Нора Робъртс
Невинни в смъртта (15)

15.

Рурк отново посегна към линка, но се упрекна за глупостта си и се отказа. Нямаше да звъни нито на нея, нито на приятелите й с надеждата да узнае нещо.

По дяволите!

Ив трябваше да си бъде у дома, когато той се прибере.

Къде бе отишла, за бога?

Защо му причиняваше това? С нищо не го бе заслужил. Бог знаеше, че е сторил много неща, с които да си навлече гнева й, но не и този път. Не по този начин.

Все пак онзи израз на лицето й се бе запечатал в главата му, в сърцето му. Не можеше да го прогони.

Беше го виждал един-два пъти, но не по негова вина.

Беше го съзрял, когато влязоха в онази шибана стая в Далас, където някога бе преживяла неописуемо страдание. И още веднъж, когато се бе събудила от кошмар.

Нима Ив не знаеше, че би предпочел да отреже ръката си, отколкото тя да го гледа така?

Трябваше да знае, по дяволите, нали го познаваше.

Сама си причиняваше болка. И колкото по-скоро довлечеше упоритото си задниче у дома, толкова по-скоро щяха да изяснят нещата. Щеше му се да ритне нещо, да удари с юмрук, бе готов да понесе и някой удар, ако това щеше да сложи край. „Но и тя трябва да излее гнева си — каза си той, — ето какво й е нужно.“ Щяха да приключат с тази глупост веднъж завинаги.

Но къде бе тя, мамка му?

Гневът му бе обясним, оправдан… Бореше се да надвие паниката, която таеше в себе си: че тя няма намерение да се върне при него.

„Ще се върне, по дяволите“, каза си яростно. Ако си въобразяваше, че може да стори нещо друго, не бе познала. Щеше да я издири! Кълнеше се в бога, че ще го направи и ще я довлече обратно, където й е мястото.

Господи, беше му нужна!

Закрачи из приемната като лъв в клетка. Молеше се като никога дистанционното в джоба му да запиука, сигнализирайки, че порталът се отваря. И тя се завръща у дома.

— Да ти донеса ли нещо за ядене? — попита Съмърсет.

— Не.

— Все още ли няма никаква вест от нея?

— Ако се каниш да ме упрекваш, спести си упреците. С нищо не съм предизвикал ситуацията.

Съмърсет отби яростта му с ледено спокойствие, сякаш беше хвърлена топка.

— Но не направи и нищо, за да я предотвратиш.

— Какво да предотвратя? — Рурк рязко се извърна. Е, поне имаше мишена за гнева си. — Внезапните изблици на жена ми, обладана от глупава и безпочвена ревност?

— Реакцията й е оправдана след манипулациите на една умела използвачка. Щеше да забележиш това, ако не живееше в заблуда, че винаги си прав — спокойно обясни икономът.

— Глупости! Няма никакво оправдание да мисли, че бих предпочел Маги пред нея. И няма никакви манипулации.

— Онова видеоклипче в новините беше добре планирано.

— Какво искаш да кажеш, по дяволите?

— Съвършено скалъпено и излъчено в точния момент — хладно заяви Съмърсет. — Тя винаги е била добра.

— Поръчала го е, така ли мислиш? И с каква цел?

— Сега си тук, сам, гневен и разтревожен за жена си, за брака си. — Не обърна внимание на котарака, който се мотаеше в краката му като пухкава топка. — Сигурно Ив е някъде в същото положение. Това е ловка манипулация.

— Шибани глупости! — изруга Рурк, но внезапно омекна, доловил в думите му зрънце истина. — Няма какво да спечели, няма смисъл.

— Печели отмъщение и забавление.

— Отмъщение за какво? — В този момент той си помисли, че полудява. — Може би си забравил, но тя бе тази, която ме изостави. Изигра ме като последния глупак.

— Помня го. Радвам се да чуя, че и ти не си го забравил.

