Нора Робъртс
Родени в смъртта (15)

15.

Ив изплува от мрака на мъчителния си сън, за да попадне сред блестяща до болка белота. Бебета ревяха, жени пищяха и макар всички като да бяха някъде около нея тя все пак се озова самотна в бялата камера. Започна да удря с юмруци по стените, ала те бяха яки като стомана и всичко, което успя да постигне, бе да оплеска белотата наоколо с кървавите отпечатъци от дланите си.

Сведе поглед и видя, че целите й ръце са в кръв.

Но чия, зачуди се тя и посегна към пистолета си. Но той се бе превърнал в мъничко ножче, при това ръждясало. Но го позна. Разбира се, че го позна. Нали веднъж, навремето, си бе послужила със същото това ножче, за да наръга смъртоносно баща си.

Е, щом тогава й свърши работа, щеше да й бъде достатъчно и сега.

Намести го в ръката си, зае нападателна поза и започна да обикаля покрай бялата стена.

Дали не са спрели да реват, зачуди се тя. Но май не можеше да ги обвинява. Нали бебетата ги изтръгват, насила ги изтласкват от топлото, тъмно и приятно тяхно убежище, за да ги захвърлят насред студената ярка светлина на истинския живот. С болка, с много болка, повтори си тя, и с кръв. С много кръв. Докато майките им реват и пищят до скъсване.

Доста грубиянски старт в живота.

Стената се наклони и тя последва разкрилата се пролука към стеснението на камерата, напомнящо по-скоро тунел. Раждане и смърт, началото и краят на човешкото пътуване във времето.

Отново чупка в стената и тя видя Мейвис, просната насред пода.

— Хей! Хей! — Но като се втурна напред, Мейвис се усмихна и й махна с ръка.

— Добре съм, много съм добре. Почти чудесно дори. Само да довърша приготвянето на тези кифли тук. А ти сега по-добре да идеш да помагаш на другите.

— Какви други? Къде са те?

— Е, това вече е сериозен проблем, нали? Ами трябва да ги намериш, за да можеш да се върнеш, преди да пукна тук. Помниш ли всичко това от училището?

— Ама тогава ми писаха шестица.

— Знаех си, че мога да разчитам на теб. Наближава денят на раждането, Далас. Гледай да не закъснееш. Танди също разчита на теб.

Над главите им прелетя бял щъркел, бял щъркел с поклащащ се клюн. Ив се наведе и изруга.

— Ето още един! — засмя се Мейвис. — Може пък той да идва за Танди. По-добре побързай след него, да, по-добре е да се затичаш. Може пък да е ПС! Причина за смъртта!

Ив обаче пое съвсем полека, като непрекъснато се озърташе назад. Мейвис седеше изправена на главата си, с нозе, опрени в бялата стена.

— Ще ги държа във фурната, да не изстинат, докато дойдеш.

— Не може да бъде… — промърмори Ив, но се впусна да догонва щъркела.

В някакъв куб, вграден в стената, Натали Копърфийлд беше завързана за едно бюро. Очите й бяха потъмнели, налети с кръв; от тях се лееха порои от сълзи. Около гърлото й още стоеше, пристегнат здраво, коланът от синята й рокля.

— Не ми излиза балансът — захлипа тя. — Все не мога да го докарам както трябва. А трябва точно да изравня. Това ми е работата. Те ще ме убият за това — обясни тя на Ив, — но все пак балансът трябва да бъде изравнен.

— Ти можеш да ми дадеш нещо много по-важно.

— Добре тогава. Ще зарежа тези числа, дето не искат да се изравнят в колоните. Но все още ли не си я намерила? Нима все още не си я намерила?

Имаше някаква врата там… Ив дръпна дръжката, но после я ритна с все сила, след като не се отвори от първия път. Зад вратата я очакваше още една чисто бяла стая. В средата Танди бе вързана с каиши на гинекологичния стол, като онзи, който използваха за демонстрациите в курса за обучение на бъдещи първескини.

Кръвта й се процеждаше по чаршафите. Лицето й бе бяло като мъртвешки саван, но лъщящо от обилната пот. Ужасно издутият й корем се гърчеше противно, та чак неприлично дори.

