Нора Робъртс
Невинни в смъртта (20)

20.

Уитни слушаше внимателно. Стоеше като вкаменен, докато лейтенант Далас отговаряше на въпросите му. Но сега започна да барабани с пръсти по ръба на бюрото.

— Майката подозира, че дъщеря й е блъснала момчето по стълбите, така ли? — осведоми се той с глух глас.

— Тя знае, че го е блъснала — повтори Ив. — Внушавала си е или се е опитвала да си внуши, че е било просто злополука. Само за да закърпи живота си. Страда от периодични пристъпи на депресия и тревожност, защото интуитивно знае това, което разбрах и аз. Не е било злополука.

— Но не е имало свидетели на падането.

Ив се обърна към доктор Майра:

— Според вас, след като се запознахте с фактите, струва ли ви се нормално едно момиче да прекрачи трупа на братчето си, докато родителите им са в истерия, и да седне да си играе с кукли?

— Трудно е да се каже. Може би е преживяла шок…

— Била е обута с чехличките, които е трябвало да вземе от долния етаж, преди да събуди родителите си — търпеливо обясни Ив. — Според полицейския доклад смъртта на малкия Страфо е настъпила малко след четири сутринта на двадесет и пети декември. И двамата родители твърдят, че са били будни и са окачвали чорапите с подаръци до два и половина. После пийнали по чаша вино, качили се горе и нагледали двете деца, преди да си легнат в три часа. Рейлийн ги е събудила в пет.

За миг Майра се замисли за всяка нощ срещу Коледа, в която двамата с Денис бяха стояли будни до малките часове, за да подготвят всичко, докато децата им спят. И как едва бяха успявали да откраднат по няколко часа сън, преди хлапетата да се събудят и да се втурнат в спалнята им.

— Възможно е да се е промъкнала на долния етаж, след като родителите й са си легнали и преди брат й да се събуди. Но това с чехличките е странно — съгласи се Майра. — Необичайно е дете на тази възраст да си вземе подаръка, а после да се върне обратно в леглото за два часа.

— Защото не се е върнала — отсече Ив. — Убедена съм, че е станала. Предварително е нагласила будилника, защото има навик да планира внимателно. Това съответства на профила й. Отишла е в стаята на братчето си, придумала го е да не вдига никакъв шум. Когато са стигнали до стълбищната площадка — в полицейския доклад пише, че се намира далеч от спалнята на втория етаж — тя го е блъснала. Момченцето е полетяло надолу и се е търкаляло, докато в тялото му не е останала здрава кост. После е слязла долу, за да се увери, че е свършила добра работа, преди да отиде да види какво й е донесъл Дядо Коледа. А също и на какви играчки ще се радва, които са били предназначени за брат й. — Ив видя ужаса върху лицето на Майра. — Обула е чехличките, защото обича всичките й неща да са надписани с името й. Това е била малката й грешка. Както споменаването за дневника пред мен. Просто не е могла да устои. Може би си е поиграла малко. Родителите й не биха забелязали, ако нещо е леко разместено, и тя не е устояла. Вече всичко е било нейно. После се е върнала горе. Питам се дали дори е погледнала тялото на брат си в този момент. Той вече не е представлявал проблем. — Ив отмести поглед към Уитни и забеляза, че ръцете му са отново неподвижни, а лицето му — каменно. — Може би се е опитала да заспи, но е било твърде трудно. При толкова много играчки долу, които вече не се налага да дели с никого! Събудила е родителите си, за да продължи заниманието си час по-скоро.

— Това, което описваш… — започна Майра.

— Да, Рейлийн е социопат — прекъсна я Ив. — Социопат със склонност към убийство, силно развит интелект и огромна доза нарцисизъм. Затова е водила дневник. Това е бил единственият начин да се хвали какво може да прави и да се отървава безнаказано.

— Трябва ни дневникът — настоя Уитни.

— Да, сър — кимна Ив.

— Но защо е посегнала на Фостър и Уилямс? — Шефът гледаше вглъбено пред себе си.

— За Фостър не зная. Не зная — повтори тя. — Не изглежда от типа момичета, които биха направили нещо просто така, без причина. Уилямс е бил много удобна изкупителна жертва. Тук имам известна вина. Бях го набелязала и тя се възползва от възможността не само да го убие, а и да ми посочи заподозрян за убийството на Фостър. Или Уилямс, или Моузбли. Не се и съмнявам, знаела е, че между тях се е случило нещо.