— Стига сме говорили за Магделана в тази къща, няма повече да я споменавам.

Излезе бързо от стаята и отиде в залата за фитнес да налага спаринг андроида до смазване.

Върна се горе изтощен, но все още раздиран от ярост.

Взе душ, за да отмие потта от тялото си и кръвта от кокалчетата на пръстите си. Преоблече се и влезе в кабинета си да поработи. И ако тя не се прибереше след час…

Нямаше представа какво да прави.

Когато видя, че лампата в кабинета й свети, облекчението го накара да почувства слабост, от която за миг му се зави свят.

Но веднага след това гневът му отново пламна с пълна сила. Влезе, с ръце, свити в юмруци, готов за битка.

Тя седеше на бюрото, компютърът работеше и на екрана течеше информация. Очите й бяха притворени, а сенките на умора под тях се открояваха върху бледото й лице.

Измъченият й израз почти го разколеба. Но тя изведнъж отвори очи.

— Работя.

— Работата ще трябва да почака. Компютър, изключи.

— Хей, какво си позволяваш!

— Така ли постъпваш с мен? Наказваш ме за престъпления, които не съм извършил? Нямам ли поне право на разпит?

— Слушай, уморена съм…

— Аз също, по дяволите!

Ив забеляза, че наистина изглежда уморен. А това се случваше много рядко.

— Тогава си легни — посъветва го тя.

— Ако се каниш отново да се изнижеш и да ме оставиш — заговори той опасно тихо, когато Ив понечи да стане от стола, — помисли си отново. Помисли внимателно.

Тя познаваше неговия жар и още по-опасно ледената му ярост. Сега я усети и тя смрази кръвта й.

— Ще направя кафе.

— Ще почакаш с него, както аз те чакам цяла вечер. — Рурк пристъпи напред и очите му я пронизаха като остриета. — Откъде можех да зная, че не си мъртва на някоя пуста улица? Очаквах следващия път, когато отворя вратата, да видя на прага полицай и психолог.

Дори за миг не беше си помислила, че той ще се тревожи за нея. Не бе искала да го накаже, а просто да преживее деня. Затова само поклати глава.

— Трябва да вярваш, че мога да се пазя.

— О, трябвало да вярвам! Също както ти проявяваш безрезервно доверие към мен. Нямаш нито право, нито повод да ми причиняваш това.

— Същото се отнася и за теб.

— Защо? — Рурк се подпря на бюрото й и наведе глава. — Какво съм ти причинил? Какво съм направил, по дяволите?

— Ти погледна онази жена.

Рурк застина и за миг в обърканите му очи се изписа изумление.

— Е, не съм сляп и през последните няколко дни съм погледнал доста жени. Да ме кастрират ли искаш?

— Не се подигравай с чувствата ми, не подценявай инстинктите ми и това, което знам. Не се шегувай с тези неща. Щом я зърна, видях онзи поглед, който мислех, че принадлежи само на мен.

— Така ти се е сторило.

— Не! — Ив се изправи и застана очи в очи с него. — Познавам лицето ти, по дяволите! Зная какво видях.

— И този единствен поглед, който ченгето в теб е съзряло за секунда, е причината за необузданата ти ревност? — изуми се Рурк.

— Не е ревност. Иска ми се да беше. Ще ми се да бях толкова наивна и повърхностна! Не е ревност, а страх. — Отпусна се на стола, когато гласът й затрепери. — Страх е.

Това го накара отново да застине срещу нея.

— Как можа да си го втълпиш? Да повярваш, че мога да пренебрегна всичко, което сме и което имаме? Да съжалявам, че съм с теб, а не с нея? Нима не съм ти показал достатъчно ясно, че ти си всичко за мен?

Ив полагаше усилия да възвърне самообладанието си, но трудно намираше точните думи.

— Тя не е като другите. Връзката помежду ви е по-дълбока. И ти го знаеш. Както и аз. Лошото е, че тя също го знае. Връзката с миналото си личи. И то толкова, че днес всички ме гледаха със съжаление. Преминаването през общото помещение, за да стигна до офиса си, беше унизително изживяване.

