Нора Робъртс
Родени в смъртта (7)

7.

Главоболието я връхлетя още с първия бегъл поглед, който хвърли на десетките кашони, струпани върху дългата маса в средата на заседателната зала, където бе заповядала да ги отнесат.

— Добре, а сега да започваме къртовската работа. Ще трябва да преровим всички тези дискове, разпечатки, бележници, записки, тефтери за насрочени срещи, всичко, буквално всичко, за да може да го върнем там, откъдето сме го довлекли, след две седмици. Този срок е ориентировъчен, само колкото да послужи като начална прогноза. Ако съдим по свидетелските показания, преди десетина дни или може би две седмици хората са започнали да обръщат внимание на това, че в разговорите между Копърфийлд и Байсън са се появили основания да се допусне, че тя е искала съветите му за нещо важно.

— Разбира се, че първо ще се заемем с проверката на имената и евентуално бележките към тях — отвърна Пийбоди. — Но как да се справим със сметките? Навярно ще се наложи да повикаме на помощ някой от математиците в електронния отдел.

— Може и дотам да се стигне — съгласи се Ив. — Но засега ще работим само ние двете, ти и аз. Ще търсим повторяемост на имената, както и честото появяване на някоя конкретна банкова сметка, към която Натали повторно се е връщала през периода от време, който проучваме. Както и всичко, което е копирала от служебния за домашния си компютър. А, да, да не забравяме и за данните, които е изпратила по мрежата на Байсън. — Ив погледна нещастно към автоготвача в конферентната зала — знаеше, че не е зареден с програмата за кафе по неин вкус. — Ще обръщаме най-много внимание първо на бележките, където се споменава за срещи, ангажименти, докладване пред висшестоящите — продължи тя. — Както и за всевъзможните договаряния с притежателите на банковите сметки.

— Ще отнеме известно време — отбеляза Пийбоди. — Може би няма да е зле първо да си поръчаме някакви сандвичи.

— Както искаш. Секретарката й спомена, че Копърфийлд напоследък на няколко пъти влизала в компютърната мрежа на фирмата след края на работното време. Нека най-напред видим с какво се е занимавала в извънработно време. — Обърна се, сепната от отварянето на вратата.

— Откри ли нещо? — попита я Бакстър още от прага.

— По всичко личи, че тя вероятно се е натъкнала на нещо подозрително в извънработните часове, след което се е заела сама да проследи нишките и накрая е споделила с годеника си това, което е предизвикало тревогата й. Именно по тази следа копаем сега.

— Нуждаеш ли се от още един изкопчия?

Ив напъха ръце в джобовете си.

— Имаш ли много работа?

— Не особено, понеже повечето е бумащина. Но трябва да проведа няколко разговора по видеотелефона. Така че на практика няма нещо, с което моят помощник да не може да се справи сам — додаде той, намеквайки за стажанта Трухарт, който му бе изпратен от шефовете за обучение. — Пък и хлапето ще ми се обади, ако се нуждае от помощта ми, така че сега съм свободен за малко и мога да се заема с нещо тук при вас двете.

— С удоволствие ще приемем помощта ти. Ще ти се заплати допълнително. Ако изникне нещо спешно, ще се върнеш при своята работа.

— Няма проблеми.

Комуникаторът й иззвъня и тя вдигна глава към малкия му екран.

— Пийбоди, информирай накратко Бакстър за всичко по случая. Уитни ме вика в кабинета си. Трябвало да му докладвам по спешност.

Ив веднага изпълни нареждането да се яви пред началника си. Завари командир Уитни зад бюрото му. Каза си, че шефът изглежда поуморен. Или може би по-подходящото описание беше — прегърбен от бремето върху плещите му.

Сивите кичури надничаха навред изпод черната му коса, обкръжаваща плътно широкото му лице с цвят на кафе. Той я изгледа замислено, ала нищо не изрече, докато тя му докладваше за различните етапи и подробности от разследването.

— Носителите на данни, които си конфискувала, защитени ли са?

— Да, сър. Детективите Пийбоди и Бакстър се заеха с проверките. Капитан Фийни ще надзирава работата в отдела за електронна информация, а за негов помощник е определен детектив Макнаб.

— Някакви други версии?

— Не ви разбрах, сър?

— Проучихте ли вероятността престъплението да е на лична основа? Например някое ревниво бивше гадже?

