Нора Робъртс
Невинни в смъртта (12)

12.

Бе обезумял от ярост. Не вярваше, че тя ще изпълни заканата си. „Блъфира“, реши накрая. Просто блъфираше.

Рийд Уилямс плуваше в басейна с гневни махове. Беше опитал със сладки приказки, с грубост и заплахи. Но проклетата Арнет си имаше принципи. Директорката бе непреклонна.

Или се преструваше на такава. Лицемерна кучка.

„Блъфира“, помисли си той отново, когато се оттласна от стената на басейна и започна нова дължина. Щеше да преплува още пет и да я остави да се поизмъчва.

Сигурен бе, че ще застане на негова страна. Ако се колебаеше от страх за собственото си привилегировано положение, щеше се постарае да запази и неговото.

„Всичко е заради онова скапано ченге!“, реши той. Сигурно тя и тъмнооката й партньорка бяха обратни. Кучки!

Такива се оказваха повечето жени. Трябваше само да знае как да се държи с тях.

А това, което умееше най-добре, бе да намира верния подход към жените.

Знаеше как да се държи и как да се справи с всичко, което се изпречи на пътя му.

Беше се справил с Крейг, нали? Нещастното копеле.

Нямаше начин да му припишат убийството на тоя нещастник, особено с адвокат като Оливър Страфо.

Каква сладка ирония. Не че жената на Страфо бе особено горещо парче. Но онова неизменно чувство за вина и безутешната й мъка бяха придали пикантен привкус на краткото му приключение с нея по време на тържеството и при единствената им обедна среща в апартамента му. Все пак бе имал далеч по-вълнуващи изживявания. Нямаше да загуби работата си заради малко секс, това бе дяволски сигурно. А ако Арнет започнеше процедура за отстраняването му, е, беше я предупредил. Нямаше да падне само неговата глава.

Когато отново й напомнеше това, щеше да се укроти. Малко ядосан, довърши последната дължина, хвана се за ръба на басейна и посегна да свали очилата си за плуване.

Усети леко бодване, леко бръждене, малко под темето. Повдигна ръка да го пропъди, сякаш бе комар. Пръстите му изтръпнаха.

Сърцето му запрепуска, започна да се задушава. Докато погледът му се премрежваше, видя някого. Опита се да извика, но гласът му бе секнал. Опита да се измъкне от басейна, но ръцете му се вцепеняваха. Свлече се от ръба и удари челюстта си в него. Престана да усеща болка.

Задъхан, напрегна сили да надигне глава над водата. Давейки се и махайки с ръце, си заповяда да се задържи на повърхността. Поне докато отново е в състояние да мисли.

— Ще ти помогна — каза убиецът му.

Посегна към него с дългия кол на мрежата. Леко натисна рамото му надолу и без усилие го потопи и го задържа под водата.

Докато напълно престана да се движи.

 

 

Ив излезе от душ-кабината, чувствайки се преродена. Трябваше да признае, че през последните няколко дни не бе във форма, не бе на себе си. Но това вече бе минало. Слава богу, че само най-близките й бяха узнали за обсебващите я терзания заради една самодоволна русокоса манипулаторка. „Магделана Пърсъл ще бъде забравена“, обеща си тя, докато топлият въздух в сушилната кабина се въртеше около нея.

Грабна халат и реши, че е достатъчно гладна, за да хапне нещо, което Рурк наричаше „ирландска закуска“. После ще пийне едно кафе и ще отиде право в централата.

Реши да се върне към началото на разследването за Фостър с бистър ум. Може би личните тревоги бяха замъглили разсъдъка й и нещо й бе убягнало.

Когато излезе от кабината, Рурк бе там, пиеше кафе и преглеждаше последната финансова информация, а котаракът настойчиво потъркваше глава в нозете му, сякаш питаше: „Няма ли да ядете? Къде е закуската?“.

— Още ли не си нахранил този дебелак? — попита тя.

— Наяде се, а сега ще ме изкара лъжец. Чакам те.

— Бих хапнала нещо. Яйца или каквото и да е.

— Имаш нужда. — Той стана, препречи пътя й, преди да стигне до гардероба, и леко я щипна отзад. — Свалила си няколко кила през последните дни.

— Може би.

— Набитото ми око преценява точно, когато става дума за теб. — Целуна я по челото. — Поръчката е приета, ирландска закуска.

