Нора Робъртс
Родени в смъртта (12)

12.

След като заведе Ив до вратата на апартамента на Танди, Мейвис изведнъж започна неспокойно да пристъпва от крак на крак.

— Ето, че пак ми се допишка. Пикочният ми мехур напоследък сигурно е с размерите на зърно от нахут и щом се напълни, веднага започва да ме измъчва.

— Само… само се опитай да мислиш за нещо друго. — Ив отново почука на вратата. — Не се отпускай точно сега. Това със сигурност ще ти помогне.

— Но тя не отговаря. Наистина вече не издържам, някъде трябва да се облекча.

Ив реши да смени тактиката, обърна се и позвъни на отсрещната врата. След секунди тя се отвори, но без да се сваля веригата отвътре. Една жена надникна през процепа и им хвърли изпълнен с подозрение поглед.

— Какво?

— Здравейте, госпожице Пейсън! Помните ли ме? Аз съм Мейвис, приятелката на Танди.

— О, да. — Погледът на съседката леко се смекчи. — Да не би да търсите Танди?

— Аха. Тя пропусна моето бебешко парти и не отговаря по телефона, затова аз… О, госпожице Пейсън, наистина трябва да се изпикая!

— Разбира се, разбира се! Влезте и използвайте моята тоалетна. — Тя откачи верижката от вратата. — Но вас не ви познавам — изрече тя и посочи Ив с пръст.

— Това е приятелката ми Далас. Днес тя организира за мен най-вълшебното бебешко парти. Ей сега ще се върна.

Госпожица Пейсън скръсти ръце, щом Мейвис се втурна навътре в апартамента.

— Не ми се ще да пускам непознати в къщата си.

— Не ви обвинявам. Мога да изчакам в коридора.

— Добре тогава, само този път може, по изключение, след като сте нейна приятелка. Танди и Мейвис са свестни момичета.

— Виждали ли сте Танди напоследък?

— Мисля, че беше преди два дни. Ние с нея излизаме по едно и също време сутрин за работа.

— Тогава би трябвало да е…

— Сряда… Или четвъртък? — Госпожица Пейсън сви рамене. — Всяка сутрин прилича на останалите. Пък и не обичам да си пъхам носа в хорските работи, след като очаквам и другите да не се бъркат в моите.

— Добра тактика.

— Уф! Готова съм. Много съм ви благодарна, госпожице Пейсън. — С радостна усмивка на лицето, Мейсън се показа от вътрешността на апартамента. — Спасихте ми живота. Да сте виждали днес Танди?

— Не. Май че беше преди два дни, както току-що обясних на приятелката ви.

— Преди два дни? — Мейвис инстинктивно хвана ръката на Ив. — Далас?

— Не се притеснявай. Някой друг да е идвал тази сутрин да я търси? — обърна се Ив към съседката.

— Не съм забелязала. Но аз не обичам…

— А, да, досещам се, да си пъхате носа.

— Далас, трябва да влезем вътре. Трябва да проверим да не й е станало нещо. Можеш да използваш шперца си.

— Какъв шперц? — запита госпожица Пейсън. — Не можете просто така да нахълтвате в домовете на хората!

— О, да, мога. — Ив й показа значката си.

— Вие сте от полицията? Ама защо не казахте досега? И мислите, че нещо се е случило на това хубаво момиче или…

— Не, не! — забързано я прекъсна Ив. — Но след като не отговаря по телефона, нито отваря вратата, а вие не можете да си спомните да сте я видели днес, най-добре ще е да претърсим апартамента й. Но може би ще е по-добре Мейвис да изчака тук.

— Не, ще дойда с теб. — Мейвис я улови за ръката. — Искам да вляза, за да съм сигурна.

— Добре, добре.

Ако Танди случайно би възразила срещу посегателството срещу неприкосновеността на жилището й без съдебна заповед или основателна причина, Мейвис би могла да се намеси и да предотврати възникването на спор.

Ив почука още веднъж, след което извади шперца си.

— Танди, ако си вътре, да знаеш, че ние двете — аз, лейтенант Далас, и Мейвис, влизаме. — След задължителното встъпление тя отключи вратата, влезе и я остави отворена.

