Нора Робъртс
Невинни в смъртта (14)

14.

Ив профуча през общото помещение и нахлу в офиса да вземе шлифера си. Спря и леко ритна бюрото. Нямаше да отговори на онези съобщения. Не бе светица, по дяволите, но можеше да свърши нещо по-полезно.

Докато обличаше шлифера, се върна в общото помещение и застана до бюрото на Бакстър. Той посръбваше кафе и четеше оперативен доклад.

— Разбрах, че сте приключили случая в подлеза. Непредумишлено убийство. Трухарт ли проведе разпита?

— Да, справи се добре.

Ив погледна към кабината, в която добродушният полицай Трухарт се ровеше в някаква документация.

— Трухарт!

Той веднага се завъртя на стола и примигна срещу нея.

— Да, лейтенант.

— Добра работа си свършил при разпита на Сайкс.

Трухарт се изчерви.

— Благодаря, лейтенант.

— Аз съм го научил на всичко, което знае — заяви Бакстър със самодоволна усмивка.

— Дано се пребори с това. Извинявай за преди малко. Благодаря за съчувствието. Въпросът е приключен.

— Ясно.

Ив продължи към изхода, готова за нова среща с мъртвия.

 

 

— Добре дошли отново. Да ви почерпя ли нещо? — Днес Морис бе облечен в оловносиво, с виолетова риза и вратовръзка със сложен възел в цвета на костюма. Косата му бе вързана отзад и напомняше лъскавата опашка на расов кон.

— Давай по същество. — Ив погледна трупа на Уилямс — Убийство ли е?

— Имам кексчета с ванилов крем. Домашно изпечени от вълшебните ръце на богинята от Юга.

Ив присви очи при споменаването за кексчета. Би се заклела, че чу как устата на Пийбоди започна да се пълни със слюнка. Изведнъж се сети коя е богинята от Юга.

— Детектив Колтрейн?

Морис сложи ръка на гърдите си и имитира биещо сърце.

„Какво кара мъжете да полудяват по едрогърди блондинки?“, запита се Ив.

Морис помръдна тъмните си вежди:

— Нашата присадена магнолия пече сладкиши в свободното си време. Изглежда за удоволствие.

Ив наклони глава и го изгледа любопитно:

— Да не си превъртял, Морис? Всъщност бих хапнала половин кексче.

Той се усмихна на Пийбоди:

— В моя хладилник, ето там. Вземи си. — Обърна се към Ив. — Нещастен случай или убийство? Кажи тежката си дума.

— Убийство.

— Добре, добре. — Морис се отдръпна на крачка от трупа и направи широк жест. — Какво виждаме? Повърхностна рана под брадичката.

— Получена при удар в ръба на басейна. Намерихме частици от негова кожа по една от плочките. Сигурно адски го е заболяло, но дявол да ме вземе, от това ли се е повалил в безсъзнание, та даже се е удавил?!

— Още повърхностни рани по гърба.

— Получени най-вероятно при изтеглянето от водата. По плочките открихме още частици кожа. Станало е постмортем.

— Точно така, браво на схватливата ми ученичка — засия Морис. — Пред нас лежи човек в отлична физическа форма, като изключим факта, че е мъртъв, разбира се. Идеален мускулен тонус. Записките ти от местопрестъплението сочат, че е бил плувец и че не е имало борба. Въпреки това твърдиш, че е убийство.

— Да, заявявам го категорично.

— Тъй като те познавам и зная, че не би ми изпратила труп току-така, без сериозна причина, действам много прецизно. Резултатът от токсикологичния анализ все още не е готов. Но скоро ще бъде, настоях да побързат.

— Какво според теб е влязло в него и как е попаднало в тялото му? — нетърпеливо попита Ив.

— Какво, ще почакаме да узнаем. А как, погледни тук.

Подаде й микроскопски очила и й направи знак да заобиколи трупа. Когато застана до главата на Уилямс, Ив забеляза, че Морис е обръснал кръг от косата на темето му.

— Господи, това никак не би му харесало. Плешиво теме. Колкото беше суетен. — Наведе се по-ниско и през очилата различи съвсем малка дупчица. — Спринцовка — каза тя. — Почти не личи и е на скалпа, под буйна коса. Незабележима е с просто око.

— Говори само за своето! — обиди се Морис.

