Нора Робъртс
Родени в смъртта (10)

10.

Отвън е като църква, но вътре пък е като в музей, каза си Ив. Но за нейна изненада, след вътрешната врата я очакваше мъжки клуб.

Уолтър Кавендиш доминираше в кабинета, изпълнен с кресла от скъпа кожа и широки облегалки за ръцете, както и с дивани и масивни мебели от тъмно дърво. Дебелите килими бяха с ориенталски шарки, които изглеждаха доста оригинални с богатите си багри и сложни орнаменти. Виждаха се и гарафи, пълни с течност с кехлибарен оттенък, които обаче можеха да послужат и като много полезни инструменти за някое убийство.

Край кожените кресла и украшенията от кована мед се издигаше черен комуникационен бокс. В съседство с антикварното бюро, зад което Кавендиш седеше в креслото си, той сигурно му изглеждаше като чудесна добавка към интериора, макар че според Ив само претрупваше обстановката.

Домакинът се оказа мъж в началото на петдесетте, с онзи нюанс в цвета на косата, който при жените хората наричат миши, но при мъжете — пясъчен. Лицето му бе червендалесто, а очите му — светлосини. Костюмът му бе тъмнокафяв със съвсем леко загатната златна нишка в десена, може би за да подсказва за скрита енергия.

Той се надигна и некрасивото му лице се изопна, придобивайки още по-сериозен вид.

— Бих желал да се запозная с вашите документи за идентичност — заговори той плътно и звучно като актьор, изпълняващ роля от Шекспирова трагедия. Или поне така се стори на Ив.

Двете му показаха значките си.

— Аз съм лейтенант Далас — започна Ив. — А тя е детектив Пийбоди. Изглежда, че вашето заседание е приключило. Странно защо не видяхме някой да излиза оттук.

За миг той се смути и плъзна нервен поглед към Бръбъри. Секретарката побърза да се намеси.

— Ставаше дума за видео съвещание.

— Да, разбирам. Видео съвещание. С Лондон? Много е удобно чрез видеоканалите. — Тя задържа очи върху лицето на Кавендиш, сякаш да му подскаже, че е наясно с лъжите му. — И тъй като вече сме тук от няколко минути, ще се възползвам да ви задам няколко въпроса относно едно наше разследване.

— Слушам ви. — С милостив жест той ги покани да седнат. Но тъй като не й предложи ръката си, Ив съзнателно протегна своята. Искаше да има усещане за неговата.

Той се поколеба и тя го видя как отново извърна очи към секретарката си, преди да поеме ръката й в своята.

Мека и леко влажна, отбеляза тя.

— За какво е вашето разследване?

— За убийството на Натали Копърфийлд и Бък Байсън. Познати ли са ви тези имена?

— Не.

— Приемам, че не следите новините по медиите и дори вестници не разгръщате. — Отклони поглед към доминиращия в кабинета голям екран на стената в рамка от тъмно дърво. — Били са убити преди три нощи в домовете си. И двамата са били служители на счетоводна фирма „Слоън, Майерс и Краус“. И накрая най-важното — Натали Копърфийлд е водела банковите сметки за финансовите ви операции в Англия. Но това име продължава да не ви говори нищо, така ли?

— Не мога да запомням всяко име, което съм чул или прочел. Аз съм много зает човек. А колкото до счетоводните операции, Елин, моята секретарка, се занимава с тях.

— Познавам госпожица Копърфийлд — заяви Бръбъри. — Но какво общо има смъртта й с тази фирма?

— Засега поне аз съм тази, която задава въпросите — хладно я отряза Ив. — Къде бяхте, господин Кавендиш, преди три нощи, от полунощ до четири сутринта?

— В дома си, в леглото. С жена ми.

Ив повдигна въпросително вежди.

— Не можете да си спомните имената на двама души, за които се говори по всички новинарски емисии, но си припомнихте, при това без секунда колебание, без никаква проверка къде сте били преди три нощи?

— У дома — повтори той. — В леглото.

— Имали ли сте някакви контакти с госпожица Копърфийлд и господин Байсън?

