Нора Робъртс
Родени в смъртта (1)

1.

Неведоми са пътищата на приятелството. Понякога те можеха да те отведат толкова далеч, че да те принудят да сториш нещо наистина неприятно, досадно или направо ужасяващо.

Според Ив Далас едно от най-неприятните задължения, наложени в името на приятелството, бе да прекараш цяла вечер в група за обучение на бременни с цел подготовката им за предстоящото раждане.

Защото излъчваните видеоматериали и звуци, въздействието им върху човешките сетива буквално смразяваха кръвта.

Тя беше ченге, лейтенант от отдел „Убийства“, с единадесетгодишен стаж в професията, призвана да брани хората от всичко, което ги застрашава сред безмилостно жестоките улици на Ню Йорк. На пръсти можеше да се изброи това, което Ив Далас не е виждала, докосвала, помирисвала или не й се е налагало да преживее. Защото според нея хората винаги изнамират и ще измислят все по-отвратителни, но все по-изобретателни и хитроумни начини да избиват себеподобните си. А надали някой знаеше по-добре от нея колко много методи за измъчване на човешкото тяло съществуват.

Но и най-бруталното и кърваво убийство бледнееше в сравнение с раждането.

Как можеха всичките тези жени — с огромните си тела, подпухнали от плода в коремите им, да бъдат толкова радостни и така шибано спокойни от случилото се с тях и от онова, което тепърва ще им се случи? Тя просто не можеше да го проумее.

Ето я сега и Мейвис Фрийстоун, най-близката й приятелка, с нейното дребно тяло, променено вече до неузнаваемост от огромния й корем, с лице, озарено от идиотска усмивка, да зяпа в захлас екрана, където показват раждане на живо. И не беше само тя. Физиономиите на останалите жени от групата не бяха по-малко благоговейни.

Бременността явно блокираше мисловната дейност.

Докато самата Ив едва се сдържаше да не повърне. Погледна Рурк. Ужасеният израз, изписан върху ангелски красивото му лице, показваше, че и той не се чувства по-добре в този момент. Това трябваше да се отбележи с голяма червена отметка в колоната „брачни предимства“. Длъжен си да споделяш с половинката си всичките си кошмари, както и да го влачиш из смахнатите лабиринти на приятелството.

Ив притвори очи. Опитваше се забрави видяното преди малко. Предпочиташе да разследва записите от някое местопрестъпление, дори да се касае за сериен убиец или за откъснати крайници, то й се струваше много по-поносимо, отколкото да гледа раждаща жена с подаващата се бебешка главичка между бедрата й. В колекцията на Рурк имаше видеокасети с филми на ужасите, които бяха много по-малко отблъскващи. На всичкото отгоре чуваше как Мейвис непрекъснато шепне нещо на Леонардо — нетърпеливо очакващия великото събитие баща, макар че той като че ли бе изключил и въобще не чуваше думите й.

„Кога, мили боже, ще свърши най-сетне цялото това изтезание?“

„Всичко това наоколо напомня за църква“, помисли си тя, докато оглеждаше родилния център в опит да се разсее. Проклетата сграда представляваше нещо като храм на зачеването, бременността, раждането и отглеждането на бебета. Оправдавайки се с много работа, беше успяла да отклони предложението на Мейвис за обиколка из помещенията, за да се запознае с тях. Понякога една уместна лъжа може да спаси приятелството, както и разсъдъка ти.

Образователното крило й бе достатъчно. Изтърпя цялата лекция, включително и нагледните демонстрации, които със сигурност щяха да изтезават въображението й за няколко десетилетия напред. Като участник в подготвителния курс на Мейвис присъства на фалшиво раждане с родилка андроид и пищящо бебе андроид.

А сега дойде ред и на тази отвратителна видео лекция.

„Не мисли за това — заповяда си тя. — По-добре се заеми с изучаването на стаята.“

Стените, боядисани в пастелен тон, бяха покрити със снимки на бебета и на бременни в различни стадии на блаженството. Всички до една с оглупели и прехласнати физиономии. Навред се виждаха свежи цветя. Край тях артистично бяха подредени зелени декоративни растения. Удобни столове с приспособления да помагат на наедрелите жени да стават по-лесно. И като за капак — трима жизнерадостни и безкрайно услужливи инструктори, готови всеки миг да отговарят на всевъзможни въпроси, да изнасят лекции, да демонстрират и да поднасят освежаващи здравословни напитки.