Стаята изглеждаше също като онази в отсрещния апартамент, така че човек веднага можеше да получи пристъп на клаустрофобия. Личеше си, че Танди предпочита меките тонове. Прозорецът бе наполовина закрит от надиплена завеса. Но бе оставен открехнат, за да могат стайните растения в бели саксии да получават слънчева светлина, толкова оскъдна през зимните месеци.

На масата пред тесния диван бе оставена кутия, увита в бяла хартия, с нарисувани отгоре пурпурни крави, превързана с широка пурпурна панделка.

— Виж! Това е подаръкът й за мен — посочи Мейвис. — Казах й колко е хубава тази опаковъчна хартия, когато преди няколко седмици се отбих в бутика й. Танди! Танди! Добре ли си?

Но апартаментът бе пуст. Ив го усещаше с шестото си чувство. Все пак позволи на Мейвис да влезе заедно с нея.

Никакви признаци за борба, замислено отбеляза тя, докато по навик оглеждаше стаите. Нито свидетелства за прибързано напускане на жилището. Всичко вътре бе спретнато подредено.

— Ще отида да проверя и спалнята. Тя бе решила да я ползва и като детска стая. — Мейвис се запъти към вратата, но Ив я изпревари, решена да го направи сама.

Леглото бе старателно оправено, а до него имаше бяло бебешко кошче, вече нагласено със сини чаршафчета. Върху тях лежеше фигурка на агне, което се стори на Ив не на място и кой знае защо — леко зловещо.

„Защо хората обичат да поставят в бебешките креватчета играчки, изобразяващи домашни животни?“

— Не е тук. А ето и чантата й, готова за родилното. — Мейвис посочи малката чанта, оставена зад вратата.

Ив не отвърна нищо. Предпочете да се премести в банята. Над тръбата на душа беше провесена голяма бяла кърпа. Съвсем суха.

Както всекидневната, така и останалите помещения — спалнята и банята — бяха съвсем чисти и оставени в идеален ред. Сякаш освободени от обитателя на жилището, каза си Ив. С изключение на бебешките принадлежности, Танди като че ли не бе привързана към трупането на много вещи в жилището си.

Личеше си, че се е задоволявала само с най-необходимото и го е подреждала с вкус, което не бе характерно за повечето хора или поне за повечето жени според Ив.

Тя се върна в спалнята, където Мейвис още стоеше права и се оглеждаше със скръстени на гърди ръце.

— Далас, мисля, че…

— Не бързай с мисленето. Няма никакви признаци за нещо тревожно, така че не бива да се безпокоиш. — Тя пристъпи към гардероба. И в него всичко бе в идеален ред. Преобладаваха дрехите от фини тъкани и приятни за окото цветни десени. Почти всички бяха широки, като за бременни. Но нямаше палто — нито тук, нито на хромираната закачалка до външната врата.

На вратата на гардероба висеше кафява чанта. Но бе празна. Ив си спомни, че вечерта, когато се срещнаха, Танди носеше голяма черна чанта. Палтото й го няма, както и чантата й. Всичко това сочи, че е излязла и не се е връщала.

— Тогава защо не ми отговори, когато я търсих, толкова пъти вече, по мобилния видеотелефон? И защо не се появи на празненството?

— Добре. Въпросите са разумни. Но още не мога да ти дам отговорите.

Имаше още нещо, което неусетно породи неясно безпокойство и заседна някъде ниско в гръбнака й. Нещо се губеше, липсваше, но нямаше защо да изнервя сега Мейвис, която и без това вече бе достатъчно разтревожена.

Ив се върна във всекидневната, където красивата кутия чакаше върху масата. Отиде до прозореца и до саксиите със стайните растения. Провери почвата в тях и установи, че е както кърпата в банята — съвсем суха.

Отново се отби в кухнята — по-скоро кутийка, още по-малка от кутията, наричана всекидневна. Шкафовете бяха чисти, вътре всичко бе грижливо подредено. Намери само бяла купа с три червени ябълки вътре, по-малка купа, чаша, по-малка чашка и лъжица, оставена да съхне край мивката.

„Това е останало от закуската“, досети се Ив. Овесена каша, реши тя, след което огледа купите, заедно с портокалов сок и билков чай или безкофеиново кафе.

Ив извади два флакона с хапчета.

— Това са хранителните й добавки. Заради бебето. В тях има много витамини.

— Добре. Тя има тук сервиз за четирима. Често ли е имала гости?

