Нора Робъртс
Родени в смъртта (13)

13.

Щом се прибраха в централата, Ив се раздели с Рурк. Помоли го да отиде направо в кабинета й и да я изчака там, докато тя отскочи до отдела по издирване на изчезнали.

— Може да се наложи да предложа някакъв стимул на колегата, който ще трябва да одобри молбата ми — обясни му тя.

Той наклони леко глава, а прекрасните му устни се извиха в закачлива усмивка.

— Искаш да кажеш, че ще му дадеш нещо като подкуп, а?

— „Подкуп“ е прекалено силно казано. Но да, ако искаш, наречи го подкуп. По-вероятно е да му подаря билети за най-интересните мачове за сезона. Или да купя една-две бутилки. Обикновено така се уреждат доста работи. Ще действам съобразно това, което се изпречи пред мен.

— Да се подкупват ченгета, за да не си вършат работата, е наша отколешна традиция.

— Внимавай какви ги дрънкаш!

Той се засмя.

— Направи каквото прецениш за уместно, лейтенант. Ще бъда в кабинета ти.

Тя не знаеше кого може да завари дежурен през уикенда или кой може да седи зад бюрото в приемната, но се надяваше да попадне на колега, с когото поддържа сърдечни отношения.

В противен случай щеше да й се наложи да започне с издирване на началника, който оглавява екипа, дежурен през уикенда. И ако нещата се закучат, никакви стимули нямаше да помогнат. Тогава вече нямаше да й остане друг изход, освен да се запъти право към кабинета на Уитни. Но нали именно това тя се стараеше всячески да избегне.

Когато видя лейтенант Джей Смит, понесла към бюрото цяла камара бутилки с енергийни напитки, сякаш бе изпразнила напълно запаса на автомата за продажби, Ив веднага си каза, че е извадила невероятно голям късмет.

— Добър ден, Смит.

— Здравей, Далас. Решила си да пообиколиш насам, защото е събота ли?

— Не съвсем. — Ив измъкна няколко кредита от джоба си. — Ще ми дадеш ли една бутилка?

— Разбира се. Имам и пепси.

— Благодаря.

— Прекрасно палто! Решила си да се откажеш от кожите, а?

— Може и така да се каже. Благодаря — повтори Ив, когато Смит й подаде бутилката с пепси. — Ще ми отделиш ли една минута?

— Естествено. Къде предпочиташ, в салона или в кабинета?

— Нека да е в кабинета ти.

— Значи е нещо по работа — кимна й Смит и пое напред.

Тя наближаваше петдесетте и можеше да се похвали с повече от четвъртвековен стаж в занаята. Бе женена, с едно дете. Или може би бяха две, помъчи се да си припомни Ив. Не беше висока, не повече от метър и шестдесет, но бе набита и яка като боксьор. Помнеше я неизменно стегната и мускулеста. Косата й бе в различни оттенъци на русото, с непокорни, леко посивели краища, подвити на нивото на челюстта й.

Носеше служебния си пистолет ниско отстрани на бедрото, едва прикрит от спускащия се надолу въздълъг тъмносин пуловер.

Ив знаеше, че жената има славата на солидно, кораво ченге, на чиято дума винаги може да се разчита, затова побърза да отхвърли хрумването да се опита да я предразположи с билети за мачове или някоя бутилка уиски. С личност като нея трябваше да говори направо, без никакво усукване.

Кабинетът на лейтенант Смит бе по-голям от нейния, но такива бяха още много кабинети на етажа. Обитателката на този имаше основание да се гордее с притежанието на две доста комфортни кресла за посетители, както и с бюро с блестящ плот от неръждаема стомана, който изглеждаше още съвсем нов.

Върху него се мъдреше стандартната компютърна конфигурация, с куп дискове до нея и купчина папки настрани. Имаше и снимка в рамка на двама тийнейджъри, момче и момиче, за които Ив веднага си каза, че сигурно са децата на лейтенант Смит.

От автоготвача в ъгъла Смит си взе чаша с толкова тъмен чай, че приличаше повече на кафе, след което с щедър жест подкани Ив да се настани в едното кресло. Самата тя, вместо да заеме стола зад бюрото, седна във второто.

— И така, какво не е наред? Изгубила си някого?

— Търся една личност, за която наистина може да се окаже, че е изчезнала безследно. Затова се нуждая от твоята помощ.

— Ако искаш да се заемем с издирването, може да се уреди. — Тя се надигна и отвори едно от чекмеджетата на бюрото си. Измъкна диктофон и бележник, но Ив веднага поклати отрицателно глава.

— Не, не става дума за това. Нека първо ти обясня ситуацията.

Докато говореше, тя не отделяше поглед от лицето на Смит. Видя, че колежката й я слуша внимателно.