— В нея има предостатъчно от всичко.

Тя продължи към гардероба с усмивка. Хубаво бе отново да живеят в хармония.

— Ако приключа рано и довечера си свободен, можем да отскочим до Мейвис и Леонардо. Ще й се обадя по-късно да попитам дали нямат други планове.

— Съгласен съм. — Рурк превключи на сутрешните новини, преди да се отправи към автоматичната готварска печка. — Плюшено мече, нали?

— Така каза Пийбоди. Или нещо от този род.

— Мисля, че и двамата можем да оставим това на Каро. Със сигурност ще избере най-подходящото. Само ми се обади да кажеш дали да те взема от управлението, или да те чакам у тях.

Ив окачваше кобура си, когато той се извърна.

— Жалко, че не се появи в шоуто на Надин така. По риза, препасала пистолет. Секси и опасна.

Ив само изсумтя и се наведе да обуе ботушите си.

Той отиде да сложи чиниите на масата и след като хвърли смразяващ предупредителен поглед към Галахад, я обгърна през кръста:

— Секси — повтори Рурк. — И опасна. И моя.

— Стой далеч, плейбой такъв! Въоръжена съм.

— Точно както те харесвам. Какво ще кажеш да отпразнуваме Свети Валентин по традиционния и банален начин? Романтична вечеря за двама, много шампанско, танци и огромна порция оригинални секс игри?

— Може би ще бъда на разположение.

„Кога беше Свети Валентин, по дяволите?“, помъчи се да се сети Ив.

Сякаш прочел мислите й, той се засмя:

— На четиринадесети, моя сантиментална глупачке. Пада се вдругиден. Ако работата попречи, ще бъде скромна късна вечеря за двама.

— Приемам.

По телевизията предаваха някакъв репортаж.

Тя пропусна първите едно-две изречения, а когато споменаха името на Рурк, а после и нейното, думите се плъзнаха покрай ушите й, без да им обърне внимание.

Но той застина. Това я накара да впери поглед в екрана. Въздухът сякаш се изпари от тялото й. Обзе я чувство на празнота.

Той стоеше там с Магделана и я гледаше със съвсем лека усмивка, докато блондинката нежно докосваше лицето му.

— … разпозната от нашите източници като европейската светска дама Магделана Пърсъл, отскоро бивша съпруга на Жорж Файет, богат френски предприемач. Очевидно госпожа Пърсъл има слабост към заможни мъже, щом е била видяна да обядва с Рурк само преди няколко дни в луксозния ресторант „Три сестри“ в Ню Йорк. Според източниците ни двамата с наслада хапвали свежи салати и водели доста интимен разговор. Интересно дали лейтенант Ив Далас, едно от топ ченгетата на Ню Йорк и съпруга на Рурк от година и половина, ще разследва този случай.

— Мамка му! — промърмори Рурк. — Какви са тези скапани глупости? Жалко, че…

Не довърши, защото Ив много бавно, но решително се отдръпна от него. Видя ужаса, изписан на лицето й. Бе бледо като восък и тъмните й очи се открояваха върху него, изпълнени с гняв.

— Господи, Ив, да не би…

— Трябва да тръгвам за работа.

Думите се изтръгнаха от устните й, без да е сигурна, че са изречени във верния ред.

— Всичко това са долни клюки! Не съм направил нищо и не е нужно да те уверявам, по дяволите. Би трябвало да го знаеш. Изпратих я до изхода на сградата. Дойде да ме види, отделих й не повече от десет минути, преди да й покажа вратата. Почувствах се гузен в интерес на истината, но предпочетох да засегна нейните чувства, отколкото да причиня болка на теб.

Тя промълви:

— Не се доближавай до мен.

— Мамка му! Шибана работа, Ив. Нима заслужавам да бъда съден, защото някакъв идиот с камера се е оказал наблизо точно в онзи момент, когато се сбогувах с жена, с която някога съм бил близък? Нима мислиш, че нарочно бих поставил теб или себе си в неудобно положение!

— Направи го. Но не е важно, не в това е въпросът.

