Нора Робъртс
Родени в смъртта (9)

9.

Сутринта, когато небето приличаше на вкиснато мляко, Ив с насълзени очи седеше пред втората си чаша кафе. „Не — каза си тя, — това, което се мержелее пред очите ми на екрана на стената, не са часове, а някакви други цифри“.

Рурк остави пред нея чинията с омлета.

— Трябва да го погълнеш целия.

— Кървят ли очите ми? Точно такова чувство имам.

— Не са чак толкова зле, колкото ти се струва.

— Не мога да разбера как издържаш, всеки ден при това.

Сгреши, като погледна екрана на стената, на който той, както всяка сутрин, следеше актуалния курс на борсовите акции. Накрая не издържа и закри очите си с длан.

— Моля те, имай поне малко милост към мен.

Той се подсмихна, но все пак побърза да превключи на сутрешните телевизионни новини.

— Не ти ли омръзнаха тези числа, скъпи? Виждам ги дори насън. Танцуващи пред очите ми. А някои дори като че ли припяват. Няма да се учудя, ако се окаже, че други пък имат зъби. По-скоро ще се съглася да легна гола на тротоара, за да ме тъпчат с крака туристи от Южна Дакота, отколкото да се занимавам със счетоводство. Или да се взирам в твоите борсови курсове. — Вдигна вилицата си към него. — А ти ги обичаш. Всичките тези безкрайно досадни пет процента и една двадесета от процента, заедно с маржовете на печалбите, разходите, търговските мита и безмитните не-знам-си-какво.

— От всичко това най-много обичам безмитните не-знам-си-какво.

— Как хората като теб успяват да проследят движението на парите, след като те непрестанно танцуват на зигзаг? Някой спестява в касичка прасенце, но после изведнъж тряс!, стоварва юмрук върху задника на прасенцето, счупва го, взима парите и ги похарчва за някакви глупави дрънкулки.

— Никога не е било разумно да влагаш всичките си пари в задника на някое прасенце.

— Няма значение. — Тя се опитваше да се пребори с прозявката. — Тези счетоводители само ровят в парите и ги пръскат наляво и надясно.

— Парите за икономиката са като оборския тор за земеделието. Никаква реколта няма да събереш, ако не ги поразпръснеш наоколо.

— Но аз нищо не мога да открия. Единственият резултат е, че само след два часа ровене в проклетите счетоводни сметки мозъкът ми започва да прегрява. За тях стилът на живот зависи само от приходите, а пък приходите зависят от данъците и печалбите, инвестициите и прочее досадни подробности. Ако някой от тях се опита да кривне от правия път, веднага го изхвърлят от играта.

— Ще видя дали ще мога да изгреба поне част от струпаната там мръсотия. Междувременно вече се натъкнах на двама клиенти, които напоследък, по-точно през последните две години, се отличават със забележителен ръст на инвестициите и печалбите. Навярно много добре се справят с управлението на фирмите си — добави той, докато поглъщаше остатъците от омлета си. — Или просто са имали късмет. Но може би защото са били отлично информирани.

— Имат ли клонове в Ню Йорк?

— Да.

— Чудесно. Сега от теб се иска само да ми посочиш име, за да се заема с измъчването и сплашването на клиента. — Въодушевена от тази перспектива, Ив започна да се храни с по-голямо желание. — Рурк, нека допуснем за миг, че си извършил нещо незаконно с твоите счетоводни книги, нещо скрито под масата, в сферата на сенчестия бизнес.

— Аз? — Той успя сполучливо да имитира праведник, шокиран от непоносимо тежка обида. — Ти чуваш ли се изобщо какви мерзости ме караш да върша?

— Да, бе! Но ако все пак допуснем, че именно ти си се забъркал в нещо подобно, а един от служителите ти е попаднал на следите, как ще се справиш със ситуацията?

— Ще отричам. Напълно и категорично ще отказвам и докато моят отказ е в сила, ще имам достатъчно време да прикрия следите, ще подправя числата, ще сменя датите. Зависи от конкретния случай, разбира се, но нищо чудно да повиша този служител. Но със същата вероятност може да се окаже, че се налага да го изхвърля от компанията си.

— С други думи, съществуват много начини за измъкване, ако се борави с много пари. Но да убиеш двама души е прекалено крайно решение, защото така работата се нажежава до червено и ще се появят ченгета като мен, за да започнат да ровят в счетоводните ти баланси.

— Да, след като съм реагирал прекалено пресилено и глупаво, нищо чудно и дотам да се стигне. Някои го приемат много лично, докато всичко това е само бизнес и нищо повече.

— Да, тъкмо това си помислих и аз.

Тъй като се бе натъкнала на нещо, за което искаше да чуе мнението на Майра Ловиц, Ив копира файловете, а след това се обади на секретарката на Майра, за да си уговори среща.

По пътя към центъра на града край „Пещерата на Аладин“ на Юниън Скуеър видя опънати високо над булеварда светещи рекламни надписи: „Пиршество за очите!“ и „Шоу, нажежено до червено!“.

