Нора Робъртс
Невинни в смъртта (19)

19.

Анджела Майлс-Бранч отвори вратата лично. Бе облечена с домашен панталон от туид и кремаво поло от ангорска вълна. Носеше меки ботуши с нисък ток в същия цвят като полото.

Покани ги в стилно обзаведен хол.

— Предполагам, че посещението ви е във връзка с убийството в „Сара Чайлд“. Мелъди е в стаята си и отказва да разговаря с мен.

— Така ли? — бе единственото, което успя да каже Ив.

— Отписах я от академията. Няма повече да пращам детето си в училище, където са извършени две убийства. Разстроена е и я разбирам, най-добрите й приятелки учат там и тя не желае да ходи в друго училище, където не познава никого, а униформите са ужасно грозни. — Анджела се отпусна на едно кресло като след изтощителна битка. — Водим ожесточен спор, но тъй като ще нося отговорност за живота й поне още няколко години, аз печеля. За момента. — Въздъхна и отметна огненочервените си коси. — Ужасно е да си на десет години и да ти се струва, че целият ти свят просто е рухнал. Затова й давам време да се цупи и да ми се сърди.

— Говорите като човек, който се старае да прави най-доброто за дъщеря си — отбеляза Пийбоди. — Децата невинаги го разбират. Затова не носят отговорност.

— Благодаря ви за тези думи. Не съм единственият родител, който е предприел тази стъпка или възнамерява да я предприеме. Мелъди не разбира и това. Надявам се поне няколко от децата, които познава и харесва, да бъдат преместени в академия „Уест Сайд“, където я записах вчера.

Тя замълча, повдигна ръце безсилно и ги отпусна.

— Мелъди контактувала ли е с някоя от приятелките си от „Сара Чайлд“? — попита Ив.

— Да, разбира се. Опитваме се да запазим нещата нормални, доколкото е възможно. Но не е лесно.

— А с Рейлийн Страфо?

— Особено с нея. Двете са приятелки, но станаха още по-близки след ужасното преживяване, което имаха заедно. Рейлийн ни гостува в четвъртък, както обикновено. С Алика решихме, че и за двете момичета е добре да продължат да се виждат както преди. Снощи Мелъди вечеря у семейство Страфо.

— Два поредни дни? Това обичайно ли е? — попита Ив.

— Ситуацията е необичайна — прекъсна я Анджела. — Честно казано, бях доволна, че Мелъди ще се махне от главата ми за няколко часа, след като се бяхме карали за преместването й в друго училище от понеделник.

— Бихме искали да поговорим с нея — заяви Ив.

— Лейтенант, зная, че вършите работата си, и повярвайте ми, искам да имате успех. Но Мелъди не бива отново да се разстройва. Не искам да си припомня пак ужасяващите подробности от случилото се с Крейг Фостър. И без това сънува кошмари.

— Ще се опитаме да избегнем това. Но има друга нишка, която трябва да проследим.

— Добре, но докато е в такова настроение, едва ли ще изкопчите нещо от нея. Ще я доведа.

Анджела стана и излезе от стаята. Ив чу приглушени гласове. Долови в тях нетърпението на майката и сърдитата дързост на детето.

След малко момичето влезе намръщено с гневна походка, следвано от също толкова намръщената си майка.

— Седни, Мелъди — нареди й Анджела. — Ако се държиш така неуважително с лейтенант Далас и детектив Пийбоди както с мен, ще останеш под домашен арест през следващите две седмици.

Мелъди присви рамене — малък жест на досада, и забила поглед в пода, се тръшна на един стол.

— Нямам вина, че господин Фостър и господин Уилямс са мъртви. А ме наказват.

— Да не започваме отново — отегчено я предупреди майка й.

Ив реши да кара направо.

— Мелъди, трябва ми дневникът на Рейлийн.

Момичето вирна носле и на лицето му се изписа внезапен шок. Но тутакси наведе глава.

— Съжалявам. Не разбирам.

— Сигурна съм, че разбираш. Рейлийн ти е дала дневника си. Трябва да го получа.

— Не е у мен — смръщи вежди Мелъди.

— Но Рейлийн има дневник.

— Тя… не зная. Дневниците са нещо лично.