— Бебето тъкмо излиза — простена тя. — И вече не мога да го спра.

— Но къде е докторът? Къде е акушерката?

— Не мога да го спра… — повтори тя. — Побързай! Ох, побързай!

Ала щом Ив се завтече като обезумяла, Танди мигом изчезна.

Подът се разтвори пред нозете й. И докато падаше, бебетата ревяха, жените пищяха.

Приземи се с тежък удар, като чу и усети как се счупи костта на ръката й. Стаята беше студена, толкова студена, цялата обляна в мътно червено зарево.

— Не. — Изтръпна и се стовари на пода на четири крака. — Не!

Той лежеше сред локва кръв, собствената му кръв, същата, която капеше от ръцете й, от острието на ножчето, което още стискаше в ръка.

И докато го гледаше като обезумяла, баща й извърна глава и онези негови мъртви очи й се усмихнаха.

— Винаги всичко се връща в своето начало, момичето ми.

От скованото й гърло се изтръгна приглушен вик на ужас, за да се озове след миг в прегръдките на Рурк.

— Сънуваше нещо, това е всичко. Но сега си добре. Аз съм тук. До теб.

— Добре. — Тя се сгуши до топлата му гръд, вдъхна аромата на тялото му и това веднага й подейства успокояващо. — Добре съм вече. Не беше чак толкова лош сън.

— Но ти цялата трепериш.

Рурк подаде команда на автоматиката да запали лампите, както и огъня в камината. Пламъците се разгоряха в огнището.

— По-скоро беше странен сън. Странен и зловещ.

— Да не си сънувала танцуващи числа? — Гласът му звучеше дори малко закачливо, докато той продължаваше да я притиска здраво в прегръдката си. — Или летящите бебета?

— Не, този път не. — Тя си заповяда да се успокои, просто да се отпусне, така както бе притисната плътно до гръдта му. — Всичко бе свързано с моите случаи — добави накрая, след като му описа накратко съня си. — Финалът бе драматичен. Копелето винаги съумява да се намеси тъкмо накрая.

— Легни сега, легни си пак. Всичко ще мине.

Тя му позволи да я нагласи в леглото, да я завие. Но знаеше, че няма да може да заспи. Нито да забрави кошмарния сън.

— Бях изпълнена с напрежение. Трябваше да намеря Танди, но когато го направих, не можех да стигна до нея. Там беше и Натали Копърфийлд. Единствената ми мисъл бе, че очакваше нещо повече от мен. Беше затворена като в капан, с онези проклети числа, а аз трябваше някак си да ги наглася. Да изравня нещо. Да ги нагодя както трябва.

— Няма смисъл да ти казвам, че очакваш прекалено много от себе си.

— Да, няма. Съжалявам.

— Тогава ми позволи да ти напомня, че не си сама в онази бяла стая, нито в онзи бял тунел, нито дори в онази проклета стая в Далас. Вече не.

Тя изви глава, така че да може да вижда лицето му. Вдигна ръка, за да го докосне нежно.

— Благодаря на Бога за това.

Той я целуна по челото.

— Е, сега най-после можеш да си позволиш да поспиш поне три часа.

Когато се събудиха, тя не възрази срещу предложението му първо да се заемат със закуската. Дори програмира автоготвача за две порции, докато Рурк се обличаше.

— Толкова се радвам, че любимата ми жена ще ми поднесе закуската в тази тиха неделна утрин.

— Ти си я заслужи.

С един изпепеляващ поглед Ив се опита да прогони котарака, който се мотаеше из огряната от слънцето кухня, където доскоро дремеше, свит на кълбо. Но Галахад я погледна толкова опечалено, че тя не издържа и се върна при автоготвача, за да му поръча допълнително една солидна порция храна за котки, заедно с парче риба тон.

— Успя да спечелиш любовта му — закачливо подметна Рурк, докато опитваше яйцата на очи.

— Може би, но ми се иска да го отуча постоянно да се навърта наоколо, за да си изпроси нещо за хапване винаги, когато ние сядаме да се храним. Тъкмо се бях замислила за… — започна тя.

