Нора Робъртс
Родени в смъртта (14)

14.

Ив продължи със сведенията за сходните престъпления, които Пийбоди бе изпратила до домашния й компютър. От базата данни на международния център за криминални престъпления бяха подбрали за нея няколко по-характерни видове: отвличания; отвличания, завършили с убийство; изнасилвания; изнасилвания, завършили с убийство. Но се срещаха и отвличания, при които бебетата са били откраднати след раждането, а майките са били освобождавани.

Живи или мъртви.

При повечето отвличания обаче жената е познавала своя похитител и дори е имала контакти с него в миналото.

Ив отдели разкритите от неразкритите случаи, след което ги класира според престъпления вследствие на семейни скандали, случаи, при които похитителите са били душевноболни, и престъпления, извършени за пари.

Изнасилванията отдели в специална папка.

Накрая се зае със сортирането по географски признак.

Понеже случаи с подобни параметри се срещаха в Ню Йорк, тя ги отдели, а после сортира онези, в които бяха замесени членове на семействата на жертвите. Специално класира престъпленията, при които извършителите са ги подготвяли дълго и грижливо, като беляза тези, в които участва член на семейството. Провери дали някъде не се появяват имена на личности, които по един или друг начин биха могли да имат каквито и да било контакти с Танди.

Свърза се с отдела за издирване на изчезнали. Следователят оттам й съобщи, че са открили жена, която се укривала дълго в импровизирано убежище, за да избегне опасните контакти с лице, което я заплашвало с изнасилване. Разбира се, имаше още много случаи с изчезнали бременни жени, които така и не са били открити, нито се знаеше дали са родили и къде са децата им.

Понеже Танди бе пристигнала от Лондон, Ив се зае с изучаването на лондонските случаи.

Така се прехвърли на данните за Европа.

Най-силно я заинтересува едно досие, все още неприключено, за изчезването на жена в Рим, която просто излязла да се поразходи, но не се завърнала от разходката. Бременна в тридесет и шестата седмица. Също като Танди, италианката се преместила в друг град в началото на бременността — три месеца преди да изчезне се заселила от Флоренция в Рим. Самотна бъдеща майка, без никакви роднини. Била здрава и живеела сама. Но за разлика от Танди, тази жена кандидатствала за майчинска помощ и я получавала от четвъртия месец на бременността си.

Работела като художничка, но едва изкарвала препитанието си. Преди да изчезне безследно, довършвала стенописите в детската стая, която обзавела в квартирата си.

Всъщност как ли му казват в Италия — апартамент или квартира, зачуди се Ив.

От близо две години нямало никакви вести от София Белего. Изчезнала напълно безследно.

След като си записа името на следователя по случая, Ив реши да провери каква е часовата разлика, още повече че никога досега не бе телефонирала в Италия.

— Лейтенант!

— А? Какво?

— Вече е към два сутринта. Нюйоркско време.

— А колко е в Лондон?

— Още е прекалено рано. — Рурк отпусна ръце върху раменете на жена си и с енергична разтривка се зае да отстранява образувалите се там буци от пренапрежението. — Време е и двамата да се оттеглим, за да презаредим батериите.

— Още мога да издържа.

— Но ще можеш да издържиш доста повече след няколко часа здрав сън.

— Тъкмо се заех с данните, които Пийбоди ми препрати от базата данни на международния център за криминални престъпления.

— И колко още смяташ, че ще издържиш?

„Не много“, помисли си тя. Но продължи да упорства:

— Още не съм преписала всичко, което ме заинтересува. Трябва също да подготвя рапорта и да направя копието за отдела по издирване на изчезнали.

— Което може да изчака до сутринта.

— Ако тя наистина е била похитена, излиза, че това е станало най-малко преди петдесетина часа. Много ми трябват проклетите данни от паркинга. Не мога да оставя всичко това да чака до сутринта — възрази тя, когато Рурк я изгледа укорително. — Е, добре, ще подремна няколко часа, но само докато се съмне.

Той реши да я придружи до асансьора, защото видя, че очите й вече се затварят от преумора.