— Ти имаш ли?

— Да, госпожо. Но никой не бива да го чете. — Момичето хвърли умоляващ поглед към майка си.

— Така е. — Анджела седна до дъщеря си и сложи ръка на рамото й. Каквато и битка да водеха помежду си, на този фронт щяха да воюват заедно. — Мелъди знае, че може да пише всичко, което поиска в дневника си, и никой няма да го прочете. Не разбирам какво целите.

— Личното пространство е нещо важно — съгласи се Ив. — Както и приятелството. Предполагам, че много приятелки нямат нищо против да показват дневниците си една на друга. Ти чела ли си дневника на Рейлийн?

— Не, тя никога не… Може и да няма дневник.

Ив реши да я притисне.

— Дала ти го е. В четвъртък, когато ви е гостувала. Какво ти каза да направиш с него?

— Просто дойде да си поиграем, това е. И да си поговорим. Не можем да ходим на училище, защото господин Уилямс се удави в басейна. — В очите на Мелъди заблестяха сълзи. — Всичко се обърка. Сега с Рей дори няма да учим в едно и също училище. Тя е най-добрата ми приятелка, а добрите приятелки не се разделят.

— Мелъди, знаеш ли какво е съдебна заповед? Мога да получа такава — продължи Ив, когато момичето се приведе. — Тя ще ми даде право да претърся стаята ти. Не искам да го правя.

— Лейтенант! — Анджела я погледна ужасена. — Мили боже, какво става тук?

— Трябва да видя дневника, Мелъди. Ще претърся стаята ти, ако се наложи — продължи да настъпва Ив.

— Няма да го намерите. Няма! Защото Рей… — Замълча и сграбчи ръката на майка си. — Обещах, мамо. Обещанията не бива да се нарушават.

— Права си, не бива. Няма страшно, скъпа. — Анджела я прегърна. — Да не би Рейлийн да е загазила? — обърна се тя към Ив.

— Ще узная повече, ако се добера до дневника. Това е изцяло в интерес на Мелъди.

— Почакайте, само почакайте. — Анджела затвори очи за миг. Борбата, която водеше със себе си, бе очевидна. После повдигна брадичката на Мелъди, застана лице в лице с нея и тихо заговори. — Скъпа, трябва да кажеш истината на полицията. Важно е.

— Но аз обещах!

— Истината е също толкова важна, колкото обещанията. Кажи ми скъпа, у теб ли е дневникът на Рейлийн?

— Не! Не е! Снощи й го върнах. Беше у мен само за малко и не съм го чела. Беше заключен, но нямаше да го прочета, дори ако можех. Заклех се пред нея.

— Добре, скъпа, всичко е наред. Не е у нея, лейтенант — каза Анджела. — Няма да настоявам за заповед, ако се чувствате длъжни да го потърсите. Но ви уверявам, че щом твърди, че не е у нея, значи не е.

— Не е необходимо. Мелъди, какво ти каза Рейлийн, когато ти даде дневника? — попита Ив.

— Притесняваше се, че полицаите ще претършуват всичките й неща.

— О, господи! — промълви Анджела. — Претърсили сте апартамента на семейство Страфо? Не знаех. Позволих на дъщеря ми да отиде там…

— С нея нищо не се е случило и няма да се случи — прекъсна я Ив. — Продължавай, Мелъди.

— Само ме помоли да го пазя и да не казвам на никого, че е у мен — изхлипа момичето. — Лично е, дневник е. Не бива чужди хора да четат тайните й мисли. Можеше да ми има доверие, защото сме първи приятелки. Снощи й го занесох, както ме помоли. Сега ще ми се разсърди, задето я издадох.

— Не, няма — вяло каза Анджела, взирайки се в лицето на Ив. — Всичко ще бъде наред, не се тревожи. — Стана и помогна на дъщеря си да се изправи. — Гордея се, че каза истината. Постъпи правилно, въпреки че ти беше трудно. Върви да пийнеш черешово газирано. Аз идвам след малко.

— Съжалявам, че се държах лошо с теб.

— И аз съжалявам, миличко. Налей по една голяма чаша и за двете ни.

Мелъди заподсмърча и излезе от хола, тътрейки крака.

