Нора Робъртс
Портрет в смъртта (12)

Единайсета глава

Хастингс седеше до паянтовата маса в помещението за разпит и се преструваше на отегчен. Само капчиците по слепоочията му издаваха колко е напрегнат.

Ив седна срещу него, дружелюбно му се усмихна:

— Здравей. Благодаря, че намина.

— Целуни ми големия задник!

— Въпреки че идеята е съблазнителна, правилникът забранява да осъществявам личен контакт.

— Изрита ми топките, значи можеш да ме целунеш и отзад.

— Уви, длъжна съм да се подчинявам на правилника. — Тя се облегна назад, погледна помощничката си: — Пийбоди, ако обичаш, донеси чаша вода на нашия гост. Тук е много горещо.

— Не ми пука от горещината.

— На мен също. През цялата зима хората се оплакват от студа, а като се постопли, започват да протестират срещу жегата. Не може да им се угоди, нали?

— Хората се оплакват от всичко! — Хастингс взе чашата, на един дъх я пресуши. — Затова човечеството се състои от гадняри.

— Подкрепям мнението ти. А сега край на общите приказки. Да преминем по същество. Пийбоди, включи записващото устройство. Лейтенант Ив Далас и полицай Дилия Пийбоди разпитват Дърк Хастингс във връзка с разследването на случаи Н-23987 и Н-93992. — Тя продиктува и датата, и часа, прочете правата на задържания. — Разбираш ли какви са правата и задълженията ти, Хастингс?

— Да. Разбирам още, че насила ме докара тук и съсипа деня ми. Вчера също провали работата ми, въпреки че доброволно ти съдействах и казах всичко, което знам.

— Е, днес ще ти се наложи пак да ни съдействаш. — Извади от чантата си снимките на Кенби Сулу, които убиецът беше изпратил на Надин, хвърли ги на масата пред Хастингс. — Какво знаеш за тези?

Столът зловещо изскърца, когато исполинът се приведе и с пръст придърпа фотографиите:

— Знам, че не са мое дело. Добри са, въпреки че аз бих ги заснел от друг ъгъл. Очите на този младеж са вълшебни, щях да ги подчертая… Всъщност май трябва да говоря за момчето в минало време, а? — добави и се втренчи в „портрета“ на мъртвия Кенби.

— Къде беше снощи, Хастингс?

Той продължи да се взира в смъртта в балетна поза:

— Работих до късно, вечерях, легнах си.

— Сам ли?

— Естествено. Беше ми дошло до гуша от хора… Снимал съм това момче. Работи в балетна трупа… Почакай, май не бяха професионалисти, а студенти. Точно така! Спомням си това лице! Има добра костна структура, но най-забележителното в него са очите. Снимал съм този младеж. Както и онова момиче. Мамка му, какво става?

— Ти ще ми кажеш.

— Да пукна, ако знам! — Той се изправи толкова внезапно, че Пийбоди машинално посегна към оръжието си. И продължи да го държи, макар че началничката й поклати глава.

Хастингс заснова напред-назад — приличаше на грамаден мечок, затворен в малка клетка.

— Това е пълно безумие. Снимах момчето… къде беше… къде беше? Да, в „Джулиард“! Да не мислиш, че ми е приятно да си губя времето с разни мамини синчета, дето се правят на актьори? Правя го, защото ми трябват пари да си плащам скапаните сметки, ясно ли е? Младежът имаше забележително лице, затова му направих няколко самостоятелни снимки. Кога беше, да му се не види? Някъде през пролетта… април или май. Кой ти помни такива подробности? — Той се тръсна на стола, притисна длани до голата си глава. — Господи! Господи!

— Снима ли го в твоето студио?

— Не. Обаче му дадох визитната си картичка и му казах да ми се обади, ако иска да изкара някой и друг долар като модел. Спомням си, че за разлика от мнозина, се държеше свободно пред обектива. Младокът обеща да си помисли, добави, че може би ще му трябват снимки за реклама.

— Свърза ли се с теб?

— Не съм разговарял с него. Нямам представа дали се е обадил в студиото. Лусия се занимава с клиентите. Така или иначе повече не го видях.

— Някой асистираше ли ти по време на снимките в „Джулиард“?

— Да. Обаче не знам кой. Не правя разлика между олигофрените, които се пишат мои помощници.