— Все още не изключвам напълно тази възможност, командир, но засега поне нищо не сочи в тази посока. Дотук разследването на всичко, свързано с този случай, ме навежда към мисълта, че имаме работа с двойно убийство, мотивирано от нещо, което убитата жена е открила на работното си място.

Той кимна.

— Разбираш колко деликатни са данните, които са на ваше разположение, нали?

— Да, сър.

Известно време задържа погледа си прикован в нея.

— А обмислила ли си колко деликатен е въпросът, че именно ти, лично ти имаш достъп до тези данни?

— Лично аз ли, командир?

— Ти си омъжена за влиятелен бизнесмен, притежаващ много интереси в разнообразни сфери от индустрията и финансите. Интереси, които по всяка вероятност са конкурентни или влизат в конфликт с някои от страните, чиито данни са на твое разположение.

Изведнъж нещо горещо, като малка, но твърдо стегната топка се оформи в корема й.

— Аз имам на разположение и потенциалните доказателства.

— Не ставай наивна, Далас.

— Никога не съм била. Аз съм водещ следовател по две убийства, търсещ доказателства за мотивите и вината. Аз не търся и нямам никакъв интерес да търся информация от вътрешнофирмен характер сред бизнес конкурентите на моя съпруг.

— Обаче съществува загриженост, че ако тези данни попаднат в ръцете му, той би могъл да ги използва като предимство срещу тези конкуренти.

Малката горещата топка сега се наду и експлодира.

— Съпругът ми никога не се е нуждаел от моята помощ, за да се справя с конкуренцията в бизнеса си. И най-важното, Рурк никога няма да прекрачи два трупа, за да спечели няколко долара повече. Моите почитания, сър — извиси тон тя до висоти, нямащи нищо общо с почитта, — но възприемам това тълкуване на разследването като лична обида. Както за мен самата, така и за съпруга ми.

— Но тук не става въпрос за няколко долара повече, а евентуално за милиони. Дори може да се окажат и повече. Наистина е обидно, да, признавам. Но това трябва добре да се разбере. Ако информацията, която е на твое разположение, бъде използвана по начин, който няма нищо общо с целите на разследването, ще бъдете отговорни ти, твоят отдел и цялата наша служба.

— Моето разбиране за отговорността ми пред жертвите, а също и пред гражданите на Ню Йорк, пък и към този отдел е било и винаги ще бъде кристално ясно. — В корема й вече нямаше стегната топка, а горещ парещ поток. Като лава. — Но ако се съмняваш дали правилно разбирам отговорността си или не вярваш, че съм способна да я съблюдавам, то тогава не само че си задължен да ме отстраниш от разследването, но дори да поискаш значката ми.

— Щом толкова искаш да беснееш, побесней си. А сега, лейтенант, върни се на работното си място.

Тя се завъртя на пети, опитвайки се със сетно усилие на волята да обуздае гнева си, да озапти негодуванието си. Но не успя докрай да блокира яростния си изблик. Миг преди да прекрачи прага и да се озове в коридора, Ив се извърна назад и студено процеди:

— Аз не съм шпионинът на Рурк!

След което затръшна с все сила тежката врата.

Гневът не я напусна през целия път обратно до отдел „Убийства“ и до вратата на заседателната зала.

Само един поглед към лицето на Ив бе достатъчен на Пийбоди да схване, че ако в този миг си позволи дори най-безобидния коментар, ще трябва начаса да се прости с живота си.

— Лейтенант, Бакстър вече се е заел с данните от компютъра на Байсън — започна предпазливо тя с текущия служебен рапорт, вместо да си позволи някоя остроумна забележка. — Но засега не сме засекли следи от прехвърляне на данни от неговия компютър към този на Натали Копърфийлд.

— Продължавайте с търсенето.

— А Макнаб докладва от електронната лаборатория, че доста файлове са били изтрити от служебния компютър на Копърфийлд.

— Детектив Макнаб ти е рапортувал? Лично на теб? Да съм променяла заповедите си през последните двадесетина минути?

Тонът й бе толкова заплашителен, че Пийбоди благоразумно предпочете да сдържа своя.

— Детектив Макнаб вярва, че ние работим заедно в един екип, макар и всеки в своята област. Доколкото разбирам, ти си командващата тук, така че когато се наложи, приех рапорта му, но сега на свой ред рапортувам пред теб.