— Не мога да си обясня за какво ви е нужен дневникът на едно дете! — възмути се Анджела. — Не разбирам каква връзка може да има той с разследването ви.

— Просто е елемент, който изисква внимание.

— Очевидно няма да получа ясен отговор. А и дъщеря ми също се нуждае от внимание. Но настоявам да ми кажете дали трябва да държа Мелъди далеч от семейство Страфо. Дали общуването с Рейлийн и семейството й е опасно за нея.

— Не мисля, че я грози някаква опасност, но за да се чувствате по-спокойна, засега ограничете контактите им. — „По-добре напълно ги забранете“, помисли си Ив и се постара Анджела да разбере. — Важно е и вие, и дъщеря ви да не споменавате за този разговор и за дневника пред семейство Страфо или пред когото и да било.

— Мисля с Мелъди да заминем някъде за уикенда, само двете. Вероятно на по-дълга екскурзия. — Анджела колебливо въздъхна. — Може да започне училище във вторник.

— Струва ми се добра идея — кимна Ив. — Не разбирам от деца, госпожо Майлс-Бранч, но оставам с впечатлението, че дъщеря ви е добро момиче.

— Така е. Благодаря.

 

 

Ив търпеливо изчака Пийбоди да каже нещо, докато слизаха с асансьора от апартамента на семейство Майлс-Бранч. Но тя остана мълчалива чак докато се качат в колата.

— Нямаш ли някакви коментари или въпроси? — не издържа Ив.

— В момента ги формулирам. — Пийбоди се взираше съсредоточено пред себе си. — Трябва да изтъкна, че на пръв поглед изглежда съвсем невинно едно дете да скрие дневника си или да помоли приятелка да го пази, щом се страхува, че някой възрастен ще го види. Особено момичетата са свръхчувствителни в подобни ситуации.

— А като се вгледаш по-внимателно?

— Като теб, предполагам. От тази гледна точка фактът, че има дневник и че Рейлийн си е направила труда да го скрие извън къщата, придава известна тежест на теорията ти.

Ив долови съмнението в гласа й.

— Но според теб все още е типично момичешко поведение.

— Трудно ми е да го видя по различен начин — замисли се партньорката й. — Съжалявам, все пак тя е малко момиче.

— А ако беше на шестнадесет или на двадесет и шест?

— Далас, знаеш, че разликата е огромна.

— Точно това се опитвам да реша — каза Ив и рязко отби до тротоара пред дома на семейство Страфо.

 

 

Алика отвори вратата облечена в сив халат. Изглеждаше изтерзана и с подпухнали очи, сякаш не е могла да спи няколко поредни нощи.

— Моля ви — промълви тя, — не можете ли да ни оставите на мира?

— Налага се да поговорим с вас, госпожо Страфо. Предпочитаме да влезем вътре, където ще бъдете по-спокойна — обясни Ив.

— Защо полицаите си въобразяват, че човек може да се чувства спокоен, когато е подложен на разпит в дома си? — уморено разпери ръце Алика.

— Казах „да поговорим“, а не „да ви подложим на разпит“. Има ли причина, поради която не желаете да разговаряте с нас?

Алика притвори очи за миг.

— Трябва да се обадя на съпруга си.

— Смятате, че имате нужда от адвокат? — намеси се Пийбоди.

— Не ми е нужен като адвокат — сопна се тя и потърка челото си. — Имам главоболие. Опитвам се да си почина, преди да отида да взема дъщеря си.

— Извинявайте за безпокойството, но имаме важни въпроси. — Ив се прицели право в слабото й място. — Щом смятате, че трябва да се свържете със съпруга си, какво ще кажете всички да се срещнем в управлението? Ще проведем официален разпит.

— Прозвуча почти като заплаха.

— Е, вие решавате.

— Добре, влезте тогава. Да приключим по-бързо. Вие от полицията имате навик да карате жертвите да се чувстват като престъпници. — Гневно се отправи към хола и почти със същото движение като сърдитата Мелъди се отпусна в едно кресло. — Какво искате?

— Имаме причина да смятаме, че преди да извършим обиска, от дома ви е била изнесена вещ, която може да се окаже от ключово значение за разследването.

