Нора Робъртс
Родени в смъртта (17)

17.

— Мъртъв е. — Ив изви ръцете на Джейк зад гърба му и го притисна към стената. — Вече с нищо не можеш да му помогнеш.

— Глупости! Глупости! Това е баща ми. Моят баща.

— Съжалявам. — Той беше млад и силен, но и безкрайно отчаян, затова Ив трябваше да използва цялата си сила, за да го спре да не се втурне вътре. На местопрестъплението не биваше нищо да се докосва. — Почакай. Изслушай ме първо. Изслушай ме, дяволите да те вземат! Аз съм тази, която сега трябва да му помогне, но няма да мога да се справя, ако влезеш и съсипеш всички доказателства. Искам веднага да слезеш долу.

— Няма да мръдна оттук! Няма да го оставя така. А ти върви по дяволите. — Джейк притисна лице към стената и заплака.

— Остави го на мен — намеси се Рурк, внезапно появил се зад гърба й. — Хайде, да слезем долу двамата заедно — заговори му той, преди Ив да успее да го попита за Рошел. — Успях да я убедя да остане долу, когато чухме виковете му. А сега ме остави да го отведа.

— Ще ми е нужен полевият комплект.

— Да, знам. Хайде, Джейк, сега ние с теб трябва да оставим лейтенанта да си върши работата. Нали такава й е професията? Ще дойдеш с мен. Рошел е изплашена и е сама. Да слезем долу и да останем при нея.

— Но там е баща ми. Моят баща е там вътре.

— Безкрайно съжалявам. Ще се постарая да го успокоя — обърна се Рурк към Ив. — Ще направя всичко, което е по силите ми, след което ще ти донеса полевия комплект от багажника в колата.

— Не искам да говори с никого по телефона.

— И за това ще се погрижа. Хайде, Джейк.

— Не разбирам. Нищо не разбирам.

— Разбира се, че не разбираш.

И докато Рурк извеждаше Джейк, Ив се свърза с централата и докладва за случая, след което се върна в стаята.

— Жертвата бе открита да виси на въже, завързано за централния полилей в спалнята — започна да диктува тя в диктофона. — Според визуалната идентификация става дума за Рендъл Слоън. Липсват видими следи от съпротива. — Докато диктуваше, не преставаше да оглежда спалнята: — Леглото е оправено. Не личи въобще да е било използвано. Тънките пердета са спуснати, но плътните завеси са прибрани встрани.

Лампите край леглото светеха, забеляза тя. Върху нощната масичка отдясно имаше чаша с недопито бяло вино. Рендъл Слоън бе бос, но на пода под тялото му лежаха кожените му чехли. Беше облечен в светлокафяв пуловер и тъмнокафяви панталони. Един стол бе прекатурен. Зад него се намираше ъгълът с работещия върху бюрото миниатюрен компютър. Светодиодът за работния режим периодично проблясваше.

Ив си припомни как бе заварила главния вход. Не бе забелязала следи от влизане с взлом.

Кимна на Рурк, когато той се върна, носейки полевия й комплект.

— Благодаря.

— Искаш ли да се свържа с Пийбоди?

— Все още не. Тя и без това си има достатъчно работа. Можеш ли да задържиш двамата млади долу за известно време? Не искам да се докосват до вещите и мебелите в къщата, нито да разговарят с когото и да било.

— Ще бъде изпълнено. — Рурк удостои Рендъл с мрачен поглед. — Предполагам, вече е знаел, че си поела по следата, която води до него.

— Така изглежда на пръв поглед, нали? — изрече тя, докато си поставяше полиетиленовите ръкавици.

Рурк се обърна към нея и учудено повдигна вежди:

— Какво те кара да се съмняваш?

— Нещо тук някак си не се връзва. Той е знаел, че синът му ще дойде. Нима е искал да го намери така? Освен това е оставил алармената сигнализация изключена, а вратата — отворена. Защо?

— Може би защото е страдал от чувство за вина.

— Бил е компрометиран от доста време. И внезапно се е осъзнал?

— Измамата и убийството са различни престъпления.

— Може би, но на мен ми изглежда повече като човек, който вечно се опитва да избегне наказанието, а не като самоубиец.