„Бременните — мислено отбеляза Ив — непрекъснато ядат и пикаят.“

Двойни врати в дъното и изход отпред, вляво от видео екрана. Жалко, че не можеше да избяга.

Ив сякаш изпадна в транс. Тя беше висока и стройна, с непокорна кестенява коса, с ъгловато лице, по-бледо от обичайното, с кафяви очи с оттенък на добре отлежало уиски, които сега гледаха изцъклено. Сакото, което бе избрала за днешното изпитание, беше тъмнозелено, достатъчно дълго, за да прикрива колана с кобура за служебния й пистолет, и разбира се, кашмирено, бе го купил съпругът й.

Тъкмо се бе замислила как най-после ще се прибере у дома, за да изтрие от паметта си последните три часа с помощта на цял литър вино, когато Мейвис я сграбчи за ръката:

— Далас! Виж! Бебето излиза!

— А? Какво? — Очите й се разшириха от обзелия я ужас. — Какво? Какво каза? Ама точно сега ли? О, господи! Дишай, дишай!

Ив скочи на крака, сподирена от залп бурен смях.

— Не това бебе. — Мейвис се закиска и погали корема си, издут като топка за баскетбол. — Онова бебе.

По инстинкт, Ив насочи поглед в посоката, която сочеше приятелката й, и се вторачи в широкия екран, където точно в този миг съвсем ясно се виждаше как едно плътно присвито създание, гърчещо се и покрито цялото в някаква лепкава слуз, се плъзга едва-едва между бедрата на бедната мъченица.

— Ох, господи! Боже мой!

Тя се отпусна на стола, преди краката й да се подкосят от гледката. Повече не можеше понесе. С риск да я обявят за бъзлива глезла, тя затърси трескаво ръката на Рурк. Когато я намери, усети, че неговата също бе изпотена.

Всички присъстващи в залата заръкопляскаха. Да, наистина пляскаха и се смееха, докато плачещото, хлъзгаво и слузесто създание бе положено върху внезапно спадналия корем на майката, с главичка между неимоверно наедрелите женски гърди.

— В името на всичко свято… — промърмори Ив на Рурк — та нали сме в 2060 година, а не в 1760-а? Не могат ли да измислят по-добър начин, за да се справят с ражданията?

— Амин! — Това бе всичко, което Рурк успя да изтръгне от гърлото си. При това едва чуто.

— Не е ли прекрасно? Наистина е съвършено, безкрайно съвършено. — Миглите на Мейвис, гримирани рано тази сутрин в сапфиреносиньо, блестяха от сълзите й. — Чудесно малко момченце! Ауу, виж колко е сладко само…

Като през мъгла, Ив чу главният инструктор да обявява края на вечерния родилен курс — слава богу! — и покани присъстващите да се почерпят с освежителни напитки или да задават въпроси.

— Въздух, нуждая се от въздух — промърмори Рурк на ухото й. — Отчаяно се нуждая от глътка свеж въздух.

— Сигурно е заради бременните. Мисля, че изсмукват всичкия кислород. Измисли нещо. Изведи ме по-скоро оттук! Вече не мога да мисля, просто мозъкът ми блокира, въобще не функционира нормално.

— Стой по-близо до мен. — Той я хвана под ръка и като я поведе навън, се обърна към Мейвис: — Предлагаме да заведем двама ви с Леонардо да похапнем нещо. Можем да намерим нещо по-добро от това, което се предлага тук.

Ив долови някакво напрежение в гласа му, докато някой, който не го познава така добре като нея, би се впечатлил само от забързания му говор с подчертан ирландски акцент.

Оживеното бъбрене в залата не преставаше. Жените се наредиха на опашка пред масата със закуски или пред вратата на тоалетната. За да не мисли повече за това, на което се бе наслушала и нагледала тук, Ив се загледа в съпруга си.

Ако неговото лице не отвличаше вниманието й, то тя действително имаше повод за сериозна тревога.

Днес той наистина бе малко блед, но това само подсилваше ефекта от невероятно сините му очи. Като черна коприна косата обрамчваше лицето му, създадено с едничката цел да ускорява биенето на всяко женско сърце. Както и устата му. Дори сега, както бе пребледнял, устните му я изкушаваха да се наведе леко и да се впие в тях.