Зачуди се що за хора ще се захласнат по подобно „пиршество“ и „нажежено шоу“ в място, наречено „Пещерата на Аладин“. Какво очакват да намерят там? Духът да изскочи от лампата? Или хвърчащи килимчета, претоварени със съкровища от рога на изобилието?

Беше прекалено рано за преследвачите на борсови печалби, но не и за най-ревностните туристи. Все пак нюйоркчани вече изпълваха тротоарите, едни бързащи за работа, други прибиращи се от нощната смяна, за някоя среща на закуска. Наеманите ден за ден домашни прислужници мръзнеха по автобусните спирки, за да се отправят към поръчаните им адреси или към извънградските къщи, за да се заемат с почистването им.

Но тя много добре знаеше, че тази тълпа ще нарасне десетократно, когато улиците се запълнят с потоци автомобили, а станциите на метрото започнат да бълват хиляди чиновници.

По уличните ъгли операторите на подвижните платформи се бяха скупчили, за да изпият набързо по едно кафе и да заръфат по някой корав, останал от вчера геврек, преди да се заемат с обслужването на най-ранните пътници. От гриловете се надигаше пара, за да възбуди още повече апетита на изгладнелите, готови да погълнат всички варени яйца, които се предлагат по уличните ъгли.

Малко на брой амбулантни търговци вече бяха успели да разпънат сергиите си с второкачествени стоки, измъкнати от черния пазар, да ги изложат върху масите или направо по тротоарите върху мръсни одеяла. „Днес се очаква най-много да се търсят шапки, шалове и ръкавици“ — каза си Ив, след като денят се очертаваше доста студен, на всичкото отгоре с пронизващ костите леден вятър, а небето предвещаваше в най-скоро време да завали сняг.

Щом се добра до кабинета си, тя започна работния ден със следващата доза горещо кафе, след което отпусна крака на бюрото и се загледа мрачно в таблото със снимките на убитите годеници.

„Лично го е познавала“, повтаряше си тя.

Джейк Слоън е поддържал близки отношения и с двете жертви.

Лилия Гроув се е опитала да завърже връзка с убития мъж.

Кара Грийн, началник на дирекцията, в която е работела убитата жена, твърдеше, че е била в приятелски отношения с двете жертви.

И трите поколения от фамилията Слоън са имали личен интерес към Натали Копърфийлд.

Освен това всички гореизброени притежаваха значителни инвестиции във фирмата и бяха много зависими от нейното преуспяване и от непокътнатостта на нейната репутация.

Ив сведе глава, за да се опита да пренасочи мислите си към нещо друго. И така, каква би могла да бъде връзката между някой или всички тези хора с едната или двете жертви?

Продължи с прегледа на данните, които Рурк й бе дал.

Докато четеше написаното от него, той се появи пред кабинета на Уитни. Командирът се надигна от креслото си и му протегна ръка.

— Оценявам, че толкова бързо се отзовахте на предложението ми за среща — започна Рурк.

— Няма проблеми. Мога ли да ви предложа кафе?

— Не. И без това няма да се задържам дълго. — Рурк отвори чантата си и извади една папка. Именно заради нея бе държал будни адвокатите си почти цяла нощ. — Узнах, че е налице загриженост относно разследването на убийствата на Копърфийлд и Байсън, по-точно етични съображения във връзка с моите отношения със следователя, оглавяващ разследването.

— Защо не седнете?

— Добре. В тази папка е приложен документ — продължи Рурк със същия хладно официален тон, — съставен от моите адвокати, който ме обвързва така, че да не мога да се възползвам от каквито и да било данни, свързани с разследването, с които мога да се окажа запознат посредством водещия следовател.

Уитни хвърли един поглед на съдържанието на папката, след което отново вдигна поглед към Рурк.

— Да, виждам.

— В него също е включена уговорката, че ако ми бъде предоставен достъп до тези данни, аз ще ги ползвам единствено „на сляпо“. Само числените стойности, без имената на личностите и компаниите. Документът е разработен подробно и са предвидени наказания, в случай че наруша някоя от вписаните по-горе уговорки. Естествено, вие ще пожелаете вашият юридически отдел да го одобри, възможно е също да внесете някакви изменения, но тези промени или добавки могат да бъдат обсъдени с моите правни консултанти, докато накрая се стигне до одобрение от двете страни.

— Ще видя какво може да се направи.

— Е, добре тогава. — Рурк се надигна. — Разбира се, юридическите споразумения и документи не взимат предвид факта, че аз мога да лъжа и да мамя, за да не спазвам тези договорености и да използвам жена си и тези две брутални убийства за моя лична финансова изгода. Но се надявам вашата дирекция и цялата ваша институция да разберат, при това съвсем ясно, че следователят, оглавяващ разследването, никога няма да допусне да се стигне дотам. — Рурк изчака малко, преди да продължи. — Бих желал да чуя от вас изявление, че няма да се съмнявате повече в почтеността на водещия следовател. Всъщност ревностно настоявам за това.

— Почтеността на лейтенант Далас за мен не подлежи на съмнение. И никога не е подлежала.