— Дори ако се доберем до дневника, дори ако всичко е документирано в него, ще бъде много трудно да докажем, че е извършила всичко това — рече Уитни. — И то сама. Баща й несъмнено ще се опитва да ни попречи при всяка стъпка, която предприемем.

— Ще се справя със Страфо, сър, и ще накарам Рейлийн да си признае.

— И как ще стане това? — полюбопитства Майра.

— Ще направя така, че сама да пожелае да ми разкаже. — Комуникаторът й зазвъня. — С ваше позволение, командир? — След кимването му тя извади апарата от джоба си.

— Далас.

— Лейтенант — обади се Пийбоди, — тръгнали са си от музея минути преди да стигна тук. Прегледах записите от охранителните камери през последния час. Засякох ги. Детегледачката е отговорила на обаждане по линка, след което двете са се отправили към изхода откъм Осемдесет и първа улица. Станало е почти в същия момент, когато аз влизах откъм Пето.

— Майка й… По дяволите! — вбеси си Ив. — Тръгвай обратно към апартамента на Страфо. Идвам веднага.

— Ще дойда с теб. Вероятно ще имаш нужда от помощта ми — настоя Майра.

— Да, може би — намеси се Уитни и стана. — Лейтенант, искам да ми докладвате веднага щом откриете… заподозряната. И когато намерите онзи дневник.

— Да, сър — отвърна Ив и се обърна към Майра: — Трябва да побързаме. — Излезе почти на бегом.

 

 

Съвестта на Кора не й даваше покой, докато пътуваше с метрото към центъра. Затова слезе на една от станциите и хвана влак в обратната посока. Твърде рано бе за срещата с приятелките й, с които се бяха уговорили да отидат на кино. А и нямаше желание да обикаля по магазините и да харчи пари, които бе по-добре да спести.

Не можеше да прогони от мислите си отчаяното, бледо лице на госпожа Страфо. Може би наистина просто имаше главоболие. Но тя знаеше, че понякога госпожата изпада в депресия. Не бе редно да остави Рейлийн насаме с майка й, когато е в такова състояние.

„Само ще хвърля още един поглед“, каза си Кора. Щеше да направи чаша хубав чай за госпожата и нещо за хапване. Ако се нуждаеше от почивка, просто щеше да отмени срещата си с приятелки и да изведе момичето на разходка. Не биваше денят на Рейлийн да бъде развален, защото мама не се чувства добре.

Не можеше да бъде спокойна и да се забавлява, защото дори за миг не преставаше да се тревожи за госпожата и дъщеря й.

И тримата преживяваха толкова трудни дни заради двете убийства в училището и варварското нахлуване на полицаи в дома им.

Нищо чудно, че горката госпожа Страфо бе унила.

Един чай, малко супа и хубава дрямка щяха да я възстановят. Това бе най-добрият лек.

Кора слезе от метрото, изкачи стъпалата до улицата и продължи пеша през брулещия вятър. Късметлийка бе да работи при това прекрасно семейство, в разкошния им дом в този вълнуващ град.

Момичето бе забавно и умно. Е, на моменти малко капризно, но много сериозно. И така живо се интересуваше от всичко. В тази къща никога не бе принудена да слуша кавги или да се пази от замеряне с чинии, както в родния си дом в Ирландия.

В интерес на истината понякога й липсваха виковете и крясъците, но не би могла да мечтае за по-хубава работа при по-добро семейство.

Кора се усмихна на портиера и размени няколко закачки с него. Ако този симпатяга я бе поканил на кино, може би щеше да загърби натрапчивите си тревоги.

Извади ключа си, докато се качваше с асансьора към мезонета. Когато влезе, вътре бе толкова тихо, че се запита дали не се е заблудила за състоянието на госпожа Страфо и дали тя не е извела Рейлийн на обяд.

Щеше да се изяде от яд, ако бе похарчила пари за метрото напразно.

Извика, но не получи отговор. Извърна се и гневно прошепна:

— Голяма глупачка си, Кора!

Беше готова да се върне обратно, когато й хрумна да надникне в гардероба. Ако госпожата бе излязла, трябваше да е облякла палто. Но никое от нейните не липсваше на закачалката.

Отново извика и тръгна нагоре по стълбите.