— Проклет да съм, ако започна да се извинявам, защото съм изпратил една жена до колата й на публично място посред бял ден. — Прокара пръсти през косата си с жест, който й бе добре познат — израз на пълно безсилие. — Твърде умна си, за да се връзваш на подобни неща. Знаеш, че има клюкари, които най-много от всичко на света обичат да хвърлят кал по хора като нас. И ако ме обвиняваш…

— Не съм те обвинила в нищо.

— О, обвиняваш ме, и още как! — Безсилието му премина в ярост и обида. — Правиш го, без да си изрекла и дума. Предпочитам думите, колкото и да са сурови, пред този израз на лицето ти. Той ме убива. Нека всичко излезе веднъж завинаги и да приключим.

— Не, не. Не искам да стоя повече тук. — Ив внимателно взе сакото си. — Не искам да бъда с теб точно сега. Защото не мога да се боря. Не мога да мисля. Нищо не ми остана. Ти ще победиш, ако това искаш, защото аз нямам нищо.

— Но ние не водим битка! — Огромното страдание на лицето й, в гласа й го накара да се отърси от гнева. — Искам само да зная, че ми вярваш, че ми имаш доверие… Че ме познаваш.

Сълзите й напираха. Нямаше да може да ги сдържа още дълго. Облече сакото си.

— Ще поговорим по-късно.

— Само това, Ив — настоя Рурк, когато тя се обърна. — Отговори само на този единствен въпрос: вярваш ли, че бих ти изменил с нея?

Тя се напрегна с малкото сила, която й бе останала, и се обърна към него.

— Не, не вярвам. Не вярвам, че би ми изневерил. Но се страхувам, сърцето ме боли при мисълта, че може да погледнеш първо нея, а после мен. И да съжаляваш…

Той разпери ръце:

— Ив!

— Ако сега не ме пуснеш, няма да постигнеш нищо.

Тя излезе от стаята и тръгна надолу по стълбите. Чу Съмърсет да изрича името й, но го подмина. „Разкарай се — бе единствената й мисъл. — Махни се от пътя ми.“

— Не можеш да излезеш без шлифер. — Когато тя посегна към дръжката на вратата, Съмърсет го наметна върху раменете й. — Много е студено, Ив. — Произнесе малкото й име тихо и загриженият му глас почти разби последните остатъци от защитната й броня. — Нима ще й позволиш да използва и двама ви по този начин?

— Не зная. — Комуникаторът й запиука. — О, господи, господи! — Втренчи поглед в дисплея. — Без видеовръзка — нареди тя. — Далас.

Спешно съобщение, лейтенант Ив…

Навлече шлифера си, докато получаваше нареждане незабавно да отиде в „Сара Чайлд“. Отговори в движение, преди да се качи в колата.

Знаеше, че Рурк я гледа през прозореца на спалнята им, докато потегля.

 

 

Ив се надвеси над тялото на Рийд Уилямс и прогони всички мисли, които нямаха връзка с работата. Знаеше, че Ерик Доусън открил трупа да се носи по водата в басейна и скочил в опит да го спаси. В момента той бе в съблекалнята, придружен от униформен полицай.

Отзовалият се медицински екип за спешна помощ бе направил всичко възможно да спаси Уилямс след безуспешните опити и на Доусън, и на сестра Бренън, повикана на помощ.

Това означаваше, че вероятно много доказателства на местопрестъплението са заличени. А с Рийд Уилямс се бе случило непоправимото.

Приклекна и огледа синината и леката драскотина на брадичката му. Не откри никакви други наранявания по тялото му. Беше с черен бански, а по водата в басейна се носеха малки сини очила за плуване.

Пийбоди все още не бе пристигнала и Ив сама обърна трупа, за да огледа гърба, краката и раменете.

— Никакви видими наранявания, освен на долната челюст и няколко повърхностни драскотини, получени може би при изваждането на тялото от водата. Никакви признаци на борба. — Изправи се и закрачи покрай басейна. — Никакви следи от кръв. Възможно е да е потекла и да е била отмита. — Намръщи се и потърси предмета, с който би могла да се причини раната на челюстта. — Жертвата застава до басейна. Някой го напада, той се озовава във водата. Загубва съзнание и се удавя? Може би, но ударът не е бил толкова силен, съдейки по контузията. И все пак… — Продължи да върви и да оглежда ръба на басейна. Върна се, отново се наведе и използва увеличителни очила и джобно фенерче, за да види раната по-ясно.