— Както винаги…

— … за този италиански случай. Знаеш ли, прекалено много прилича на моя. Ако успея да открия някаква връзка, по всяка вероятност показанията на Арън Апълби ще се окажат от решаващо значение за доизясняване на обстоятелствата. Не мога да се отърся от предчувствието, че някой е белязал тези жени за своя мишена.

— И двете бременни, без семейства, на които да разчитат за подкрепа, наскоро попаднали в друг град, при това много голям. И двете са били в края на бременността.

— Точно така. Но още нищо не мога да твърдя със сигурност, докато не претърся цялата база данни на международния център за криминални престъпления. Необходими са повече сведения за подобни случаи — жени, за които са подадени сигнали, че са изчезнали. Но може да изскочат и такива, които не са съвсем същите като нашите два.

Рурк замислено отряза късче от палачинката и го поля със сиропа.

— Доста голямо разстояние трябва да измине човек от Рим до Ню Йорк, за да говори с някого, който организира отвличания на жени в толкова деликатно състояние. А тъй като тази италианка София Белего така и не е била открита, то логично се натрапва изводът, че е била убита от похитителя си.

— Но какво се е случило с бебето й? Чувал си за търговия с бебета, нали?

— Разбира се. Продават ги на черния пазар — за експлоатация на деца или за незаконно осиновяване. Да, днес дори и бебетата са търговска стока.

Ив набучи с вилицата няколко палачинки и макар вече да бяха напоени със сиропа, тя поля отгоре им още. Рурк, седнал на стола срещу нея, недоволно смръщи вежди.

— Внимавай, скъпа. От много сладко може да те заболят зъбите — предупреди я той.

— Какво? О, не, толкова са вкусни така. — Напъха половин палачинка в устата си. — Обичам всичко сладко. Но както и да е. Може да си имаме работа с някой психопат, който обича да пътува, просто така, да разнообразява ежедневието си. Не мога да се отърся от предчувствието, че има някаква странна връзка между Танди и тази София Белего, но ще трябва още много да се разследва. А може да е било и само бизнес. Жени, отвличани от улицата… Както тази Белего, изчезнала насред улицата, при това посред бял ден. Има и още нещо общо в двата случая — бременността и на двете жени е започнала в Европа.

Той се загледа в резена бекон, който тя дръзко потопи в купичката със сиропа. Явно неговото ченге, способно да бъде твърдо като стомана пред престъпниците, бе способно да се размекне като петгодишно дете пред сладичкото.

— Нима допускаш първопричината за всичко това да се корени не тук, в Ню Йорк, а в Европа?

— На този етап това е само една от възможните версии. Ще трябва да се поразровя още. Засега обаче ще се огранича само да обмислям вариантите, докато съставям рапортите си за лейтенант Смит от отдел „Издирване на изчезнали лица“. Нищо чудно и тя да предложи някакви идеи, подобни престъпления все пак са в нейната сфера, а не в моята.

— Обади ми се, когато свършиш, за да ти съобщя докъде съм стигнал аз в моите търсения.

— Кажи ми го още сега.

— Става дума за един от балансовите файлове, отначало ми се стори, че изравняването е по правилата, но после се оказа, че съм сгрешил. Като се поразрових в него открих, че в колоните за разходите и приходите има дублиране на стойности. Един конкретен разход е вписан и като приход, след което е бил прехвърлен през друга банкова сметка, която обаче не подлежи на облагане с данъци. Това е незаконно. Но не мога нищо повече да кажа засега, след като работя изцяло на сляпо.

— Ти сам пожела така.

— Защото така трябваше. Но сега мога да заявя, че се среща повтаряне на стойности, макар и с незначителни изменения. Като че ли някой се е опитвал да укрива приходи, като избягва облагане с данъци. Всъщност може да се каже, че са искали да изперат малко пари.

— Колко малко?

— Още не съм сигурен докъде ще стигна в разкритията. Благодаря — кимна той, когато тя прибра чашата му, а след това и своята. — Всичко е било добре изпипано, та ще ми трябва още доста време, за да проникна по-надълбоко. Но сумите са значителни.

— Поне приблизително можеш ли да ги определиш?

— Досега излизат все седемцифрени.

— Значи говорим за милиони долари?

— Така изглежда. — Той прокара ръка през косата си. — Според мен това е предостатъчен мотив за две убийства.

