Нора Робъртс
Родени в смъртта (6)

6.

Ив откри Пийбоди и останалите от екипа да привършват обиска в кабинета на Байсън.

— Макнаб, искам да тръгнеш още сега с униформените полицаи, за да надзираваш пренасянето на документацията до централата. Искам на всяка крачка от маршрута да бдиш лично върху всеки от тези кашони и тяхното съдържание. И ги заключи в заседателна зала номер пет. Лично се увери, че нищо не липсва при пренасянето. Искам да бдиш никой да не се докосва до тях. През целия път, на всеки метър от него. Аз ще уредя с началника всички формалности. А електрониката я отнеси направо на Фийни.

— Да, слушам.

— Държа също, освен чрез паролите на Фийни, всичките тези компютри и всякакви други електронни устройства да бъдат допълнително защитени от техниците от отдела за електронна информация с твои пароли.

Той вдигна учудено вежди.

— Да не би това тук да застрашава националната сигурност?

— Заложили сме си задниците в тая работа, затова трябва собственоръчно да проверяваш всичко по време на натоварването, охраняването, пренасянето, кодирането и документирането на всяка стъпка от операцията. Пийбоди, ние двете ще довършим разпитите на колегите на жертвите. Ти се заеми с тази дирекция. Обиколи всички колеги и подчинени на Байсън. Отново се срещни с началничката. Аз пък ще поема дирекцията, в която е служила Копърфийлд. — Надигна се от стола и се обърна към Макнаб: — През целия път, на всеки метър от него, ясно? — повтори му с натъртване. После взе асансьора до етажа на дирекцията на Натали. Знаеше вече от къде точно трябва да започне. — Трябва да говоря с Джейкъб Слоън-младши, внука на старшия партньор във фирмата.

Този път дежурната на рецепцията не се поколеба, а просто натисна бутона на интеркома:

— Джейк? Лейтенант Далас желае да говори с теб. Да, разбира се. Третата врата вляво — обясни тя на Ив. — Извинете ме, но мога ли да ви попитам… знаете ли нещо за погребението?

— Съжалявам, но не знам. Вероятно семейството й ще обяви кога и къде ще бъде.

Ив продължи в указаната посока и откри Джейк Слоън да я чака пред вратата на кабинета си. Имаше същото телосложение като дядо си, но не беше прегърбен като него. Тъмнорусата му коса бе стегната на тила на къса плътна опашка, а очите му имаха цвят на морска пяна.

— Вие сте тази, която е поела убийствата на Натали и Байсън, нали? Искам да кажа, разследването на убийствата им. Аз съм Джейк Слоън.

— Искам да говоря с вас. Насаме.

— Да, влезте. Ще желаете ли нещо? — попита той, след като затвори вратата след нея.

— Не, благодаря.

— Не мога да намеря покой. — Той закрачи из малкия кабинет с накачени по всичките стени постери, до един с остри геометрични форми и ярки цветове.

Върху бюрото имаше предмети, които в първия миг й се сториха като детски играчки. Яркочервена топка за стискане, закачливо изрисувана като глава на дявол с рогца; картонено куче с пружина, серпантина, окачена на корди, променяща цветовете си при полюшването.

Младият мъж отиде в ъгъла и извади бутилка вода от мини фризера.

— Замалко днес да не дойда на работа — сподели той с Ив. — Но не можех да понеса мисълта да остана вкъщи. Да остана сам.

— Били сте близки с Натали?

— Да, бяхме приятели. — Усмивката му бе колеблива и кратка. — През два-три дни или може би веднъж седмично вечеряхме заедно. И с Бък, естествено, е, ако той можеше да се освободи. В стаята за почивка си споделяхме клюките от службата, такива ми ти работи. Един път месечно излизахме някъде. Нат и Бък, аз и момичето, с което се срещах през дадения период. Но напоследък се задържах с едно момиче цели шест месеца. — Той се отпусна на стола зад бюрото. — Май говоря доста несвързано. Това едва ли ви интересува.

— Всъщност ме интересува. Сещате ли се за някой, който би искал да нарани Натали?

— Не. — От зоркия й поглед не убягна блясъкът на сълзите, когато той се извърна настрани, за да се втренчи в постера, изобразяващ син кръг с червен триъгълник в него. — Хората харесваха Нат. Просто не мога да проумея как се стигна до това. Тя и Бък. И двамата. Не мога да се отърся от мисълта, че всичко е само някаква ужасна грешка и тя след малко ще си покаже главата през вратата, за да ми каже: „Еспресо с мляко, както винаги по-късо, нали?“ — Обърна се и отново се опита да се усмихне. — Пиехме кафето в стаята за почивка.

