Нора Робъртс
Невинни в смъртта (3)

3.

Ив с нетърпение очакваше да узнае първия от отговорите в моргата. Въздухът тук винаги имаше сладникав мирис като на небрежна проститутка, използвала парфюм, за да замаскира неприятната миризма на тялото си, вместо да се изкъпе. Плочките на пода и по стените бяха искрящо бели, студени и стерилни.

Имаше ниша с автомат, от който персонал и посетители можеха да си купят напитки, въпреки че според нея много от влизащите тук биха предпочели нещо по-силно от скапано соево кафе или газирано.

Закрачи по белия коридор, където зад дебелите стени смъртта лежеше в запечатани чекмеджета или върху маси.

Побутна вратите на залата за аутопсии и видя главния съдебен патолог Морис вече зает с работа под звуците на странен ритъм, може би Диксиленд джаз. Ръцете му в прилепнали ръкавици бяха окървавени до китките, когато извади черния дроб на Крейг Фостър и го сложи на кантара.

— Ще отида да донеса по едно пепси. — Пийбоди се отдръпна крачка назад. — Нещо ожаднях, връщам се веднага.

Ив не й обърна внимание. Морис вдигна очи, скрити зад работните очила, и ехидно се усмихна.

— Все още й се повдига, когато ме види да режа.

— Някои хора никога не могат да свикнат — рече Ив. Кога бе свикнала самата тя? Твърде отдавна, за да помни. — Бързо си се заловил с него. Оценявам това.

— Радвам се да работя върху твоите жертви и съм поласкан, че си доволна, когато попаднат в ръцете ми. Лошо ли е?

— Този скапан свят е полудял. Какво показа токсикологичният анализ?

— Музика, стоп — даде той гласова команда. — Предположих, че ще искаш резултат веднага и му сложих червено флагче. Все още ли вали сняг?

— Да, навън е ужасна гадост.

— Обичам снега.

Той спокойно продължи работата си, претегли черния дроб и взе малка проба от него. Под защитната престилка бе облечен с лъскав черен костюм и сребриста риза, която шумолеше, докато се движеше. Тъмните му коси бяха плътно сплетени на плитка, прихваната над тила със сребриста връвчица.

Ив често се питаше как се справя с това.

— Искаш ли да хвърлиш един поглед? — Сложи пробата под микроскопа и посочи към екрана. — Токсикологичният анализ потвърди предположението за отравяне. Рицин, много концентриран, смъртоносен. Бързодействащ в този случай.

— Рицин ли? Това не е ли някакво бобово растение?

— Печелите екскурзия до Пуерто Валярта! — театрално разпери ръце Морис. — Растението, от което в миналото се е добивало рициново масло. Било е използвано като слабително средство.

Ив си спомни състоянието на трупа на пода в класната стая.

— Несъмнено е подействало.

— Безотказно. Черният дроб и бъбреците му са спрели и е настъпил вътрешен кръвоизлив. Получил е мъчителни спазми, учестяване на пулса, гадене, много вероятно припадък. — Патологът се вгледа в екрана, както и Ив. — Рициновият прах все още се използва като биологично оръжие. Инжекцията с рицин е била предпочитана от наемни убийци, преди да бъдат открити по-удобни методи.

— Универсална отрова.

— С разнообразни приложения. Ще изчакам резултата от лабораторията, но мога да ти кажа, че най-вероятно я е изпил с горещия си шоколад.

— Жена му го е приготвила.

— Аха. Обичам жените с домакински наклонности.

— Но не мисля, че е тя. Били са женени от няколко месеца, няма очевиден мотив. Сама ни каза, че го е приготвила, без да се смути дори за миг.

— Понякога зад брака, дори да е сключен наскоро, се крие пъклен заговор.

— Дяволски си прав, но не долавям у нея нищо подозрително. Поне засега.

— Добре изглеждащ млад мъж — отбеляза Морис. — Атлетично тяло, бих казал, хармонична расова хомогенност.