— За някои престъпници само шепа кредити са достатъчен мотив. Но да, мотивът е напълно достатъчен при подобни сложни схеми за пране на мръсни пари. Защо не ми позволиш да надникна, поне за кратко? След което ще мога да поема по следите на въпросния клиент.

— Ще ме оставиш ли първо да довърша финансовите анализи?

— Искаш да кажеш, че след като ти работиш на сляпо, и аз трябва да работя на сляпо, така ли?

— Е, кой сега се държи като малко дете? — Той се замисли за миг. — Бих могъл да ти обясня по-подробно на какво съм се натъкнал, но предпочитам първо да сглобя цялостната картина. Но междувременно ще ти съобщавам докъде съм стигнал, за да не бездействаш.

„Съвършено вярно“, помисли си тя.

— Дали няма да се наложи да потърся още хора, за да ми помагат?

— Ти какво си въобразяваш? Че след като ние с теб работим в неделя, и другите са като нас?

— Искаш ли наистина да се държа като малко дете?

Той се усмихна и погали ръката й.

— Очевидно сме от един дол дренки. Ако призовеш помощниците си тук, лейтенант, поне ще мога да се възползвам от познанията на Макнаб.

— Ще го имаш на разположение — обеща му тя и притисна ръка към корема си. — Имам чувството, че леко ми прилошава.

— Не е чудно, след като погълна почти цял литър кленов сироп.

— Можеше да бъде и повече. — Но мислено се упрекна, когато се извърна, за да посегне към видеотелефона си, защото от рязкото движение тежестта в корема й още повече се усили.

Получи съобщение от паркинга на Петдесет и пета улица — видеозаписите от дисковете на охранителната система били изтрити.

Едва бе приключила с обажданията до колегите си, когато в кабинета се появи Мейвис, съпровождана от Леонардо.

— Знаех си, че работиш. — Мейвис стисна ръката на Леонардо. Тази сутрин сенките под очите й бяха станали още по-дълбоки. — Ето, видя ли? Какво ти разправях по пътя дотук? Сигурна бях, че Ив и днес ще работи. Успя ли да откриеш нещо?

— Разговарях с доста хора. Ако се появи нещо по-важно, веднага ще ти го съобщя.

— Зная. Но…

— Почти не е мигнала през цялата нощ — намеси се Леонардо. — А тази сутрин нищо не хапна на закуска.

— Ще остана тук — Мейвис ядосано тръсна глава. — И не ми говори, че съм глупава. — Отдалечи се от Леонардо. — За нищо друго не мога да мисля. Пък и как бих могла? Струва ми се, че все с нещо ще мога да помогна. Трябва да има нещо, което бих могла да свърша.

— Можеш да се прибереш у дома и да ме оставиш да си върша работата.

— Не ми говори повече по този начин — сопна й се Мейвис. — Сякаш съм ти подчинена. Или всичко е само защото съм бременна? Забрави ли, че Танди ми е приятелка? Щом е изпаднала в беда, аз не мога да си стоя у дома със скръстени ръце.

— Защо не седнеш тук, на този стол? — предложи й Рурк, но тя се нахвърли и върху него.

— Нямам нужда непрекъснато да седя. Виждаш ли ги? — Посочи му дебелите подметки на ботушите си. — Толкова са стабилни, че мога да стоя права, без да се уморявам. А сега искам всички вие да знаете, че сурово ще си изпати следващият, който ми заповяда да седна или да легна, или да се тъпча с храна.

Надвисна тягостна тишина, докато тримата я гледаха, сякаш е самоделна бомба с детонатор със съмнителна надеждност.

— Аз съм силна и здрава. — Мейвис пое дълбоко дъх. — И не искам само да стоя у дома върху надебелелия си задник, докато Танди изчезна някъде безследно. — Тя посочи Ив с пръст. — Мислиш си, че не забелязах колко си уморена, защото не си спала достатъчно тази нощ? Мислиш си също, че не те уважавам достатъчно, така ли е? Ако беше на мое място, нямаше да ти е толкова безразлично.

— Не мога да съм на твоето място, понеже нямам дебел задник, върху който да седна. Да, ти ме познаваш и ако наистина искаш да ми помогнеш с нещо, просто седни някъде, млъкни и ме остави да работя. Кучка.