— Това е вашето лично мнение, така ли да го разбирам?

— Официално погледнато, тази дирекция и цялата нюйоркска полиция трябва да осигуряват правата на гражданите на Ню Йорк, така че цялата информация, която ще бъде разкрита в процеса на разследването, не трябва да се използва за нанасянето на вреда с оглед постигането на лична изгода или за някакви други незаконни цели.

— Предполагам, че ме познавате добре — сърдито реагира Рурк, който вече едва сдържаше надигащата се в него ярост. — Поне достатъчно, за да бъдете сигурен, че няма да предприема нищо, което да се отрази зле на репутацията на моята съпруга и на цялата й кариера.

— Така е — кимна командирът. — Зная достатъчно за вас, така че съм напълно сигурен. Но неофициално казано, всичко това са пълни глупости. — Уитни тупна по папката толкова силно, че тя подскочи на бюрото му. — Бюрократични условности, политически игри и подмазване пред по-големите началници, което ме дразни не по-малко, отколкото вас. Но мога да ви предложа само моето лично извинение.

— Би трябвало да го изкажете на нея.

Уитни учудено повдигна вежди.

— Лейтенант Далас не е цивилно лице и служи тук под мое командване. Тя много добре познава реда в дирекцията. Не мога да се извинявам, задето съм информирал един свой подчинен за потенциален проблем в рамките на едно разследване. Ако тя бе на мое място, щях да очаквам от нея същата реакция.

— Тя възнамерява да ме привлече в това разследване като външен консултант експерт, но в качеството ми на гражданско лице.

— И вече го е сторила, нали? — Уитни се облегна назад и смръщи чело. — Тя е способна да натрие носа на всеки, който се усъмни в нейната или вашата почтеност. И все пак… — Той забарабани с пръсти, обмисляйки нещо. — Това споразумение ще ви постави под закрилата на дирекцията, докато трае разследването, което устройва и нас. А изготвеният от вашите юристи документ, който приемам като достатъчно пълен и изчерпателен, ще гарантира останалото. Макар че някои медии все пак могат да повдигнат въпроси.

— Това може да се уреди — увери го Рурк.

— Не се съмнявам в това. Ще се погрижа документът да бъде одобрен от нашия правен отдел и ще издействам подписа на главния командир Тибъл.

— Тогава не ми остава друго, освен да си тръгвам.

Уитни стана от стола си.

— Когато се срещнете с лейтенанта, предайте й, че аз не се съмнявам, че този случай ще бъде приключен в приемлив срок.

Това — каза си Рурк — донякъде вече прилича на извинението, което Ив искаше да получи.

— Ще й го предам.

 

 

Пийбоди надникна в кабинета на Ив и я завари да дописва имена на задната страна на таблото с фотографиите.

— С Бакстър прегледахме много документи — докладва й тя. — Но засега не сме се натъкнали на нещо интересно. Разбрахме само, че Копърфийлд и Байсън не са имали общи клиенти.

— Трябва се да чете по-внимателно — каза Ив не толкова на Пийбоди, колкото на себе си. — Засега може да забравим за числата и да се вглеждаме повече в имената. Да търсим сред хората, споменати там. Колоните, изпълнени само с числа, могат да подлудят човека.

— На мен не са ми неприятни — отвърна Пийбоди и влезе в кабинета, за да заобиколи бюрото и да погледне задната страна на таблото.

— Първо трябва да се занимаем с тримата големи — започна Ив и посочи написаното: — Слоън, Майерс и Краус. Под Слоън-старши следва синът му, а после и внукът му. Сега ще свържа с една стрелка Копърфийлд с Джейк Слоън, като ги поставя под Кара Грийн. Под Копърфийлд — секретарката й Сара Джейн Блумдейл. Рошел де Лей свързвам с Джейк Слоън, Копърфийлд и Байсън, чието място е тук, под големите трима и под Майра Ловиц, която пък свързвам с Лилия Гроув.

— Явно ще ти трябва по-голямо табло.

— Може би. Тогава ще можеш да маркираш и алибитата на тези, които си разпитала — Майерс и Краус, заедно с клиентите им.

— Всички вече са проверени — уточни Пийбоди.

— Джейк Слоън се позовава на дядо си и на приятелката си. Както и обратното — Слоън посочва за алиби внука си. Много удобно.

— Но все пак звучи правдоподобно.

— Рендъл Слоън има клиенти, които прикриват задника му за въпросното време.

— Също бе проверен. При това нито един от осигуряващите алиби не е бил клиент на Копърфийлд.

— Не? Ами добре тогава. Но фондация „Бълок“ е представлявана в света на юристите от кантората „Стубен, Робинс, Кавендиш и Мъл“, които са клиенти на Копърфийлд. Една от сметките, по които Копърфийлд е работила тази година, е тяхна. Каза ми го Грийн, с която се свързах тази сутрин.

— Аха! — Пийбоди присви рамене под втренчения поглед на Ив. — Тъкмо това исках да ти кажа.