Откри Рейлийн на бюрото й, със слушалки на ушите. Беше заета с поредния си проект по изобразително изкуство. „Няма смисъл да я безпокоя“, каза си Кора, но повдигна недоволно вежди при вида на шоколадчето и чашата газирано на бюрото.

Щяха да си поговорят сериозно за това по-късно.

Сега Кора се тревожеше за госпожата. „Може би си е легнала заради главоболието, без да хапне нищо“, помисли си тя.

Вратата на спалнята бе затворена и затова почука леко, преди да я открехне и да надникне вътре.

Госпожа Страфо бе там, в леглото, с поднос в скута и преобърната чаша. „Заспала е седнала, горкото агънце“, помисли си жената и бързо пристъпи напред да вземе чашата.

Тогава видя празното шишенце от приспивателни върху юргана.

— О, пресвета Богородице! — извика Кора, сграбчи Алика за раменете и я разтърси. Когато не последва реакция, взе да й удря плесници.

Ужасена, сграбчи линка до леглото.

 

 

— Как ти се отразява този случай в личния живот? — попита Майра.

— Не мога да реша. — Ив фучеше с бясна скорост, с включени сирени. — Не зная защо не се вгледах в нея достатъчно внимателно още в самото начало. Дали бях изнервена заради Рурк, или просто не можех да предположа, че момичето е способно на такова нещо. Може би никога няма да разбера.

— Искаш ли да знаеш какво мисля аз? — Майра я погледна изпитателно.

— Разбира се. Ей, проклет кучи син, не чуваш ли сирените! — развика се Ив.

— Мисля… — Майра реши просто да затвори очи, за да не се разсейва от смъртната опасност, на която се чувстваше изложена при тази бясна скорост. — Никой не би забелязал нещо необичайно в нея в началото. Подготвени сме да закриляме децата, а не да вярваме, че са способни на предумишлено убийство. Може би си права за нея, за случилото се с брат й… Но моето мнение клони по-скоро към Арнет Моузбли.

— Залагам петдесетачка, че съм права, а ти грешиш.

— Искаш да се обзаложим кой е убиецът ли? — шашна се Майра.

— Това са само пари! — повдигна рамене Ив.

— Е, добре… Нека бъдат петдесет.

— Дадено. Мога да ти кажа защо не е Моузбли. Училището е нейният живот, гордост и суета. Може би е способна да убие, но не и на своя територия. Не би предизвикала скандал, който петни репутацията на любимата й академия „Сара Чайлд“. Губи ученици, а е възможно да загуби и работата си.

— Добър аргумент, но инстинктът за самосъхранение надделява дори над най-скъпоценната служба. Щом Фостър е знаел за отношенията й с Уилямс, значи е представлявал пряка заплаха… Вероятно й е казал, че възнамерява да я изобличи. Уилямс, според собствените й показания, е направил точно това, като се е опитал да я изнудва да не го уволнява.

— Искаш ли да вдигнем залога на сто? — Преди Майра да отговори, комуникаторът на Ив звънна отново. — Сега пък какво има?

— Далас, Алика Страфо е на път за болницата. Взела е свръхдоза сънотворни. Състоянието й е критично.

— Къде е Рейлийн?

— С детегледачката. Пътуват след линейката с такси към „Парксайд“, тази е най-близката. Отново се разминах с тях за минути. Полицаят, който е пристигнал пръв, казва, че момичето било в истерия.

— Не се и съмнявам. Ти в мезонета ли си?

— Дойдох да поговоря с отзовалите се на обаждането на 911. Детегледачката е повикала спешна помощ. Съобщила за свръхдоза, затова били изпратени и полицаи.

— Искам дневника. Намери го. Тръгвам към болницата.

— Нямаш вина. — Майра залитна на седалката си, когато Ив рязко завъртя волана. — Щом тази жена не е можела да живее с мисълта, че дъщеря й е убийца, и се е опитала… или е успяла да се самоубие, ти не носиш отговорност.

— Не предвидих, че хлапачката ще посегне на живота на собствената си майка! И този факт тежи на съвестта ми. Щом Алика Страфо е погълнала шепа хапчета, значи малката кучка й ги е дала. Проклятие! — Побесняла от гняв, Ив натисна газта. — Ако Алика бе решила да се самоубие, щеше да остави бележка. За да защити детето си, щеше да направи самопризнания. Щом просто се е предала и не е можела да живее повече с тайната си, защо е поискала дъщеря й да се прибере у дома?