— А връзката между мен и теб, Ив? Нашето минало?

Очите й се насълзиха. Никога не би използвала слабостта си както някои жени и той знаеше, че опитва да се овладее. Усилието да не се предаде на риданията правеше болката й още по-мъчителна.

Рурк застана до прозореца и се загледа в мрака. Значи нямаше да излеят яростта си, разменяйки гневни думи, осъзна той. Щяха да ровят дълбоко, докато достигнат до истината. Тогава щяха да я проумеят.

— Значи искаш да узнаеш какво е било, как е било и какво е сега?

— Вече зная…

— Само си мислиш така — поправи я той. — И може би нито напълно грешиш, нито си напълно права. Е, искаш ли да ти разкажа всичко?

— Не. — „Не, за бога“, помисли си тя. — Но ми е нужно.

— Добре тогава… Бях двадесет и три-четири годишен и се подвизавах в Барселона. Имах завиден успех в сенчестите игри, а вече и в бизнеса. Винаги ми е харесвало да действам от двете страни — на светло и на тъмно. Би могло да се каже, че това е интересна комбинация. — Остана мълчалив няколко мига, преди да продължи. — Там, в Барселона, пътищата ни с нея се пресякоха. Бяхме замислили един и същи удар.

Рурк сякаш отново видя всичко, докато се взираше през тъмния прозорец. Шумният клуб, разноцветните светлини. Беше знойна септемврийска вечер и музиката сякаш пулсираше в кръвта им.

— След като дълго бях наблюдавал жертвата, влезе Магделана, с червена рокля и уверена походка. Погледна ме крадешком, преди да се устреми към моя обект. След минута той й поръча питие. Беше веща в занаята. Почти не видях как измъкна кодовия му ключ. Целта бяха уникални бижута с рубини, изложени на централно място в галерия. Имаше три кодови ключа и двата вече бяха у мен. Тя грабна неговия и отскочи уж до тоалетната, а всъщност да извади копие. После му го върна, без той да усети нищо. Така никой от двама ни не можеше да се добере до бижутата. Бях бесен.

— Не се и съмнявам — въздъхна Ив.

— Изчаках я да дойде, което стана на следващия ден. Осъществихме удара заедно. Известно време действахме в комбина. Беше млада и страстна. Харесваше ни да водим динамичен живот, да пътуваме, да се носим по гребена на вълната, както се казва.

— Обичаше ли я?

Рурк прекоси стаята и наля вино и за двамата.

— Въобразявах си, че я обичам. Беше капризна, непредсказуема. Държеше ме нащрек. Законните начинания, в които участвах, я отегчаваха. — Той сложи чашата на бюрото пред Ив. — Никога не можеше да разбере защо се занимавам с такива неща. Проумяваше само играта, жаждата за пари и блясък. Не знаеше какво е да си тръгнал от нищото, защото произхожда от заможно семейство, с приличен дом. Искаше още и още, а после бе готова да продължи напред към нова златна мина.

— А ти към какво се стремеше?

— Към нея, разбира се. Не го казвам, за да те нараня.

Ив го слушаше мълчаливо.

— И аз се стремях към нещо повече. По различни причини, предполагам, но го исках. — Вгледа се в чашата с вино, преди да отпие. — Исках уважение, влияние и всичко, което би ме накарало да се почувствам сигурен, че няма отново да бъда никой. Навярно разбираш.

— Да — кимна Ив.

— Но не и тя. Не желаеше, не можеше да го проумее. Недостатък, който забелязах още тогава. И все пак бе вълнуващо, че работехме, забавлявахме се и живеехме заедно. Веднъж в Ница набелязахме жертва, която имаше изключителна колекция от картини, между които две на Реноар. Имахме купувач, който ги чакаше. Посветихме седмици на това. Маги се внедри в компанията на собственика, за да действа отвътре и да го прелъсти.

