Нора Робъртс
Родени в смъртта (18)

18.

Ив й даде списъка, след което махна с ръка на Леонардо да седне до нея.

— Защо да не разчитаме на още един чифт очи, на още един мозък? Участвал ли си в разговорите за бебетата?

— Разбира се. Танди очаква момче. — Той нежно отпусна едрата си ръка върху корема на Мейвис. — Тя искаше предварително да знае пола му. Разговарял съм надълго и нашироко с нея за бебето й, за самата нея и за плановете й. Исках да доловя какво чувства не само защото ще я подкрепям при раждането, но и защото създавам нова модна линия и подготвям два тоалета специално за нея. Като подарък.

— Нали е най-сладкото мече в целия свят, че и отвъд него? — измърка Мейвис.

— Така е, можеш да се обзаложиш. А сега разгледайте списъка добре. Припомнете си всички разговори с Танди, както и коментарите ви за нея. Както личните ви разговори, така и съвместните. Някой от вас може да събуди нещо полезно в паметта на другия. След малко се връщам.

Ив отиде в кабинета на Рурк, където го завари пред компютъра да изпълнява поръчката й за най-новото търсене. Затвори вратата зад себе си.

— Има ли някакъв проблем? — попита я той.

— Къщата ни е пълна с хора, а един от тях е истинска бомба със закъснител, заредена с емоционално избухливи хормони, и всеки момент може да се взриви. А ти вършиш къртовска работа за мен, при това по два случая едновременно, като единият от тях започна с тежка лична обида срещу теб. А после те замъкнах чак в Бруклин, при това в неделя, а сетне те завлякох на още едно местопрестъпление и те оставих да се оправяш сам със свидетел, почти изпаднал в истерия. Вероятно в тази поредица могат да се добавят и други неща, но тези са най-драматичните.

— Просто още един ден в рая.

— Обичам те. Искам само да ти го кажа още веднъж.

Надигналата се в очите му огромна вълна на радост и любов я заля с пълна сила.

— Хубаво е да ти го напомнят. Но ти си толкова уморена, Ив.

— И ти ми изглеждаш леко изтощен.

— Така ли? — Той стана от стола пред бюрото с компютъра. — В такъв случай може би ще ме прегърнеш за малко.

— Може би.

Тя заобиколи бюрото и двамата потънаха в прегръдките си. Можеше да се справя сама, бог й бе свидетел неведнъж го бе доказала. Но какъв вълшебен дар на съдбата бе да има до себе си мъж, на когото да може да се облегне, без това да се приема като слабост и от двамата.

— Отново отложих зимната ваканция, която толкова отдавна сме планирали.

— Хмм. — Плътно стиснал клепачи, той леко се олюля, увличайки и нея в своя ритъм, за да я притегли още по-близо до себе си. Само така можеше да вдъхне напълно аромата й, да усети уханието на косата й, на кожата й. — Изникнаха някои неща.

— Винаги изниква нещо. След като Мейвис най-после роди и ние си свършим работата, ще заминем.

— Наистина ли?

— Имаш думата ми. — Тя се отдръпна назад, за да го погледне право в очите. — Нуждая се от теб, да сме само двамата. Не знам защо понякога си позволявам да го забравя. Освен това мисля, че след като изпълним задълженията си в онова ужасно място, наречено родилна зала, ще имаме нужда да избягаме някъде, където да се отдадем единствено на алкохол и разюздан секс. Поне за шест дни.

— Само дай знак.

— За какво? За секс ли? — Тя вдигна ръце и го погали по бузите. — Жаждата за секс се е загнездила в мен и не може да се изтръгне от там като мозъчен тумор. А щом като аз си мисля за това, то няма да е зле и ти да се замислиш.

— Аз винаги си мисля за секс.

— Шегаджия. — Тя притисна устните си към неговите, но точно в този миг компютърът подаде звуков сигнал, че е приключил с търсенето. — Това моите данни ли са? — Ив се отдръпна и посегна към разпечатката, току-що излязла от принтера.

— Значи край на очарователното въведение.

Без повече да му обръща внимание, тя прегледа забързано изброените в списъка десетки агенции за недвижима собственост и имена на холдинги, както и безкрайно дългите колони с адреси, като отбеляза онези, които успяха да привлекат вниманието й.

— Ето, виж тук. Мадлин Бълок притежава жилище на Ист Енд Авеню, някъде след Осемдесет и шеста улица. Вероятно го ползва при кратковременните си посещения в града.

— Защо ли имам предчувствието, че тъкмо там ще направим поредното неделно посещение? В ролята на неканени гости.

— Мога и сама да се справя, ако предпочиташ да останеш тук.

