Нора Робъртс
Портрет в смъртта (5)

Четвърта глава

През деня в компютърните клубове се срещаха само срамежливи младежи и загубеняци, които смятаха за опасно преживяване посещението на заведение, предлагащо холограмен оркестър и телевизори, излъчващи различни спортни състезания.

Сребристите масички и столове бяха поставени толкова близо едни до други, че по време на пиковите часове дори най-свенливият младеж можеше да докосне задните части на човека в съседство.

Оркестърът свиреше блус, роклята на младата певица беше черна като кожата й. Яркочервената й коса почти скриваше лицето й, докато тя мълвеше за разбити сърца и обезумели влюбени.

Посетителите бяха предимно мъже, дошли да си търсят компания; тъй като никой не се стресна от униформената Пийбоди, Ив реши, че ако ги обискират за наркотици, конфискуваната дрога ще напълни джобчето на джудже.

Тръгна към бара в центъра на заведението, който бавно се въртеше.

Барманите бяха двама — мъж и дроид от женски пол. Тя предпочете да разговаря с онзи, който беше от плът и кръв.

Широката му риза в цветовете на залеза беше последният писък на модата, едното му ухо беше украсено с куп разноцветни халкички, кестенявата му коса беше сресана така, че образуваше нещо като шипове. Беше широкоплещест, с дълги ръце. Безразличното му изражение подсказваше, че има известен опит със следобедната клиентела на бара. Бледото му лице имаше пепеляв оттенък. Вероятно наближаваше трийсетте, може би беше студент, който печели таксата за обучението си, като налива бира и бъбри с посетителите.

Младежът престана да играе на малкия компютър, монтиран на бара, и служебно се усмихна на Ив:

— Какво обичате?

Тя постави на плота значката си и онази снимка, на която Рейчъл Хоуард лъчезарно се усмихваше:

— Познаваш ли това момиче?

С пръст той придърпа фотографията и дълго я разглежда, което подсказа на Ив, че отскоро е в този занаят.

— Да, познавам я. Казва се… ммм, да видим. Ребека… Розан… не, Рейчъл. Много ме бива да помня имена. Мисля, че това е Рейчъл. Редовна посетителка е. Предпочитана напитка… — Младежът затвори очи. — Коктейл „Тореадор“ — сок от портокал и от зелен лимон, малко гренадин. Не е загазила, нали?

— Точно обратното. Наистина ли помниш имената на посетителите и на напитките, които предпочитат?

— Разбира се, особено на редовните клиенти. Най-вече на красивите момичета. Тази Рейчъл не само е готина, ами е голяма сладурана.

— Кога за последен път е била тук?

— Не зная със сигурност. Тук работя на половин смяна. Но мисля, че за последен път я видях в петък. Тогава застъпвам смяната от шест вечерта до полунощ. Вижте какво, лейтенант, Рейчъл никога не ни е създавала проблеми. Идва често с приятели. Настаняват се в някое сепаре, слушат музика, играят на компютрите. Тя е добро момиче.

— Забелязал ли си някой да я безпокои, да й се натрапва?

— Не бих казал. Разбира се, на такива красиви момичета мъжете налитат като мухи на мед. Понякога тя отвръща на свалката, друг път прогонва досадниците. Но никога не ги обижда. Тук всяка вечер имаме голяма навалица, особено през почивните дни. Навъртат се жени, които си търсят партньор за една нощ, но това момиче идва винаги с приятелка или с цяла група младежи. От пръв поглед си личи, че не търси гадже за еднократна употреба.

— Ясно. Познаваш ли някой си Диего?

— Ами… — Барманът замислено свъси вежди. — Мисля, че знам за кого питате. Нисък на ръст, спада към професионалните свалячи. Обича да се фука. Танцува добре и винаги е червив от мангизи, затова рядко остава сам.

— Случвало ли се е да си тръгне заедно с Рейчъл?

— Дръжки! — Той се поизчерви. — Извинете, лейтенант, изпуснах се. Този Диего не е неин тип. Тя на бърза ръка го чупи. Разбира се, танцуваше с него. Готова е да танцува с всекиго, но не и да легне с него. Не е такова момиче. Сега се сещам, че веднъж-два пъти той се опита да я притисне, обаче не нахалства, като видя, че не му се отваря парашутът. Същото се отнася и за Джо Студента.