— Ти смяташ, че вероятно се касае за отвличане — отбеляза тя, когато Ив млъкна. — Но в случая става дума за бременна жена, при това без брачен партньор, без семейство, съвсем сама в чужда страна. Никак не й е било лесно. Може да й е писнало, просто да е решила да се махне.

— Да, би могла. Само че никой, който я познава, не вярва, че би изчезнала просто така.

— Но самата ти не си я познавала отблизо — изтъкна Смит.

— Не. Срещнахме се само два пъти и останах с много добро впечатление от нея. Не очаквам внезапно да замине нанякъде, при това без да се обади на никого, нито на колежките в службата си, нито на съседите си. Още повече че е оставила в апартамента всичките си вещи.

— Каза, че си проверила видеотелефона й и не си открила разговори, които да подсказват за съществуването на някакъв план за напускане на града — рече Смит и замислено присви устни. — На всичкото отгоре е имала ангажимент, а не се е появила и на бебешкото парти, макар че е купила и опаковала подаръка. Е, тогава е добре, че дойде при мен да сигнализираш за този случай.

— Часовете за последната й поява, както и останалите обстоятелства сочат, че нещо се е случило с нея, след като е напуснала работа, но преди да се прибере вкъщи.

— Съгласна съм и с това — кимна Смит, облегна се назад и отпи от силния тъмен чай. — Но нали не искаш да отворя досие по случая и да задвижа издирването?

— Знаеш ли как реагира моята приятелка? Онази, другата бременна? Тя направо превъртя и… — Ив пое дълбоко дъх. — Добре, накратко казано, тя поиска лично аз да се заема с търсенето на изчезналата й приятелка. Затова съм дошла да те помоля да ми позволиш да поема случая. Нямам намерение да те измествам — продължи Ив, когато Смит сведе глава над чашата и смръщи чело. — С радост ще приема всякаква помощ и подкрепа или указания от теб, ако решиш да ми ги предоставиш, но в момента Мейвис е в такова объркано емоционално състояние, че разчита единствено на мен да поема грижата по издирването.

— Защото те познава, но не и мен, нито някой друг от отдела.

— Тъкмо в това е цялата работа. Ние с Мейвис сме близки много отдавна. Никак не ми се иска да я разочаровам.

— А на нея колко й остава до раждането?

— На Мейвис ли? — Ив поклати глава. — Вече е на финалната права. Мисля, че надали има повече от две седмици. Обещах, че ще се нагърбя със случая. Затова те моля да ми позволиш да удържа дадената дума.

— Да не би да говорим за онази Мейвис Фрийстоун, която предизвика сензация в музикалните среди?

— Да.

— Ами знаеш ли, осемнадесетгодишната ми дъщеря е нейна запалена почитателка.

Ив усети как напрежението, сковаващо досега раменете й, малко олекна.

— Мога да заведа дъщеря ти да я слуша зад кулисите при някой от следващите й концерти в града. Или където и да е другаде, по време на някое от турнетата й, ако не възразяваш да пътува с частна совалка.

— Ако го уредиш, ще се превърна в герой за дъщеря си за цял живот, макар всичко това подозрително да ми намирисва на подкуп.

Ив се ухили.

— Можеш да си сигурна, че е точно това. При това дяволски добър. Мога да добавя и билети за мачове или някоя бутилка. Ще ти бъда изключително благодарна, Смит.

— И аз имам приятелки и също не бих искала да ги изоставя, когато изпаднат в беда. Ето какво ми е нужно обаче, за да свършим работа. Ще трябва да ми даваш по едно копие от всеки оперативен рапорт, от всеки протокол за разпит, от всички бележки по случая. Ще имам правото да оценявам всеки етап от твоето издирване, при това още в хода на разследването. Ще поддържам мое досие по случая и ако по някое време преценя, че трябва да се намеся или че още някой трябва бъде да привлечен — независимо дали като твой помощник, или пък да поеме изцяло случая — не искам да чувам оплаквания от твоя страна.

— Няма да се стигне дотам. Безкрайно ще ти бъда задължена.

— Тогава се заеми с търсенето им — на жената и на бебето — и накрая всички ще бъдем квит. — Смит взе от чекмеджето на бюрото една от визитните си картички. — Засега не мога да си спомня за подобни случаи, но ще се поразровя в картотеката и ще видя дали не може да се намери нещо, което поне отчасти да напомня за тази история.

— Благодаря ти. За всичко.

— Ето тук, на гърба, са записани номерът на моя домашен видеотелефон, както и на мобилния ми. Можеш да ми звъниш по всяко време, денем и нощем.

Ив взе визитната картичка и на раздяла здраво стисна ръката на лейтенант Смит.

Когато се върна в кабинета си, завари Рурк зад бюрото, зает с компютъра й. Той вдигна очи към нея и изви вежди в безмълвен въпрос.

— Всичко се уреди. Извадих голям късмет.

— Това е много добра новина. Започнах да правя някои предварителни проучвания. Къде искаш да продължиш работа — тук или у дома?