— В компанията на бомбата със закъснител, заредена с емоционално избухливи хормони, която всеки момент може да се взриви? Не, благодаря.

Когато се върнаха в кабинета на Ив, Леонардо бе останал сам пред компютъра и намръщен се взираше в екрана.

— Къде е Мейвис?

— О, отново отиде до тоалетната. — Той се усмихна. — Напоследък си мисля, че тя сигурно има най-малкия пикочен мехур на земята.

— Прекрасно! Тогава й предай, че ще трябва да изляза, за да проследя една следа по убийствата, които разследвам, докато е още гореща. Но ще се върна колкото мога по-скоро. Ако попаднеш на нещо, което ти изглежда познато, дори и само на пръв поглед, веднага го маркирай. Като се върна, ще се заемем с него. В случай че Пийбоди и Макнаб се върнат по-рано, предай го на тях, за да продължат.

— Ще бъде сторено. Далас, Рурк, ще може ли двамата с Мейвис да останем за тази нощ? И без това ще иска да се върне тук утре рано сутринта или дори да дойде в централата, ако ще работиш там. Никак няма да ми е приятно да я разкарвам напред-назад, след като е в толкова деликатно състояние.

— Винаги сте добре дошли в нашия дом — увери го Рурк. — Защо не помолите Съмърсет да й приготви нещо успокояващо. Той знае най-добре кое ще е безопасно за нея и за бебето й.

— Не е зле и ти самият да вземеш — додаде Ив. После, като знаеше колко много Леонардо обича приятелката й, приближи до него и го потупа по рамото. — Кажи й, че не съм забравила за Танди. Ще направя всичко, което е по силите ми, за да я открия.

— Тя много вярва в теб. И тъкмо това я крепи.

„Но притеснението й създава допълнително напрежение, уморено си помисли Ив, докато излизаха от къщата.“

— Ти ще шофираш — каза тя на Рурк. — Аз смятам да свърша малко умствена работа.

Отпусна седалката си леко назад и затвори очи, за да може да помисли за Танди.

Млада, здрава, самотна, бременна, без роднини и близки. Наскоро сменила не само града, но и страната. Защо да не поддържа по-тесни връзки с приятелите или колежките си в Англия?

Дали не се крие?

Но от кого? И защо?

От бащата на бебето? Възможно е, но не изглежда много вероятно. Нали нито новите й колежки, нито приятелките й, като Мейвис, не помнеха да се е оплаквала от него, нито го бе наричала с обидни думи пред тях, например гадно въшливо копеле.

Ив си припомни апартамента на Танди. Уютно гнезденце, би казала Пийбоди. А не някаква смрадлива дупка, където да се криеш от хорските очи. Е, не беше кой знае какво, но пък там не цареше потискаща атмосфера. По-скоро бе като изходна база за едно ново начало в живота.

Но дали все пак не е искала да избяга от нещо? И ако е така, какво би могло да бъде то?

Една жена е мъртва, а други две са изчезнали. Ив можеше да се свърже с някой лекар, например Луис или Майра, а дори и с акушерката на Мейвис, за да й помогнат да извлече нещо смислено от доклада за аутопсията на загиналата в Мидълсекс млада англичанка. Ако жертвата е била наранена малко преди да издъхне, следва, че убиецът може би се е опитал да извади бебето от утробата й. Господи, колко гадно бе всичко това. И въобще не се е опитал да скрие трупа. Вместо това го е изхвърлил на сметището край дома й. Но това, заключи Ив, може да означава, че е искал да бъде по-далеч от укритието, където я е държал, преди да я умъртви. По-настрани от скривалището си.

Италианката София Белего обаче така и не бе открита. Нито жива, нито мъртва. Дали са взели бебето й? Звучи логично, мрачно констатира тя. Следователите са търсели отвлечена жена, бременна или пък със съвсем малко дете. Но може и да е избягала някъде. След като е сменила града, в който дотогава е живяла, какво пречи да повтори този ход?

Но никой не издирваше някое мъничко хубаво бебенце, в добро здраве, появило се някъде с наскоро пристигнала там двойка. Може да е в същата държава, но по-далеч от мястото на отвличането.

Здраво бебе — да, това със сигурност е приоритет номер едно. Но не можеш да отведеш една жена в толкова напреднала бременност много надалеч със совалка или друг вид въздушен транспорт.

— Още е в Ню Йорк — промърмори Ив. — Освен ако не са я извели извън града. Но не много далеч. Не биха искали да подложат на ненужен допълнителен стрес както нея, така и плода. Нали всяко отрицателно преживяване стоварило се върху майката, се отразява и на плода. Така че тя все още е жива.

— Защо мислиш така?