— Този пък кой е?

— Висок, красив, следва в университета, прилича на модел. От време на време идва тук, струва ми се, че си пада по Рейчъл. Като я види да танцува с някого, става като черен облак.

— А ти имаш ли си име?

— Разбира се. — Младежът учудено я зяпна, но очевидно не се разтревожи. — Стив. Стив Одри.

— Много си наблюдателен, Стив.

— Така си е. Барманът вижда всичко. Все едно всеки ден да гледаш пиеса, само дето ти плащат да си зрител.

„Наистина е новак“ — помисли си Ив.

— В заведението има ли охранителни камери?

— Естествено. — Той погледна нагоре. — Стига да са в изправност. Но като тълпата се разбеснее вечер, на записите не се вижда почти нищо. В девет започват илюминациите, ритъмът на музиката се променя, всички започват да подскачат под кръстосващи се лазерни лъчи. По принцип тук нямаме големи неприятности с клиентелата. Повечето посетители са студенти и хора, които си търсят гадже. Идват в клуба да потанцуват, да поиграят на електронните автомати, да се правят на фотографи.

— Фотографи ли?

— Имаме шест кабинки, в които човек може да се фотографира с приятелите си и чрез компютърна обработка да направи майтапчийски снимки. Нямаме специален лиценз, затова порно снимките са забранени. Не предлагаме и стаи, в които двойките да се уединят. Накратко, всичко е съвсем невинно. Бакшишите са малки, обаче работата е сравнително лека.

— Трябват ми дисковете със записите от последните двайсет и четири часа.

— Ами… не знам дали имам право да ви ги дам. Нали разбирате, аз съм само барман. Трябва да ги поискате от управителя, а той идва около седем. И още нещо, лейтенант…

— Какво?

— Както вече споменах, аз съм най-обикновен барман. Разговарям с клиентите, помагам им, ако се затруднят с електронните игри или с компютрите. Обаче нямам никаква власт.

— Аз имам. — Тя посочи значката си. — Мога да взема разрешително и да повикам шефа ти. Другата възможност е да ми дадеш дисковете, срещу които ще получиш официална разписка. Първият вариант ще отнеме време, а пък аз не обичам да си губя времето, когато разследвам убийство.

— Убийство ли? — Бледото му лице доби цвят на пръст. — Някой е бил убит, така ли? Кой? О, не, не и Рейчъл! — Той притисна длан до гърлото си. — Тя ли е мъртва?

— Включени ли сте към телевизионни канали, които не предават само спортни състезания?

— Моля? А, след девет включваме програмите за музикални видеоклипове.

— Което означава, че не гледате новинарските емисии.

— Предпочитам да не ги гледам. Толкова са потискащи.

— Имаш право. Трупът на Рейчъл е бил открит рано тази сутрин. Била е убита снощи. — Тя се приведе към него и дружелюбно му се усмихна. — Къде беше снощи, Стив?

— Аз ли? Аз ли? — Лицето му се изкриви от страх. — Не съм бил никъде. Тоест… бях. Бях на работа приблизително до девет часа, после си отидох вкъщи. По пътя хапнах пица, после гледах телевизия. Бях стоял осем часа на бара и бях капнал от умора. Ще ви донеса дисковете и ще се уверите, че съм бил тук.

Той тичешком излезе от залата.

— Посещението на пицария и гледането на телевизия не са солидно алиби — изтъкна Пийбоди.

— Точно така. Обаче малкият не го знае и ще ми донесе записите.

 

 

Когато Ив мина с колата през електронния портал на дома си, бяха изминали само два часа от края на дежурството й. Което според нея беше равнозначно да се прибере посред бял ден. Разбира се, предстояха й поне още два часа работа, преди да приключи задачите си за деня, само дето щеше да използва компютъра в домашния си кабинет.