— Рейлийн е разбрала, че майка й знае всичко и представлява заплаха. — Майра поклати глава. — Подтиква я да вземе свръхдоза таблетки и заплахата е отстранена. Но как може да посегне на собствената си майка!

— Блъснала е по стълбите малкото си братче, обуто все още с ританки. Защо да не натъпче и мамчето с приспивателни!

— Ако Алика Страфо умре — мрачно отрони Майра, — никога няма да го докажеш. Но дори и да оживее, няма да даде показания срещу собственото си дете.

— Точно на това разчита дъщеря й. Но ще види, че греши.

 

 

Двете полицейски служителки нахълтаха сред хаоса в спешното отделение. Огледаха пострадалите, с кървящи рани или счупени крайници. Ив препречи пътя на забързана сестра и вдигна значката си пред лицето й, за да не губи време за глупави спорове.

— Алика Страфо, със свръхдоза. Къде е?

— Травматологична зала три. Със или без значка обаче, не можете да влезете. Доктор Димато се бори за живота й.

Луиз Димато! Ив се усмихна. Понякога наистина бе полезно човек да има приятели.

— Вървете и кажете на Луиз, че лейтенант Далас иска информация за състоянието на пациентката й. Къде е детето? Малката Страфо.

— В чакалня А, с детегледачката. Бащата ще пристигне всеки момент. Познавате ли доктор Ди?

— Да, отдавна. Чакалня А ли казахте?

— Вървете след мен.

Сестрата ги преведе през общата чакалня до широкия коридор на спешната травматология. В ниша в далечния край, отделена с двойна остъклена врата, седеше Рейлийн сгушена до Кора.

Лицето на детето бе обляно в сълзи, очите му — зачервени и подпухнали.

„Добре играе ролята си“, помисли си Ив. Явно момичето имаше полза от театралния кръжок, който посещаваше.

Кора ги забеляза първа и очите й се насълзиха.

— Лейтенант Далас. Госпожата…

Но погледът на полицайката бе прикован в Рейлийн. Момичето застина. „Не очакваше да намина, а?“, помисли си Ив. Рейлийн се притисна още по-силно към Кора и захлипа:

— Не искам да говоря с нея. Не искам да говоря с никого. Искам си само моята мама.

— Спокойно, спокойно, миличко — погали я по косата гувернантката. — Не се тревожи. Лейтенант Далас е тук само за да помогне. Всички искат да помогнат.

Ив погледна Майра и кимна. Разбрала жеста й, тя се приближи до Рейлийн.

— Аз съм доктор Майра. Зная, че си много изплашена и разстроена.

Момичето заподсмърча, бавно повдигна глава и се вгледа в лицето й.

— Вие сте лекар? Вие ли ще поемете майка ми?

— Да, лекар съм и познавам доктор Димато, която помага на майка ти в момента. Много е добра.

Майра приклекна, с израз на безкрайно състрадание и загриженост.

„Добре — реши Ив. — Добър и хитър ход. Не издавай, че си мой съюзник. Прави се на симпатична лекарка и говори с майчински тон.“ Обърна се и надникна през прозорчето в травматологичната зала.

Вътре се бореха за живота на Алика. Луиз бе наметната с мушамена пелерина, русите й коси бяха пригладени назад, а сивите й очи — съсредоточени.

Ако майката на Рейлийн имаше шанс да живее, Луиз нямаше да го изпусне.

Гласът на Майра издаваше съчувствие и авторитет.

— Зная, че ще бъдеш смела, Рейлийн.

— Ще се опитам…

— Зная, че ти е много трудно. Можеш ли да ми разкажеш какво се случи?

— Нямам представа. Мама… Трябваше да обядваме в „Зоология“, а после да отидем в салон за красота. Заедно, по женски.

— Това е нещо хубаво, нали?

— Много се забавляваме заедно. Но докато бяхме в музея, тя се обади и каза да се приберем у дома, вместо да дойде да ни посрещне. Не обясни защо. Изглеждаше уморена и се държеше някак странно.

— Странно ли?

— Каза на Кора, че я освобождава по-рано. А когато тя си отиде, мама заплака.

— Не биваше да тръгвам. Трябваше да остана — тюхкаше се детегледачката.