— Не. Не ми се вярва. Веднъж покани двама ни с Леонардо, а после ни гостува два пъти. Иначе с никого не се вижда. Няма интимен приятел, искам да кажа. Изцяло е посветена на бебето.

Мейвис отмести поглед, като видя как Ив се залови да оглежда стената.

— О, това е нейният календар. Не е ли прекрасно да нарисува бебето си облечено като лале?

На Ив поне й се струваше съвсем глупаво човек, пък било и новородено, да се облича като цвете, но Мейвис не спря да бъбри:

— Ето, нарисувано е по едно бебенце за всеки месец, както и… Ама тя не е отбелязала с кръстчета последните два дни…

Ив вече бе забелязала. Всяка дата, от миналия четвъртък насам, бе зачеркната с по едно червено кръстче. Пръстите на Мейвис се впиха в ръката на Ив.

— Отбелязвала е изминалите дни до термина си. Ето, виждаш ли, тридесет и първи януари. Този ден специално го е оградила със сърчице. Маркирала е всички дни до вчера. — Подплашена, Мейвис прикова поглед в лицето на Ив. — Макар че предварително го е подчертала и е нарисувала дъждовни капки^[1], а под тях е изписано моето име. Ох! — Мейвис притисна ръка към корема си. — Ох!

— Да не си посмяла да започнеш да раждаш! Да не си посмяла! Дишай или направи нещо!

— Спокойно, бебето само ме ритна. Това е всичко. Освен това коленете ми треперят. И малко ми е лошо.

Ив предпазливо се извъртя, прегърна я през кръста и я поведе към дневната, където й помогна да се настани на един стол.

— Отпусни се и затвори очи. И дишай дълбоко. Ако не беше с толкова издут корем, щях да ти кажа да притиснеш глава между коленете.

Мейвис се позасмя леко, но се подчини на нареждането й.

— Сега съм добре, наистина съм добре. Но, Далас, нещо се е случило с Танди. Трябва да я намериш.

— Тъкмо това смятам да направя. Виждам, че в календара е отбелязала „Макс“ за петък и числото осем. Кой е този Макс?

— Не знам. Знам само, че с никого не се вижда. Поне така ми бе казала.

— Изслушай ме сега. — Ив приседна пред стола. — Първо ще проверя в родилните отделения в здравните центрове. Ще намеря името на съдържателката на бутика, където Танди работи. Ще й се обадя и ще проверя дали е била на работа в четвъртък.

— Добре. Може би е отишла на работа, там е получила контракции и са я откарали в най-близката болница. Сигурно така е станало.

— Разбира се. Обикновено най-простото се оказва най-вярно.

— Но ако всичко това се е случило в четвъртък, защо не ми се обади? О, господи, ами ако е изгубила бебето си! — Мейвис протегна ръка и впи нокти като клещи в лакътя на Ив. — Или пък е станала някаква злополука и…

— Или има тежко раждане, от онези, дето траят по шестнадесет часа, и не само на теб, ами на никого не може да се обади. Стига, Мейвис, опитай се да се успокоиш.

— Ти ще я намериш.

— Ще проведа няколко разговора и ако това не помогне, ще звънна в отдел „Издирване на изчезнали лица“. Просто като предпазна мярка.

— Не. Не. Ти трябва да я намериш. — Мейвис стисна още по-силно ръката й. — Не можеш да оставиш тази работа на някой друг. Ако ти се заемеш да я търсиш, сигурна съм, че ще я намериш. Знам, че ще го направиш.

— Мейвис, аз съм от отдел „Убийства“ и съм затънала до уши в разследването на двойно убийство. За тази работа си имаме отдел „Издирване на изчезнали лица“. Ще се заема със събирането на сведенията и най-вероятно ще я намерим жива и здрава. Но ако не я намеря до утре…

— Моля те. — Очите й се наляха със сълзи. Фактът, че не потекоха, както и това, че Мейвис не изпадна в истерия, обезпокои още повече Ив. — Искам ти да го направиш, Далас. Не искам някой полицай от Отдела за издирване на изчезнали. Теб те познавам. Знам, че ще откриеш Танди. Тя си няма никого другиго, който да се грижи за нея. Но ако има теб, всичко с нея ще бъде наред.

— Мейвис…

— Толкова ме е страх за нея. — Тя притисна двете си ръце към корема. — И за нейното бебе. Ако знам, че ти лично ще ги търсиш, няма толкова да ме е страх.