— Британската юридическа фирма на Стубен, Робинс… и прочие има клон в Ню Йорк, което също е много удобно. Байсън се е свързал с нея като счетоводител, поддържащ банковата сметка на Лордс Кавендиш Макдермот…

— Звучи ми като име на оперен певец.

— Тя е от хайлайфа, вдовица, била е съпруга на Майлс Макдермот, който пък наистина е бил наследник на много богата фамилия. Рендъл Слоън има алиби благодарение на Саша Зинкей и Лола Уорфийлд. Зинкей има сестра, която живее в Прага, и там, заедно с двама партньори, притежава и ръководи петзвезден хотел. Чиято банкова сметка тук се управлява от…

— „Слоън, Майерс и Краус“. Аз проверих сметките на Копърфийлд, така че бях забравила за Зинкей. Ще трябва я да проверя.

— Името на сестра й е Ана Карлинко. Групировката, която държи този хотел, също има банкова сметка, която фигурира сред сметките на Копърфийлд. Но и тя е била закрита миналата година.

— Имаме прекалено много съвпадения или прекалено много преплетени връзки.

— Предпочитам да ги наречем „връзки“. Провери данните за тези компании, както и персонала на клоновете им в Ню Йорк. А аз ще се консултирам набързо с Майра, след което ще излезем.

Щом се озова в коридора, Ив спря намръщена пред автомата за продажби, с който отдавна водеше студена война. Дяволски много й се искаше да си вземе бутилка пепси. Всъщност, ако отиде с бутилката, Майра, лекарката, няма да настоява да тикне в ръцете й чаша от онзи противен билков чай, с който постоянно се наливаше.

Ив затърси кредити в джобовете си. Не желаеше да използва кода на кредитната си карта, защото можеше да очаква само нови неприятности с нея.

Най-после измъкна кредитите, които й бяха нужни, макар да рискуваше да си навлече неодобрителните, разочаровани погледи на двамата униформени полицаи, които минаха покрай нея, повели помежду си някакъв мършав хлапак с белезници.

Мършавият хулиган не спираше да повтаря като папагал оплакванията си — измъчвали го, нарушавали конституционните му права, а накрая спомена и някоя си Шърли.

— Здравейте. — Тя вдигна ръката, в която стискаше кредитите. С другата, размахвайки пръст, се закани на папагала: — Хей, ти, затваряй си устата.

Задържаният се стресна от тона й и заскимтя още по-силно.

— Вземи това пепси.

— Разбира се, лейтенант.

Униформеният полицай дори не примигна в отговор и Ив си каза, че студената й война с автомата за продажби вече е станала известна в цялата дирекция.

— Какво е направил? — полюбопитства тя, като кимна към папагала, който започна жалостиво да подсмърча.

— Бутнал една жена надолу по стъпалата. Тя не успяла да избегне сблъсъка.

— Подхлъзна се. Подхлъзна се, честна дума! Дори не бях наблизо и въобще не я познавам. А проклетите ченгета ме пипнаха долу на улицата. Ще ги дам под съд!

— Имаме трима свидетели — уморено изрече униформеният, докато даваше бутилката на Ив. — Опита се да избяга. Причини доста суматоха при преследването.

— При кого го водите?

— При лейтенант Кармайкъл.

Задоволена от отговора, Ив само кимна:

— Благодаря.

Младежът отново захленчи, докато тя продължи, за да вземе подвижната пътека към сектора, където работеше Майра.

Очакваше обстановката в този сектор да е по-цивилизована, отколкото в нейния. Не бе много вероятно да попаднеш там на хулигани с подозрителен вид. Тук беше много по-тихо, всичко бе боядисано в приятни цветове и пратите бяха затворени.

Но вратата на Майра бе отворена. Секретарката, пазеща периметъра на лекарката, изглеждаше спокойна, затова Ив реши, че няма да й се наложи отново да разиграва сцена, за да получи разрешение да влезе в кабинета.

Майра я видя от бюрото си.

— Здравей, Ив. Влизай направо. Тъкмо привърших с тези документи.

— Няма да ти отнема много време.

— Днес и без това имам свободно време.

Както винаги, Майра изглеждаше перфектно, но без да го натрапва. Косата й, с цвят на самур, падаше на врата й на едри къдрици. Костюмът й бе едноцветен, с жилетка, наситено тъмносин, с искрящи сребристи нишки. На ушите й блестяха малки лъскави обеци.

Усмихна се сърдечно. Имаше приятно лице и светлосини очи, които — Ив вече бе имала възможност да се убеди — можеха да отгатват тайните на мозъка.

— Имаше ли възможност да хвърлиш един поглед на рапортите?

— Да. Седни, де. Срамота е, нали, такива млади и изпълнени с оптимизъм хора да загинат така внезапно. — Тя се отпусна на стола си. — Всъщност животът им едва сега е започвал.

— А сега всичко за тях вече е свършено — унило добави Ив. — Защо?