— Освен ако не е родила преждевременно, то тя все още износва бебето. Не мисля, че ще поискат да ускорят раждането, тоест да й дават медикаменти с тази цел. Не забравяй, че всички тези жени са отвлечени през последните седмици от бременността си. Може да е чисто съвпадение или пък похитителят да изчаква, докато наближи терминът на всяка от тях. — Замисли се за това. — Може би той или тя е пропаднал в живота и в професията акушер или гинеколог. Човек, който обича да изражда новородени. А после майката по някакъв начин трябва да бъде ликвидирана. Не могат да задържат бебетата. На някой може да му направи впечатление, ако в семейството на този мъж или жена постоянно се появяват бебета. Или пък…

— Може да продължава с провалите — тихо добави Рурк. — Ако се случи да изгуби не само майката, но и новороденото, ще продължава с опитите си.

— Така е. Но точно това за нищо на света не бива да споменаваме пред Мейвис. Може пък да е някой морален фанатик. Само че една от жертвите е била омъжена за бащата на бебето.

— Да, но е заченала преди това. За един фанатик това е достатъчно.

— Всичко е възможно. — Ив отмести поглед към една сергия на ъгъла, където предлагаха нещо прясно изпечено и откъдето се разнасяше гъст дим. — Но фактът, че жертвите са били отвличани в три различни държави, ме навежда на мисълта, че всичко е за пари. Бизнес. Отвличай, укривай, доставяй, продавай. А накрая прикрий следите. Унищожи всички доказателства.

— Звучи смразяващо.

— Действително е ужасно — съгласи се тя и се изправи, когато Рурк паркира на Ист Енд Авеню. — Но мисля, че е на едно от челните места по скалата на смразяващите събития.

Озоваха се пред малък палат от стъкло и камък, изграден на мястото на някогашните постройки, разрушени по време на гражданските войни. Трудно можеха да се намерят толкова елегантни сгради, от такъв размер и стил по поречията на реките край Ню Йорк, позволяващи на обитателите им да се любуват на прелестни гледки над речните води. Стъклото отразяваше блясъка на бронза и заслепяваше всеки изправил се пред стените, за да се възхищава на това удивително архитектурно творение. А тъй като слънцето тъкмо залязваше, за да бележи края на един тъй дълъг ден, лампите от охранителната система вече светеха със същия наситен топъл цвят над заслепяващите стъкла и кафявия пясъчник.

Действаше наистина вдъхновяващо, особено с тези просторни тераси откъм речния бряг и високата и доста широка арка над входа.

След като натисна звънеца, Ив извади полицейската си значка, за да я поднесе към екранчето на охранителната система.

— С какво мога да ви помогна?

— Аз съм лейтенант Далас от нюйоркската полиция, придружава ме сътрудникът ми. Искам да се срещна с госпожа Бълок и/или господин Чейс.

— Нито госпожа Бълок, нито господин Чейс в момента приемат посетители. Бихте ли били така любезна да оставите визитната си картичка?

— Когато ви показах това — Ив отново тикна значката си пред физиономията на андроида, — исках да ви подскажа, че не съм дошла на светски разговор. Мислите ли, че госпожа Бълок и господин Чейс ще предпочитат да водим този разговор в централното полицейско управление на Ню Йорк Сити?

— Ако изчакате тук, веднага ще информирам госпожа Бълок.

Пред двама им се разкри официалното фоайе, с теракота по пода, със златни и сребърни орнаменти; със сложни декоративни форми от фино червено стъкло, спускащи се от тавана. По стените висяха картини в изящно позлатени рамки, от всички възможни стилове и палитри. Според Ив струпване на толкова много скъпи творби бе безсмислено.

Имаше, разбира се, и дивани, маси, столове, всички от абаносово дърво, съчетано с тъмночервен махагон.

Ив се отдалечи от входа, като не преставаше да оглежда скъпото обзавеждане. Продължи по стъпалата със сребърен парапет, за да стигне до просторна стая с източно изложение, в която декораторите бяха предпочели да разменят цветовете — тук подът беше в черно и червено, докато мебелите — в златисто и сребристо.

В облицованата в рубинено камина в отдалечения край гореше огън, а през остъклената стена над нея в далечината се виждаше тъмната река.

Тук няма омекотени форми, констатира тя. Нищо не внушаваше спокойствие и женственост и не действаше отпускащо. Перфектно подреден декор, донякъде строг по военному, от вида, който неизменно й причиняваше главоболие.

Никой не би дръзнал да метне краката си връз сребърната маса, лъсната до блясък. Или да се сгуши, за да подремне върху възглавниците със златисти влакна, подредени като за изложба върху големия диван.

Тогава чу шум от дамски токчета, гръмко отекващи по теракотата, и се обърна, за да се изправи срещу самата Мадлин Бълок, от плът и кръв.