— Добре, ще го уредя. Но сега трябва да се прибереш у дома и да си легнеш.

— Но аз искам да ти помогна…

— Това не е работа за теб, Мейвис. Ще се заема, но първо ти трябва да се прибереш. Ще се свържа с Леонардо и ще го повикам да дойде да те вземе.

— Но ще ми кажеш веднага, щом узнаеш нещо!

— На секундата.

Пристигна не само Леонардо, но и Рурк, Пийбоди и Макнаб.

— Току-що привършихме с товаренето на подаръците — осведоми я Пийбоди. — Има ли някакви следи от Танди?

— Все още не. Влез напред, за да помогнеш на Леонардо за Мейвис. Аз обаче трябва да поразпитам тук-там.

— Далас ще се заеме с издирването й — долетя отвътре гласът на Мейвис.

— Разбира се, че ще се заеме. — Леонардо, както винаги, говореше спокойно и самоуверено. Първо махна за поздрав на Мейвис, но щом отклони очи към Ив, в тях за миг пролича загриженост. — Тъкмо се канех да те прибера у дома, скъпа. Днес беше тежък ден за теб.

— Далас? — Макнаб вдигна ръка. — Какво ще кажеш да помогна на Леонардо? Като свърша, ще ти се обадя и ако тук ти е нужна помощ, ще се върна.

— Това ще ми бъде от полза. — Трябваше по-скоро да приберат Мейвис у дома, защото розовината по бузите й бе отстъпила на пребледняването.

— Ще я намериш бързо, нали?

— Разбира се — увери я Ив. — Не се тревожи.

— Е, тогава съм сигурна, че всичко ще е наред. — Тя пристъпи напред, прегърна Ив и въздъхна. — Да, всичко ще е наред, щом ти ще се заемеш с това.

— Скъпа, уморена си. — Леонардо я подхвана под ръка, за да я изведе от апартамента. — Остави Далас да се заеме за работа. Сега ти и бебето се нуждаете от един хубав сън.

В минутата, в която вратата зад тях се затвори, Ив нервно прокара ръка през косата си.

— По дяволите!

— Какво искаш първо от мен? Да започна да звъня от врата на врата по съседите? — попита я Пийбоди. — Или да се заема с видеотелефона?

— Поеми видеотелефона. Благодаря. Позвъни във всички родилни центрове. Свържи се с началничката й, питай какво знае за Танди от четвъртък насам и въобще карай по рутинната процедура.

— Опасяваш се, че нещо й се е случило? — обади се Рурк.

— Да, опасявам се. Нервността на Мейвис може да се окаже заразителна, не знам, но тук нещо не е наред. Огледай това място. — Тя разпери ръце. — Чисто и спретнато, всичко си е на мястото.

— Да, много е уютно — съгласи се Пийбоди. — Всичко е подготвила за бебето.

— Точно така. Много е организирана, бих казала личи си, че има навик да подрежда всичко. — Тогава им разказа за календара в кухнята. — Като съдя по стайните растения и по кърпите — всичките съвсем сухи — не ми се вярва да се е връщала, след като е тръгнала за работа в четвъртък сутринта.

Ив уморено си пое дъх.

— Не зная какво да мисля, но ако раждането й е започнало неочаквано, защо не се е свързала с някого, с Мейвис или с началничката си поне. Защо не ги е помолила да й занесат в родилното чантата, която е приготвила специално за това? Да не би пък да е станало нещо лошо с бебето й…

Ив й кимна.

— Хайде, да се заемаме с издирването.

— А аз с какво мога да помогна? — попита Рурк, което накара Ив още веднъж да въздъхне уморено.

— Ами, след като вече така и така сме нарушили гражданските права на Танди с нахълтването си тук, защо не хвърлиш един поглед на видеотелефона и на компютъра й? Виж дали не може да се открие нещо необичайно.

— Искаш ли да се свържа с отдел „Издирване на изчезнали лица“? — попита Пийбоди.

— Все още не. Първо трябва да обмисля, ако не я намерим през следващите няколко часа, как да ги убедя да ми позволят да се заема с търсенето й. В противен случай Мейвис отново ще ми се разсърди.

Ив разговоря повторно с госпожица Пейсън от отсрещния апартамент, но не узна нищо повече от вече наученото.