— Това трудно може да се обясни, нали? Ще видим какво ще покаже психологическият профил — допълни тя със стегнат професионален тон. — Съгласна съм, както може би очакваш, с твоите изводи и със заключенията на колегите от съдебна медицина, че трябва да търсиш един убиец. По-вероятно е да се окаже мъж. На възраст между тридесет и пет и шестдесет и пет години. Не е импулсивен и като че ли не търси силни преживявания. Не е изнасилил нито едната от жертвите, защото това не е било част от бизнеса му. И много е вероятно да не гледа на сексуалния акт като на израз на власт и контрол върху ситуацията. Може да е имал сексуални отношения, в които е играл подчинена роля.

— Изнасилването изисква време — добави Ив. — А той е имал план за действие и приоритети.

— Съгласна съм. Но едно изнасилване или поне заплаха за това често се използва в убийствата, придружени с насилие. Но в случая не може да се говори за нападение със сексуална цел, за осакатяване, за сериозен вандализъм. Дошъл е подготвен и с определена цел. Изпълнил я е, като е използвал брутална сила и физически мъчения, които вероятно са имали силно емоционален мотив. — Майра разстла върху бюрото си фотографии от местопрестъпленията. — Вързал е жертвите си, за да ги държи под контрол, да ги направи безпомощни. После е свалил лентата от устата им, за да чуе това, което е искал да узнае. Както и да вижда лицето на жената. Цялото й лице в мига, когато е започнал да я души.

— Нима се е гордеел с работата си?

— Да. Смятал го е за добре свършена работа и признание за контрол и могъщество. След като е успял да преодолее съпротивата на мъж на годините на Байсън, при това физически добре сложен, следва, че убиецът по всяка вероятност е в добра физическа форма. Използвал е някои инструменти — въжето за връзване, самозалепващата се лента, което доказва присъствие на духа и ясно мислене. Липсата на следи от ДНК на първото местопрестъпление сочи, че е взел предпазни мерки. Но фактът, че сте взели ДНК проба от второто местопрестъпление, на мен поне ми подсказва, че там вече е изгубил контрол над себе си и е дал воля на темперамента си.

— Защото не му е достигнало времето.

— Именно — потвърди Майра и леко се усмихна. — Байсън е успял да го нарани, а убиецът е реагирал много зле на болката. Но Копърфийлд е била основната му мишена.

— Не съм ти казала нещо, за което не си пожелала да узнаеш.

— Не, но логично следва точно това. Той навярно ги е уплашил, но все пак няма признаци жертвите да са изпаднали в паника. Все пак убиецът е контролирал ситуацията, което се потвърждава от това, че ги е душил, докато е бил лице в лице с всеки от тях.

— Искал е да го гледат, докато ги убива.

— Да, точно така е било. И макар да е изпитвал — според мен това е почти сигурно — някаква тръпка от цялата кървава сцена, все пак се е контролирал в достатъчна степен, за да успее доста бързо да отиде до второто местопрестъпление и да довърши замисъла си.

— Но не е професионалист. Прекалено голяма бъркотия е оставил, което е недопустимо за един истински професионалист.

— И тук съм съгласна с теб. Макар че все пак имам една забележка — имал е ясно фиксирана цел и се е подготвил сравнително добре.

— Но е възможно това да се е дължало единствено на силния му инстинкт за самосъхранение.

— Да, напълно е възможно. В тази връзка мога да добавя, че говорим за личност, която винаги и навсякъде е умеела да се защитава, да брани интересите си, а може би и близките си. Освен това е бил много внимателен при подготовката за деянията си.

— Но не чак дотам според колегите от екипа на съдебната медицина. Не се е досетил например, че по кокалчетата на юмрука на Байсън могат да останат следи, достатъчни за ДНК експертиза.

— Може би не, но в общи линии аз го преценявам като образован, организиран и старателен. Ще остана много изненадана, ако се окаже, че не е унищожил или скрил всичко, което е взел от двата апартамента, както и инструментите за разбиването на вратите. Очаквам даже да ти сътрудничи накрая при разпитите, след като го заловиш, разбира се. Ако е познавал жертвите си, нищо чудно да се появи на възпоменателните служби в църквата и да изглежда искрено опечален за тяхната гибел. Дори може да е обмислил всичко това предварително.

— Както и алибито си за времето на престъпленията.

— Най-много ще се учудя, ако не си е подготвил алиби. Макар да се срещат странни типове, които съзнателно избягват да си подсигуряват алиби с единствената цел да увеличат тръпката и възбудата си, докато трае разследването. За тях това по-скоро е като игра. Само че тази игра е на живот и смърт.

— Добре — кимна Ив. — Много ти благодаря.

— С нетърпение очаквам утрешното събитие — подметна Майра, когато тя стана.

— Какво? О… О, да, да.

Майра се засмя и се завъртя със стола си.

— Не помня някое събиране у вас да не е било забавно. Мейвис сигурно вече цялата е на тръни.

— Най-вероятно. Искаш ли да бъда докрай откровена? За нея аз съм като някакво прикритие. Трябваше да присъствам на сбирка на групата за обучение на бъдещи родилки. Не мога да ти опиша какъв кошмар бе за мен! Опасявам се, че Мейвис ме бе нарочила и през цялото време следеше дали ще обърна внимание на лекцията за техниките при раждането.