Ив протегна ръка, за да го накара да замълчи. Но все пак попита:

— Спяла е с него? Това не те ли дразнеше? Да знаеш, че е с друг мъж.

— Беше просто работа, а и той беше двойно по-стар от нея. А картините струваха куп пари.

— Не ти е принадлежала — промълви Ив и усети, че й става по-леко. — Никога не е била твоя.

— Нима мислеше друго?

— Да.

— Не си напълно права — повтори той и се облегна на ръба на бюрото й. — Чувствата ми към нея бяха сложни и мислех, че и тя изпитва същото към мен. Смятах, че заради тези чувства и общите ни авантюри мога да й имам доверие. Това беше най-голямата ми грешка. — Рурк замислено отпи от чашата. За Ив бе очевидно, че се е пренесъл в миналото. — В нощта преди големия удар тя не се прибра във вилата, където бяхме отседнали. Не се появи и сутринта. Изплаших се, че планът се е объркал, че е направила нещо безразсъдно и са я заловили. После чух, че е избягала с мъжа, набелязан за жертва. Изостави ме заради него. Но не беше само това… Ако бях действал по плана, щеше да има цял отряд полицаи, чакащи да ме окошарят.

— Накиснала те е?

— Имаше странни прищевки. Бях ядосан, наранен. Гордостта ми беше засегната. Тя ме изигра както заедно бяхме подвели мнозина други.

— Защо не я потърси?

Рурк се вгледа в съпругата си, в уморените й кафяви очи, и отпи глътка вино.

— Никога не ми е хрумвало. Беше го сторила и това е. Нямаше да й доставя повече удоволствие. Но ето че сега, много години по-късно, се канех да тръгна да те издирвам, ако не се прибереш след час. Дори не ми хрумна да бездействам.

Ив си пое дъх и попита с овладян глас:

— Успя ли да задигнеш картините?

— Да. — Устните му трепнаха. — Разбира се. Три години по-късно. Но и тогава, както и по-късно, съм бил с много жени. Харесваше ми и никога, поне съзнателно, не съм наранил никоя от тях. Давах им това, което мога, и получавах каквото пожелаят да ми дадат. Но нямаше нищо по-дълбоко.

— Все пак не си я забравил.

— Права си донякъде — призна той. — Не я забравих. Тя остави празнота в мен, която не исках да бъде запълнена. Защо отново да рискувам?

— Била е… — Ив се поколеба. Отново й бе трудно да намери точните думи. — Имала е голямо влияние върху теб. Ето това чувствам. Това виждам.

— Не мога да отрека, че онова, което тя направи, имаше известно влияние върху начина, по който подхождах към връзките. Вече казах, не можех да я забравя, но и не мислех за нея твърде често, след като отминаха първите седмици. Имах работа, пари, солидно състояние. Влияние и уважение. Създадох този дом. Уважавах жените, с които се срещах, но те бяха само мимолетно удоволствие.

— Жестоко те е наранила.

— Да, и когато я видях отново, си спомних това. И онези сложни чувства, заради които толкова страдах.

— Добре е да го споделиш с мен — успя да промълви Ив. — Да излееш душата си, вместо да го таиш в себе си.

— Трудно е да го призная дори пред себе си, какво остава пред теб. Но не те излъгах, когато ти казах, че всичко е минало. Все пак… ще споделя. Спомних си красивата млада жена с червена рокля, която влезе в претъпкания клуб. Мига, музиката… Може би това съм видял в онази секунда. Не мога да залича спомените от паметта си, Ив.