Продължи по обичайната схема, изреждайки етаж по етаж. Повечето от обитателите, които успя да разпита, познаваха Танди по име — което изненада Ив — а останалите знаеха само как изглежда. Но никой от тях не успя да си припомни да я е виждал през последните два дни.

Тъкмо бе слязла до партера и се канеше да почука на последната врата, когато пред нея изневиделица се появи някаква жена, държаща за ръка толкова навлечено със зимни дрехи дете, че се виждаха само големите му черни очи.

— Търсите ли някого? — попита жената и се отмести малко да пропусне детето пред себе си.

— Всъщност да. Тук ли живеете?

— Това е моята врата. Застанали сте точно пред нея. Какво искате?

Ив измъкна значката си. Жената веднага се намръщи.

— Вижте, ако това чудовище, бившият ми съпруг, отново иска да ми създава неприятности, да знае, че с нищо няма да ме уплаши. Вече цяла година очите дори не съм му виждала и не искам това да се промени.

— Не е за това. Тук съм заради Танди Уилоби от апартамент 4В.

— По-скоро налъмите ще цъфнат, отколкото Танди да е причина за появата на полиция.

— Кога я видяхте за последен път?

— Вижте какво, не че искам да ви обиждам, но ченгетата са ми като трън в задника. Ако се опитвате да накиснете Танди, от мен нищо няма да узнаете.

— Не се опитвам да я накисна. Искам само да я намеря. Очевидно никой тук не я е виждал от два дни насам. Аз съм приятелка на нейна приятелка.

— Коя е тая нейна приятелка, на която пък вие сте приятелка?

— Мейвис Фрийстоун.

— Вие сте приятелка на Мейвис? — Жената присви очи.

— Точно така. Мейвис днес имаше бебешко парти. Но Танди не дойде на него и тя много се разтревожи за нея. Тогава двете дойдохме тук, за да проверим дали си е у дома. Но не я заварихме. Като че ли е изчезнала от четвъртък насам. Виждали ли сте я оттогава?

— Е, по дяволите. Я по-добре влезте вътре. И аз, и Макс ще уврим с тези палта.

— Макс? — Ив сведе поглед към големите черни очи на детето с нахлупена на главата дебела червена качулка.

— Да. Макс е синът ми и е единствената ценност, която ми остави бившият ми съпруг. Хайде, миличък — подкани тя момчето. — Нека да влезем вътре. Аз съм Зийла — каза тя на Ив. — Зийла Патроне.

— Името ми е Далас. Лейтенант Далас.

Зийла отключи вратата и пусна момчето пред себе си, после се наведе и му се усмихна:

— Тук вътре ли си, максимална сила? Я да видим! Хей, ето къде си бил!

Момчето се ухили, измъкна се от широкото палто, разви дебелия шал и изхлузи плътните ръкавици. Без зимните дрехи стана ясно, че е надарено с много добре оформено и силно тяло. Бе останало само по риза и яркоцветна карирана пола, от онези, които носят шотландците.

— Искаш ли да си поиграеш в стаята за няколко минути, а?

— А мога ли да получа един сок?

— Веднага, щом свърша.

Тогава малкият сви ръка на шепа и зашепна на ухото на майка си.

— Не, скъпи, това няма да стане. Вземи си камиончетата, защо не си поиграеш за малко с тях, а после ще направим състезание, ама чак когато мама свърши разговора с тази леля. Това е моето момче.

Малкият Макс закрачи навътре. Зийла се усмихна и се изправи.

— Хлапето е чудесно. По нищо не прилича на баща си, поне доколкото аз мога да преценя. Сладък е, забавен, умен. За мен е като дар от съдбата. Попита ме дали високата леля няма да остане да пие чай с нас.

— Оценявам поканата, но трябва да ви откажа. Може ли да се върнем отново на въпроса за Танди Уилоби?

— Да. Но както ви казах, наскоро не съм я виждала. Така се получи, че се бяхме уговорили да гледа Макс в петък вечерта. — Зийла разсеяно прокара пръст през косата си, сплескана от вълнената шапка. — Имах среща с един мъж, с който се запознах в деликатесния магазин. Смятахме първо да се поразходим, а след това да ме заведе на кино. Откакто родих Макс, не съм излизала с мъже и това ми беше необходимо като първа среща. Танди трябваше да слезе и да гледа Макс за вечерта.

— Но не е дошла.