— Това е нелепо. Нищо не е изнасяно от къщата и тук няма нищо, което да е от значение за вашето разследване.

— Дъщеря ви е изнесла дневника си.

— Моля? — Алика потръпна и в гласа й само за миг се прокрадна нотка на страх. — Какво общо има дневникът на Рейлийн с всичко това?

— Погрижила се е да бъде изнесен преди обиска, а после го е върнала. Знаете ли къде е?

— Не, не зная.

— Чели ли сте го?

— Не. В тази къща всеки уважава личното пространство на другия — обидено заяви Алика.

— Трябва да видим дневника, госпожо Страфо — настоя Ив.

— Какво ви прихваща? Как може да обвинявате едно дете в нещо толкова ужасно?

— Не съм обвинила Рейлийн в нищо. Какво според вас е извършила? — Ив изведнъж изостави учтивата форма на общуване. — На какво смяташ, че е способна дъщеря ти, Алика? — Приближи се към нея. — Защо си толкова уморена, страдаш от безсъние и изглеждаш уплашена?

— Нямам представа за какво говорите. Не зная какво имате предвид. — Пръстите й конвулсивно започнаха да мачкат халата. — Трябва да спрете и да прекратите това.

— Няма да спра. Ще спра дъщеря ти. Знаеш, че не може да продължава така.

— Трябва да си вървите. Искам веднага да си тръгнете.

Ив упорито я притисна по другото й слабо място.

— Защо държиш всички снимки на сина си скрити? Защо криеш парче от одеялцето му и малкото му плюшено кученце, защо, Алика?

— Той беше моето бебче. Моето момченце.

Този път сълзите й бликнаха.

— Но не държиш спомените за него на открито, на видно място. Защо?

— Мъчително е. Не искам да разстройват…

— Това не харесва на Рейлийн, нали? Дразни се, когато ти или Оливър гледате снимки на друго дете. Трябва да бъде единствена, само тя. Не е понасяла да дели вниманието ви с някого. Напълно естествено е първото дете в семейството да ревнува от новото бебе. Да има период на приспособяване. Братско или сестринско съперничество. Но при вас е било повече от това, нали? Накрая е направила нещо по въпроса в онази коледна утрин. Защо да дели играчките? Защо да получава само част от времето ви, когато тя е принцесата? Затова го е подмамила да стане от леглото и го е завела до стълбите. Така е, нали?

— Беше злополука. — Алика закри лицето си с ръце и се залюля. — Злополука… Тя спеше. О, господи, моля ви, престанете!

— Не, не е спяла и ти го знаеш — настъпваше Ив.

— Не искаше… не може да е искала… Моля ви, за бога!

— Кажи ми какво се случи в онази сутрин, Алика.

— Това, което ви казах. Спяхме, всички спяхме.

Тя отпусна ръце. Лицето й бе мъртвешки бледо, а очите — безизразни.

— Колко дълго още ще можеш да го таиш в себе си, без да рухнеш? — попита Ив. — Докога ще го прикриваш с успокоителни и преструвки? До следващия Рийд Уилямс ли?

— Не, не! Беше мимолетно, беше грешка…

— Знаеш, че не можеш да живееш с тази тайна, Алика. Трябва да признаеш. Кажи ми какво направи тя с малкото ти момченце. С твоето бебче.

— Беше едва седемгодишна… — проплака Алика.

Видяла пролуката в бронята й, Пийбоди влезе в ролята си. Приближи се и седна до нея.

— Ти си й майка. Искаш да я защитиш, да направиш най-доброто за нея.

— Да, разбира се, да…

— Искала си да защитиш и Тревър. Сега трябва да направиш най-доброто за него. А най-доброто и за двамата е да кажеш истината.

— Моите бебчета — проплака отново Алика.

— Какво се случи в онази коледна утрин? — настоя да узнае Ив. — Какво стана с Тревър?

— Децата се будят рано по Коледа — промълви жената, докато по лицето й се стичаха сълзи. — Естествено е. Толкова вълнение, очакване. Рейлийн дойде в стаята ни малко преди зазоряване и скочи върху леглото. Беше развълнувана, щастлива. Оливър и аз станахме. Мъжът ми каза, че ще отиде да доведе Тревър. — Притисна ръка към устните си. — Предната година по Коледа Тревър беше твърде малък, нямаше дори годинка. Не разбра нищо от нея. А на тази наближаваше две и беше… Щеше да бъде първата му истинска Коледа. Оливър отиде да го доведе и всички щяхме да слезем долу да видим дали е дошъл Дядо Коледа.

