Нора Робъртс
Родени в смъртта (5)

5.

Съмърсет я хвана неподготвена за схватката с него, защото умът й бе задръстен със съвсем други мисли.

— Вие ли сте поръчала формуляри за смяна на адреса?

— Ъ? Какво? — За миг се сепна и отстъпи крачка назад, за което моментално съжали. Какъвто си беше костелив и винаги в черен костюм, й действаше като трън в петата. — Не можеш ли да си намериш друго място за обитаване? Чух, че се предлагало нещо подходящо за теб в някъде в центъра. Май че беше по Източна дванадесета улица.

Съмърсет присви устни — ако въобще бе възможно да ги стегне още повече.

— Предположих, че тъй като възнамерявате повече да не живеете тук, сте поръчали тези адресни формуляри.

Тя свали палтото си и го метна върху парапета на стълбището, до подпорната колона.

— Да, вземи формулярите. После ще ги попълня. — Пое нагоре по стъпалата. — С колко „м“ се пише Съмърсет^[1]?

Остави го зад гърба си сам в голямото фоайе. Рурк навярно вече се е прибрал, реши тя, но трябваше да изчака да се измъкне от обхвата на тези демонични уши, преди да се заеме с проверките чрез някой от скенерите в къщата.

Изкушаваше се да се устреми направо към спалнята и да се тръшне на леглото. Поне за двадесетина минути. Но трудният случай, който разследваше, не й даваше мира и затова продължи към кабинета си.

Завари съпруга си там, зает с наливане на вино.

— Дълъг ден, нали, лейтенант? Мисля, че това ще ти дойде добре.

— Няма да ми навреди. — Или този мъж бе роден психолог, или тя беше дяволски лесно предсказуема. — Отдавна ли си у дома?

— От около два часа.

Смръщи вежди, щом погледна часовника си.

— Станало е по-късно, отколкото си мислех. Съжалявам. Май трябваше да ти звънна.

— Нямаше да ми навреди. — Пристъпи към нея и й подаде чашата. После пое брадичката й със свободната си ръка и се зае да изучава лицето й, преди да допре устните си до нейните. — Дълъг и тежък ден.

— Е, имала съм и по-кратки и по-леки.

— А като те гледам, ми се струва, че се готвиш да го направиш още по-дълъг. Червено месо?

— Защо всички в тази къща говорят кодирано?

Той се усмихна и прекара показалеца си покрай трапчинката на брадичката й.

— Би могла да хапнеш един стек. Но ще ти е по-лесно да изядеш една пица, докато си на бюрото — продължи той, докато се взираше внимателно в нея. — Особено като се има предвид, че няма да ти бъдат нужни кой знае колко прибори за хранене.

— Ами мисля, че ще е добре.

— Тогава ще се преместим в оранжерията. — За да избегне протестите й, той просто я хвана за ръка и я поведе към асансьора. — Така ще си прочистиш главата.

Навярно имаше право. В света на Рурк беше нещо съвсем просто да поръчаш истинско месо, заедно с всичките му там гарнитури, да пиеш вино с храната, дори на свещи — при това не къде да е, а сред изискан интериор с буйна растителност наоколо, за да съзерцаваш как в далечината блещукат светлините на града, а наблизо да пращи сгряващ огън.

Колко пъти се бе чудила дали езикът й не е толкова остър именно заради тези шокиращи различия между света й у дома и другия неин свят — в полицията.

— Хубаво е тук — призна тя и се опита да прогони мислите си, да промени настроението си.

— Разкажи ми за жертвата.

— За жертвите. Е, това може да почака.

— И без това не можеш да си ги избиеш от главата. И за двама ни ще е по-добре, ако ми поговориш за тях.

— Значи не ти се ще да си побъбрим за политика, за времето, за последните клюки около знаменитостите?

Той се усмихна, седна и посегна към чашата си.

Тя му разказа, описвайки най-подробно двете убийства, плановете си за разследването, методите си, околната обстановка.

— Слушаш разговорите им. Усещането е странно. Помежду им е имало нещо специално. Но си остава скрито под повърхността, разбираш ме, нали? Отвъд първоначалното сладникаво привличане.

— Възможностите, които са имали… Не става дума за това, че са били убити, а за всичко онова, което биха могли да имат заедно.

— Да, предполагам, че е така. — Тя се вгледа през тъмните стъкла на прозорците към примигващите в далечината светлинки на града, където можеха да се открият толкова добри, но също и толкова зли хора. — Бясна съм.

— Убийствата винаги те карат да побесняваш.

— Това се подразбира. Исках да кажа, че съм бясна на жертвите. Какво, по дяволите, са си въобразявали? — Безсилие струеше от цялата й физиономия, от очите й, от гласа й. — Защо не са се обърнали към полицията? Сега са мъртви не само защото някой е искал да ги очисти, но и понеже са решили да играят играта самостоятелно. Игра, в която е било невъзможно да спечелят.

— Мнозина от нас не тичат начаса в полицията.

— А някои пък бягат презглава от нея — сухо отбеляза тя. — Натали Копърфийлд е поръчала да монтират нови ключалки само два дни преди да бъде убита. Това ми подсказва, че е била много разтревожена от нещо. Освен това е държала нож в спалнята си — или поне така предположих от огледа на местопрестъплението. Това също показва, че е била изплашена. Но… — Ив ядно заби вилицата си в късчето от стека. — В същото време обаче не е споделила нищо с беззащитната си сестра, която щяла да прекара нощта в същия апартамент. Дори не е отишла за по-сигурно при приятеля си.