— Това е по-скоро драскотина, отколкото разрез. Може би вече е бил във водата. Да, това е ъгълът, нали? Жертвата плува в басейна, стига до стената, хваща се за ръба… дотук нормално. Но изведнъж се подхлъзва, не успява да се задържи и удря брадичката си. Но защо? Уилямс никак не изглеждаше тромав. А дали този удар е довел до удавянето му? Или някой му е помогнал? — Върна се до трупа и поклати глава. — Няма кожа под ноктите, никаква субстанция, съвършено чисти са. Какво прави човек, ако някой притиска главата му? Бори се, дере с пръсти. Ако аз стоя край басейна и се опитвам да попреча на силен мъж да изплува, който редовно тренира, бих ударила главата му в стената. За по-сигурно. Лесно е да се предположи, че е било нещастен случай.

Отново се намръщи и започна да опипва тила на Уилямс. Не откри никакъв оток, никаква рана. Нещастието сякаш беше станало случайно.

„Няма начин, мамка му!“, изруга мислено.

— Сложете го в чувал и го откарайте — нареди Ив и се изправи. — Медицинската експертиза ще покаже. Нека Морис се заеме с нея спешно. Искам оперативната група да огледа ръба на басейна. Търся кръв или кожа.

Ив влезе в съблекалнята, където Доусън седеше по размъкнат спортен екип и пиеше горещо кафе. Тя кимна на униформения:

— Полицай, детектив Пийбоди трябва да пристигне всеки момент. Изпратете я тук.

— Да, лейтенант.

— Господин Доусън.

— Носеше се по водата… — промълви той и ръцете му леко затрепериха. — Неподвижен. Отначало помислих, че просто… се е отпуснал. Но видях, че не е.

— Господин Доусън, ще записвам това. Разбирате ли?

— Да, да.

— Уилямс вече е бил в басейна, когато сте дошли в корпуса, така ли?

— Да, беше… — Дълбоко си пое дъх и остави чашата с кафе. — Всъщност го търсех. Бях говорил с Арнет… с госпожа Моузбли. Тя ме бе помолила да поема четвъртия час на Рийд днес. Довери ми, че той бил отстранен от работа и щяла да започне процедура за прекратяване на договора му, освен ако сам не подаде оставка през следващите двадесет и четири часа. Чувствах се ужасно.

— Приятели ли бяхте с господин Уилямс?

— Тук всички се разбираме чудесно, никога не е имало проблеми. Бяхме в приятелски отношения, да. До днес… Боже господи! — Той наведе глава и притисна слепоочията си. — Съгласих се да поема часа, но попитах дали мога да поговоря с него за плана на урока му. Не зная… — Заби пръсти във все още влажните си коси. — Директорката каза, че навярно е отишъл да освободи шкафчетата си. Надникнах в стаята за отдих, но не беше там, и затова дойдох във фитнес центъра. Шкафчето му все още беше заето, но той не тренираше на уредите. А когато влязох при басейна…

— Какво видяхте?

— Носеше се по корем. Първо си помислих нещо от рода: „По дяволите, Рийд, тук настана такава бъркотия“. Но той не помръдна… И разбрах… Веднага скочих във водата. Трябваше да взема спасителна жилетка, но не се сетих. Просто се хвърлих, преобърнах го и го издърпах до единия край. Извадих го. Трябваше да изляза и да го изтегля. Направих му изкуствено дишане и сърдечен масаж. Всички сме обучени да оказваме първа помощ. Не зная колко дълго опитвах, но той не започна да диша. Повиках Карин, тоест сестра Бренън, по вътрешния телефон. Казах й да позвъни на 911 и да дойде до басейна.

— Тя отзова ли се?

— Да, дойде незабавно. Тя също направи опит, както и екипът на спешна помощ. Но се оказа, че е мъртъв.

— Къде са обувките ви?

— Обувки ли? — Доусън сведе поглед към босите си крака. — Забравил съм ги. Бях с дрехите за работа, когато влязох в басейна. Полицаят каза, че мога да се преоблека. Явно съм забравил да ги обуя. Може би ако бях дошъл минута-две по-рано… Ако не бях го потърсил първо в стаята за отдих…

— Не мислете за това, господин Доусън. Според мен сте направили всичко възможно.