— Имаше ли между вас и Натали нещо романтично, сексуално?

— О, господи, не. Нищо подобно. — По бузите му се появиха червени петна. — Съжалявам, но това за мен е все едно да си мисля как да чукам сестра си, разбирате ли? Ние просто си допаднахме, още от първия ден. И неусетно се сприятелихме дотам, че знаехме всичко един за друг. Пък и не вярвам някой от нас двамата да е гледал така на приятелството ни. За Нат съществуваше единствено Бък. Те бяха, така да се каже, родени един за друг. Трябваше само да ги видите, когато бяха заедно. Господи, боже мой, господи… — Той опря лакти върху бюрото и отпусна глава в сплетените си ръце. — Ето това ме кара да се чувствам още по-зле, когато си мисля какво се е случило с тях.

— А тя споделяла ли е с вас за някакви поводи за безпокойство, за някакви проблеми? След като сте били толкова близки, дали не ви е признала какво я е измъчвало?

— Мислех си, че ще го каже, ала не го стори. И все пак имаше нещо.

Ив моментално наостри уши.

— Как го разбрахте?

— Защото я познавах. Пък и то си й личеше. Но не желаеше да говори. Само спомена, че ще се справи сама, понеже нямало повод за тревога. Аз се шегувах с нея, че прекалено се вживява в сватбените приготовления, че накрая дотолкова ще й втръсне цялата тази дандания, та ще вземе да зареже жениха насред сватбата и ще побегне накъдето й видят очите. Но знаете ли, такава опасност въобще нямаше. — Поклати сломено глава. — Притесняваше се за всяка подробност около сватбата, но не и дали да се омъжи или не, ако разбирате какво искам да кажа.

— И така, какво я притесняваше най-много?

— Все си мисля, че беше някаква сметка. Струва ми се, че имаше затруднения с някоя от своите сметки.

— Защо?

— Защото накрая взе да работи при заключена врата. Говоря за последните две седмици. А това не беше типично за Нат. — Джейк отново поклати глава. — Но гледах да не й досаждам. На всеки от нас се случва понякога да затъне с някоя от поверените му сметки. А имаме такива, които е недопустимо да се обсъждат с колеги в дирекцията. Само си казвах, че навярно е изгубила някой от по-големите клиенти и се опитва да потуши пожара. Случвало се е на всеки от нас. — Той отново отклони поглед назад към синия кръг с червения триъгълник. — Бяхме се разбрали тази събота да излизаме. Четиримата. Просто още не мога да повярвам, че са мъртви.

В този момент на вратата се почука и тя се отвори.

— Джейк… О, извинете. Не исках да прекъсвам работата ви.

— Татко, влез — Джейк скочи на крака. — А, да, това е лейтенант Далас, от полицията. Баща ми, Рендъл Слоън.

— Здравейте, лейтенант. — Рендъл пое ръката й и здраво я стисна. — Вие сте тук заради Натали и Бък. Ние всички сме още… мисля, че бих могъл да го нарека… зашеметени.

— Вие сте ги познавали?

— Да, при това много добре. Такъв шок, такава загуба! Ще се отбия по-късно, Джейк. Исках само да видя как си.

— Всичко е наред — намеси се Ив. — И без това вече си тръгвах. — За миг се напрегна, за да си припомни какво знаеше досега за новодошлия. — Вие сте вицепрезидент на фирмата.

— Точно така.

„Но не и партньор — каза си Ив, — въпреки скъпия костюм и елегантния вид.“

— Като такъв имали ли сте много контакти с двете жертви?

— Не много или поне не толкова в службата. Разбира се, Нат и Бък бяха приятели на сина ми, така че в сравнение с повечето от останалите директори ги познавах по-добре извън офиса. — Рендъл пристъпи към сина си и отпусна ръка на рамото му. — Те бяха чудесна двойка.

— А дали някой от тях е изразявал някаква загриженост пред вас? Независимо дали в офиса, или извън него?

— Че защо? — Рендъл смръщи вежди. — Те бяха превъзходни в работата си и щастливи, е, поне доколкото аз знам, в личния си живот.

— Искам още да ви попитам — това при нас е рутинна процедура — къде бяхте през нощта на убийствата.