— А къде беше Рейлийн? — подкани я Ив.

— Тя остана при мен, докато обличах халата си. Подскачаше, пляскаше с ръце. Лицето й сияеше от щастие, както на всяко дете в коледното утро. Тогава забелязах, че е обула малките розови чехлички, които бях пъхнала в нейния чорап за подаръци през нощта. Беше ги видяла в магазина един ден и много искаше да й ги купя.

Лицето на Алика пребледня, сякаш всичко в нея внезапно се бе вледенило.

— И така, Рейлийн е била обута с тези чехлички — повтори Ив.

— По тях имаше пайети, с които беше изписано името й. Обичаше нещата й да носят нейното име. Понечих да й кажа, че не е трябвало да отива сама, че с татко й сме обещали да станем, когато тя се събуди, и да слезем всички заедно. Но в този миг чух вика на Оливър. Изведнъж той зарида, сякаш сърцето му се раздираше. Чух го да тича надолу по стълбите. Побягнах натам и видях… моето бебче. Оливър го държеше на ръце. Щом стигнах до тях, тялото му беше изстинало. Сладкото ми момченце. По лицето му имаше кръв и беше студено.

— Какво направи Рейлийн в онзи момент?

— Не зная. Всичко… беше като в сън. Оливър се раздираше от мъка. Мисля… мисля, че се опитах да взема Тревър от ръцете му, но той го притискаше така силно… Да, изтичах до линка да повикам помощ. А Рей вече си играеше…

— Какво направи тя? — настръхна Пийбоди.

Алика затвори очи и потръпна.

— Вече си играеше с кукленската къща, която с Оливър бяхме сложили за нея под елхата. Просто седеше на пода по пижама, с розовите си чехлички с пайети и се занимаваше с куклите. Сякаш нищо не се е случило.

— И тогава ти се досети.

— Не, не, та тя беше малко момиче, не разбираше. Не можеше да разбере. Беше злополука.

„Не — помисли си Ив. — Не е било.“ Тази жена го знаеше и това я разяждаше отвътре ден след ден.

— Алика, не си пожелала стаите в дома ти да бъдат шумоизолирани не защото се страхуваш, че нещо може да се случи и с Рейлийн. Страх те е от дъщеря ти! И от нещо, което може да не чуеш…

— Тя е детето ми. И тя е мое дете — захлипа майката.

— Преди няколко месеца сте гостували на леля ти в Ню Мексико. Тя работи с кожа и използва рициново масло при обработката й.

— О, господи, престанете! — изпищя Алика. — Трябва да престанете…

— Колко време прекара Рейлийн с нея? — не отстъпваше Ив. — Наблюдаваше ли я, задаваше ли въпроси? Любознателно момиче е, нали? Обича да научава нови неща.

— Но тя харесваше Крейг Фостър. Беше любимият й учител.

— Както и Уилямс. Рейлийн членува в доброволческа благотворителна организация и посещава болници. Умна е. Може да се добере до спринцовка и упойка, ако си го постави за цел.

— Изкарвате я чудовище. Нима искате да потвърдя това? — Алика бе на ръба на истерията и в насълзените й очи се четеше ужас. — Нима искате да кажа, че дъщеря ми е чудовище? Аз я родих. — Майката сложи ръка на корема си. — В нея тече моя кръв и на Оливър. Обожаваме я от първия миг на живота й.

— Както и Тревър. Ако не греша — бавно заговори Ив, — прочитането на дневника й няма да навреди на никого. Ако съм права, дъщеря ти ще получи помощ, преди още някой да пострада.

— Влизайте! — разкрещя се Алика. — Вземете го. Вземете го и ме оставете на мира.

 

 

Претърсиха всеки сантиметър от спалнята и стаята за игри. Преобърнаха чекмеджетата, опразниха гардероба, преровиха играчките и принадлежностите за рисуване.