— Надявам се — погледна я притеснено той. — Веднъж едва не се удавих, когато бях на десет години. Със семейството ми винаги ходехме на море в Джърси през август. Доста се бях отдалечил от брега и не можах да се върна. Вълните ме дърпаха още по-навътре, а губех сили. Баща ми ме извади. Здравата ми издърпа ушите, а после заплака. Никога няма да го забравя, както и уплахата, която изживях. Страховит начин да срещнеш смъртта.

Ив продължи да го разпитва, но вече бе сигурна: той не бе отговорен за смъртта на Уилямс. В противен случай би изяла значката си.

Освободи го и отвори шкафчето на новата жертва за повторно претърсване. Откри хубав костюм, риза, вратовръзка и официални обувки. Явно е смятал да се издокара за деня. Това не издаваше намерение за оставка.

„Може би е имал среща с поредното завоевание“, предположи тя. Претършува чантата му с тоалетни принадлежности, но не намери нищо изненадващо. Докато изваждаше куфарчето му, чу уверените крачки на Пийбоди, обула зимните си ботуши.

— Този път е Уилямс — каза Ив, без да погледне към нея. — Намерен е по корем във водата, твърде късно, за да бъде спасен. Със синина и рана на брадичката. Не е изключено да е бил нападнат, но предположението ми е, че се е ударил в ръба на басейна. Няколкото драскотини по гърба, изглежда, са получени при изваждането. Няма никакви други видими наранявания.

— Значи изглежда нещастен случай.

— Изглежда, но ако е така наистина, аз съм танцуваща маймуна. Ще прегледаме този диск, но по съдържанието на куфарчето му личи, че днес се е канел да изпълнява учителските си задължения. — Едва сега се обърна към Пийбоди. — Според свидетелски показания Уилямс е бил отстранен от работа. Щяла е да започне процедура за прекратяване на договора му, ако не подаде оставка в рамките на двадесет и четири часа.

— А той пристига в училището и хуква към спортните съоръжения. — Пийбоди надникна в шкафчето. — Очевидно е бил готов за ново приключение. С кого се е видял сутринта?

— Ще разберем това, но бих заложила на Моузбли.

Откриха директорката в кабинета й. Секретарката, която подсмърчаше със зачервени очи, веднага ги пусна при нея. Моузбли крачеше из стаята със слушалки и микрофон, в който говореше. Повдигна ръка и им даде знак да почакат.

— Да, разбира се, ще го направя. Детективите от полицията са вече тук — докладва тя. — Ще ви се обадя отново, след като поговоря с тях. — Свали слушалките и ги сложи на бюрото си. — Председателят на училищното настоятелство. — Потърка челото си. — Много трудни дни. Ще ми дадете ли минута да отменя занятията за днес?

— Никой няма да си тръгва — отсече Ив.

— Моля? Имаме втори смъртен случай в училището. Не може да настоявате учениците да…

— Никой няма да напусне сградата, преди да дам разрешение. И никой няма да влиза, без да ме попитате. В колко часа разговаряхте с господин Уилямс тази сутрин?

— Извинете ме, главата ми ще се пръсне.

Тя отвори чекмедже на бюрото си и извади малка емайлирана кутийка. Беше обикновено болкоуспокояващо. След като си наля вода, седна и сложи таблетката в устата си.

„Освен че ще облекчи главоболието — помисли си Ив, — ще й даде време да събере мислите си и да реши какво и как да каже“.

— Регистрирах се в седем, може би малко по-късно. Честно казано, смъртта на Крейг Фостър породи голяма тревога сред родителите и настоятелството. Проведох няколко заседания и днес пристигнах рано, за да наваксам с другите си административни задължения.

— Едно от които е била процедурата по прекратяването на договора на Рийд Уилямс.

— Да. — Моузбли стисна устни. — Сега изглежда безсмислено, но нямах избор. Обвинили сте го в притежание на наркотици. А изглежда го подозирате и за убийството на Крейг. Очевидно представляваше недопустима заплаха за учениците. Ясно му го заявих вчера, когато се върна на работа.

— Вчера ли? Върнал се е тук след изслушването за освобождаване под гаранция? — учуди се Ив.