— Същият олигофрен ли ти е асистирал, когато си снимал сватбеното тържество през януари, на което е присъствала и Рейчъл Хоуард?

— Съмнявам се. Никой не се задържа толкова дълго на работа. — Хастингс кисело се усмихна — Понякога избухвам…

— Нима? Кой има достъп до файловете ти?

— Никой. По-точно не би трябвало никой да работи на компютъра ми, но на практика може да го стори всеки, който поне малко разбира от тази техника. — Той сви рамене. — Не обръщам внимание. Никога не ми се е налагало. — Побутна снимките към Ив и добави: — Не повиках адвокат.

— Забелязвам. Защо?

— Защото присъствието му щеше да ме успокои. Освен това мразя тези зализани типове със скъпи костюми.

— Струва ми се, че мразиш всички хора.

— Вярно е. — Хастингс прокара длани по страните си, скръсти ръце на масата. — Не съм убил тези хлапета. Момичето с лъчезарната усмивка, момчето с вълшебните очи… Не съм отнел светлината им. Аз съм човек на изкуството, лейтенант. Интересувам се как ще изглежда усмихнатата девойка след пет години или красивият младеж след десет. Бих искал да ги видя отново, да запечатам на лентата промените, причинени от неумолимата природа. Освен това не приемам убийството като метод за отмъщение. Защо да убивам някого, след като мога да го пренебрегна?

Ив се приведе към него:

— Спомена нещо за светлината на убитите. Не би ли искал да ти принадлежи, докато са млади и невинни. Да им я отнемеш чрез обектива и да я влееш в себе си? Така те ще живеят чрез теб.

Плешивият исполин се втренчи в нея, примигна, сетне възкликна:

— Хей, ченге, защо се занасяш с мен? Откъде ти хрумнаха тия щуротии?

Въпреки че изобщо не й беше до смях, тя неволно се усмихна:

— Допадаш ми, Хастингс. Което говори зле за мен. Отново ще прегледаме файловете ти за снимките, които си направил на Кенби Сулу.

— Ама разбира се! Защо не се пренесеш у нас заедно с цялото ти семейство плюс кучето?

— Нямам куче, а котарак. След двайсет минути ще те подложат на детектора на лъжата. Междувременно ще те отведат в чакалнята.

— Разпитът приключи ли?

— Засега. Имаш ли въпроси? Желаеш ли да дадеш показния, които ще бъдат отразени в протокола?

— Да, имам въпрос. Ако дадеш правилен отговор, ще спечелиш голямата награда, Далас. Дали следващата жертва ще бъде човек, когото съм фотографирал?

— Не мога да ти отговоря. Край на разпита.

 

 

— Вярвате му — отбеляза Пийбоди, като се настани на седалката до Ив. — Въпреки че още нямате резултатите от детектора на лъжата.

— Да, вярвам му. По някакъв начин е свързан с престъпленията, ала не ги е извършил. Ако има следваща жертва, ще я познае.

„И това ще го съсипе“ — добави мислено. По изражението му беше разбрала, че случващото се вече го е извадило от равновесие.

— Убиецът е някой, когото той познава. Или пък който познава работата на Хастингс, възхищава му се или се мисли за по-добър фотограф от него. — Докато маневрираше с колата към изхода на гаража, тя продължи да разсъждава на глас. — Някой, който не е постигнал неговия успех като творец и като успешен комерсиален фотограф.

— Съперник, така ли?

— Може би. Или пък някой, който е прекалено артистичен, за да си „цапа ръцете“ със снимки на сватбени тържества и прочие. Престъпникът иска да се прослави, иначе нямаше да изпраща снимките на Канал 75.

Припомни си откъси от съобщението, което убиецът беше изпратил на Надин:

„Каква светлина! Каква силна светлина! Обгръща ме. Влива се в мен. Този младеж с изваяно тяло и с душа на творец беше истински гений. Сега е превъплътен в мен. Чрез мен ще живее вечно.“

„Отново говори за светлина — помисли си. — И за сенки.“

„В тях вече няма да има сенки. Сенки, които да пречат на светлината. Това е техният подарък за мен. И моят дар за тях. А когато завърша делото си, то ще бъде нашият подарък за човечеството.“

— Иска целият свят да разбере за пъкленото му дело. От артистична гледна точка Хастингс или поне работата на Хастингс е една от отправните му точки. Ето защо трябва да разпитаме всеки, който през последната година е работил за нашия плешив приятел.