Ив реши, че снимките от документите й бледнеят пред оригинала. Тази особа се отличаваше с видимо присъствие. Висока, стройна, красива, със сребристоруса коса, отметната назад покрай младеещото й лице, подвита леко отзад на врата й.

Очите й бяха арктическо сини, а устните — червени като камината. Носеше пуловер и панталони в тон с цвета на очите си. Обиците и огърлицата й бяха с толкова едри диаманти, че блестяха отдалеч като късчета лед.

— Здравейте, лейтенант Далас. — Домакинята прекоси стаята уверено, като добре екипирана яхта през спокойно море. Несмутима и важна. Ръката, която предложи за ръкостискане на Ив, беше обсипана с диаманти и рубини. Ив се зачуди дали не ги бе подбрала специално в тон с цветовете, доминиращи в стаята.

— Разговарях преди няколко дни с вашата помощничка — продължи Мадлин Бълок — за онази ужасна трагедия в „Слоън, Майерс и Краус“.

— Точно така.

— А това сигурно е Рурк. — Усмивката й се стопли с няколко градуса. — Не вярвах, че някога ще се срещнем. Макар и при доста необичайни обстоятелства.

— Здравейте, госпожо Бълок.

— Моля, моля, настанете се. Кажете ми какво мога да направя за вас двамата.

— Останах с впечатлението, че сте напуснали страната, госпожо Бълок — започна Ив.

— А ето че ни заварвате тук. — Тя леко се позасмя и кръстоса крака. Коприната леко прошумя. — Със сина ми решихме да поостанем още малко, но инкогнито, ако разбирате за какво говоря.

— Зная значението на думата — сухо отвърна Ив, но усмивката на Мадлин дори не трепна.

— Ние споделихме с Робърт, говоря за Робърт Краус, както и с още няколко от познатите ни, че ще напуснем Ню Йорк. Сигурна съм, ще се съгласите с мен, че тукашните развлечения понякога могат да се окажат безкрайно изтощителни. Разбира се, вие и двамата сте още много млади. Навярно се забавлявате много с тези непрестанни обеди, вечери, празненства и приеми. Лично аз живея само заради празненствата. Не мога да им се наситя. — Този път усмивката й леко потрепна, за да отстъпи пред смръщването, но само за миг. — Как да отказваш при толкова много покани? Или как да обясняваш на хората, че искаш да се порадваш със сина си на няколко тихи, спокойни вечери? Толкова много се очаква от хората с нашето положение. — След тежка въздишка Мадлин вдигна ръце и сетне ги остави грациозно да се спуснат в скута й. — Понякога всички тези очаквания се превръщат в тежко бреме. Ако приемеш една покана, но откажеш друга, нечие самочувствие ще бъде наранено. Трябва да организираш нещо като малък заговор, за да избегнеш цялото това главоболие и да си осигуриш тихи домашни вечери. Но затова ние обичаме вашия град. О, ето и нещо за освежаване.

Андроидът се появи, тикащ пред себе си количка с гарафи, един чайник, подноси с плодове, сирене и сладкиши.

— Мога ли да ви предложа бренди или чай? А може би по малко и от двете?

Понеже очакваше Ив да откаже поканата, Рурк предпазливо отпусна ръка върху коляното й и леко го стисна.

— Един чай ще ти дойде много добре, скъпа.

— Чудесно. Аз ще налея. Не си ми нужен повече в момента — нареди тя на андроида, който мълчаливо се оттегли. — Сметана? Или лимон?

— Не, нито за мен, нито за нея. И без захар. Благодаря — пое разговора Рурк. — Имате впечатляващ дом. Прекрасна гледка.

— Гледката към реката е великолепна. Мога с часове да я съзерцавам. Всичките ни домове са близо до вода. Чувствам се силно привлечена от нея.

— Притежавате този чудесен дом — намеси се Ив, — но сте отседнали в къщата на Робърт Краус.

— Така беше. Неговата съпруга… Срещнахте ли се вече с нея? Чудесна жена. Тя ни покани да останем още и това ни се стори толкова забавно. Много добре си прекарахме заедно. Много обичаме да играем карти. — След като наля чая на гостите си, тя сипа и на себе си. — Боя се обаче, че не разбирам защо се интересувате от всичко това.

— Всяка подробност в едно разследване на убийство е интересна.

— Значи продължавате да разследвате? А мислех, че вече всичко е приключило. Ужасна история. И двамата бяха толкова млади. Но сигурно не подозирате Робърт?

— Просто се стараем да възстановим цялостната картина. Познавате Рендъл Слоън, нали?

— Разбира се. Той е истински светски лъв. Каква енергия има само! Не обича да се заседава у дома.

— Това не знам. Но е умрял в дома си.