— Съпровождах клиенти. Саша Зинкей и Лола Уорфийлд. Изпихме по няколко коктейла и после вечеряхме в „Иншеймънт“ в центъра, след което прескочихме до клуб „Двадесет и едно“, за да послушаме малко джаз.

— По кое време се прибрахте?

— Трябва да е било към два, когато излязохме от клуба. Заедно взехме такси до предградието. Оставих ги там. Не мога да съм напълно сигурен, но мисля, че трябва вече да е станало към три, когато се прибрах у дома.

— Благодаря.

— А пък аз, заедно с приятелката ми, бяхме у папа. Така наричаме дядо в нашата фамилия — обади се Джейк, когато Ив го измери с въпросителен поглед. — Мисля, че се разделихме с него някъде към полунощ, към дванадесет и половина по-точно. От там отидохме в моята квартира. Тя остана с мен.

— Благодаря ви, че ми отделихте от времето си. — Ив се надигна от стола. — Ако имам още въпроси, допълнително ще се свържа с вас.

Ив продължи все така от кабинет на кабинет, прекъсвайки заседания или телефонни разговори, посрещана със сълзи, с тревога или със страх. Оказа се, че всички са харесвали много Нат и Бък, ала никой нищо не знае за някакви техни проблеми. Научи малко повече само от секретарката на Натали, която работеше за още двама директори.

Ив откри Сара Джейн в стаята за почивка, надвесена над чаша с някакъв странен чай с мирис на добре накиснат мъх. Слаба млада жена с къса черна коса, подрязана на бретон малко над веждите. Очите й бяха зачервени, а носът — порозовял.

— Само два дни ме нямаше — започна Сара Джейн разказа си пред Ив. — Пипнах някаква простуда. Главата ме болеше адски, та чак да ти прилошее, разбираш ли? През повечето време спах, а пък вчера, когато си дойдох, Мейз — тя е една от другите секретарки — ме повика веднага, щом стигнах на етажа. Изпадна в истерия, плачеше и крещеше. Та тя ми каза. Ама отначало не й повярвах. Само й повтарях: Това е някаква глупава измишльотина, Мейз. Все това й го повтарях, ама тя ми рече, че било истина, че са мъртви. И тогава й казах, че…

— Стига ми и това. Откога работиш с Натали?

— От около две години. Тя беше голяма работа. Не очакваше от мен да търча наоколо и да мъкна на гърба си цялата черна работа, както правят някои други. Те тук могат да те съсипят от блъскане. Ама Натали беше страхотна. Организирана, искам да кажа, разбра ли? Не трябваше вечно да дириш нещо, дето тя го е затрила нейде само преди пет минути. Пък и помнеше всичко, че чак даже и моя рожден ден. Или пък какви сладкиши точно обичам! И понякога ми носеше от тях, да ме черпи. А като скъсах с моя приятел преди два месеца горе-долу, тя ме изведе навън на обяд. Само ние двете…

— Работеше ли тя върху нещо специфично през последните две седмици? Имаше ли някакви по-особени изисквания към теб?

— Нищо необичайно нямаше. Е, да, работеше върху нещо и странно, наистина, но напоследък започна да си заключва вратата. — Сара Джейн се озърна зад гърба на Ив в посока на коридора. — Аз пък си казах, че ще е нещо, свързано със сватбата й — зашепна секретарката. — Забранено е, естествено, в работно време да се занимаваме с частните си работи, но нали разбираш, в края на краищата става дума за твоята сватба, за най-важния ден в живота ти и така нататък…

— А какво можеш да ми кажеш за документите, които са минавали през теб? За кореспонденцията, която тя е искала да изпращаш от нейно име?

— Ами че то всичко си беше съвсем нормално. Но както знаеш, от известно време тя се залостваше в кабинета си и стоеше до късно. Направи ми впечатление, когато проверих веднъж часовете, през които бе използвала компютъра си. Нали там се запомня кога е бил включван. И май че й промърморих нещо тогава. Да, като че ли й рекох: Брей, Натали, да знаеш, че от много тикане на воденичния камък накрая носът ти може окапе. А тя като че ли се позасмя, ама после ми рече, помоли ме де, никому нито дума да не казвам. Да, скоро преди това трябва да се бе захванала с някаква яка работа.

— А ти спомена ли това пред някого?

— Ами… може и да съм се изпуснала някъде. Ей така, мимоходом.

— Пред кого?