„А ти пък страдаш, защото смяташ, че всичко това е можело да се предотврати, ако се бе обърнала към някого като теб“, мислено добави Рурк.

— От всичко това следва, че тя е имала силно развито чувство за независимост, примесено със самоувереност, че ще съумее сама да се справи със ситуацията.

— Не. — Ив скептично поклати глава. — По-скоро е признак за поведение, ръководено от схващането: Това не може да се случи на мен. Същото, което подтиква хората да скитат из опасните квартали или да не искат да харчат много пари за подобряване на личната си сигурност. Насилието се случва само на другите. А знаеш ли какво още? — добави тя и размаха вилицата си. — Те са били много увлечени в цялата тази афера. Казали са си: Брей, какво открихме! Ще го разровим, а после ще го раздухаме и ще ни побъркат с интервюта, ще станем важни личности.

— Хм… Били са най-обикновени хора, придържали са се към обичайния начин на живот, ала ето че се появило нещо наистина необичайно и някой ги е изтръгнал от обичайността им. Но трябва да се признае, че счетоводната им фирма се радва на превъзходна репутация.

— Но не си се възползвал от услугите им. Проверих, защото нещата щяха доста да се усложнят, ако го бе направил.

— Навремето обмислях дали да се обърна към тях. Но прецених, че „Слоън, Майерс и Краус“ са прекалено тесногръди и сковани за моя вкус.

— Не е ли това дефиницията за счетоводителите?

— Засрами се! — засмя се той. — Да прибягваш до такова блудкаво клише. Има хора, скъпа Ив, които са способни да се забавляват, докато боравят с числа и какви ли не финансови документи, без да са тесногръди и сковани.

— А пък аз си въобразявах, че те са изключение от правилото. Не, наистина съм бясна — призна тя. — Адски бясна. Фирмата разполага с цяла рота адвокати, които през целия проклет ден ме разтакаваха заради шибаното съдебно решение. Двама от техните служители са убити, а те само ми пречат да си върша работата.

— Всеки върши своята — възрази й той. — Съжалявам, лейтенант, но те не използват мускулите си, а законите, за да правят всичко по силите си и да бранят дискретността на клиентите си. Иначе от репутацията, с която явно толкова се гордеят, не би останало нищо.

— Някой там обаче е знаел това, което са знаели Копърфийлд и Байсън. Някой, действащ като прът в колелото на аматьорското им разследване. Защото те двамата преди това са се нагърбили да забучат прът в колелото на играта на другите. Следователно някой техен близък колега също е знаел какво става.

Той си отряза още едно парче от вкусния стек.

— Не е невъзможно някой с много изявени хакерски умения да проникне във файловете в служебния компютър на тази Натали Копърфийлд.

В първия миг Ив нищо не каза, понеже си мислеше същото. След кратко обмисляне на този директен подход обаче отхвърли предложението му:

— Не. Не мога да го направя.

— Не съм и смятал, че ще можеш. По същите причини, по които тази счетоводна фирма плаща на адвокатите си да бранят интересите й. Нали това им е работата. На този етап не си наясно кой още е бил замесен, нито можеш да предскажеш кой ще се окаже засегнат от разследването. Така че не можеш да минеш по кратката процедура.

— Не, не мога.

— Предполагам, че ще започнеш от дъното, докато постепенно стигнеш до върха. От прекия началник на Копърфийлд.

— Вече я разпитах. Все още не съм я зачеркнала от списъка на заподозрените, но ако не е била шокирана и смутена от убийството на Копърфийлд, както го показа, ще означава, че е сбъркала професията си, като не е станала актриса. Това обаче още не доказва, че не е знаела какво е открила Натали. Защо тя да не отиде при прекия си началник, още повече че несъмнено са поддържали доста приятелски отношения. Може да се допусне, че Грийн, в качеството си на по-високопоставена, е знаела тайната. Или се е страхувала от нея.

— Сигурна ли си, че убитата наистина е открила нещо нередно във фирмата?

— Всички следи водят натам. Пране на пари, избягване на данъци, измами, мошеничества и лично облагодетелстване. Някакви законни форми за нещо, което въобще не е било законно. — Тя сви рамене. — Може да бъде всяка една от тези толкова популярни видове финансови измами. Вероятно познаваш хора, които са използвали тази счетоводна фирма.

— Разбира се, че познавам.

— Говоря за укриване на солидни суми в задния джоб — добави Ив. — А не само за обиране на каймака от някоя сделка или нещо подобно — продължи тя. — Не очаквам нещо по-малко, като имам предвид колко нерви и възбуда породиха тези две убийства, без дори да отчитам степента на приложеното насилие. Явно става дума за нещо голямо. Нещо, което е започнало с предложение за подкуп и е завършило с две убийства.

Той се замисли дали да не долее чашите, но реши, че само ще похаби прекрасното вино. Неговата всецяло отдадена на разследването полицайка ще откаже втората чаша, ако е решила да работи тази вечер.

— Не допускаш ли да е замесен професионален убиец?

— Инстинктът ми подсказва, че не е. Нито изглежда така, поне на пръв поглед. Ако бе професионален убиец, щеше да се постарае да замаскира убийствата като опит за грабеж, изнасилване или лично отмъщение, при което се действа много по-небрежно или спонтанно. Но това не се наблюдава в случая. Когато го пипна, много ще се изненадам, ако не се окаже, че това са първите му две убийства.