— Засега на нито едно от двете места. По-скоро трябва да излезем, за да потърсим човека от автобуса.

Името на шофьора бе Браунщайн — стокилограмов дебелак, който ги посрещна облечен във фланелка с надписа и емблемата на нюйоркския футболен отбор „Джайънтс“. Петдесет и две годишен, женен. Завариха го да прекарва съботната вечер пред телевизора, в компанията на баджанака си и сина си, докато жена му, сестра му и племенницата му бяха излезли до близкия театър на някакво „женско“ представление. Или поне той така го описа. На екрана тъкмо бе започнало обзорното предаване за мачовете от изтеклия сезон.

Не скриваше раздразнението си, че го прекъсват точно сега. До момента, когато Ив спомена името на Танди.

— Лондонският мост ли? Така я наричах. Разбира се, че я познавам. Пътуваше с моя автобус почти всяка вечер. Винаги държеше в ръка пътната си карта, готова за проверка. Имаше много мила усмивка. Обикновено сядаш точно зад мен. Ако обаче се случеше някой друг да заеме мястото, аз го вдигах, за да се освободи за нея. Оправдавах се с деликатното й положение и така нататък. За празниците понякога ми подаряваше кутия сладкиши. Казваше, че сама ги е приготвила. Да не е изпаднала в някаква беда?

— Още не знаем това. Пътува ли с вас в четвъртък вечерта?

— Хм, четвъртък ли? — Той се почеса по брадичката, която отдавна се нуждаеше от бръснене. — Не. Смешно е, че тъкмо сега вие го споменавате, защото помня как тя каза: „Ще се видим утре, господин Б“, ама това беше предишната вечер, в сряда. Запомнил съм го, защото мъкнеше със себе си голяма кутия, увита в хубава хартия и вързана с голяма панделка.

Той се озърна навътре към апартамента, когато двамата му компаньони извикаха шумно, ядосани от решението на съдията на терена.

— Засада беше, задник такъв! — изкрещя единият от тях.

— Проклети съдии — промърмори Браунщайн. — Извиете ни за изразите. Но както и да е, аз я попитах за тази кутия и тя ми обясни, че ще ходи на бебешко парти през уикенда. Ама да не би това момиче да е пострадало или нещо подобно? Казвах й да се пази, докато не мине раждането. Добре ли е? Добре ли са тя и бебето?

— Надявам се. Случайно да сте забелязали някой в автобуса да й е обръщал прекалено много внимание? Да е стоял близо до нея през цялото пътуване? Да я е следил? Или нещо подобно?

— Не. Иначе можех и да се намеся. — Почеса се по дебелия корем. — Случваше се да я гледам в огледалото по време на пътуването, разбирате ли? Често се качваха редовни пътници, които вече я знаеха по лице, та понякога я заговаряха, както се говори с бременни жени. Нали ги знаете тия приказки? „Как се чувстваш? Кога ще е раждането? Избра ли си имена?“ Такива ми ти работи. Ама никой не я безпокоеше. Нямаше да му позволя.

— Колко хора слязоха на нейната спирка?

— Неколцина, да, така трябва да е било. Както от редовните, така и от другите. Но нищо особено не съм забелязал. Някой да нарани това момиче! Хайде де, та аз се чувствам като неин чичо или нещо такова. Да не би да е пострадала?

— Не знам. Никой не я е виждал оттогава, по-точно от четвъртък, шест часа вечерта.

— Боже мой. — Този път Браунщайн не обърна никакво внимание на виковете и проклятията, долитащи от всекидневната. — Господи, това никак не е справедливо.

 

 

— Хората са я харесвали — промълви Ив, докато пътуваха с колата й. — Също както са харесвали Копърфийлд и Байсън.

— Най-често лошотиите се случват на най-свестните — отбеляза Рурк.

— Да, така е. Сега искам да отидем в бутика, където е работила. Да проследим пътя й от работата до автобусната спирка. Имам някакво смътно предчувствие.

 

 

Ив спря пред фасадата на „Белия щъркел“ и се загледа в оживеното улично движение по Мадисън Авеню. Вече бе станало по-късно, отколкото е било, когато Танди е напуснала работа, пък и сега бе събота. Но се стъмваше още към шест вечерта, пък и, припомни си тя, миналия четвъртък небето бе доста мрачно.

По-голямата част от осветлението, замисли се Ив, се осигурява тук само от уличните лампи и от фаровете, хвърлящи далечни отблясъци.

— Било е студено — заговори тя. — Хората са се присвивали в палтата си, също като сега. Крачели са забързано, поне повечето от тях. Искали са час по-скоро да се приберат по домовете си или там, накъдето са се запътили. За ранна вечеря, за чашка след края на работния ден, за да изпълнят някоя поръчка на връщане към дома. Тя е излязла от „Белия щъркел“ и е трябвало да отиде до Пето Авеню, за да хване оттам автобуса. Което прави две пресечки надолу към центъра и още една вляво.