— Точно така. Отначало му предложих да вземе отпуск, но той упорито настоя да продължи да преподава, сякаш нищо не се е случило. Въпреки че повечето ученици вече си бяха тръгнали, се тревожех, че ще предизвика скандал. Затова го повиках тук, да поговорим на четири очи. — Моузбли прокара ръка по косите си и придърпа сакото си. — Не беше никак приятно, откровено казано… Обясних му колко е важно да избегнем нов скандал. Вече трима родители отписаха децата си и настояват за връщане на таксите за обучение. А щом се разчуе, че и един от учителите е бил арестуван…

Директорката замълча и загрижено поклати глава.

— Той как го прие? — попита Ив.

— Зле. Имах право да го отстраня временно поради подозрение в противозаконно и неморално поведение, но прекратяването на договор е по-сложно. И той го знаеше. Преди да си тръгне ядосан, заяви, че адвокатът му и синдикатът, в който членува, ще парират всеки опит за уволнението му, мой или на училищното настоятелство.

— И това не ви хареса… — намеси се Пийбоди.

— Никак не ми хареса — потвърди Моузбли с жар в очите. — Вярвам, че щяхме да успеем да го изгоним, но щеше да бъде грозна история. Заради нея със сигурност щяхме да загубим още ученици.

— И още приходи.

— Да. Без приходи не можем да осигурим обучението, което учениците очакват и заслужават.

— Но въпреки всичко той днес е дошъл. Разговаряхте ли с него в басейна? Плували сте тази сутрин, госпожо Моузбли. — Ив изчака, докато директорката примигна объркано. — Кърпата ви все още е влажна, беше в коша за пране в съблекалнята. В дамската преграда. Една-единствена кърпа.

— Както вече ви казах, често плувам сутрин — кимна утвърдително тя. — Да, видях се с Рийд, докато излизах от басейна. Разменихме няколко думи. Казах му, че искам да напусне сградата, а той ме осведоми, че ще поплува, а после ще пийне кафе и ще хапне кифла преди часовете си.

— Не зачете авторитета ви, така ли? — заинтересува се Ив.

— Беше много самодоволен и арогантен в това отношение. Не отричам, че сме спорили и съм изпитвала гняв към него. Но когато излязох, той си плуваше в басейна, съвършено жив. Взех душ и дойдох право тук, да се свържа с председателя и да му опиша положението.

— В колко часа беше това?

— Трябва да било около осем, когато стигнах до кабинета си и проведох разговора по линка. След като затворих, се видях с Ерик… господин Доусън и го помолих да поеме четвъртия час на Рийд днес. Разговарях също с Мири и Дейв и им поверих по един от часовете му. — Замълча за миг и въздъхна. — Малък кошмар с учебната програма. Възнамерявах да изчакам, докато Рийд излезе от съблекалнята, за да му дам още една възможност да напусне доброволно. После, както ми бе наредено от настоятелството, щях да изпратя охраната да го изведе от сградата. Не знаех, че сестра Бренън се е обадила на 911, докато не пристигна екипът за спешна медицинска помощ. Не знаех… Нямах представа какво се е случило.

— Вече сте наясно с процедурата. Нужни са ми имената на всички, които са били в сградата между седем и осем и тридесет. С партньорката ми започваме разпити.

— Но… било е нещастен случай.

Ив леко се усмихна.

— Така казахте и за Фостър.

 

 

Ив не откри разлика в списъка на лицата от персонала, присъствали в училището. Но бе интересно да узнае, че Алика Страфо се е регистрирала заедно с дъщеря си в седем и тридесет и две, а е излязла едва в осем и дванадесет.

Това означаваше, че се е намирала в сградата в часа на смъртта.

Замисли се докато се готвеше да разпита Мири Халиуел.

— Не зная колко още можем да понесем — започна жената. — Това място е като гробница. Сякаш е прокълнато. Звучи твърде драматично, но така го чувствам.

— Защо сте дошли толкова рано? Регистрирали сте се в седем и петнадесет.

— А, заради театралния кръжок. Събираме се преди часовете в театъра. Обсъдихме и изгледахме на видео няколко сцени от „Нашият град“.

— Трябва ми списък на учениците и преподавателите, които са участвали. Родители и настойници — също!

— Разбира се. Няма проблем. Аз бях единственото лице от персонала.

— Излизахте ли по време на сбирката?

— Не. Бях там от седем и тридесет до осем и петнадесет. Всъщност влязох малко преди седем и тридесет, защото трябваше да наглася диска, и останах може би няколко минути след осем и петнадесет, докато изключа техниката. Чух за Рийд едва когато влязох в класната си стая.