— Представа си нямам. Хм, може би пред Мейз… Или пък пред Рико от юридическия на долния етаж? Ние, може да се каже, ходехме. Рико и аз. Може и да съм му споменала, че тя работи прекалено много и че това хич не е на добро, ’щото я съсипва тотално. Може и да съм го казала. И че трябва повече да си отдъхва с нейния. Както и да се оглежда зорко за онази пираня, която работи при него.

— Каква пираня?

— Лилия Гроув. Куин — тя е секретарка там, на долния етаж — ми разправи как госпожица Гроув флиртувала с господин Байсън при всеки удобен, пък и неудобен повод, като го викала в кабинета си, за да й помагал, да обсъждали нещо си за клиентите, ама навън, на кафе или на обяд. — Сара Джейн смръщи лице, след което сви устни подигравателно. — Хвърлила му беше око, разбираш ли? Момчетата си падат по такива пачаври. Дори на Натали го казах. Пък и нали ми е шеф? Та значи рекох й го, но тя само се позасмя.

— Добре. Знаеш ли дали Натали се е опитала да си уреди да я приеме някой от шефовете? Възнамерявала ли е да се срещне с някого от тях?

— Не е търсила помощта ми за нещо подобно. Хм, вие, ченгетата, отнесохте повечето от документите, с които работя. Не зная какво да правя сега.

— Е, по това нищо не мога да ти кажа.

Ив приключи обиколката си с Кара Грийн. Тъкмо когато се появи на прага на кабинета й, Кара се готвеше да глътне едно малко синьо хапче.

— Ужасно главоболие ме налегна — оплака се тя. — Днес е ужасен ден.

— Знаете ли защо Натали е оставала в офиса до късно, доста след края на редовното работно време?

— Не. — Кара смръщи чело. — Всички работим до късно, пък и това време на годината е най-усилното за нас, понеже започва плащането на данъците. Но предполагам, че със сигурност щях да разбера, ако Натали редовно е оставала да работи до късно, да прекарва по няколко часа на бюрото си след края на работния ден. Само че на нас това отдавна не ни прави впечатление, особено през последните четири седмици преди петнадесети април^[1], когато повечето от нас направо живеят тук. Все пак обаче за нея беше необичайно да излезе навън в края на деня, а после да се върне обратно в офиса. Не искате ли да седнете? Лично аз имам нужда от това. Нещо не се чувствам добре напоследък. — Кара се отпусна на стола си. — Да получаваш гневни или панически обаждания от клиентите си, понеже сметките им ще бъдат проверявани от полицията, е крайно неприятно занимание. Опитвам се да се държа майчински с персонала, понеже всеки втори идва да плаче на рамото ми за Натали. Или да споделя опасенията си, че и на него може да се случи нещо подобно. И да се питаш дали тази ужасна трагедия може да има нещо общо с работата тук. Нещо, което съм пропуснала да забележа. Нещо, с което съм била длъжна да се справя.

— И нищо ли не ви идва наум?

— Засега нищо. Но предполагам, че е било свързано с нещо лично. С някой, който е искал да ги нарани, защото е бил ревнив или разгневен. Не зная какво да мисля.

— Имаше ли прояви на ревност тук, в офиса?

— Ако говорим за съперничество, да. Определено не всички се държат помежду си като добри приятели. Но… честно казано, сега поне въобще не мога да се сетя за някой, който да е бил толкова зле настроен спрямо Натали.

— Познавате ли Лилия Гроув?

— Фаталната жена от отдела за индивидуални сметки? — Кара сви устни в лека усмивка. — Е, да, и до мен достигна клюката, че тя се държала прекалено приятелски с Бък. Ала това не обезпокои Натали, пък и аз не си спомням те двете да са се карали или дори да са си разменили някоя по-остра дума.

„Може пък да са отлагали тази сцена за след края на работното време“, каза си Ив, докато слизаше на долния етаж при Пийбоди.

— Взе ли показанията на Лилия Гроув?

— Какво означава това? Да не си развила шесто чувство? — удиви се Пийбоди. — Защото именно тя бе първата, която разпитах, след като се разделихме.

— Узнах, че била секс царицата в тяхната дирекция, и се била прицелила в Байсън. Какво всъщност научи от нея?