Придружавана от Рурк, Ив закрачи по така пресметнатия маршрут.

— По пътя е трябвало да се съобразява със светофарите. Ако е уцелила зелено, веднага е продължила към втората пресечка, а после е свила зад ъгъла. Но ако не е било така, трябва първо да е завила още оттук, защото по всяка вероятност е бързала по-скоро да се прибере у дома.

— Няма начин да узнаем откъде е минала.

— Не. — Но тъй като случиха зелена светлина, Ив продължи напред към следващото кръстовище. — На мен поне ми се струва, че на това място е по-малко вероятно да се опитат да я отвлекат — ако въобще е имало отвличане — точно на този ъгъл. Има повече хора, при това по-нагъсто. Похитителят е трябвало да застане плътно зад нея.

Тя го демонстрира, когато стигнаха почти до средата между двете пресечки, като отстъпи няколко крачки назад, а после внезапно се хвърли напред и чевръсто обгърна с ръка кръста на Рурк.

— Дали е използвал оръжие? — замислено промълви той. — Иначе тя би реагирала, ще извика, ще се съпротивлява. Дори и най-равнодушният минувач би се спрял и би се намесил, ако види да нападат жена в толкова напреднала бременност.

— Да, може да е извадил оръжие — съгласи се Ив. — Или пък е бил някой, когото е познавала. Хей, Танди! — Ив повдигна ръка и прегърна Рурк през рамото. — Как си? Брей, сигурно ти е тежко с този корем и с този товар, дето си го помъкнала. Какво ще кажеш да те изпратя до вас? Ела, паркирал съм колата ей там.

— Възможно е. — Той се обърна на запад, защото тя продължи да крачи към Пето Авеню. — Но кой може да е бил този познат?

— Някой от постоянните клиенти, от съседите или пък от групата за обучение на бъдещи родилки. Или пък от медицинския център. А защо не някой стар познат, дошъл от Англия? Например бащата на бебето. Може да е приложил сила, но може само да се е възползвал от това, че се познават. А може и двете. Трябвало е да действа бързо и тихо, понеже всеки би обърнал внимание на бременна жена, бореща се с нападател. Ще разпространим фотографията й в този район, в случай че се е разиграло нещо подобно.

След като стигнаха до Пето Авеню, тя се обърна на север, за да се върне назад по алтернативния маршрут.

— Вероятно са я причакали в някои от пресечките на Пето Авеню — замислено промърмори Ив. — Уличното движение по тях винаги е много по-слабо. Имали са автомобил на разположение или пък… — Тя вдигна глава и огледа фасадите на сградите наоколо. — Мдаа, възможно е също да са разполагали с квартира наблизо. Но тогава би трябвало да я вмъкнат вътре в сградата, без никой да ги забележи. Никак не ми допада този вариант, но той също е възможен.

— А защо тя не е оказала съпротива, след като са вмъкнали в автомобила?

— Да се съпротивлява ли? Може да е била упоена. Или просто изплашена. Не забравяй, че може да имало и други съмнителни лица, а не само похитителя. При това познат на Танди, така че в първия миг тя може да се е зарадвала, че го е срещнала насред улицата, и дори да е била много доволна, че ще я отведе до дома й с колата си.

Ив отново се озърна, щом пак се върнаха на Мадисън Авеню. Сега още повече хора крачеха забързано по мокрите тротоари, като повечето от тях вървяха с приведени глави, с очи, насочени в краката. И всеки от тях изглеждаше увлечен в мислите си, унесен в собствените си грижи.

— Изглежда логично — съгласи се Рурк и извади палмтопа си. Натисна няколко бутона и добави: — Тук пише, че се предлагат много квартири под наем по Петдесет и пета улица, като най-много са в отсечката между Мадисън и Пето.

— Това трябва да е било безкрайно удобно за похитителите, нали? Трябвало е само да я съпроводят на няколко преки от тук. Затова нека да хвърлим един поглед на Петдесет и пета.

Искаше й се отново да извървят този логически най-вероятен маршрут. Като поеха по него, двамата стигнаха до единствения паркинг в района — напълно автоматизиран, без служители — нито хора, нито роботи андроиди. И почти празен, защото беше събота вечер.

Паркингът бе снабден с охранителна система с телекамери, но дори и да работеше, Ив знаеше, че дисковете с видеозаписите се презаписват през всеки двадесет и четири часа. Но под камерите имаше табелки, върху които бяха изписани телефонните номера за контакти с охранителната фирма.

— Може би ще извадим късмет с дисковете от охранителните камери — сподели тя с Рурк. — Би трябвало да имат някакви записи, ако не на друго, то поне на плащанията за паркиране. Ще им поискаме номерата на всички автомобили, напуснали паркинга в четвъртък между осемнадесет и деветнадесет часа. — Ив пъхна ръце в джобовете си.

