивки на тялото й.

— Това е ужасен ден за енорията, за семейството ми. Аз съм Роза О’Донъл. Дядо ми… беше неговата погребална служба, както знаете. Отецът е в кабинета си. Поръча ми да ви предам това. — Тя извади един плик. — Помолили сте го да напише какво е правил отец Флорес днес.

— Да, благодаря ви.

— Ще отида да го извикам, ако трябва да се видите.

— Няма да има нужда този път. Можете да му кажете, че освободихме господин Ортис. Двете с партньорката ми трябва да видим стаята на отец Флорес.

— Ще ви заведа горе.

— Вие ли готвите в енорийското жилище? — започна Ив, докато се насочваха през малкото фоайе към стълбите.

— Да, също и почиствам. По малко от това-онова. Трима мъже, пък било то и свещеници, имат нужда от някой, който да прибира след тях.

Стълбите водеха право към тесен коридор. Стените бяха бели и на тях имаше няколко кръста и картини на хора, облечени в роби, които гледаха благо, или както се стори на Ив — съжалително, а от време на време — раздразнено.

— Познавахте ли отец Флорес? — запита Ив.

— Доста добре, мисля. Когато чистиш и готвиш на един човек, става така, че го научаваш какъв е.

— И какъв беше той?

Роза спря пред една врата и въздъхна.

— Беше забавен и човек на вярата. Наслаждаваше се на спорта, гледаше спорт и играеше. Имаше… енергия — реши накрая тя. — И влагаше голяма част от нея в Младежкия център.

— Как се разбираше със съквартирантите си? С другите свещеници — обясни Ив, след като Роза я изгледа неразбиращо.

— Много добре. Между него и отец Лопес имаше уважение, бих казала, че бяха приятели. Държаха се свободно един с друг, ако ме разбирате.

— Аха.

— Но повече дружеше, разбирате ли — по-близък беше — с отец Фриймън, двамата имаха повече общи неща извън църквата, бих казала. Спортът — двамата спореха за спорт, както спорят мъжете. Ходеха заедно на мачове. Повечето сутрини тичаха и често играеха на топка в центъра. — Роза отново въздъхна. — Отец Лопес сега се обажда на отец Фриймън, за да му каже. Много е тежко.

— Ами семейството на Флорес?

— Нямаше такова. Той би казал, че Църквата е неговото семейство. Мисля, че родителите му са починали, когато е бил малък. — Тя отвори вратата. — Никога не е получавал обаждания или писма от близките си, както често се случва за отец Лопес и отец Фриймън.

— Ами други писма или обаждания?

— Моля? Не ви разбрах?

— С кого беше свързан? Приятели, учители, стари съученици?

— Аз… не знам — веждите й се сключиха, — имаше много приятели в енорията, разбира се. Но ако имате предвид някой отвън или отпреди, не знам.

— Забелязвали ли сте нещо необичайно напоследък — в настроението му, в навиците?

— Не, нищо — поклати глава Роза. — Тази сутрин дойдох, за да приготвя закуска за него и отец Лопес преди погребението. Беше много мил.

— По кое време пристигнахте?

— Ами… около шест и половина или няколко минути по-късно.

— Имаше ли някой друг тук?

— Не, сама влязох. Имам си ключ. Както обикновено, отец Лопес беше забравил да заключи. Свещениците се върнаха от сутрешната служба малко след това и им поднесох закуската. Поговорихме за службата, а след това отец Лопес отиде в кабинета си, за да подготви проповедта. — Жената притисна устни с върховете на пръстите си. — Как е възможно това да се е случило?

— Ще открием. Благодаря ви — каза Ив, за да я освободи, а след това пристъпи в стаята.

Вътре имаше едно тясно легло, малък скрин с огледало, нощно шкафче и бюро. Нямаше домашен линк — забеляза тя — нито компютър. Леглото изглеждаше спретнато оправено, а над главата му имаше картина на Христос на кръста, закачена до разпятие. На Ив й се стори, че от тях прекалено много лъха на смърт.

Нямаше никакви лични фотографии, нито неплатени сметки за кредити, натрупани върху скрина. Върху нощното шкафче видя Библия, молитвеник в черно и сребристо и лампа за четене. Върху скрина имаше само гребен и джобен линк.

— Това обяснява защо не е носил линк в себе си — изкоментира Пийбоди. — Предполагам, че не ги вземат, когато отиват на служба. — Тя се обърна и модерно извитите краища на черната й коса се разхвърчаха. — Ами мисля, че това няма да ни отнеме много време, като се има предвид, че не е притежавал кой знае какво.

— Погледни и в другите стаи. Само надникни от прага, виж дали са същите като тази.