— Не.

— И това е доста странно. Не намираш ли за необяснимо, детектив, това, че господин Кавендиш не е имал контакти с лицето, което лично е отговаряло за банковите сметки на неговата фирма?

— Аз например отлично познавам касиера, който ми изплаща заплатата в централата — кимна Пийбоди.

— Възможно е някога да съм се срещал…

— Аз кореспондирах и се срещах с госпожица Копърфийлд — прекъсна го Бръбъри. — Но само когато това се налагаше. По различни въпроси, но главно за финансирането на нашата централа в Лондон.

— А вие какво правите тук? — запита Ив, като се обърна директно към Кавендиш.

— Аз представлявам интересите на нашата фирма в Ню Йорк.

— Което означава?

— Точно това, което вече ви казах.

— Е, да, разбира се, това изяснява всичко. Но освен това вие представлявате интересите и на Лордс Кавендиш Макдермот, който пък се явява клиент на Бък Байсън.

— Госпожица Макдермот е наша фамилна роднина и е естествено да бъде представлявана юридически от нашата фирма. Но по въпроса кой е финансовият й мениджър не бих могъл да се произнеса.

— Наистина ли? Виж ти, а на мен ми се струва, че тук едната ръка не знае какво върши другата. Има още един повод за удивление. Не мисля, че Байсън й е бил финансов мениджър, тъй като тя е била само негов клиент.

Кавендиш оправи възела на вратовръзката си. Признак за нервност, отбеляза Ив.

— Допускам наистина да е било така.

— Преди да сме се разделили, да не забравя да ви попитам, госпожице Бръбъри, къде бяхте в нощта на убийствата?

— В дома си. Легнах си преди полунощ.

— Сама?

— Да, живея сама. Мисля, че можехте да спестите всичко това на господин Кавендиш.

Ив бавно се изправи.

— Благодаря ви за сътрудничеството. О, да — продължи тя, — да не забравя за още нещо. Вашата фирма представлява също… — тя извади бележника си и се престори, че търси там нещо, — … да, ето, фондация „Бълок“.

Споменаването на това име предизвика нов лек нервен тик по лицето на Кавендиш. Той стисна челюсти, очите му проблеснах за миг. Пръстите му още веднъж се озоваха върху възела на вратовръзката.

— Точно така.

— Госпожа Мадлин Бълок и господин Уинфийлд Чейс наскоро са пристигнали в града. Предполагам, че вече сте ги видели или поне ще се срещнете с тях, докато още са тук.

— Аз…

— Госпожа Бълок и господин Чейс имаха делови обяд тук с господин Кавендиш. Това бе в понеделник в дванадесет и половина — добави Бръбъри.

— Такаа, значи вече сте осъществили срещата, като сте ги поканили на обяд тук, в офиса?

— Точно така — сърдито довърши Бръбъри, преди Кавендиш да успее да си отвори устата. — Ще пожелаете ли да потърся бележките си относно менюто за обяда?

— Не, разчитам на вашата памет. Иначе само ще изгубим още време. Благодаря ви, че ни отделихте време. — Ив се обърна да си върви, но на вратата отново се спря. — Знаете ли, странно е, че докато сте толкова зает да представлявате интересите на фирмата ви в Ню Йорк, не сте намирали време да се срещнете със счетоводителя, който се е грижил за финансите ви.

— Ще ви изпратя — забързано заговори Бръбъри, докато Кавендиш остана безмълвен.

— Не е необходимо. Сами ще намерим изхода.

 

 

— Тези крият нещо от нас — започна Пийбоди, когато излязоха на улицата.

— Можеш да се обзаложиш. На лицето на този тип бе изписано, че е гузен и че се тресе от страх. За да не се разкрие, че е мамил жена си или пък че носи женско бельо.

— Или и двете, ако мами и секретарката си. Тя определено играе водещата мъжка роля в този дует.

— Имаш право. Глупаво беше да лъже, че не познава Копърфийлд, но го направи.