— Извинете? Какво казахте?

— Рендъл Слоън бе намерен този следобед да виси на въже от полилея в спалнята си в къщата си от кафяв пясъчник.

— Боже мой! — Мадлин притисна ръце към гърдите си. — Мили боже… Рендъл. Мъртъв?

— Кога говорихте с него за последен път?

— Не съм… още не мога да го повярвам. Такъв шок, господи. Аз… Моля. — Тя се пресегна и докосна една сребърна кутия. Вътре имаше вграден интерком. — Браун, моля те, предай на господин Чейс веднага да слезе долу. — Мадлин се облегна и притисна пръсти към веждите си. — Съжалявам, но това е ужасен шок за мен. Ние бяхме приятели.

— Колко близки приятели бяхте?

Мадлин пак отпусна ръце в скута си, но сега бузите й изведнъж пламнаха.

— Разбирам, че дори и сега сте длъжна да задавате въпроси, но намирам намека, съдържащ се в този въпрос, за признак на много лош вкус.

— Ченгетата имат много лош вкус. Бяхте ли обвързана с него лично?

— Със сигурност не в смисъла, в който вие го схващате. Просто ни беше приятно да бъдем заедно.

— Казаха ми, че именно той ви е убедил да поверите бизнеса си на фирмата, управлявана от баща му.

— Точно така. Но това беше преди години. Установих, че репутацията, етичността и услугите, които предлагат, са повече от задоволителни.

— Робърт Краус е бил определен като ваш счетоводител.

— Съвършено правилно.

— Но именно Рендъл Слоън е съхранявал вашите счетоводни книги. Той е обработвал данните за приходите и разходите на фондацията.

— Не зная какво са ви наговорили. О, господи! Уин! Слоън е мъртъв.

Уинфийлд Чейс спря насред стаята. Удивително приличаше на майка си, със същото стабилно телосложение, същото волево лице, същите леденосини очи. Но скоро се окопити и побърза да поеме ръката й, вдигната към него.

— Рендъл? Но как се е случило? Да не би да е катастрофирал?

— Тялото бе намерено днес, увиснало на въже в спалнята му — лаконично обясни Ив.

— Обесил се е? Но защо е посегнал на живота си? — запита Уинфийлд.

— Не съм казала, че сам се е обесил.

— Значи казвате, че… — Уинфийлд побърза да се поправи, докато галеше ръката на майка си. — Значи казвате, че е бил намерен обесен, но… — Очите му се разшириха. — Да не би да твърдите, че е бил насилствено умъртвен?

Трябваше да му се признае, че умее да си играе с думите по типичния префинен британски начин. Прозвуча така, сякаш Рендъл се е задушил заради прекалено тесния си смокинг.

— И това не съм казала. Случаят все още се разследва. И аз, като следовател, искам да ви попитам къде бяхте в петък вечерта от осемнадесет до двадесет и два часа.

— Но това е обидно! Как смеете да задавате такъв въпрос на майка ми! — Пръстите му се сплетоха с пръстите на Мадлин, а със свободната си ръка тя го погали по крака. — Знаете ли коя е тя? — гневно продължи Чейс.

— Мадлин Бълок. Бивша госпожа Чейс, родена Мадлин Катрин Форестър. — Неприкритите им ласки предизвикаха вълна от отвращение, която се надигна в стомаха й. Но продължаваше да е нащрек и да гледа зорко. — А в случай че не знаете коя съм аз, редно е да ви осведомя, че съм лейтенант Ив Далас. Докато причината за смъртта не бъде определена от патоанатомите, този въпрос ще се третира като случай на подозрителна смърт. Така че сега отговорете на въпроса.

— Мамо, ще отида да позвъня на адвоката.

— Вървете — подкани го Ив. — Ще ви потрябва, ако се страхувате да ме осведомите къде сте били в петък.

— Успокой се, Уин. Успокой се, казах. Всичко това е толкова обезпокоително. През цялата вечер си бяхме у дома. С Уин обсъждахме плановете за нашия пролетен галаприем в подкрепа на набирането на средства за фондацията. Ще се проведе през април в Мадрид. Мисля, че вечеряхме към осем, а после послушахме музика и поиграхме карти. Мисля също, че си легнахме към единадесет. Така беше, нали, Уин?

Той погледна Ив.

— За вечеря имахме агнешки котлети, предшествани от доматена супа.

— Звучи доста апетитно. А някой от вас двамата посещавал ли е дома на Рендъл Слоън?

— Разбира се. — Мадлин здраво стисна ръката на сина си. — Той често ни канеше.

— И сега ли, при това посещение в града?

— Не. Както ви обясних преди малко, напоследък копнеем само за тихи домашни вечери.