— Разбира се. Нека само…

— Не сме приключили. Ще ме изслушаш докрай. — Сякаш за да я задържи на място, той покри ръката й със своята. — Вътре в мен беше останала празнота. Можех да продължа живота си и отново да бъда доволен. Не бях нещастен. — Взираше се в очите й, докато нежно галеше ръката й. — Тогава един ден почувствах нещо… Топла тръпка, която пропълзя в душата ми. Както си стоях на опелото, се обърнах… и ти беше там. — Рурк преплете пръсти с нейните. — Щом те зърнах, сякаш земята се разтърси под мен. Ти беше всичко, което не заслужавах да имам, за което не биваше да копнея и да мечтая. Ченге, за бога! С очи, които проникват в мен. — Протегна ръка и леко погали лицето й. В това невинно докосване имаше дива, отчаяна страст. — Ченге, облечено с безвкусен сив костюм, който дори не ти беше по мярка. В онзи миг празнотата в мен започна да се запълва. Не можех да спра. Не можех да обуздая огъня, който бе пламнал и се разгаряше. Тя ме накара да чувствам празнота, а ти ме избави от нея. Не разбираш ли, че всичко това е част от връзката… за която се тревожиш? Не проумяваш ли, че каквото и да съм изпитвал към нея, то е бледо, жалко и нищожно пред чувствата ми към теб!

Този път сълзите й бликнаха. Ив усети, че се стичат по страните й, и се запита дали осъзнава, че наистина плаче.

— Тя беше част от живота ми — прошепна Рурк. — А ти си целият ми живот. Ако съжалявам за нещо, то е, че си могла да се усъмниш в това дори за секунда. Или че съм го допуснал.

— Когато те видях с нея на екрана…

— Сбогувах се с жена, по която някога си падах. Както и със своите спомени. Нищо повече. Не плачи. — Той посегна да изтрие сълзите й.

— Чувствам се като глупачка. Обичам те, но това ме плаши. — Ив отново се изправи и се озова в прегръдката му. — Плаши ме до смърт.

Усети тръпката му, когато той зарови чело в косата й.

— Никога вече не ме изоставяй. Господи, никога вече.

— Не съм те изоставила.

— Но част от теб ме напусна. — Очите му пламнаха от вълнение. — Не можех да го понеса.

— Нямаше как да избягам. Никой от нас не може да избяга. — Тя положи усилие да се усмихне. — Освен това ти веднага щеше да ме довлечеш обратно тук. Или поне да се опиташ. — Когато хвана ръцете му, усети раните по кокалчетата. Вгледа се в тях. — Здравата си налагал някого.

— Изкарах си го на андроида във фитнес залата. И при теб това помага, когато си ми ядосана.

— Трябва да възложиш на фармацевтичната си компания да създаде специален мехлем. — Докосна пръстите му с устни. — Сложи им нещо.

— Ти току-що го направи. Изглеждаш толкова уморена — каза й и я погали по бузата. — Моята Ив. Капнала от умора. Сигурно не си яла цял ден.

— Не можах. Не вкусих дори от домашно изпечените кексчета на Морис. С ванилов крем.

— Ще вечеряме супа.

— Твърде уморена съм…

— Е, добре. Хайде към спалнята! — Грабна я на ръце и я понесе към голямото им легло. — Ще ми разкажеш ли нещо за работата си? — попита той, когато я положи в него.

Беше се отдалечила от него, осъзна Ив. Но сега преградата помежду им вече бе рухнала.

— Да, помощта ти няма да ми бъде излишна. Ще те питам за охранителни системи.

— Аз съм точният човек.

Тя го погледна:

— Няма спор.

 

 

Ив се предаде на съня. А преди зазоряване — и на любовта. Събуди я топлият допир на устните му. Сладостна и примамлива топлина. Отвърна на ласките му. Ръцете му я разсъниха и сърцето й сякаш си отдъхна. Почувства биенето на неговото и душата й се разтвори.

В тихата нощ, в нежния опияняващ мрак телата им се движеха слети.

Търсеха и намираха утеха, безмълвно се вричаха един на друг. Отпусна се, сгушена в него.

— Трябваше да те оставя да спиш.