 

 

Щом се върна отново в кабинета си на долния етаж, Ив подреди таблото с данните за убийствата, което поддържаше тук в същия вид като в служебния си кабинет в полицията. А Рурк, в чиито крака котаракът лениво се отъркваше, стоеше отстрани и я наблюдаваше. И изучаваше снимките на таблото.

— Струва ми се, че е побеснял и в същото време е бил доста изплашен.

Тя спря подреждането и веднага се обърна към него.

— Защо мислиш така?

— Ами съдя по това какво е сторил с лицето й. Ето на тази снимка например. Нанесъл й е няколко удара. А може да не е било необходимо, нали?

— Не. Продължавай.

Рурк повдигна рамене.

— Вързал е ръцете и краката й, при това толкова силно, че са останали тези белези. Мисля, че това е признак на гняв. Както и изгарянията по ходилата. Това вече пък доказва, че си имаш работа с някой изключително гаден тип. Не е ли признак на страхливост да я държиш вързана, докато я душиш? А същото е сторил и с втората жертва, с мъжа. Ами използването на чук? Това вече не мога да го разбера!

— И мен ме порази още в самото начало. Но ти пропусна нещо. Той я е ритал, с все сила при това. Ако е смятал да убие жертвите по друг начин, не би искал да наблюдава лицата им. А той е държал да го направи интимно. Не сексуално, а интимно. Схващаш ли нюанса? И затова е смъкнал превръзките от устата им малко преди да ги убие. Направил е нещо напълно излишно. Но сигурно си е мислил какъв прилив на могъщество ще го обземе, когато гледа и слуша последиците от това, което им е причинил. Можел е да постигне целта си с толкова много други методи, но е избрал тъкмо този!

Тя присви очи, докато отново оглеждаше фотографиите, които вече бе подредила до последната върху таблото.

— Да държиш жертвата в ръцете си, да усещаш силата на мускулите си, на китките си. Да чуваш предсмъртните й хрипове, задъханото поемане на последната глътка въздух. Ако устата на жертвата още е била вързана, звуците биха били заглушени. Да, тук е била вложена много страст, но усещането за сила и мощ е надделяло.

Тя се залови за работа, а котаракът се затътри след Рурк, който през следващите два часа щеше да бъде по-грижлив господар от нея.

Зае се да проучва данните, които Пийбоди й бе изпратила по електронната поща. Най-долу в списъка бяха съседите на Натали Копърфийлд. Защо да си отвличат вниманието с нечия нова ключалка? Нали всеки от тях може да бъде нападнат не само в апартамента си, но и в коридора или пък в асансьора?

А колкото до Байсън, неговите съседи я интересуваха още по-слабо. Основната фигура бе Копърфийлд, а не годеникът й.

Международни финансови операции, припомни си Ив. Това е било полето на действие на Натали Копърфийлд. В тази сфера винаги са били използвани какви ли не методи за контрабанда. Не би било изключение, ако някой от баровските й клиенти се е занимавал с търговия със забранени стоки, доставял е оръжие или пък хора.

Отново прослуша по видеотелефона записите на всички разговори между двете жертви, като следеше всяко трепване на лицата или промяната в гласовете им. Били са напрегнати, заключи тя, донякъде шокирани, несъмнено възбудени, ала не и истински уплашени.

А как биха се държали, ако са знаели, че животът и на двама им е заложен на карта?

Цялата история все повече започваше да й прилича на престъпление на „белите якички“. Дело на много богати и много добре прикрити престъпници, които обаче рядко си мърсят ръцете с физическо насилие.

Една мисъл я осени, когато стана от стола и се запъти към вратата между своя кабинет и кабинета на Рурк. Подразни се, понеже не го завари вътре. Но тъкмо бе смръщила вежди, когато той заговори иззад гърба й:

— Мен ли търсиш?

— Господи, вдигаш по-малко шум дори от проклетата котка!

— Вече стана много късно. Трябва да те отведа в леглото.

— Исках само да…

— Двадесет часа работа стигат. — Отново я хвана за ръката. — Ще получиш ли скоро съдебното решение?

— След около половин час. Само да отида да го взема и…

— Отложи го за сутринта.

— Добре, добре. — Тя се съгласи, защото бе толкова уморена, че ако решеше да я завлече насила в леглото, нямаше да има сили да се съпротивлява. — Само се питах дали като велик финансов мъдрец можеш да ми обясниш през колко прегради трябва да премине някой от твоите подчинени, за да се добере до теб.

— Това зависи от самия подчинен и от причината, заради която иска да се срещне с мен.

— Но при всички положения ще се натъкне на Каро, нали? — попита тя, имайки предвид секретарката му.

— Да, по всяка вероятност.

— Дори и ако този подчинен спомене някаква много важна причина за срещата, Каро ще му обясни, че си зает с някакъв ангажимент, че имаш важна среща.

— Естествено.

— Е, всеки от шефовете в счетоводната фирма си има Каро.

— Има само една Каро и тя е моята секретарка. Но да, те непременно си имат поне по една секретарка и предполагам, че тези жени си разбират работата.

Когато стигнаха в спалнята, Ив изу ботушите си и започна да се разсъблича в полумрака, като се опитваше да си спомни дали на връщане от работа не бе изгубила нещо.