— Откри ли нещо, което да ми бъде от полза? — попита го тя.

— Не, нищо конкретно. Ще ми отнеме повече време, след като не разполагам с имената на притежателите на всички тези банкови сметки. Ако ги имах, щях много по-бързо да се добера до най-важното, което се крие зад тях. — „Освен това, помисли си той, щях да мога да се възползвам от нерегистрираното си оборудване и да избегна бдителното око на службата по контрол на компютърните злоупотреби, ако задълбая по-навътре, отколкото е официално разрешено“. — Все пак активирах две компютърни програми. Утре сутринта ще видим резултата.

— Аз също ще трябва да се поразровя по-надълбоко. — Тя се опита да изтласка от уморения си мозък версията за отвличане, завършила с убийство на жертвата. — От Кавендиш към Бълок и от Робърт Краус към Джейк Слоън… Нищо чудно да се окажат въвлечени и трите поколения от фамилия Слоън. Трябва да проследя връзките между тях и двете жертви. Имам предчувствието, че там се крие нещо. Мисля, че ако успея да притисна по-яко Кавендиш, той накрая ще изплюе камъчето. — Ив още не се бе преоблякла — до такава степен съзнанието й бе обсебено от загадките в двете разследвания. — Не мога да си обясня защо е било необходимо на една преуспяваща фирма, която толкова държи на външния блясък, да прибягва до услугите на един некадърник като Кавендиш и на всичкото отгоре да го остави да оглавява филиала й в Ню Йорк. Може би всичко се дължи на връзки, роднински или други, защото той въобще не е толкова умен, колкото се изисква за подобен пост. Докато, виж, секретарка му Бръбъри е доста интелигентна. Но тя явно няма влиятелни роднини, затова неговото име фигурира начело, а нея са я оставили да действа зад сцената. — Ив се плъзна в леглото и уморено се отпусна върху възглавницата. — Копърфийлд е споменала, че й е предложен подкуп. Ако мога да разкрия осъществяването на контакт между нея и фирмата на Кавендиш, при това малко преди да я убият, ще има за какво да го притисна. Или пък…

— Май кафето ти идва твърде много. — Притегли я към себе си. — Изключи главата си и се опитай да поспиш.

И как, по дяволите, да го направи? Все пак той имаше право, както винаги впрочем. Наистина напоследък прекаляваше с кафето. Мозъкът й пулсираше неуморно, докато в главата й се въртяха всевъзможни връзки, водещи от Копърфийлд към Байсън и от него към Танди и обратно.

— Нищо чудно да се наложи да замина за Лондон — промърмори тя. — Хм. Няма ли обаче да сбъркам, ако се окажа извън страната, увлечена в криминални разследвания точно когато дойде времето Мейвис да ражда?

— Да, разбира се. Ако не сме заедно тогава, ще те натупам.

— Хубава приказка, няма що.

Умът й още не можеше да намери покой, а тялото й настояваше за своето, така че тя не виждаше защо да не постигне и двете едновременно.

Започна нежно да го гали с пръсти по гръбнака, след което изви глава и устните им сякаш сами се намериха в мрака.

— Да не се опитваш да се възползваш от това, че съм уморен?

— Дяволски си прав.

— Само проверявам. — Устните му се притиснаха в нейните. — Тогава да продължим. Не мога да те спра.

— Явно не ти остава нищо друго, освен да си лежиш примирено. — Ухапа го леко по брадичката, сетне плъзна език по шията му. — Но ако се чувстваш безсилен, можеш да викаш за помощ.

— Гордостта не ми позволява.

Тя се засмя, спусна ръка още по-надолу и откри, че вече е корав и напълно готов.

— Да, има защо да се гордееш толкова.

Вкусът му бе така приятен, стоплящ, сладък като зрял плод, а тялото й — тъй плътно притиснато в неговото, голата й плът към неговата, че тя усети как сърцето му бие като бясно. Измести се и се изпъна над него, за да може да прилепи устни там, където ударите на сърцето му се долавяха най-ясно.