Каза си, че къщата е най-красива през лятото, но веднага мислено се опроверга. Сградата, напомняща на замък, беше красива през всеки сезон, по всяко време на деня и на нощта. Все пак това чудо на архитектурата изглеждаше най-привлекателно на фона на синьото лятно небе. Каменната постройка бе заобиколена от океан от свежа трева, разкошни цветя с невъобразими багри растяха в градините, вековни дървета хвърляха дебели сенки; накратко, замъкът на Рурк беше като чудотворен оазис на уединението и спокойствието, съществуващ сред големия град.

Тук нищо не напомняше за квартала, където в контейнер за смет беше открит трупът на млада жена.

Както й беше обичай, Ив паркира пред къщата, но остана в колата, като с пръсти барабанеше по волана. Този път Съмърсет нямаше да я посрещне във фоайето, да подхвърли иронично, че отново е закъсняла. Хрумна й, че ще бъде лишена от възможността да се заяде с него, ни в клин, ни в ръкав настроението й се развали.

Проклетият иконом нямаше да побеснее от факта, че е оставила колата пред къщата. Като си го помисли, изведнъж й се прииска да прибере автомобила в гаража.

„Ти какво, откачи ли?“ — скастри се мислено.

Слезе от колата, без да си направи труда да я премести, изкачи стъпалата, напечени от жестоките лъчи на слънцето, отвори вратата и попадна в друг, блажено прохладен свят.

Понечи да се обърне към монитора, за да разбере къде се намира Рурк, ала чу тиха музика, която се разнасяше от всекидневната, и тръгна натам.

Съпругът й седеше на едно от любимите си старинни кресла; беше затворил очи, държеше чаша с вино. Толкова рядко й се случваше да го види в пълен покой, че сърцето й се сви. В този миг клепачите му се повдигнаха, невероятните му сини очи проблеснаха като сапфири, усмивката му прогони страха на Ив.

— Здравей, лейтенант.

— Как си?

— По-добре, след като те виждам. Ще пийнеш ли чаша вино?

— С удоволствие. Аз ще си налея. — Тя се приближи до масичката, върху която той беше оставил бутилката с вино. — Отдавна ли се прибра?

— Преди няколко минути.

— Днес хапнал ли си нещо?

Рурк вдигна вежди, очите му закачливо заискриха:

— Да, ако онова, което поднасят в болницата, се смята за храна. А ти?

— Обядвах в закусвалнята на управлението. Бас държа, че там храната е още по-отвратителна, отколкото в болницата. Да разбирам ли, че си бил на посещение на моя любимец, който е еталон за грация и пъргавина?

— Да. Помоли да ти предам, че изпитва към теб същото, което ти чувстваш към него. — Рурк отпи от чашата си, втренчи се в съпругата си. Зачака.

— Добре де! — Ив се тръсна на най-близкото кресло. — Как е той?

— Сравнително добре за човек, който сутринта е паднал по стълбището. Което нямаше да се случи, ако беше използвал проклетия асансьор. Кракът му се е пречупил като съчка, рамото му е изместено. Така…

Той стисна клепачи, забарабани с пръсти по страничната облегалка на креслото. Отново отвори очи. Ив се запита дали не прави същото, докато се опитва да се успокои след „дрязга“ с нея.

— Кракът му е шиниран и гипсиран, лекарите твърдят, че когато костта зарасне, нашият приятел дори няма да накуцва. Виж, болките в рамото ще го измъчват по-дълго. Все пак е шейсет и осемгодишен. Сутринта бях толкова разстроен, че не можах да си спомня. Бог знае защо не е взел асансьора, след като е носил цял куп покривки и спално бельо. Главата ми не го побира защо му е притрябвало да ги влачи напред-назад, вместо да си вземе багажа и да замине на почивка.

— Защото е инатлив проклетник, който държи да прави всичко сам и както му скимне.

Рурк се позасмя, отпи от виното си:

— Донякъде имаш право.

„А ти го обичаш — помисли си Ив. — За теб е много повече от роден баща.“

— Значи утре ще го доведеш у дома.

— Да. Направи ме на бъз и коприва, като разбра, че за една нощ ще остане в болницата. Човек би си помислил, че съм го хвърлил в ров с отровни змии, вместо да го настаня в самостоятелен апартамент в най-престижното медицинско заведение в града. Мамка му, би трябвало да съм свикнал с подобно отношение.