— Може би го е скрила в друга част на къщата — предположи Пийбоди.

— Или го е взела със себе си. И в двата случая ще го намерим. Фактът, че съществува, ни дава известно основание да разпитаме лелята и да притиснем малката колкото е възможно по-скоро. Не искам майка й да бъде изпускана от очи. Може да й се обади и да я предупреди какво търсим. Хайде… По дяволите! — изруга Ив, защото чу звъна на комуникатора.

Търсеше я командирът.

— Лейтенант, явете се в офиса ми. Незабавно! — Гласът му беше леден.

— Сър, в момента съм в процес на събиране на улики, които се надявам да доведат до арест за убийствата на Фостър и Уилямс.

— Искам ви в офиса си, лейтенант Далас, преди да предприемете нова стъпка. Ясно ли е?

— Да, сър. Тръгвам. — Ив затвори и в очите й проблясва решимост: — Мамка му! — Погледна часовника си и пресметна. — Посещението в музея „Метрополитън“. Върви там, засечи заподозряната.

— Но, Далас, командирът нареди… — поколеба се Пийбоди.

— Само на мен, за теб не каза нищо. Искам да намериш Рейлийн и да я държиш под наблюдение. Докладвай ми. Внимавай да не те види!

— Господи, та тя е едва на десет! Мисля, че мога да следя една хлапачка, без да бъда забелязана.

— Тази хлапачка е главен заподозрян в две убийства, а вероятно е и братоубийца. Не преследваме дете, Пийбоди, не забравяй това.

Остави я пред внушителния вход на музея и се отправи към централата. Докато шофираше, се свърза с Куела Хармън в Таос, Ню Мексико.

 

 

Изкачвайки дългия ред стъпала, Пийбоди все още се питаше как, по дяволите, да намери едно дете и ирландската му детегледачка в огромния храм на изкуствата.

В това време Кора качи Рейлийн в такси на Осемдесет и първа улица.

— Нали мама трябваше да ме посрещне и да ме заведе на обяд?

— Да, но ми позвъни и каза да се прибираме веднага. Затова тръгваме, скъпа Рейлийн.

Момичето отегчено въздъхна и притисна пухкавата си розова чантичка.

 

 

Майра и Уитни я очакваха с мрачни изражения.

— Седнете, лейтенант.

Ив нямаше друг избор.

— Къде е партньорката ви?

— Има задача, сър.

Уитни стисна устни.

— Мислех, че сте разбрали, че искам и двете ви тук. Не ме интересуват задачите ви в този момент.

— Извинете за недоразумението, командир.

— Не ме будалкай, Далас, не съм в настроение. Прочетох доклада ти. Според мен поставяш себе си и отдела в крайно неудобно положение.

— Моите уважения, но не съм съгласна, сър.

— Вървиш по минирано поле без неоспорими веществени доказателства и факти.

— Отново не съм съгласна, сър. Заподозряната…

— Детето — поправи я Уитни.

— Заподозряната е малолетна — упорито продължи Ив. — Но това не я прави неспособна да извърши убийство. Известни са доста случаи, когато деца стават убийци. Действали са предумишлено и дори със задоволство.

Командирът опря длани на бюрото си.

— Момичето е дъщеря на един от най-изявените адвокати в града. Получава добро образование, ползва се с привилегии и дори според твоя доклад никога не е била замесвана в престъпление. Да не говорим за насилие. Не е подлагана на лечение за емоционална или психическа нестабилност. Доктор Майра?

— Децата са способни на насилие — започна Майра. — Истина е, че има случаи, когато хлапета са извършвали убийство и на по-ранна възраст. Но това са съвсем друг тип деца. Обикновено тези деяния са предхождани от по-дребни прояви на насилие. Върху домашни любимци например. Профилът на Рейлийн Страфо не сочи никаква склонност към насилие.

Ив бе очаквала да срещне бариери, но пред нея се изправи стена.

— Значи така. Понеже баща й е богат, а тя е отличничка в училище и не е ритала малки кученца, трябва да загърбя това, което зная.

— А какво всъщност знаеш? — прекъсна я Уитни. — Че момичето посещава училище, където бяха убити двама учители. Там учат и стотици други деца. Знаеш, че майката е признала за кратката си извънбрачна връзка с втората жертва.