А тялото му бе блян за всяка женска фантазия: високо и мускулесто, великолепно в отлично скроения му делови костюм.

Рурк не само че беше един от най-богатите мъже в познатата й част от Вселената, но изглеждаше и като излязъл от приказка.

Точно в този момент, както я държеше за ръка и я теглеше напред, за да я измъкне от кошмарите й, той й се стори като нейния приказен герой. Тя едва намери време да грабне палтото си в движение.

— Изчезваме ли?

— Мейвис иска да се разберат с тяхна приятелка дали ще дойде с нас. — Рурк стискаше ръката й, без нито за миг да престава да я тласка към изхода. — Казах им, че ще докараме колата пред входа. За да си спестим няколко крачки пеша.

— Ти наистина си блестящ. Шибан приказен рицар в бяло! Ако някога успея да се възстановя от тази травма, ще те чукам бясно, докато мозъкът ти се пръсне.

— Е, надявам се все пак мозъчните ми клетки да регенерират в достатъчна степен, за да бъде възможно това. Господи, Ив, какви сцени показаха! Мили боже, още не мога да се опомня!

— Напълно съм съгласна с теб. Помниш ли как онова слузесто създание се показа…

— Недей, моля те! — Побутна я към вратата на асансьора и веднага натисна бутона за подземния паркинг. — Ако още ме обичаш, никога повече не ме води тук. — Облегна се изтощено на стената на кабината. — Винаги съм уважавал жените. Знаеш го.

Ив потърка носа си, който изведнъж силно я засърбя.

— Разбира се, след като си изчукал толкова много. Но да, не мога да отрека — побърза да добави тя, като забеляза, че той я удостои с невъзмутим поглед, — че наистина питаеш респект към жените.

— Респект, който сега прерасна в преклонение в библейски мащаб. Как успяват да го правят?

— Току-що видяхме как става. При това в пълни подробности, в едър план. Забеляза ли как Мейвис зяпаше демонстрацията? — Ив отчаяно поклати глава на излизане от асансьора. — Очите й блестяха! И то не от страх. Просто не може да дочака великото събитие.

— Обаче Леонардо бе леко позеленял.

— Да, защото се нагледа на прекалено много кървища. Всичката тази кръв наоколо, както и другото…

— Стига вече. Да говорим за нещо друго.

Типично за края на януари, времето беше доста противно и той бе дошъл с един от всъдеходите си — огромно, черно, супермощно возило. Ив облегна гръб на вратата, докато той набираше кода за отключването, за да отвори.

— Виж какво, приятел. Ще се наложи да го преживеем и ние лично някой ден.

— Аз не искам.

Сега бе неин ред да прихне от смях. Беше виждала на лицето му много по-самоуверено изражение.

— Това, с което ни занимаваха тази вечер, е само въведение. Ще трябва да присъстваме в родилната зала, когато всичките онези неща ще започнат да излизат от корема й. Трябва да бъдем там, да броим до десет, да й напомняме да диша дълбоко и да не престава да се напъва, да сме съпричастни с щастието й. И така нататък.

— Можем да се махнем от града. Или от тази страна. Не, най-добре ще е направо да напуснем планетата. Това наистина ще е най-доброто решение. Ще обясним, че сме били призовани да спасим човечеството от някакъв ужасен престъпен замисъл.

— Ох, как ми се иска да можех… Но ти прекрасно знаеш, както и аз, че сме длъжни да присъстваме на раждането. При това събитието по всяка вероятност ще настъпи много скоро, защото бомбата със закъснител в корема й тиктака все по-отчетливо.

Той въздъхна, след това се наведе, за да притисне чело към нейното.

— Дано Бог се смили над нас, Ив. Можем да разчитаме само на божията милост.

— Ако Бог е имал поне малко милост към нас, щеше да създаде света без участието на мъжете. И на жените. Хайде да изпием по едно. По едно малко.

 

 

Ресторантът беше непретенциозен и тих, с една дума — точно какъвто би им препоръчала акушерката, докато им изнасяше поредната лекция от курса за бъдещи родилки. Мейвис си поръча някакъв екзотичен плодов пунш, който се оказа не по-малко искрящ от очите й. Непокорните й сребристи къдрици бяха леко поръсени по краищата със същия сапфирен прах, както и миглите й. Зелените й очи блестяха с неземна светлина в тон с пуловера, плътно обгръщащ бюста й и издутия й корем. От ушите й висяха какви ли не обици и завъртулки, мятащи ярки отблясъци при всяко завъртане на главата. А панталоните й, също в сапфиреносиньо, й стояха като втора кожа.