Той гневно стана и отиде да си налее още една чаша вино. Ив сви устни:

— Сигурно си му разказал как се оплаквам, когато насила ме закараш в медицинския център. Може би със Съмърсет ще уредим да те вкарат в болницата. Тогава най-сетне ще има нещо, което да ни свързва.

— С нетърпение очаквам този момент.

— Имал си тежък ден, нали, шампионе? — Тя остави чашата си и се изправи.

— Утрешният се очертава още по-приятен. Съмърсет ми вдигна скандал, когато разбра, че в продължение на десетина дни за него ще се грижи професионално медицинско лице, което ще живее в къщата.

— Влизам му в положението. Изпитва болки, чувства се глупаво, вбесен е. Изкарва си го на теб, защото най-много те обича. — Взе чашата от Рурк и я остави на масичката. — Също като мен.

— Ако се съди по насинения ми задник, и двамата отчаяно ме обичате.

— Наистина е така — говоря само от мое име, разбира се. — Ив го прегърна, притисна се към него. — Искаш ли да ти го докажа?

— Нима се опитваш да ме разведриш?

— Не зная. — Тя леко го целуна по устните. — А ти как мислиш?

— Да видим… — Рурк я хвана за раменете. — Животът определено започва да ми се струва поносим.

Ив се изкиска, закачливо го ухапа:

— Сам-сами сме в цялата къща. Какво да предприемем като начало?

— Да опитаме нещо, което преди не сме правили.

Тя се отдръпна и го изгледа:

— Ако не сме го правили, значи е невъзможно от анатомична гледна точка.

— Имаш цинично подсъзнание! — Рурк я целуна по връхчето на носа. — Но именно затова те обичам. — Отново я придърпа до себе си и добави: — Смятах да потанцуваме.

— Хмм — промърмори Ив, докато пристъпваше в такт с него. — Не е лошо… като начало. Аз пък си представих, че ще бъдем голи, когато танцуваме.

— Ще стигнем и до този момент. — Рурк се помъчи да се отпусне, допря страната си до косата й. Помисли си, че тъкмо това му е необходимо. Необходима му е съпругата му. За да му бъде опора. За да се потопи в нея. — Пропуснах да те попитам как мина твоят ден.

Тихата музика и плавните движения подействаха успокояващо на Ив.

— Скапано като твоя — промърмори тя. Възнамеряваше да го попита за Браунинг и Брайтстар. Може би той ги познаваше или беше чувал за тях. Може би знаеше някаква тайна, която ще ги направи „по-откровени“ с полицията. Но това можеше да почака. Няма да започне да го разпитва, докато не почувства, че напрежението го напуска. — По-късно ще ти разкажа.

Потърка страната си в неговата, докосна я с устни, зацелува го, докато стигна до устата му. Изстена от удоволствие, прокара пръсти през косата му, превърна устните си, зъбите и езика си в инструменти за прелъстяване.

Рурк забрави тежкия ден, когато тя засити глада му. Топлината, обещаваща да прерасне в жега, колебливото желание, което щеше да се превърне в неудържим подтик. Продължаваха да танцуват, ала тя въвличаше Рурк в друг, по-интимен танц, с целувките си, които помрачаваха съзнанието му, с ръцете си, които възбуждаха тялото му.

Зацелува го още по-нетърпеливо, свали сакото му, прокара нокти по гърба му.

Рурк докосна с устни пламналата й шия и усети как музиката пулсира в него като надигащ се прилив. Сърцето му биеше само за нея и така щеше да бъде завинаги. Докато Ив разкопчаваше ризата му, той смъкна тънкото й сако.

Тя нетърпеливо захвърли дрехата, игриво го ухапа по рамото.

— Изпреварваш ме — с усилие прошепна Рурк.

— Гледай да не изоставаш. — Ив сръчно разкопча панталона му, хвана пениса му.

Пред очите му притъмня, опита се да свали кобура й, но не успя — каишката се оплете в разкопчаната й блуза.