— Правилно. Имате ли автомобил тук, в Ню Йорк, господин Чейс?

— Имам. — Той почти не прикриваше отвращението си. — Защо, какво лошо има в това?

— Не бих могла да кажа. Е, благодаря ви, че ни отделихте от времето си. — Ив се изправи. — О, да, щях да забравя. Банковите сметки, които сте поверили на „Слоън, Майерс и Краус“, ще бъдат предадени на щатските и британските данъчни власти, а също, предполагам, и на данъчните агенции в още няколко държави.

— Това е възмутително! — Уинфийлд едва се сдържа да не се нахвърли срещу нея, но майка му скочи на крака и успя да го обуздае.

— Какво означава всичко това? — студено попита тя.

— Възникнаха много въпроси около тях. Говоря за себе си, като водещ разследването на убийствата. Може би се интересувате какво ми е известно? Сигурна съм, че съответните данъчни агенции ще открият отговорите на всички тези въпроси.

— Ако има някакви въпроси относно банковите сметки на фондация „Бълок“, на тях е редно да отговарят от „Слоън, Майерс и Краус“. Робърт Краус… — Мадлин замлъкна за миг и притисна ръка към гърдите си. — Но не, вие казахте, че всъщност Рендъл е водел нашите сметки. Дори само това е ужасно подло към нашето доверие в него. Нима ни е мамил и е злоупотребявал с парите ни? Мили боже, а ние му се доверявахме, докрай му се доверявахме. — Тя се наведе към Чейс. Ръцете му обгърнаха раменете й. — Нима ни е използвал през цялото това време? — попита ядно тя. — И заради това ли се е самоубил?

„Това — каза си Ив — ще ми послужи като допълнителен повод за размисъл.“

Усмихна се мрачно, когато сядаше в колата до Рурк.

— Хм, не бих казал, че е редно да очакваме покани за пролетния галаприем в Мадрид — отбеляза Рурк.

— Е, с тези думи ми разби сърцето. Разгледа ли ги внимателно? Все едно са излезли от онези стари английски филми, които толкова много обичаш. Но не мога да отрека, че никак не й липсва самообладание. Не е допускала, че ще почукаме на вратата й, но бе готова за нас, когато се появихме. Докато той, от друга страна, се нуждае от насочване и трябва да бъде държан изкъсо през цялото време. Много е избухлив.

— Той ги е убил.

— О, да, можеш да заложиш добродетелния си задник, че той е свършил тази мръсна работа. Ще ме разпитвате, мен? Ще ме заплашвате, мен? О, да, той ги е очистил, а после се е прибрал у дома и е разказал на майчето как точно се е справил. Обзалагам се също, че са побеснели, когато са разбрали, че трите убийства не са успели да прикрият машинациите с банковите им сметки.

— Тогава са решили да натопят Рендъл Слоън.

— Опитали са се. Но грижата за финала ще оставя на ФБР и на глобалната полиция. Първо заради трите убийства. А също и заради мошеничествата. Така ще ги подредя, че ще ме запомнят.

— Мога ли да попитам как ще го постигнеш?

— Той е оставил ДНК следи по юмрука на Байсън. Така че науката ще го разкрие. А като се прибавят и моите вещи следователски умения, ще издействаме прокурорска заповед, за да го заставим да даде проба за ДНК. Пийбоди и Макнаб ще бъдат безкрайно щастливи да го поразпитат както следва. А за убийството на Слоън ще повдигна допълнително обвинение. Ще го закарам този Уин на разпит и ще му размажа физиономията. Защото ще бъде без майчето си, ще ми падне тогава той и всичко ще си признае. Отсега съм сигурна, че ще стане точно така.

— Но те могат да заминат за Англия още тази вечер.

— Могат. Но няма да го направят. Ако изчезнат, ще събудят подозрение. Тактиката им ще е да се преструват на шокирани и вбесени. Приятелят им, който за тяхно безкрайно удобство е мъртъв, ги е мамил и е злоупотребявал с парите им. Използвал е прехвалената им фондация за собствена изгода. Срам и позор! В момента тя действа точно по този въпрос и сигурно вече е позвънила на Кавендиш или на някого от своите хора в Англия, за да му съобщи всички подробности, да даде началните си инструкции, да заповяда да се прикрие всичко, което може. Трябва да говоря с Кавендиш. За половин час ще го накарам да пропее. Той е страхливец. Ще ги натопи. Знае за убийствата и ще настоява за сделка, за да отърве затвора.

Рурк спря на светофар и се загледа в лицето й.

— Дяволски си сигурна в изводите си, нали, лейтенант?

— Да, сигурна съм. Толкова време сглобявам мозайката, късче по късче. Ще започна с процедурата по издействане на съдебно решение за Чейс, както и за Кавендиш. — Тя извади видеотелефона си. — Още утре сутрин ги искам в килията.