— Не си виновна, Кора — успокои я Рейлийн. — Мама каза, че съжалява, и ме помоли да не й се сърдя. Но аз не й се разсърдих. Няма вина, че е болна. Понякога се чувства зле и се нуждае от почивка.

— Разбирам… — кимна съчувствено Майра.

— Прегърна ме и ме притисна много силно — продължи момичето. — Както когато с татко заминават някъде без мен. Прегръдка за сбогуване. Каза, че съм нейната принцеса и най-хубавото нещо в живота й и колко много ме обича. — Устните на Рейлийн затрепериха и тя извади от чантичката си кърпичка с името й, избродирано в ъгъла. Изтри сълзите си. — Знаела колко смела ще бъда каквото и да се случи. — Вдигна поглед към гърба на Ив и го задържа за миг. — Каза да помня, че каквото и да се случи, най-много на света обича мен. После спомена, че мога да си взема нещо за хапване и да си поиграя в моята стая, да бъда добро момиче. Тя щяла да поспи. Пазех тишина, за да не я събудя. — От очите й бликнаха нови сълзи.

Сестрата излезе и дълго остана загледана в разплаканото момиче. Лицето й излъчваше състрадание. После повика Ив настрана.

— Състоянието на жената е все още критично. Ако доктор Ди успее да я стабилизира, ще я прехвърлят горе в интензивното отделение. Шансовете й не са много добри, но докторката се бори упорито.

— Добре, благодаря ви. — Ив надникна над рамото й. — Съпругът пристига.

Страфо спринтираше по коридора. Страхът му бе почти осезаем. Рейлийн се втурна в прегръдката му. Кора стана хленчейки и бъбрейки несвързано.

Ив ги остави, докато той притискаше дъщеря си и й шепнеше ласкаво. После погали къдриците й, а тя кимна и отново седна до Кора. Страфо пристъпи към вратите на залата и погледна през прозорчето.

Ив застана до него:

— Познавам лекарката, която се опитва да я стабилизира. Добра е и не се предава лесно.

Чу го да си поема дъх и да изпуска тежка, мъчителна въздишка.

— Благодаря.

— В критично състояние е. Когато се стабилизира достатъчно, ще я преместят в интензивното отделение. Погълнала е свръхдоза приспивателни.

— О, господи, господи…

Мъжът опря чело на стъклото.

— В какво настроение я остави, когато излезе тази сутрин? — попита Ив.

— Беше стресирана. И двамата сме подложени на голямо напрежение, за бога. Но… това може да почака. По дяволите, Далас, там вътре е жена ми!

— Трябва да поговоря с Кора.

— Да, да, добре…

— Страфо? — Ив изчака, докато той отмести очи от прозорчето. — Моля се за нея. И за двама ви. Повярвай ми.

Адвокатът кимна с насълзени очи.

— Благодаря.

— Когато ни съобщиха, доктор Майра беше случайно с мен. Познаваш я, знаеш, че е добра. Ще остане с дъщеря ти, ще поговори с нея, докато аз разговарям с Кора, а ти очакваш новини за Алика.

— Майра ли? — Страфо разсеяно се огледа и я видя. — Да, да, оценявам това. Не искам Рейлийн да остава сама, а аз трябва…

— Трябва да бъдеш до Алика, разбирам.

Ив се обърна към детегледачката:

— Кора, трябва да поговоря с теб. Доктор Майра ще поседи с Рейлийн.

— Искам татко! — проплака момичето.

„И аз мога да играя роля“, каза си Ив и я погледна със съчувствие.

— Да, зная, той няма да ходи никъде. Не се безпокой. Трябва само да попитам Кора нещо за майка ти.

— Това ще помогне ли на мама?

— Надявам се.

Рейлийн се изправи като малък смел войник.

— Ще се справя.

— Зная. Искаш ли детегледачката да ти донесе нещо за пиене?

— Може ли сок?

— Разбира се. Кора, нека се поразходим.

Ив долови прикритото самодоволство на Рейлийн.

— Разкажи ми накратко, Кора.

— Не биваше да я оставям, признавам, че сбърках. Видях колко зле се чувства госпожата, а излязох.

— Колко време беше навън?

— Твърде дълго, това е истината. Около час… Не зная точно.

Ив изслуша разказа й и я остави да избере сок от автомат.