Пийбоди извади електронния си бележник, прегледа списъка, тежко въздъхна:

— Ще ни отнеме доста време. Нашият плешив приятел не се шегуваше, когато каза, че сменя асистентите като носни кърпички. Да не забравяме и продавачите в магазина, хората от счетоводния отдел, моделите, стилистите и така нататък. От първото име в списъка ли ще започнем?

— Да. Но преди това отново ще посетим компютърния клуб. И този път съобщението до Надин е било изпратено от там. Следите отново водят в тази посока.

 

 

Всички маси и сепарета в компютърния клуб бяха заети от млади хора, вероятно студенти, които похапваха сандвичи и оживено разговаряха.

Стив Одри беше на бара и едва смогваше да изпълни поръчките за безалкохолни коктейли и кафе. Като видя Ив, кимна, подаде на чакащия две чаши с някаква пенлива напитка, избърса ръцете си с кърпата, затъкната в колана му, и отбеляза:

— Сега са в лятна сесия, затова е такава навалица. Да ви донеса ли нещо разхладително?

— Коктейл „Синьо зло“ — побърза да каже Пийбоди, защото знаеше какъв ще е отговорът на началничката й.

— Веднага. — Той дръпна някаква ръчка. — А за вас какво да бъде, лейтенант?

— Искам да ми отделиш пет минути.

— Застъпих на смяна само преди час. Почивката ми е чак след…

— Намери някой да те смени!

Стив наля във висока чаша някаква синя течност, добави натрошен лед, подаде чашата на Пийбоди и се провикна:

— Миц, ела да ме заместиш. Само за пет минути, братле. — Обърна се към Ив и добави: — Не мога да зарежа бара за повече време. Иначе шефът ще ме изрита като мръсно псе.

— И пет минути са достатъчни. Възможно ли е да седнем някъде, където е малко по-тихо?

— Не и по това време на деня. — Той огледа залата, посочи сепарето в дъното. — Седнете там. Ей сега ще дойда, само да изпълня поръчките.

Ив си проби път през навалицата, помощничката й я последва, като отпиваше от коктейла си. Правеше впечатление, че всички студенти носеха големи чанти или сакове.

В шкафчето на Кенби в Линкълн Сентър не бяха открили нито чанта, нито сак.

Слаломирайки през тълпата, като си помагаше с лакти, тя стигна до сепарето в мига, в който двама студенти със спортни фланелки се настаниха на столовете.

Изгледаха я и се ухилиха:

— Загуби, маце. Ние сме по-млади и по-бързи.

— Аз съм по-възрастна, но имам полицейска значка. — Тя им я показа и доволно се усмихна. — Питам се дали да не претърся чантите ви, след което да доставя удоволствие на присъстващите, като ви обискирам на голо.

Двамата скочиха на крака и моментално изчезнаха.

— Наистина са бързи — отбеляза Пийбоди.

— За разлика от теб, не ми е необходим някакъв тъп коктейл, за да бъда зла.

Помощничката й с наслада отпи от чашата:

— Коктейлът е много освежаващ и противно на названието му ми създава добро настроение. А може би причината е в обиска на голо, който снощи с Макнаб си направихме взаимно.

Ив притисна с длан пулсиращото мускулче на бузата си:

— Слава Богу, че не съм обядвала. Иначе щях да повърна.

— Хубаво е, че редовно правим секс. По този начин и двамата поддържаме формата си.

— Млъкни!

— Не мога. В прекрасно настроение съм.

— Бъди спокойна, мога да ти го разваля.

Стив Одри, който носеше чаша с някаква зелена напитка, седна до Пийбоди.

— Да не губим време, имаме само пет минути. — Натисна някакъв бутон, прозрачни стени изолираха сепарето. — О, блажена тишина! — възкликна той и отпи от чашата си.

— Какво знаеш за съобщението, което е изпратено оттук тази сутрин?

Младежът се облещи:

— Какво? Пак ли?

— Служителите от Отдела за електронно обработване на информацията са били тук и са взели компютъра. Разговаряли са и с управителя, който отговаря за първата смяна.

— Дойдох преди един час и веднага застъпих на бара. Не съм разбрал нищо. Друго убийство ли има?

Ив извади снимката на Кенби:

— Познаваш ли го?