— А може да е разчитал на съучастник, който е обикалял с автомобила из съседните улици, а ние не отчетохме тази възможност.

„Може да са платили в брой — помисли си Рурк. — Може да са използвали крадена кола.“ Ив сигурно ще се досети и за тези възможности, той бе уверен в това, ето защо реши да не й досажда с коментарите си.

— Ако Танди е вървяла по маршрута, който сега ти се върти в главата, то това означава, че всичко е било предварително планирано и времето е било разчетено. Допускаш ли да е била издебната от засада?

— Не е изключено. Все пак да я изненадат по случайност е доста малко вероятно, но няма да забравя и този вариант. Някой е познавал обичайния й маршрут, ежедневното й разписание, предпочитаните от нея улици. Някой е искал да се добере до нея и/или до бебето в утробата й.

— Това не насочва ли подозренията към бащата на бебето?

— Разбира се, той е на челното място в списъка ми. Но трябва да го идентифицирам.

— Иска ми се да вярвам, че той не е способен да посегне на нея или на плода, но може би греша. — Рурк си спомни за майка си, която толкова бе страдала от посегателствата на баща му. Опита се да прогони тези толкова мъчителни спомени. — Виждал съм много подобни случаи сред жените в родния ми град.

— Според статистиката основната ПС^[1] при бременните е насилието, оказвано от партньорите им. Един мъж да посяга на бременната си жена… Няма по-отвратително това.

— Да, но се случва в този гаден живот. — Огледа улицата, зареял поглед над забързаните в студа минувачи. За миг сякаш се пренесе сред тесните улички на Дъблин, по които се клатушкаше тромавата фигура на Патрик Рурк. — Това признание за човешката природа звучи ужасно тъжно.

Тя предусети накъде се реят мислите му, затова побърза да хване ръката му.

— Ако той е отвлякъл Танди, ще го намерим. И него, и нея.

— Дано успеем, преди да й навреди толкова, че да се стигне до нещо непоправимо. На нея или на нея и на бебето. — Погледна я едва сега и тя прочете в очите му, че кошмарите от миналото му още го измъчват. — Това ще най-важното, нали?

— Да. Най-важното. — Ив поклати глава, докато продължаваха да крачат напред. — Тя сигурно е споделила с някого кой е бащата на бебето й. Може би, след като се с преместила в Ню Йорк, се е връщала за кратко в Англия. Тогава все някой там ще знае кой е бащата.

— Но може би е избягала тук, в Ню Йорк, за да скъса окончателно с него.

— Да, мисля и за това. А сега да се прибираме у дома и да се опитаме да открием нещо.

 

 

Танди Уилоби. Възраст: двадесет и осем години.

Ив седеше пред бюрото в домашния си кабинет и четеше данните, които Рурк бе намерил.

Родена в Лондон. Родители: Ана-Лий и Найджъл Уилоби. Няма братя и сестри. Майката починала през 2044 г. Танди тогава трябва да е била на дванадесет. Бащата се оженил повторно през 2049 г. за Кендид Мероу — разведена, с едно дете от първия си брак: Брайър Роуз Мероу, родена през 2035 г.

Тя продължи по файла надолу.

Найджъл Уилоби умрял през 2051 г. Лош късмет. Но оставил на Танди мащеха и доведена сестра, които още са живи и здрави.

— Компютър, искам сведения за Кендид Мероу и Брайър Роуз Мероу от Лондон. Използвай за търсенето рождените дати и номерата на паспортите им от отворения файл.

Обработка на заявката за търсене…

— Ив, ако мислиш да се свържеш с тях сега, длъжен съм да ти припомня, че в момента в Англия е един през нощта.

Тя се намръщи и погледна часовника си.

— Толкова е досадно. Добре, ще го отложим за сутринта.

Компютърът й съобщи, че Кендид Мероу живее в Съсекс, докато Брайър Роуз обитава апартамент в Лондон.

— Добре, а сега продължи търсенето на данни за Танди. Провери какво може да се намери за предишната й работа в магазина за облекло на Карнаби Стрийт в Лондон. Там е имала и квартира…

— Англичаните му казват апартамент — прекъсна я Рурк.

— А защо да не е квартира? Как може да си толкова… Уф! — Уморено разтри схванатия си врат, преди да върже косата си отзад. — Да, правилно, сигурно и тя му е казвала апартамент, което обаче за мен няма никакво значение. Там се е установила, пуснала е корени, свикнала е с мястото. Но това, което сега искаме, е само да си поговорим със собственика на магазина. — Облегна се и се зарея поглед в тавана. — Ако е имала приятел, мога да се обзаложа, че му е посвещавала много от времето си. Само че не й е провървяло. Не само че е избягала от него, но не на другия край на Англия, нито даже някъде в Европа, ами се е озовала чак тук, на пет хиляди километра. Зарязала е дома, където е живеела отдавна, както и работата, на която е посветила немалко години. Всичко това несъмнено не е било проява на каприз. Не и за човек като Танди. Това е голяма крачка в живота на човека, такава, която тя би трябвало да обмисли добре. Или по-точно, нужна й е била доста сериозна причина.