— Отивам в електронния отдел.

Бакстър и Пийбоди си размениха многозначителни погледи зад гърба й. За тяхно щастие защитните им инстинкти сработиха тъкмо навреме и ги подтикнаха да сведат очи към работните маси миг преди Ив да се обърне рязко и да ги изгледа с неприкрито подозрение.

— Никой да не се доближава до тази зала, нито да чете документацията без моето изрично позволение. Ясна ли е заповедта ми?

— Да, съвсем ясна!

А когато вратата с трясък се затръшна зад нея, Пийбоди си позволи дълга, шумна въздишка:

— Този път Уитни май наистина е успял да забучи много як трън в задника й.

 

 

Ив нахлу като вихър в електронния отдел и профуча през коридорите към компютърната лаборатория, задъхано търсеща Макнаб. Намери го надвесен над клавиатурата пред служебния компютър на Копърфийлд. Наоколо, край отрупаните с други компютри маси, работеха още десетина детективи или техници от лабораторията.

— През цялото време на разследването по този случай ще използваш кодовете, предписани за пълна секретност на данните.

— А? Какво? — едва не заекна той, забързан да смъкне слушалката от ухото си.

— Този случай ще бъде кодиран със син код, в категорията за особено поверителни разследвания. Пълна секретност, само устни рапорти. Правилата трябва да се помнят, Макнаб.

— Добре де. — Той отстъпи крачка назад, но съвсем малко, само колкото да се опази, сякаш бе доловил колко е нагорещена, и се опасяваше да не го опари с дъха си. — Попаднах на няколко изтрити записа. Те са били…

— Искам режим на пълна секретност — троснато му повтори тя. — Веднага се заеми с това!

— Да, слушам, ще бъде изпълнено.

— Тогава се захващай за работа. — Тя изскочи навън, прекоси коридора и влетя в кабинета на Фийни.

Той бе зад бюрото си, тракайки по клавиатурата със скоростта на опитен картечар, докато си тананикаше нещо. Но доста начесто спираше да припява, за да промърмори под носа си:

— Скоро ще те спипам, копеле гадно.

— Твоите детективи способни ли са да разбират преките заповеди, или трябва да преминават през цялата верига от чинове? — гневно запита тя.

Той изруга и вдигна глава. По лицето й видя същия необуздан гняв, който преди малко толкова бе стреснал Пийбоди. Облегна се назад и вирна брадичка към вратата.

— Би ли затворила вратата?

Тя я хласна с все сила.

— След като аз водя разследването, всички причислени към моя екип са длъжни да рапортуват пред мен, независимо дали са от електронния отдел, или от отдел „Убийства“.

— Да не би да се оплакваш от някое от моите момчета? — Фийни очевидно считаше всички за момчета, независимо от техния пол.

Сепна се само миг преди да изригне в отговор. Какво й ставаше? Да се заяжда за нищо само защото току-що бе унизена.

— Имам много деликатен случай — започна тя.

— Да, знам. Моите момчета ми рапортуват, а пък аз записвам всичко в базата данни, както ти поиска от мен. И така, какъв е проблемът?

— Деликатен заради големите пари, замесени в него. Можеш ли да си представиш Рурк да се изкатери нагоре към още по-големите пари през труповете на моите две жертви, за да забие нож в гърба на някакъв свой конкурент? Допускаш ли, че е способен да се възползва за лични облаги от моето разследване или от каквато и да било друга информация, която бих могла да споделя с него?

— Какви ги дрънкаш, по дяволите? Да не би Макнаб пак да ти е сервирал някоя от идиотските си забележки?

— Не. Уитни ми го заяви, при това в очите.

Фийни присви устни и тежко въздъхна. После прокара пръсти през гъстата си коса, червеникавокестенява, но вече с примеси на сивото.

— Остана ми от кафето, което ми подари за Коледа. Искаш ли малко?

— Не. Не — повтори тя и закрачи към прозореца. — Дяволите да го вземат, Фийни! Да бе поискал да ме шамароса за нещо, което съм направила или не съм направила в службата, или за нещо в действията на моя екип, това мога да го приема. Но да намеква, че Рурк ще ме използва, че аз ще му го позволя, това вече минава границата.

— Имам още и захаросани бадеми.

Ала тя само поклати глава.

Фийни зарови пръсти в купата със захаросаните бадеми, оставена на бюрото пред него.