— Божичко, не знам. Честна дума. Може би… не съм сигурен. Трябва ли да го познавам?

— Успокой топката, Стив.

— Да. Добре. Какъв ужас! — С опакото на дланта си избърса устните си, отново погледна снимката. — Струва ми се, че съм го виждал тук. Актьор ли е или нещо подобно?

— Нещо подобно.

— Попитайте Шърли. Тя си пада по театъра и актьорите.

— Сега на работа ли е?

— Да. Ей сега ще я повикам. — Стив отвори прозрачната преграда, при което от залата нахлу оглушителен шум, и забърза нанякъде.

— Предлагат пържени картофки — съобщи Пийбоди и набра кода за поръчка, преди началничката й да се възпротиви. — Чувствам, че кръвната ми захар се е понижила.

— Да бе!

Стив се върна с висока слаба брюнетка. Косата й беше сплетена на тънки плитчици, които стигаха до кръста й и бяха съединени с черна панделка. На дясното й ухо проблясваха четири сребърни шипчета, под окото й имаше още три, които напомняха на блестящи сълзи. Седна до Ив и сплете пръсти, при което висулките на многобройните й пръстени мелодично зазвъняха.

— Стиви каза, че сте ченгета.

— Стиви печели точки. — Ив натисна бутона и прозрачните стени отново изолираха сепарето. Побутна снимката към Шърли: — Познаваш ли го?

— О, това е Бързата стъпка. Наричам го така, защото е танцьор. Разбира се, че го познавам — идва по няколко пъти седмично. Най-вече по обед или привечер. Но съм го виждала няколко пъти и през почивните дни, когато се отбива да послуша музика. Страхотен танцьор е… Хей, какво е направил?

— Забелязала ли си дали има приятелка?

— Тц. Движи се с определена компания — хора, които са свързани с театъра. Няколко пъти свали различни мацки, обаче май нищо не излезе. Въпреки това съм сигурна, че не е обратен, защото не съм го виждала да сваля мъже.

— Някой… свалял ли го е?

— Не съм забелязала. Пък и той общува само с познатите си. Освен това е щедър. — Тя намигна на Стив. — По принцип студентчетата са стиснати, но Бързата стъпка винаги дава бакшиши. Добре е възпитан, ако питате мен. Главата ми не го побира как се е забъркал с полицията. Тук никога не ни е създавал неприятности.

— Кога за последен път беше в клуба?

— Интересувате се кога за последно съм го видяла, така ли? — Шърли сви устните си, изрисувани с бяла боя. — Мисля, че беше в петък вечерта. Свиреше страхотна холобанда — „Хард Краш“. Тия пичове са върхът. Бързият дойде с други студенти от „Джулиард“. И друг път съм забелязала, че веднъж загрее ли, става като танцуваща машина. Няма начин да не си го забелязал, Стиви, щото цяла вечер те караше да му приготвяш безалкохолни коктейли „Магьосник“.

— Точно така! — възкликна Одри. Загледа се в снимката, прокара пръст по ръба й. — Безалкохолни коктейли „Магьосник“! Сега си спомних!

— Е, аз изчезвам. — Шърли се пресегна да натисне бутона.

— Аз също. — Стив извърна поглед от снимката и забеляза, че Ив го наблюдава. — Дано поне малко сме ви помогнали.

— Дано. Благодаря за съдействието. Да тръгваме, Пийбоди.

— Ама нали току-що автоматът ми сервира пържените картофки…

— Животът е суров, Пийбоди. — Ив тръгна към изхода.

Помощничката й набързо изсипа картофите в една салфетка и я последва. Утешаваше се с мисълта, че храната, която консумираш на крак, не съдържа калории.

Като излязоха на улицата, Ив грабна едно картофче, лапна го и сбърчи нос:

— Безсолни са. Как ядеш тази гадост без сол?

— Нямах време да ги посоля. Животът е суров, лейтенант — добави поучително.

 

 

Започнаха разпитите на хората, които по някакъв начин бяха свързани с Хастингс. От разговорите с тях Ив постепенно доби пълна представа за него. За едни той беше маниак, за други — гений, за трети — непоносим фукльо, луд и същевременно магнетичен човек.

Издири една от бившите му асистентки, която в момента снимаше в Гринпийс Парк реклами за спортно облекло.