Когато Пийбоди излезе, Ив отвори едно от чекмеджетата на скрина със запечатаната си ръка. Бели боксерки, бели долни ризи, бели чорапи, черни чорапи. Поразрови ги, но не намери нищо друго. Второто чекмедже съдържаше тениски — бели, черни, сиви, — някои от които имаха лого на отбори отпред.

— Те имат повече неща — обяви Пийбоди. — Фотографии, мъжки боклуци.

— Дай ми определение за „мъжки боклуци“ — каза Ив, вадейки най-долното чекмедже.

— Топка за голф на плоска поставка, купчина дискове, чифт боксьорски ръкавици, такива неща.

— Провери гардероба тук. — Ив измъкна докрай последното чекмедже и провери дъното и задната му част.

— Свещенически костюми, два комплекта с панталон и едно от онези раса. Чифт черни обувки, носени; две връхни дрехи, едната изглежда изтъркана. На полицата… — Пийбоди направи пауза, докато тършуваше — дрехи за по-хладно време. Два пуловера, две ризи, едно яке на „Никс“ с качулка.

След като провериха всички чекмеджета от задната им част, на дъното и отстрани, Ив издърпа малкия скрин напред от стената и погледна гърба на огледалото.

Двете с Пийбоди се преместиха на бюрото. То съдържаше тефтер-календар, няколко кубчета с мемо листчета, малка поставка с брошури на младежкия център, програмата на „Янките“ и още една — на „Никс“.

Ив провери последното записано в тефтера.

— Бдение за Ортис в погребалния дом през миналата нощ. Мач на „Янките“ в сряда — да видим дали някой не е ходил с него. Записал се е за ПСП — трябва да открием какво е това — след седмица, в неделя, два часа. Тук има и няколко мача и сесии в младежкия център, „Консултации преди К.“. Трябва да разберем какво значи и това — има две от тези: миналия понеделник и вторник. Тук са имената на тези, които е консултирал, ще ги проверим. Следва погребението. Учебно пътуване за петъка на Сен Кристобал, кръщене една седмица след тази събота. Всичките са свещенически работи, с изключение на „Янките“.

Опакова тефтера в плик.

— Погледни и линка — каза тя на Пийбоди и се захвана с малката нощна масичка.

Разгърна набързо Библията, намери вътре няколко малки икони. В „Израилтяни“ прочете един подчертан ред: „И така след дълго търпение той получи обещаното“. А в „Притчи“: „С Мене са богатството и честта, носещи добруване и благоденствие“.

Интересно. Опакова и Библията за доказателство. В чекмеджето имаше още няколко брошури на общността и мини геймплеър. Намери и един сребърен медальон, залепен с тиксо зад чекмеджето.

— Добре, добре. Защо му е на един свещеник да залепва религиозен медальон зад чекмедже?

Пийбоди спря за момент търсенето си:

— Какъв точно медальон?

— Изобразява жена с роба, свила ръце, изглежда, седи на възглавница или нещо подобно, а едно малко дете я държи.

— Сигурно е Дева Мария с бебето Исус. И да — определено странно място за подобна вещ.

Ив внимателно отлепи тиксото и обърна медальона.

„Лино, нека La Virgin de Guadalupe те закриля. Мама. 12 май 2031“

— Роза смяташе, че родителите му са починали, когато е бил бебе, а към тази дата трябва да е бил около шестгодишен — направи коментар Пийбоди. — Може би на испански „Лино“ е нарицателно име за нещо галено?

— Може би. Но защо ще го залепва на гърба на чекмеджето, вместо да го носи или да го държи в чекмеджето? Разрешава ли се на свещениците да носят бижута? — учуди се Ив.

— Вероятно не големи крещящи пръстени или вериги, но съм виждала да носят кръстове, медальони и други подобни. — Пийбоди приклекна, за да погледне по-отблизо. — Подобни на това нещо.

— Да, да, а защо тогава е скрито? Криеш нещо, за да не го види никой, и го слагаш наблизо, когато искаш да си го поглеждаш насаме от време на време. Това е означавало нещо за него, независимо дали е било негово, на приятел, роднина или е взето от някой магазин втора ръка, определено е имало значение. Прилича на сребърно — промърмори тя, — но не е потъмняло. Среброто трябва да се полира, за да изглежда лъскаво.

След като го огледа още веднъж, Ив прибра и него в плик.

— Може би ще успеем да го проследим. Какво стана с линка?

— Проверих трансмисиите, входяща и изходяща от Роберто Ортис — това сигурно е най-големият жив син на покойния господин Ортис. Две до и от младежкия център и най-старата от миналата седмица — до отец Фриймън.

— Окей, ще погледнем и ще ги прослушаме. Нека да повикаме „чистачите“ да наминат след нас, а след това искам тази стая да се запечата.

Ив си помисли за двата подчертани пасажа и се зачуди какви ли богатства и чест е очаквал Флорес.