— Не. Първо звъннах по телефона, сетне я потърсих в апартамента, само че никой не ми отвори. Много се ядосах. — Докато говореше, тя окачи верижката на вратата. — Казах си, че сигурно е забравила или пък е била много уморена. Макс също се раздразни, защото той много я харесва. И двамата очаквахме с нетърпение петък вечерта, а тя така ни разочарова. Наистина й бях много сърдита. Но сега вече наистина започвам да се тревожа за нея.

— Колко добре я познавахте?

— Сприятелихме през последните няколко месеца. Проверихте ли при акушерката й? Може да е родила. И без това терминът й наближаваше.

— Партньорката ми е горе, в апартамента на Танди. Тя ще направи всички проверки. Танди споменавала ли ви е нещо за бащата на детето си?

— Не много. Знам само, че бил в Англия и изчезнал завинаги от живота й. Но не личеше да го мрази, затова допускам, че са се разделили приятелски.

— А споменавала ли името му?

— Не мисля. Пък може и да съм го забравила вече. Разказваше повече за това как се скъсал презервативът — случва се, нали — и тя забременяла. Но той не искал да се обвързва със семейство, а пък тя не била сигурна дали е готова да се нагърби сама с отглеждането на бебе. Тогава изведнъж пожелала да го задържи. Освен това решила да се премести в Ню Йорк, за да започне всичко на чисто. Такива ми ти работи.

— А знаете ли дали е имала и други приятели? Срещаше ли се с някой мъж?

— Тя беше много дружелюбна. Мейвис често се отбиваше при нея. Запознах се с една от колежките й, която идваше понякога. Често тръгваше за работа заедно със съседката й, госпожица Пейсън. Всъщност през повечето дни излизаха по едно и също време. Колкото до мъже обаче, не. Досега с мъж не съм я видяла.

— Долавяли ли сте да се безпокои, независимо за какво? Нещо тревожеше ли я?

— Не. Тъкмо обратното. Тя се съвзе бързо и беше готова за майчинството. Но ето че сега вече и аз започвам да се тревожа. Този град може да те погълне. Никак не ми се иска да мисля, че е захапал и Танди.

 

 

— Засега нищо не съм открила — рапортува Пийбоди, когато Ив се върна в апартамента на Танди. — Зная, че е при същата акушерка, при която и Мейвис. Казва се Ранда Тилас. Тя заяви, че не е виждала Танди, нито се е чувала с нея от последното й посещение по график, което било в понеделник. Иначе досега била много редовна и точно спазвала разписанието на часовете. Проверих и в работата й. Шефката й заяви, че в петък Танди не се е явила на работа. От утре трябвало да премине на половин работен ден, от обяд до шест.

— А в четвъртък била ли е на работа?

— Да. Пристигнала навреме. Работила осем часа. Това бил последният й пълен работен ден. Появила се там точно в девет и напуснала в шест следобед. През деня нищо особено не се случило. Имала три почивки. Цял час за обяд, както се полага на бременните. Почивала си в задната стая, с крака, вдигнати на една табуретка. През целия ден не напуснала бутика, чак докато станало шест. Никой не я е търсил по служебния видеотелефон. Но колежките й не могат да кажат дали е говорила по своя.

— По принцип как е пътувала до работата си?

— С автобус. Проверих и маршрута. Шофьорът, който е бил на смяна в четвъртък, днес почива. Но можем да го открием в дома му или да говорим с него утре.

— Ще го потърсим у тях.

— Свързах се с родилните центрове, които са най-близо до местоработата й, както и до дома й. Никой не е чувал името й. Никъде не е регистрирана.

Ив уморено разтърка очи.

— Добре, ще започнем оттам. Ще проверим дали има данни в болниците за бременна жена, отговаряща на нейното описание.

Погледна Рурк, който излезе от спалнята.

— Проверих разговорите, проведени от видеотелефона й. Прегледах и компютъра й. От сряда вечерта насам, след разговора си с някоя Зийла Патроне от тази сграда, Танди никому не се е обаждала.

— Да, вече взех показанията на тази жена. Имали уговорка Танди да гледа сина й в петък вечерта. Но не се появила, нито се обадила предварително да отмени ангажимента. Не се обадила и когато позвънила на вратата й. Никой да е се обаждал на Танди отвън?