За втори път настана напрегната тишина. Чуваше се само скърцането на дъските по пода под краката на Мейвис. После тя рязко вирна брадичка:

— Каква ужасна кучка си ти! — Чак тогава седна на стола и всички в стаята въздъхнаха с облекчение. — Съжалявам. Хиляди извинения и прочее. Но не ме карайте да се връщам у дома. Моля ви. — Уморено отпусна ръце. — Моля ви, дайте ми да върша нещо.

— Ами можеш да съставиш графика на събитията за моя рапорт. Можеш също и кафе да направиш.

— Добре. Добре.

— Аз мога да се заема с кафето — обади се Леонардо и я погледна. — И аз искам да свърша нещо полезно.

Мейвис хвана ръката му и я притисна към бузата си.

— Може би ще се съгласиш да ми приготвиш едно от твоите специални фрапета. — Той се наведе да я целуне и тя обгърна лицето му с длани. — Ти си най-хубавото, което имам, именно затова толкова съжалявам.

— Ето че сега всички ние ще се запрегръщаме и зацелуваме — започна да мърмори Ив.

— Още не съм те целунала. Нито теб — добави Мейвис и се усмихна съблазнително на Рурк.

В отговор той се наведе към нея и леко допря устни до нейните.

— Може би всички заедно ще успеем да свършим нещо наистина полезно — обобщи Ив. — Рурк, ще те оставя да се занимаваш с Макнаб веднага щом пристигне. Леонардо, направи черно кафе. И гледай да е по-силно. — Ив стана от стола си, когато двамата мъже поеха в противоположни посоки, след което се доближи до помощния компютър, където бе решила да настани Мейвис.

— Благодарна съм ти, че ме нарече кучка. Имах нужда от това.

— Винаги съм на твое разположение.

— Далас, ще ми кажеш ли най-сетне какво успя да узнаеш досега?

Докато й помагаше да се настани удобно пред компютъра, Ив накратко й преразказа какво бе открила до днес.

— Толкова много вече си открила, а аз не знаех нищо. С Танди винаги си споделяхме всичко, и за днешния, и за утрешния ден. Но тя не обичаше да говори много за миналото си. Мислиш ли, че… може би допускаш, че се е събрала отново с бащата на бъдещото й бебе? И може би сега са някъде заедно и си прекарват много добре.

— Отново ще опитам да се свържа с него. Рано или късно, ще го открием.

— Далас?

Тя отпусна ръка върху рамото й.

— Не рови нищо наоколо, докато си върша работата. Занимавай се само с графика на събитията.

— Изцяло ще му се посветя.

Ив се върна при бюрото си, за да види дали най-после ще успее да се свърже с Арън Апълби. Но докато въвеждаше кода за защитената телефонна линия, с крайчеца на окото си продължаваше да наглежда какво върши Мейвис.

Този път наистина успя да го намери.

— На телефона Апълби.

— Обажда се лейтенант Далас от нюйоркската полиция. Доста е трудно да се свърже човек с вас, господин Апълби.

— Имах ангажимент в Глазгоу. Току-що се връщам. — Той разтри с ръка лицето си, по което бе набола няколкодневна светлокестенява брада. — Коя казахте, че сте?

— Лейтенант Далас. От полицията в Ню Йорк.

— Е, добро утро тогава. Обаждането ви ме смути. Какво мога да направя за вас?

— Можете да ми кажете кога за последен път сте разговаряли с Танди Уилоби.

— Танди? — Лицето му мигом се промени. Ив бе готов да се закълне, че по него се изписа някаква смътна надежда. — Виждали сте я? Къде е? Нима е отишла чак в Ню Йорк? Никога нямаше да го повярвам… Нали очаква бебе! Добре ли е? И тя, и бебето? О, господи, мога да взема совалката и само след няколко часа ще съм там.

— Господин Апълби, вие ли сте бащата на детето, с което е бременна госпожица Уилоби?

— Да, да! Разбира се. Бременна? Още е бременна, така ли казахте? — В очите му отново заискри надежда. Гласът му се разтрепери: — Значи не съм закъснял!

— Твърдите, че досега не сте знаели, че тя е живяла в Ню Йорк?