— Искаш ли да чуеш мнението ми?

— Мисля, че да. За да нахлуя тук тъкмо когато имаш толкова много работа, значи, че се нуждая от него.

— Тогава ще ти го кажа. Очаквах някой от шефовете на фирмата, както и адвокатите, които са им покорни псета, да се разтърчат, стиснали зъби от яд. Оплакали са се на кмета и на директора на полицията. Те пък са привикали Уитни и са го заплашили. А той е проверил кой отдел е натоварен със случая и така е стигнал до теб. Привикал те е, за да ти отправи строго предупреждение. А сега да ти разкажа ли нещо лично за него?

— Давай.

— Отдавна го познавам. Ако е бил наистина загрижен за изхода от цялата тази каша, щеше да ти отнеме случая. Точка. А като е сторил това, просто е прикрил задника си. Вместо това те е нахокал и така ще се измъкне с чист задник от цялата история.

— Може би.

— Далас? — Изчака я да се обърне към него. — Имаш ли никакви съмнения относно Рурк във връзка с този случай?

— Не. По дяволите, не!

— Смяташ ли, че аз или някой друг член на екипа, работещ по случая, имаме?

Обръчът, стегнал гърдите й, малко се поразхлаби.

— Не. Но трябва да разкажа на Рурк тази история и въпреки че не съм му разкрила нито един байт от данните, ще трябва да му кажа за разговора с Уитни. И ако си мислиш, че съм била бясна, когато дойдох тук, то мога да те уверя, че в сравнение с неговата реакция моята е като слънчев ден на някой плаж.

Той побутна купата със захаросаните бадеми към нея и в очите му проблесна закачливо пламъче.

— Бракът прилича на шибано минирано поле.

— Шибано, че и отгоре. — Но все пак се отпусна малко, достатъчно, за да седне на ъгъла на бюрото му и да се пресегне към захаросаните бадеми. — Извинявай.

— Забрави. Но по-късно може пак да си поговорим за това.

— Не знам дали можеш да понесеш още тревоги, но ако можеш, ще се възползвам.

— Сигурно ще мога. Отдавна съм свикнал.

— Благодаря. Доскоро.

 

 

Вече в по-добро настроение, Ив се върна долу в заседателната зала, където завари Пийбоди и Бакстър дълбоко заровени в компактдискове и огромен куп сандвичи. Когато влезе, очите на Бакстър бяха приковани в екрана, но Пийбоди рискува с един нервен, забързан поглед. Очевидно окуражена от това, което видя по лицето на Ив Далас, тя с кимване посочи купчината сандвичи.

— Може да си въобразявам най-наивно, но сандвичите като че ли ни помагат да се оправяме с всичко това тук.

— Чудесно. — Със спадането на гнева й, обаче, бе спаднал и апетитът й. Ив взе няколко диска от купчината и се настани пред един от свободните компютри. След броени секунди край лакътя й се появи чаша с димящо кафе.

— Казах си също, че ще искаш от любимото си кафе, докато се блъскаме тук.

— Благодаря. Предположила си, че ще ти предложа да споделим кафето, и си заредила автоготвача съобразно с това предположение.

— Да не би да съм сбъркала? — усмихна се Пийбоди.

— Аз пък предполагам, че ти вече си изсърбала своето.

— Бакстър сърба шумно кафето си. Аз отпивам много по-деликатно от него.

Ив въздъхна, преди да започне да й разказва:

— Слушай сега за какво бе всичко. Командирът искаше от мен не само рапорта за последните събития. Беше загрижен, или по-скоро някоя от мижитурките по-нагоре от него, да не би Рурк да се сдобие с достъп до някои от тези данни, с моята помощ, разбира се. А после да ги използва, за да извива ръцете на конкурентите си.

— Е, тогава не е чудно, че си искала да сриташ първия задник, изпречил се пред очите ти — изкоментира Пийбоди.

— Мдаа. — Бакстър замислено се почеса по брадичката. — Според мен Уитни ти е казал това, което е имал да ти казва, макар да е знаел, че е пълен боклук. Но сигурно след това се е почувствал много неудобно.

— Сигурно. А сега да се заемаме с ровенето в това шибано тресавище, за да се докопаме до проклетото злато.

 

 

Ровиха с часове. Файловете на Натали Копърфийлд се оказаха добре подредени и удобни за работа, ала нищо полезно не им разкриха.