До Мейвис седеше любовта на живота й — Леонардо, със снага, яка като стъбло на секвоя, препитаващ се като моден дизайнер, който не откъсваше очи от любимата си. Както и тя от неговите. Тази вечер той също бе с пуловер, но неговият бе на някакви странни и леко налудничави геометрични фигури, предимно в златисто. Според Ив те още повече подчертаваха якото телосложение и чудесния му тен.

Приятелката, която доведоха, също бе бременна. Коремът й бе дори още по-издут от този на Мейвис, ако това въобще бе възможно. За разлика от Мейвис, която винаги се обличаше доста предизвикателно, Танди Уилоби носеше семпъл черен пуловер с изрязано деколте, в което бе напъхала бяло шалче. Тя бе сърдечна блондинка със светлосини очи и леко вирнато носле.

Докато пътуваха към ресторанта, Мейвис нито за миг не млъкна, обяснявайки, че Танди е от Лондон и пристигнала в Ню Йорк преди няколко месеца.

— Толкова се радвам да те видя тази вечер. Танди не е тук заради курса за бъдещи майки — неуморно продължаваше да бръщолеви Мейвис, докато си похапваше от ордьоврите, поръчани от Рурк. — Тя се отби към края на лекцията, за да донесе на акушерките ваучери за „Белия щъркел“. Така се казва превъзходният бутик за бебешки дрешки, където тя работи.

— Да, магазинът наистина си го бива — съгласи се жената. — Не очаквах, че тази вечер ще ме нахранят и напоят. — Усмихна се стеснително на Рурк. — Много беше любезно от твоя страна. Впрочем и от твоя — обърна се тя към Ив. — Мейвис и Леонардо са ми разказвали много за вас. Сигурно сте много развълнувани.

— За какво? — полюбопитства Ив.

— Че сте част от екипа, който обучава Мейвис за раждането.

— О… О, да. Ние сме…

— … онемели от вълнение — довърши Рурк вместо нея. — От коя част на Лондон си?

— Всъщност произхождам от Девъншир. Преместих се в Лондон още като тийнейджърка, с баща си. А ето че сега съм в Ню Йорк. Винаги съм обичала да пътувам. Но засега ще се задържа тук, поне за известно време. — Тя замечтано погали корема си. — А ти работиш в полицията, трябва да е много вълнуващо. Мейвис, не си спомням да си ми разказвала как си се запознала с Далас.

— Ами… тя ме арестува — обясни Мейвис, без да спира да дъвче.

— Шегуваш се. Не е истина, нали?

— Занимавах се с дребни мошеничества. Много ме биваше.

— Е, не чак толкова — уточни Ив.

— Иска ми се да чуя всичко за тази история! Но сега трябва бързо да отида до тоалетната. За кой ли път днес!

— И аз ще дойда. — Също като Танди, Мейвис се надигна с усилие от стола. — Далас, ще ни правиш ли компания?

— Този път ще пропусна.

— Помня, макар и смътно, колко щастлива бях, когато пикочният ми мехур не ме притесняваше толкова. — Танди се усмихна засрамено към компанията край масата, преди да се затътри с Мейвис.

— И така… — обърна се Ив към Леонардо, — значи сте се запознали с Танди в курса за бъдещи родилки?

— Горе-долу — потвърди той. — Терминът й е с около седмица преди този на Мейвис. Хубаво е, че я взехте с нас. Лошо е, че тя трябва да се справя сама с всичко това.

— Какво се е случило с бащата? — попита Рурк, но Леонардо само сви рамене.

— Тя не обича много да говори за него. Спомена само, че не искал да се замесва. Или че не проявил интерес. Ако наистина е така, той не заслужава нито нея, нито бебето. — Широкото лице на Леонардо се стегна. — Двамата с Мейвис сме добре осигурени, затова искаме да й помогнем. Доколкото можем, разбира се.

Антените на Ив, чувствителни към всичко подозрително, веднага се задействаха.

— Финансово ли?

— Не. Не мисля, че ще приеме пари от нас, дори да се нуждае. Поне засега изглежда, че се справя. Имам предвид по-скоро подкрепа, приятелство. — За кратко лицето му пребледня. — Участвам в екипа й за помощ при раждането, това е всичко. А и за Мейвис това ще е като генерална репетиция.