Докато наблюдаваше моделите — мъж и жена — тя си помисли, че приличат на хора, които се подготвят за дълъг преход в пустинята. Носеха бежови фланелки без ръкави и къси панталони в същия цвят, тежки ботуши и шапки с козирки.

Елза Рамирес, загоряла от слънцето дребничка жена с късо подстригана черна къдрава коса, се суетеше около фотографката, изпълняваше всяко нейно нареждане, даваше указания на хората от екипа.

Известно време Ив наблюдава работата им, но като видя, че снимките могат да продължат през целия ден, се приближи до фотографката и сложи ръка на рамото й.

Широкоплещестата блондинка беше по-лека категория от Хастингс, но ръмженето й беше яростно като неговото.

— Прекъсни снимките. — Ив й показа значката си.

— Имам разрешително. Елза!

— Радвам се. Разрешителното не ме интересува. Кажи на хората ти да си починат, поседни на сянка. Иначе ще те забавя двойно повече, докато вярната ми помощничка провери дали документите ви са редовни. Елза? — Ив й махна да се приближи. — Ела с мен.

— Имаме разрешение за още един час. — Тъмнокосата жена се приближи тичешком, пътьом изваждаше документи от чантата си. — Ето, вижте.

— Спести си труда. Разкажи ми за Дърк Хастингс.

Потното лице на Елза се изпъна, превърна се в каменна маска.

— Няма да платя счупеното стъкло на прозореца! Той ме замери с бутилка! Откачен скапаняк! Ако ще да ме съди, ако искате ме арестувайте, но няма да дам нито цент за счупения прозорец!

— Работила си за него през февруари. От… — Ив направи справка в бележника си. — От четвърто до осемнайсето число.

— Точно така. Би трябвало да кандидатствам за военна пенсия. — Тя извади бутилката от калъфа, закачен на бедрото й, жадно отпи глътка вода. — Не се страхувам от бачкането, дори ми харесва, когато работата е напрегната. Нямам нищо против импулсивните, своенравни хора, защото самата аз съм доста темпераментна. Но животът е прекалено кратък, за да робувам на ненормални типове.

— Познаваш ли този човек? — Ив й показа снимката на Сулу.

— Не. Много интересно лице. И снимката е добра. Много добра. Всъщност защо ме разпитвате?

— Докато беше асистентка на Хастингс, имаше ли достъп до файловете в компютъра му?

— Разбира се. Към задълженията ми спадаше класирането на снимките или намирането на онези, които той искаше да дообработи. Кажете ми за какво става въпрос. Да не би онзи ненормалник да твърди, че съм откраднала негова фотография? Мръсникът лъже! Знаех, че е откачен, но сега разбирам, че е и отмъстителен.

— Не го обвинявай, не се е оплакал от теб.

— Не обичам да си приписвам чужди заслуги. За нищо на света не бих се подписала върху чужда работа. Пък и дори да бях крадла, нямаше да ми се размине. Като човек Хастингс е боклук, но притежава индивидуален стил и всеки, който поне малко разбира от този занаят, ще види разликата.

— Това негова фотография ли е?

Елза отново разгледа снимката:

— Не. Много е сполучлива, но без претенции за гениалност. Виждате ли тази жена? — Тя посочи едрата блондинка. — Много е способна. Клиентите са доволни от работата й, защото получават онова, което са поръчали. Това Хастингс може да го прави със завързани очи. Но тя не е способна да заснеме художествените фотографии, които са неговата запазена марка. Може би човек трябва да е луд, за да бъде гений. А Хастингс наистина е ненормален.

— Разбирам, че те е нападнал.

Елза въздъхна:

— Не беше нападение. Гневът му избухна, защото не реагирах мълниеносно, когато го беше обзело вдъхновението. Не предвидих какво ще поиска, а това спадаше към задълженията ми. Хастингс ми вдигна скандал, аз не му останах длъжна. Както вече споменах, не съм от покорните. Той наистина хвърли бутилката, но не се стараеше да ме улучи. А когато прозорецът се счупи, започна да крещи, че ще ме накара да го платя, взе да ме обижда. Не издържах и напуснах, дори не отидох да си взема заплатата, а Лусия ми я изпрати. Тя се старае да нормализира обстановката… доколкото й е възможно, разбира се. Без нея всички около великия Хастингс ще откачат.