Ив се изправи. Не можеше да слуша това седнала.

— Зная, че заподозряната е намерила първата жертва. Зная, че и в двата случая е имала и възможност, а и средство да извърши престъпление. Разговарях с лелята, която потвърди, че момичето е имало достъп до рицин и й е било показано как от него се добива масло. Зная, и то вече със сигурност, че е имала дневник, който е бил изнесен от мезонета преди обиска и съхраняван от приятелка до вчера.

— Намери ли този дневник? — попита Уитни.

— Не. Предполагам, че заподозряната го е скрила или го е унищожила, а може в момента да го носи със себе си. Предприела е това, защото е улика срещу нея.

— Ив, много момичета на тази възраст водят дневници и ги смятат за нещо лично и свещено… — започна Майра.

— В нея няма нищо детско, освен възрастта й! — прекъсна я Ив. — Наблюдавах я. Зная каква е всъщност. Вие не желаете да се вгледате — продължи тя и рязко се обърна към командира. — Никой не иска да преследва едно дете, да надникне зад невинното му личице и да види, че там се крие зло. Но то е в нея.

— Твоето мнение, колкото и разпалено да го отстояваш, не е доказателство — махна с ръка Уитни.

— Ако беше с десет години по-голяма или дори с пет, нямаше да оспорвате мнението ми. Щом не вярвате на интелекта, уменията и интуицията ми, ще изтъкна още един факт. Аз убих баща си на осем години.

— Знаем това, Ив — тихо каза Майра.

— Мислите, че се вглеждам в нея и виждам себе си ли?

— Разговаряхме двете с теб. Беше на ранен етап от разследването. Доколкото си спомням, не беше отдавна, когато и ти беше затормозена. Беше разстроена и подложена на стрес заради личен проблем.

— Което няма нищо общо със случая. Може би съм била разсеяна. Вината е моя. Но няма връзка със заключенията ми. Не ми позволявате да свърша работата си заради тази скапана глупост?

— Внимавайте, лейтенант — предупреди я Уитни.

Но на Ив вече й бе писнало да внимава.

— Точно на това разчита тя: че всички ще бъдем много внимателни, че няма да я заподозрем, защото е примерно малко момиче от добро семейство. Уби двама души само за седмица. И е счупила рекорда ми, защото за първи път е убила човек на седем години. Не баща си като мен, а двегодишния си брат.

Уитни присви очи.

— Информацията за Тревър Страфо беше включена в предишните ти доклади, както и в докладите на детектива, провел разследването, и на съдебния патолог. И според двамата е било трагичен инцидент.

— Заключенията им са погрешни — отсече Ив. — Разговарях с Алика Страфо.

 

 

Докато Ив водеше битка да довърши разследването си, а Пийбоди седеше при охраната на „Метрополитън“ и чакаше някоя от камерите да засече Рейлийн, Алика отпрати Кора.

— Свободна си. Иди да си почиваш.

— Но вие не изглеждате добре, госпожо. С удоволствие ще остана, ще ви приготвя чай.

— Не, не… Просто ме мъчи главоболие. С Рейлийн ще се справим сами. Всичко е наред. Ще обядваме тук, а после ще отидем в салона за красота.

— Тогава да стъкмя обяда…

— Ще се справим, Кора. Върви да се видиш с приятелките си.

— Щом сте толкова сигурна… Можете да ми позвъните по всяко време, нямам специални планове.

— Забавлявай се, не се тревожи за нас. — Алика щеше да се пръсне, докато чакаше Кора да излезе. После се облегна с гръб на вратата. — Рейлийн — промълви тя. — Рейлийн!

— Какво има, мамо? — Очите на дъщеря й бяха убийствено проницателни. — Защо няма да обядваме в „Зоология“? Обичам да гледам животните.

— Трябва да заминем. Далеч от тук.

— Наистина ли? — Рейлийн засия. — Къде ще отидем? Ще има ли басейн?

— Не зная. Сега не мога да мисля за това… — притеснено въздъхна майка й. — Трябва да тръгваме.

— Но ти дори не си облечена.

— Не съм облечена ли?

Алика сведе поглед към халата си, сякаш го виждаше за първи път.