— А ти как реагира?

— Не можах очи да откъсна. Все едно гледаш филм на ужасите. Страхотно зрелище — промърмори тя. Трябваше да впрегне цялата си воля, за да не се разтресе от ужас. — Утре пък ще бъда заобиколена от жени, които се подготвят за майчинство. Какво ще стане, ако някоя от тях реши тъкмо тогава да снесе отрочето си?

— Не е много вероятно, но за всеки случай не е зле да имаш подръка телефоните или поне пейджърите на един-двама лекари. Пък нали и аз ще присъствам, както и Луиз.

— Да, да. Как можах да забравя! Е, това е голямо облекчение. Може би ще останеш, докато всички не започнат да се разотиват. Просто така, за всеки случай.

— Изминаха единадесет години, а ти продължаваш да нямаш деца.

— Така е. И занапред възнамерявам да се придържам твърдо към това решение.

 

 

Първата мисъл на Ив, когато влезе в офиса на Саша Зинкей, бе, че той достойно може да съперничи на палата на Рурк по пространство, лукс и стил. Чистите линии и изненадващите пръски от кървавочервено на матов фон придаваха нещо подчертано женствено, без обаче да изглежда натруфено.

Същото бе впечатлението й от домакинята.

Саша Зинкей с лекота можеше да бъде взета за десетина години по-млада от възрастта, отбелязана във всезнаещите полицейски компютри. Медночервената й коса бе прибрана назад и разкриваше сърцевидното очертание на лицето й, както и ясните й сини очи. Носеше костюм в ръждивочервено, с кройка, изискана като бижутата, които бе подбрала в тон с него.

Тя прекоси с лекота дебелия сребрист килим и протегна ръка към Ив.

— Лейтенант Далас. Не сме ли се срещали с вас на някое галасъбитие или някаква друга среща в светските кръгове миналата пролет?

— Да, помня, че сме се виждали.

— Неприятен е поводът обаче за тази нова среща. А вие сте детектив Пийбоди. Разговарях с вас по видеотелефона.

Пийбоди пое протегнатата към нея ръка.

— Благодаря ви, че се съгласихте да ни приемете.

— Моля, седнете. Кажете ми какво мога да направя за нас. Предполагам, че ще искате да се видите и с Лола. Тя идва насам. Ще желаете ли нещо, докато я чакате?

— Не, благодаря. — Ив седна на стола от кожа с цвят на кехлибар, който се оказа толкова мек, че тялото й като че ли се сля с нето. — Познавахте ли Натали Копърфийлд?

— Слабо. Всъщност само бях слушала за нея. — Саша се настани на стола си. — Това, което се е случило на нея и с онзи млад мъж, е ужасно. Но не съм сигурна дали ние с Лола имаме нещо общо с това.

— Заявили сте, че в нощта на убийствата сте вечеряли в компанията на Рендъл Слоън заедно с госпожица Лола Уорфийлд.

— Точно така беше. Вечерята по принцип бе делова, но с Лола се радвахме на компанията на Рен. Бяхме заедно докъм два през нощта, както обясних на детектив Пийбоди, когато тя ми позвъни. Нали не подозирате сериозно Рен… — Замлъкна, когато вратата се отвори.

Лола Уорфийлд се втурна вътре задъхана, с разпилени от бързането черни къдрици. В очите й, с цвета на стола, върху който седеше Ив, се четеше молба за извинение.

— Съжалявам, съжалявам. Бях се заплеснала по нещо. Вие сте Далас, нали? Помня, че на бала в Маркиз миналата пролет успях да се вредя за един танц с прекрасния ви съпруг. Ако беше мой, щях да пребия всяка жена, която дори за миг дръзне да го погледне.

— Тогава градът щеше да е затрупан с телата на умъртвени жени.

— Е, това вече би било сериозен проблем. Извинете за забавянето ми. — Тя разцъфна в ослепителна усмивка, но този път насочена към Пийбоди. — Но не мога да си спомня вашето име.

— Детектив Пийбоди.

— Радвам се да се запозная с вас. Е, може би не би трябвало чак толкова да се радвам. Ужасно е, но и малко възбуждащо, нали?

— Лола не може да се откъсне от новините по телевизията за криминалните разследвания — обясни Саша.

— А ето че сега съм в центъра на едно от тях. Или по-скоро на първия ред на зрителските скамейки. Но аз наистина съм ужасена, защото няколко пъти съм се срещала с Натали. Тя бе много мила или поне на мен така ми се стори. — Докато бъбреше, жената отиде до дългия бар и другия край на офиса и извади от хладилника бутилка минерална вода. — Някой друг иска ли?

— Не, благодаря. — Ив изчака малко, но само колкото Лола да се настани на облегалката на стола на Саша. — Кога бе уговорена бизнес вечерята ви с Рендъл Слоън?

— Хм. — Лола погледна надолу към Саша. — Преди два дни беше, нали? Ние обикновено се срещаме на всеки три месеца.