 

 

Ив реши на връщане в управлението да се отбие в магазина на Хастингс, за да разпита незаменимата Лусия.

— Не очаквайте от мен да злословя по адрес на шефа. Сигурна съм, че мнозина ще наговорят какви ли не лъжи за него. Ако беше ме послушал, трябваше да наеме адвокат и да ви осъди за неправомерно задържане.

— Той не е арестуван.

— Няма значение. — Лусия подсмръкна, седна зад бюрото си. — Този човек е гений, а гениите не са длъжни да се подчиняват на законите, валидни за простосмъртните.

— Включително на закона, забраняващ убийството ли?

— Предположението, че Хастингс е извършил убийство е толкова абсурдно, че дори няма да ви отговоря.

— Разбрах, че насила е натикал в асансьора един от асистентите си. Елза е замерил с бутилка. Заплашил е друг свой помощник, че ще го изхвърли през прозореца… Да продължавам ли?

Лусия сви устните си, подчертани от ярко червило:

— Тези хора го предизвикаха, възпламениха гнева му. Хората на изкуството са темпераментни.

— Да речем, че имате право. Да прекратим временно обсъждането на артистичната натура на господин Хастингс. Интересуват ме предохранителните мерки за защита на компютъра му, на архива му от дискове.

Тя поклати глава, оправи грижливо сресаната си бяла коса:

— Уви, няма такива. Колко пъти съм му говорила по този въпрос, но той не иска и да чуе за охранителна система. Твърди, че не може да запомни паролите и етапите на процедурата, а пък ако не е в състояние да отвори файл, когато му е необходим, ще побеснее.

— Значи всеки, който пожелае, може да има достъп до компютъра му и до архива.

— Не е толкова лесно. Все пак студиото му и жилището му се намират над магазина. Всеки, който се качи по стълбището, ще бъде забелязан.

— Например моделите, клиентите, асистентите (които непрекъснато се сменят), продавачите в магазина, служителите от счетоводството.

— Както и чистачите.

— Точно така.

— И хората, отговарящи за поддържането на сградата и на инсталациите. — Лусия сви рамене. — Разрешено им е да влизат в апартамента само когато Хастингс отсъства. Той твърди, че го изнервят. От време на време позволява на студенти да наблюдават работата му в студиото. Те си плащат, а по време на сеансите им е забранено да говорят.

Ив тежко въздъхна:

— Имате ли списъци на хората от екипите за почистването и поддържането на сградата и на студентите?

— Разбира се.

Щом се върна в управлението, Ив се заключи в канцеларията си. Подготви табло, към което прикрепи снимките на жертвите, съобщенията, изпратени на Надин, списъците на хората, които беше разпитала, и на онези, с които й предстоеше да разговаря. Седна зад бюрото си, прегледа бележките си, замисли се.

Отново беше разпитала Джаксън Хупър и Диего Фелисиано; този път версиите им си приличаха. Твърдяха, че не са познавали Кенби Сулу и че през въпросната нощ са били сами у дома.

Възможно ли беше по някакъв начин да са свързани? Тя поклати глава, осъзнавайки, че теориите й стават прекалено фантастични.

Убиецът искаше нещо от жертвите — тяхната светлина. Хастингс беше казал, че никога не би угасил светлината им. Но престъпникът твърдеше, че я пренася в себе си.

С каква цел?

Например да се прослави, хората да се възхищават от работата му. Но това не беше всичко.

Той подбираше жертвите си. И Рейчъл, и Кенби са били млади, жизнени, неопорочени. И двамата са били много умни, тоест — светлината е била присъща на духа им, на физическия им облик.

Съобщенията си убиецът е предавал от компютърния клуб, следователно често го е посещавал. Знаел е за инфоманите и че там се събират главно студенти. Дали и той е студент или е мечтал да следва? Дали не е разполагал с достатъчно средства, или са го изхвърлили от някой университет? Възможно ли е да преподава някъде, но да мечтае да се прослави като творец? Всички специалисти, с които беше разговаряла, твърдяха, че престъпникът е добър фотограф. Ив отново се замисли за Лиан Браунинг. Тя имаше алиби, но всеки може да си измисли алиби и да намери някой да го подкрепи. Ив записа в бележника си: „Възможна връзка между Браунинг и/или Брайтстар и Хастингс?“

Поиска компютърът да покаже на монитора карта на града и да маркира двете местопрестъпления, Колумбийския университет и „Джулиард“, магазина на Хастингс, паркинга, сградите, в които живееха Диего и Браунинг, компютърния клуб, жилищата на двете жертви, местата, на които престъпникът беше оставил труповете.