— Надут пуяк. Знаеш ли — продължи Пийбоди, когато Ив въпросително повдигна вежди, — за мен винаги е било от значение, че познавам хора от низините. Така мога да се дистанцирам от онези, които считат, че обитават висините.

— Нищо не пречи убиецът да се окаже тъкмо от тези висини. — Тя се настани зад волана и потропа с пръсти по него. — Не бяха подготвени. Въобще не са очаквали, че ще бъдат разпитвани от полицаи, затова се поддадоха на инстинкта си. Отричаха всичко. Нека сега да видим дали ще успеем да се доберем до Лордс Макдермот, за да погледнем цялата тази картина от друг ъгъл.

Пийбоди измъкна лаптопа си, за да потърси адреса й.

— Трябва да отидем на мястото, наричано Ривърсайд Драйв.

— Номерът на видеотелефона?

— Ето го.

— Опитай първо по него. Нека проверим дали си е у дома или къде може да е, ако не е там.

Лордс Макдермот не само че си бе у дома, но за нея като че ли не се оказа абсолютно никакъв проблем разписанието за деня й да бъде нарушено от полицията.

Докато влизаха в дома, Далас и Пийбоди бяха съпровождани от прислужница в униформа. Прекосиха просторния двуетажен атриум, обзаведен с голяма всекидневна, декорирана в дързък модерен стил с ярки цветове, блестящи мебели от метал и много стъкло.

Лордс ги посрещна удобно разположена в нюйоркския си дом, обута с меки ботуши и накичена със златни бижута. Косата й бе къса, с оттенък на зрял патладжан, подстригана на бретон, падащ върху очите й с цвят на сапфир.

Върху ниската маса, само от стъкло, бяха поставени висока бяла кана за кафе, три големи бели чаши и бял триъгълен поднос, пълен с понички.

— Само не ми казвайте, че е тъпо клише комбинацията от ченгета, кафе и понички.

— Има защо да се възприема като клише. Аз съм лейтенант Далас, а това е детектив Пийбоди.

— Седнете. Трябва да сте дошли заради Бък и неговата Натали. Ужасно зле се чувствам заради всичко това. Той беше толкова мил.

— Кога го видяхте за последен път?

— На петнадесети декември.

— Имате добра памет — отбеляза Ив.

— Не, всъщност съвсем не е така. Ужасих се, когато узнах какво се е случило. Тъкмо подготвяхме годишния баланс и съответната делова среща. Трябваше да се проведе преди празниците. При това точно в тази всекидневна. Той беше свястно момче.

— Познавахте ли госпожица Копърфийлд?

— Срещали сме няколко пъти. Бък я доведе на няколко сбирки. По мое настояване. Приятно ми е да зная с кого са свързани хората, управляващи бизнеса ми. И нея я харесах. Те двамата бяха много добра двойка, лицата им грееха от щастие, бяха изпълнени с очаквания. Как желаете кафето?

— Черно. Благодаря.

— За мен с мляко и захар — обади се Пийбоди.

— Разговаряхте ли вече с всички клиенти на Бък? — попита Лордс. Наля си кафе и златната венчална халка на пръста й проблесна. — Останах изненадана, че ме търсите да говорим за това.

— Ние разговаряме с много хора. Всъщност идваме при вас веднага след срещата ни с Уолтър Кавендиш. Той е ваш роднина, нали?

— Втори братовчед. — Тя сбърчи нос, но само леко и за миг. Още един признак, помисли си Ив. Изглежда, Лордс не го харесваше много. — Братовчед ми, тоест бащата на Уолтър, е един от партньорите във фирмата, тази, чието седалище е в Лондон. Затова мисля, че сме нещо като втори братовчеди, макар че може и да не съм права — добави тя и замислено смръщи вежди. — Както и да е, това сега няма значение. Подкрепете се с поничките. Поне аз ще направя точно това. — За да го докаже на практика, тя си избра една от най-големите.

— Заради родствената връзка ли се ориентирахте към счетоводната фирма, след което се запознахте с Бък?

