Нора Робъртс
Родени в смъртта (22)

22.

Мразеше болниците. Нямаше никакво значение, че по стените в пастелни тонове бяха окачени трогателни картини с бебета като ангелчета. Нито можеха да я успокоят чакалните, подредени като зимни градини. Или пък пъстроцветните престилки на персонала. За Ив Далас една болница не беше нищо повече, освен място, където докторите и машинариите ровичкат из тялото ти. И не стига това, ами най-често всичко е съпроводено с много болка.

Разбира се, заради статуса й на звезда Мейвис бе отведена в родилна зала, която приличаше повече на апартамент в петзвезден хотел. Танди също усети върху себе си отблясъците на славата, тъй като бе настанена в болнична стая от другата страна на коридора, не по-малко изискана и също така луксозно обзаведена.

Надеждите на Ив, че само ще ги изпрати до стаите им, а сетне ще се настани удобно в чакалнята, много скоро помръкнаха. Единственият начин да убеди Мейвис да отпусне стоманената хватка около ръката й, бе да й обещае, че ще отскочи за миг при Танди и веднага ще се върне.

— Двамата с Леонардо трябваше да й помагаме при раждането. А ето че сега и ние сме на старта. Докато Арън не пристигне, тя няма да има близък човек до себе си.

Ив се бе приготвила да се отнася към двете жени като към ранени и опасни диви животни, затова побърза да потупа ръката на Мейвис с побелели кокалчета.

— Разбира се, няма проблеми. Аз ще я наглеждам.

Тя тръгна към стаята на Танди, бутна вратата и се озова пред съвсем гола бременна жена с огромен корем, докато й помагаха да се напъха в къса синя нощница.

— Господи! — Ив закри с ръка очите си. — Извинявай. Но Мейвис искаше да се увери, че всичко при теб е наред.

— О, не се притеснявай за мен. — Гласът на Танди прозвуча приветливо и уверено. — Ти трябва да си край нея сега.

— Няма проблеми. Отивам.

— Ох, ох, Далас! Можеш ли пак да позвъниш на Арън? Само за да провериш дали вече е тръгнал насам.

— Непременно. — Обърна се, върна се обратно и пред очите й се разкри голата Мейвис. — Моля ви, в името на всичко свято, няма ли кой да покрие тези жени?

Мейвис се закиска, докато Доли нахлузваше през главата й нощница в синьо и розово.

— Танди добре ли е? Леонардо идва ли? Ами Арън?

— Тя е добре. Ще проверя за мъжете.

Отчаяна, копнееща час по-скоро да избяга от това място, Ив се измъкна в коридора. Проведе два бързи разговора и се увери, че Арън най-после е успял да хване такси, а Леонардо вече е приключил с регистрацията.

— Кураж — каза си тя и се върна обратно при Мейвис.

— Хей! Вече цялата съм опасана с жици! — Тя седеше в леглото, зачервена от възбуда. — Ето, виж, това е за пулса на бебето, а онова за измерване на контракциите.

Доли си сложи предпазните ръкавици.

— Сега ще се заемем с проверката на разкритието.

„Мили боже, имай поне капка милост към мен!“

— Ще изчакам в коридора.

— Не, не ме оставяй! — вдигна ръка Мейвис. Сериозно разколебана дали има Бог, Ив се закова на място, докато бременната й приятелка се нагласи в подходящата поза.

— Леонардо идва насам — каза й тя, като внимаваше да не отклонява поглед от лицето й.

— Около три сантиметра — обяви Доли. — Имаш още доста време, така че се разположи удобно. Ако нещо ти потрябва, веднага ме повикай. А при теб, Далас, всичко наред ли е?

— Да.

— Искаш ли да ти донеса нещо?

— Една голяма чаша вино.

Доли се засмя.

— Е, никакъв алкохол, докато не излезе бебето. Какво ще кажеш за чаша чай?

Ив тъкмо се канеше да помоли за чаша кафе вместо чай, но навреме си спомни, че кафето в болниците обикновено не струва, както и в полицейското управление.

— Имате ли пепси?

— Разбира се.

— Миличък! — провикна се Мейвис, когато видя Леонардо на прага, понесъл огромна ваза с жълти рози. — Ауу, вече си ми донесъл цветя, а аз още дори не съм родила.

— Виж какви прелестни рози. Греят като слънчеви лъчи, затова гледай само тях, докато ти донесат чантата. — Леонардо се наведе и нежно я целуна по челото. — Добре ли си? Да ти донеса ли бучки лед или нещо друго за успокояване? Искаш ли музика?