— Не. Тя… ние… Уф, много е сложно. За какво намеквате с това „живяла“?

— Госпожица Уилоби е изчезнала от четвъртък вечерта.

— Изчезнала? Не разбирам какво искате да кажете с всичко това. Почакайте, почакайте само за минутка. — Тя видя как той се размърда, после се отпусна в стола, как се опита да се окопити. — Как разбрахте, че е изчезнала точно в четвъртък?

— Напуснала е работа в шест в четвъртък вечерта. Не се върнала в квартирата си. И оттогава на никого не се е обаждала. Нито на хазяите си, нито на работодателя си, нито на приятелките си. Аз разследвам случая.

— Тя е бременна. При това остава много малко до датата на раждането. Проверихте ли в родилните центрове? О, да, разбира се, че сте проверили — сам си отговори той, преди Ив да успее да вземе думата. — Е, добре, нека първо се опитам да запазя спокойствие. Да не губя присъствие на духа. — Но въпреки съветите, които си даде, притисна ръка към тила си, сякаш искаше да задържи главата си на мястото й. — Може би се е върнала тук. Върнала се е у дома, а аз не съм бил вкъщи.

— Не е регистрирана за който и да било от презокеанските полети между Ню Йорк и Лондон. Господин Апълби какви бяха отношенията ви с госпожица Уилоби, когато тя напусна Лондон?

— Обтегнати, дори може да се каже, че бяхме пред пълен разрив. Глупаво, безкрайно глупаво. Тогава бях толкова лекомислен. Просто изпаднах в паника или бог знае какво. Не бяхме планирали… то просто се случи. Бременността, имам предвид. И аз се раздразних. Вдигнах й скандал, че това не може да е истина. Предложих й да направи аборт и тя още повече се вбеси. Разбира се, че ще се вбеси. — Той притисна пръсти към очите си. — Господи! Господи! Какъв идиот съм аз. Скарахме се и тя ми заяви, че на всяка цена ще роди бебето, след което ще го даде за осиновяване. Мисля дори, че отиде в някаква агенция. Тогава почти не ми говореше, а аз се опивах от правотата си.

— Коя агенция?

— Не знам. Ние почти не разговаряхме, само си подхвърляхме язвителни забележки. Но после тя промени решението си. Поне ми остави съобщение, че е решила друго и че ще напусне града. Напусна и работата си, и квартирата си. Опитах се да я открия, но изобщо не ми хрумна да я търся в Щатите. Вероятно не е взела совалката оттук, а от Париж. Сигурно е било така, след като толкова се молих на колежките й да ми кажат къде е заминала.

— Нека засега да не се отклоняваме. Къде бяхте миналият четвъртък?

— Тук си бях, в кабинета си, през целия четвъртък чак до осем вечерта. Но същата вечер заминах за Глазгоу, направо от офиса, без да се отбивам у дома. Ще ви дам името и телефонния номер на моя главен редактор, както и името на хотела в Глазгоу, където отседнах, така че ще можете да проверите. Въобще всичко, което ви е необходимо. Мога и да се обадя оттук на някого — на нейни приятелки, колежки, на гинеколога, когото тя започна да посещава, когато откри, че е бременна. Може би все някои ще знае нещо… възможно е да се е свързала с някого.

— А защо не ми дадете този списък с телефонни номера?

— Да, това ще е от полза. По-добре ще е вие да се заемете, вместо аматьор като мен, който може само да обърка цялата работа. Ще пристигна в Ню Йорк. Още следобед ще бъда при вас. За улеснение ще ви дам номера на мобилния си телефон…

Докато записваше всичките тези данни, докато направи копие в диска и ги разпечата, Ив успя да пресуши чаша с кафе.

— Ние ще се заемем с тези телефони — обади се Леонардо. — Мейвис и аз можем отново да се свържем с родилните центрове и болниците, за да проверим дали Танди не е постъпила някъде тази сутрин.

— Обади се първо на акушерката — нареди му Ив. — Нека тя се погрижи за това. Те се оправят по-бързо със здравните заведения от мен и теб. Мейвис, Танди някога споменавала ли ти е, че е мислила да даде бебето за осиновяване?