Ив го погледна и се усмихна широко:

— Ти си го забелязал! А на мен ми убягна. Огледах тялото, между пръстите на ръцете и краката, дори проверих езика му, вътрешната страна на бузите, но не видях това. Страхотна уловка.

— Изядох цяло кексче — призна Пийбоди.

— Че кой те упреква? — Морис потупа ръката й, когато дойде при тях.

— Получихме потвърждение, че е убийство, Пийбоди — тържествуващо рече Ив. — Нашият човек е преплувал няколко дължини, може би се е канел да излезе или просто е спрял да си почине, когато е видял някого. Хванал се е за ръба. Вероятно е казал нещо от рода на: „Хей, какво има?“. Но не е имало време за приказки. Работата е трябвало да бъде свършена. Отново е имало риск, но пресметнат, както при Фостър. Убиецът е трябвало само да се наведе и да натисне спринцовката. — Ив свали очилата и си представи сцената. — Използвал е нещо бързодействащо. Този път няма отрова, не личаха никакви признаци на отравяне. Може би шокът от бодването в скалпа го е накарал да загуби равновесие и да удари брадичката си. Но… не е било опиат. Щял е да подейства твърде бавно и Уилямс да успее да се вкопчи в ръба на басейна. Ако беше драпал с нокти, щяхме да видим следи по ръцете, по пръстите му. Парализирало го е, това е станало. Както веществата, които се използват в медицината за потискане на болка и за обездвижване. Оставаш буден, дори в съзнание, но не усещаш нищо и не можеш да се движиш.

— Отново сме на едно мнение — кимна Морис. — Предполагам, че токсикологичният анализ ще покаже стандартно хирургическо паралитично вещество, инжектирано през скалпа. Със силно, бързо и краткотрайно действие.

— Не достатъчно краткотрайно за него. Щял е да се бори. Беше силен и щеше да задържи главата си над водата известно време. Има стъпала на около метър и половина от мястото, където оперативната група намери частиците кожа. Ако се е сетил за тях и се е опитал да ги достигне… Може би се е наложило убиецът да ускори процеса, преди някой да влезе. Там има няколко дълги кола с четки. Не е било необходимо голямо усилие да го натисне надолу и да го задържи под водата, докато се удави.

— А после просто е излязъл и си е тръгнал — допълни Морис.

— Долна кучка! — злорадо процеди Пийбоди през зъби.

Но Ив се намръщи.

— Морис, мислиш ли, че в медицинския пункт на частно училище може да има паралитични вещества?

— Може би слаби и в малки дози. За облекчаване на болка, но едва ли е разрешено да държат нещо подобно.

— По-вероятно е убиецът да го е донесъл отвън, отколкото да го е взел от училището. Значи отново не е било импулсивно деяние в изблик на гняв. Подготвено е и е осъществено по план, с минимален риск.

Ив щеше да провери вероятностите, да се върне на всяка подробност, да преосмисли времевите отрязъци и свидетелските показания. Но засега отново съсредоточи вниманието си върху трупа и поклати глава:

— Беше жалък кучи син, но явно не си бил убиец. Който очисти Фостър, е очистил и теб.

 

 

По нареждане на Далас Пийбоди поиска заповед за обиск на жилището на Моузбли. Ив барабанеше с пръсти по волана, докато шофираше обратно към училището.

— Свържи се отново с Рио — реши тя. — Искам заповед и за дома на семейство Страфо.

— Наистина ли мислиш, че е възможно Алика да е убила и двамата?

— Предполагам, че красивите жени знаят как да омайват жертвите си. Освен това Оливър Страфо е суров и безкомпромисен. Може би е разбрал за авантюрата на жена си с учителя и е дочул, че Фостър възнамерява да го разтръби. Защитавал е семейството си, репутацията си и личното си достойнство.

— Увличаш се — охлади ентусиазма й Дилия.

— Нима? — Ив въздъхна. — Ако знаех за видеоматериала, който излъчиха тази сутрин, щях да издиря оператора, репортера, продуцента и всеки друг от екипа и да им нанеса тежки телесни повреди. Предпочитам да сритам нечий задник, отколкото да преживея публично унижение. И всеки път, когато преминавам през общото помещение, да го изживявам отново.

— Съжалявам — отдръпна се Пийбоди. — Но мога ли да попитам защо онази уличница Магделана не е сред кандидатите за телесна повреда?