— Вече имам три сантиметра разкритие. Сега само ще чакаме. Толкова се радвам, че си тук до мен. Толкова се радвам, че всички вие сте тук. Точно както си го представях. Съмърсет, ще бъдеш ли така добър да постоиш при Танди, докато… Ох! Ето, че пак се започва.

Леонардо бе най-близо до нея, затова Ив се възползва от удобния момент и отстъпи малко назад. Застана до Рурк.

— Видях ги и двете голи и сега съм уплашена до смърт. Човешкото тяло не е създадено да наедрява толкова.

— Загрижен съм по-скоро за наедряването на определени области в човешкото тяло.

— О, моля те!

— Този път не беше толкова зле — радостно въздъхна Мейвис, след което подари на Леонардо един сантиментален поглед. — Скъпо мое мече, помниш ли какво все ме питаш от няколко месеца насам?

Той пое дланите й и ги притисна към сърцето си.

— Ангелски очи!

— Да.

Ив отклони поглед от тях, когато те започнаха да се целуват толкова страстно, че не бе трудно човек да се досети как са стигнали до родилния дом.

— Ние ще се женим! — пропя Мейвис.

— Сериозно? — попита Ив.

— Напълно. Тогава ще бъдем напълно обвързани един с друг.

— От месеци я моля за това. — Лицето на Леонардо грееше като месечина по пълнолуние. — Най-после! Сега ще имам повод да ти скроя най-фантастичната булчинска рокля.

— О, не, не! Трябва да го направим сега. Преди да се роди бебето, сладурче.

— Сега?

— Мисля, че сега е най-подходящият момент. Бебето се ражда и когато го видим за пръв път, искам да съм вече твоята обожаема съпруга. Ще направим церемонията в съвсем тесен кръг, само сред приятели, нали? Моля те!

— Но ние нямаме нужните документи, нито сме направили нужните приготовления.

Долна й устна потрепна нещастно.

— Но аз искам да бъде сега.

— Почакайте! — Ив вдигна ръка, за да предотврати пороя от сълзи. — Мисля, че можем да се справим. Дайте ми само няколко минути. — Тя пристъпи към Рурк. — Ще позвъня на кмета. — Извади видеотелефона си. — Но ако не успея да го убедя бързо, ще те помоля да уредиш въпроса, като му предложиш солиден подкуп.

— Винаги можеш да разчиташ на мен за това. Но ще е необходимо официално лице. От централата могат да изпратят някого, който да отговоря на изискванията на закона. Веднага ще го потърся.

Ив кимна и пое дълбоко дъх, преди да заговори по видеотелефона:

— Господин кмете, аз съм лейтенант Далас. Обръщам се към вас с лична молба.

Тъкмо бе свършила разговора, когато откъм асансьора се зададоха Пийбоди и Макнаб.

— Пристигнаха подкрепленията, сър, заедно с всичко поръчано. — Пийбоди безгрижно се ухили. — Какво е положението?

— Раждат. И двете, почти едновременно. И сякаш това не е достатъчно за пълния хаос, ами Мейвис реши да се женят с Леонардо.

— Тук? Сега ли? Мамка му!

— Обадих се на кмета да измоля специално разрешение. А Рурк се зае с издирването на служебно лице, което да ги обяви за съпруг и съпруга.

— Макнаб, покажи списъка на видеотелефона. Вече се свързахме с няколко упълномощени лица — обясни Пийбоди. — Сега ще включим нова задача — бракосъчетание и кръщаване на две бебета. Ей сега всичко ще се уреди. Къде е Танди?

— Отсреща. А Мейвис е насам.

— Ще отида при нея — заяви Пийбоди и направи две танцови стъпки. — Толкова се радвам, че успях да пъхна тиарата в чантата й. Ще си я сложи за венчавката.

Пийбоди отвори вратата и в същия миг се разнесоха два писъка — нейният и на Мейвис. Ив нямаше избор, освен да запуши уши. Когато отпусна ръце, видя Рурк да идва по коридора, придружаван от непознат, пребледнял като платно. Позна го веднага. Беше виждала тази физиономия при един от разговорите по видеотелефона с Англия. Беше Арън Апълби.

— Открих един заблуден млад татко — обясни й Рурк.

— Толкова съм смутен, че съвсем се обърках. О, господи, вие сигурно сте Далас.

Преди Ив да успее да се отдръпне, той я прегърна и отпусна глава върху рамото й. Тя се слиса, когато го чу да хлипа приглушено.