— Дяволски си изплашен, нали?

Той се загледа за миг към тоалетните, след което отново се извърна към Ив.

— Дори съм ужасен. Нищо чудно да припадна в родилната зала. И какво ще стане тогава?

— Гледай да не паднеш върху мен — посъветва го Рурк.

— Мейвис изобщо не е уплашена. Никак. Но аз… колкото наближава термина й, толкова вътрешностите ми… — Вдигна едрите си ръце и нервно ги размаха. — Не зная какво ще правя, ако вие двамата не сте там. За да ме подкрепяте.

„О, по дяволите“, помисли си Ив, когато двамата с Рурк си размениха многозначителни погледи.

— Че къде другаде можем да бъдем? — Тя вдигна ръка, за да поръча на келнера още една чаша вино.

 

 

Два часа по-късно, след като остави Леонардо и Мейвис в дома им, Рурк потегли на юг, а после продължи на изток към сградата, в която се намираше апартаментът на Танди.

— Всъщност можех да хвана метрото. Причиних ти прекалено голямо главоболие, а живея само на няколко пресечки от тук.

— Ако са само няколко преки — отвърна й Рурк, — то едва ли ще е толкова голямо главоболие за мен.

— Е, щом е така! — изрече през смях жената. — Пък и е толкова приятно да се пътува в затоплената ти кола. Навън тази вечер е дяволски студено. — Тя се облегна с лека въздишка. — Чувствам се защитена и глезена, както и надебеляла като кит. Мейвис и Леонардо са страхотни. Човек не може да не се почувства щастлив, ако е дори само за пет минути с тях. Сега виждам, че са щастливи да имат и такива чудесни приятели. Оох!

Ив завъртя глава толкова бързо, че вратът й едва не се изкълчи.

— Какво стана?

— Бебето ме ритна. Не се плаши. О, знаеш ли, Мейвис много се вълнува за бебешкото парти, което организираш за нея следващата седмица. Само за това говори.

— Бебешко парти ли? О, да. Следващата седмица.

— Ето че стигнахме. Точно по средата на този блок. Много ви благодаря и на двамата. — Танди се загърна в шала, преди да грабне чантата си, голяма колкото куфар. — За прекрасната храна и за милата компания, както и за луксозния превоз. Ще се видим ли в събота на бебешкото парти?

— Ако трябва с нещо да ти помогна…

— Не, не. — Танди махна с ръка на Ив. — Дори и един кит трябва да може сам да се погрижи за себе си. Ако вече не мога да виждам краката си, поне помня къде се намират. Е, лека нощ и отново ви благодаря.

Рурк я изчака, без да гаси двигателя на колата, докато Танди отключваше външната врата.

— Изглежда ми мила жена. Стабилна и разумна.

— Е, не е като Мейвис. С изключение на приликата им с кит. Сигурно е много трудно да си бременна и сама в чужда страна. Рурк, знаеш ли защо човек е длъжен да посещава курсове за родилки заради приятелите, да присъства на раждания и да устройва бебешки партита?

— Нямам отговор на този въпрос.

Ив си пое дълбоко дъх.

— Нито пък аз.

 

 

Ив сънуваше някакви ужасяващи бебета — многоръки, с оголени кучешки зъби, изскачащи от корема на Мейвис, за да започнат в следващата секунда да се разкъсват едно друго, което принуди акушерката да побегне с крясъци, докато родилката гукаше: Нали са чудесни? Нали са страхотни?

Видеотелефонът на нощната масичка край леглото й избръмча и я изтръгна от кошмара. Потръпна, щом се пробуди.

— Без видео. Светлина десет процента — заповяда тя на апарата. — Далас слуша.

Съобщение за лейтенант Ив Далас. Срещнете се с полицаите на Джейн Стрийт 51, апартамент 2В. Вероятно се касае за убийство.

— Прието. Свържете се с детектив Дилия Пийбоди. Аз веднага тръгвам.

Прието. Край на съобщението.

Ив се озърна и видя, че пронизващите сини очи на Рурк са широко отворени и насочени в нея.

— Съжалявам — смутено изрече тя.

— Очевидно не само на мен ми се случва да ме изтръгнат от топлата постеля посред нощ, в четири сутринта.