— Сега наистина ще поспя добре — прошепна унесено Ив. „Беше чудесно“, помисли си тя. Би могла да лежи сгушена така през цялото следващо хилядолетие.

— Не е ли време да ставаш за работа? — попита го сънено.

— Не ми се помръдва от тук.

Ив се усмихна в мрака.

— Умирам от глад. Съжалявам, че не опитах поне от проклетите кексчета с ванилов крем.

— Тялото ти се нуждае от нещо по-ободряващо.

— Ако искаш още секс, плейбой, първо ще пийна кафе.

„Отново всичко е както преди“, помисли си Рурк.

— Вчера котаракът излапа две ирландски закуски. Какво ще кажеш този път ние да си ги хапнем?

Тя отново се усмихна. Хубаво бе да знае, че и той е страдал колкото нея. Повдигна се на лакти и го погледна хищно:

— Да се натъпчем. До насита!

Закусиха в леглото, седнали по турски, с чиниите между тях. Ив се нахвърли на яйцата, сякаш след час щяха да бъдат забранени.

„Руменината й се върна“, забеляза Рурк. Сенките под очите й бяха изчезнали… Но когато Ив отново го погледна, той видя в тях обезпокоителен блясък.

— Какво има? — попита я подозрително.

— Не искам да разваля настроението ти, но държа да спомена нещо, което не ми дава мира.

— Е, добре.

— Червена рокля!

— Мамка му! — изригна той. — Пак ли започваш?

— Не, не. — Тя завъртя вилицата си във въздуха, твърдо решена тази част да премине без кавга. — Просто ме изслушай. Каза, че когато си я видял за първи път, е била облечена с червена рокля. Вярваш ли в съвпадението? Защото, когато се срещнахте отново след толкова години, също беше с червена рокля.

— Е, едва ли е ходила облечена в червено през всички тези години! И то за да е готова пътищата ни отново се пресекат.

— Не разсъждаваш. Все още си сляп, щом става дума за нея. Не се ядосвай.

— Трудно е. — С гневно движение, той набоде пържен картоф. — Какво те безпокои?

— Мисля, че е нагласила всичко. Неслучайно се озова точно в този ресторант, точно по това време с шибаната си червена рокля, Рурк. Знаела е, че ще бъдеш там, и е искала да събуди спомените ти. „Помниш ли ме, плейбой?“.

— Е, как може да е знаела къде ще бъда…

Рурк замълча и тя забеляза, че започва да проглежда. Нужно й бе огромно усилие на волята, за да не заподскача от радост върху леглото.

— Каза, че била добра в игрите, а може би ти си й помогнал да стане още по-добра. Познаваше кавалера й онази вечер, имал си общ бизнес с него. Не й е било трудно да проучи в кой ресторант си направил резервация за вечеря.

— Детска игра за нея.

— Обажда ти се у дома рано сутринта, кани те на обяд… „Да ми дадеш съвет, да ми помогнеш… заради доброто старо време…“. Сигурно не е престанала да посипва главата си с пепел и да моли да й простиш за онова, което ти е причинила преди години. — Замълча за миг, но реши, че това няма да престане да я измъчва, ако не го изрече. — И не ми казвай, че не ти се е предложила отново. Поне за да опипа почвата.

— Почвата се оказа неплодородна.

— Ако не го знаех, вече да съм я закопала.

— Скъпа, това е толкова… Всъщност е в стила ти.

— Не забравяй с кого си имаш работа — предупреди го тя. Бе изяла бекона си и открадна парче от неговия. — Ако тя все още не се е отказала, освен всичко друго трябва да има предвид и факта, че двете сме пълна противоположност.

— Не разбирам какво намекваш.

Ив поклати глава:

— Сложно е за обяснение. Забрави. Щом си отхвърлил предложението да видиш отново гърдите й…

— Бяха забележителни, доколкото си спомням — пошегува се той.

— По-добре си мълчи. — Усмивката му я изпълни с топлота. — Е, тя какво направи, когато отхвърли щедрото й предложение?