— Бих я запазила за накрая. — Ръцете на Ив стиснаха и отпуснаха волана. — Това означава, че може би ще загубя хъс, преди да стигна до нея, и отново ще се чувствам така. Какъв е смисълът?

— Не казвай това, Далас. Не можеш да я зарежеш.

— Да не пускаме отново духа от бутилката. — „Трябваше да си остане там“, каза си Ив. — Споменах го само за да обоснова версия, която се налага да обмислим. Страфо е адвокат и не може да се отрече, че е добър в професията си. Планира, пресмята и изгражда стратегии. Когато защитава обвиняем, често се налага да прави всичко възможно, за да изкара виновния невинен.

— Просто липса на съвест…

— Като ченгета ние се изкушаваме да мислим така за адвокатите на арестуваните. Но това е работата им. Изпълняват задълженията си и спазват закона. Все пак човек трябва да е поне малко коравосърдечен, за да се опитва да отърве убиец, изнасилвач или търговец на дрога. Вмества се в профила, така че ще го проучим по-внимателно.

Пийбоди погледна записките си.

— Не е регистриран в училището тази сутрин.

— Колкото и строга да е охраната, винаги има начин човек да се справи с нея. — Ив се улови, че каза нещо, което бе научила от Рурк. — А това е просто добре охранявана сграда. Още нещо, което трябва да се провери по-внимателно.

В подобни случаи молеше Рурк за съдействие. Беше й станало навик. Но този път щеше да мине и без помощта на цивилния експерт.

 

 

В училището Ив разкодира ключалките с универсалната си карта и застана с ръце в джобовете срещу скенера на охраната.

Всеки ученик или посетител бе длъжен да ползва дактилоскопската система за идентификация. Пръстовите отпечатъци на персонала, на учениците и родителите бяха въведени в компютъра. Външните лица бяха внимателно проверявани. Чантите се сканираха за оръжие и наркотици.

Ив предполагаше, че в учебно заведение като това скенерите работят през деветдесет процента от времето.

Парите, както навсякъде, даваха известна гаранция за сигурност.

От друга страна, навярно системата можеше да бъде блокирана дори от петгодишно хлапе със забележителни компютърни умения.

— Електронният отдел ще прегледа тази охранителна система. Ще видим дали в някой момент не е отказала.

Стъпките на Ив отекваха, докато крачеше по коридорите. Пустите училища бяха като къщи, обитавани от духове. Ако човек се заслуша, можеше да чуе глъчка, непрестанно движение. Поколения деца бяха тичали тук.

Тя спря пред медицинския пункт и отключи вратата. Вътре имаше малък плот, до него табуретка и бюро с компютър. Четирите кресла и двата дивана бяха покрити с искрящо чисти бели чаршафи.

Под плота се съхраняваха стандартни принадлежности за първа помощ. Мехлеми, лекарства за простуда и прегряване, термометри, пособие за зашиване на рани, каквато носеха лекарите от спешна помощ. Марли, превръзки.

В едно чекмедже старателно бяха подредени уреди за отчитане на пулс, преглед на зеници, уши, гърло. Макар и безобидни, всички тези неща едва не я накараха да затрепери.

Ужасяваше се от всякакви подобни инструменти.

Всички медикаменти — болкоуспокояващи в дози за деца и възрастни, таблетки против повръщане, треска и настинка — бяха заключени в шкаф. Той се отваряше само с карта като нейната или пластина с пръстов отпечатък.

Нищо вътре не отговаряше на критериите й. Все пак огледа опакованите поотделно спринцовки.

По всичко личеше, че сестра Бренън държи нещата изкъсо — цареше ред, безопасност и сигурност.

Компютърът бе заключен с код, но Ив му сложи предавател за връзка с електронния отдел.

— Страшничко е тук, а? — прошепна Пийбоди зад нея.

— Всичко в училищата вдъхва страх. Откри ли нещо интересно в кабинета на Моузбли?

— Нищо, но свързах електрониката с отдела и събрах дисковете й. Държи болкоуспокояващи, като онези, които видяхме преди малко, и два вида успокоителни. Свързах и компютъра на секретарката й. За всеки случай.

— Добре. Да преровим отново шкафчетата в съблекалнята на фитнес центъра. На шега ще надникнем и в тези на децата.

— На всичките? Ще отнеме часове.

— Тогава да започваме!