„Това е нещо повече от голо желание“, каза си тя. Това бе плод на познание, съчетано с комфорт, пък дори и някакъв вид общуване. Обърни се към мен и аз ще бъда там. Това бе простичкият отговор, до който те двамата винаги достигаха, при това едновременно, без значение какви сенки са надвиснали над тях в момента. Както в миналото, така и в настоящето винаги намираха този отговор, при това всеки достигаше сам до него.

Ив настръхна, когато ръцете му се впиха в нея, за да галят, да я приласкават и едновременно с това да я възбуждат. И двете му се удаваха с лекота. За миг тя остана неподвижна, със затворени очи, поглъщайки разкъсващата наслада да знае на кого принадлежи. А после, в непрогледния мрак, в пълна тишина, тя отново се плъзна по снагата му, докато устните им сами се намериха.

Рурк се увлече в ласките и прегръдките, ставащи все по-жарки, докато се носеше на гребена на вълната от сладостно усещане. Формите й, ароматът й, шепотът й, всичко бе толкова познато и толкова примамващо. Тя, както никоя друга, бе способна да достигне до всяко кътче на сърцето му. Неговата жена, с високото си стройно тяло, с толкова дързък дух и вечно търсещ ум. Неговата радост, неговото спасение.

Както и нуждата му за нея, която звучеше във всички фибри на тялото му като победоносна мелодия.

Тя го възседна и отпусна ръце върху неговите, когато той пое едната й гръд с устни. Остави главата си да се отдръпне назад, когато се потопи в следващата тръпка, прочистваща целия й мозък от всичко останало. За да освободи място само за това, което в този миг си даваха един на друг.

Пое го, бавно, бавно.

Той потръпна в нея, започна да изрежда нещо полугласно досами ухото й, но накрая я изпълни цялата. Тялото й се преви назад, като тънка бяла дъга в сенките на нощта. А после се прегъна напред, за да се залепи към него, докато едва не секна дъхът и на двамата.

Вплели плътно тела, за да се издигат и пропадат заедно от висота към висота, краката й се разтрепериха над бедрата му. Накрая замря, бездиханна, с глава, отпусната върху гърдите му, докато чакаше разсъдъкът й да се завърне.

— Много по-вкусно от всякаква торта — изрече тя и той прихна от смях.

— Така си е. Макар че тортата беше дяволски вкусна.

— Ммм. Колко е часът впрочем?

— Ами… май минава три.

Тя набързо пресметна часовата разлика.

— Добре тогава. — Вдигна глава и силно впи устни в неговите. Но после се претърколи от него към края на леглото и се надигна.

— Къде тръгна, лейтенант?

— Искам да събудя неколцина обитатели на европейския континент. Искам светлина, но само пет процента — нареди тя на автоматиката, управляваща лампите в къщата. — Но първо ще си взема един душ — добави, когато лампите замъждукаха. — Да се изметат всички остатъци от паяжини — заповяда Ив на другата част от битовата автоматика, предназначена за поддържане на чистотата в дома.

Той пъхна ръка под главата си.

— Значи ме използваш да ти уплътнявам времето, докато изчакваш да напреднат стрелките на часовника до толкова, че вече да можеш да позвъниш на някой нещастник, та да го събудиш толкова рано в неделя сутрин.

— Да.

— Свикнал съм бъда използван така. Благодаря.

— За нищо. — За свое безкрайно удивление, Ив усещаше главата си напълно прочистена. — Искам само да пораздвижа някои неща, а после ще се присъединя за час-два при теб в леглото.

— Няма начин да не го направиш. — Той стана. — Може да е за по-дълго.

— Не си длъжен да ставаш.

— Допреди десетина минути пееше друга песен. — Тя се усмихна, а той приближи до нея и закачливо я потупа по дупето. — Нека да се порадваме заедно на душа. Пък може и да се върнем обратно в леглото още преди да е съмнало.

 

 

Ив позвъни първо на Кендид Мероу. Но разговорът веднага бе прехвърлен на гласова поща. Тя остави съобщение, след което продължи със следващото име от списъка си.