— Бебето.

— Да, май наистина всичко се свежда до бебето. Решила е да остави цял океан между бъдещото си дете и някого в Англия. Следователно е имала убедителна причина, иначе още щеше да си кротува в онзи апартамент в Лондон.

— Била е с утвърдени навици — намеси се Рурк. — Също като другите ти две жертви.

— Остава ни само да се надяваме, че Танди е извадила по-добър късмет от тях. Ще трябва и за нея да поставя табло, както и да съставя график на събитията.

— Добре. Ако няма с какво друго да ти помогна, можеш поне да ми дадеш някои от банковите сметки, свързани със случая Копърфийлд-Байсън. Но ги искам без никакви имена на клиенти, нали? Ще се заема с анализа на числените стойности.

Всъщност той искаше най-вече — или поне засега — да се отърси от тревожните мисли за тази жена, която може би бе напълно уязвима в момента и оставена единствено на милостта на някой, който иска да я нарани. „Някой — каза си той, — когото тя може някога да е обичала.“

Ив спря за миг и се обърна към него:

— Ако бях на твое място, щях да кажа на Уитни да ме целуне по задника.

— Какво? — Той се стресна от резкия й тон. — Аха, да бе! Само че в тази област от тялото си предпочитам допира на твоите устни.

— Открий нещо, което да ми е от полза, и ще задоволя предпочитанията ти.

— Стимулът ми за работа нараства.

Ив се отмести от екрана и го погледна в очите.

— Притеснява ли те това? Имам предвид тази история с Танди.

Глупаво беше, мислено си призна той, да се залъгва, че тя не го бе усетила, че не разбира какво преживява в момента. Още по-глупаво, предположи той, бе от негова страна да се опитва да го прикрива от нея или от самия себе си.

— Всъщност да. Преживявам го прекалено надълбоко. Не мога да ти кажа какво точно изпитвам. Дали е гняв, или тъга. Може би и двете.

— Рурк, не сме сигурни, че Танди е изпаднала в същата ситуация като майка ти.

— Но не сме сигурни и в обратното. — Той лениво се пресегна и взе статуетката, която Ив държеше на бюрото си. Изглеждаше като символ на женствеността. — Той е изчакал да се родя, преди да я убие, нея, моята майка. Но тя се опита да ме защити, да направи за мен най-доброто, на което бе способна. Както прави и Танди, където и да се намира в момента. — Остави статуетката на мястото й. — Просто искам за малко да не мисля за това.

„Той толкова рядко се чувства наранен — помисли си Ив. — Всъщност толкова рядко си позволява да го покаже — поправи се тя.“

— Мога да върна всички тези материали в централата, за да са далеч от теб.

— Не. — Рурк пристъпи към нея и пое лицето й в дланите си. — Не бива да правиш това, нито заради теб, нито заради мен. Това, което сме преживели, ни е направило такива, каквито сме днес. Ако отстъпим, те ще спечелят, не си ли съгласна?

Тя вплете ръце в неговите.

— Не могат да спечелят. Могат само да се опитват.

— И точно това правят. — Той се наведе към нея и допря устни до косата й. — Не се тревожи за мен. Поне за малко ще се опитам да се потопя в света на числата. Те винаги са ми помагали да проясня главата си.

— Единствено бог знае как го постигаш. Ще отида да направя кафе. Искаш ли?

— Само ако върви с торта. Като прелюдия към стимула, който ми обеща.

— Торта ли? — За миг се замисли. — О, да, разбира се. Мисля, че е останало малко от тортата на Мейвис. Жените се превръщат в истински хищници, когато видят нещо с глазура отгоре. Може би Черната сянка е скътала остатъците в автоготвача. Току-виж и за мен се намерило някое и друго парче.

С надеждата, че захарните изделия в комбинация с кофеина поддържат активността на кръвообращението, тя отряза голямо парче от тортата, след което не забрави да си налее и чаша силно черно кафе. Той ще се съвземе, каза си тя, защото иначе няма да е той. Но ще бъде нащрек и ако види, че нещата се влошават, ще изнесе от къщи всички материали за разследването на Танди.

За по-удобно Ив постави таблото с материалите за нея до другото, което използваше за разследването на двойното убийство. Веднага се зае да вписва графика на събитията във времето.

След това състави списък с имената на личностите, замесени в тази история. В лявата колона подреди хората, с които вече бе разговаряла, а в дясната — тези, с които щеше да се свърже сутринта. Закрепи с кабарчета и фотографията на Танди Уилоби.