Тя пристъпи вътре и се зае с работата си.

Първо провери основно спалнята. Изглеждаше скъпо и стилно обзаведена, също като собственика й. Изискани дрехи, скъпи мебели, електроника по последната дума на техниката. Следователно е бил човек, обичащ комфорта — каза си тя, — ценял е удобствата си и е държал на символите на статута си.

Ив повдигна чашата и я помириса. Остави маркер на мястото й, преди да отлее съдържанието в една от епруветките от полевия си комплект, след което прибра чашата в найлонов плик.

Докосна компютъра с пръст и екранът се задейства. Изписа се текст, който тя зачете:

Съжалявам. Безкрайно съжалявам. Но не мога повече да живея така. Непрекъснато виждам лицата им, на Натали и Бък. Всичко беше заради парите, единствено заради парите. Изгубих контрол върху събитията. Сигурно и ума съм си изгубил, щом паднах толкова ниско, че платих да ги убият. Погубих честта си, а сега ще погубя и душата си. Простете ми, защото самият аз никога няма да мога да си простя. Поемам цялата отговорност за това решение и ще я отнеса в Ада.

Ив се обърна към мъртвеца:

— Е, поне в едно не се съмнявам, наистина си изгубил контрол върху събитията.

За протокола Ив идентифицира трупа и по пръстовите отпечатъци, след което изследва ръцете му, преди да им постави найлонови ръкавици. Записа времето на откриването на трупа.

Премести се в банята в съседство и продължи да диктува, докато оглеждаше всичко наоколо. Беше чисто, отбеляза тя. По шкафчето над мивката бяха подредени само няколко мъжки дезодоранта и одеколона. В ъгъла видя лъскава черна саксия, от която се издигаше някакво декоративно растение с едри листа. Имаше отделна душ-кабина, автомат за подсушаване, елегантна мраморна вана с джакузи и хромиран нагревател.

Отвори шкафчето и провери съдържанието му.

Лосиони и кремове, предимно против стареене на кожата. Както и най-различни козметични продукти срещу косопад. Но имаше и презервативи, обезболяващи лекарства, сънотворни. В чекмеджето на шкафчето откри още препарати и мазила против ефектите от стареенето, както и четка и паста за зъби.

Отклони поглед към мъртвото тяло.

— Сам ли си върза тази примка, Рендъл? — запита на глас се тя. — Не се съмнявам, че е безупречно стегната. Очевидно си притежавал достатъчно умения, за да напишеш „Наръчник по примки и възли за самоубийци“.

Излезе от спалнята, когато чу звънеца долу. Посрещна на входа чистачите от техническия отдел и им остави помещението заедно с трупа за окончателния оглед.

Завари Рурк седнал до Джейк и Рошел във всекидневната. Джейк седеше прегърбен, стиснал ръце между коленете си. Очите му бяха зачервени и подути, както и очите на Рошел, която седеше притисната плътно към него, потънала в гробно мълчание.

— Искам да видя баща си — изрече Джейк, без да вдигне глава. — Искам да го видя. И трябва да говоря с дядо.

— Доста скоро и това ще се уреди. — Но тъй като моментът й се стори удобен, Ив се настани върху ниската маса пред него. — Джейк, кога за последен път се видя и разговаря с баща си?

— В петък. В офиса направихме помен на Нат и Бък. Семействата им още не са дошли, но все пак искахме да направим нещо в тяхна памет. Събрахме се всички.

— По кое време?

— Към края на работния ден, някъде към четири следобед. След края на възпоменателната церемония старшите партньори във фирмата позволиха на всички, които пожелаха, веднага да се приберат по домовете си. Ала ние, баща ми и аз, останахме докъм пет. Той ме попита искам ли питие. Аз обаче направо си тръгнах за вкъщи. А е трябвало да остана с него. Трябвало е да поговоря с него.

— Стори ли ти се разстроен, потиснат?

Джейк едва сега рязко вдигна глава и в очите му проблесна пламък.

— За бога, та това бе възпоменателна служба.

— Джейк — промърмори Рошел и го погали по ръката. — Тя само се опитва да помогне.