— Напълно си прав. Хората са длъжни да проявяват малко повече възпитание към другите в такива нечовешки часове на денонощието.

Тя се изтърколи от леглото и се шмугна в банята, забързана към душа. Когато се довлече обратно чисто гола, ала вече стоплена от вградената в стената на банята сешоарна уредба, той вече отпиваше от кафето си.

— Защо си станал?

— Защото се събудих — простичко обясни съпругът й. — Я виж какво щях да пропусна, ако бях останал да си доспя в леглото. — Той й подаде втората чаша кафе, което бе програмирал на кафе автомата.

— Благодаря.

Тя пое чашата от ръката му и я отнесе до гардероба, за да си избере дрехи, подходящи за спешното излизане в този толкова ранен час. Навън сигурно ще е дяволски студено, помисли навъсено. След кратко колебание издърпа един пуловер, за да го нахлузи над блузата, преди да облече сакото.

На два пъти се наложи да отлагат предварителните си планове да отскочат за два или три дни до някой тропически курорт. Мейвис, като всяка бременна жена, щеше да се нацупи само от мисълта, че двама от членовете на екипа й за родилна помощ ще се излежават по плажа и ще се гмуркат под вълните, докато на нея й остава толкова малко до термина.

Какво можеше да се направи при това положение?

— Нали бебетата не се раждат със зъби?

— Не. Не виждам как може да стане това… — Рурк остави чашата си на масата и я изгледа тревожно. — Какви са тези объркани мисли, които се опитваш да ми насадиш в главата?

— След като са обсебили моята глава, приятел, ще обсебят и твоята.

— Дали пък да не ти приготвя още кафе?

Тя бързо се облече.

— Може би това убийство ще се окаже дело на някакъв криминален ас и ще се наложи да напусна планетата. Ако се държиш мило с мен, ще те взема със себе си.

— Не си играй с мен.

Засмя се, докато прикрепваше ремъка за пистолета си.

— Ще видиш какво ще те сполети!

Изправи се пред него. Целуна го набързо по двете бузи, преди да го дари с една дълга, сочна целувка в устата, защото дори в този тъй ранен час Рурк си оставаше дяволски красив.

— Пази се, лейтенант.

— Точно това възнамерявам да правя.

Тя се спусна по стъпалата. Палтото й висеше наметнато върху закачалката на колоната под стълбището. Беше го захвърлила небрежно снощи на влизане, защото знаеше, че с това ще подразни Съмърсет, иконома на Рурк, който неизменно помрачаваше живота й.

Щом го облече, откри, че е станало истинско чудо — ръкавиците й наистина бяха в джобовете. А след като те бяха на мястото си, нямаше как да не вземе и кашмирения си шал. Ала въпреки това студът навън я скова скоро след като прекрачи прага.

Но реши, че няма право да се оплаква, след като се е омъжила за човек, който дори се бе сетил да паркира колата пред входа. Бе задал и командата за включване на отоплението.

Докато излизаше, за миг погледна назад в огледалото за обратно виждане. Къщата, която Рурк бе построил, го изпълваше, цялата от камък и стъкло, с издатини и кули. В спалнята им още светеше.

Сигурно пиеше второто кафе за деня, помисли тя, докато преглежда сведенията за акциите, бюлетините от утринната преса и другите новини от борсите на екрана на компютъра. Може би дори проучваше някакви задокеански сделки. Или пък транзакции с компании, действащи извън планетата. Тя много добре знаеше, че за Рурк не е изключение работният му ден да започва преди съмване.

Какво щастие бе за нея да попадне на мъж, който се чувства съвсем свойски сред налудничавия ритъм на полицейската й работа.

Премина с колата си през вратите, които безшумно се затвориха зад нея.

В квартала, в който имаше само първостепенни и много скъпи имения, почти винаги цареше тишина. Богатите, привилегированите или просто галениците на съдбата можеха преспокойно да се излежават под топлите завивки в безупречно обзаведените си домове, вили, апартаменти, където климатичните инсталации винаги поддържаха най-благоприятната за човешкия организъм температура. Но само на няколко преки градът пулсираше в своя налудничав, трескав ритъм.