— Благодаря ти. Бог да те благослови. Благодаря ти заради моята Танди, заради нашето бебе.

— Ъхъ. Тя сигурно очаква с нетърпение да те види. Ето, там е.

— Танди! — Той се втурна и блъсна вратата, водеща към залата. — Танди!

— Не знам колко още ще издържа.

— Дръж се, лейтенант. — Рурк отпусна ръка на рамото й и въпросително повдигна вежди към Съмърсет, когато той излезе от стаята на Танди.

— Е?

— При нея раждането напредва много бързо. Според мен след два, най-много след три часа ще си имаме бебе.

— А дотогава ще трябва да се справим и с едно бракосъчетание. На Мейвис и Леонардо.

Устните на Съмърсет се изкривиха в нещо като усмивка — толкова рядко му се случваше, че Ив се запита дали не го е заболяло от усилието.

— Толкова е трогателно. Но не трябва ли да бъдете край нея? Като помощен екип?

— Бяхме там и свършихме каквото можахме — опита да се измъкне Ив. — Сега там е Пийбоди.

— Но тя иска вас — припомни й Съмърсет. — Аз самият ще вляза за малко.

— Не се чувствам виновна — твърдо заяви Ив. — Никакво намерение нямам да се поддавам на чувството за вина. Е, добре, мамка му, чувствам се виновна.

— Отново ли те стяга отзад?

— Само за това не ми говори.

Следващият час също е оказа много натоварен. Пийбоди и Макнаб непрекъснато притичваха между стаите на двете родилки. Забързана се появи и Трина и настоя да направи прическа на Мейвис.

Акушерката също сновеше неуморно между двете стаи. Оповести, че и при двете родилки процесите се развиват нормално, само дето Танди изпреварвала малко Мейвис, която имала шест сантиметра разкритие, докато Танди вече достигнала десет и се очаквало всеки момент да започнат родилните напъни.

Благодарение на многобройните разговори по видеотелефона, стаята на Мейвис много бързо се изпълни с хора. Ставаше непоносимо от толкова народ и шумотевица — доктор Майра и съпругът й, Луис Димато и Чарлс, Фийни, Надин, както и многочислена група навлеци и зяпачи, надошли направо от клуба.

— Прилича на истинска сватба. Толкова съм щастлива. Как изглеждам?

Леонардо целуна пръстите й.

— Ти си най-красивата жена в целия свят.

— О, сладкият ми бебчо! Хайде тогава да го направим! Вече имаме всичко, нали? Цветя. — Тя стискаше в ръка букетчето от виолетки, което Рурк й бе поднесъл. — Имаме и музика, и приятелите ни са край нас. Имам дори и почетна дама. — Тя погледна Ив и въздъхна. — Имаме си и кум. — Нова въздишка към Рурк.

— Така е, всичко си имаме. — Очите на Леонардо внезапно се разшириха от ужас. — Ами пръстен! Нямам брачна халка за теб!

— О! Така ли? — Долната й устна отново потръпна, но тя геройски се удържа да не ревне отново. — Е, добре де, не е голяма работа, бебчо. Венчалните пръстени, хм, невинаги вършат работа.

В този миг Съмърсет пристъпи напред и измъкна изпод безупречно колосаната си риза златна верижка с пръстен към нея.

— Ако бихте приели брачна халка назаем, за мен ще бъде неизказана радост да ви предложа тази, докато не се сдобиете със свои. Беше на Натали, жена ми.

По миглите на Мейвис заблестяха сълзи.

— За мен ще бъде изключителна чест. Благодаря ти. Имаш ли нещо против да ме предадеш на младоженеца? Съгласен ли си?

Съмърсет свали пръстена от верижката и го даде на Леонардо. Ив чу как се изкашля приглушено.

— За мен ще бъде огромна чест.

Ив погледна Съмърсет многозначително, когато той се отдръпна назад.

— Добре се справи — кимна му тя и си помисли: „Всичко е прекрасно“.

Прекрасно бе Мейвис да произнесе брачната клетва, при това в паузите между контракциите в елегантно обзаведената родилна зала, заобиколена от приятелите си и с тази глупава тиара на главата си.

Макнаб записваше всичко с полицейския си диктофон.

Нито едни очи в стаята не останаха сухи, включително и на Ив, когато едрите ръце на Леонардо нежно поставиха брачната халка на тънкия пръст на Мейвис.