— Малко е трудна за разговор. На моменти е склонна да се държи заядливо. Суетна и амбициозна. Като че ли обича да демонстрира и двете. Обяви, че флиртът им бил взаимен и безвреден, като същевременно не скри раздразнението и негодуванието си — и двете ми се сториха неискрени — от това, че в дирекцията се разпространявали толкова недостойни клюки по неин адрес. На няколко пъти пусна сълзи, когато стана дума за жертвите, обаче нито веднъж не допусна да й се развали гримът. Направи го като истински експерт. Ако не за друго, то поне за това наистина заслужава висока оценка. Употребява „Do Me“.

— Какво?

— Това е парфюм. Истинска стока, а не някакъв долнокачествен фалшификат или евтино одеколонче. Харесва ми да го пробвам, когато обикалям универсалните магазини.

— Ти ли си била?

— Коя?

— Единствената личност в целия свят, която обича да се пръска с мострите от парфюмерийните щандове?

Пийбоди изпъна рамене и навири брадичка.

— Не съм само аз. Ние сме малобройна, но добре ухаеща армия.

— Да, мога да се обзаложа, че този „Do Me“ ухае на свежа поляна в слънчев ден. А сега ще отида и аз да прислушам набързо тази пикантна особа Гроув, преди да се върнем в управлението.

— Вторият кабинет, вдясно.

— Ще отида сама. А ти се свържи с Макнаб и го провери как се е справил.

— Слушам, сър. А, Далас, искаш ли да ти кажа още нещо? — изрече Пийбоди с лукава усмивка. — Когато аз използвам „Do Me“, името му^[2] наистина се оправдава. — С тези думи се обърна и закрачи към дъното на коридора, подсвирквайки с уста.

Вратата на кабинета беше отворена. Ив видя една блондинка с дълги, пригладени къдрици, облегната в кожен стол с цвят на карамел, изучаваща съсредоточено маникюра си, докато разговаряше в същото време по телефона.

Кабинетът беше обилно зареден с цветя, а на хромираната закачалка висяха червено палто и бял шал. Чашата за кафе върху бюрото също беше червена, с гравирано върху нея голямо бяло „Л“.

Блондинката носеше син костюм; от деколтето й се подаваше дантелата на блузата й. Очите й, които набързо огледаха Ив, бяха наситенозелени, каквито се срещат понякога при котките.

— Задръж така. С какво мога да ви помогна?

Ив показа значката си, а Лилия извъртя очи към тавана.

— Много съжалявам, но съм принудена да прекъсна. Отново ще те потърся. Преди два следобед ще разполагам с информацията, която ти е необходима. Абсолютно. Дочуване. — Смъкна слушалката от ухото си и я остави на бюрото. — Вече разговарях с една от вашите.

— А сега ще разговаряте с мен. Аз съм лейтенант Далас.

— Е, поне се изкачвам по стълбата на служебната йерархия. Вижте, много съжалявам за Бък и Натали. Това е ужасен шок за всички, които ги познаваха. Но сега ме чака много работа.

— Много забавно. Мен също ме чака работа. Имаше ли нещо между Бък и вас?

— Хм, поне сте по-пряма от колежката ви, с която говорих преди малко. Не, нищо не е имало, освен малък служебен флирт. Напълно безвреден.

— А извън офиса?

Тя сви рамене, безгрижно и нехайно.

— Не сме стигали чак дотам. Е, може би, но само ако имахме още малко време…

— Тогава излиза, че за вас не е било проблем да го завоювате.

Лилия се усмихна и отново впери поглед в ноктите си.

— Той още не се беше оженил.

— Това ли е проблемът ви? Че не можете да си намерите съпруг?

Ив видя как в очите й проблесна гневна искра. Огнена и злобна.

— Мога да имам всеки, когото си пожелая.

— С изключение на Бък.

— Вие сте истинска кучка.

— Можете да се обзаложите за това. А защо именно Бък?

— Той изглеждаше чудесно, посещаваше какви ли не места, имаше страхотно тяло. Струваше ми се, че би бил добър в леглото. Можехме да бъдем добър екип — както в службата, така и извън нея.

— Но сигурно не е захапал въдицата.

— Това, че не го пожела, си е негов проблем и негова загуба. Но ако си мислите, че съм го убила, както и любовницата му само заради това, поговорете първо с вашата подчинена. Имам двойно алиби. Говоря за близнаци. Двадесет и две годишни, високи по метър и осемдесет и осем, яки като диреци. И двамата сладури ги натирих да си вървят чак след три през нощта.

— Кой бе най-важният клиент на Бък?

— Уендъл Джеймс, от една компания с ограничена отговорност — отвърна тя, без дори за секунда да се поколебае.