Топлината, излъчвана от климатика в колата, я отпускаше приятно, докато напредваше през тунелите под града, под десетки улици и тротоари. Високо над колата се виждаха рекламните роботи, които настойчиво предлагаха да се включиш в сделката на деня. На кого, по дяволите, можеше да му се прииска в този адски ранен час да пазарува подаръци за Свети Валентин в огромния търговски център, наречен „Скай Мол“! Кой здравомислещ човек би се съгласил да го притискат до задушаване сред гъстата тълпа от пазаруващи, само и само да спести няколко долара при покупката на сладкиш във формата на сърчице?

Тя задмина един анимационен билборд, на който се виждаха невъзможно привлекателни хора, красиви до съвършенство, лудуващи сред вълните на безупречно синьо море с ослепително белеещ се пясък. Е, това поне й допадна много повече.

Жълтите скоростни таксита устремено се носеха напред. Повечето от тях бързат към транспортните центрове, каза си тя. Два макси буса профучаха край колата й, претъпкани с нещастните хорица, бързащи за първата смяна, докато по-щастливите пътуваха по обратния маршрут, връщаха се по домовете си, за да се напъхат в леглата след поредното изтощително нощно дежурство.

Реши да не се насочва към Бродуей, където движението не секваше през цялото денонощие. Независимо дали бе ден или нощ, там гъмжеше от тълпи туристи, както и от улични джебчии, привлечени именно от тумбите шляещи се зяпачи. Истинско стълпотворение, изпълнено с всевъзможни шумове, светлини и непрестанно движение във всички посоки.

Само няколко нощни заведения по Девето Авеню все още работеха. Тя зърна група хулигани да се размотават по тротоара, с типичните за тази порода изпокъсани якета и износени маратонки. Нищо чудно да се окажат заклети наркомани. Но ако бяха решили да се забъркат в някаква разправия, не бяха подбрали най-подходящото време, защото преди пет сутринта температурата обикновено спадаше до десетина градуса под нулата.

След това профуча през работническия квартал Челси. След малко прекоси и много по-изискания и артистичен Гринидж Вилидж.

Черни и бели мъже и жени се бяха струпали на завоя пред наскоро ремонтирана сграда на Джейн Стрийт.

Ив Далас се насочи към зоната за разтоварване на камионите само на половин пресечка по-надолу, включи мигащите светлини на автомобила си, след което излезе навън. Веднага я лъхна студеният въздух. Извади от багажника полевия си комплект за изследване на местопрестъпления, заключи колата и едва тогава забеляза Пийбоди, която я чакаше до ъгъла.

Тази сутрин партньорката й приличаше на полярен изследовател, както се бе загърнала в плътно издуто яке в ръждив цвят, увила около врата си някакъв ужасно дълъг червен шал, нахлупила върху черната си коса шапка в същия цвят. Устата й изпускаше повече пара от парен локомотив.

— Защо хората не избират да се изтрепват след изгрев-слънце? — въздъхна Пийбоди.

— В това яке приличаш на реклама на дирижабъл.

— Знам, но дяволски топли, освен това ме кара да се чувствам слаба, след като го съблека.

Те влязоха заедно в сградата. Ив пътьом включи диктофона си на запис.

— Липсват секретни брави — отбеляза мимоходом, — както и табло с бутони. Ключалката на външната врата е съвсем ненадеждна.

Но й направи впечатление, че има поне предпазни решетки по прозорците на партера. Боята на външната врата и по рамките на прозорците беше олющена. Собственикът на сградата очевидно не полагаше грижи за безопасността на обитателите.

Униформената полицайка им кимна, докато отваряше вратата.

— Здравейте, лейтенант. Здравейте, детектив. Дяволски студена нощ — добави тя. — Застъпих на смяна снощи в девет нула нула. Сигналът бе получен в три и четиридесет и две, подаден от сестрата на жертвата. Партньорката ми в момента е на етажа, откъдето е бил подаден сигналът. Веднага реагирахме на повикването и пристигнахме тук приблизително към три и четиридесет и шест. Още с влизането забелязахме, че външната врата на сградата е повредена. Открихме жертвата в апартамента й на третия етаж, в спалнята. И тук бравата на вратата към коридора в апартамента се оказа разбита. Очевидно е било приложено значително усилие. Вътре личаха следи от съпротива. Ръцете и краката на жертвата бяха завързани. Вероятно убиецът доста се е потрудил, за да я омотае така старателно. По всяка вероятност накрая я е удушил с колана на роклята й, защото все още е завързан около врата й.

— Къде е била сестра й, когато е станало всичко това? — попита Ив.