— Преглътна горчивото разочарование с мартини.

— Господи! Започна да ме дразни, отправи ми няколко дръзки предизвикателства. Последното беше репортажът. Според Мейвис…

— Мейвис ли?

Ив замислено порови с вилица в чинията.

— Отбих се у тях снощи. Но забравих за мечето.

— Забрави и мен.

— Не, не съм. Трябваше да я видя. Да поговоря с нея.

— Радвам се, че си откровена. — Рурк докосна коляното й.

— Мейвис е била в играта доста време. И тя е била много добра. Това, което убягна от мен, тя го е забелязала и е разгадала какво се опитва да направи Магделана. Когато ме накара да се вгледам по-внимателно, аз също разбрах. Поръчала е този видеоматериал, Рурк. Ако го изгледаш отново, сам ще се убедиш. Застава срещу камерата, позира, прави така, че и двамата да сте в кадър. Не е било скапано съвпадение да ви заснеме някакъв смахнат репортер. Това е нейно дело.

— Съмърсет каза същото и го нахоках. Въпреки че дълбоко в себе си бях убеден, че е прав.

— Тя иска да те спечели отново. — Ив гневно заби вилицата в яйцето, защото не можеше да се примири. — След два брака със заможни господа си е осигурила добро състояние. Така че е дошъл твоят ред, ти си големият трофей. Навремето те е подценила. Зарязала те е заради сигурния улов. Сега обаче… сега си най-едрата риба.

— Акула ли? — усмихна се Рурк.

— Да. И сега се опитва да докопа големия баровец и да намаже от милиардите му. Единствената пречка съм аз. Може би си мисли, че ако продължите от там, където сте спрели…

— Както ти споменах, тя намекна за това, но аз попарих надеждите й. А после е дошла при теб да те подразни, да те накара да се съмняваш. Много добре го изигра. Причини ни значителни неприятности и болка. Но наистина й дадох да разбере достатъчно ясно, че с теб сме неделимо цяло. И съм твърдо решен да те запазя.

— Може би се надява един ден да успее да промени намеренията ти. А междувременно крои планове да причинява неприятности и разочарования. Залага твърде много на тази карта.

— Да — кимна той, — сигурно й е адски забавно. Отегчава се от обикновените неща или от онези, които й се струват обикновени. Похвали се, че и двата пъти е издържала до влизането в сила на предбрачните споразумения. Винаги е гледала на брака като на средство за постигане на цел.

— Как можех да затворя очите си за игрите й! — попита Ив. — Нима трябваше да я оставя да действа според плана си?

— Съжалявам. Съжалявам, че не го прозрях.

— Направила си е криви сметки — въздъхна Ив и хвана ръката му.

Той преплете пръсти с нейните.

— Все още ми се иска да й сритам задника — призна тя.

— Непочтено ли ще е от моя страна да видя това?

— Мъжете винаги са обичали да гледат женски бой. Проблемът е, че ако се случи нещо подобно, ще дадем още храна за приказки и сплетни. Достатъчно ми е да зная, че безразличието ти я вбесява. Да не се занимаваме повече с нея.

— Съгласен съм.

Линкът й запиука.

— Без видеовръзка — даде разпореждане на устройството, след като отговори: — Далас.

— Пак съм аз, Рио. Издействах ти заповедта за жилището на Страфо. Досадна работа. Съдията направи отстъпка и нареди никой да не безпокои семейството преди осем сутринта.

— Не е голям проблем. Благодаря, Рио.

— Намери ми поне една улика. Иначе Страфо ще се разфучи пред медиите.

— Ще намеря — обеща Ив.

— За Оливър Страфо ли става дума? — попита Рурк, когато тя затвори. — Подозираш го в убийството на онзи учител?

— На двама учители. Заподозреният, който до вчера беше начело в списъка, е мъртъв.

„Доста съм изпуснал“, осъзна той. Време бе да навакса.