— Ммм, да — кимна Лордс, защото устата й бе още пълна. — Господи, тези понички май не стават за ядене. Та те от години управляват финансите ми. След като този идиот Майлс умря, аз наследих още един пакет акции. Тъкмо се бях оттеглила за малко на почивка в Европа. А когато се върнах обратно тук, поисках да ми намерят някой млад, но способен счетоводител. Така попаднах на Бък, защото той напълно отговаряше на условията ми.

— Как умря съпругът ви, ако не възразявате срещу въпроса? — Пийбоди се опита да бъде деликатна, въпреки че бе захапала една поничка.

— Беше се пристрастил към малкия си самолет, който сам бе построил. Обичаше да лети. Но катастрофира и изгоря. Обичах този шантав тип. Едва не ме уби вестта за смъртта му. Ето и сега — през тази пролет ще се навършат пет години — още страдам по него.

— Можете ли да ни кажете къде бяхте преди три нощи, между полунощ и четири сутринта?

— Звучи толкова зловещо. Чудех се къде ли може да съм била. Но щом се обадихте, че ще ме посетите, понапрегнах паметта си и си спомних, че имахме малко вечерно парти, само приятелки. Често се срещаме в този състав, но не мога да кажа, че е кой знае колко интересно. Напуснаха ме към полунощ и аз си легнах. Най-лесно заспивам, като пусна по видеото някой от старите филми.

— Като обсъждаме вашите познанства — продължи Ив, — може ли да се приеме, че сте имали срещи или някакъв друг вид общуване с госпожица Копърфийлд, господин Байсън и вашия братовчед, хм, да кажем втори братовчед?

— С Уолтър ли? — Лордс се разсмя гръмогласно. — Не. Абсолютно не. Винаги съм избягвала срещите с Уолтър. Та той е пълен идиот.

— Защо? Не се ли разбирате?

— Аз май с никого не се разбирам. Не, може би само с тези, с които се срещам много рядко.

— Но нали той защитава юридическите ви интереси тук, в Ню Йорк?

— Не съвсем. Братовчед ми в Лондон се грижи за тях, а Уолтър всъщност само се прави на много зает. Честно казано, той не е от най-умните. Способен е само стриктно да следва предписанията, да се рови из папките. И изглежда добре в смокинг. Но всичко по-сложно преминава през офиса в Лондон, поне доколкото ми е известно. — Тя наклони глава. — Нали не мислите, че Уолтър може да има нещо общо с убийствата? Познавам го, откакто съм се родила. Мога да ви уверя, че той не само не е достатъчно умен, за да извърши нещо подобно, но и не е достатъчно коравосърдечен.

 

 

Ив тъкмо се бе настанила зад волана, когато видеотелефонът й избръмча.

— Далас слуша.

— Лейтенант — долетя гласът на Съмърсет, противен не по-малко от непроницаемото му лице. — Пропуснали сте да ме уведомите, че очаквате доставка.

— Вероятно съм пропуснала да забележа също, че с всеки изминал ден ставаш все по-грозен, но какво да се прави? Напоследък се случи да съм доста заета.

— Беше доставена специална система от типа „стол-люлка“ от една фирма за доставки на дребно, наречена „Белия щъркел“. Какво бихте желали да сторя с доставката?

Тя изчака да се успокоят ударите на сърцето й:

— Слушай, момко, престани да ми лазиш по нервите. Очаквам да чуя очевидния за логиката отговор. Остави пратката в трапезарията на втория етаж. Където ще се състои партито.

— Много добре. В бъдеще ще оценявам високо, ако ме информирате предварително за всяка подобна доставка.

— В бъдеще ще оценявам още по-високо, ако си слагаш качулка на лицето, преди да се появиш на екранчето на видеотелефона ми.

Доволна от себе си, тя прекъсна връзката.

— Твоите мъже май са доста забавни — подметна Пийбоди. — След смяната ще се прибера у дома, ще събера всички партакеши и ще поема към центъра до твоята къщурка. Нямам търпение да видя стола и да го декорирам за утре.

— Урааа!

— Нали знаеш, че Мейвис ще припадне от радост, като го зърне.

— Да. Да, непременно ще припадне.