— Трябва да се стегна — промърмори си тя. — Трябва да сложа ръка върху тези проклети файлове, папки, бележници. Онези мръсници адвокатите ми отнеха цял ден. Иде ми да им сритам задниците!

— Точно така, скъпа.

— И друг път съм чувала такива иронични подмятания.

Тя се плъзна в леглото и му позволи да я притегли тъй плътно към топлото си тяло.

— Днес купих подарък за бебешкото парти.

— Добре.

Ив се усмихна самодоволно в тъмното.

— Ако Мейвис започне да ражда по време на партито, ти ще трябва да я отведеш с колата до родилното.

За цели десет секунди между тях остана надвиснала пълна тишина.

— Опитваш се да ми прехвърлиш кошмарите си. Много недостойно от твоя страна.

— А пък днес някой ми каза, че човек никога не бива да пропуска да се позабавлява, ако му се удаде случай.

— Така ли? Ами добре тогава. — Ръката му леко се плъзна под нощницата и обхвана гърдата й. — Я виж какво си намерих.

— Стига, заспивай вече.

— Нямам такова намерение. — Палецът обиколи зърното й, докато зъбите му захапаха врата й. — Но ти заспивай. Ако можеш. А аз само ще се позабавлявам и ще пропъдя кошмарите ти. Много важна работа.

И докато устата и ръцете му бяха много заети, тя безпогрешно отгатна какво един мъж нарича „много важна работа“. Възбудата, съвсем полека, но неотстъпно изтласкваше умората й и тя неусетно достигна дотам да се извива на дъга от наслада.

През цялото време не отрони нито дума. Само кръвта й все повече кипваше.

Обърна се към него, протегна ръце, устата й затърси неговата.

Вкусът му, просмукващ се през устните му, го тласкаше да се слее напълно с нея. И колкото по-дълго се притискаше към него, толкова по-леко ръцете й се плъзгаха по снагата му и бе завладяна от чувството, че съблазнява съблазнителя си.

Желаеше кожата й, забързания пулс в гърлото й, твърдата извивка на гърдите й. Мека, силна и топла. Дъхът й секна, а сетне се отпусна с лека въздишка. Бедрата й се надигнаха, едновременно подканващо и искащо.

И докато се движеха заедно, докато тръпнеше под него, надигащото се желание, никога неукротено докрай, напираше с все сила да се излее.

„Да, сега — каза си тя. — Точно сега.“

Сякаш избухна пламък и огън, когато проникна в нея — толкова мощен бе тласъкът, който я разтърси. Можеше да вижда очите му, които не откъсваха поглед от нейните дори когато тя полетя на гребена на вълната. Премина над нея и се озова сред вихър от устрем и топлина.

— С мен — поиска тя. — Заедно с мен.

И когато устните му се сляха с нейните, а бурята достигна своя връх, тя усети как отлита нанякъде с него.

Останала без дъх, докато бавно се съвземаше, тя примигна към тъмното небе, надничащо от прозореца над леглото. Той лежеше върху нея, тежестта му я притискаше към матрака, а сърцето му бумтеше в такт с нейното.

Чувстваше се чудесно и тъкмо вече започна да се унася в сън, когато й се стори, че вижда Галахад, докопал една купа със сметана, зает да омита съдържанието й.

— Човек никога не знае къде ще открие истинското забавление.

Устните му погалиха косата й, а след това той помръдна, като отново извъртя гърба й към себе си.

— Аз знам.

Все така сгушена в него, тя най-после се унесе в дълбок сън с усмивка на лице.

 

 

Когато се събуди, Рурк седеше на креслото в спалнята, зает, както му бе навика да преглежда сутрешните отчети. До ноздрите й достигна ароматът на току-що сварено кафе, но тя предпочете първо душа.

Когато излезе, същата миризма отново я застигна. Подуши като ловджийско куче, обърна се и видя голяма чаша с кафе, оставена на шкафа до умивалника.

Това я накара да се усмихне и да се отпусне, сякаш след малко щеше да се унесе в сън. Както бе гола, отпи първата, най-вкусната глътка, а водата още капеше от нея. После отиде до стенния сешоар, а накрая си наметна пеньоара.

Понесла чашата, излезе от банята и отиде при него. Наведе се и го дари с една целувка, гореща като кафето.

— Благодаря.

— За нищо. Тъкмо мислех да се присъединя към теб и да ти пораздвижа кръвта, този път по друг начин, но вече съм облечен. — Без да отделя поглед от нея, Рурк размаха пръст наляво, за да предупреди Галахад, докато котаракът се опитваше да се добере до купата с ягоди. — Изглеждаш много свежа и отпочинала.

— Ами рецептата е проста: малко секс за приспиване и после здрав сън.

— При това изречено със самодоволна усмивка. За по-голям ефект.

— Ха. Ти си един остроумен и страшно секси кучи син. Ето, сега вече постигнах големия ефект.

Той се разсмя.

— След като се изяснихме, седни да закусиш, докато аз ти разкажа какво успях да узная от един мой делови партньор за твоите високопоставени счетоводители.

— Какъв е този партньор? — Тя върна на масата чашата си с кафето. — Кога успя да се свържеш с него?

— Току-що. Но ти не го познаваш.

— Разкажи ми, докато се обличам.

— Първо закуската.

Тя въздъхна примирено, но се наведе и си взе от ягодите, оставени в една малка купа.

— Хайде, започвай.