— Той е мъртъв. Как може да му помогне? И защо ще се самоубива? — избухна младият мъж. — Защо е посегнал на живота си? Беше млад още и здрав, и преуспяващ. Той… о, господи, дали наистина е бил здрав? Или е страдал от някаква болест, за която дори не сме подозирали?

— Мисля, че трябва отново да те попитам, напоследък изглеждаше ли ти разстроен, объркан, смутен, потиснат?

— Не знам. Може би по-скоро тъжен. Всички бяхме толкова тъжни и шокирани. В петък ми се стори изнервен. Неспокоен. Попита ме дали не искам да изпием по чаша, но може би го е казал просто така, по навик. Нямаше вид на човек с намерение в най-скоро време да се обеси.

— А знаеше ли, че се е увличал по хазарта?

— Това е било отдавна. Боже мой, тази история е приключила преди толкова много години. Просто бе престанал веднъж и завинаги.

— Добре. А в петък, преди да се разделите, да ти е споменавал къде смята да отиде?

— Не. Нямам представа. Пък и не му обърнах внимание, защото и аз бях много разстроен. Господи, трябва да кажа на мама. Те двамата са разведени отдавна, но все пак тя трябва да знае. Както и дядо, и баба. — Отново се хвана с две ръце за главата. — Но не съм сигурен колко още мъка ще могат да понесат те двамата.

— Би ли определил баща си като религиозен?

— Татко? Не, в никакъв случай. Винаги повтаряше, че човек трябва да вземе всичко от живота, защото, след като го напуснеш, всичко приключва. — Гласът му внезапно се прекърши. — Е, сега вече за него наистина всичко приключи…

— А той увличаше ли се по яхтите, Джейк?

— По яхтите ли? — Той отново вдигна глава. Очите му бяха замъглени от скръб и объркване. — Не, никога не е обичал водата. Защо?

— Питам просто така, от любопитство. А имаше ли приятелка?

— Не. Харесваше жените, но предпочиташе само краткотрайните връзки.

— Грижеше ли се за дома си? Говоря за готвене, чистене и така нататък.

— За домакинската работа си имаше андроид.

— Добре. Сега ще се обадя да изпратят един униформен полицай, за да ви придружи, теб и Рошел, до дома на дядо ти.

— Искам да видя баща си. Необходимо ми е да го видя.

— Ще се погрижа ти и всички от семейството ви да го видите веднага, когато това бъде възможно. А сега отивай при близките си.

След като ги изпрати, Ив отново се зае с работата си, но този път започна огледа от долния етаж.

— Оставил е съобщение на компютъра — каза тя на Рурк.

— Много удобно.

— Да. Всъщност според статистиката много малък процент от самоубийците оставят предсмъртни послания. Признава, че е поръчал да ликвидират Копърфийлд и Байсън.

— И това е много удобно.

— Да, така е. А сега ела с мен. — Тя премина през малкия хол с телевизора и влезе в трапезарията. — Но има нещо, което ми направи впечатление. Убийствата не изглеждаха извършени от професионалист. Макар че той би могъл да потърси наемен убиец. Но кой би могъл да повярва, че човек като Рендъл ще измъчва така садистично Натали Копърфийлд.

— Само някой, който е бил замесен пряко.

— Браво, улучи в десетката! Написал е още, че е погубил душата си и отива направо в Ада. С главно А. Това ми подсказва, че е бил религиозен или поне е вярвал, че някъде там долу гори адски огън. Също така ме усъмни възелът — изглежда направен от професионалист. Или от много опитен мореплавател. Или от ревностен бойскаут. Струва ми се, че е бил завързан много спокойно и прецизно.

Ив стигна накрая до кухнята и се зае да отваря вратичките на шкафовете. Вътре всичко бе изрядно подредено и много чисто.

— Къде е андроидът?

— Не е долу. Да не би да е някъде горе?

— Ще отида да проверя. Защо не се проявиш като електронен спец и не прегледаш охранителните камери да видиш дали няма да изскочи нещо от видеозаписите?

— Смяташ, че е убийство, лейтенант?

— Да, така ми се струва. Но ще видим какво ще кажат в доклада си патоанатомите. Но има все пак нещо съмнително — защо е оставил вратата отворена и алармената система изключена?