— Ще бъде в центъра на вниманието, като кралицата на плодовитостта или нещо от този сорт. Ще бъде голям ден за нея.

— Кралица Мейвис. — Развеселена, Ив профуча на жълт светофар. — Тя трябва да има… — Завъртя пръсти над главата си.

— Корона! О, да, разбира се.

— Не, не някаква корона. Прекалено голяма ще е и някак си формална. По-скоро нещо друго. Каквото и да е. Например тиара.

— Чудесно! Човече, това вече ще е върхът — плесна с ръце Пийбоди и сръга Ив в рамото. — Нали можеш да го уредиш.

— Ами май точно с това ще трябва да се заема сега.

 

 

Ив пое по обратния път към централата, без да забравя всичките си натрупани през деня впечатления, внушения, инстинктивни предчувствия. Там, в кабинета си, седна, за да ги подреди в рапортите, да поразмисли над тях. После пак се зае да изписва по таблото ключови имена, да окачва снимки и да ги свързва със стрелки.

— Очевидно се нуждаеш от по-голямо табло — обади се Рурк, щом влезе, метнал палтото си през ръка.

— Вече са ми го казвали.

— Бог ми е свидетел, че се нуждаеш и от по-просторен кабинет.

— И този ми върши добра работа. Какво всъщност правиш тук?

— Търся дом за почивка след ездата. Не, просто имах делова работа на горния етаж — продължи той, когато тя леко смръщи лице. Но когато мръщенето се задълбочи, той пристъпи напред и погали с пръст трапчинката на брадичката й. — Всичко вече е свършено и уредено максимално задоволително.

— Но нещо ми понамирисва.

— Както често се случва в живота. Предполагам, че все ще можеш да откриеш някакъв смисъл. — Той захвърли безгрижно палтото си върху облегалката на стола й, преди да започне да обикаля около таблото. — А, да. Виждам. Куп линии и още повече връзки. За един толкова голям свят тук има прекалено много все интересни и трудни за решаване малки задачи, нали?

— Какво каза Уитни?

— Официално или неофициално? — попита Рурк, докато продължаваше да изучава таблото.

— Знам какво би казал официално.

— Тогава да се заемем с неофициалното. Рече, че всичко било пълни глупости. Да, цитирам го дословно. — Вдигна очи към лицето й и поклати глава. — Виждам, че това ти е достатъчно. Не се нуждаеш да виси над главата ти и да ти повтаря, че ти вярва и че те уважава. И да ти поднася личните си извинения.

— Не.

Рурк отиде да затвори вратата.

— Може и да са глупости, но заради подобни неща още стоиш в този кабинет, вместо да седиш в креслото, полагащо се на капитан от полицията.

— Да, наистина не е зле да стоя в свой служебен кабинет. Но да не си помрачаваме деня с подобни безсмислени приказки. Правя точно това, което искам да върша, и съм добра в работата си.

— Само не ми казвай, че не искаш още нашивки, Ив.

— Мисля, че вече съм ти го казвала. — Тя прокара ръка през косата си, сякаш искаше да махне невидими психически окови. — Не искам да се проваля, нито пък съм склонна да отстъпя, ако продължават да ме притискат. Пак ли си дошъл, за да правиш ирландските си номера? Да ми говориш за съдбата, за предназначението на всеки от нас и все разни такива опити за убеждаване.

Рурк сви устни.

— Ти си единствената личност, която напоследък гони духове.

— Не, аз само разчиствам неясното около един сложен случай — поправи го тя. — И това, което имам предвид, е всяко нещо да се възприема точно такова, каквото е. Като казвам, че искам да бъда в офиса и да върша точно тази работа, имам предвид само това.

— Добре. — Кабинетът бе толкова тесен, че му бе достатъчно само да протегне ръце, за да достигне нейните. — Ще добавя само, че твоят командир каза още, че разчитал на теб и не се съмнявал, че ще успееш да приключиш случая в приемлив срок.

— Добре.

— Трябва ли да си търся алтернативен начин за придвижване, или ти скоро ще тръгнеш към къщи?