След ръкоплясканията, целувките и надигането на чашите с шампанско, което Рурк, като опитен контрабандист бе успял тайно да внесе в болницата (винаги и за всичко можеше да се разчита на този тип), акушерката се появи на прага.

— Моите поздравления и най-добри пожелания. За мен е огромно удоволствие да ви съобщя, че току-що започна един нов живот. Танди и Арън имат син. Осем фунта и три унции^[1]. Чудесно момченце! Мейвис, дойдох да ти предам, че Танди ти стиска палци. Далас! Тя много ще се зарадва да те види за малко.

— Мен ли? Че защо тъкмо мен?

— Не знам. Аз съм пратеник. Е, добре, а сега да видим как е другото бъдещо майче.

— Идваш с мен — твърдо отсече Ив и сграбчи ръката на Рурк.

— Ама тя не иска мен!

— Няма да вляза там сама. — Тя го повлече със себе си.

В другата стая Танди изглеждаше бледа, обляна в пот и с леко изцъклен поглед. Такъв вид имаше и младият баща. Тя придържеше в ръце малко вързопче, повито в синьо.

— Тук всичко наред ли е?

— Всичко е чудесно. Не е ли красавец? — Танди обърна бебето към вратата, ала то бе толкова плътно повито, че в първия миг на Ив й се стори по-скоро като странна синя наденичка, която кой знае защо имаше мъничко розово личице.

— Да, наистина е много красив — побърза да се съгласи тя, като отлично знаеше каква реакция се очаква от нея в този сюблимен миг. — А ти как се чувстваш?

— Изтощена, все още изтръпнала цялата, но луда от любов към моите двама мъже. Все пак бих искала да те запозная, специално теб, с Куентин Далас Апълби.

— Кой?

— Новото попълнение, лейтенант. — Рурк леко я тикна напред.

— Нали нямаш нищо против? — попита я Танди. — Искахме да го кръстим на теб. Защото сега нямаше да е с нас, ако не беше ти.

Изненадана и трогната, Ив напъха ръце в джобовете, а на лицето й грейна смутена усмивка.

— Но това е чудесно. Наистина е чудесно. Толкова много имена за едно тъй мъничко създание.

— Ще се постараем да стане достоен за името си. — Арън се наведе, за да целуне майката и детето. — А Мейвис как е?

— Още се бави, но всичко напредвало добре. Поне така каза акушерката. Скоро се очаква и тя да роди.

— Ще стана от леглото, за да я видя, веднага щом сестрите ми позволят.

— Тя ще е съвсем наблизо. Но ти сега по-добре си почивай.

Когато Ив излезе отвън в коридора, завари Фийни да пие от отвратителното кафе, каквото предлагаха в болницата.

— Акушерката се зае да проверява нещо по Мейвис. Не можах да издържа и се измъкнах навън.

— Кой нормален човек би издържал на подобна гледка? — съгласи се Ив, но не довърши, защото пейджърът й започна да звъни.

— Само не си въобразявай, че можеш да избягаш нанякъде — предупреди я Рурк със заплашителен тон и я изгледа мрачно.

— Хей, нали съм се подписала, че ще присъствам. Няма да се отметна. Далас слуша.

— Лейтенант. — Лицето на командир Уитни изпълни екрана. — Трябва незабавно да се свържете с Райкър от женското отделение в ареста.

— Командир, точно сега не съм в състояние да изпълня тази неочаквана заповед. Намирам се в родилния дом. Мейвис…

— Раждането започна ли?

— Да, сър. По-точно, очаква се да роди в близките час-два. Да не би да има някакъв проблем с Мадлин Бълок?

— Има. Тя е мъртва. Синът й й прекършил врата.

След като узна подробностите, тя побърза да увери Уитни, че веднага ще се обади на Бакстър да се заеме с разследването. После се отпусна уморено на пейката в един от приятно озеленените кътове на етажа и се хвана за главата.

— Защо се самообвиняваш? — В гласа на Рурк се долавяше едва сдържано нетърпение. — Защо се опитваш и това да поемеш върху раменете си? Тя сама е убедила пазача да й разреши свиждане със сина й.

— Глупаво. Ужасно глупаво. Не биваше да им се позволява да се виждат, нито да разговарят. Не и на този етап. Проклета да съм, ако тя е убедила пазача да се съгласи за свиждането. Разбира се, че го е подкупила. Сега, естествено, ще последват сурови служебни наказания, но вече е безнадеждно късно.

— Тогава защо си седнала тук и страдаш? Няма защо да поемаш и тази отговорност.