— Вероятно някой е искал тялото да бъде намерено по-лесно и по-бързо.

— Правилно. Защо един мъж, възнамеряващ да се самоубие, ще кани сина си да изпият по чаша само броени часове преди да сложи край на живота си? Не се връзва. Или ако го направи, би трябвало да каже нещо от рода на: „Трябва да поговоря с теб. Искам да смъкна едно тежко бреме от раменете си“. Но и това не е сторил.

— Бил е зрял мъж, който си е живеел добре, независимо с какви средства е осигурявал просперитета си. Не е поддържал стабилни отношения с жена. Няма признаци да е проявявал особен интерес към семейния бизнес. Имал е доста строг баща, преуспял в професията. Имал е и син, уверено издигащ се в кариерата. Така че той е бил обявен за черната овца на фамилията. Но явно е знаел как да се грижи за комфорта си. Все пак остава проблемът му с хазарта.

— Сега или в миналото?

— Нали вече е мъртъв, така че говорим в минало време. Но мога да се обзаложа, че е бил комарджия до последния си час. Хазартът е страхотен начин да прикриеш незаконните си приходи. За мен това не е човек, измъчван от угризения на съвестта. За мен той е един безскрупулен страхливец, който тутакси би си плюл на петите, ако заподозре, че душим около него. Но мисля, че е жертва.

 

 

Никъде в помещенията не намериха андроида. А според „спеца по електроника“ в петък дисковете с видеозаписите са били извадени и подменени с празни.

— По всяка вероятност медиците ще открият в кръвта му следи от някакъв транквилант — предположи Ив. — Нещо, което да го успокои, преди да си надене примката на шията. Но може да намерят свидетелства и за чужда намеса.

— Но защо е трябвало да бъде убит?

— Може би е станал прекалено алчен и е поискал по-голям дял. Може би не са му допаднали убийствата на приятелите на сина му. Или е започнал да си изпуска нервите. Но по един или друг начин, той е носел някаква отговорност, а се е оказал и доста удобен за ролята на изкупителна жертва. Прибират се всички документи и се разчистват следите. Очиства се този, който е оплескал играта със счетоводната фирма. Разбира се, ще последват безброй извинения и най-искрени съжаления, но на фондация „Бълок“ вече ще й бъде необходима нова счетоводна фирма. Скандалите вече са прекалено много, а това вреди на имиджа. Адвокатите им ще изискат файловете им и накрая в счетоводната фирма няма да останат никакви следи от измамите, дори помен няма остане. Всички участници в аферата със „Слоън, Майерс и Краус“ вече са мъртви.

— Чисто, спретнато и безкрайно удобно.

— Явно убиецът предпочита да действа точно така. Досега имаме две удушавания и едно обесване. По същество няма голяма разлика в методите. Накрая взима със себе си андроида, в случай че в паметта му са съхранени кадри от посещението на убиеца в къщата на Рендъл Слоън. Защото той и преди е бил тук и е познавал обстановката.

— Освен това е дошъл подготвен — припомни й Рурк.

— О, да. Дошъл е до вратата. Преди това се обадил с предложение да поговорят за техните работи. Сипал е приспивателно в чашата с вино на жертвата. Какво ще кажеш да се качим на горния етаж? Повел го е нагоре и там го е повалил на пода. Евентуално го е зашеметил, ако се е налагало. Написал е на компютъра предсмъртното послание от името на жертвата. Но според мен е допуснал грешка, като е вложил в текста прекалено много от себе си: погубил е душата си и отива в Ада. С главно „А“. А после е нагласил въжето, качил е Рендъл на стола, ритнал го е и е останал да се наслади на представлението. Наблюдавал е жертвата си — замислено процеди тя. — Както е наблюдавал последните мигове от живота на Натали и Бък. Гледал ги е в очите, в лицата. Рендъл е ритал във въздуха, чехлите му са се изхлузили, сграбчил е въжето. Ще поискам да проверят дали има следи от нишките и от тъканта на въжето под ноктите му. Спечелил е някоя и друга секунда живот. Не е издъхнал веднага след като вратът му се е пречупил. Страдал е, но предполагам, че си го е заслужил. — Ив се намръщи, когато влезе в спалнята, вече опразнена от техниците. — Може да е имал собствен транспорт, но не е абсолютно сигурно. Може пък да е дошъл с обществения транспорт — метрото например би му свършило работа. А после е отвел андроида по същия начин, но преди това е деактивирал всичките му функции, с изключение на двигателната.