— Макнаб ми съобщи, че се е натъкнал на следи от изтриване на файлове. — Ив отдръпна стола си назад. — Аз обаче съм склонна да мисля, че за нас ще е само губене на време да търсим как да ги възстановим. Или някакви дребни празнини, ако може така да се каже. И какво се очертава в крайна сметка? Излиза, че ние, работливите пчели, ще трябва да се трудим здравата, за да издирваме нещо, за което отсега знаем, че е изпразнено.

— Това би ме накарало да се чувствам като безделница — съгласи се Пийбоди с шеговит тон, но веднага отново стана сериозна. — Каквато не съм, разбира се. Като детектив и съвестен служител на нюйоркската полиция, аз съм се учила от най-добрите в отдела.

— Подмазвачка — захили се Бакстър.

— Сигурно защото се подмазвам, съм получила трите си златни звезди.

— Всичко това наистина е интересно като възможност — замислено процеди Ив. — Но според мен Копърфийлд е поддържала много подредени файлове за работните си програми. А ето че се появиха и празнини. При това някои от тях са още от пет, та дори и шест месеца.

— И аз се натъкнах на нещо подобно — потвърди Пийбоди. — Кой знае, може Натали Копърфийлд да е записвала в тези файлове нещо, свързано с подготовката на сватбата си. Или пък да е вършила някаква частна работа в работно време. Случвало се е и на най-добрите от нас.

— Може би. Но е възможно също да се касае за някоя банкова сметка, която тъкмо тогава е обработвала. Тези празнини започват да се уголемяват десетина дни преди смъртта й. Точно по времето, когато според нас е попаднала на нещо съмнително.

— Ако убиецът все пак е успял да изтрие тези клиентски файлове — започна да разсъждава Бакстър гласно, — то той или тя е имал достъп до служебния й компютър, до нейните файлове с данни. Но на мен не ми се вярва някой клиент да е притежавал подобен достъп.

— Може да е проникнал в компютъра й през мрежата или пък да е платил на някой, притежаващ необходимите умения, да стори това — отвърна му Ив. — Или пък да е бил вътрешен човек. А е възможна комбинация и от двете. Но това, което не откриваме сред файловете й, е свидетелство за нещо, което убиецът й не е искал да бъде намерено.

— Началничката й би трябвало да знае всичките й сметки — вметна Пийбоди.

— Да. Ще се наложи отново да си поговорим с нея. Пийбоди, всички данни трябва да бъдат защитени с наши пароли. Бакстър, ако искаш малко да се поразтъпчеш, можеш да провериш какво става със сестрата на жертвата. Запитай я дали Натали е споделила с нея за откриването на някаква нова сметка през последните шест месеца. Би трябвало да става дума за сметка с много пари в нея.

— Ще се заема.

— Отбий се, ако искаш, при Трухарт и виж дали не ти е изникнала някоя спешна работа. Ако ти е нужно повече време, аз ще се погрижа да ти се заплати извънреден труд.

— Оценявам жеста ти.

— Пийбоди, ако Макнаб се е добрал до нещо, искам да го узная веднага. Ще се свържеш с мен независимо къде се намирам и по кое време на денонощието. Аз също ще трябва да изляза.

Гъстотата на уличното движение напомни на Ив колко късно бе станало. Този ден счетоводната фирма бе останала затворена за клиентите си. Ив се обади на домашния телефон на Кара Грийн — бе го записала в паметта на своя палмтоп. Но не я намери и опита чрез видеотелефона. Апаратът автоматично превключи на гласова поща и тя остави съобщение на Кара да й се обади колкото е възможно по-скоро. Много малка обаче бе вероятността жената да е останала да работи извънредно, още повече че днес бяха затворили вратите. Все пак провери в кабинета й, а след като и там никой не вдигна, остави запис със същото съобщение.

„Няма смисъл да тропам на вратата на един празен апартамент — реши тя. — Ще я изчакам да ми се обади или ще я потърся утре рано сутринта.“

След това се зае да обмисля как най-благоразумно ще може да се справи с Рурк.

Нямаше смисъл да си мълчи и да не му казва нищо. Дори и да искаше да играе тази игра, той все щеше да надуши нещо. Нали имаше шесто чувство като дебнещ ястреб. А всеки опит да избягва темата несъмнено щеше да я принуди да започне да го лъже. Тя обаче винаги се оплиташе в лъжите си.