— Тогава видях хапчетата — продължи Кора. — Веднага разбрах. Не можах да я събудя. Разтърсвах я, удрях й плесници, но не можах. Позвъних на 911, казах им да дойдат. Не можех да обясня дали диша, или не, но й правих сърдечен масаж, докато ги чух на вратата, и хукнах да им отворя.

— А Рейлийн?

— О, света Богородице, горкото дете! — Кора замълча и притисна длани към лицето си. — Излезе от стаята си, докато тичах надолу по стълбите. Знаех, че трябва да бързам, и дори не спрях да я погледна.

— Тя каза ли нещо?

— Предполагам, че е била озадачена, защото сигурно съм изглеждала така, че да изплаша и самия дявол. А и изобщо не трябваше да бъда там. Всъщност сега си спомням, че каза: „Какво правиш тук? Не трябваше да бъдеш тук.“

— С раздразнение ли го изрече?

— Да, бих казала. Тя обича нещата да вървят по план, а аз се появих там изневиделица, в следобеда, който трябваше да прекарат само двете с майка й. О, лейтенант Далас, това е ужасно нещо за едно дете! Тя просто изпадна в истерия, когато медицинският екип се втурна вътре.

— Не се и съмнявам — поклати глава Ив.

— Ако не бях излязла…

— Поне си се върнала — прекъсна я Ив. — Ако не беше ти, Алика щеше да е мъртва. Ако прескочи трапа, няма да е само благодарение на лекарите, които се опитват да спасят живота й, а и на теб.

— Благодаря ви за тези думи. Не мога да престана да цивря. — Кора изтри сълзите си. — Госпожата е толкова добра с мен. Чудесна жена. — Когато тръгнаха обратно към чакалнята, жената се вкопчи в рамото на Далас със свободната си ръка. — Излизат.

Ив проследи с поглед екипа, който буташе количката към асансьорите.

— Това означава, че са я стабилизирали. Засега. Слушай, Кора. Погледни ме. Нали имаш приятелки в града?

— Да, имам.

— Искам да пренощуваш при тях.

— Но… трябва да бъда с Рей. Горкото мъниче има нужда от мен.

— Не. — Ив не смяташе да изложи на риск още един невинен. След като последният й план бе осуетен, Рейлийн можеше да излее гнева си върху Кора. — Като тръгнеш оттук, ще отидеш право при някоя приятелка и ще пренощуваш там. Аз ще се погрижа за господин Страфо и Рейлийн.

— Не разбирам… — объркано я изгледа детегледачката.

— Няма и как да разбереш, все още. Но ако не ми дадеш думата си, че ще направиш това, което ти казвам, ще наредя да те откарат в управлението като ключов свидетел. Избирай!

— Това звучи страшно.

— Ще стане още по-страшно. Страфо и малката ще се качат горе. Можеш да отидеш да занесеш сока на Рейлийн, да поговориш с тях и да им вдъхнеш кураж, но после искам да изчезнеш и да направиш това, което ти казах.

— Добре, добре тогава, ще си тръгна. Всъщност предполагам, че тя сега ще иска да бъде само с татко си.

Доволна, Ив се отправи към Луиз.

— Далас. Светът е малък.

— Слава богу, че в него има хора като теб.

Луиз се усмихна.

— Дежурна съм и поех голямата съботна смяна на Свети Валентин. Чарлз също е зает, така че романтичната ни вечеря ще бъде утре.

Приятелят на Луиз бе лицензиран компаньон и Ив си представи колко ангажименти има днес.

— Изглеждаш изтощена.

— Тежък случай — въздъхна докторката. — Ако ме питаш какви са шансовете й, мога да ти кажа, че са много слаби. На командно дишане е и все още не реагира. Но ако я бяха докарали с десет минути по-късно, вече щеше да е мъртва. Правим каквото е по силите ни.

— Ще трябва да изпратя в лабораторията проба от стомашното й съдържание.

— Няма проблем. Детегледачката е проявила страхотно самообладание. Съобщила е на 911 името на приспивателното и е дала шишенцето на медицинския екип. От самото начало знаехме с какво си имаме работа, което също бе от значение. Важно е, че е започнала сърдечен масаж. Красива жена е пациентката. Има съпруг и сладко момиченце. Човек никога не знае какво ще го сполети.

— Да, човек никога не знае — замислено кимна Ив.