— Пак ли си болна? Мразя, когато си болна. Кога ще си дойде татко? — нацупи се Рейлийн, вече загубила интерес към майка си. — Кога ще пътуваме?

— Той няма да дойде. Заминаваме само двете. Така е най-добре. Трябва да съберем багажа. Не го намериха, но ще се върнат.

— Какво не намериха? — Последните думи отново привлякоха вниманието на дъщеря й. — Кой ще се върне?

— Търсиха го. — Алика се огледа вяло. — Но не го намериха. Какво да направя? Кое е най-доброто за теб?

Без нито дума, Рейлийн се обърна и тръгна нагоре по стълбите. Застана на прага на стаята си и щом видя разместените неща, разбра всичко.

Беше очаквала нещо подобно. Всъщност предишната вечер бе написала в дневника си какво ще направи, ако се наложи. Докато вървеше по коридора към спалнята на родителите си, единствената й емоция бе тих гняв, че някой отново е ровил из вещите й и ги е оставил разхвърляни.

Обичаше нещата й да бъдат в идеален ред. Държеше личното й пространство да бъде уважавано.

Отвори чекмеджето на майка си, където знаеше, че крие лекарствата. Като че ли някой можеше да скрие нещо от нея. Родителите й бяха толкова глупави. Пъхна шишенцето с приспивателни в чантичката си, където бе дневникът, влезе във всекидневната и програмира билков чай.

Майка й предпочиташе женшен. Програмира го с много подсладител, въпреки че Алика рядко подслаждаше чая си. След това разтвори смъртоносната доза приспивателни в сладката, ароматна напитка.

Толкова бе просто, трябваше да й хрумне по-рано. Как не се бе сетила досега? Щяха да помислят, че майка й сама е сложила край на живота си от чувство за вина и отчаяние. И да достигнат до логичния извод, че тя е убила господин Фостър и господин Уилямс и не е могла да продължи да живее със страшната си тайна.

Рейлийн знаеше, че майка й е правила секс с Уилямс. Беше го признала вечерта, преди полицаите да претърсят дома им. Тя намираше начини да чува неща, които възрастните не биха искали да чуе. Родителите й бяха разговаряли дълго, а Алика се бе разплакала като бебе. Отвратително…

Беше получила прошка от баща й. „Било е грешка — бе казал той, — ще започнем на чисто.“

Това също бе отвратително, като звуците, които двамата издаваха после, докато правеха секс. Ако някой я бе предал така, както майка й бе постъпила с баща й, Рейлийн би го накарала да си плати. Скъпо и прескъпо.

Всъщност точно това се канеше да направи сега, когато сложи голямата чаена чаша върху поднос. Мама трябваше да бъде наказана за лошата си постъпка. А след това всичко отново щеше да бъде наред.

Щяха да останат само двамата с татко. Когато и мама я няма, тя щеше да бъде единствена на света за него.

Сега се налагаше да хвърли дневника си в кошчето за смет. И това я вбеси. Само заради онази досадница лейтенант Далас. Един ден щеше да намери начин да накаже и нея.

Но засега най-добре бе да се отърве от дневника.

Татко щеше да й купи нов.

— Рейлийн. — Алика застана на прага. — Какво правиш?

— Мисля, че трябва да си починеш, мамо. Виж, направих ти чай. Женшен, защото този е любимият ти. Ще се погрижа добре за теб.

Алика погледна чашата върху подноса на леглото. Краката й се подкосиха.

— Рейлийн!

— Уморена си и имаш главоболие. — Дъщеря й отмести юргана, приглади чаршафите и бухна възглавницата. — Всичко ще се оправи. Ще поседя до теб, докато си отдъхваш. Ние, момичетата, обичаме да се грижим една за друга, нали?

Момичето се завъртя със сияеща усмивка.

„Може би така е най-добре“, реши Алика, докато пристъпваше като сомнамбул към леглото. Може би това бе единственият начин. Изчака Рейлийн да приглади отново чаршафите и да й подаде чашата.

— Обичам те — каза Алика.

— И аз те обичам, мамичко. Сега изпий чая си и всичко ще се оправи.

Взирайки се в очите на дъщеря си, Алика го изпи.