— Да, да, наистина. — Мейвис остана като вцепенена пред втория компютър, с ръце, кръстосани върху издутия й корем. — Ей сега си спомних, веднъж ми каза, че отишла в някаква агенция, за да предприеме първите стъпки по процедурата за осиновяване. Но после променила решението си. — Щом видя напрегнатото изражение на Ив, тя поклати глава. — Мислиш, че се е върнала към първоначалното си решение и пак се е свързала с тази агенция. Не, не го е направила. Не вярвам да се откаже от детето си. Тя бе решила, Далас, да създаде свое семейство.

— Но все пак си струва да надзърнем там. Помниш ли името на агенцията?

— Мисля, че ми спомена някакво име. — Мейвис притисна пръсти към слепоочията си, сякаш се опитваше да изстиска името от главата си. — Господи, не мога да се сетя. Помня само, че беше през една от онези вечери, когато седяхме с часове около масата и си бъбрехме за какво ли не.

— Непременно ми кажи, ако случайно си спомниш. — Ив се обърна към вратата, когато на прага се появиха Пийбоди и Макнаб. — Макнаб, иди при Рурк в съседния кабинет. Чака те да му помагаш в разследването на финансовите данни по случая Копърфийлд-Байсън. Пийбоди, вече разполагам със списък на лица и телефони в Лондон, които може би са свързани с Танди Уилоби. Захващай се с тях. Мейвис, ти и Леонардо трябва да се заемете с издирването на агенциите по осиновяване на извънбрачни деца в Лондон. Проверете ги всичките и вижте дали някое от имената ще се стори познато на Мейвис. Ако пък на Пийбоди в това време й потрябва отделен компютър, има един свободен в другата стая.

— Веднага започваме — отвърна Мейвис и с усилие се надигна от стола. — Ще се чувствам по-добре, ако се занимавам с нещо. Само така ще ми олекне на душата.

Пийбоди изчака, докато Леонардо помагаше на балоноподобната си любима.

— Какво ново откри по случая с Танди Уилоби?

— Погледни това криминално досие, което току-що ми изпратиха по интернет от Италия. Прилича на престъпление. Отвлечена жена, бременна в тридесет и шеста седмица. Никаква следа нито от нея, нито от бебето й. Италианският следовател разполага с имената на нейни познати от Флоренция, където е живяла, преди да се премести в Рим. Трябва да се проверят.

— Но аз не говоря италиански. Знам само думи като маникоти и лингуини^[1].

— Нито пък аз. Затова импровизирай. Опитай някаква по-различна тактика, виж дали някой там знае жертвата да е опитвала други варианти, като аборт или осиновяване.

Ив се зае да проверява базата данни на международния център за криминални престъпления. Искаше да огледа по-старателно всеки случай, за който подозираше, че може да има нещо общо с изчезването на Танди Уилоби. Не бе изключено, повтаряше си тя, един или дори няколко от тези неразрешени случаи да са свързани с прибързано, дори небрежно отвличане, което накрая да е завършило със смъртта на жертвата. Евентуално с цел прикриване на грешки, допуснати от извършителя при изнасилване, нападение или кражба. И трупът на жената да е бил захвърлен в някоя крайпътна канавка.

Започна да проучва грижливо всички описани подробности по тези случаи, включително и докладите от аутопсиите. Когато попадна на данните за двадесет и една годишна жена от Мидълсекс, Ив внезапно присви очи и цялата се напрегна. Край близката гора открили трупа на жертвата, доста обезобразен. До него намерили и изтръгнатия от утробата й зародиш. Местните полицаи търсели нещо друго сред сметището там и неочаквано попаднали на местопрестъпление. Обезобразяването било посмъртно. Причина за смъртта: счупване на черепа.

Ив незабавно провери всички налични данни по случая и накрая се свърза със следователя, който бе ръководил разследването. След петнадесет минути се облегна уморено на стола си, намръщена и вперила замислен поглед в таблото с данните за Танди Уилоби.

Има обаче разлики, каза си тя. Жертвата в Мидълсекс е била омъжена, макар и само няколко седмици преди убийството. Освен това е имала семейство в Мидълсекс, където е прекарала по-голямата част от живота си.