— Джейкъб Слоън основал фирмата заедно с Карл Майерс, бащата на сегашния Карл Майерс, чието име е сред другите две върху фирмените бланки. Отначало Слоън имал само шепа счетоводители и затова ги надзиравал лично. Но според моя източник продължил да участва много активно в управлението на фирмата и след това.

— Нали е била негова рожба, нормално е да иска да следи растежа й.

— Да, и аз бих казал така. Майерс не се е занимавал с международните операции. Наследил от баща си опит във воденето на корпоративните финанси и индивидуалните сметки, като повечето от тях са на много изтъкнати бизнесмени. Робърт Краус, който станал техен партньор след десетина години, сега оглавява правния отдел и надзирава най-важните международни операции.

Рурк побутна към нея друга купа, която на Ив се стори пълна с нещо, подозрително напомнящо овесени ядки. Или по-скоро люспи, обелени от кората на някакво дърво.

— А той, говоря за този твой анонимен делови партньор, знае ли доколко активни са те тримата в ежедневието на фирмата?

— Разказа ми доста неща. Макар да надзиравали работата на различните дирекции и отдели заедно с директорите и така нататък, не преставали да свикват ежеседмични срещи. На тях присъствали само те, тримата старши партньори. Освен това провеждали и ежедневни кратки съвещания, на които оценявали докладите от служителите, като всеки получавал копие. Много удобна схема.

— Ако е така, ще бъде доста трудно един от тях да скрие нещо от другите двама.

— Така изглежда, но трудно не означава още невъзможно или дори невероятно.

— Очевидно водещият играч там е Слоън — заключи Ив. — И е доста вероятно тъкмо той да създава най-много трудности на директорите при прякото им общуване. Пак той ще е този, който ще започне да рови, ако някой от подчинените му попадне на нещо подозрително. Особено ако подчиненият не предполага, че самият Слоън се крие зад всичко това.

— Или пък ако се опитва да събере повече факти и доказателства за нещо, с което после може да привлече вниманието на властите.

— Да, да. — Тя хапна машинално малко от люспите, които все още й си струваха като обелена дървесна кора. — Данните, които успях да открия за биографията на Слоън, доказват, че той сам си е пробивал път в живота. Много работлив, способен да поема рискове, самостоятелен, като е изградил фирмата си тухла по тухла. Има само един брак с жена от престижна фамилия. Един син. Къща на Кайманите.

— Което може да му служи като отлично прикритие в прането на пари — обади се Рурк. — Както и удобство за укриване на доходи. Не се съмнявам, че е запознат с всички тамошни входни и изходни канали. Но Натали Копърфийлд се е занимавала с операциите в чужбина. Може да се е смутила от нещо, в което той е бил замесен. Джейкъб Слоън е основал фирма, която след толкова години се е издигнала до висотите на бизнеса, посветил е на нея цялото си време и всичките си усилия и има всички основания да се гордее с нея, така че за него поне залогът несъмнено е доста висок.

Ив се надигна от масата.

— Трябва вече да тръгвам. Ще проверя какво още може да се научи за него. — Наведе се и го целуна. — Ще ми е нужна помощ в тълкуването на някои от колоните с числа. Мога ли да разчитам на теб?

— Естествено.

— Хубаво е да го зная. Доскоро.

 

 

Ив се срещна с Пийбоди и Макнаб във фоайето на сградата, в която се помещаваше счетоводната фирма „Слоън, Майерс и Краус“. Както бе наредила, заедно с тях на линия бяха четирима униформени полицаи, понесли със себе си кашони за пренасянето на всичко, което щяха да вземат при претърсването.

Макнаб носеше палто, което някое преждевременно развито дете вероятно бе използвало като канава за рисуване с пръсти.

— Не можеш ли поне веднъж да се опиташ да заприличаш на полицай?

Вместо отговор той само се ухили.

— Когато се качим горе, изражението ми ще бъде съвсем сериозно.

— Да, това вече е нещо по-различно.

Тя прекоси фоайето и показа пред охраната значката си и съдебното решение. Охранителят вече бе заел подобаващо сериозно изражение и не го изостави нито за миг, докато проверяваше значката й, служебната карта и разрешението за обиск.

— Получих заповед да ви придружа до горе.

— Виждаш ли тези тук? — Ив посочи значката и съдебното решение. — Те са много по-важни от вашите заповеди. Но щом толкова настояваш да се качиш в асансьора с нас, добре, няма проблеми. Но ние веднага продължаваме нагоре.

Той бързо даде знак на другия пазач, след което закрачи след Ив към асансьорите. Изкачиха се нагоре в пълна тишина. Когато вратите се отвориха, вече ги очакваха двама костюмирани служители — по един от двата пола.

— Документите за самоличност и полицейските ви разрешителни, моля — заговори жената с леко неприятен, рязък тон и веднага се зае с изучаването на трите значки и разрешителните.

— Изглеждат редовни. С помощника ми ще ви придружим до кабинета на госпожица Копърфийлд.

— Ще ви последваме.

— Господин Краус идва насам. Ако желаете да го изчакате…

— Не виждате ли какво пише тук? — Ив отново вдигна разрешителното. — Не сме длъжни да чакаме.

— Но от елементарна вежливост…

— За елементарната вежливост би трябвало да се замислите, преди да забавите разследването с цели двадесет и четири часа — рязко й отвърна Ив и се отправи в посоката, която бяха следвали с Пийбоди предишния ден.

— Но нали се касае за правата на личността — започна да бъбри жената, докато подтичваше, за да настигне бързо крачещата напред Ив.