— А кой сега ще поеме неговите клиенти, след като той е мъртъв?

Лилия замечтано наклони глава.

— Официално ли? Хм, знаете ли, това още не е решено. А неофициално… Е, сигурно ще съм аз. Но не бих го убила заради клиентите му, скъпа. Аз просто съм много добра в професията.

— Обзалагам се, че е така — съгласи се Ив и напусна кабинета, за да се присъедини към Пийбоди на долния етаж.

 

 

— Тя е това, което моята баба наричаше „корава курабия“.

— Не го разбирам така. — Ив взе завоя и се насочи към централата. — Ако една курабия е корава, просто я изхвърляш. А пък тя е от онзи тип жени, които знаят как да се лепнат за някого.

— Това означава само… е, няма значение. Допускаш ли да е била тя?

— Би могла. Но е от тази порода, на която не се налага да убива, за да се добере до това, което иска да притежава. По-скоро би използвала ума си, секса, измамите, а може дори да открадне това, което си е пожелала. Би могла да съблазни всеки, който ще се окаже нужен, за да й свърши мръсната работа, само че защо би го сторила? Байсън за нея вече е бил извън играта. Може би ще се добере до няколко от неговите клиенти, за да води сметките и да се възползва от това, за да се издига по-бързо нагоре. Но защо да убива Копърфийлд? А тъкмо тя е била основната жертва. Какво узна, докато проверяваше алибитата на останалите?

— Ами алибито на Джейк Слоън се крепи на Рошел де Лей. Двадесет и пет годишна, неомъжена, работи в кетъринга към Двореца.

— Значи е от екипа на Рурк?

— Ами нещо такова. Баща й, Де Лей, е шеф там. Тя постъпила на работа при него преди две години. Няма криминално досие.

Ив зави наляво.

— Ще се срещнем с нея, за да потвърди лично алибито на Джейк Слоън. Следващият?

— Рендъл Слоън. Той се позовава на срещата си със Саша Зинкей и Лола Уорфийлд, съответно на четиридесет и осем и на четиридесет и две години. Лесбийки, женени от дванадесет години. Разполагат с много пари, главно от наследството на Зинкей. Сега обаче печелят още повече. Компанията им била основана от прадядото на Зинкей и се е запазила до днес като една от малкото независими компании с внушителен обем продажби. Притежават центрове за балнеолечение, проектирани и изградени от самата компания, където се използват и продават техните продукти. Но за Зинкей могат да се открият някои дребни прегрешения, като прекалено буйно поведение, довело до сбиване и повреждане на чужда собственост, както и до удряне на полицай.

— Наистина?

— Но това е било отдавна. Оттогава се държи по-цивилизовано. През последното десетилетие не е имало оплаквания от нея.

— Значи е запазила младежкия си темперамент.

— Още повече пари имат другите две личности, които гарантират алибито на Краус — Мадлин Бълок и Уинфийлд Чейс. Майка и син. Вторият й съпруг се казва Сам Бълок, но от него тя няма деца. Сам Бълок умрял, след като бил женен за нея само пет години. Тя е на четиридесет и шест.

— Не е ли романтично?

— Та чак сърцето ти да се скъса. Първият й съпруг бил по-млад, отколкото вторият — само на седемдесет и три години, дотогава неженен, докато тя била на двадесет и две.

— Сигурно е бил доста богат?

— Да, бил е, но не чак толкова, колкото Бълок. Първият й съпруг не бил от най-богатите, но все пак притежавал ценни акции. Загинал, изяла го акула.

— Хайде бе!

— Сериозно говоря. Гмуркал се край Големия коралов риф. Нищо, че бил на осемдесет и осем. И тогава се появила някаква акула и хрус-хрус. — Тя изгледа замислено Ив. — Да свърша жизнения си път като закуска на акула, е на видно място сред вариантите, които не бих желала да доведат до смъртта ми. А ти?

— Аз бих го класирала на първо място, макар че не бях помисляла подобна възможност.

— Ами, тъй като не успели да разпитат въпросната акула, регистрирали случая като нещастен.

— Ясно.

— Компания „Бълок“, за разлика от предишната, за която говорихме, започнала предимно с фармацевтика. А фондация „Бълок“, оглавявана понастоящем от вдовицата след смъртта на съпруга й преди осем години, е доста шумен играч. Но има защо: годишно разпределя помощи за много милиони долари. Приоритет е благотворителността за медицинските грижи за децата. Нищо криминално няма в досието на вдовицата, нито в това на сина й, който сега е на тридесет и осем. Не са регистрирани бракове или съвместни съжителства.