— Мога да взема това тук за вкъщи. Дай ми само десетина минути. Хей — провикна се тя, когато той отвори вратата, — защо не ме почерпиш с една вечеря?

Той се усмихна.

— Може и да го направя.

— Но първо трябва да спрем по пътя. Трябва да взема една тиара.

— За да я комплектуваш с твоя скиптър?

— Не е за мен. Господи, за Мейвис е. За утрешното събиране. Било свързано с темата или нещо подобно. Скиптърът е едно от онези… — Тя сви ръка в юмрук и го размаха надолу-нагоре толкова силно, че Рурк се засмя. — Господи, нещо с което да шашваш персонала. — Тя се засмя и отпусна ръка. — Сещаш ли се?

— Ясно.

— И ние би трябвало да се снабдим с нещо подобно. Така че може би ще ти хрумне къде може да има магазин за костюми за бал с маски или нещо от този вид, в който да се отбием по пътя преди вечерята.

Оказа се удивително лесно да се намери тиара с фалшиви диаманти и скиптър от пластмаса, особено ако пазаруваш с жена, която има навик да грабва първото що-годе подходящо, изпречило се пред очите й, след което незабавно хуква към изхода.

И тъй като си познаваше жената, за вечерята Рурк избра един италиански ресторант — малко, препълнено заведение, където всичко бе семпло, ала храната — изумително вкусна. Когато Ив зарови вилицата в спагетите с лютиви кюфтенца сред тях и дори забрави за случая, който разследваше, той само я гледаше развеселено.

— Явно си била много гладна.

Тя уви спагетите около вилицата си.

— Сигурно, макар че изядох една поничка. Май забравих да те информирам, че Пийбоди и Макнаб също ще присъстват утре на празненството у нас.

— Какво каза? Да ме информираш ли?

— Това е влиянието на Съмърсет. Днес ми се обади и с много сърдит тон се оплака, че съм забравила да го информирам за една доставка, предвидена за днес. Както и да е, по-тревожното е, че Пийбоди се кани да декорира залата за празненството, с което аз отказвам да се занимавам. Ще присъстваш на много забавно парти, с много подаръци и много храна. Какво повече ти е нужно?

— Мисля, че ще се справим, макар че няма да е много лесно да се уреди. Мога например утре да грабна Макнаб за ръката и да го замъкна някъде, където да се отдадем на някое чисто мъжко занимание.

— Ще отидеш някъде? Без мен? Ще ме оставиш сама? — На лицето й се изписа пълна паника. — И дори няма да останеш, за да присъстваш на събитието?

Той си взе една маникота^[1].

— С нищо не можеш ме придума, няма какво да ми предложиш, включително нестандартни сексуални услуги, което да ме накара да приближа на по-малко от сто метра това бебешко парти.

— Говориш глупости. — Тя набоде с вилицата си едно апетитно лютиво кюфтенце. — Дори ако добавя шоколадов десерт?

— Дори и тогава не.

— Тогава ще го сменя с разбита сметана. Мога да ти напиша обещанието си върху листа с менюто и да се подпиша отдолу.

— Не мога да отрека, че това е превъзходен начин за подкупване на съвестта ми, още повече че ми го предлага една отчаяна жена. Ала отговорът ми е „не“. Вече съм уредил всичко, за да забегнем нанякъде с Леонардо. Остава само Макнаб да се присъедини към нашата малобройна, но щастлива компания.

— Ами ако нещо внезапно се обърка? — Тя го сграбчи за ръката. — Ако например онези от фирмата за доставки объркат всичко, както най-често се случва? Или ако на някоя от бременните, насъбрали се в къщата ни, й хрумне точно тогава да започне да ражда?

Вместо отговор, той просто протегна ръка към чашата си с вино.

— Добре, добре де. — Тя отчаяно завъртя очи. — Мога и сама да се справя. Но всичко това ми е толкова отвратително, да, ако питаш мен, просто е непоносимо, още повече че ти ще се наливаш някъде с бира, докато аз ще съм заклещена на проклетото бебешко парти. И то само защото имаш пенис.