— „Хармонична хомогенност.“ — Ив поклати иронично глава. — Уби ме! Бил е учител по история в частно училище в Ъпър Уест Сайд. Имал е навик да оставя обяда си в класната стая. В понеделник се е хранел на бюрото си. Няма охранителни камери нито в класните стаи, нито в коридорите. Не са задължителни за частните училища. Не би било трудно за никого да сипе нещо в питието му. На този етап ни убягва само защо. По всичко личи, че е бил приятен, кротък младеж.

— Явно някой не го е харесвал. Тази отрова не просто е смъртоносна, а причинява изключително мъчителна смърт. — С ръце, сръчни като на цигулар, Морис извади сърцето. — Не е живял дълго след като я е погълнал, но е умрял в адски мъки.

Ив отново погледна тялото. „С какво си ядосал някого толкова, Крейг?“, помисли тя.

— Жена му иска да го види. Ще съобщи и на родителите му.

— Да дойдат след девет довечера. Ще наредя да го приведат в приличен вид.

— Ще им се обадя. — Ив го погледна изпод вежди. — Откъде може човек да се снабди с рицин?

Патологът само се усмихна.

— Сигурен съм, че ще го откриеш.

 

 

Пийбоди крачеше пред автомата за напитки с посърнало от срам лице.

— Преди да кажеш нещо, вземи чаша хубаво студено пепси. Оползотворих времето си. Започнах да проучвам биографиите на преподавателите в „Сара Чайлд“ и проверих застраховките „Живот“ и на жертвата, и на съпругата му. Неговата е била удържана от заплатата му. Петдесет хиляди, които трябва да бъдат изплатени на жена му.

— Солиден мотив. — Ив взе чашата и бе доволна, че пепсито наистина е студено. — Ще проверим финансовото им състояние, да видим дали са имали големи дългове. Може би тя е била комарджийка или е употребявала наркотици.

— Но не мислиш, че е така, нали! — изгледа я Пийбоди.

— Не, не мисля. — Докато вървяха, Ив отвори запечатаната чаша и отпи. — Освен ако е имал повече заделени пари някъде. За петдесетте хилядарки не ми се връзва. А когато има неразбирателство в брака, съпрузите обикновено държат да застанат лице в лице. Смъртта му е била ужасяваща, но убиецът е бил далеч. Някой му е имал зъб.

Пийбоди сложи шала и ръкавиците си, когато излязоха навън и студът ги връхлетя.

— Отблъсната обожателка, завистлив колега — започна да изрежда тя.

— Не е зле да направим по-сериозно проучване за Мири Халиуел.

— Родителите на ученик, който е бил наказан или не се е справял добре в часовете му…

— Господи! — Ив пъхна ръце в джобовете си и осъзна, че е загубила поредния чифт ръкавици. — Кой убива, защото хлапето му е получило двойка по история?

— Родителите са странни и опасни същества. Просто изложих още една теория. Може би погрешна.

— Отровата е била рицин. Според Морис дозата е била смъртоносна и е подействала светкавично.

— Слушай, мисля си, че може би някой ученик е бил разочарован от него. — Пийбоди имитира нацупено детско лице. — „Ще ви го върна тъпкано, господин Фостър.“ Слага я в питието му, като си мисли, че просто ще повърне. Но става гаф.

— Не звучи твърде глупаво.

Качиха се в колата, където намериха спасение от мразовития студ, накарал ги да затаят дъх.

— Господи, защо съществува месец февруари? — промърмори Ив. — Трябва да бъде напълно заличен за доброто на човечеството.

— Поне е най-кратък, а и това е нещо. — Пийбоди буквално издаде стон на блаженство, когато отоплението се включи. — Мисля, че миглите ми са замръзнали. Възможно ли е да се случи?

— През шибания февруари да. Първо нека се съсредоточим върху благоверната съпруга на Крейг. Ще отидем до кооперацията им да поразпитаме няколко съседи. Главно пенсионираното ченге.

— Щом е бил ченге, би забелязал нещо подозрително — кимна Пийбоди и запримигва бързо, вероятно за да помогне на замръзналите си мигли да се отпуснат.