— Фондацията е със седалище Лондон, нали?

— Да. Но имат имоти и другаде, обаче не и в Щатите. Майката и синът имат един и същи адрес. Той е вицепрезидент на фондацията.

— Следователно би могъл да претендира за собствено място под слънцето.

— А сега идва ред на последния в списъка. Алибито на Майерс се потвърждава от Карл и Елизе Хелбрингер. Германци, женени от тридесет и пет години, с три деца. Карл започнал бизнеса си с Елизе, когато и двамата били малко над двадесетте. Заели се с производство на ботуши, после продължили с обувки, чанти и други такива изделия. Включително и с романтика очевидно, защото скоро след това се венчали. Станали модна компания и започнали да изнасят продукцията си по целия свят. Така си изградили една малка, но чудесна германска бизнес империя. И така, като за производители на обувки, бих казала, че тези немци са стъпили здраво на земята.

— Хм, ботуши значи.

— Тяхната фондация, както и първоначално основаната компания „Хелбрингер“ все още са сред най-добрите в продажбите. В момента носиш на краката си чифт тяхно производство.

— Тези ботуши ли?

— Ботушите „Хелбрингер“ винаги са се отличавали с простота си. Между другото няма нищо криминално в сведенията за тях или за децата им.

— Когато се върнем в централата, ще трябва да проверим дали тези данни ще се потвърдят.

Ив паркира пред величествения параден вход на Двореца на Рурк. Портиерът веднага се завтече към нея. Зърна проблясването в очите му, когато я позна, и веднага след това лицето му се стегна, докато тя излизаше от колата.

— Добро утро, лейтенант. Бихте ли желали да паркирам автомобила ви?

— А ти какво предлагаш?

— Мисля, че желаете да остане точно там, където се намира в момента.

— Правилно мислиш.

Ив се изкачи по стъпалата и се озова сред бляскавото фоайе, цялото в мрамор, с грамадни, добре поддържани декоративни цветя и бликащи фонтани.

Проправи си път под водопадите от кристални полилеи, за да стигне до бюрото. Когато видя как служителите там набързо променят изражението си веднага щом я зърнаха, тя реши, че Рурк е организирал събрание на персонала, на което им е показал снимката й. Независимо от това обаче показа значката си.

— Трябва да говоря с Рошел де Лей.

— Разбира се, лейтенант. Веднага ще ви свържа с нея. Бихте ли седнали?

Жестът бе толкова красноречив, че Ив се подчини. След като всички бяха дотам склонни към сътрудничество, би трябвало да им отвърне със същото.

— Да, разбира се.

Настани се в един от столовете с велурени седалки и високи облегалки, подредени покрай елегантната многоцветна джунгла.

— Ако баба ми — онази с коравата курабия — някога ми пристигне на гости, ще поискам да я доведа на чай в Двореца. — Пийбоди вдъхна дълбоко ароматите, носещи се във въздуха, преди да седне до Ив. — Мисля, че много ще й хареса. Но както и да е, така че, докато чакаме тук, мисля, че моментът е подходящ да си спомним за бебешкото парти на Мейвис.

— Е, все ще се намери по-подходящ момент от сегашния.

— Хайде, Далас, стига си го отлагала. Вече остава съвсем малко време. Между другото, знаеш ли, най-после измислих темата. Представяш ли си Мейвис настанена в купения от теб страхотен стол, а? Всички поканени на партито направо ще си умрат от завист! Само за това си мислих снощи, като се прибрах у дома. Какви ли не мисли ми минаха през главата.

— Чудесно. Продължавай все така.

— После идва ред на цветята. Представям си ги разпръснати навсякъде, докато отдалеч се чува приглушен джаз. Но има едно нещо, което… хм, което наистина не зная дали да ти го споменавам. Ами… става дума за плащането.

Макар че се стараеше да не обръща много внимание на мрънкането на Пийбоди, последните й думи докоснаха една чувствителна струна в душата й.

— За бога, Пийбоди, няма да ти се наложи да плащаш разноските. Никой не иска това от теб.

— Искаше ми се само да бъда в помощ и така нататък, но…

— Но само ако не е свързано с пари. — Ив се опита да се съсредоточи върху това, за което всъщност бяха дошли тук. — Слушай, признавам, че си права. Трябва да има много подаръци. Колкото повече, толкова повече Мейвис ще се зарадва. И ако искаш да накупим още, аз ще се разплатя за тях.