Работата се оказа толкова много, че съжалиха, задето не повикаха полицейски екип. Намериха цял куп дискове, голяма част от тях с комикси, а не с учебни програми. Достатъчно сладки и солени лакомства, за да отрупат рафтовете на денонощен магазин. Откриха бележници, компютърни игри, развалени ябълки…

В шкафчетата се мъдреха фенерчета, четки за коса, гланц за устни, принадлежности за рисуване, стар сандвич с неизвестен произход. Драсканици, скици, празни опаковки, множество ръкавици, шалове и шапки.

Снимки, музикални клипове, вмирисани чорапи, модерни слънчеви очила, изпаднали кредитни карти и цяла гора от моливи със сдъвкани краища.

Намериха дори пакет „Попърс“ и три дози „Зоунър“.

— Господи! — Пийбоди поклати глава. — Най-големите хлапета тук са на не повече от тринадесет години.

Ив записа номерата на шкафчетата и конфискува дрогата.

— Когато бях в пети-шести клас, най-печеният пласьор в училището беше осемгодишният Дипър. Каквото поискаш, можеше да ти го достави.

— Не бях виждала „Попърс“ до шестнадесетгодишна — възкликна партньорката й.

После изчака, докато Ив вдигна на линка си.

— Далас, тук е Рио. Имаш заповедта за Моузбли. Позабави се, защото тя се опита да възпрепятства издаването й. Все още работя по въпроса за Страфо. Този интригант има далеч повече късмет, така че няма да се уреди тази вечер.

— Ще започнем с Моузбли. Благодаря. — Ив затвори. — Открий чии са шкафчетата с дрогата, Пийбоди. Не бързай да докладваш. Първо ще поговорим с децата.

— Ще уведомим ли родителите?

Ив поклати глава.

— Не, казах ти, първо ще поговорим с нашите невръстни притежатели на дрога. Най-добре е да ги прехвърля на детектив Шери от „Наркотици“.

— О, вещицата Шери!

— Да, ще ги накара да заплачат за мамчетата си и да се молят на колене. — Ив погледна часовника си и прецени колко време имат. — Ще повикаме помощ за жилището на Моузбли.

— Наближава краят на смяната. — Пийбоди потърка длани в злорадо очакване. — Чии планове за вечерта искаш да провалиш?

— Бакстър и Трухарт току-що приключиха случай. Обади им се. Извикай и Макнаб, да се заеме с електрониката, ако е свободен.

 

 

Моузбли бе бясна заради малката армия полицаи, която нахълта в дома й.

„Луксозно жилище в покрайнините на града“, отбеляза Ив. Но заплатата на директор на частна академия бе достатъчна за този стандарт. Особено за бездетна разведена жена.

Директорката вече имаше лична адвокатка, която оспори всяка дума от молбата за заповед за обиск, после обвини полицията в безчувственост и тормоз.

Интересно бе, че под консервативните си костюми, съдейки по съдържанието на чекмеджетата й, Моузбли носеше секси бельо, наподобяващо професионалното облекло на проститутка. А сред колекцията й от класически литературни произведения в книги и дискове имаше и множество евтини любовни романи.

Жалко, че не намериха нито наркотици, нито отрови, нито паралитични вещества.

Полицаите се изнизаха в колона, носейки кашони, пълни с дискове, електроника и папки. Далас подаде квитанцията на адвокатката. Малко се изненада, когато миг преди вратата да се затвори, чу Моузбли да избухва в плач. Изглеждаше искрен.

— Всичко в колата ми — нареди Ив. — Ще го отнеса в централата, ще направя опис. Бакстър, вие с Трухарт сте свободни.

— Да вървим, млади ми ученико. — Бакстър прегърна партньора си през рамо. — Знам едно заведение недалеч от тук, където не готвят кой знае колко добре, но сервитьорките са апетитни парчета.

— Мога да помогна с превозването и описа, лейтенант — предложи добрякът Трухарт.

Ив се усмихна:

— Върви да хапнеш и да позяпаш. Сама ще се справя. — После се обърна към Пийбоди: — Ще ви оставя с Макнаб до управлението.

— Идеално! — зарадва се партньорката й.

Премълча, че е по-разумно да повикат патрулна кола да откара кашоните до центъра, тъй като се намираха само на няколко преки от дома на Ив.

Докато шофираше, тя отново потъна в мислите си. А за партньорката й и електронния магьосник Макнаб работният ден бе приключил. Разговорът им се въртеше около филм, който и двамата искали да гледат, после поспориха дали да отидат на пицария, или в китайски ресторант.