Отсреща се чу леко пресипнал глас:

— Проклет досадник.

— Брайър Роуз Мероу?

— Знаеш ли колко е часа?

— Там, където сте вие, или там, където съм аз? Обажда се лейтенант Ив Далас от полицията в Ню Йорк. Вие ли сте Брайър Роуз Мероу?

На екрана на видеотелефона видя как изпод завивките в леглото се надигна една сънена глава с черна рошава коса.

— Коя, по дяволите, сте вие?

Ив отлично съзнаваше, че самата тя би се държала така при подобни обстоятелства, затова продължи, без да губи търпение:

— Вие ли сте Брайър Роуз Мероу? Имате ли заварена сестра на име Танди Уилоби?

— Какво, по дяволите?

— Кога за последен път сте се срещали с нея, госпожице Мероу?

— О, господи! — Завивките в леглото помръднаха и разкриха още гъста коса, а след нея се появи и едно бледо лице, със сънени, невероятно пурпурни очи, очертани прекалено щедро с черен молив, и пълни устни с поизтрито карминено червило. — Откъде, по дяволите, да знам в този безбожно ранен час, когато няма дори още осем? Дяволите да ви вземат, я повторете още веднъж коя сте?

— Лейтенант Далас от Ню Йорк.

— Ченге? Че какво искат ченгетата от Танди? И то ченгетата чак в Ню Йорк? Още не съм си изпила гадното сутрешно кафе. — Брайър Роуз разтърка лицето си, но после се усети и побърза да прикрие корема си с чаршафа. — О, майната му, колко ли оргазми изкарах тази нощ?

— Е, това си е вече ваша лична работа.

Жената отсреща изсумтя.

— Пиенето май ми дойде много. Ама защо ме будите в неделя сутринта заради Танди?

— Знаехте ли, че през последните няколко месеца тя е живяла в Ню Йорк?

— Ню Йорк? Сега вече направо ме съсипахте. Ама сериозно ли? Танди в шибания Ню Йорк!

— Да го приема ли като отговор, че наскоро не сте виждали?

— Отскоро не сме… — Тя зарови пръсти в косата си, протегна се към малката масичка и затършува сред нахвърляните вещи, за да се докопа до някаква захвърлена там цигара. — Опитвам се да си събера ума. Май че беше през юни. Но защо? Да не се опитвате да ми кажете, че се е захванала с нещо незаконно? Не, не и нашето момиче.

— Изчезнала е.

— Изчезнала? Какво? — Щракна запалката, но веднага спусна капачето, преди да се появи пламъчето. — Изчезнала! Какво искате да кажете с това?

— Никой не я е виждал от миналия четвъртък.

— Може пък да се е запила нейде. Макар че не е много типично за нашата Танди.

— Съмнявам се, особено като се има предвид нейното състояние.

— Че какво й е на състоянието?

— Не знаехте ли, че Танди е бременна? И че остават броени дни до раждането?

— Какво? Мамка му! Ама че работа! Боже, каква каша. Танди? Пълна идиотщина. — Но сънят вече бе прогонен от очите й. — Изчакайте само една шибана минута. — Тя се изтърколи от леглото. Ив въздъхна облекчено, англичанката поне беше с бельо. Сграбчи някаква мърлява червена блуза от купчината дрехи и я навлече през главата си. — Нима се опитвате да ми кажете, че Танди е била цапардосана с нещо тежко по главата и сега никой не знае къде е?

— Нещата са точно такива, каквито ви ги съобщих. Но вие ми обяснихте, че от миналия юни не сте се срещали. Това обичайно ли е при вас, толкова дълъг интервал от време?

Брайър Роуз се върна и приседна в края на леглото. Този път успя да запали цигарата.