— Така е, но защо не го обясните на убиеца? Мистър Краус искал да си поговори с мен. Интересно на какво се дължи внезапно пламналото у него желание да си побъбрим? Много просто: за да осигури време на подчинените си да прочистят старателно файловете в компютъра и документацията по шкафовете. — Тя влезе устремено в кабинета на Натали Копърфийлд. — Трябва ли още да ви обяснявам, че това съдебно решение ми разрешава да конфискувам всички данни, от всякакъв вид, под формата на дискове, хардуер, разпечатки и папки, както и всевъзможните бележници, записки, списъци на телефонни номера и справки за проведените оттук разговори, а също и лични вещи на жертвата… По дяволите, нека да спрем изброяването дотук. Упълномощена съм да взема всичко, абсолютно всичко от това помещение. Хайде, започвайте товаренето — нареди тя на Пийбоди и Макнаб.

— Ама файловете и папките за нашите клиенти са изключително деликатна финансова и правна материя!

Пламнала, Ив се извърна гневно към нея.

— Знаете ли какво още е деликатно? Човешкото тяло! Искате ли да зърнете какво е причинил на Натали Копърфийлд? — Ив посегна към чантата си, за да извади фотографиите от местопрестъплението.

— Не, не, не искам. Ние също сме ужасно разстроени от това, което сполетя госпожица Копърфийлд и господин Байсън. Изпълнени сме със съчувствие към семействата им.

— Да, но вчера, като се появих тук, кой знае защо, не забелязах чак толкова дълбоко съчувствие или поне малко симпатия към жертвите — сряза я Ив, докато отваряше първото чекмедже на бюрото.

— Здравейте, лейтенант Далас.

Мъжът, който влезе, бе добре сложен, към четиридесет и пет годишен, с тъмносив костюм и ослепително бяла риза. Носът му бе силно издаден, а черните му очи подчертаваха матовия загар на волевото му лице. Косата му, мастиленочерна, сресана назад на широки вълни, вече бе започнала да посребрява чак до слепоочията.

Тя веднага го позна — нали вече бе разглеждала на екрана на домашния си компютър биографичните сведения за Робърт Краус.

— Здравейте, господин Краус.

— Тъкмо се питах дали ще възразите, ако се опитам да ви отнема малко време. Ако вашите сътрудници са в състояние да продължат сами да си вършат работата, то с моите партньори бихме желали да поговорим с вас в заседателната зала.

— След като приключим тук, ще трябва да се заемем с кабинета на Байсън.

Той замлъкна за миг, видимо малко неспокоен, но кимна вежливо.

— Да, да, разбирам. Е, ще се опитаме да не ви задържаме дълго.

Ив се обърна към Пийбоди:

— Искам всичко тук. Спретнато подредено по кашоните и грижливо надписано. Униформените полицаи да натоварят кашоните, ако не успея да се върна, преди да сте приключили. Ще ви намеря в службата.

— Първо ми позволете да ви се извиня заради забавянето — започна Краус, щом излязоха в коридора и той й посочи накъде да върви. — Но ние сме задължени да бдим над нашите клиенти както поради етичните норми, така и заради юридическите изисквания към нашата професия.

— Аз пък съм задължена да бдя над правата на жертвите. Етично и юридически.

— Разбирам. — Той подмина редицата асансьори и се насочи към един мини кар, паркиран отстрани и очевидно запазен само за частно ползване. — Познавах както Натали, така и Бък. Те се ползваха с целия ми професионален и личен респект. Краус за шестдесет и пети етаж — продиктува той на гласовата уредба за управление на асансьора.

— Някой от тях споменавал ли ви е за проблем от лично естество? Или професионално?

— Не. Но би било доста необичайно от тяхна страна да го сторят, особено ако се касае за нещо в личен план. Ако евентуално е възникнал проблем или въпрос около някоя от поверените им сметки, те биха се обърнали към ресорния си висшестоящ, който — но само при необходимост — ще ми докладва. Ако не точно на мен, то на някой от останалите старши партньори. Несъмнено, като старши партньори, при подобни обстоятелства, ние сме в правото си да очакваме писмен доклад или поне докладна записка, дори случаят да е бил разрешен впоследствие.

— А вие получавали ли сте от тях такъв доклад или поне записка?

— Не, не съм. И съм безкрайно озадачен защо допускате или дори подозирате, че сполетялото ги трябва да се свързва със „Слоън, Майерс и Краус“.

— Нищо не съм ви споменавала за това, което вярвам или дори подозирам — хладно вметна Ив. — Проучването на всички аспекти от живота, действията и контактите им е стандартна и рутинна процедура.

— Да, разбира се.

Мини карът спря и той с изискан жест подкани Ив да слезе преди него.

Това трябва да е центърът, откъдето упражняват властта си, осъзна тя. И както често се случва, този център бе издигнат, също като топлината, чак до покрива на сградата.

Стъклена стена с бледозлатист блясък разтваряше приказна гледка към града долу, чиито десетки хиляди светлини го превръщаха в символ на могъщество и богатство. Плюшените килими покрай стените бяха с рамки от плътно тъмночервено дърво. Тук нямаше помещение за рецепция, нито фоайе за изчакващите да бъдат приети. Ив си представи нагледно как на заможните клиенти въобще не им се налага да бъдат подлагани на проверки или да си губят времето в чакалнята.