— Ще ти помогнем с това, Далас. — Пийбоди слезе от колата в гаража на управлението. — После мислим да дойдеш с нас, за да хапнем заедно вредна китайска храна и да пийнем бира. Ние черпим.

„Господи, нима изглеждам толкова отчаяна?“, бе единствената мисъл, която хрумна на Ив.

— Няма нужда, вървете. Искам да поработя час-два, щом съм дошла до тук. Ще се видим утре.

— Ще трябва да направиш най-малко три курса. — Макнаб извади комуникатора си. — Ще повикам двама полицаи да ти помогнат.

Ив понечи да възрази, но осъзна, че наистина бяха нужни три курса. Излишна загуба на време и енергия.

— Няма ли да хапнеш нещо? — загрижи се Пийбоди. — Днес дори не опита кексчетата.

— Ще си взема нещо от автомата.

Колебанието на партньорката й подсказа, че е готова да настоява още.

— Ако промениш решението си, ресторантът, в който отиваме, е само на две преки, „Горещият Пекин“.

„Няма да го променя“, помисли си Ив, когато приключи с описа. Но не искаше и да остане тук още два часа. Бе изчерпана, на края на силите си.

А не се осмеляваше да се прибере у дома. Затова отиде там, където знаеше, че рано или късно ще се озове. У Мейвис.

Някога бе живяла в тази кооперация, собственост на Рурк. „Още нещо, което ни свързва“, помисли си тя. Скоро след като се бе пренесла при него, Мейвис и Леонардо бяха създали дом в стария й апартамент. Бяха сключили сделката с мъжа й няколко месеца по-рано и бяха купили и съседното жилище, за да се поразширят.

Нашумялата музикална звезда и известният моден дизайнер биха могли да живеят в която и да е луксозна кооперация или да си купят модерна къща. Но предпочитаха да бъдат тук, с Пийбоди и Макнаб за съседи.

„Никога не съм била привързана към този апартамент“, спомни си Ив, докато се качваше по стълбите. Не бе изпитвала подобно чувство към което и да било място, където бе живяла. За нея жилището бе просто подслон — за спане и преобличане между смените.

Не бе искала да свиква с уютния разкош и в дома на Рурк. Но загуби битката. Обикна този дом, всяка стая в него. Дори онези, в които все още не бе влизала. Обожаваше обширните поляни и дърветата наоколо.

А сега отново бе тук, откъдето бе тръгнала. И не бързаше да се прибира в къщата, която обичаше…

Отвори Леонардо. Долови го в погледа му, съчувствието бе изписано в големите му влажни очи. После просто я прегърна. При този жест в гърлото й се надигна горчилка, запариха сълзи… Но трябваше да ги преглътне.

— Толкова се радвам да те видя. — Огромните му ръце галеха гърба й нежно като криле на гигантска пеперуда. — Мейвис тъкмо сменя пелената на Бел. Влез. — Обгърна с широките си длани бузите й и я целуна. — Ще пийнеш ли вино?

Ив понечи да откаже. Както бе стресирана, виното на празен стомах щеше да я размаже. Но присви нехайно рамене и изруга наум: „Мамка му!“. А на глас каза:

— С удоволствие.

Леонардо взе шлифера й. Слава богу, не я попита къде е Рурк.

— Влез да видиш Мейвис и Бел. Ще ти донеса виното.

— Къде да вляза? В…

— В детската стая. — На лицето му засия усмивка. Бе закръглено като тялото му, с цвят на обгоряла мед. Домашното му облекло бе ярък син панталон, широк като чувал, и пуловер с копринени нишки в ослепително снежнобяло.

Когато Ив се поколеба, леко я упъти:

— Вдясно през свода и после вляво. Мейвис истински ще се зарадва.

Апартаментът бе неузнаваем. Имаше толкова много цветове, че й се зави свят, но изглеждаше много весело. Бе пълно с причудливи дрънкулки и бе невъзможно човек да разгледа всичките, но създаваха настроение.

Мина през сводестия коридор, може би в марокански стил, и сви към детската.

Сети се за розово-бялата феерия в стаята на Рейлийн Страфо. И тук имаше розово и малко бяло. Но и синьо, и жълто, зелено и лилаво, на точки, ивици и безформени петна. От всичко по малко.