— Мамка му!

Смехът й бе заглушен от устните му, ръцете й бяха безмилостни.

Чувстваше как сърцето му, притиснато до нейното, бие до пръсване, усещаше стремежа му да се владее. Но този път щеше да го накара да загуби контрол, докато започне да мисли само за нея, докато не усеща нищо, освен пламъка в кръвта си.

Знаеше как страстта като огън постепенно се разгаря в него… и в нея — болезнена като прясна рана, усилваща се с всеки миг, докато тялото се стреми към освобождаване.

Ето какво й причиняваше той, какво си причиняваха взаимно.

Отпуснаха се на пода, задърпаха дрехите си, дланите им се плъзгаха върху влажна плът, устните им се търсеха.

Искаше й се да го накара да обезумее от желание, познаваше тялото му, силните и слабите му страни, знаеше как да се възползва и от двете. На силата отвърна със сила, а когато той задъхано прошепна името й, възбудата й нарасна.

Наслаждаваше се на докосването на ръцете му, на грубостта му. Ненаситните му, горещи устни се впиха в гърдата й.

Задоволявайки страстта си, той подхранваше нейното желание, та когато прехвърлеше първия връх, да копнее за повече.

Не му попречи, когато той я хвана за китките. Нека вярва, че владее положението, нека взима и взима, докато реши, че и двамата са се наситили. Изви се като дъга, предлагайки се на жадните му устни, приемайки разтърсващия трепет.

А когато почувства, че ще я обладае, ловко се преобърна. Сега тя го държеше за китките, нейното тяло приковаваше неговото.

— Защо бързаш?

Очите му бяха невъзможно сини, дъхът му излизаше на пресекулки.

— Господи, Ив!

— Ще почакаш, докато приключа с теб — прошепна и притисна устни към неговите.

Рурк беше само кълбо от нерви, ала тя нямаше милост. Беше облян в пот, сърцето му туптеше като тежък чук, блъскащ се в ребрата му, кръвта му бушуваше. Ала тя беше безмилостна.

Чу се да произнася името й отново и отново, после от гърлото му се изтръгна порой от думи на древния език на галите — може би бяха молитви, може би проклятия.

Когато Ив се повдигна, а лъчите на залязващото слънце позлатиха тялото й, той вече не можеше да говори.

Тя вплете пръсти в неговите, пое го в себе си.

Изви се назад, стройното й тяло се превърна в дъга от енергия и се разтърси в унисон с неговото. Прикова поглед в очите му. И го погълна.

Рурк обезумя. Усещанията го връхлитаха прекалено бързо, прекалено силно, за да се съпротивлява. Погледът му се замъгли, ала още виждаше лицето й, потъмнелите й очи, които не преставаха да се взират в него.

После сякаш ослепя — удоволствието го прониза като нажежен куршум и той се изпразни в нея.

И двамата още трепереха, когато тя се повдигна и се просна до него на пода. Бученето в ушите му започна да стихва, той чу как Ив се мъчи да си поеме дъх. „Радвам се, че и тя се чувства като мен“ — помисли си.

— Стъмнило се е — прошепна с усилие.

— Очите ти са затворени.

Рурк примигна, за да се увери, че не греши:

— Наистина е тъмно.

Тя промърмори нещо и легна по гръб:

— Имаш право.

— Абсурдното е, че в тази къща има Бог знае колко легла, а ние с теб най-често се любим на пода.

— По-спонтанно е и някак… примитивно. — Повдигна се да разтрие задните си части. — И много твърдо.

— Така е, скъпа. Трябва ли да ти благодаря, задето изпълни съпружеския си дълг?

— Възразявам срещу всяка фраза, която съдържа думата „съпружески“, но можеш да ми благодариш за страхотния секс.

— Нима? — Сърцето му още биеше до пръсване, но дишането му беше се нормализирало. — Благодаря.

— Няма защо. — Тя се протегна. — Ще взема душ, после ще поработя по случая, с който се заех днес. — Изчака цели две секунди и добави: — Искаш ли да ми помогнеш?