— Следователно трябва да търсим човек, придружаван от андроид.

Тя леко се усмихна.

— Може би. — В този миг видеотелефонът й иззвъня и тя го извади от джоба си. — Далас.

— Мина само половината от времето, което ми определи, така че не можеш да ме укоряваш, че съм се забавил много.

Тя изгледа намръщено Фийни.

— Ако наистина бе действал бързо, би трябвало да ми позвъниш още преди два часа.

— Не можах да локализирам видеотелефона, понеже не е използван от собственика си. Но установих номера му. — Той го продиктува. — Заех се с проследяването, ала допреди няколко минути нямах резултати. Едва сега го засякох, макар и само за петнадесет секунди.

— Установи ли откъде е проведен разговорът?

— Само в общи линии. Някъде в Горен Ист Сайд.

— В Ню Йорк? Притежателят на този видеотелефон е в Ню Йорк?

— Да, колкото и да изглежда неочаквано. Слушай, Далас, овациите в залата вече започнаха.

— Какви овации? Каква зала?

— Говоря ти за „Либъртийс“, забрави ли? Изпуснах първото полувреме.

— За бога, Фийни, те са достатъчно млади, за да ти бъдат деца. Или по-скоро внуци.

— Ако един мъж не позяпа поне за малко как група полуголи момичета подскачат и мятат крака, пиши го умрял. А ти сдоби ли се с това, което ти трябваше?

— Да, да. И благодаря. Но ще продължаваш да ги следиш, нали? Да се прехласва по невръстни мажоретки, ама че работа! — възмутено измърмори тя, когато Фийни побърза да прекъсне връзката. — Мъжете са толкова примитивни.

— Не е наша вината за това — възрази Рурк.

Тя внезапно избухна в смях.

— Останали са в Ню Йорк! Какви гадни копелета! Вероятно въобще не са напускали града. Хм, Горен Ист Сайд, така ли… Може би са отседнали в хотел или пък в частна квартира. Трябва да проверя, да се уверя дали фондация „Бълок“ или самата Мадлин, или пък синът й не притежават някаква недвижима собственост в този район.

— Това мога да го проверя вкъщи. По-добре да се приберем у дома. Ти можеш да напишеш своя рапорт там със същия успех, както и тук — продължи да настоява Рурк и я хвана за ръката, преди тя да успее да му възрази. — Трябва да хапнеш, както и аз. Защото сега въртиш на празни обороти, Ив. Виждам го в очите ти.

— Но въпреки това продължавам да се движа, нали? Рендъл Слоън можеше да е още жив, ако бяхме пристигнали по-рано. — Все пак тръгна след него към външната врата, ала после внезапно спря. — Почакай, почакай. Човек като него сигурно се е застраховал. — Обърна се назад. Триетажна къща, намръщи се тя. С дванадесет стаи, плюс солариум. Доста места, където би могъл да скрие това, което е представлявало неговата застраховка. Той не е бил глупав. Можеш да съдиш за това само по начина, по който е изиграл Краус — да запази името си като водещ счетоводител, но всъщност отзад Рендъл да дърпа скрито конците. И ако нещо евентуално би се объркало, Краус е щял да опере пешкира. Да, сигурно и сега е измислил нещо, за да се застрахова.

— Изкупителната жертва на свой ред е осигурила своя изкупителна жертва в лицето на Краус.

— Да, можеш да се обзаложиш на това. Рендъл е изпаднал в затруднение и е трябвало да се застрахова срещу гнева на клиента си, затова е скрил някъде копия от всички счетоводни документи. Ако не го е направил преди това, то със сигурност го е сторил, след като е прочистил файловете на Натали.

— Представям си как онези също са обмисляли това и са се опитвали да изкопчат от него къде е скривалището.

— Може да е било така, но може и да не е. Няма признаци да е бил измъчван предсмъртно. Нито да е претърсена къщата. Или те вече са разполагали с всички копия. Но нека допуснем, че Рендъл е бил доста съобразителен и е действал много предпазливо. Тогава те би трябвало да са преровили къщата му, от тавана до мазето.