 

 

Хенри Ковоски живееше на втория етаж на четириетажна кооперация без асансьор. Отвори вратата едва след като видя значката на Ив през шпионката и застана на прага с прикован в нея поглед.

Бе набит мъж, среден на ръст, с оредели и посивели коси, облечен с широки панталони, памучна фланела и изтъркани кафяви чехли. Далеч зад него се виждаше телевизор, настроен на канал „Закон и ред“.

— Виждал съм ви на екрана няколко пъти. По мое време полицаите не се бореха за медийна слава.

— А по мое — отвърна Ив — светът е пълен с нахални репортери. Ще ни позволите ли да влезем, сержант Ковоски?

Може би това, че се обърна към него с полицейския му чин, го накара да се отдръпне и да им стори път. Спря звука на телевизора с гласова команда.

— Какво ви води насам?

Мирисът вътре издаваше, че последният ден за пране е бил доста отдавна, както и последната вечер, в която си е поръчал китайска храна за вкъщи. Апартаментът му представляваше нещо, което търговците на недвижими имоти наричаха „функционално градско жилище“, състоящо се от една стая с малък кухненски бокс и тясна килия за баня.

— Колко време работихте в полицията? — попита Ив.

— Тридесет години. Последните дванадесет в двадесет и осмо управление.

Ив напрегна паметта си, но в ума й изплува едно-единствено име.

— Питърсън ли беше началник тогава?

— През последните две години. Беше добър шеф. Чух, че преди време се е преместил в Детройт или някъде наоколо.

— Така ли? Не знаех. Имали сте оплаквания от семейство Фостър — съседите на горния етаж.

— Да, имах. — Ковоски скръсти ръце. — Пускаха музика, ако може да се нарече така, по всяко време на денонощието. Тропаха. Плащам си наема и очаквам съседите да проявяват известно уважение.

— А да е ставало нещо друго при тях, освен музика и тропане?

— Младоженци! — присви презрително устни мъжът. — Навярно се досещате. Но какво ви засяга това, по дяволите?

— Засяга ме, защото Крейг Фостър е в моргата.

— Хлапакът е мъртъв? — Ковоски направи крачка назад и седна на замърсен фотьойл. — Шибан свят. Беше шибан и когато сложих значката, и когато я предадох. Какво го е сполетяло?

— Това разследваме. Чували ли сте някакви разправии между тях на горния етаж?

— Между влюбените гълъбчета ли? — изсумтя. — Нищо подобно. Не можеха да се наситят един на друг, поне така изглеждаше. Ако е имало викове, не е било от кавга… ако ме разбирате. Момичето е от шумните. — Той изду бузи и изпухтя. — Съжалявам за него. Не бих отрекъл, че ме дразнеха с тази дандания, но ми е мъчно, че е мъртъв. Младо момче. Учител. Винаги усмихнат. Разбира се, мъж с толкова привлекателна съпруга, готова да легне с него на всеки пет минути, има за какво да се усмихва.

— А някакви подозрителни гости приемали ли са?

— Майка й дойде за няколко дни по Коледа. От време на време идваха млади хора като тях. Имаше няколко шумни купона. Когато се прибраха на Нова година, и двамата залитаха, хилеха се като хлапета и се мляскаха. — Мъжът бавно поклати глава. — Шибан свят. Подозирате престъпна дейност, така ли? Но с тази двойка ще ударите на камък, ако питате мен. Всяка сутрин — право на работа, вечерта — обратно. Понякога излизаха, разбира се, но бяха домашари. Бих казал, че предпочитаха дома си пред шибания свят навън.

 

 

Поговориха с още няколко съседи, които си бяха у дома, и чуха същия рефрен. Семейство Фостър били щастлива новобрачна двойка, луди един по друг.

— Имаме три следи — реши Ив, докато пътуваха обратно към центъра. — Жертвата, училището, отровата. Все някъде ще се пресекат.

— Може би в катедрата по естествени науки. Можем да проверим дали са изучавали отрови и конкретно рицина.

— Доусън е учител по естествени науки — замислено изтъкна Ив. — Да го проучим по-задълбочено. Обади му се и го поразпитай какво забъркват в лабораторията.