— Точно така — потвърди Саша. — Наложи се да отложим предишната среща, защото бяхме извън страната за няколко дни. Беше веднага след Нова година.

— Кой организира срещата?

— Хм. — Лола смръщи вежди. — Мисля, че беше Рен. Обикновено той ни се обажда, организира срещите, както и вечерите след тях.

— По време на деловите ви разговори господин Слоън спомена ли за някакви затруднения в работата на Натали Копърфийлд или в делата на Бък Байсън?

— Не — намеси се Саша. — Никога не сме ги споменавали по време на срещите ни с Рен. Защото винаги работехме директно с него. Но както вече ви казах, срещали сме се и с нея, и с нейния годеник. В дома на Джейк Слоън. Тя, Натали, поддържаше приятелски отношения с внука му.

— Госпожица Копърфийлд е управлявала също и банковите сметки на сестра ви.

— Да, така беше. Когато Ана и съдружниците й навлязоха в бизнеса, аз им препоръчах счетоводна фирма „Слоън, Майерс и Краус“ като много солидна в този бизнес. Помня още, че тогава лично разговарях с Рен за това кой от служителите им е най-добър във воденето на чуждестранни сметки. Той веднага ми спомена за Натали. Тя и Ана се разбираха много добре или поне така ми бе заявено, когато Натали взе самолета, за да се срещнат.

— Излиза, че сестра ви е била доволна от работата на госпожица Копърфийлд.

— Не помня да е имало някакви оплаквания. Аз също нямам.

— Ако Ана не бе доволна от нещо, нямаше да си мълчи — потвърди Лола. — Защото тя не е свикнала да премълчава каквото и да било. Не търсите ли някой по-подозрителен вътре във фирмата? Предполагам, че е било нещо лично и… как да го кажа… свързано с някаква страст. Като например ревнив бивш обожател или отхвърлен почитател.

— Търсим навсякъде — каза й Ив и стана от стола. — Ако си припомните още нещо или нещо ви се стори съмнително, можете да ме потърсите в централата.

— Това ли беше всичко? — Лола разочаровано сбърчи устни. — А аз се надявах да ни опечете на шиш.

— Може би следващия път. Благодаря, че ни отделихте от времето си — додаде Ив. Тя изчака да излязат навън и да се отправят към автомобила: — Е, какви са впечатленията ти?

— Изглеждат ми прями, самоуверени и спокойни. Насрочили са си бизнес вечеря със Слоън както обикновено. Явно са способни да осигурят прикритие на някой от служителите на фирмата, още повече ако са били в приятелски отношения с него. Освен това първата жертва е поддържала делови връзки със сестрата на Саша Зинкей, но ако трябва да се доверявам на предчувствието си, не ми се струва вероятно някоя от тях или двете заедно да се замесят в двойно убийство или пък да се забъркат в някаква каша, за да предпазят от подозрение Ана. На всичкото отгоре са доста богати. Ако престъпленията са извършени само заради пари, поне на тях двете не им се е налагало да убиват хора, за да се сдобият с още.

— Не става дума толкова за нужда от пари, а по-скоро за необуздана алчност и стремеж към повече власт — поправи я Ив. — Но и аз не долавям следи от престъпен замисъл. Но ако Копърфийлд все пак е била нащрек именно заради банковата сметка на Ана и ако тези двете са знаели за това, то тогава те наистина умеят дяволски добре да пазят хладнокръвие. Имаме ли някакви сведения за алибито на Ана Карлинко за нощта на убийствата?

Пийбоди извади бележника си и докато пътуваха с колата, прелисти страниците му.

— Като се има предвид часовата разлика, в девет часа местно време, точно когато Копърфийлд е била умъртвена, Ана Карлинко е закусвала с последния си любовник в офиса си. Макар че само бог знае цялата истина. Но как би могла да пристигне толкова бързо тук, да извърши двете убийства и да се върне обратно?

— Пристигнахме.

Ив извърши ловка маневра през шест преки улици в източна посока, за да завие към нюйоркския филиал на юридическата кантора, представляваща фондация „Бълок“.

Банковите сметки на фондацията са били възложени на управление на Копърфийлд, припомни си тя, а освен това е съществувала и друга връзка — Бък Байсън е представлявал интересите на племенницата на един от партньорите.

Офисите на фирмата се помещаваха в елегантна, макар и старомодна сграда от кафяв пясъчник. Във фоайето беше тихо като в църква; завариха там само една жена, която се грееше на слънчевите лъчи, проникващи през високите прозорци откъм улицата. Огледа ги с неприкрито любопитство. Самата тя представляваше живописна гледка — с дългата си яркочервена коса, отметната назад. Ив й показа значката си, но в отговор получи само примигване като признак на безкрайна изненада.

— Не ви разбрах.

— Тази значка нищо ли не ви говори? — опита се да й помогне Ив. — Ние сме от полицията. А сега побързайте да позвъните на вашия шеф, за да му предадете, че желаем да си поговорим с него.