— Слушайте, ние двете с нея всъщност бяхме заварени сестри само за две години. Нейният овдовял баща се ожени за коравосърдечната кучка, която имам вместо майка, когато бях на четиринадесет. Но той се оказа свестен тип, общо взето. Ала после си строши главата в една адска катастрофа по магистрала М4. — За миг замлъкна, колкото да си поеме дълбоко дъх и да издиша облак от дим. — Танди тъкмо завършваше университета и дори вече си бе намерила работа. Майка ми ме замъкна за Коледа чак в Съсекс, за бога. Танди направи известни опити да поддържаме някакви отношения, само че онази коравосърдечна кучка, искам да кажа майка ми де, хич не се поинтересува от нея. А пък аз тогава не бях в най-готината си форма, разбирате ли ме? Повече се вълнувах от купоните, разпивките и гаджетата. Хич не ми се щеше да си имам по-голяма сестра. Особено пък такава, дето е с големи претенции за облеклото, с кенефни стандарти за живота и прочее глупости. Докато аз се влачех с разни опърпани прошляци, та хич не ме вълнуваше какви парцали ще си нахлузя. И се чуках тогаз с кого ли не. Ама понякога все пак се виждахме, ако успееше да ме свари вкъщи. — Отново всмукна дълбоко от цигарата. — Дори когато най-сетне успях да се добера до една по-свястна работа, та малко започна да ми поолеква, пак нямахме много за какво да си говорим. Видях се с нея… хм, миналата пролет, да, май така беше. Ами помня само, че тя ми позвъни за нещо и рече, че трябвало да поговорим.

— И поговорихте ли си?

— Ами… всъщност не. Знаех, че се беше замотала в нещо си, и си мислех, че сигурно е искала да се сгоди за някого. Или пък е било заради амбициите й да се докопа до проклетото повишение в работата. Тогава реагирах като последната простачка, понеже бях хлътнала съвсем като глупачка по един тип и ми беше ужасно криво. Но майната му на оня кретен. Та се срещах с нея само за едно кафе и се държах доста педалски с нея. Адски гадна работа.

„Да, сигурно е било истинско предизвикателство за теб“, помисли си Ив, но веднага си каза, че трябва на всяка цена да се заеме с изучаването на чуждестранния жаргон и изразите в него, за да може да смила чутото при подобни разпити.

— И повече не се срещнахте?

— Ами аз съм си задник, нали, к’во ще кажеш, а? Та само след седмица ми скимна да се покая и се замъкнах до квартирата й, ама тя вече се била изнесла нанякъде. Хазяите ми казаха само, че се преместила, може би чак в Париж. И понеже ми беше писнало от всичко това, ’щото тя дори един телефон не ми звънна да рече накъде ще потегля, аз я обявих за долна мръсница. Та казваш, че ще си има бебе, а?

— Точно така. А познавахте ли Арън?

— Срещали сме се два-три пъти. Те двамата тогава толкова се прехласваха един по друг. И той ли е с нея в Ню Йорк?

— Доколкото знам, не е. Знаете ли фамилията му? И някакъв телефонен номер за връзка с него? Или адрес?

— Арън Апълби. Май че живееше в Челси. Пише за „Таймс“. Да не би да я е накиснал, а после да й рекъл сама да се оправя и се измел от сцената?

— Точно за това ще трябва да говоря с него. С кого друг се е срещала?

— Танди ли? Не и нашата Танди. Тя си ходеше само с него, при това от много месеци бяха все заедно. Копеле мръсно. Може би се е върнала в квартирата си, за да се скара с него. Но мога да звънна тук-там и да поразпитам. Едно момиче иска да си има дом, нали, особено когато ще става майче.

— Благодаря за сведенията. Ако си спомните за още нещо или откриете къде се намира сега, свържете се с мен.

Ив зададе на компютъра да търси данни за Арън Апълби, като му продиктува телефонния номер и адреса.

Тъкмо набираше номера на Апълби, когато компютърът изрецитира стандартната минимална извадка от търсените данни:

Арън Апълби, роден на 5 юни 2030 г. в Девъншир, Англия.

Следваха сведения за родителите му, както и сложни роднински връзки с доведени или заварени братя и сестри както по бащина, така и по майчина линия. Както бе споменала Брайър Роуз Мероу, оказа се, че той наистина работи като щатен журналист в редакцията на лондонския „Таймс“, при това вече от осем години. Нямаше данни да се е женил някога, нито да е бил задържан в полицията. Само няколко глоби за нарушения на уличното движение. През последните пет години бе живял на същия този адрес в Челси.