— Което обаче би им отнело часове — възрази й Рурк. — Ако си мислиш, че са разполагали с толкова много време, да знаеш, че грешиш. Може би са се съгласили с компромисен вариант — продължи той, очаквайки всеки момент тя да отрече хипотезата му. — Извикай Пийбоди и Макнаб да се заемат с претърсването. Не е зле да им осигуриш подкрепа в лицето на още един детектив и един робот. Ако тук наистина има нещо скрито, те ще го намерят.

— Но първо ще ги оставя да огледат всички помещения. — Тя излезе и запечата вратата отвън.

— Ако си права в предположението, че Рендъл се е погрижил за копия от документите, може тази сутрин да ги е скрил накъде извън къщата. Например в банков сейф.

— Нищо чудно, но на мен ми се струва, че би искал да са му леснодостъпни, особено след двойното убийство. Ситуацията се е влошавала с всеки изминал ден и той се е нуждаел от този предпазен щит. Какво би могъл да стори, ако документите внезапно му потрябват, след като работният ден на банките е приключил? Или в неделя? Освен това не бива да забравяме, че е обичал да пътува — продължаваше да разсъждава гласно Ив. — Ако е използвал някой трезор, той би могъл да бъде къде ли не. Човек като него, който толкова е пътувал, несъмнено е познавал много места и е знаел как се стига най-бързо до тях в случай на спешна необходимост.

Но докато продължаваше да си блъска главата, от преумора дрямката внезапно я надви.

Събуди се чак когато Рурк паркира пред къщата им. Сепна се, че е почти в хоризонтално положение на задната седалка. Но вместо сънят да я освежи, сега се чувстваше още по-зле, неориентирана и вкисната.

Съпругът й я прегърна, за да й помогне да се съвземе.

— Трябва ти един дълъг сън.

— Трябва ми едно дълго кафе.

Заради кафето сигурно би склонила първо да сложи нещо в устата си, реши Рурк, докато влизаше след нея в къщата.

— Червено месо — нареди той на Съмърсет. — И го отнеси в кабинета й. Ако останалите също са огладнели, изпечи цяла една крава, по дяволите.

— Веднага ще се заема. — Докато те двамата се качваха по стъпалата, Съмърсет вдигна котарака, който се търкаше в краката му. — Ние просто ще поднесем и малко от онзи чудесен зелен боб заедно с бифтека. На нея никак няма да й се хареса тази гарнитура, но той ще я накара да си изяде всичко, нали така?

Мейвис не можа веднага да стане от стола, когато Ив влезе в кабинета, но поне се опита да се понадигне.

— Върна се.

— Да, съжалявам, но нещата малко се усложниха. Трябва да ми дадеш още няколко минути, за да се оправя с една друга задача, която изникна.

— Получи ли списъка? — попита я Пийбоди. — Открих две агенции, които поне според мен заслужават вниманието ни.

— Какъв списък?

— На агенциите и консултантските фирми. Нали ми поръча да го препратя в твоя палмтоп?

— Да, правилно, правилно. — В главата й цареше пълня бъркотия. — Нямах възможност да го прегледам, защото се случи нещо неочаквано. Готова съм да ти дам цял тон шоколад срещу чаша кафе.

— Аз ще ти го приготвя — обади се Леонардо и върна обратно на стола Мейвис, която пак бе опитала да се надигне.

— Крадец на шоколад — промърмори Пийбоди с надеждата да накара бременната жена да се усмихне. — Все пак искам да погледнеш тези две имена, Ив, защото…

— Ще ги погледна, но след няколко минути. Първо трябва да ви изпратя с Макнаб по друга задача. Рендъл Слоън е мъртъв.

— По дяволите! Наистина си имала тежък ден!

— Прилича на инсценирано самоубийство или поне аз така го оценявам. Поработих малко, колкото за първичния оглед.

Пийбоди тъкмо отвори уста, за да каже нещо, но погледна Мейвис и се ограничи само с кимване.

— Добре.

— Ще те информирам накратко, след което искам двамата с Макнаб да отидете в къщата на Рендъл.