Тя се облегна на пейката.

— Тя го е ядосала. Ето какво е сторила. Притиснала го е, принуждавала го е да се съгласи да поддържа нейната версия пред следователите, за да спаси собствената си кожа в замяна на неговата. „Аз съм твоята майка. На мен дължиш живота си.“ Все едно я чувам как му говори, а той я слуша, проумял най-после, че тя просто го е пожертвала. И тогава за него вече не е било важно да я спасява и да я обича.

— И макар да знаеш всичко това, продължаваш да седиш тук и да се измъчваш.

— Исках да я стъпча, да я поваля в прахта. Ето защо оставих разпита й последен. Трябваше да я накарам здравата да се изпоти. И тъкмо заради това не стоварих върху главата й чука на правосъдието с цялата му тежест, исках да се поти още дълго. Решила бях отново да се заема с нея утре сутринта. Не й предложих сделка и ясно й дадох да го разбере. Разбира се, нищо не пречеше да приключа случая с някаква прилична сделка и да я оставя на мира. Но вместо това се постарах да проумее, че ще се погрижа да я изпържат. Направих всичко, за да го повярва. Исках да го повярва.

— И защо не? Тя е отговорна за всичко това, за убийствата, за подлостта. А ти искаш само едно — да бъде раздадено правосъдие.

— Не. Или не само това. Исках да страда, да се гърчи от страх. Вярно е, че той е извършил убийствата, и то с наслада. Но тя го е деформирала, при това още от началото. Тя го е направила такъв, какъвто е. Тя го е използвала като свое оръдие, тя го е изнасилила…

Рурк вдигна ръката й и я притисна към устните си.

— Както ти си била изнасилена.

— Сякаш видях баща си, когато влязох при нея в стаята за разпити. Усетих невидимото му присъствие. Сякаш отново преживях всичко, което вършеше с мен. Спомних си всичко, което вършеше с мен. Което искаше да върши.

— Тя беше чудовище, също като баща ти. Но има една съществена разлика: ти си била много малка тогава, докато Уинфийлд Чейс е вече зрял мъж. Можел е да избяга от нея. Би могъл да потърси помощ.

— След като ти сторят всичко това, вече не вярваш нито в бягството, нито се надяваш, че някой може да ти помогне.

— Ти не си като него, Ив. И ти никога, никога, каквото и да ти е струвало, нямаше да бъдеш като Чейс. Ти никога не би направила неговия избор.

— Не, нямаше. Знам го. Вярно е, той е имал възможност да направи своя избор, всички имаме, но тя е ограничила шансовете му, защото го е деформирала още когато е бил невръстно момче.

— Твоят баща също се е опитал да го направи с теб.

— Той се връща отново, в мислите ми, в сънищата ми. Точно това видях у нея. Все едно виждах него, когато я гледах в очите. И затова толкова страстно исках тя да си плати за всичко. Исках да страда, да си плати и да осъзнае, че е заслужила това наказание. Е, да, сега тя си плати за греховете, но не съм сигурна дали е проумяла защо я сполетя тази ужасна участ.

— Искаше ли я мъртва?

— Не. Не, защото тогава всичко свършва и въобще и дума не може да става за плащане на вината. — Ив си пое дъх, отначало бавно и колебливо, но после много по-уверено. — Уитни спомена, че всичко станало много бързо, преди надзирателите да успеят да се намесят. Двамата с Уинфийлд разговаряли, когато той внезапно скочил върху нея и й пречупил врата. Дори не се опитал да се съпротивлява, когато го отвеждали. Просто се оставил да го завлекат в килията му. Сега го пазят да не посегне на себе си.

— Погледни ме. Изслушай ме поне. — Тонът му стана много по-твърд и рязък, отколкото преди малко. Не биваше да я оставя в това състояние. За нищо на света нямаше да позволи върху съвестта й да тегне целият този товар. — Не можеш ли да проумееш най-сетне, че каквото и да бе сторила, колкото и да се бе старала, краят неминуемо щеше да бъде един и същ. Тя нямаше да склони да сключите сделка. Пак щеше да се опита да го използва. Затова той, рано или късно, щеше да я убие.

— Може би. Хм, да, може би имаш право.

— Ив, преди малко видя появата на едно дете на този свят, едно тъй мъничко, още толкова крехко същество, което носи част от името ти. Това е начало за теб, защото именно ти помогна да го има днес. Това е нещо толкова чисто. Ние, ти и аз, не сме толкова чисти, колкото това малко, невинно създание, а и той няма да остане такъв завинаги. Но ти стори всичко, което трябваше, ти успя да опазиш това дете за неговото семейство. Защото си такава, каквото си.