— Разбрано. Ако изхождаме от теорията, че е някой от училището или свързан с него, трябва да прегледаме досиетата на учениците. Да видим дали Фостър е имал спор с някого от тях или родителите му.

— Добре — кимна Ив. — Да проучим колегите му, за които знаем, че са били в сградата преди часовете. Ако аз възнамерявах да сипя нещо в нечия чаша, бих го направила, преди да пристигнат твърде много хора. Ще опишем какво открихме досега и ще започнем да ровим.

— Мразя да работя на празен стомах. Не искам да хленча, но не сме имали почивка за вечеря, а наближава осем.

— Каква ти вечеря! — тросна се Ив.

— За бога, Далас, само по един сандвич.

— Мамка му! Вечеря! Във френския ресторант. Шибана работа. Как така наближава осем?

— Е, Земята се върти около оста си и обикаля в орбита около Слънцето. Имала си някаква уговорка?

— С Рурк. Трябва да изпълнявам дълга си на съпруга на бизнесмен. — Искаше й се да заскубе косите си. — Пропуснах последните две вечери и не мога отново да не се появя. „Ла Принтемс“, така се казва ресторантът.

— „Ла Принтемс“? Та там е суперлукс! — възкликна Пийбоди. — Истински разкош. И се намира на другия край на града. Неприятно ми е да го изтъкна.

— Зная това, по дяволите. — Ив удари с юмрук волана, когато сви към гаража на полицейската централа. — Но трябва да отида, длъжна съм. А вече съм закъсняла. Проклятие!

— Разследването може да почака до утре — отбеляза Пийбоди. — Имаме само документация за оформяне. Аз ще напиша доклада, а сутринта ще се заловим с ровенето.

— Изпрати копия от доклада на служебния и домашния ми компютър. Ако нещо друго в записките ти направи впечатление — и него! Слизай, слизай! Трябва да отида в онзи скапан френски ресторант.

— Няма ли първо да отскочиш до вкъщи да се преоблечеш?

— Какво да облека? Нямам време. — Протегна се и впи пръсти в пухкавото кожухче на Пийбоди: — Ще те помоля за услуга. Позвъни на Рурк и му кажи, че отивам. Работим по случай, забавили сме се, но съм тръгнала натам.

— Добре.

— Не мога да го направя. Ще ме види с обичайното облекло, а ми каза да си взема тоалет на работата. Но отказах. За нищо на света не бих вървяла от офиса си до изхода на управлението с някаква шикозна рокля. — Сякаш от порите на кожата й струеше гняв. — Знаеш ли колко ужасно се чувствам?

— Честна дума, не зная как издържаш. Аз на твое място бих се пръснала.

— О, престани да ми се подиграваш и позвъни на Рурк.

Почти избута партньорката си от колата, сграбчи волана и потегли с бясна скорост.

Не помнеше какво бе облякла набързо сутринта, а сега караше като обезумяла и нямаше време да се оглежда. Движението, скапаният сняг и маневрите, с които се налагаше да си проправя път, правеха превключването на автопилот невъзможно.

Може би самата тя миришеше на смърт.

„Е, сам си е виновен“, реши накрая. Никой не го бе карал да се жени за нея, нали? Ясно му бе дала да разбере каква ужасна съпруга ще бъде за човек като него.

Бе хлътнала по много богат делови мъж и понякога се налагаше да изпълнява съпружеския си дълг, придружавайки го на бизнес срещи.

Ала той нямаше да мърмори, че е закъсняла. Всъщност дори нямаше да й се разсърди. Ако едно ченге като нея трябваше да се омъжи — а бог знаеше, че бе по-добре да кара сама — не би могла да има по-голям късмет от този да се обвърже с човек, готов да прояви разбиране, когато личните им планове се провалят заради работата й. Винаги ставаше така.

Мисълта, че той няма да мърмори или да се разсърди, я караше да се чувства още по-виновна, задето бе забравила за вечерята, и по-твърдо решена да се пребори с проклетите задръствания.

Наруши едно от собствените си правила, надувайки сирените.