По дяволите, въобще не искаше да си блъска главата и с това.

Вероятно най-добрият подход бе прямият, реши накрая. Нищо, че отначало ще се разбеснее, ще започне да ругае, да се почувства обиден. Имаше право на това.

Проблемът бе, че целият му гняв щеше да се излее върху нейната глава. Но ако не направеше опит да скрие нищо от него, щеше да му докаже, че е примерна съпруга и щеше да спечели важно предимство. А накрая той щеше да започне да й се извинява и дори би могъл да попълзи в краката й.

Какво лошо можеше да има в това?

През целия път до дома, чак докато не паркира пред вратата, Ив се чувстваше крайно притеснена.

Като обмисли още веднъж как да започне, тя слезе от колата, притича до вратата заради студа навън и забързано се прибра на топло. Но първото й приятно впечатление от меката светлина и леко ароматизирания въздух вътре моментално се развали при вида на мрачната фигура на Съмърсет, както винаги целият в черно.

— Не очаквах, че ще си вземете няколко почивни дни — започна той още от прага, докато Галахад се шмугна покрай краката му, за да отиде да се отърка в господарката си.

— За какво говориш?

— Тъй като се завръщате без следи от кръв, както и без разкъсани дрехи, си позволих да предположа, че сте прекарали деня в някакво второстепенно лениво преследване.

— Денят още не е свършил. — Тя метна палтото си върху закачалката на колоната под стълбището. — И ще свърши едва когато се заема с преследването на твоя кокалест задник, само че тогава ти ще бъдеш облян в кръв и с разкъсани дрехи.

Наведе се, грабна тлъстата котка и я понесе на ръце нагоре по стъпалата. Доволен, Галахад замърка като хеликоптер, чакащ на пистата за излитане, докато тя лениво го почеса зад ушите, а после го остави на дивана в спалнята, за да провери на домашния скенер къде се намира Рурк в момента.

— Къде е Рурк? — попита го Ив.

Послушната машина веднага реагира на устно подадената команда:

Тази вечер Рурк още не се върнал в къщата.

„Следователно разполагам с малко време за себе си“, реши тя. Преоблече се, като си сложи трикото за фитнес. Най-добрият начин да прочисти ума си от тревогите бе да изкара един изморителен гимнастически сеанс в залата за фитнес, да се поизпоти добре и да забрави за всичко останало.

За да избегне повторния сблъсък със Съмърсет, на слизане взе асансьора. Щом стигна до залата за фитнес, Ив програмира апарата за упражнения за стимулиране на сърдечната дейност в режима „Изкачване на стръмна планина“. През следващите двадесетина минути здравата се изпоти, докато ръцете и краката не я заболяха от пренапрягане. За отмора се прехвърли на бягащата пътека, където натоварването не бе толкова голямо.

Бе тъкмо в началото на серията от упражнения за торса, когато Рурк влезе в залата.

— Имал си труден ден, познах ли? — запита го тя, все още задъхана от изтощителната серия.

— Донякъде. — Той се наведе и докосна устните й със своите. — Започваш или свършваш упражненията?

— Ей сега свършвам. Достатъчно се поизпотих, така че надали ще мога да бъда от полза, ако си търсиш спаринг-партньор.

— Сутринта свърших тази работа. А сега по-скоро ми се иска една голяма чаша вино и нещо за вечеря.

Тя се вгледа изпитателно в лицето му.

— Излиза, че наистина си имал тежък ден. Някакви проблеми ли възникнаха?

— Повечето от тях бяха само поводи за раздразнение, но почти всички вече са отстранени. Нямам нищо против да поплувам малко преди виното. Жалко, че си нямам някого за компания.

— Веднага ще се уреди. — Тя грабна една кърпа и избърса лицето си. Опитваше се да протака колкото може повече началото на неприятния разговор, като се надяваше настроението му поне малко да се подобри. Макар да признаваше пред себе си, че никак не е справедливо първо да го остави да се поотпусне в домашна обстановка, после да го цапардоса с толкова неприятната тема за проблемите си в службата.

— А, да, има още нещо. — За да спечели поне още няколко мига, тя отиде до масата в ъгъла и извади бутилка минерална вода от минифризера. — Свързано с двойното убийство, което разследвам. Както и с още нещо около въпросната счетоводна фирма.