Върху екрана изплува снимката му — привлекателен блондин с добре очертана челюст. Висок около метър и седемдесет и седем, тегло — към седемдесет и два килограма.

Поне на пръв поглед изглеждаше съвсем добре, съвсем обикновен. Типичен мъжкар, намуси се Ив.

— Искам да си поговоря теб, Арън.

Отново опита на домашния му видеотелефон, но пак попадна на гласова поща, затова моментално прекъсна връзката. След това провери данните за онзи италиански следовател, който разследва сходния случай в Рим. Това я принуди да се залута из лабиринта на италианските полицейски служби, докато най-накрая не попадна на колега от отдела на следователя, който не само че говореше чудесно английски, но и се съгласи да се свърже с инспектор Тривети, за да го помоли да сподели с нея всичко, до което се е добрал в разследването на случая.

Ив своевременно вписа всичко това в бележника си, след което се надигна от стола пред компютъра, за да закачи на таблото, посветено на Танди, отпечатаната на принтера фотография на Арън Апълби. Накрая се затътри уморено към кухнята за едно спасително кафе. Ала тъкмо в този миг Рурк излезе от кабинета си.

— Никакво кафе повече! — властно й нареди той.

— Само още едно. И без това сега само чакам да ме потърсят от Рим.

— Тогава поръчай на автоготвача капучино, но безкофеиново. И нека бъдат две.

Тя едва се сдържа да не избухне.

— Безкофеиновото не ми действа толкова силно.

— А защо не се погледнеш първо в огледалото? Сенките под очите ти са станали толкова дълбоки, все едно си изпила най-силното кафе на света. Какво узна за онзи случай от Рим?

— Прилича на добре организирано престъпление. Поговорих с един от италианските следователи, който за щастие разбира, като му говорят на английски. — Тъй като Рурк я последва в кухнята, тя така и не успя да се наслади на истинско кафе. — Освен това си побъбрихме със сестричката на Танди. — Ив отложи най-важното от този разговор за малко по-късно, докато автоготвачът не им сервира две доста пенливи кафета. — Как се справяш с британския жаргон?

— Горе-долу поносимо.

— Ами тогава мога да те използвам за устен преводач. Знаеш ли какво означава „кенефни стандарти“?

— Най-често означава отегчителни, досадни.

— Не го знаех. Та тя ми съобщи, че фамилията на Арън е Апълби. Работел за лондонския „Таймс“. Живеел в Челси. И двамата му родители имали по няколко брака или извънбрачни съжителства. Но сега били разделени. Та сега Арън Апълби не може да се оплаче от липса на полубратя или полусестри.

— Което може да го е отблъснало от мисълта да създаде свое семейство.

— Да, възможно е. Освен това журналистите разполагат с много източници на информация. Ако е искал да намери Танди, би могъл да го стори. Но може да е решил, че иска детето само за себе си, и тогава са се скарали здравата. Или е открил, че е забременяла, след като си е мислел, че такава беля не може да се случи, и е побеснял от гняв. Но кой знае, може просто да си е у дома, да дреме пред телевизора и шоуто в съботната вечер и да не иска да посегне към телефона.

— Възможно е също тя просто да е избягала от него. Нали веднъж вече го е направила, като е напуснала Лондон.

— Да, така е. — Вероятността Танди да е постъпила така беше към петдесет процента. — Но мога да се обзаложа, че когато е напуснала Лондон, е опаковала всичките си вещи, при това най-прилежно и спретнато. Предупредила е както хазяина си, така и работодателя си. Обаче тук, в Ню Йорк, не е постъпила така. Това вече съм го установила със стопроцентова сигурност. Не, вместо това е работила през целия ден, а накрая напуснала бутика и решила просто да се поразходи някъде между Мадисън и Пето Авеню.