— Така е. — Тя затвори очи и кимна. — Прав си. Знам. Затова ще се вслушам в думите ти.

— Далас! Извинявай. — Пийбоди вече едва се сдържаше да не започне да се прозява от преумора. — Мейвис пита за теб. Тя е добре, сякаш е на седмото небе. Ще излезем да похапнем нещо. Ще вземем и Леонардо, понеже акушерката каза, че имало още доста време.

— Но…

— Тя каза, че иска да остане за малко само с теб.

— Добре, добре. А ти вземи и изтрий това облекчение от лицето си, приятелю — предупреди тя Рурк. — Няма да се измъкнеш и ще останеш до края на представлението.

— Дано Бог се смили над мен. — Той се надигна, прегърна я и притисна устни към челото й. — Помисли какво успя да спасиш — промърмори в ухото й. — Помисли за това, което видя върху лицето на Танди, когато държеше сина си на гърдите си. Сега няма място за черни мисли.

— Прав си, отново си прав. — Тя го задържа още миг. — Благодаря.

Когато Ив влез, по лицето на приятелката й вече започваха да личат умората и изтощението.

— Да не би да се е случило нещо? — Мейвис се опита да се помръдне в леглото. — С Танди? Или с бебето й?

— Не, не, те са добре. Извикаха ме навън по работа. — Приближи се, като мислено си каза, че не бива да я тревожи излишно, защото изпитанието й тепърва започваше. — Нищо важно.

— Няма да си тръгнеш, нали?

— Мейвис, няма да мръдна оттук, докато не приключиш с тази работа. Е, как е при теб? Не ти ли писна всички да те питат все едно и също?

— Вече съм по-добре. Но не съвсем. Знаеш ли, преди малко като че ли ме втресе. Имам чувството, че всичко това не се случва с мен. Макар че е толкова реално, толкова важно за мен. И трябва сама да се справя. Вече никой не може да ми помогне. Можеш ли да поседнеш за малко тук, до мен?

— Щом искаш!

Ив приседна в края на леглото, след като Мейвис нетърпеливо потупа по него с ръка.

— Исках само да… О, ето че пак се започва. Трябва да се стегна. Да бъда по-силна! Ох, по дяволите, майната му, мамка му!

— Трябва да дишаш дълбоко. Къде е онова нещо за съсредоточаването?

— Отново си права. Писна ми от всичко. Писна ми да гледам в шибаното слънце.

Мейвис изпуфтя и се вгледа втренчено в очите на Ив. А тя тревожно се запита дали пронизващият й поглед няма да стигне чак до мозъка й. Тогава си спомни нещо, научено много отдавна, в училището. Внимателно положи ръце върху корема на приятелката си и започна да го разтрива, отначало съвсем леко и предпазливо, на кръгове. Усещаше под дланите си колко е твърд, като цимент.

— Облекчи ли те поне малко? Да, така е — изрече задъхано, като отмести поглед към монитора. — Вече слиза, намества се, добре е, все по-добре. А сега издишай.

Мейвис послушно изпълни нареждането й и дори успя да се усмихне немощно.

— Май доста си внимавала по време на родилния курс.

— Трябва ли да ти напомня, че съм ченге? Ние всичко чуваме и виждаме. Нали знаеш, измислени са дори хапчета за тази цел.

— Да, и аз си го помислих. Но какво да правя, като досега не съм раждала. Отначало си мислех, че може да продължи повечко. Но сега ми се прииска да останем сами двете за малко. Виж.

Тя вдигна лявата си ръка и на нея блестя пръстенът на Съмърсет.

— Да, ужасно се радвам за теб.

— Е, ние с теб вече сме две омъжени жени. Кой би си го помислил? И аз скоро, много скоро ще стана майка. Повече от всичко искам да бъда добра майка.

— Мейвис, никой не се съмнява в това.

— Е, има толкова много възможности да се обърка нещо. О! Понякога съм толкова досадна. Но ще се променя, нали?

— Да, разбира се, да!

— Искам да ти кажа нещо преди промяната. Защото зная, че всичко при мен ще се промени невъзвратимо. Но ще бъде за добро. Удивителна промяна. Далас, исках само да ти кажа, че ти си най-добрият човек, когото познавам.

— Сигурна ли си, че не бълнуваш? Защото вече си под въздействието на някаква упойка?