— Сдоби ли се с онова съдебно решение?

— Да. То също е свързано с това, за което трябва да поговорим.

— За какво става дума?

Тя се стегна вътрешно, както преди да се гмурне в леден басейн.

— Отнася се до загрижеността сред някои по-високопоставени кръгове относно деликатния характер на данните от файловете, които са на разположение на нюйоркската полиция и на главния следовател по случая, тоест тази, за която си женен.

— На някакви по-горни нива се повдигат въпроси относно твоите способности да работиш с деликатни данни? — Гласът му все още звучеше съвършено приятен, дори приятелски. Ала въпреки това тя вътрешно изтръпна.

— На някакви нива там горе са повдигнали различни въпроси, от етични съображения, предполагам. Става дума за това, че ако ти се сдобиеш с непозволен достъп до финансови сведения от частен характер, свързани със сегашните или бъдещите ти конкуренти, ще се възползваш. Искам обаче да знаеш, че аз…

— И така, онези там горе допускат — прекъсна я той невъзмутимо, — че аз ще използвам съпругата си и воденото от нея разследване на две жестоки убийства с едничката цел да узная тайните за финансовото състояние на моите конкуренти — както сегашните, така и бъдещите — и ще се възползвам от тях, за да извлека изгода? Правилно ли съм схванал посланието?

— Но това е съвсем ясно. Слушай, Рурк…

— Още не съм свършил! — Изстреля думите рязко и оглушително, като да удари с камшик. — Нима на никого по онези високи нива не му хрумна за миг дори, че не се нуждая от помощта на жена си, нито от нейното разследване, за да поваля на земята всеки конкурент, в деловия смисъл на думата, ако бих пожелал нещо подобно? Ами как тогава съм съумявал досега сам да се справям и да пожъна успехи, преди да съм познавал водещия следовател по това разследване?

Мразеше го, когато употребяваше израза жена си точно с този тон. Все едно, че тя не беше нищо повече от някакъв красив накит. Гневът се надигна в гърлото й и й бе трудно да преглътне.

— Не мога да говоря за това, което се случи или се е случило там, но…

— По дяволите, Ив! Мислиш ли, че бих могъл да те използвам само заради шибаните пари?

— Не, дори за миг не съм го помисляла. Погледни ме в очите и ще се увериш. Повтарям, нито за един-единствен миг.

— Да прекрача онези окървавени тела, да рискувам както моята, така и твоята репутация, за да заложа всичко това в името на някаква намирисваща на развалено сделка?

— Тъкмо това казах, че аз не…

— Чух какво си казала — прекъсна я той. Блясъкът в очите му вече бе смъртоносно пронизващ. — Нима шефовете ти забравиха вече, че им помогнах да заловят един опасен крадец, колко време отделих за това навремето, какви сериозни физически рискове поех на гърба си! А сега им хрумнало да проверяват дали съм лоялен. И то точно така! Е, да вървят тогава на майната си. Ако не могат и не искат да ти вярват след всичко, което ти направи за тях, прати ги по дяволите и край. Искам да се оттеглиш от случая.

— Ти искаш… какво… Почакай, почакай.

— Искам да се откажеш, Ив — повтори той. — Не искам в моя дом да се появи нито един байт от онези проклети данни, щом са толкова деликатни, нито в главата на жена ми или където и да е другаде, ако могат да ме заподозрат, че ще ги използвам. По дяволите, проклет да бъда, ако позволя да бъда обвиняван някъде по веригата на полицейските управления в подобни опити за злоупотреби. За нищо на света няма да го допусна!

— Добре, добре, но само се успокой, за минутка поне. — Опита се да си поеме дъх, сетне още веднъж, за да сложи край на главозамайването. — Не можеш да искаш от мен да се откажа от това разследване.

— Тъкмо това искам от теб. Ако не ме лъже паметта, досега съм искал много малко от теб, когато става дума за нещо, свързано с твоята работа. Ти не си единственият следовател с опит там. Откажи се от случая — настойчиво повтори той. — И то още сега. Така и само така ще ми спестиш обидните подозрения. Освен това бих се чувствал съвсем недостоен, ако оставя да се отнасят с жена ми като с някоя, която само ще ми препредава обидите, дето сипят по мой адрес само защото на самите тях не им стиска да го сторят сами.

Тя остана вцепенена и онемяла, когато той рязко се обърна и излезе.