— Тя обясни, че съвсем наскоро пристигнала в града. Пътувала по работа. Използвала апартамента на сестра си, за да преспива при посещенията си в Ню Йорк. Името й е Палма Копърфийлд. Работи като стюардеса на една от совалките към „Уърлд Уайд Еър“. Беше се поизцапала, защото й прилошало от кошмарната сцена и повърнала още там, на пода, като докоснала трупа на сестра си, преди да побегне от спалнята и да набере 911.

Полицайката погледна към асансьора.

— Седеше там, на стъпалата, и плачеше, когато пристигнахме. Много сълзи изплака.

— Винаги така става. Предайте я на колегите от следователския екип, когато пристигнат.

Ив пое по студеното стълбище, все още неспособна да се отърси от тягостното впечатление от занемарената сграда.

Но поне разположението на апартаментите беше по-прилично — по един на етаж. Това правеше мястото да изглежда някак по-достойно, предлагащо на обитателите поне усамотеност.

На третия етаж видя, че апартаментът на жертвата наскоро е бил снабден със система за следене на пристигащите лица и комплект нови ключалки. Но и двете бяха счупени. Личеше, че е дело на аматьор, ала този груб метод е свършил работа на убиеца.

Ив влезе в апартамента, където завари втора полицайка, изправена до завита в одеяло жена, която силно трепереше.

Ив веднага прецени, че не е на повече от двадесет и две-три години. Русата й коса бе вързана на опашка. Няколко кичура бяха залепнали по слепоочията от сълзите, които бяха съсипали напълно грима й. Стискаше в шепи чаша с вода.

Жената продължи да хлипа и след влизането на Ив.

— Госпожице Копърфийлд, аз съм лейтенант Далас. Това е моята партньорка, детектив Пийбоди.

— Вие сте от отдел „Убийства“? От отдел „Убийства“, нали?

— Точно така.

— Някой е убил Нат. Някой е убил сестра ми. Тя е мъртва. Натали е мъртва.

— Съжалявам. Може ли да ни разкажете какво се случи?

— Аз… аз току-що се бях прибрала. Тя знаеше, че ще се върна. Тази сутрин й се обадих, за да й напомня. Пристигнахме късно, но закъснях още малко, понеже се спрях за едно питие с Мей, другата стюардеса. Влязох през вратата… заварих я разкъртена. Въобще не се наложи да изваждам ключа си. Имам ключ за апартамента на Нат. Когато пристигнах, веднага забелязах, че е сменила ключалките. Тази сутрин ми съобщи новия код за отключване. Но заварих бравата разбита. Вратата въобще не беше заключена. Веднага си казах, че нещо не е наред, че се е случило нещо лошо, защото Нат никога не си лягаше, без да заключи вратата на апартамента. Затова реших да проверя, просто да надникна при нея, преди да си легна. И тогава видях… О, господи, ох, боже мой, тя беше на пода и всичко наоколо беше изпочупено, а тя бе просната по корем. А лицето й… — Палма отново заплака неудържимо. Сълзите се стичаха по бузите й като порой. — Цялата бе пребита, на червени петна, а очите й, нейните очи… Втурнах се вътре и изкрещях името й. Надявах се, като чуе, че я викам, да се събуди. Да се надигне от пода. Ала тя не спеше. Знаех, че не беше заспала, но все пак се опитах да я събудя. Моята сестра. Някой е наранил ужасно моята единствена сестра…

— Сега ще се погрижим за нея. — Ив се замисли колко ли време ще й бъде необходимо, за да разпита сестрата на жертвата, а после си припомни, че бе длъжна да повика „чистачите“ — така наричаха на професионален жаргон екипите от техническия отдел, проверяващи всички следи, останали на местопрестъплението. — Ще трябва пак да поговорим, но това ще стане малко по-късно, затова първо ще ви отведем в централата. Там ще ме изчакате, докато се върна.

— Не мисля, че е редно точно сега да оставям Нат сама. Не зная какво да правя. Зная само, че трябва да остана при Нат.

— Сега трябва да се доверявате единствено на нас. Пийбоди, заеми се.

— Аз ще се погрижа за нея.

Ив погледна и униформената полицайка, която с кимване подкани сестрата на жертвата да поеме към вратата.

Ив се отдръпна, за да изведат от апартамента безутешно ридаещата Палма, след което затвори вратата и се върна в стаята, в която царуваше смъртта.