— Е, да започнем деня, както обикновено го завършваме.

— Мисля, че вече го направихме.

— Паметта ми не е толкова къса. Не със секс, лейтенант, въпреки че той е чудесно начало и край почти на всичко. Обясни ми докъде стигна с разследването.

Разказа му, докато вземаха душ и докато се обличаха. После отидоха в кабинета й.

Когато влязоха, джобният му линк запиука. Рурк погледна дисплея и го прибра обратно.

— Така ли ще се държиш с нея? — попита Ив.

— За момента. Значи теорията ти е, че Страфо е убил Фостър, защото той е знаел за изневярата.

— Не бих го нарекла теория. Просто една от многото версии. Другите са, че го е извършила съпругата на Страфо, със същия мотив. Или Моузбли, защото Фостър е знаел за нейната тайна връзка.

— Това училище ли е, или царство на разврата? — ужаси се Рурк.

— Все още не изключвам и версията Уилямс да е убил Фостър, за да запази кариерата и репутацията си. После някой от съпрузите Страфо или Моузбли да е очистил Уилямс. Снощи се канех да проверя вероятностите, но се случиха някои неща.

— Искаш да установя дали Страфо би могъл да премине през охранителната система за всяко от двете убийства.

— Ще бъде от полза да имам и този коз в джоба си.

— В ръката си — вяло я поправи Рурк. — Картите се държат в ръка. Ще проверя охранителната система, но убийството на Фостър ми се струва като да впрегнеш каруцата пред коня. И при тримата ти заподозрени главната заплаха е бил Уилямс.

— Зная това. Но нямам доказателство, че Уилямс е заплашвал да изобличи някого преди разправията с Моузбли в деня на смъртта си. Възможно е Фостър да го е предизвикал. Тогава Уилямс си казва: „Шибан досадник, ще се отърва от него“.

— Единият от съпрузите Страфо изпада в паника и го убива. Или Моузбли. — Рурк мислено строи всички играчи в редица. — Цяло племе индианци, но без вожд.

— Какво значи това в превод?

— Много заподозрени, но никой от тях не се откроява като най-вероятен извършител.

— Да. Това е най-големият проблем в цялото разследване. Не мога да намеря силен, ясен мотив. Сякаш няма такъв. Затова се съсредоточавам върху съмнителните. Фостър е държал за правдата, но не е обичал да всява смут. Имам свидетел, който го е видял да си бъбри приятелски с Уилямс в стаята за отдих сутринта преди смъртта му. Фостър не би се държал така с него, ако са имали сериозни пререкания.

— Каза, че Фостър е докладвал за тормоза, упражняван от Уилямс върху Санчес — напомни й Рурк.

— Да, но просто му е дал урок. Известно време преди това е казал на Уилямс да остави диетоложката на мира. Издал го е и той е бил смъмрен. Проблемът е бил решен. Сега зная, че Фостър е сгащил Моузбли и Уилямс на калъп в плувния басейн на училището. Казва на съпругата си, че Уилямс има връзка с жена, с която не би трябвало да се забърква. Но без да спомене името й.

Рурк закрачи пред таблото с материали по случая и се вгледа в снимката на Моузбли.

— Властна и строга жена. Директор, авторитетна фигура. Диетоложката е била от помощния персонал. Свалките на Уилямс са я смущавали, а Моузбли очевидно ги е приемала.

— Да, твърденията й за изнасилване бяха смешни. Но защо да убива Фостър, щом е решил да си трае? Защо да предизвиква обществен скандал пред собствения си праг?

Ив поклати глава. Теорията й просто не се връзваше, нямаше смисъл.

— Връщам се на версията за отмъщение или чиста злоба. Никоя от другите не ми харесва.

— Ще добиеш по-ясна представа. Досега не си била в най-добрата си форма — успокои я Рурк.

— Прав си. Е, да видим какво ще открием в мезонета на семейство Страфо.