— Не. — Рурк отпусна ръка върху рамото й и започна да го разтрива. — Не е постъпила така.

— Хм. — Тя уморено се прозина. — А ти откри ли нещо по банковите сметки?

— Попаднах на няколко доста интригуващи факта. Но искам първо да ги анализирам от друг ъгъл и чак след това да ти ги покажа.

— Звучи ми така, като че ли си замислил нещо. Слушай, защо не зарежеш всичко и не се пъхнеш в леглото? Аз само трябва да изчакам да ми позвънят от Италия, след което ще се присъединя към теб.

— Няма начин. Ако те оставя сама дори за малко, когато се върна, ще те заваря върху бюрото хъркаща пред компютъра.

— Не хъркам.

— Хъркаш, та чак мъртвите ще събудиш.

— Не хъркам. — Ами ако наистина хъркаше?

В отговор той само се подсмихна леко, след което приближи, за да огледа новото табло, посветено на Танди Уилоби.

— Как успя да събереш толкова много сведения за толкова кратко време?

— Но все още нищо не сочи къде може да е сега и защо се е случило всичко това с нея. При онзи аналогичен случай в Италия не са открили нито жената, нито бебето.

— Защото не са имали следовател като теб. — Нито майка като моята, мислено добави Рурк. Майка му, която също нямаше нито родители, нито роднини и нищо не можа да облекчи съдбата й. Обърна се към Ив: — Виж се само. Едва се крепиш на краката си, а се мъчиш да водиш война на два фронта.

— Може би вече е прекалено късно да я издирваме. — Тя кимна към снимката на Танди. — Макар че ще направя всичко, което е по силите ми.

Сигналният светодиод на видеотелефона й започна да мига. Ив се извърна и отговори на повикването:

— Лейтенант Далас слуша.

— Обажда се инспектор Тривети. Предадоха ми да ви потърся.

Говореше леко прегракнало, с доста странен акцент. Лицето му изглеждаше слабо, но в никакъв случай не бе лишен от мъжки чар.

— Благодаря ви, че толкова бързо се отзовахте, инспекторе.

— Радвам се, че можем да се чуем, но scuzi^[1], моят английски е доста оскъден.

— Е, моят италиански е още по-зле. — Хвърли загрижен поглед към Рурк. — Но до себе си имам човек, който ще ми помага, ако не мога да разбера нещо. Преди две години приблизително сте разследвали безследно изчезнало лице. По-точно става дума за една бременна жена.

— Да. Говорите за София Белего, нали? Подразбрах, че сте се сблъскали с аналогичен случай.

— Точно така, но тази, която ние търсим, се нарича Танди Уилоби — уточни тя и го запозна с най-същественото по случая, докато Рурк, застанал до нея, уточняваше някои подробности в превода на италиански, но най-вече, когато по лицето на инспектор Тривети се изписваше недоумение.

— Също като при вас, и нашата София нямаше семейство, нито други познати в града, преди да изчезне сякаш вдън земя. Но тя остави — momento^[2] — да, банковата си сметка. Разбира се, от времето на изчезването й тя не е била използвана, както и кредитните й карти. Дрехите й, вещите и въобще всичко, което е притежавала, бяха намерени в апартамента й. Нейна съседка ни съобщи, че разговаряли сутринта, преди да изчезне. В протокола от разпита е записано, че София тогава била… Как се превежда lieto?

— Щастлива — веднага преведе Рурк.

— Si^[3], била щастлива и изпълнена с живот. Казала още, че отива при dottore.

— Доктор — отново преведе Рурк.

— След което щяла да пазарува, защото й трябвали дрехи за бебето. Вероятно е посетила този dottore и се е установило, че всичко е било наред. Че плодът е здрав. Настроението й било отлично. Уредила си appuntamento.

— Час за преглед — обясни Рурк.

— Да, час за следващия преглед — повтори Тривети. — След една седмица. С една дума, София била много щастлива, че ще става майка. Разбрахте ли ме?

— Да — потвърди Ив.