И двамата мъртъвци бяха захвърлени близо до местоработата им. Защо?

„Къде работи извергът? — запита се тя. — Къде сътворява портретите на мъртвите, които осмислят живота му? Може би жилището му е близо до клуба. Той разполага с превозно средство, но защо да си прави труда да издири и да следи жертвата, после да я пренесе на друго място?“

Сигурна беше, че и Рейчъл, и Кенби са познавали убиеца си. Може би е техен приятел, състудент, преподавател. Във всеки случай е някой, с когото са се срещали и преди. Но двете жертви са принадлежали към различни слоеве на обществото, нямали са общи познати, нищо не ги е свързвало. Освен Хастингс и компютърният клуб. Нареди на компютъра да изготви списък на всички фотографски студия в близост до клуба, сравни го със списъка на собствениците, който й беше дала Лусия, но отново удари на камък.

Каза си, че ще накара Пийбоди да изготви списък на служителите на Хастингс, след което ще продължи издирването.

Машинално потърка челото си, опитвайки да облекчи главоболието си, свърза се с помощничката си в общото помещение:

— Ако обичаш, вземи ми нещо за хапване от автомата. Нямам жетони, а проклетите машини вече не реагират на кода ми.

— Защото ги ритате, лейтенант.

— Не философствай, а ми донеси сандвич.

— Лейтенант, дежурството ви приключи преди пет минути.

— Не ме принуждавай да идвам! — сопна се Ив, след което изключи видеотелефона.

Продължи да работи, въпреки че през отворената врата чуваше как полицаите от първата смяна си отиват и стъпките на онези, които идваха да ги заместят. Без да става от бюрото, изконсумира отвратителния сандвич, който преглъщаше благодарение на първокласното кафе, приготвено от автоготвача в канцеларията.

Изпрати на шефовете рапорт с последната информация по разследването, обади се в лабораторията и се постара да изкара от нерви Дики Тъпака, остави две заядливи съобщения на Морис, после се обърна и отново се загледа в таблото.

Убиецът вече беше набелязал следващата си жертва; ако не попаднеше на следите му, още нечия ярка светлина щеше да угасне.

Напъха в чантата си материалите, върху които възнамеряваше да работи по-късно и се приготви да изпълни следващата задача от списъка си, а именно да се прибере у дома и да вдигне скандал на Рурк.

Перспективата не я радваше, но вече беше отлагала прекалено дълго. Ала на път за асансьора срещна доктор Майра.

— Предположих, че още си тук.

— Едва не се разминахме. Искаш ли да се върнем в канцеларията ми?

— Не, не. Предполагам, че си отиваш вкъщи. Аз също. Ще поговорим по пътя. Имаш ли нещо против да използваме ескалаторите?

— Не. Приключи ли с Хастингс?

— Да. Забележителен човек — усмихна се психиатърката. Качиха се на ескалатора. Ив изпод око я изгледа и се запита как е възможно да изглежда толкова свежа и елегантна дори след дългия работен ден в непоносимата жега. По кремавия й костюм нямаше нито едно петънце, нито една гънка, въпреки че кварталите около Сентръл Парк бяха прочути със замърсения си въздух. Косата й, тъмна като кожата на норка, беше подредена в изискана прическа. Единственото й бижу беше огърлица от перли.

„Тази жена изготвя психологическите профили на най-известните престъпници в страната, но не се страхува да носи перли дори когато е на работа“ — помисли си Ив. От Майра се разнасяше уханието на жасмин.

Тя слезе от ескалатора, грациозно стъпи на втория и продължи да говори:

— Сприхав и избухлив, неустоимо привлекателен и забавен. И безкрайно честен.

— Невинен е, така ли?

— Да, според мен. Предполагам, че и ти си била на същото мнение, преди да го изпратиш при мен.

— Мисля, че ако се ядоса, е способен да хвърли някого от покрива, не и хладнокръвно да планира и да извърши убийство.

— Имаш право. Бих му препоръчала да се подложи на терапия, но се страхувам, че само ще си загуби времето. Честно казано, харесвам го.

— Аз също.