— След четвъртък няма такива обаждания. В петък вечерта е звъняло момчето на въпросната съседка, към седем вечерта, очевидно подучено от майка си. Искало да я попита кога ще отиде да си поиграе с него или нещо от този сорт. По-късно, малко след осем се обадила и майката, видимо раздразнена. Питала Танди къде е, дали не е забравила за ангажимента си. Днес има запис на обажданията на Мейвис, докато беше у нас. Нищо повече.

— Ами компютърът?

— И в него не открих нещо полезно. Посещавала е уебсайтове за бебета, съвети за бременността и отглеждането на малки деца. Писала е имейли на Мейвис. Имейл адресите й са записани в бележника й, заедно с тези на акушерката й, на съседката от долния етаж, на бутика за бебешки артикули, където работи, както и на няколко от колежките й там. Съвсем малко са — каза той. — Нищо особено няма да измъкнеш от този компютър, Ив.

— Както няма нищо, което да ни подскаже, че е имала и други контакти — подчерта Ив. — Ако е станала жертва на някакъв нещастен случай, все някой трябваше да се свърже със здравното заведение, където е регистрирана и държат медицинските й данни. Една толкова добре организирана жена би трябвало да носи номера на здравната си регистрация в чантата, приготвена за постъпване в болницата. Или да е записана в бележника й, както и в паметта на мобилния й видеотелефон. И защо му е потрябвало на някого да похищава жена в толкова напреднала бременност?

— Заради бебето — веднага заключи Пийбоди.

— Да, заради бебето… — Мрачна и противна възможност, реши Ив. Но имаше и други възможности, още по-мрачни, още по-противни. — Или защото е попаднала на никакви психопати, които изнасилват и убиват бременни жени. Или само ги убиват. Ще се наложи да проверим в базата данни на международния център за криминални престъпления за сходни случаи. Искам освен това пълно разследване на миналото на Танди. Макар да ни изглежда кротка и тиха, съвсем нормална и предпочитаща заседналия начин на живот, всички знаем, че понякога тихите води се оказват най-дълбоки.

— Дали пък нашата Мейвис не знае кой е бащата на бебето на Танди? — запита Рурк.

— Не. Но ще го открием.

— Ще се свържа с Макнаб — обади се Пийбоди. — Ще го помоля да ни чака в централата.

— Не е необходимо. Трябва сама да се заема с това, за да не стига рапортът по случая до голямото началство. От нас сега се иска да стъпваме тихо и предпазливо, на пръсти. — Ив млъкна за миг, но само колкото да се опита да подреди мислите си. — Върни се в кабинета си и се заеми с проучването на аналогичните криминални разследвания. Ако Мейвис ти позвъни, иди при нея и я помоли да ти разкаже абсолютно всичко, което знае за Танди, включително за миналото й в Англия. Обърни внимание дали ще спомене нещо за бащата на бебето, за семейството й, въобще всякакви сведения от такъв характер. Ние, разбира се, ще преровим цялата налична информация в базите данни за Танди, но е възможно Мейвис да знае повече, отколкото сама допуска. Гледай да я успокояваш. Теб те бива за това. Предай й, че съм се заела да разговарям с всички, за които съм преценила, че евентуално могат да помогнат в разследването.

— Може да помоля Леонардо да ми помогне при разговора с Мейвис.

— Щом така смяташ. Рурк, идваш ли с мен?

— Както винаги.

Когато се настаниха в автомобила, той се обърна към нея:

— Мислиш, че е била отвлечена.

Ив се замисли за тази мила, приятна блондинка, както и за въодушевлението, с което обсъждаше предстоящото бебешко парти в чест на Мейвис.

— Не виждам причини да е заминала някъде. Не мога още отсега да твърдя, че става дума за отвличане или за нещо още по-ужасно, но да, точно това ми подсказва инстинктът.

— Ако дадеш малко време на Мейвис да се поуспокои, мисля, че тя ще се съгласи Отделът за издирване на изгубени лица да поеме търсенето, а ти да останеш в резерва.

— Не я ли видя как реагира? Не я ли чу какво ми наговори? — Ив поклати примирено глава. — Освен това аз — което е най-важното — вече й обещах, че лично ще се заема. Остава само да убедя колегите от Отдела по издирване да ме оставят да действам, а после ще се опитам да проагитирам и Уитни, че мога да поема и този случай, без да пострада текущото ми разследване.

Рурк я погали леко по главата.

— Може би първо трябва да убедиш себе си.

Тя се подсмихна.

— Вече работя по въпроса.