Ив не се поколеба да наруши спокойствието в неделната вечер както на прокурора, така и на командир Уитни, като се свърза едновременно в конферентен режим и все още обсъждаше с тях подробности по разследването, когато Рурк спря колата пред входа на къщата им.

— Искам също да получа съдебна заповед, задължаваща Чейс да даде проба за ДНК — гневно завърши Ив.

Облечена неглиже, прокурор Шер Рео се намръщи пред екрана на видеотелефона.

— Всичко заявено дотук може да бъде оспорено, лейтенант, след като се касае за съмнителна счетоводна дейност, осъществявана може би от лице, на което тя не е била поверена официално, а на всичкото отгоре то е оставило предсмъртно признание за двете убийства, преди да се обеси.

— Патоанатомите ще потвърдят, че не може да става дума за самоубийство.

— Не можеш да си сигурна.

— Мамка му, сигурна съм! — Ив се смути. — Извинете за израза, командир Уитни.

В отговор Уитни само въздъхна.

— Ако лейтенант Далас е „мамка му“ сигурна, Рео, ние трябва да я подкрепим. Ако обаче се окаже, че Чейс е чист, най-лошото, което може да се случи, е той да се обиди и да се оплаче в посолството, както и да насъска адвокатите си срещу нас.

— Ще намеря съдия, който да одобри искането — реши Рео. — Същото се отнася и за Кавендиш. Но повтарям, Далас, всичко е доста колебливо.

— Ще се погрижа да стане солидно. Искам ги и двамата утре в осем нула нула. Благодаря ти, командир. Съжалявам, че ти развалих вечерта.

— А за мен няма ли извинение? — сърдито попита Рео.

— И за теб, разбира се.

— Добре свършена работа — похвали я Рурк и се наведе да я целуне. — Аз ще ти издействам прокурорска заповед.

— Обзалагам се, че ако се захванеш, ще го уредиш. Те ще пришпорят адвокатите си, но това няма да ги спаси. Ще ги закова, Рурк. Заради Натали, заради Бък, както и заради онзи задник Рендъл Слоън. И когато свърша с тях, от ФБР и от глобалната полиция ще могат да сглобят мозайката и да им лепнат още обвинения за данъчни измами и пране на пари, и каквото още там им хрумне да им стоварят на гърбовете.

Тя обви ръка около кръста му, докато се изкачваха по стъпалата към предната врата.

— Наистина имах нужда от теб, приятел.

— Тогава плащай.

Но когато пристъпи прага на къщата, смехът й отстъпи пред подигравателната усмивка, която, както винаги, се изписа на лицето й при вида на Съмърсет.

— Не може ли да не висиш вечно тук, когато се прибирам?

Той не обърна внимание на репликата й, а заговори директно на Рурк:

— Успокоителното подейства на Мейвис и тя заспа. Настаних ги с Леонардо в синята гостна на третия етаж. Там е тихо, а тя се нуждае от почивка. — Едва сега благоволи да насочи поглед към Ив. — Денят й е бил прекалено наситен с тревоги и вълнения.

— Да, и обвиняваш мен?

— Виновен е този, който е отвлякъл Танди Уилоби — намеси се Рурк. — А сега ние искаме само Мейвис да си отдъхне и да получи грижите, от които се нуждае.

— Разбира се — деликатно се изкашля Съмърсет. — Аз просто съм загрижен. — Погледна Ив с изражение, което би могло да се приеме за извинително. — Просто съм загрижен.

Ако някой бе в състояние да трогне тази самоходна снабдена с нозе дръжка за метла, наречена Съмърсет, това можеше да бъде единствено Мейвис.

— Не мога да я удържа спокойна на едно място, освен ако не я вържа. Всъщност всичко, което мога да сторя за нея, е да открия Танди Уилоби.

— Лейтенант — обади се Съмърсет, докато тя се изкачваше по стъпалата. — Мога да ви приготвя освежаващ тоник за поддържане нивото на енергията без онези химически вещества, които така ненавиждате.

— Ти ще ми приготвиш напитка и аз ще я изпия? — Тя изсумтя презрително. — Да не би да ти приличам на малоумна? — Продължи нагоре, но накрая се извърна и погледна назад Рурк. — За нищо на света няма да погълна отвара, забъркана от този дърт вещер, така че по-добре да забравим за нея.

— Нищо не съм казал.

— Но си го мислиш. По-скоро имам нужда от кафе и разговор с Пийбоди. Ако Мейвис продължава да ме занимава със себе си и през нощта, мога и да не издържа на напрежението, докато се мъча да успокоявам и нея, и Леонардо. Освен това трябва да пришпоря Бакстър да се задейства по-енергично. Но за да се справи той с разпитите утре сутринта, трябва да му съобщя последните разкрития.