С изключение на краткия период, през който е била в Лондон. Според показанията на свидетелите, нейни близки приятелки, като отишла там, се заела да търси агенция, чрез която да даде бъдещото си бебе за осиновяване. Пийбоди прекоси стаята и Ив вдигна ръка.

— Нали току-що изпи едно кафе? — сърдито й се сопна Дилия.

— Виж тук. Двадесет и една годишна жертва от Англия. Бременна от своя приятел и се колебаела дали да задържи бебето. Семейството й било против, понеже не одобрявали мъжа й, който неколкократно попадал в полицията и нямал стабилна работа. Под натиска на родителите си заминала за Лондон, за да уреди осиновяването на детето. Останала няколко дни в един приют, след което се преместила в някакъв евтин хотел. Престоят й в Лондон продължил общо шест седмици, след което се върнала родния си Мидълсекс. Приятелят й си намерил стабилна работа, любовта победила и двамата се оженили и се заели да кроят планове да запазят бебето.

— Но?

— Но само две седмици преди термина тя изчезнала. Намерили я два дни по-късно на сметището край гората, недалеч от къщата, която тя и младият й съпруг наели под наем. Самото убийство било извършено другаде, но точното място така и не било установено.

— Проверили ли са съпруга й?

— Най-грижливо. Имал непоклатимо алиби. Причината за смъртта била мозъчна травма, най-вероятно от падане. В доклада от аутопсията се споменава също за следи от връзване на ръцете и краката, както и охлузване на китките малко преди настъпването на смъртта. Тялото е било обезобразено след смъртта. Разпорили корема й и изтръгнали зародиша. Безжизнен.

— Отвратително. — Пийбоди се извърна към вратата, за да провери дали Мейвис не е някъде наблизо. — Но все пак има съществени разлики в сравнение с изчезването на Танди.

— Но има и прилики. Ако допуснем, че похитителите са искали да вземат бебетата, това обяснява защо са посегнали на жертвата от Мидълсекс след смъртта й. Но вече е било прекалено късно, затова са опитали да прикрият следите, като са обезобразили тялото й, а после са изхвърлили трупа й заедно с мъртвия зародиш.

Ив се надигна, за да добави нова снимка и ново име на таблото за Танди.

— И така, с какво разполагаме досега? С три бременни млади жени в добро здраве. Двете не са били омъжени по време на отвличането. Поне две са търсили агенции за осиновяване.

— Да кажем, че са три — поправи я Пийбоди. — Братовчедка на София Белего е потвърдила, че София също е търсила подобна агенция и се е свързала с някакъв консултант.

— Имаш ли името на агенцията?

— Не. Но братовчедката обещала да поразпита и да провери дали жертвата не е споменала името пред някоя от приятелките си.

— Три от три възможни, това вече ми говори много. Нека да се заемем с тази нишка. Първо трябва да потърсим агенциите за осиновяване, които имат офиси в Лондон, във Флоренция и/или в Рим. Имам името на гинеколога на Танди в Лондон. Ще го запиша на таблото. Но първо трябва да проверим дали той не е свързан с някоя от лондонските агенции за осиновяване на незаконородени.

След кратко претърсване на базите данни се изясни, че докторът дежури по три дни седмично в една гинекологична клиника. Същата, веднага отбеляза Ив, която жертвата от Мидълсекс посещавала по време на краткия си престой в Лондон.

„Струва си да поговоря с него“, реши Ив и посвети следващия четвърт час на издирването на доктора.

След като поговори с него, тя добави върху таблото името му, както и името на гинекологичната клиника в Лондон.

— Той потвърди, че е дал на Танди имената на няколко агенции, както и на две-три консултантски кантори. Но не може да потвърди дали тя е посетила някоя от тях, понеже решила да прекрати визитите си при него. Дори си поискала медицинския картон. Той провери в дневник и ми каза на кои дати го е посещавала, след което ми изпрати по интернет списъка на агенциите и консултантските кантори, които обикновено препоръчвал на пациентките.

— Всички са в Европа — обърна й внимание Пийбоди. — Следователно, ако Танди наистина е била отвлечена, това е станало там.

— Е, светът е малък — въздъхна Ив и се обърна, когато Рурк влезе при тях.

— Мисля, че това, което открихме, ще те заинтересува, лейтенант — съобщи той и й подаде един диск.