— Докато се наливаме с бира, ние — аз и моят пенис — ще си мислим само най-хубави работи за теб, скъпа.

Тя хапна още малко, след което се усмихна вяло.

— Но нали не си забравил, че ще трябва да присъстваш в родилната зала, когато тя почне да се напъва.

— Млъквай, Ив.

— Тогава дори твоят пенис няма да може да те отърве.

Той взе филия хляб и я разчупи на две, за да й подаде половината.

— А някакви игри няма ли да играете утре? Награди ще има ли?

Тя примигна, поразена от безпогрешния усет към париране на ударите.

— Добре де, млъквам. Искаш ли вместо това си говорим за убийствата?

— Да, моля те.

Ив го осведоми за последните си разкрития, докато довършиха вечерята и стояха още дълго след това с по чаша капучино пред всеки.

— И така, излиза, че този Кавендиш и административната му секретарка са се опитали да те подведат.

— Смърди на гнило още щом прекрачиш прага. Там има нещо, а на всичкото отгоре въпросната секретарка дърпа конците.

— Не го познавам, макар че някои от имената, които ми спомена в днешния си бюлетин, са ми известни.

— Ще ти го опиша съвсем накратко, само най-същественото. Четиридесет и шестгодишен, цял живот се е занимавал само с доверителни фондове. Празна работа, като играта скуош, ако питаш мене. Два брака, като с първия приключил преди осем години. Има една дъщеря, която сега е на дванадесет. След развода майката спечелила попечителството върху детето и се преместила в Париж. Оженил се втори път колкото можел по-скоро след приключването на развода. Втората му съпруга е на двадесет и девет, бивша манекенка. Според мен той е заменил скучната си първа жена с втората, защото е много по-знойна, но предполагам, че скоро се е превърнал в неин покорен слуга. Така, както се подчинява в офиса на секретарката си Бръбъри. — Тя присви очи, докато отпиваше от капучиното с обилна пяна отгоре. — Освен това тя носи кожени дрехи, боти с високи токчета и го принуждава да се държи като добре опитомено домашно кученце, послушно лаещо край нея.

— Наистина ли? — Развеселен, Рурк се облегна на стола. — А знаеш ли каква може да бъде причината? На това, че от тях двамата всъщност не той, а тя има топки. Докато господинът се занимава само с бюрократичните процедури, организира събития, участва в срещи и прави това, което Бръбъри му внушава.

— А дали му е внушила също да убие Копърфийлд и Байсън?

— Кой знае? Така ще се разплетат всички възли в разследването, нали?

Ив пак смръщи вежди.

— Не. Не ми се вярва да е бил той. Защото убиецът явно е бил доста самоуверен, хладнокръвен и психически уравновесен. Докато Кавендиш само пред мен, докато разговаряхме, се изпоти два пъти. Обаче подозирам, че знае доста и че едно от нещата, които крие, е името на убиеца.

— Ами тогава защо не го поизпотиш още веднъж?

— Мога да го направя. Мога отново да разговарям с него и този път малко да го притисна. Но не ми достигат доказателства, за да го обвиня в укриване или в съучастничество, така че той ще ми се изплъзне. Трябва ми нещо повече. Някаква пряка връзка. Трябва още нещо да напипам, защото мога да се обзаложа, че не ме е излъгал за алибито си. Бил си е у дома, в леглото, завит през глава с юргана, защото е тръпнел от страх. Защото е знаел какво става.

— Ако нюйоркският филиал на юридическата кантора е участник в тази игра и е бил използван за прехвърляне на пари или за изпиране на фондове, мога да го установя, като използвам познанията и връзките си — увери я Рурк.

„Сигурно ще го направи — каза си Ив, — но не само защото е много добър в тези разследвания, но и защото за него е въпрос на престиж: да успее да се справи с такава нелека задача.“

— Ще го имам предвид — отвърна тя. — Може би именно оттам трябва да започнем.