Едва не закачи бронята на скоростно такси, направи рязък завой по Пето и продължи на зигзаг към Трето, докато най-сетне успя да се измъкне от центъра.

Съжали, че не бе помолила Пийбоди да каже на Рурк всички да си поръчат вечеря, да не я чакат. Защо не се бе сетила? Сега навярно седяха, вече прегладнели, докато тя рискуваше да погуби себе си и невинни минувачи, за да се добере по-скоро до ресторанта, в който дори нямаше да може да прочете скапаното меню.

— Навигатор включен! — нареди тя. — Къде е това заведение, по дяволите? Ресторант в Ню Йорк, „Ла Принтемс“.

Изчакайте, моля, докато получите отговор на запитването си. „Ла Принтемс“ се намира на Деветдесет и трета улица 212, в Ийст Енд, между Второ и Трето авеню. Желаете ли да направите резервация?

— Имам резервация, за бога. Навигатор изключен.

Въпреки че шофираше като камикадзе, Ив пристигна в ресторанта с тридесет минути закъснение.

Загуби още време, докато успее да паркира, и то така, че си навлече гнева на хората наоколо.

Пред заведението спря, прокара пръсти през косите си и погледна тъмнокафявия си панталон. Не видя набиващи се на очи петна от кръв по него или по тъмносинята блуза с дълбоко деколте, което бе голямо постижение за нея.

Зад гърба й вече отекваха клаксони заради ужасно паркираната кола, когато прекрачи от снежната виелица в уюта на петзвездния френски ресторант, изпълнен с приятни ухания и приглушена музика.

Оберкелнерът я изгледа като лешояд, готов да я разкъса.

— Госпожице, съжалявам, не настаняваме случайни посетители.

— Откъде знаете, че съм влязла случайно?

Ив свали шлифера си. Пийбоди се бе оказала права за обстановката — всяка жена в ресторанта бе с бляскав тоалет.

— Погрижи се за шлифера ми, Пиер. Адски ще съжаляваш, ако не е тук, когато си тръгвам.

— Госпожице, най-учтиво ви моля да напуснете.

— Разбира се, след като се нахраня.

Тя приглади кафявото сако, за да се увери, че оръжието й е добре прикрито. Въпреки че се изкушаваше да го извади само за да види как надутият оберкелнер ще удари глава в паркета, след като припадне.

— Или ще се сбием и ще предложим на клиентите ви шоу, освен вечерята, или ще ми кажете къде се намира компанията ми. Резервацията на Рурк.

Лицето на оберкелнера постепенно загуби руменината си и стана мъртвешки бледо. Очевидно името на съпруга й имаше също толкова силно и заплашително въздействие, колкото полицейската й значка.

— Простете, мадам.

— Наричайте ме лейтенант Далас. Къде е масата?

— Последвайте ме, ако обичате.

— Шлиферът ми. Харесвам този шлифер.

— Разбира се. Прекрасна дреха. — Ошашавеният мъж щракна с пръсти. — Ще се погрижа за шлифера на мадам… на лейтенанта. Заповядайте. Компанията ви вече е на масата. За мен е удоволствие да ви предложа коктейл.

— Същото, което пият другите.

Ив огледа помещението в целия му разкош и блясък и последва внезапно преобразилия се оберкелнер.

Рурк я видя. Очаквайки да закъснее, предвидливо бе избрал специална маса. Обичаше да я съзерцава, докато пристъпва нехайно с широки крачки и зорък поглед на ченге, улавящ всяка подробност.

Със семплото си сако и панталон в неговите очи Ив засенчваше всяка друга жена в ресторанта. Когато погледите им се срещнаха, той стана.

— Добър вечер, лейтенант.

— Извинете ме за закъснението.

— Шампанско за съпругата ми — поръча той, без да откъсне очи от нея. Настани я на стола й. — Позволи ми да те представя на Натали и Сам Дерик.

— Значи това е Ив! За мен е огромна чест да се запозная с вас.

Натали я удостои с широка ослепителна усмивка, докато с бърз поглед преценяваше облеклото й.