Дъгата на Мейвис…

Креватчето преливаше от цветове, както и люлеещият се стол с компютърно управление, който Ив й бе подарила по случай влизането й в деветия месец. Имаше кукли, плюшени животни и разноцветни лампички. А по стените, около приказни дървета, отрупани с искрящи плодове или цветя, танцуваха феи.

Мейвис стоеше под проблясващите на тавана звездички. Бе приведена над висока подплатена маса и пееше на бебчето.

— Няма вече ако по дупето на Белла. Сега малката принцеса Бел е чиста и сияйна. Хубавицата ми! Мама те обича, сладка Беларина.

Повдигна бебето, облечено с бледорозова рокличка, която падаше на ефирни дипли. Тъмнокосата главичка бе украсена с панделки като цветя.

Мейвис затанцува и направи малък пирует.

Тогава видя Ив.

Лицето й, разнежено от майчина обич, засия. Гостенката разбра, че наистина е трябвало да дойде по-рано.

— „Най-хубавото ако“, а? — засмя се Ив.

— Далас! — Мейвис се затича към нея, обута в зелените си пантофи с ухилени жаби отпред, и я прегърна с една ръка, гушкайки бебето с другата. Ухаеше на пудра и лосион. — Не те чух да влизаш.

— И как ли би могла, с това занимание тук! — Ив положи усилие да огледа бебето. Не се оказа толкова трудно, колкото бе предполагала. — Пораснала е — отбеляза тя. — Прилича на…

Мейвис повдигна лъскавите си черни вежди.

— Щеше да кажеш „на човек“.

— О, да, така е. Освен това прилича по малко и на теб, и на Леонардо. Как се чувстваш?

— Уморена, щастлива, сантиментална и развълнувана. Искаш ли да я подържиш? Само за минута — настоя Мейвис — Ще засека.

— Боя се, че ще я счупя.

— Няма. Първо седни, ако си нервна.

Поставена в безизходица, Ив подмина ултрамодерния стол в цветовете на дъгата и седна на класически, в искрящо розово. Изтръпна, когато Мейвис се наведе и й подаде Бел.

„Поне няма ако“, успокои се тя и срещна насърчителния поглед на майката. После се престраши да погледне бебето.

— Не ми харесва как ме гледа. Сякаш крои нещо — заподозря Ив.

— Изучава те, това е.

Мейвис се обърна и се усмихна, когато Леонардо влезе с питиетата.

Тя припкаше като кутре до внушителната му фигура. Малко кълбо от енергия, с буйни коси, които сега бяха в цвета на зрели кайсии. Бе облечена домашно — по крачолите й подскачаха жаби, а огромен жабок се мъдреше коронован на гърдите й.

— Можеш да я полюлееш — предложи Мейвис.

— Няма да помръдна, да не стане беля.

В този миг Бел сви устенца и миловидното й личице се намръщи. После нададе жален плач.

— Е, времето изтече — решително заяви Ив. — Ела да я вземеш.

— Просто е гладна. Канех се да я накърмя, но първо трябваше да сменя пелената й.

За облекчение на Ив, тя взе бебето и седна на шарения стол. После, за нейно удивление, дръпна принца жабок надолу и гърдата й изскочи. Бел засмука зърното й. „Като ненаситна пиявица е“, помисли си Ив.

— Ето, миличко. Млечната цистерна на мама е тук — заговори Мейвис.

— Добре сте се сработили двете.

— Страхотен тандем сме. Скъпи, имаш ли нещо против да ни оставиш насаме по женски?

— Не, разбира се. — Леонардо се наведе, целуна съпругата си, а после и дъщеря си. — Моите красавици, моите ангели. Ако се нуждаете от мен, ще бъда в ателието си.

Мейвис преметна нещо с къдрички върху облегалката на люлеещия се стол и подаде виното на Ив.

В настъпилата тишина единственото, което Ив чуваше бе енергично бозаене.

Докато милваше и люлееше бебето, Мейвис попита спокойно:

— Защо медиите все още не са разтръбили за русокоса развратница, удавена в Ийст Ривър?

Ив повдигна чашата си, но веднага я остави. И направи това, от което цял ден бе изпитвала нужда. Заплака.

Когато успя да се овладее, разтърка страните си:

— Мисля, че ми се събра твърде много. Извинявай. — Видя сълзи на съчувствие по лицето на Мейвис, която премести Бел на другата си гърда. — Не биваше да идвам в такова настроение. Може да се отрази зле на млякото ти или нещо подобно.