Вместо това я посрещна просторна зала, обзаведена с меки дивани и масивни маси, очевидно предназначени за кратки съвещания и лични беседи. В ъгъла съзря неголям, но изключително стилно подреден бар, от който — според нейните предположения — високопоставените клиенти можеха да пожелаят питие.

Всичко тук бе подчинено само на две изисквания: простор и тишина. Имаше много малко врати, водещи към служебни кабинети, при това порядъчно отдалечени една от друга. Всички бяха така оформени, че съвсем леко да изпъкват на фона на бледозлатистата стъклена стена. Краус я съпроводи до стената и леко махна с ръка пред миниатюрното прозорче на охранителната система. Стъклото едва чуто изсвистя и се отдръпна, за да се разкрие поразително голямата заседателна зала.

Другите двама старши партньори ги очакваха, разположени в креслата си около дългата цял километър централна маса, на фона на панорамната гледка над града, откриваща се през отсрещната напълно прозрачна стъклена стена.

Пръв се надигна Карл Майерс-младши. Черният му костюм бе смекчен от втъканите в него фини сребристи нишки. Около левия му ръкав бе пристегната черна траурна лента. Косата му, кестенява и умерено къдрава, беше отметната високо над челото му. Очите му с цвят на лешник не се откъсваха от лицето на Ив, докато заобикаляше масата, за да й протегне ръка.

— Лейтенант Далас, аз съм Карл Майерс. Съжаляваме, че се наложи да се запознаем при толкова трагични обстоятелства.

— На мен често ми се налага да се запознавам при подобни трагични обстоятелства.

— Разбира се — бързо отвърна той. Очевидно нещо неочаквано трудно би го смутило и сварило неподготвен. Елегантен и добре сложен, в разцвета на годините си, мъжът вдигна ръка към тясната страна на масата, където седеше самият Джейкъб Слоън. — Моля, седнете. Има ли още нещо, което бихме могли да направим за вас?

— Не, благодаря.

— Лейтенант Далас, аз съм Джейкъб Слоън — намеси най-сетне третият старши партньор във фирмата.

— Аз пък съм ченгето на Рурк.

Това бе израз, който бе привикнала да използва дори когато рискуваше да стане за смях. Все пак, за да разсее евентуалното недоразумение, посочи към значката, окачена на колана й:

— А това ме прави ченге от нюйоркската полиция.

Само с леко повдигане на посивелите си вежди Слоън даде знак, че признава пълномощията й. Стори й се открит и почтен във всяко отношение, макар че във всяко друго можеше да служи за олицетворение на всемогъщата власт. Очите му бяха каменносиви, а костюмът му — наситеночерен. Също както лицето и тялото му, ръцете му бяха сухи и костеливи, но създаваха представа за стоманена якост.

Нищо от това обаче не можеше да трогне Ив.

— Вие, макар и представител на полицейско управление на града, нарушавате правата на нашите клиенти.

— Някой наистина е нарушил дяволски много правата на Натали Копърфийлд и Бък Байсън.

Устните му се присвиха, но очите му въобще не потрепнаха.

— Нашата фирма се отнася крайно сериозно към тези толкова тежки обстоятелства. Смъртта на двама от нашите служители…

— … убийствата — коригира го Ив.

— Както кажете — съгласи се той с кимване. — Убийствата на двама от нашите служители са шокиращо и трагично събитие, затова ние ще сътрудничим на вашето разследване, поне според буквата на закона.

— Тогава не ни остават много шансове, господин Слоън. Какво ще кажете за духа на закона?

— Моля ви, нека ви предложа поне малко кафе — започна Майерс.

— Въобще не искам кафе.

— Духът на закона е субективен, нали? — продължи Слоън. — Възможно е вашата концепция за него много малко да се отличава от моята и със сигурност се отличава доста от тази на нашите клиенти, които очакват, или казано по-точно — категорично настояват пред нас, да защитаваме правата им. Обстоятелствата около тази трагедия ще отекнат навред из нашата фирма. Самият факт, че толкова деликатни финансови данни ще станат достъпни за очи, непроверени от нас, ще смути безкрайно клиентите ни. Сигурен съм, че съпругата на един толкова влиятелен, могъщ и богат бизнесмен като Рурк може да схване това.

— Първо, аз не съм тук като нечия съпруга, а като водещ следовател на двойно убийство. И второ, за мен не е никакъв приоритет смущението на вашите клиенти, които и да са те.

— Заради склонността ви към сарказъм се оказвате доста трудна за общуване жена.

— След като имам налице два трупа на хора, които са били пребити, измъчвани и зверски удушени, трудно ми е да показвам най-слънчевата страна на моя характер.

— Лейтенант — намеси се Майерс, разперил ръце. — Ние напълно разбираме, че имате отговорности, с които сте длъжна да се съобразявате. Както и ние. И повярвайте ми, всеки тук иска тези, които носят отговорността за това, което е сполетяло Натали и Бък, да бъдат заловени и наказани. Нашата загриженост по-скоро е насочена към това, което е на втория фронт, където ние, на свой ред, трябва да се сражаваме заради нашите клиенти — хората, които ни се доверяват и чиито активи зависят от нас. На този втори фронт срещу нас са изправени други хора — наречете ги конкуренти, ако желаете — както и бизнес консултанти, бивши съпруги, представители на медиите, които са готови на всичко, за да узнаят съдържанието на папките, които днес конфискувахте.

— Да не се опитвате да намекнете, че ще се поддам на евентуални опити за подкуп от страна на човек от тези среди, за да го запозная с вашата документация?