— Радвам се, че успяхте да се присъедините към нас. — Сам протегна ръка, голяма колкото говежда плешка, и два пъти разтърси нейната. — Рурк ни каза, че трудно ще успеете да се измъкнете от работа.

— Не мога да си представя как разследвате убийства.

Ив отново погледна Натали:

— Първо ми трябва труп. — Усети как Рурк усмирително докосва бедрото й, но продължи: — Свързано е с много подробности. И далеч не е толкова интересно, колкото изглежда на филм или по телевизията.

— Сигурна съм, че не е така. Но сега няма да говорим за престъпления. — Натали отново засия. — Сам тъкмо разказваше как улови най-големия калкан в Джаспър Каунти.

Ив не можа да каже нищо друго и бе благодарна за чашата шампанско, която вече бе в ръката й. И на Рурк, че бе стиснал дланта й под масата.

„Вижте го само — помисли си тя, — седи тук, сякаш му е безкрайно интересно да слуша за някаква си риба. И разбира се, знае, че ще привлече погледа на всеки клиент в ресторанта поне веднъж тази вечер“.

Не би могла да го упрекне. Седеше спокоен, с лека усмивка на невероятно чаровното си лице и нескрит интерес в ярките си и проницателни сини очи. Светлината на свещите и лампите се отразяваше в лъскавите му, буйни черни коси.

Когато той леко присви устни, сърцето й подскочи. Все още успяваше да направи това с нея — да я накара да замре, да спре дъха й, да я трогне. И го постигаше само с един поглед.

Бяха й донесли меню и един бърз преглед й бе достатъчен да реши, че всичко е на стойност, събуждаща у нея по-скоро страх, отколкото апетит.

Сам и Натали не се оказаха толкова непоправимо скучни, колкото бе предполагала. Въпреки че голяма част от разговора се въртеше около теми, които й причиняваха по-голямо неудобство от скъпите френски специалитети — лов, риболов, туризъм, спускане с лодка по бързеи, спане на палатка. Може би това бе някакъв култ, към който Рурк искаше да се приобщи. Но притежаваха известно чувство за хумор и очевидно им бе забавно.

— Вечерята е просто прекрасна. Сам, в сравнение с тези омари твоят калкан не представлява нищо. Трябва да ги опиташ. — Натали погледна извинително Ив: — Ние не посещаваме подобни ресторанти често. — Тя подаде вилицата си с набодена хапка на съпруга си. — Селски хора сме, така ни харесва. Но безспорно е хубаво да се позабавляваме в големия град. Ти навярно си свикнала.

— Аз също не се издокарвам често като грандама. Очевидно е.

Този път в усмивката на Натали имаше повече топлота.

— Скъпа, ако можех да изглеждам като теб с панталон и пуловер, не бих носила нищо друго. Следващия път вие трябва да дойдете при нас. Ще ви устроим истинско угощение. Рурк, доведи Ив в нашия край.

— Обещавам. — Той повдигна чашата си и се усмихна на жена си, но чу някой да изрича името му и извърна глава.

Ив долови в очите му искра, която проблясваше само когато гледа нея.

Този израз обаче бързо изчезна и на негово място се изписа просто учтиво задоволство. Но все пак блясъкът в зениците му се бе появил… Много бавно, тя проследи погледа му и я зърна.

Беше зашеметяваща. Носеше яркочервена рокля, едновременно елегантна и секси. Едва прикриваше дългите й крака. Носеше изящни обувки с тънък сребрист ток. Косите й се спускаха на дълги руси талази, прихванати отстрани с малко бляскаво бижу. Искрящо зелени очи, пълни с живот и решителност, издаваха осъзнато сексуално въздействие. Устните й бяха чувствени и яркият им червен цвят се открояваше на съвършената й светла кожа.

— Рурк! — Непознатата изрече името му отново с лек еротичен шепот, което накара Ив да настръхне. Грациозно закрачи към масата им с протегнати към него ръце. — Да се видим точно тук, от всички ресторанти във всички градове по света! — замърка тя, когато той стана, и повдигна глава за целувка.