— За бога, Ив, първо трябва да поспиш.

— Мислех, че не си казал нищо.

— Мамка му, по дяволите!

Той тъкмо се канеше да добави още нещо, когато видеотелефонът й иззвъня.

— Мисля, че ще е по-добре засега да обуздаеш ирландския си темперамент. Далас, слушам.

— Свърших с проверките — рапортува Пийбоди и превключи видеотелефона си на видео режим, така че Ив да може да вижда на екрана му зейналия отвор на някакъв сейф.

— Триста дяволи!

— Това е вторият. Ама толкова се измъчихме с отварянето му, че вече бях готова да се откажа, обаче моето момче този път прояви забележителна упоритост. — Пийбоди, чийто вид отдалеч издаваше колко е уморена, присви устни като за целувка, очевидно предназначена за Макнаб.

— Само не се разсейвай излишно.

— Този, вторият, несъмнено заслужава повече внимание. Първият сейф е в библиотеката. И въпреки умелото замаскиране, не съдържаше нищо, което да привлече интереса на някой взломаджия. Защо ли? Ами много просто, беше празен. Това, разбира се, ужасно ни развали настроението, защото си казахме, че първата работа на убиеца на Слоън е била да го изпразни.

— Мога да се обзаложа, че именно това е направил. Вероятно е останал с убеждението, че е прочистил всичко компрометиращо, укрито от Рендъл Слоън.

— Но Макнаб не се предаде, настояваше на всяка цена да продължим търсенето. Припомни ми думите ти, че Рендъл не е съвсем глупав и не би било чудно да е предвидил второ скривалище, но още по-добре замаскирано. И така, след доста дълго търсене попаднахме на него и ето че сега го оглеждаме и още продължаваме да го оглеждаме, и…

— Пийбоди, какво става с теб? Започваш да бръщолевиш несвързано.

— Извинявай. Вече от около час мозъкът ми просто спи. А останалата част от тялото ми още не може да реши какво да предприеме — също ли да заспи, или да продължи да се опитва да функционира. Но както и да е, важното е, че намерихме втория сейф в кухнята, по-точно скрит в килера. Където, не мога да отрека, този тип е държал и доста апетитни вкуснотии. Но ние нищо не хапнахме. Беше мъчително и адски изкусително, но устояхме геройски. А в прекрасния мъничък сейф — който отне на моя шотландски жребец цели тридесет и пет минути, докато го отвори, намерихме истинско съкровище. Двеста и петдесет диаманта, някои от тях във вид на бижута. Както и цяла камара дискове. Всички до един старателно надписани, Далас, а някои от тях съдържат архиви за сделките на фондация „Бълок“.

— Чудесно! Сега само трябва да ги приберете всичките, да ги натоварите и да ги донесете тук. — Ив се обърна към Рурк и се ухили до уши. — Пипнахме ги, копелетата! — Но усмивката й помръкна, когато видя високата чаша с мътно зелена течност в ръката му. — Откъде докопа това?

— От феите вълшебници.

— Не искам вълшебен сок. — Тя разтвори крака и зае отбранителна стойка, вдигнала юмруци като боксьор на ринга в началото на поредния рунд. — Да знаеш, че кръв ще се лее, ако се опиташ да изсипеш този гаден буламач в гърлото ми!

— О, скъпа, аз съм ужасен. Заплашен съм с тежка телесна повреда от жена, която едва се крепи на краката си. Хайде, искаш ли аз да изпия половината — замоли я той с доста по-смекчен тон, когато тя започна да ръмжи гневно, — а за теб ще остане другата.

— Майната им на всички гадни отвари! — Тя обаче не успя да го отблъсне. Нито пък можеше да отрече, че въпреки всичко, той се държи безкрайно търпеливо с нея. — Е, добре де, щом няма как, но първо ти ще погълнеш половината.

С очи, вперени в нейните, Рурк надигна чашата и пресуши половината от съдържанието й.

— Отвратително е, нали?

— Абсолютно — веднага се съгласи съпругът й. — Сега е твой ред.

Ив направи отчаяна гримаса и той си каза, че в този миг тя прилича на непослушно дванадесетгодишно момиче, с чието приятелство обаче може да се гордее. За негова безкрайна изненада Ив грабна чашата от ръката му, замижа и на един дъх я пресуши.

— Ето. Сега доволен ли си?

— Много по-щастлив ще бъда, ако танцуваме голи под ласките на тропическото слънце, но трябваше да изтърпим това.

— Добре. — Тя разтри уморените си очи. — А сега да се заемаме за работа.