— Не, не, в никакъв случай. Но други, на които липсва вашата почтеност, могат да се изкушат.

— Всеки и всички, които ще имат достъп до тези сведения, ще бъдат грижливо подбрани от мен или от моя пряк началник. Мога да ви уверя, че данните ще останат на сигурно място, можете да разчитате на това. Давам ви моята дума. Освен ако тази информация или част от нея не бъде преценена като мотив, довел до убийствата или свързан с убиеца на Копърфийлд и Байсън. Повече гаранции от тази не могат да ви бъдат дадени. — Замълча за миг, колкото да поуспокои бясно разтуптяното си сърце. — Докато още сме събрани тук всички, нека приключим с още един служебен въпрос. Необходимо ми да знам къде е бил всеки от вас в нощта на убийствата, по-точно от полунощ до четири сутринта.

Слоън отпусна ръце на масата пред себе си.

— Ще ни третирате като заподозрени? Говорите за нас тримата?!

— Нали бях характеризирана като крайно цинична личност? И така, вашето алиби, господин Слоън?

Преди да заговори, той започна да диша учестено през носа си.

— Приблизително до дванадесет и тридесет жена ми и аз бяхме с внука ни и неговата приятелка. Някъде по това време те напуснаха дома ни, а ние с жена ми си легнахме. Останах у дома с жена ми до следващата сутрин, когато тръгнах за офиса. Към седем и половина.

— Имената им, моля, на внука ви и неговата приятелка.

— Неговото име е като моето. Кръстен е на мен. Неговата приятелка е Рошел де Лей.

— Благодаря ви. Господин Майерс?

— Аз посветих цялата си вечер на това да забавлявам наши чуждестранни клиенти — господин и госпожа Хелбрингер от Франкфурт, сина им и снаха им. Някъде докъм един след полунощ. Бяхме в ресторант „Рейнбоу Рум“. — Усмихна се тъжно. — Е, да, естествено, накрая трябваше да платя сметката. С жена ми се прибрахме у дома. Мисля, че си легнахме малко преди два през нощта. А на следващия ден около осем и тридесет тръгнах за работа.

— И как мога да се свържа с тези ваши клиенти?

— О, господи! — Майерс нервно прокара ръка през косата си. — Предполагам, че ще можете. Отседнали са в Двореца. Където, мисля, е и вашият съпруг.

— Светът е малък. Сега е ваш ред, господин Краус.

— Аз заедно със съпругата ми също трябваше да развличам клиенти в дома ни. Мадлин Бълок и сина й Уинфийлд Чейс от фондация „Бълок“. Те бяха наши гости за два дни по време на престоя им в Ню Йорк. Вечеряхме и играхме карти. Горе-долу до полунощ. Да, мисля, че дотогава беше.

— Трябва да се свържа с тях.

— Сега са на път. Мисля, че се бяха отбили тук за кратко на връщане в Лондон, където е седалището на тяхната фондация.

Ив записа и двете имена в бележника си, като отбеляза, че те също трябва да бъдат проучени.

— Господин Краус заяви, че нито една от жертвите не е повдигала пред него въпрос за някакви проблеми в работата или в личния си живот. Посещавал ли ви е наскоро някой от тях?

— Не — категорично отрече Слоън.

— Разговарях с Бък Байсън няколко дни преди това да се случи — заговори Майерс. — Относно създаването и управлението на доверителен фонд за новия внук на клиента. Никога не ми е споменавал за някакъв сериозен проблем.

— Благодаря ви. Възможно е да се наложи отново да разговарям с всеки от вас. По всяка вероятност ще трябва да разпитам също и началниците, както и колегите на двете жертви.

— Ще ме извините ли, джентълмени? — Слоън вдигна ръка. — Бих желал да разменя две-три думи с лейтенант Далас насаме.

— Джейкъб… — обади се Краус.

— За бога, Робърт, сега не се нуждая от юридическа консултация. Остави ни сами.

Когато последваха нареждането му, Слоън се отдалечи от масата и започна да крачи покрай стъклената стена.

— Харесвах това момиче.

— Извинете, не ви разбрах?

— Натали. Харесвах я. Млада, интелигентна, имаше заряд в нея. Беше се сприятелила с моя внук. Но бяха само приятели — повтори Слоън, щом се обърна към Ив. — Работеха в една дирекция, чийто началник се готвеше да я предложи за повишение. Тя го заслужаваше. Тази сутрин разговарях с родителите й. Въобразявате си, че ние тук не сме способни на съчувствие. Не сме изпитвали симпатии към тези двама млади, невинни нещастници. Съвсем, съвсем не е така. — Ръцете му, въпреки че наглед бяха слаби, яростно се стегнаха в юмруци. — Но сега съм обзет от гняв. Тази фирма е мой дом. Сам съм го съградил. А ето че някой нахлува в дома ми и убива двама от моите хора. Искам да пипнете това копеле. Но ако в течение на вашето разследване се разкрият конфиденциални сведения, засягащи клиентите на тази фирма, то аз ще се заема с упражняването на вашата професия.

— Тогава ние двамата с вас много добре ще се разберем, господин Слоън. Ако в процеса на разследването открия, че вие имате някакво съучастие в тези убийства — независимо дали пряко или косвено — то аз ще ви натикам зад решетките.

Той пристъпи към нея и този път й протегна ръка.

— Сега и аз мога да кажа, че се разбираме отлично.