Рурк не отговори веднага, а продължи да се взира в тавана. След малко промълви:

— Сигурно съм бил печална картинка, когато ти се прибра. Първо ме възнагради със страхотен секс, сега ме молиш да ти помогна при разследването. Знаеш ли други думи за „грижовна съпруга“?

— Не прекалявай, приятелче.

Ив седна, а той нежно прокара длан по гърба й:

— Скъпа моя, с удоволствие ще ти помогна да се изкъпеш, после обаче си имам работа. Случилото се със Съмърсет ме извади от релси, делата ми изостанаха. Но ако искаш, можеш да ми разкажеш за случая, преди всеки от нас да се заеме със своята работа.

— Студентка, работила е на половин ден в денонощен супермаркет — подхвана тя, докато събираше дрехите си, разпръснати на пода. — Късно снощи някой я е пробол в сърцето, после е напъхал трупа й в боклукомелачка на „Делейнси“ срещу магазина, в който е работила.

— Какъв кошмар!

— Още не си чул всичко.

Докато се изкачваха по стълбището към втория етаж, разказа на Рурк за снимките, за съобщението, което е получила Надин. Откри, че й помага, когато описва на глас етапите от разследването, особено пред човек, който долавяше всички нюанси.

Съпругът й никога не пропускаше дори най-малките подробности.

— Убиецът е човек, когото тя е познавала и на когото се е доверявала — заяви, след като я изслуша.

— И аз съм на същото мнение. Девойката не се е съпротивлявала.

— Бил е някой, когото познават в университета — добави Рурк и взе голяма хавлиена кърпа. — Никому не би направило впечатление, ако види познат в кампуса.

— Не знам дали убийството е извършено от мъж или от жена, но едно е сигурно — престъпникът е много предпазлив. — По навик Ив влезе в кабинката за изсушаване и включи устройството за топъл въздух. — И много методичен — добави, като повиши глас. — Всичко е планирал внимателно. След като състави психологическия му профил, Майра ще ми каже, че той ходи на работа, плаща си сметките навреме, не влиза в пререкания. Разбира от фотография, затова се обзалагам, че правенето на снимки е или хоби, на което посвещава повече от времето си, или професия.

— Премълча нещо — каза Рурк, когато тя излезе от кабинката. — Не каза, че той вече търси втора жертва.

— Не я търси. — Ив прокара пръсти през косата си, влезе в спалнята. — Вече я е намерил. — Сложи стар сив панталон и тениска без ръкави. — Вероятно ги набелязва в компютърния клуб. Ще видим какво ще открия на видеозаписите от охранителните камери и в досиетата на служителите. — Обърна се и подхвърли: — Случайно не притежаваш ли клуба „При знаменитостите“?

— Названието не ми говори нищо. — Рурк облече друга риза. — Притежавам няколко подобни клубове, но се намират близо до училищата или до кампуса. Нали разбираш — повече посетители, по-голям оборот.

— Брей, много си бил умен. Учил ли си в университет?

— Не. Винаги съм бил в лоши взаимоотношения с училището.

— И аз не съм следвала. Не умея да правя връзка. Все едно съм на друга планета. Страхувам се, че ще пропусна нещо, ако то изобщо съществува, защото не мога да си го обясня. Да вземем например онази Лиан. Защо преподава в университета? Парите не са й необходими, фотографията може да й бъде само хоби.

— Неспособните да творят стават преподаватели — май имаше такава поговорка.

Ив недоумяващо го изгледа:

— Ако не си в състояние да направиш нещо, как можеш да научиш другите да го правят?

— Нямам представа. Може би на дамата й харесва да преподава. Чувал съм за хора с любов към учителската професия.

— Бог знае защо им харесва. Учениците или студентите непрекъснато задават въпроси, на които очакват да отговориш, търсят одобрението ти. Налага ти се да работиш с гадняри, всезнайковци и надути пуяци. В крайна сметка всички се нагласяват на служби, където получават много повече от човека, който им е дал знанията, необходими да си намерят работа.

— Някой би казал, че същото се отнася и за ченгетата. — Той нежно докосна трапчинката на брадичката й. — Ако си свърша работата преди теб, ще ти помогна.