 

 

Ив знаеше, че Пийбоди и Макнаб вече са пристигнали, защото отдалече чу музиката и шумните гласове, долитащи от помещението, което бе избрала за бебешкото парти. В последната минута не й достигна смелост веднага да се насочи натам и като отчаяна страхливка предпочете да се укрие в кабинета си. И за да се намира все пак на работа, се зае да попълни таблото с най-новите разкрития, след което се загледа мрачно в снимката на Елин Бръбъри.

Докато проверяваше списъците с данни на стенния екран, Ив си припомни, че Бръбъри е четиридесетгодишна. Неомъжена, без деца. Адресът в Уест Сайд, посочен в списъка, сигурно й осигуряваше чудесен панорамен изглед към Сентрал парк, но съответно и по-висока цена на апартамента. Никак не беше зле за една секретарка. Нищо че същевременно бе и юридически съветник. Родена в Щатите, но се преместила от Питсбърг в Лондон малко след като навършила двадесет. Постъпила като младши юридически съветник в „Стубен, Робинс и Кавендиш“ (Мъл още не се бил присъединил). Впоследствие, по-точно преди шест години, я върнали в Ню Йорк, във филиала си, като секретарка на Уолтър Кавендиш.

След втория брак на Кавендиш, замислено отбеляза Ив.

В данните за Елин Бръбъри липсваха сведения за криминални престъпления.

Ив реши да се задълбочи във финансовите сведения за нея. Доста солидна заплата, реши тя. Но нали не бе забранено да се заплаща добре на служителите. Ала освен заплатата във ведомостите фигурираха и още по-щедри премии за Коледа, за рождения й ден, а също и за прослуженото време в юридическата кантора, само че и тези добавки бяха представени като премии.

Но най-интересното бе, че личните й банкови сметки се управляваха също от счетоводителите в „Слоън, Майерс и Краус“.

Е, поне не беше клиент на Байсън, увери се Ив, след като отново направи справка в списъка. Тя отбеляза в графика си с предстоящи задачи да провери кой точно е управлявал финансите й.

„Пряката връзка — замисли се тя. — Трябва да стигна до преките връзки.“ По-точно до това, което директно е свързвало Копърфийлд/Байсън с Кавендиш/Бръбъри.

Отново трябваше да се занимава със счетоводната фирма, но този път във връзка с фондация „Бълок“. Която се оказа много любопитна — беше клиент едновременно и на юридическата кантора, и на счетоводната фирма. Още повече че Кавендиш се бе смутил, когато го бе попитала дали се е срещал с хората от фондацията по време на престоя им в Ню Йорк.

Припомни си също, че най-младият от тримата старши партньори — Робърт Краус, през въпросната драматична нощ е забавлявал Бълок и Чейс, които осигуряваха алибито му.

— Здрасти, Далас.

Вместо отговор, тя само изсумтя неясно, увлечена в четенето на данните за Краус.

— Стига си работила. Хайде. — Пийбоди застана до бюрото, опряла ръце на хълбоците си. — Трябва да видиш украсата, която сме приготвили. Трябва да съгласувам някои неща с теб.

— Продължавай в същия дух. Не се съмнявам, че всичко ще е наред.

— Далас! Вече минава десет.

— Боже мой, мамче, да не съм пропуснала полицейския час? Нима вече съм закопчана? Ще ме арестуваш ли?

— Виждаш ли колко си шантава. — Пийбоди застрашително размаха пръст пред лицето й. — Поеми си дъх, огледай се наоколо. Нали всичко, което вършим, е заради Мейвис?

— Добре, добре. Господи!

Щом трябваше да се занимава с украсата, то поне да не е сама. Ив се втурна към кабинета на Рурк.

— Трябва да се заемем с проклетата украса и да видим какво още остава да се свърши.

— Звучи забавно.

— Ъхъ. Ще се забавляваме двамата.

— Не ми се ще. — Но допусна грешката да вдигне поглед към нея и видя, че лицето й грее от възбуда. Същата като онази, която преди малко тя бе видяла на лицето на Пийбоди. — Ами добре тогава. Само че когато цялата тази суматоха приключи, ние с теб ще си вземем толкова отлаганата ваканция и ще се излежаваме голи на плажа.

— Винаги на твое разположение, шефе.