Първото, с което се зае с настъпването на новия ден, бе да позвъни в управлението на онзи паркинг. Както очакваше, започнаха да я прехвърлят през безкрайна поредица от менюта, от които трябваше да избира следващия си ход. Ив побърза да хване първия свободен оператор много преди да приключи досадното монотонно изреждане на всички възможности.

— Вие се свързахте с нашата осведомителна служба — посрещна я носов глас, плътен като звук от тромбон, говорещ на наречието, характерно за Куинс.

— Аз съм лейтенант Далас от нюйоркската полиция — започна Ив и му продиктува служебния си номер. — Нуждая се от информация за паркинга на Петдесет и осма улица.

— За подобна информация трябва да позвъните на службата за осведомяване на клиенти, която работи от осем сутринта до…

— Тези сведения са ми необходими още сега. Никакво намерение нямам да си губя времето с някакъв досаден бъбривец.

— Е, добре де. Нали разбирате, тук е информационна служба, а само в Манхатън има към двадесетина паркинга. Лично аз не съм упълномощен да предоставям сведения за паркингите.

— Тогава ме прехвърлете към собственика.

— Нямам право да му досаждам за всяко искане на клиент…

— А може би ще ви е по-удобно да ми продиктувате името си, за да изпратя двама униформени полицаи да ви приберат. Ще им обясните най-подробно как не трябвало да досаждате на шефа си с исканията на клиентите, докато ви отвеждат в централата.

— Уф, по дяволите! Изчакайте една минута.

Ив зачака в компанията на музикалния фон, който й досади до смърт. Наложи й се да чака така цели десет минути, макар компютърният глас периодично да я осведомяваше колко важно било за тях нейното обаждане. Когато най-после чу отсреща истински човешки глас, Ив вече отпиваше от второто за сутринта кафе.

— Лейтенант, вие сте на линията, нали не греша? — И този мъжки глас й се стори носов и плътен като предишния.

— Точно така. А вие кой сте?

— Мат Гудуин. Направили сте запитване за паркинга на Петдесет и осма улица.

— Точно така. Вие ли сте собственикът?

— Аз представлявам корпорацията, която владее този паркинг. Какъв е проблемът?

— Проучвам потенциален криминален случай, който може да е бил свързан с този паркинг. За целта са ми необходими дисковете с видеозаписите от охранителната система за миналия четвъртък, от осемнадесет до деветнадесет часа вечерта.

— За какво престъпление се касае?

— За издирване на изчезнало лице. Тези дискове, как и списъците с квитанциите за паркиране са ми нужни колкото е възможно по-скоро.

— Предполагам, че дисковете се презаписват на всеки двадесет и четири часа, лейтенант. А колкото до въпросните списъци, разполагате ли с прокурорска заповед?

— Мога да се сдобия.

— Е, когато го уредите…

— Когато го уредя, ще искам да прегледам списъците за цялата седмица, а също и да се поразровя в записите за всички паркинги, притежавани от тази ваша корпорация, за да се убедя, че стриктно се спазват всичките полицейски разпоредби. За целта, естествено, ще се наложи да ви доведа — вас и клиента ви, говоря за шефа на вашата корпорация — на разпит в централата. Но ако предпочетете да ми предоставите списъците само за един-единствен час от един-единствен ден…

— Разбира се, моят клиент с готовност ще се отзове. Винаги сме били склонни към по-активно сътрудничество с властите.

— Това говори много добре за вашия клиент.

— Незабавно ще се свържа с клиента си и с негово разрешение ще уредя да ви предоставят ксерокопия от исканите списъци.

— Точно така трябва да се действа. Обадете ми се на този номер, когато сте готови. Очаквам ви утре сутринта към девет часа.

— Но, лейтенант, утре е почивен ден.

— Да, и аз така чух. Девет сутринта или ще се сдобия с прокурорската заповед.

Прекъсна връзката и отново се зае да изучава вероятностите за различните варианти. Дори и при толкова оскъдните данни, с които засега разполагаше, Ив вече можеше да твърди, че Танди Уилоби е била нечия мишена.

Бъдещата майка нямаше криминално досие и на двата бряга на Атлантика, нито имаше регистрирани контакти с криминални елементи. Вместо това бе имала малко, но уютно гнездо, което е споделяла с някого, който е преживявал от нейната заплата. Родителите й вече са били мъртви, а от основните данни, с които Ив успя да се сдобие без специално съдебно решение, личеше, че мащехата й и доведената й сестра не са от богатите, след като се издържаха единствено от скромните си заплати.

По банковата сметка на Танди не бяха открити подозрително големи тегления в брой или прехвърляния на парични суми, които да послужат като доказателство за даване на откуп.

Привидно поне, всичко изглеждаше така, сякаш единствената ценност, която младата жена е притежавала, е бил плодът, растящ в утробата й.

След това Ив се свърза с Лиан Брош, собственичката на бутика „Белия щъркел“.

— Лейтенант Далас, да не би да сте открили Танди?

— Не.