— Знаехте ли, че вчера Рийд беше арестуван?

— Всички знаеха. — Мири повдигна рамене. — Не мога да твърдя, че бях изненадана. И може би… Не бива да го казвам, но като че ли изпитах известно злорадство. Възмездие, нали разбирате. Но това… Да се удави по този начин… Ужасно е. Просто не мога да си обясня как е могло да се случи.

 

 

— Ще си побъбрим с прелестната крехка госпожа Страфо. — Ив седна зад волана. — Как ли е приела иронията съпругът й да защитава мъжа, с когото му е изневерявала? И какво е правила в училището четиридесет и пет минути?

— Няма я в списъка на Халиуел с родителите, присъствали на сбирката в театъра. — Пийбоди се взря през предното стъкло. — Е, как стоят нещата?

— Кои неща?

— Ами… случайно погледнах телевизора тази сутрин, докато си купувах закуска. Видях онази глупост за Рурк и някаква блондинка. За всеки е ясно, че е скалъпен боклук.

— Тогава защо повдигаш въпроса? — гневно я изгледа партньорката й.

— Извинявай.

— Не — каза Ив след минута. — Няма смисъл да ти се сопвам. Просто го каза, това е. Повече няма да говорим на тази тема, защото не засяга работата ни. Ясно ли е?

— Добре. Ще кажа само още нещо и приключвам. Скалъпен боклук.

— Благодаря. Е, защо госпожа Страфо сама е завела детето си на училище днес? Защо не детегледачката?

— Хора с техния стандарт биха я нарекли по-скоро гувернантка. Добър въпрос.

Ив спря колата пред жилищната сграда.

— Тогава да попитаме.

Наложи се да поспори с портиера, който се опита да препречи пътя им.

— Госпожа Страфо е в апартамента си, но не желае да бъде обезпокоявана. Нито там, нито на линка.

— Хей, приятел, не зная каква коледна премия получаваш от семейство Страфо, но не е зле да се запиташ дали си струва да бъдеш задържан и откаран в полицейската централа за възпрепятстване на силите на реда. Това е значка. Съвсем истинска. Не упорствай или ще прекараш следващите няколко часа в ареста.

— Просто си върша работата — оправда се портиерът.

— Като всички нас. — Ив пристъпи към него: — Виждал ли си детегледачката тази сутрин?

— Кора ли? Излезе около девет. По задачи. Каза, че госпожа Страфо не се чувства добре и е включила защитните екрани на прозорците и вратите. Все още не се е върнала.

— А госпожа Страфо в колко часа се прибра?

— Около осем и половина, може би малко по-късно. Не изглеждаше много добре.

— Пеша или с кола?

— Пеша. Заведе малката на училище. На десетина минути път е. Подтичваха, защото детето щяло да закъснее за сбирка на кръжока, ако не побързат.

— Нали обикновено детегледачката я води и взема? — изгледа го подозрително Пийбоди.

— Така е — потвърди портиерът. — Само понякога я придружава някой от родителите й.

Докато се качваха към мезонета, Ив поразмишлява върху времето, за което се стигаше до училището и обратно. Около петнадесет минути. Без бързане. После Алика се прибира горе и дава наставления на гувернантката. Затваря се. Търси уединение.

Когато стигнаха, Ив натисна звънеца. Сигналната лампа запримигва и компютърната система се включи.

Съжаляваме. Семейство Страфо молят да не бъдат безпокоени. Ако желаете, оставете името си и информация за контакт и някои от семейството ще се свърже с вас при възможност.

Ив повдигна значката си срещу скенера.

— Нареждам да деактивираш защитата и да уведомиш госпожа Страфо да отвори вратата.

Един момент. Когато самоличността ви бъде потвърдена… Самоличност потвърдена. Моля, изчакайте…

Ив тъкмо се канеше да заудря с юмрук по вратата, когато тя се отвори. Портиерът имаше право — Алика Страфо не изглеждаше добре.

Бе облечена с красива копринена пижама, която сякаш висеше на тялото й. Стоеше пред тях бледа и с хлътнали очи.

— Моля ви, не можете ли да дойдете по-късно? Не се чувствам добре.