— Боже мой. Исках да кажа, че много съжалявам, ама господин Кавендиш е на заседание. Но веднага ще проверя каква е програмата му при неговата секретарка и ще ви насроча среща.

— Не, не, грешите, скъпа. Оставете ме да се опитам да ви обясня още веднъж. Тази значка доказва, че ние сме от полицията. — Ив се огледа наоколо и тогава съзря стръмните стъпала от полирано дърво. — Кабинетите на началниците натам ли са?

— О, но… но… но…

Ив изостави червенокосата да се вайка във фоайето и заедно с Пийбоди пое нагоре по стълбището.

На втория етаж тя промени преценката си за сградата — приличаше повече на музей, а не на църква. Килимите бяха остарели и износени, но още си личеше, че са били скъпи. Дървената ламперия беше много добре изработена, по всяка вероятност бе оригиналната, още от построяването на сградата. Стените бяха украсени с живописни пейзажи.

Отляво се отвори една врата. Жената, която излезе оттам, беше по-възрастна от момичето на рецепцията във фоайето на долния етаж и още по-недружелюбна.

Носеше къса коса, стегната в семпла прическа, която хармонираше със строгото й ъгловато лице. Раираният й костюм също впечатляваше със строгостта си, но явно е бил скроен да прилепва към далеч по-деликатно телосложение.

— Мисля, вече са ви съобщили, че господин Кавендиш е на заседание и по това време на деня е недостъпен за посетители. Така че с какво мога да ви бъда полезна?

— Ами можете да го измъкнете от заседанието и да проверите дали няма да стане по-достъпен — остро реагира Ив. — Точно с това можете да ни бъдете най-полезна.

Ив можеше да се закълне, че в този миг тя също почувства, при това физически, тръпката на озадачаване, пропълзяла по гръбнака на жената, докато ги гледаше мълчаливо с изгарящ поглед.

— Мога ли да узная вашето име, сестро?

— Госпожица Елин Бръбъри. Аз съм административната секретарка на господин Кавендиш. Но изпълнявам и длъжността на юридически съветник.

— Браво на вас. Но ние трябва лично да разговаряме с господин Кавендиш във връзка с едно наше разследване.

— Както вече на два пъти ви бе заявено, в момента господин Кавендиш е недостъпен. Би трябвало също да знаете, че не е длъжен да разговаря с вас без предварително предупреждение от ваша страна.

— Доведете ми го — отново заговори Ив, все още с дружелюбен тон. — Щяхме да бъдем много щастливи, ако можехме да предоставим както на господин Кавендиш, така и на вас, пък и на всички останали в тези офиси писмено уведомяване да се явите в централното полицейско управление за формален разпит, което — след като сте юридически съветник — би трябвало да знаете, че ще ви отнеме няколко часа и кой знае, може да се протака чак до Коледа. Но има и друг вариант. Да поговорим с него сега, сред удобната обстановка в неговия кабинет. И вероятно до двадесетина минути ще ви отървем от присъствието си.

Тя се замисли за две-три секунди.

— Влезте. — Ив чу как жената шумно пое въздух през носа си. — С това трябваше да започнете. Да ме осведомите за какво се касае.

— Не, не съм длъжна. А вие можехте да попитате вашия шеф какво предпочита. Да говори с мен сега или да се яви в централата и да прахоса доста време, за да бъде разпитан там според всички формалности. Трябваше да оставите него да вземе решение, а не да се измъчвате ненужно.

— Но… — обади се Пийбоди и посочи часовника си. — Времето напредна.

— Изчакайте тук.

Ив чакаше край вратата, докато Бръбъри заграка с острите си токчета към вътрешната врата.

— Казваш, че времето напреднало, така ли?

— Не виждаш ли, че така само повече ще я раздразним. Да не говорим, че тя много добре знае защо сме тук.

— О, да, знае го със сигурност. Интересно — побърза Ив да смени темата, като се извърна и се зае да изучава най-близкия пейзаж на стената на коридора, — как някои хора могат да живеят и работят в градски условия, а да кичат стените на домовете и офисите си със селски пейзажи. Дали това е резултат на тайното им желание да се любуват на местностите, където биха искали да бъдат?

— Мнозина намират пейзажите за успокояващи.

— Разбира се, докато не започнат да се чудят какво всъщност се крие зад всичките тези дървета или какво пълзи, скрито в тревата.

От неудобство Пийбоди започна да пристъпва от крак на крак.

— Някои хора са на мнение, че там могат да се намерят прекрасни създания като сърни и елени или пък диви зайчета.

— Някои хора са безкрайно глупави. А ние да се погрижим сами забавлението да започне, като се заемем с Бръбъри, преди да продължим с Кавендиш.

— Предпочитам да си имам работа с елени, сърни и зайчета — промърмори Пийбоди, но извади палмтопа си, за да си води бележки по време на разпита.

След десетина секунди Бръбъри се показа от вътрешната врата. Държеше гърба си изправен, а тона — хладен и безкрайно резервиран:

— Господин Кавендиш склони да се срещне с вас. Обаче съм длъжна да ви предупредя, че ще ви отдели само десет минути.