Ив подигравателно се усмихна:

— Ако не си приключил преди мен, аз ще ти помогна.

— Ужас!

 

 

Щом влезе в кабинета си, първата работа на Ив беше да програмира автоготвача да приготви силно кафе. Седна зад бюрото си, зареди в компютъра дисковете от клуба, машинално посегна към статуйката на богиня, която майката на Пийбоди й беше подарила.

„Може би ще ми донесе късмет“ — помисли си и нареди на машината да покаже изображенията на монитора.

Внимателно изгледа видеозаписите, като се опитваше в полумрака да различи лицата на присъстващите. Осветен беше само дансингът, но там светлините подскачаха в такт с танцуващите. Ако искаше да идентифицира даден човек, „магьосниците“ от Отдела за електронно обработване на информацията първо трябваше да изчистят записа. Засега виждаше само младежи, които разговаряха помежду си, завързваха запознанства.

Стив Одри наистина остана на бара до девет часа, когато започнаха илюминациите, а музиката загърмя толкова силно, че заплашваше да спука тъпанчетата на присъстващите. Той работеше сръчно, почти непрекъснато разговаряше с клиентите, но и бързо ги обслужваше.

Ив забеляза, че повечето мъже или жени, които си търсеха партньори, не идваха сами, а по двойки или на групи. Но убиецът е бил сам. Не е „ловувал“ заедно с приятел.

Ив започна да маркира секторите от записа, на които се виждаха „самотни“ посетители.

И видя Диего. Готова беше да се обзаложи, че това е именно той. Беше нисък, носеше червена риза, тесен панталон и ботуши с ток, походката му беше наперена. Да, наистина се мислеше за бог.

Ив наблюдаваше как той оглеждаше множеството, набелязваше потенциалните си жертви.

— Компютър, стопкадър! Увеличи секторите двайсет и пет — трийсет. — Тя стисна устни, взирайки се в изображението. Тъмнокосият младеж беше красив, ако човек си падаше по зализаните типове, които се правят на големи мъжкари. — Компютър, искам идентификация за това лице. Дай ми трите му имена.

Знаеше, че задачата ще отнеме време на машината, затова се захвана с друга работа.

Някой, намиращ се в клуба, беше изпратил снимките на Надин. Някой, който беше се спотайвал в сенките, беше въвел в един от компютрите данните и кода на Канал 75 и беше предал информацията.

Докато служителите от Отдела за електронно обработване на информацията се занимаваха с компютрите в заведението, за да разберат откъде са били изпратени снимките, убиецът или убийцата на Рейчъл Хоуард се подготвяше за нов портрет.

 

 

Енергията ме изпълва. Няма да преувелича, ако кажа, че в мен настъпи преображение. Дори прераждане. Сега с нея сме едно цяло, чувствам живота й в мен. Както жената чувства детето в утробата си. Ала усещането е много по-възвишено. Защото тя е цяла и завършена, не се нуждае от мен, за да живее, за да расте и да се развива.

Движи се заедно с мен. Диша заедно с мен. Сега сме едно цяло и ще бъдем вечни.

Дарих я с безсмъртие. Съществува ли по-голяма любов?

Спомням си погледа й в мига, в който накарах сърцето й да престане да бие. Разбрах, че изведнъж прозря истината. И се възрадва, когато приех душата й, за да затупти сърцето й отново.

Вовеки веков.

Погледнете каква е на портретите, които й направих и подредих в галерията, сътворена специално за нея. Сега никога няма да остарее, да страда, да познае болката. Завинаги ще остане красива девойка с лъчезарна усмивка. Това е подаръкът ми за нея в замяна на онзи, който тя ми даде.

Ще има и други след нея. Светлината отново ме изпълва, ще поднеса подаръка на онзи, който го заслужава.

Скоро. Много скоро други портрети ще украсяват частната ми галерия. С Рейчъл и с другите ще се слеем в свещен съюз.

Когато му дойде времето, ще покажа на света целия си дневник, не извадки от него. Мнозина ще оспорят делото ми, ще ме осъдят, дори ще ме прокълнат. Но вече ще бъде прекалено късно.

Ще бъда цял легион.