— Тази сутрин сте били достатъчно добре, за да заведете дъщеря си на училище — прекъсна я Ив. — Какво се случи там, което ви накара да се почувствате зле? А може би не сте на себе си, откакто съпругът ви пое защитата на любовника ви.

— Не ми беше любовник. Беше грешка. Моля ви, оставете ме на мира.

— Няма да стане. — Ив сложи ръка на вратата, преди Алика да я затвори. — Поправихте тази грешка сутринта.

— Уморена съм — простена тя. В очите й започнаха да се събират сълзи. — Зле ми е… Искам всичко това да отмине.

— Вие ли помогнахте на Уилямс да потъне? — стресна я Пийбоди.

— За какво говорите? — ужаси се Алика. — О, господи, влезте. Твърде уморена съм, за да стоя тук и да споря с вас. — Отдръпна се от вратата, влезе в хола, седна на единия диван и закри лицето си с ръка. — Такава глупачка съм, че му позволих да ме докосва. Колко ще трябва да плащам за това?

— Опитваше ли се да ви изнудва?

— За пари ли? — Тя повдигна глава. — Не. Каза, че ще се обади на Оливър и ще го убеди да го защитава. Що за човек е? Освен това е имал дрога в спалнята си. Как мога да бъда сигурна, че не я е използвал и върху мен? Чувствам се ужасно.

— И затова сте се изправили срещу него тази сутрин — подсказа й Ив.

— Не. Но възнамерявах… Опитах се да убедя Оливър да не го защитава, но той бе твърдо решен. Трябваше да узная какво му е казал Рийд и да го помоля да си намери друг адвокат.

Ив седна.

— Ще започнем да записваме. Ще ви прочета правата.

— Но…

— Омъжена сте за адвокат. Знаете каква е процедурата. Запис включен. — Ив й изрецитира правата, без да откъсва поглед от лицето й. — Разбирате ли правата и задълженията си?

— Да, напълно.

— Тази сутрин сте завели дъщеря си на училище около седем и тридесет.

— Да. Реших да отида с нея и ако Рийд е там… Видях името му на светлинното табло с регистрацията на преподавателите. Придружих Рейлийн до театъра и отидох във фитнес центъра. Помислих, че по това време навярно е там, но не го открих. Реших да надникна в басейна. И тогава ги чух през вратата на съблекалнята.

— Кого чухте?

— Рийд и госпожа Моузбли. Спореха, караха се. Тя му каза, че е отстранен от работа и не е желателно да идва в училището. Заплаши го, че договорът му ще бъде прекратен, ако не подаде оставка.

— Това защо ви разстрои? — попита Ив.

— Не ме… Искам да кажа, не ми беше приятно да го чуя, но ме разстрои друго. Канех се да си тръгна, не исках директорката да ме види там. Но той заплаши: „Само посмей, Арнет!“. Каза го така, сякаш му беше забавно. Мисля, че дори се засмя. — Алика потръпна. — Никога не съм го чувала да употребява толкова цинични, грозни думи. С мен винаги беше мил и чаровен. Дори когато му обясних, че съм направила грешка. Прояви голямо разбиране. Но това…

— Какво друго чухте?

Алика овлажни устни и неохотно продължи:

— Заплаши, че няма да падне само неговата глава. Ако тя го натисне, и той щял да я натисне. Как мислела, че ще реагират от настоятелството, ако узнаят, че се е чукала с него… Точно така се изрази: чукала се с един от подчинените си в този басейн. На свещена училищна територия. И в кабинета си. Призля ми, когато го чух да описва какво са правили заедно.

— А Моузбли? — подкани я Ив. — Тя как реагира на заплахата му?

— Не зная… — Алика преглътна с мъка. — Побягнах, защото ми се гадеше. Влязох в една от тоалетните и повърнах. — Сложи пръст на устните си и стисна очи. — Почувствах се толкова засрамена. И отвратена от себе си… заради онова, което сторих. Изневерих на съпруга си с такъв мъж! А сега той използва Оливър, защото знае, че съм твърде страхлива, за да призная какви съм ги вършила… Знае, че ще си мълча. А предполагам, и за госпожа Моузбли — също. Така че просто ще продължи със следващата.

— Не. Няма да има следваща — рече Ив. — Той е мъртъв.

Жената втренчи поглед в нея. После завъртя очи и се свлече в несвяст на лъскавия под.