— Но не отишла да купи дрехи за бебето в магазина, който обикновено посещавала. Нито пък в някой друг подобен магазин в Рим, където показахме снимката й. Разговарях с десетки продавачки. Някои потвърдиха, че е посещавала магазина им, но не и в този ден. Излиза, че никой не я е виждал, след като е напуснала кабинета на dottore. Няма сведения да е била забелязана и в обичайните за нея транспортни средства — автобус, влак, совалка. Не е регистрирано използване на паспорта й, който всъщност открих в апартамента й. Няма и записи за обаждания по видеотелефона й, които да ми послужат като насочващи следи.

— Нищо ли не открихте в болниците, родилните центрове, моргите?

— Нищо. Заех се да търся бащата на детето й, но никой не знае кой е. Нито в Рим, нито във Флоренция. Въпреки всичките ни усилия тя не бе открита.

С помощта на Рурк за превода Ив изслуша повторния, този път по-подробен разказ на Тривети, като го притискаше да й съобщи повече подробности. Преди да прекрати разговора, тя го помоли да й изпрати ксерокопие от досието по разследването, като се съгласи в отплата да му изпрати копие от документите по издирването на Танди Уилоби.

Накрая седна намръщена пред бюрото, загледана в записките си от проведения разговор.

— Трябва да опиша всичко това.

— Но първо трябва да се наспиш.

— Обещах на лейтенант Смит от отдел „Издирване на изчезнали лица“ да й предавам копия от всички рапорти и бележки по случая. Затова трябва да…

— Ама ти какво си въобразяваш? Че тя в този момент седи и чака твоя рапорт ли? При това в… — Той погледна ръчния си часовник. — … в четири и четиридесет и осем, и то тъкмо в неделя сутринта!

— Не, разбира се, но…

— Не ме принуждавай да те грабна и да те повлека насила към леглото. И аз съм уморен, така че мога да залитна и да ударя главата ти в стената, докато те нося на ръце. А мразя да повреждам проклетата боя по стените.

— Ха-ха, много смешно, няма що! Просто ме остави да опитам още веднъж да се свържа с Апълби. Слушай, изслушай ме поне, ако тя е взела совалката до Лондон, за да се види с него, ще си легна с олекнало сърце.

— Дяволски добре знаеш, че не го е направила. Е, добре, това, но само това и край за днес.

— Ставаш ужасно заядлив, когато си уморен.

— Мога да стана още по-заядлив, като те гледам как се тормозиш до изнемогване.

Тя опита още веднъж да се свърже с Арън и отново попадна на гласовата му поща.

— По дяволите!

— В леглото, казах. Да спиш. Непробудно. Иначе ще си останеш в това кисело настроение, заядлива и хаплива. Накрая ще се принудя да те вържа и да те натъпча с транквиланти.

— А няма ли да повикаш някого на помощ, докато ме отвързваш? — Но щом се изправи, кръвта нахлу толкова рязко в главата й, че бе длъжна да признае, съпругът й имаше право да настоява да си почине. И без това трябваше да остави тази заплетена главоблъсканица да отлежи няколко часа.

Поне за два часа — каза си тя — или най-много за три.

Хвърли последен поглед към снимката на Танди на таблото, преди да тръгне към спалнята, съпровождана от Рурк.

— По-трудно е от разследването на убийствата — констатира тя.

— Така ли? И защо?

— Защото те вече са извършени. И от теб се иска само да откриеш кой е отнел живота на жертвите, да установиш защо се е стигнало до проливането на кръв. Ако можеш, разбира се. Да изградиш версия за случая, която ще осигури справедлив съдебен процес. Но това… нищо не знаеш. Дали е жива или мъртва, дали е била наранена или пък изнасилена, или просто е изчезнала някъде заради някакво свое капризно хрумване и сега се шляе нейде за собствено удоволствие. И ако не успееш да я откриеш или поне не навреме, тя може да се окаже твой „клиент“, но случаят ще попадне в отдел „Убийства“.

— Ще я открием.

Ив погледна часовника над леглото. „Вече от седемдесет и един часа няма дори следа от нея“, мрачно констатира тя.