— Убиецът, когото издирваш, притежава арогантността на Хастингс, но му липсват самоувереността и непринудеността на нашия плешив приятел. Освен това, докато Хастингс предпочита да бъде сам, убиецът е самотен. Снимките, които прави, не са само форма на изкуството, а прогонват чувството за самота.

— Общува с хората, които е фотографирал, така ли?

— Донякъде. Поема в себе си тяхната младост и енергия, цялата им същност. Техните приятели и семействата им. Отнема жизнената им сила… Не ги насилва, не ги обезобразява. Действията му не са продиктувани от гняв. Защото те са неговото друго „аз“.

— Интересна теория.

— Съхранява образите им чрез снимките, като се старае да изглеждат възможно най-добре. Гримира ги, избира пози, които подчертават красотата и грациозността им. Донякъде действията му са продиктувани от желанието да покаже на света колко е талантлив. Но има и голяма доза суета. Все едно мисли: „Сега с теб сме едно. Искам да изглеждам добре.“

— Хм, много интересно. И твърде вероятно. Този човек е объркан, искрено вярва, че има право да убива. Дори, че е длъжен. Но не го прави безкористно. Мисията му не е свята. Иска признание. Предполагам, че като творец е претърпял разочарование, внушил си е, че талантът му е бил пренебрегнат. От Хастингс или от някого, който е предпочел Хастингс пред него. Ако наистина подбира жертвите си от архива на нашия плешив приятел, част от мотивацията му е да надмине съперника си.

— Или своя учител.

Майра вдигна вежди:

— Честно казано, не виждам Хастингс в ролята на наставник.

— Самият той едва ли се вижда в подобна роля, но може би престъпникът има друга идея.

— Ако искаш, ще поработя още върху профила му. Необходими са ми всички нови данни.

— Ще ти ги изпратя. Много ти благодаря. — За да спечели повече време, Ив изпрати Майра до колата й. — Доктор Майра, омъжена си отдавна, нали?

„Очевидно след толкова години тя най-сетне ми се доверява, след като се осмели да заговори на лична тема, без да я подтиквам“ — помисли си психиатърката и побърза да отговори:

— Да. Другия месец ще станат трийсет и две години.

— Трийсет и две! Години!

Майра се засмя:

— Когато съм се омъжила, ти още не си била родена.

— Мисля, че във всеки брак има радости и разочарования.

— Вярно е. Бракът не е за слабохарактерните и ленивите, защото се състои в усърдна работа. Така и трябва, иначе какъв е смисълът?

— Не се страхувам от работата — заяви Ив, пъхна ръце в джобовете си и на ум добави: „Стига да знам какво правя.“ — Понякога хората се отдръпват един от друг, нали? Не защото чувствата им са се променили… просто изпитват необходимост за малко да останат сами.

— Точно така. Случва се да потърсим уединение, за да размислим върху нещо. Партньорите във всяко съдружие имат право на личен живот и пространство.

— Да… Обяснението е логично.

— Ив, случило ли се е нещо помежду ви с Рурк?

— Не зная. — Думите й се изплъзнаха, преди да успее да ги преглътне. — Вероятно си въобразявам. Снощи се държеше някак различно, а пък аз го превърнах в световен проблем… И все пак… Да му се не види, познавам тона му, изражението му, езика на тялото му. Снощи пред мен стоеше чужд човек. Опитвам да си внуша, че реакцията му е била предизвикана от служебни неприятности, но не мога.

— Обичаш го, затова се тревожиш за него.

— Разделихме се доста… враждебно, той дори не си легна. В четири сутринта ме повикаха на местопрестъплението, затова му оставих съобщение. Обаче той не ми се обади. Снощи едва не ме изхвърли от кабинета си, а днес изобщо не ме потърси. Не е нормално. Не е типично за Рурк.

— А ти защо не му се обади?

— Защото беше редно той да ме потърси, ето защо!

— Съгласна съм — усмихна се Майра. — Оставила си го на спокойствие, за да обмисли насаме проблемите си. — Внезапно се наведе и целуна Ив по страната. — А сега се прибери вкъщи и го накарай да ти признае какво го измъчва. Повярвай, и двамата ще изпитате облекчение.

— Добре. Хубаво. Благодаря. Чувствам се като кръгла глупачка.

— Не, скъпа. Чувстваш се като съпруга.