— О, това е много добре. Направо е велико. Защото, хм, никога не съм те питала за отпуснатия ти бюджет.

Ив само въздъхна.

— Ами, струва ми се, че само небето може да послужи като таван за възможностите в това отношение.

— Брей! Това пък вече е върхът. Искам да кажа, че ни очаква тотално незабравимо събитие.

— А сега ще зарежеш ролята на вечно хленчещо девойче. Защото отново трябва да се превъплътиш в печено ченге.

Ив отдалеч забеляза приближаващото се към тях съвсем младо създание. Слабо и грациозно, макар да бе пристегнато в толкова семпъл костюм, че чак приличаше на военна униформа. Светлозелените сенки за очи подхождаха чудесно на тена й с оттенък на кафе със сметана. Тъмнокестенявата коса бе на грижливо пригладени и повдигнати нагоре кичури. Устните й се извиха в учтива усмивка, запазена само за посрещане на новодошлите гости, но дори и тя не промени израза на лицето й, одухотворено от очите й, чийто основен нюанс напомняше разтопен шоколад.

— Лейтенант Далас и…

— Аз съм детектив Пийбоди.

— А пък аз съм Рошел де Лей. Сигурно сте тук заради Натали. Ще бъде ли всичко наред, ако останем тук? Моят кабинет всъщност е една съвсем малка стаичка, която на всичкото отгоре сега е претъпкана с доставките за едно празненство.

— Тук е чудесно.

— Току-що говорих с Джейк. Иска ми се той да си бе останал у дома. Не мисля, че е готов да се върне на работа, не и там, където всичко ще му напомня за Нат и почти всеки ден всички ще говорят за нея.

— Били сте приятелки.

— Да, бяхме приятелки. Сприятелихме се, когато аз и Джейк започнахме да се срещаме. Но Нат и Джейк… — Тя се озърна за миг, както правят хората, когато спокойствието им е нарушено. — … та те бяха по-скоро като роднини.

— А не ви ли безпокоеше това, че мъжът, с когото излизате, е толкова близък с друга жена?

— Сигурно щеше, ако между тях някога е имало романтично привличане или ако беше някоя друга, но не и Нат. Тя бе влюбена до полуда в Бък. А аз толкова много я харесвах. Заедно сме прекарвали много приятни часове, ние четиримата. Нат и Бък като двойка чудесно си подхождаха. Не зная все пак какво би казал Джейк за това.

— Госпожице Де Лей — заяви Пийбоди, — понякога жените споделят с приятелките си неща, за които никога не биха казали на някой мъж, колкото и да са близки с него. Натали споменавала ли е пред вас, че нещо я безпокои или тревожи?

— Не се сещам за нищо подобно. Макар че… ние смятахме да обядваме заедно в деня преди… предишния ден. Но тя ми се обади и ми обясни, че не се чувствала добре, че ще си остане у дома след работния ден, само колкото да се посъвземе. Аз пък точно тогава се случи да съм заета, много заета. — Рошел го повтори с треперещ глас. — Затова почувствах облекчение, че тя отмени обяда. А сега, като премислям всичко отново, си спомням, че звучеше, не знам как да го кажа, но някак неуверено, може би нервно. Ала тогава не обърнах внимание. А можех да отида да я изведа и да хапнем нещо навън. Това е трябвало да направя, но не го сторих, понеже бях заета. Ако нещо не е било наред, може би щеше да ми го каже. Не мога да престана да мисля за това…

— Винаги се терзаем при мисълта какво бихме или не бихме направили — увери я Ив. — Трябва да се постараете да го преживеете. Кажете ми още къде бяхте в нощта, когато тя и Бък са загинали.

— Вечеряхме у дядото на Джейк. После поиграхме бридж. Е, всъщност те играха — добави тя с лека усмивка. — Обучаваха ме, но аз се провалих в играта. След полунощ си тръгнахме и се прибрахме. Живеем заедно, неофициално. Стана някак си неусетно. Та когато узнах ужасната вест, бях в източната бална зала.

— Извинете?

— На следващата сутрин. Аз бях в източната бална зала, за да помагам за подготовката на един официален обед. Тогава Джейк влезе. Търсеше ме. Плачеше. Никога преди не го бях виждала да плаче. И ми каза. Седнахме на пода, точно там, в залата.