— Магделана — каза Рурк с подчертан ирландски акцент и леко докосна устните й със своите. — Каква изненада.

— Не мога да повярвам, че си ти! — Жената докосна с длани бузите му и го погали. — Красавец както някога. Дори повече. Възрастта ти отива, плейбой.

— На теб също. Ив, това е Магделана Пърсъл, моя стара приятелка. Магделана, съпругата ми — Ив Далас, и нашите приятели Сам и Натали Дерик.

— Съпруга? О, разбира се, разбира се, чух, че си се оженил. Радвам се да се запозная с вас. И с вас — обърна се тя към семейство Дерик. — Извинявайте, че прекъснах вечерята ви. — Усмихна се на Ив с блясък в очите: — Навярно разбирате, стари приятели сме.

След още една двадесет и четири каратова усмивка, която бе последният й знак на внимание към Ив, Магделана едва не се разтопи пред Рурк.

— Пристигнах в града само преди няколко дни. Щях да ти се обадя, за да се срещнем и да си поговорим. Колко време мина, за бога, десет години ли?

— Почти дванадесет — сдържано отвърна той.

— Дванадесет! — Жената завъртя неповторимите си очи. — О, Франклин, извинявай! Кавалерът ми, Франклин Джеймс. Това са Рурк, съпругата му и семейство Дерик.

— Познаваме се. — Рурк подаде ръка. — Здравей, Франк.

Изглеждаше с тридесет години по-възрастен от нея и несъмнено бе заможен. „И леко изкуфял“, помисли си Ив.

— Ще ви оставим да довършите вечерята си. — Магделана плъзна длан по ръката на Рурк. Плавно движение, в което имаше нещо интимно. — Толкова съм щастлива, че се видяхме отново. — Потърка устни в бузата му. — Скоро ще обядваме заедно и ще си припомним доброто старо време. Стига да нямаш нищо против, Ив.

— За обяда или за спомените?

Магделана издаде чувствен дълбок смях.

— Трябва и с теб да се срещнем на обяд, по женски. И да споделим тайни за Рурк. Ще се обадя. Много се радвам, че се запознахме.

Разговорът продължи за храна и риболов. Въпреки че лицето на Рурк не издаваше друго, освен интерес към събеседниците му, Ив го познаваше и знаеше, че докато се храни, мислите му са насочени към другия край на разкошния ресторант, където Магделана седеше с яркочервената си рокля и пиеше вино.

 

 

Когато вечерята свърши, изпратиха семейство Дерик с една от лимузините на Рурк до хотела им и се качиха в служебната кола на Ив.

— Сигурно са били извършени поне десетина убийства заради начина, по който си паркирала това нещо — отбеляза той.

— Коя е тя? — прекъсна го Ив.

— Казах ти, двамата със Сам притежават не само по-голямата част от щата Монтана, а и един от най-големите курорти в него.

— Не се прави, че не разбираш, плейбой!

— А, Магделана ли? Стара приятелка е. — Рурк извърна глава и срещна погледа й. — Да, бяхме любовници. Преди много години.

— Вече разбрах.

Той въздъхна.

— И тя беше в играта. Известно време… бяхме конкуренти, а после направихме няколко удара заедно. Но пътищата ни се разделиха.

— Значи е крадла.

— Беше. — Той сви рамене. — Не зная дали е продължила да упражнява този занаят. — Протегна ръка и погали косата на Ив, когато тя потегли. — Какво значение има за теб?

„Видях нещо в очите ти“, искаше й се да каже. Вместо това отвърна:

— Просто любопитство. Красавица е.

— Безспорно. Знаеш ли какво си помислих, когато ти влезе в ресторанта?

— „Слава богу, че няма кръв по обувките?“

— Не, рекох си: „Това е най-прелестната дама тук. Моята жена“. — За миг покри ръката й със своята. — Благодаря ти за тази вечер.

— Закъснях.

— Забелязах. Нов случай ли имаш?

— Да. Станало е днес следобед.

— Разкажи ми.

Ив си заповяда да прогони бившите му любовници от мислите си и му разказа накратко за случая.