— Ще я информираш, докато се храним — намеси се Рурк.

— Първо ще погледна списъка.

— Това може да почака — обади се Леонардо, тъкмо влязъл в кабинета с чаша кафе. — Съжалявам, скъпа — извини се той на Мейвис, — но тя трябва да се нахрани и да почине малко.

— Господи — измърмори Ив, докато поемаше с треперещи ръце кафето, сякаш от него зависеше животът й. — Какво им става на тези мъже?

— Той е прав, Ив — обади се Мейвис и отметна косата си. — Да, прав е. Изглеждаш толкова уморена и смазана. Така че първо ще се нахраним. Всички ще седнем около масата.

Мъжете донесоха една маса и притеглиха столовете към нея. И докато кафето й помагаше да избистри главата си, Ив с облекчение усети как кръвта й сякаш отново започна да циркулира в артериите й.

— Дяволска операция — гласеше коментарът на Макнаб, след като Ив накратко го запозна със ситуацията. — Какви са тези фондове?

— Това е следващият въпрос, чийто отговор трябва да открием. Може би се занимават с някакви незаконни сделки, с оръжие или с пари на мафията. — Тя безпомощно вдигна рамене. — Но всичко ще разровим. Или ще го прехвърлим на глобалната полицейска служба. Бълок, Уинфийлд Чейс или който и да е от бандата им е убил нашите три жертви, само и само да опази в тайна тази операция.

— И още са в Ню Йорк. — Пийбоди се стараеше да не вдига много шум, докато дъвче бифтека си. — Но защо? Искам да кажа защо не са прикрили следите си след убийството на Рендъл Слоън? Нали са можели да отпътуват много преди тялото му да бъде открито.

— Има още един въпрос. Те явно имат още някаква задача за уреждане. И навярно се чувстват сигурни там, където са отседнали. От тяхна гледна точка вече не са застрашени от нашето разследване. Осигуриха алибито на човек, който не е замесен, докато той на свой ред прикрива тях. Участник в събитията призна, че е извършил първите две убийства. Те разполагат с достатъчно пари, за да заминат където си пожелаят. Но очевидно имат сериозно основание да останат. — Замисли се и спря да се храни. — Искали са тялото да бъде открито, при това по-скоро. Иначе няма причина да оставят алармената система изключена, а вратата — отворена. Колкото по-бързо трупът на Рендъл бъде открит, толкова по-скоро те отново ще могат да се заемат с незаконния си бизнес. Може да се чувстват засегнати — реши тя, — да си толкова богат и влиятелен, а някакви дребни мравки ти се пречкат в краката и чоплят нещо там.

— Не мисля, че мравките чоплят — обади се Пийбоди — По-скоро копаят.

— Както и да е. Ти си това, което си, а останалите са само някакви нищожества. Опитали са се да подкупят една счетоводителка, която си пъхала носа, където не й е работа, но тя се оказала непоносимо честна. Но можеш ли да позволиш целият ти луксозен стил на живот, цялата ти репутация и несметното ти богатство да зависят от волята на някаква си чиновничка, която по цял ден само се рови в числата? Ето защо това убийство е с толкова личен характер. Тя ги е заплашвала в лицето, а после и те — нея. „Мога да нахлуя в дома ти, глупава кучко. Какво ще правиш тогава? Ще те нараня жестоко, защото имаш нахалството да ме заплашваш. А накрая, когато остана напълно доволен от всичко, което си ми признала, когато съм наясно с всичко, което искам да узная, ще те убия със собствените си ръце и ще гледам как умираш. Но не преди да ти обещая, че същата участ очаква и годеника ти. Затова ще умреш в болки, в страх и в скръб.“ — Протегна вилицата си към един картоф. — Какво? — попита тя, защото над масата бе надвиснала тишина и всички я гледаха втренчено. — Какво има?

— Страхотно представление ни изнесе — отвърна Мейвис и отпи солидна глътка от чашата си с вода.

— О, съжалявам.

— Откъде знаеш всички тези неща? Как ги предусещаш? — попита Леонардо, като погали Мейвис по ръката, но гледаше Ив с широко отворени очи.