Мейвис се засмя, макар и през сълзи.

— Мисля това, което казах. Леонардо… да, разбира се, той е най-сладкият мъж на света, но ти си най-добрият човек. Направи това, което трябваше, не се спря пред нищо, нито за миг не трепна, не се огъна. За мен ти си по-важна дори от семейството ми и наистина ми даде достоен пример в живота. Ако не беше ти, сега може би нямаше да съм тук.

— Ами… мисля, че Леонардо има много повече общо с това.

Мейвис се ухили и поглади корема си.

— Да, на него се падна най-сладката част от програмата. Толкова го обичам. Но обичам и теб. Ние двамата с него толкова много те обичаме. — Тя пое ръката на Ив, за да я отпусне върху корема си. — Ето, това исках да ти кажа.

— Мейвис, ако не те обичах, сега щях да бъда на хиляди километри от тази стая.

— Знам. — Тя пак се разсмя, но този път много по-игриво. — Такъв шок е да го узнаеш. Но ти имаш право да мислиш така. Винаги правиш само това, което трябва да се направи, затова понякога си толкова важна. Ох, мамка му, триста дяволи, майната му! Ето, че отново се започва!

 

 

Два часа по-късно съобщиха на Мейвис, че е готова и вече може да започне с напъните.

— Добре. Сега искам целият екип да слуша моите команди! — обяви Ранда и вдигна чаршафа, опънат над краката на Мейвис. — Заемете местата си.

— Но защо точно на мен се пада да съм тук? — възмути се Ив, когато Ранда й даде знак да отиде в долния край на леглото.

— Мейвис, искам от теб само да поемаш дълбоко въздух при всяка следваща контракция, да го задържаш, да броиш до десет и тогава да напъваш. Далас, трябва да й служиш за опора. Леонардо ще помага на мен. Рурк, искам да следиш дишането й.

— Излиза!

— Задръж дишането. И давай! Напъвай! Едно, две…

— Чудо! Ти си истинско чудо — гръмко обяви Леонардо, когато контракцията отшумя. — Наистина си чудо на природата. Но сега дишай по-полека, захарче. Нали не искаш да се стигне до прекалено насищане на кръвта ти с кислород.

— Обичам те — едва успя да отрони Мейвис изтощена и все още със затворени очи. — Но ако още веднъж дръзнеш да ми кажеш как точно да дишам, ще ти натикам езика в гърлото, за да се задушиш с него. Оох! Пак се започва…

През следващия час Леонардо неуморно попиваше потта по лицето на Мейвис със сухи кърпи, даваше й бучки лед и се червеше от срам, когато тя отвръщаше с люти ругатни на всичките му опити да й дава кураж.

Колкото до Ив, на нея й се струваше, че си върши работата добре, макар че през цялото време се стремеше да гледа някъде встрани.

— Мисля, че трябва да си разменим местата. — Тя присви очи и погледна многозначително Рурк, но точно в същия миг Мейвис запъшка от следващата контракция.

— Няма сила в рая или в ада, която да може да ме накара да отида там, в долния край на леглото.

— Така трябва, Мейвис — окуражи я Ранда. — Ето, главата се показа.

Инстинктивно Рурк погледна в огледалото, поставено под ъгъл за Мейвис.

— О, господи! Какво видях!

Като опъна яркочервената лента, която Леонардо държеше, и опря яко крака в юмрука на Ив, Мейвис нададе почти нечовешки вик, след което се сгромоляса назад и започна да диша тежко.

— Още два пъти, само два пъти — подкани я Ранда. — Не повече от два пъти.

— Не знам дали ще издържа…

— Ще издържиш, разбира се! Хайде, слънчице! Хайде!

Мейвис се озъби на Леонардо.

— Искаш ли да се разменим? Оох, по дяволите! По дяволите! По дяволите! — Тя се изви нагоре в дъга, опъна със замах лентата и с все сила заби нокти в ръката на Рурк.

— Главата се показва! Боже, какво личице има само!

Замижала с едното око, Ив все пак се осмели да погледне надолу. И видя едно мокро бебешко личице, цялото в слуз, наподобяващо смътно нещо човешко, да се подава от влагалището на Мейвис.

— Ама… това възможно ли е? Така ли трябва да става?

— Още веднъж, Мейвис, миличка, още веднъж и ще станеш майка.

— Ох, боже, толкова съм изтощена.

Ив едва успя да отметне потния кичур, паднал над очите й, когато изцъкленият поглед на Мейвис спря върху нея.