— Просто не мога да проумея какво може да се е случило с нея. — Лиан Брош се оказа все още младееща за възрастта си — наскоро прехвърлила шестдесетте. Но по лицето й бе изписана силната й загриженост. — Сигурно е заминала някъде за уикенда. Може би е решила на бърза ръка да прескочи до някой лечебен център, за да събере сили, преди да се появи бебето.

— Разговаряла ли е с вас за това?

— Не, всъщност не. Макар че няколко пъти й го предлагах. Но тя винаги гледаше да ме убеди, че се чувствала съвсем добре. — Жената се усмихна унило. — Тук, в бутика, й организирахме бебешко парти, на което вместо подарък й поднесох платена резервация за уикенд в един курортен център. Тя ми отвърна, че ще си уговори друго време, за да си я запази за след раждането. Но в едно поне съм сигурна — тя изглеждаше съвсем добре. Може би все пак е решила да се измъкне от града за уикенда.

— Това изненадва ли ви?

— Не. Но… — въздъхна Лиан Брош — някак си не е присъщо за нея. Затова съм толкова разтревожена.

— Можете ли да ми кажете дали някой се е появявал в бутика, за да говори с нея за нещо по-особено. Или само да я оглежда?

— Танди работеше с няколко бъдещи майки. Както и останалите жени от персонала, тя винаги е била на разположение на клиентките ни като консултант при избора на бебешки дрешки, принадлежности за отглеждането и хигиената на новородените, играчки и украшения.

— Можете ли да ми посочите някого, с когото е контактувала по-често или с когото се е срещала? Например жена, която е изгубила бебето си, примерно след помятане.

— И това се е случвало. Но не се сещам за нито една от клиентките ни. Все пак мога да проверя в записите на охранителната уредба. Или да поразпитам моите момичета.

— Ще ви бъда много благодарна. А да е споменавала нещо за бащата на бебето?

— Само по принцип, и то доста смътно. Нищо конкретно, искам да кажа. И тъй като явно не й се говореше за него, не я притисках.

— Ако си спомните нещо, дори и да не ви се стори важно, бих искала да се свържете с мен. По всяко време на денонощието, през всеки ден от седмицата.

— Ще ви се обадя. Всички ние тук много обичаме Танди. И ще сторим всичко, което е по силите ни, за да помогнем за издирването й.

 

 

Ив продължи със следващата позиция от плана си за днес — да се свърже с акушерката на Танди.

— На телефона е Ранда.

— Да, търся Ранда Тилас. Аз съм лейтенант Далас.

— За Танди ли се обаждате? Открихте ли я?

— Все още не.

— По дяволите! — Акушерката бе привлекателна чернокожа жена. В говора й се прокрадваше наречието, типично за обитателите на Карибските острови. Тъмнокафявите й очи бяха изпълнени със загриженост. — Свързах се с жените от нейната група за подпомагане на бъдещи родилки, за да се уверя, че не й е хрумнало да прекара ден-два при някоя от тях. Ала се оказа, че нито една от тях не е чувала нищо за Танди от миналата сряда насам.

— Някоя от тези жени има ли проблеми с бременността?

— Има една с повишено кръвно налягане, а друга пази леглото за задържане на плода, но иначе нищо по-сериозно.

— А може би някоя е имала в миналото затруднения със зачеването или износването на плода.

— Не разполагам с такива данни, но и това се е случвало. Няколко пъти се е налагало да убеждавам една-две от колежките си да не се увличат по криминални аборти, защото рискуват не само те, но и родилките.

— Танди говорила ли ви е нещо за бащата на бебето си?

— Доста малко. За мен винаги е било важно да съм наясно дали бъдещата майка се чувства добре не само физически, но и психически. Това е още по-важно при самотните майки. Особено за жена като Танди, която не може да разчита на подкрепата на семейството си.

— Можете ли да ми кажете какво сподели за бащата?

— Подочух нещо, но се опасявам, че не успях да узная нещо по-съществено. Срещнала го преди около година в Лондон. Мисля, че се е влюбила. Бременността й не била планирана, нито пък той се е зарадвал на новината. Тогава тя решила, че иска това дете, затова зарязала всичко и се преместила в Щатите.

— Доста дълъг маршрут за преместване.

— И аз така мислех, но тя ми каза, че искала някаква по-освежаваща промяна в живота си. Прозвуча ми разумно. Бих казала още, че бе решила твърдо да задържи бебето и сама да го отгледа, при това без да изпитва злоба към бащата. Но никак не й се искаше да говори за него. Все пак веднъж или два пъти, не помня точно, се изпусна и го нарече по име — Арън.

— Да, това ще помогне за разследването. Благодаря. Ако има още нещо, непременно ми позвънете.

— Ще се заема с всички сведения, които са се насъбрали тук за нея, а също и ще поразпитам останалите от екипа за всичко, което им се струва от значение. Всички ние искаме тя да се завърне при нас жива и здрава, заедно с бебето.