— Ами той сигурно не е се досетил за атмосферните явления. — Ив присви очи, докато мислено си представяше сцената. — Рендъл Слоън е държал колата си в гараж. Но в онази нощ не я е използвал. Както той, така и алибито му ми подсказват, че в онази нощ са използвали такси. Разбира се, едно на отиване и друго на връщане. Но е възможно убиецът да е откраднал кола. Независимо дали е било така обаче, трябва да се заемем с проверка на компаниите за коли под наем. Както и на таксиметровите служби. Все пак не е изключено фондация „Бълок“ да разполага с автомобил тук или да използва определен сервиз при посещенията на нейни хора в Ню Йорк.

Пийбоди се приготви да запише това в бележника си, но Ив поклати глава скептично.

— Не, вече си достатъчно натоварена. Ще се обърна за това към Бакстър. Той може да поеме тази задача, защото е точно по неговата част. — Отдръпна стола си от масата. — Ей сега ще се свържа с него, а после ще погледна списъка с агенциите, които си издирила по случая с Танди.

От другата страна на масата Мейвис затвори очи и въздъхна дълбоко.

— Благодаря, благодаря ти, Далас.

След като привърши разговора си с Бакстър, Ив я помоли да отидат във всекидневната и затвори вратата след нея.

— Не се каниш да ми съобщиш, че Танди е мъртва, нали?

— Не. Първо седни. — Когато Мейвис го направи, тя седна срещу нея, така че да са очи в очи. — Но се каня да те предупредя да се подготвиш и за тази възможност. Тя е била отвлечена по определена причина и всички улики досега сочат, че става дума за бъдещото й бебе.

— Но след като тя… Но нея я няма от четвъртък. Би могла да…

— Оттогава насам много неща може да са се случили — прекъсна я Ив. — Длъжни сме обаче да сме готови за всякакъв изход. Виж, зная, може да изглежда, че не отдавам достатъчно внимание на това разследване, че не търся много упорито. Но те уверявам, че то не излиза от главата ми. Освен това Пийбоди действа по него, когато аз не съм в състояние.

— На мен поне не ми се струва, че не обръщаш достатъчно внимание — отвърна Мейвис и протегна ръка към нея. — Не мисля така. Зная също, че Пийбоди прави всичко по силите си и че… че се справя добре. Но знаеш ли какво още ме тревожи, Далас? Тя е като теб. Разбирам колко си ангажирана сега, но…

— Мейвис, само не започвай пак да рониш сълзи. Хайде, дай ми малко почивка от тях.

— Толкова съм изплашена за нея. И само за нея мисля, просто не мога да спра. Ами ако аз бях на нейно място? Какво щеше да стане, ако бях заключена някъде, неспособна да защитя бебето си? Може да ти звучи мелодраматично, но съм готова по-скоро да умра, но да не позволя на никого да нарани детето ми. Или да ми го отнеме. Сигурна съм, че и Танди изпитва същото. Тя веднъж ми призна защо е решила да го задържи, макар и като самотна майка. На този свят имало толкова свестни семейства, които искат да се сдобият с дете и биха му осигурили прекрасен живот. Но тя никога нямало да бъде сигурна, че ще го обичат колкото нея.

— Каза ли ти дали се е свързала с такива добри хора? Даде ли ти някакви подробности, нещо по-конкретно?

— Не, това е само… почакай. — Мейвис затвори очи и започна да разтрива с ръце корема си. Дишането й видимо се забави.

— О, по дяволите. По дяволите! Да не би да…

— Не, не, не ми се сърди. Просто се опитвам да се съсредоточа. Та ти казвам, че веднъж говорихме, ние двете с Танди, за отглеждането на децата в големия град. Обсъдихме всички и добри, и лоши страни. Тя каза, че се надявала да постъпва правилно, като е избрала големия град, където може да осигури на детето си по-добър живот, отколкото в някой провинциален скуайър^[1]. Обичаше разговорите на подобни теми — добави Мейвис и отвори очи. — Знаеш ли, тя наистина употреби думата „скуайър“? Какво ли пък означава това?

— Как бих могла да зная, като съм нюйоркчанка? Добре. Нека ние двете с теб сега да се заемем със списъка на Пийбоди. Може би нещо ще привлече вниманието ти.