— Още веднъж, само веднъж, още съвсем мъничко ти трябва.

— Добре, добре, ето, свършва се.

То се изхлузи навън, хлъзгаво, гърчещо се, веднага щом Мейвис се напъна пряко сили за последен път. Ревът му отекна, ясен и гневен, за разлика от смеха на Мейвис през сълзи на облекчение.

— Моето бебе! Нашето бебе! Какво е? Нищо не мога да видя оттук. Има ли си пишле, или не?

Ив побърза да я успокои, докато акушерката Ранда поемаше новороденото вързопче:

— Няма си пишле. Защото е момиче. Затова пък си има доста яки бели дробове.

Леонардо се просълзи, докато прерязваше пъпната връв. Още по-просълзен бе, когато Ранда постави бебето върху корема на Мейвис.

— Вижте я моята красива дъщеричка! Вижте ги, моите две момичета. — Редеше словата като за молитва. — Виждате ли ги всички?

— Всичко е наред, татенце. — Мейвис започна нещо да си припява, докато оправяше косата си с една ръка, а с другата галеше бебето по гръбчето. — Здравей, мое сладко бебче. Здравей, моя истинска любов. Ще сторя всичко, което мога, за да не те разочарова животът.

— Тя ни е нужна само за минутка — обади се Ранда. — Само колкото да я измием и да я претеглим. Доли ще я поеме и ще ти я донесе обратно в леглото. Наистина е красавица, майче.

— Майче… — Мейвис залепи устни в главичката на бебето, преди Доли да го вдигне. — Аз вече съм майче. Благодаря ти. — Пресегна се към ръката на Рурк, а сетне се усмихна и на Ив. — Благодаря ти.

— Толкова е красива. — Рурк се наведе, за да целуне Мейвис по бузата. — Прилича на кукличка.

— Ами нали трябва да оправдае името си. — Леонардо избърса сълзите от очите си.

— Помниш ли, Далас, колко дълго й избирахме име?

— Мисля, че Репичка беше последното, на което се спряхме.

— Не. Беше Прасковка. — Мейвис завъртя очи и лицето й грейна. — Но после решихме, че трябва да е нещо по-нежно, ако е момиче. Нещо сладко. Затова ще е Белла. Белла Ив. Ще я наричаме Бел.

Красивата Бел бе увита в розова пелена. Мъничката й главица бе скрита под розова шапчица. Така нагласена, я поставиха в ръцете на баща й.

— Сега имам всичко — прошепна той. — Имам целия свят.

 

 

Бяха изминали няколко часа, когато Ив най-после се готвеше да се потопи в блаженството на леглото си, приседнала на ръба, за да смъкне ботите от краката си.

— Господи, какъв ад беше днешният ден!

— Не само днешният, но и предишните.

— Но вече сме добре, а? Справихме се, нали? С такъв треньор като теб.

— Е, имаше няколко драматични момента, но си мисля, че да, общо взето, се справихме добре. Благодарен съм на боговете, че всичко свърши добре.

— Приличаше на онзи филм, в който показваха зародиши, преди да се оформят като човечета.

Рурк прокара пръсти през косата си и се намръщи срещу нея.

— Да нямаш предвид „Нашествието на ловците на тела“?

— Да, същият. То… искам да кажа тя… когато излизаше, приличаше на едно такова безформено човече, но в следващия момент си беше съвсем оформена. Изглеждаше почти като истинска. Не съм вярвала, че някога ще го кажа, но се радвам, че Мейвис ни накара да участваме в това. Това означава много… да преживеем всичко заедно.

— Така е. — Той се протегна към нея и я прегърна силно. — Появиха се две нови човешки същества, които носят твоето име. Това е голяма чест, лейтенант.

— Надявам се обаче никога да не ми се налага да ги арестувам.

Той се засмя и я обгърна още по-здраво.

— Искам те в леглото.

— И аз го искам. Ще бъда безкрайно радостна, ако ми правиш компания. — Притисна устни към шията му. — Утре ще разчистя цялата бъркотия в службата. Всичко ще довърша. Е, може да ми отнеме два дни, но не повече. Впрочем младата майка ще се нацупи, ако не отидем да си погукаме с Бел. Но после ще бъдем само ние двамата, ти и аз, приятел. За да танцуваме голи под тропическото слънце.

— Алилуя.

Тя се притисна към него и докато телата им се сливаха, въпросите, отговорите, животът и смъртта отлетяха някъде надалеч. Всичко можеше да почака до сутринта.