— Млякото ми е първокласно. Кажи ми какво става.

— Не зная. Просто не зная. Той е… Тя е… По дяволите, Мейвис. Мамка му!

— Не ми казвай, че между нея и Рурк има нещо, защото няма начин. Не е възможно. Всички мъже понякога се зазяпват, това е в кръвта им. Но изневярата е присъща само на някои. Той не е от тях.

— Не, между двамата няма нищо. Но някога е имало.

— Е, и аз някога бях джебчийка. Неведнъж си ме арестувала.

— Различно е.

Ив й разказа някои случки. За червената рокля, за искрата, проблеснала в очите на Рурк, за посещението в офиса й.

— Значи кучката е дошла да те дразни.

— Да. — Това, че го знаеше, не я караше да се чувства по-добре. — Мисията е изпълнена.

— Кажи ми нещо за нея. С кого си имаме работа?

— Изумително красива, интелигентна, секси, образовала. Владее чужди езици, богата е, елегантна и изтънчена. — Ив стана от стола и закрачи. — Пълна моя противоположност.

— Радвай се. Това е супер.

— Да се радвам ли? — зяпна Ив.

— Аз не мисля така, но ако имахте много общи неща, би могло да се каже, че Рурк се е обвързал с теб, защото му напомняш за нея. Че си от типа жени, по които си пада. Но не е така. Хлътнал е по теб, а не по някакъв тип. Това ще я накара да изяде изваяния си с пластични операции задник.

— Сигурно… — Ив прокара ръка през косите си. — Не разбирам от женски работи. Или поне ми е нужно време, докато ги схвана. Да се изяде, защото съм нейна противоположност… Защото той не търси нея във всяка жена, така да се каже.

— Имаме шампион! — Мейвис повдигна бебето към рамото си и започна да разтрива и потупва гръбчето му. — Обзалагам се, че от устата на онази кучка капе пяна всеки път, когато се замисли за това. Нали, белисима?

В отговор Бел се оригна звучно.

— Браво, моето момиче! — похвали я майка й. После се обърна към приятелката си: — Затова е поръчала онзи видеоматериал.

— Поръчала ли?

Яркозелените очи на Мейвис щяха да изскочат.

— За бога, Далас, трябва да си напълно оглупяла, за да не прозреш това. Може да съм вън от играта от няколко години, но надушвам интригантите, когато се навъртат около все още приятно закръгления ми задник. Изгледа ли го внимателно?

— Не… Сигурно наистина съм оглупяла.

— Почакай да сложа Бел в креватчето. Пийвай си вино. Ще ти покажа доказателството.

Ив нямаше желание да гледа репортажа отново, но любопитството й надделя. В хола Мейвис включи телевизора, натисна бутона за повторение на по-стари предавания и намери сутрешните новини.

— Сега го изгледай като ченге, а не като наранена съпруга. — Още докато изричаше това, Мейвис обви съчувствено ръка около талията й. — Гледа я, защото тя му говори, взира се в него. Застава така, че камерата да улови, че я гледа. Видя ли това? Заема такава поза, че и двамата да са в кадър и лицата им да се виждат. Накрая дори те предизвиква.

— Какво?

— Поглежда право към камерата, с това отрепетирано чаровно изражение. Хитро, но е очевидно, ако обърнеш внимание. Тя ви разиграва. И двама ви. — Отдръпна се и зае войнствена поза. — Върви да я сриташ.

— Има един проблем. Ако я сритам, ще й дам коз.

— По дяволите! — изпъхтя Мейвис. — Права си.

— Другият проблем е, че той изпитва нещо към нея. А това вече е голям коз в нейна полза и тя го знае.

— Ако Рурк трябва да направи избор, тя няма дори нищожен шанс.

— Може би. Но досега само тя напада. Кара ме да страдам, а той не го вижда.

— Накарай го! — Когато Ив поклати глава, Мейвис свали шлифера й от закачалката. — Време е да престанеш да играеш по свирката й, Далас. И за твое сведение… Рурк се обади половин час преди да дойдеш.

— Така ли?

— Уж да попита за бебето. Може би нямаше да забележа, ако не бях толкова наблюдателна, защото той умее да прикрива чувствата си. Но не си единствената, която страда тази вечер.